Кристина Лорен
Красива кучка (4)

Четири

Какво е това? Някакъв ташак? Мамка му! Какво е това?

Завъртях ключа и бясно форсирах колата. Исках да разкъртя асфалта по улицата, да оставя гнева си като черни следи от гуми по всяко шосе, по което мина. Бях изморен. Господи, колко бях изморен! И мамицата му как мразех да оправям кашата, която някой друг е забъркал. По дяволите. От няколко месеца работех по дванайсет, петнайсет, осемнайсет часа на ден. И единствената нощ, когато можех да отделя време за Клоуи, да си остана у дома… И те ми се обаждат!

Гневът ми внезапно застина и думата „у дома“ започна да блъска като чук в главата ми.

Независимо дали бяхме у нас, или в нейния апартамент, или с приятелите ни, или в онази дупка — китайския ресторант, който тя толкова харесваше, винаги се чувствах като у дома си. И най-странното е, че тази къща, която ми бе струвала цяло състояние… никога не я бях почувствал като дом, докато в нея не влезе Клоуи. Дали и за нея „у дома“ означава да бъде просто с мен, независимо къде?

Дори не ни остана време да изберем апартамента си в Ню Йорк! Домът, в който щяхме да живеем! Бяхме избрали мястото за новия офис на „Райън Медия Груп“, бях й обяснил къде ще бъдат офисите ни, даже й начертах карта. Направих й схема с обновленията и ремонтните работи, бях намерил и дизайнер, но Клоуи и аз все още нямахме апартамент.

Това би трябвало да означава, че старите навици умират трудно, но реално погледнато връзката ми с нея изцяло бе променила отношението ми към работата. Не че бяха станал по-безотговорен. Напротив. Но преди година единственото нещо, на което бях изцяло отдаден, бе кариерата ми. Сега най-важното нещо за мен беше тя, а кариерата ми се намърдваше между нас, пречеше ми да съм с нея. И това ме взривяваше, гореше ме отвътре и не ми даваше мира.

Не знам кога се случи, не усетих, но предполагам, че тези промени се бяха настанали много преди да си призная пред себе си. Може би, когато Джоуел дойде в къщата на родителите ми. Или беше на следващия ден, когато паднах на колене пред нея да й се извиня по единствения начин, по който умеех. Или е било много по-рано, още онази първа нощ, когато я целунах в залата за конференции, в онзи момент на слабост. И похот. И слава богу, че съм бил такъв идиот.

Погледнах часовника на таблото на колата. Загледах се и в осветената в червено дата. Пети май. Точно преди една година на тази дата гледах как Клоуи се отдалечава от самолета след конференцията в Сан Диего. Раменете й бяха огънати от болка и гняв, след като я бях запокитил с лека ръка и то само защото ми спаси задника пред най-важния ми клиент.

На следващата сутрин бе напуснала работа и бе напуснала мен. Премигнах, за да прогоня спомена. Напомних си, че все пак тя се върна. При мен. Работихме по връзката си през последните единайсет месеца и въпреки че полудявах с натоварения си график, никога през целия си живот не съм бил толкова щастлив.

Тя беше единствената жена, която някога съм обичал, която някога съм желал, която някога ще обичам. Замислих се за връзката си със Силви. Бяхме скъсали преди повече от две години. Започна като… като… нали знаеш като стъпиш на ескалатора. Една крачка напред и после без никакви усилия се качваш нагоре. В една посока. Започна някак като приятелство и после премина в сексуална връзка. За мен беше перфектно, защото тя беше добра компания със секс бонус и никога не искаше повече от това, което бях готов да й дам. Когато скъсахме, тя призна, че е знаела, че няма да съм в състояние да й дам повече и че за някакъв период от време тази полуинтимна полуинтелектуална връзка й е била достатъчна. Но в един момент, това започнало да не й стига. Прегърнахме се, целунахме се продължително, и аз я пуснах да си отиде. После се навечерях в любимия си ресторант сам, прибрах се и си легнах рано. Спах цяла нощ, сън без сънища, без дори да се събудя. Без драма, без разбити сърца.

Всичко свърши и аз спокойно затворих вратата на тази връзка, напълно готов да продължа напред. След три месеца си бях в Чикаго.

Направо е смешно да сравнявам тази раздяла с това, което се случи, когато изгубих Клоуи. Бях се превърнал в мръсен, вонящ парцал. Спрях да ям, да се къпя, и се хранех със скоч и самосъжаление. Стисках волана и си спомнях как се държах с две ръце за всяка дребна информация, която Сара изпуснеше за нея. Как изглежда, какво прави, и после анализирах тези подхвърлени трохи, за да разбера дали й липсвам, или не и дали изобщо е възможно да е така нещастна, както бях аз.

Денят, в който Клоуи се върна в компанията, съвпадна с последния работен ден на Сара. Макар че се бяхме сдобрили, Клоуи настояваше да си спи в тях, а аз в нас, за да си починем и наспим. След хаоса сутринта, влязох в стаята за почивка да търся Клоуи. Ядеше пакетче бадеми и четеше някакъв отчет на маркетинг отдела. Сара топлеше в микровълновата нещо изостанало от предишния ден. Когато й предложихме да й направим подобаващо изпращане с обяд, тя категорично отказа. Налях си чаша кафе. Тишината беше толкова тягостна, имах чувството, че продължи поне петнайсет минути. Най-накрая не издържах и се обадих:

— Сара. — Изненадах се как гласът ми изкънтя в тихата стая. Големите й бистри очи се обърнаха към мен. — Благодаря ти, че дойде да ме видиш първия ден, когато Клоуи напусна. Благодаря ти, че ми казваше какво става с нея. Наистина не искам да си тръгваш. Има и други причини, но тази е най-важната за мен.

Тя сви рамене и приглади косата си. После се усмихна лекичко и каза:

— Просто съм щастлива да ви видя заедно. Прекалено беше тихо из тая компания, когато бяхте разделени. И не само тихо, но и скучно. Никой не си крещеше, никой не бълваше епитети, изпълнени с омраза, никой не плюеше в кафето на другия.

— Уверявам те, че никога повече няма да е скучно — каза Клоуи и сложи няколко бадема в устата си. — Може и да не ми е вече шеф, но със сигурност вряска до небето.

Засмях се и тайничко погледнах задника й, докато се навеждаше да си извади бутилка минерална вода от хладилника.

— Въпреки това — казах и погледнах Сара, — наистина ценя помощта ти в онези кошмарни дни. Ако не беше ти, вероятно щях да откача.

Сара ме погледна приятелски. Не знаеше какво да прави с ръцете си. Очевидно проявата на благодарност, да не говорим за емоции, не е нещо, което бе очаквала от мен. Истината е, че такова нещо се случваше в крайно редки случаи.

— Както вече казах, радвам се, че всичко се оправи. Това са неща, за които човек си струва да се бори — каза, повдигна брадичка и се усмихна, и излезе от стаята.

Радостта ми, когато Клоуи се върна в компанията, беше единственото, което ми помогна да игнорирам слуховете из офисите и коридорите на „Райън Медия“. Аз си имах офис, и тя си имаше офис, и двамата бяхме твърдо решили да покажем на всички, че тази връзка може да проработи.

И наистина издържахме почти по цял час, без да се виждаме.

— Липсваше ми — каза, и затвори вратата на офиса ми. — Мислиш ли, че ще ми дадат стария офис, ако ги помоля?

— Не. Колкото и да ми харесва идеята, на този етап ще е катастрофално.

— Не го казах съвсем сериозно — каза и се огледа. Почти виждах как спомените пълнят очите й. Когато разтвори краката си на стола срещу бюрото ми. Когато ми позволи да я докосвам, за да забрави за тревогите за баща си. Когато седяхме в тази стая един срещу друг и говорехме за всичко друго, само не и за нещата, които трябваше да си кажем отдавна. Много по-рано.

— Обичам те — казах. — Обичам те от толкова много време.

Тя премигна, доближи се до мен и се надигна на пръсти да ме целуне. И след това ме завлече в банята и ме накара да я чукам опряна на стената. По обед. В понеделник.

Влязох в паркинга и паркирах на мястото си. Врътнах ключа, колата застина, а аз се загледах в стената. Думите на Сара не спираха да кънтят в главата ми. Това са неща, за които човек си струва да се бори. Сара се бе прибрала у дома си, бе отнесла съвета си при най-гнусния женкар в цяло Чикаго. Тя се бе погрижила за мен, когато бях съкрушен и смазан от загубата на Клоуи. Бе дошла да ме потърси. А аз какво направих за отплата? Бях й позволил да се върне, да продължи да живее с мъж, който знаех, че я мами, само защото си бях помислил, че не е моя работа да се бъркам!

Къде щях да съм сега, ако Сара си бе помислила същото? Да, постъпката ми не говореше никак добре за мен.

Излязох от колата и минах през фоайето. Охранителят ми помаха и пак се зачете във вечерния вестник. Тръгнах към асансьорите. Сградата беше празна, чувах всяко скърцане на асансьора. Чувах как въжетата се въртят около колелетата и как спира с глух звук на осемнайсетия етаж.

Бях сигурен, че тук няма никой. Всички вероятно ровеха из компютрите и търсеха последната версия на файла, но в паниката си бяха забравили да проверят работния сървър. Защо да се сетят?

И в крайна сметка се оказа, че трябваше да оставя Клоуи заради нещо, което отне само двайсет и три минути работа, а това беше солидна гаранция, че утре настроението ми щеше да е, меко казано, гръмотевично. Мразех да върша работата на някой друг! Бяха сложили грешно име на файла и точно както подозирах е бил забутан в грешния фолдер на сървъра. Освен това, на бюрото ми имаше разпечатано копие и някой компетентен, някой с поне грам мозък можеше да дойде, да го вземе и да ми спести тази разходка по нощите. Изпратих файла на един от изпълнителните си директори, направих няколко копия на хартия, маркирах имената на двете участващи в сделката страни и оставих по едно копие на бюрата на всички, които бяха работили по сделката. След това си тръгнах.

Да, знам, че се държах с тях малко просташки и злобно, но така става, когато някой се опита да ме отдели от Клоуи. Заслужаваха си го.

Знам, че тези малки недоглеждания и изпускане на дребни детайли ме нервираха повече от необходимото, но вниманието към детайлите е първото нещо, което определя един екип като екип. Ето защо за Ню Йорк имах нужда от човек, който да застане над главите им и да им казва кое и как и да им държи сметка за такива недоглеждания.

Изпъшках отчаяно, седнах в колата и завъртях ключа с ясното съзнание, че това е едно от първите неща, с които трябва да се захвана утре сутринта — да търся човек и да го намеря до месец. И в това настроение как да се върна при Клоуи? Щях да съм кисел и да се дразня… и изобщо не говорим за приятно дразнене. Господи, прости, исках да съм с нея. Защо всичко беше толкова шибано? Толкова дяволски трудно? И без друго прекарвахме толкова малко часове сами. Не исках да ги пропилявам за това, че бях стресиран от работа, от търсене на апартаменти, от търсене на човек, който може да си свърши работата, без да се налага да му бършеш задника. И двамата се оплаквахме, че нямаме време да се видим, от натоварването в работата. Защо не можехме да оправим някак нещата. Да заминем? Знаех, че според Клоуи точно сега беше изключено, но пък кога нямаше да е изключено? Никой нямаше да ни даде времето ей така в ръцете. И кога се превърнах в мухльо, който седи и чака да му дадат, чака нещо да дойде и да потропа на вратата му?

Майната му. Заеби тези глупости. Оправи нещата!

— Събирай си акъла, Бен — извиках и гласът ми изкънтя в колата. Погледнах часовника да се уверя, че не е прекалено късно за телефонно обаждане, извадих телефона си, минах по номерата, маркирах номера и преди да набера, излязох от паркинга и тръгнах по Мичиган авеню.

След около шест позвънявания, гласът на Макс избумтя в слушалката.

— Ей, Бен!

Усмихнах се и натиснах газта, за да мога възможно най-бързо да избягам от работа.

— Как си, Макс?

— Добре съм, копеле. Даже много добре. Има ли нещо вярно в тоя слух, който достигна до мен, че се местиш към Ню Йорк с целия офис?

— Да, там сме след месец и нещо. Офисът е на Пето и Петнайсето авеню.

— Близо си до нас. Идеално. Трябва задължително да се видим, когато дойдеш.

— Да, няма спор, няма спор. — Зачудих се как да продължа, защото знаех, че Макс със сигурност се пита защо му се обаждам по това време. — Виж Макс, искам да те помоля за една услуга.

— Да чуем.

— Искам да замина с приятелката си за няколко…

— Приятелка? — смехът му изпълни колата ми. И аз се засмях. Със сигурност никога не бях представял нито едно момиче пред Макс точно по този начин.

— Клоуи, да. И двамата работим в „Райън Груп“ и напоследък ни се събра много по кампанията на Пападакис. Засега всичко върви гладко, така че можем да си позволим малко време да заминем, преди да се преместим… — Пак млъкнах и пак се поколебах, но думите сами избълбукаха в гърлото ми: — Мислиш ли, че е пълна лудост, ако наема някой да опакова багажа ни тук, да ни намери апартамент в Ню Йорк и просто да се махнем за няколко седмици?

— Не е лудост, Бен. Това е единственият начин да си запазиш разсъдъка.

— И аз така мисля. Знам, че е доста импулсивно, но се чудех… дали да не заведа Клоуи във Франция. Онази къща в Марсилия все още ли е твоя? И дали мога да я наема за няколко седмици?

Макс се засмя тихичко.

— Да бе, пич, все още е моя. Но забрави да я наемаш. Просто иди, не ми дължиш нищо. Ще ти изпратя упътване как да стигнеш дотам. Ще се обадя на Инес да изчисти. Къщата е празна, не съм ходил от зимата. Кога мислиш да пътуваш? — Менгемето, което досега бе стискало гърдите ми, започна да отпуска. Облекчението беше страхотно. Планът започна да се оформя в главата ми.

— Този уикенд става ли?

— Страхотно. Пусни ми имейл с кой полет ще пътувате, за да й кажа да ви чака и да ви даде ключовете.

— Макс, това е жестоко, човече! Благодаря. Дължа ти услуга.

Буквално можех да видя лукавата му усмивка, когато каза:

— Няма да забравя последното.

* * *

За първи път изпитвах такова облекчение. Пуснах радиото и си представих как се качвам на самолета с Клоуи. Пред нас само слънцето. Никакви планове и задачи. Само дълги, лениви утрини, голи в леглото, най-хубавата храна и вино на света.

Но преди да се прибера, трябваше да спра на още едно място. Знаех, че е късно да ходя до родителите си, но нямах избор. Мозъкът ми щеше да се пръсне от планове, и не можех да си легна преди и последната подробност да бъде уточнена и всеки възможен проблем — разрешен. По пътя към родителите си се обадих и оставих съобщение за туристическия си агент. После оставих съобщение на гласовата поща на брат си, с което просто го уведомявах, че заминавам за три седмици. Не исках дори да се замисля за реакцията му. Имахме нов офис, всичко беше уредено, така че можехме съвсем спокойно да наемем някой да опакова. Оставих съобщение за всеки от управителите на отдели, с което ги уведомявах за заминаването си и какво се очаква да направят в мое отсъствие. После свалих прозорците и пуснах хладния нощен въздух да удря с все сила лицето ми и да отвее целия стрес от тялото ми.

Докато спирах пред къщата на родителите си, се сетих за първия път когато с Клоуи дойдохме тук като двойка.

Беше три дни след презентацията й. През двата дни почти не станахме от леглото. Изобщо не се подадохме от къщата ми. Но след милионите обаждания и съобщения от всички от семейството да ни канят на вечеря и да им позволя да прекарат малко време с нея и да не я пазя само за себе си, най-накрая се съгласихме да отидем на вечеря. Клоуи бе липсвала на всички, не само на мен.

През целия път до нашите, се смяхме и закачахме, свободната ми ръка беше преплетена в нейната. Тя разсеяно правеше малки кръгчета по китката ми с показалеца на другата си ръка, сякаш се опитваше да повярва, че това е истина, че наистина се случва. Че бяхме заедно.

Не се бяхме изправяли пред света след онази първа вечер, когато бях присъединен към женската компания. И сега това отиване в родителите ми беше малко странно, но изобщо не бях очаквал, че Клоуи ще се притесни и най-малко от такова нещо. Винаги се бе изправяла пред всяко предизвикателство смело, с високо вдигната глава и с целия си инат. Едва когато застанахме на верандата и се пресегнах да отворя вратата, усетих как ръката й трепери сгушена в моята.

— Какво има? — Дръпнах я назад и я обърнах с лице към мен.

— Нищо, добре съм.

— Не прозвуча никак убедително.

Тя ми метна гневен поглед.

— Добре съм. Просто отвори проклетата врата.

— Мили боже! — Честно, бях втрещен! — Клоуи Милс притеснена?

Този път се обърна и ме погледна открито в очите. Не казвам, че ме гледаше мило, напротив.

— И ти си забелязал? Иди разбери… Майко мила, ама ти си бил направо брилянтен. От Федералното бюро със сигурност могат да те назначат, да ти дадат една значка и да те сложат в някой голям офис. — Посегна да отвори вратата сама, но аз хванах ръката й, преди да успее да завърти топката. Усетих как по лицето ми се разлива огромна усмивка.

— Клоуи?

— Просто не съм ги виждала от… знаеш… И те те видяха, когато беше… знаеш… когато беше… — Започна да върти ръце, сякаш искаше да напише във въздуха „Когато Бенет беше на дъното, след като тя го зараза“. — Само… нека не го правим на проблем. Добре съм — завърши.

— Просто се наслаждавам на тази рядка гледка — притеснена, смутена, изплашена Клоуи Милс. Дай ми минутка да се наситя на мига.

— Да ти го начукам.

— Да ми го начукаш? — застанах пред нея и притиснах тялото си към нейното. — Госпожице Милс, опитвате се да ме съблазните ли?

Тя най-сетне се усмихна, раменете й се отпуснаха, сякаш се предаде на напрежението.

— Просто не искам да бъде…

И тогава вратата се отвори със замах, Хенри направи крачка напред и я обгърна в масивните си ръце.

— Ето я!

Клоуи ме погледна скришом над рамото на брат ми и се засмя.

— … неловко… — завърши изречението си и веднага след това уви ръце около врата му.

Секунда след Хенри излязоха и родителите ми, сложили по една усмивка, от която да ти се доходи по голяма нужда. Очите на майка ми бяха подозрително влажни.

— Колко време мина? Прекалено много — каза Хенри, пусна приятелката ми и ме погледна.

Започна да ми става зле. Тая вечер можеше да се превърне в един семеен съд, една вечеринка, на която всички да си припомним колко много е изстрадала Клоуи, какво изпитание е било всичко това за нея, колко е невъзможно да се работи с мен, а нейното далеч от невинното поведение да бъде заровено в миналото. Добре че изглеждаше в добра форма в тая черна рокля, че да има с какво да се разсейвам.

Бях се обадил на баща ми още сутринта и му бях казал, че планирам да отида на презентацията й, за да се опитам да я убедя да представи сделката с Пападакис. Също му казах, че ще я моля да се съберем отново. Баща ми ме подкрепи, както винаги и ми каза, че независимо какво ще реши Клоуи, бил горд, че преследвам това, което искам.

Влязох в къщата, прегърнах майка ми и баща ми, а „Това, което искам“ ме погледна и прошепна тихо:

— Не знам от какво се притеснявах толкова много.

— Защо си се притеснявала? — попита майка ми изумено.

— Просто… напуснах така внезапно, без предупреждение. Затова. И че не ви бях виждала от месеци… — каза Клоуи.

— Не, не, не и не! Ти беше тази, която трябваше да търпи Бенет — каза Хенри, без да обръща внимание на раздразнението в усмивката ми. — Повярвай ни, разбираме те.

— Хайде, стига — издърпах я назад. — Да не го правим на голям въпрос.

— Просто си знаех — прошепна майка ми и сложи длани на бузите на Клоуи. — Знаех.

— Какви ги говориш, майко? — казах и я прегърнах и после се сетих… — Знаела си и въпреки това й нагласи среща с Джоуел?

— Мисля, че народът го е казал най-добре: върши, каквото ще вършиш или ставай от гърнето — намеси се Хенри.

— Никога не бих използвала такава… поговорка, Хенри Райън — изгледа го кръвнишки майка ми, прегърна Клоуи и я поведе по коридора. Докато вървяха, се обърна и ми каза: — Просто си помислих, че ако си толкова заблуден, че не можеш да видиш това, което е пред очите ти, значи друг мъж я заслужава повече. Или поне заслужава право на опит.

— Горкият Джоуел, така и не получи право на опит дори — каза баща ми изпод носа си, с което изненада всички ни и може би най-много себе си. Той вдигна глава и се засмя.

— Е, какво толкова, все някой трябваше да го каже.

Излязох от колата, все още усмихнат от хубавия спомен: десет минути си говорихме как всеки от нас е получавал хранителни натравяния с разстройство в най-неподходящо време, после обсъждахме разкошния крем Брюле, който майка ми беше направила, накрая с Клоуи едва успяхме да се доберем до колата и до леглото, и се превърнахме в кълбо пот, ръце, крака и други органи. На пода, в хола ни.

Завъртях ключалката на входната врата. Баща ми едва ли си беше легнал, но се надявах да не събудя майка ми. Топката се превъртя с познатото скърцане и преди да я отворя, я повдигнах леко, защото паркетът се бе надул точно зад прага.

За моя изненада, майка ми ме посрещна в антрето. Беше облякла старата си виолетова роба и държеше две чаши чай.

— Не знам защо — каза и ми подаде едната чаша, — но някак бях сигурна, че ще дойдеш тази вечер.

— Майчинска интуиция? — попитах, поех чашата и я целунах по бузата. Поколебах се и се помолих тихичко да успея да контролирам емоциите си тази вечер.

— Нещо такова. — Очите й се напълниха със сълзи, но тя веднага се обърна, преди да успея да я попитам защо плаче. — Хайде, знам защо си тук. В кухнята е.