Кристина Лорен
Красив играч (13)

Дванайсет

Случвало се бе да пропускам бягане сутрин само ако пътувам в самолет или ако съм много, ама много болен. Затова в понеделник сутринта ми стана малко гузно, когато изключих алармата и се обърнах на другата страна. Просто не исках да се виждам с Хана.

Но в мига, в който тази мисъл мина през ума ми, веднага се поправих. Изразът не беше точен. Не исках да видя Зиги. Не исках да я гледам как ми подскача и бъбри насреща, сякаш нищо не се бе случило преди две нощи, когато не беше Зиги, а Хана. Освен това знаех, че ако Зиги се появи да тича тази сутрин и се държи така, като че сме прекарали една обикновена, незапомняща се вечер, щях яко да се ядосам.

Отгледан съм от самотна майка, имам две големи сестри. Не ми бяха дали голям избор. Просто ми се налагаше да разбирам жените, да ги познавам, да ги обичам. Бях имал една-две по-сериозни връзки. Тогава обяснявах на приятелката си, че уютът, който изпитвах в компанията на жени, бе в моя полза, когато ме натисна пубертетът, но в крайна сметка завърши с това, че започнах да чукам всяко срещнато момиче, без да се налага дори да се запознавам. Мисля, че онова момиче се опита да ми намекне, не много дискретно, че манипулирам жените, като се преструвам, че ги слушам и ги разбирам. Не се задълбочих в разговора много-много, така или иначе, скъсахме скоро след това. Но на каквото и да се дължеше уютът ми в женска компания, очевидно не важеше за Хана. Тя беше съвсем различно същество… сякаш бе извънземна. И как само изхвърли целия ми опит с жените през прозореца!

Когато най-накрая успях пак да заспя, сънувах, че я чукам върху куп спортни съоръжения. Дръжката на някаква ракета за бадминтон се забиваше в гърба ми, но не обръщах никакво внимание. Гледах я как се поклаща върху мен, как ме гледа с бистрите си очи, как ръцете й се движат по гърдите ми и… телефонът звъни под гърба ми.

Стреснах се и погледнах часовника. Почти осем и половина. Бях се успал. Предположих, че е Макс и ми се обажда да ми нарита задника задето не съм на задължителното за понеделник събрание. Без да поглеждам екрана, отговорих:

— Да бе, пич, знам, след час съм там.

— Уил?

Мамка й!

— О, здрасти! — Сърцето ми се сви толкова болезнено, че се наложи да сложа ръка на устата си, за да заглуша вика си.

— Спиш ли? — попита Хана. Беше задъхана.

— Да. Спях.

Вятърът бучеше в телефона й, а тя едва дишаше. Явно бе отишла да тича без мен.

— Извинявай, че те събудих.

Затворих очи и опрях юмрук в челото си.

— Няма проблем.

Тя не каза нищо. Времето минаваше, болезнени секунди се точеха по линията между нас, а аз мислех какъв разговор да започна. Единият вариант бе да ми каже, че съм задник. Вторият, че се извинява за молбата си да не се държа престорено галантно и да не искам нищо от нея след нощта, която прекарахме заедно. Друг вариант — да си приказва в нейни си стил, ей така, за нищо конкретно, в стил Зиги. И последният вариант — да ме попита дали може да дойде у нас.

— Тичах — каза най-после. — Реших, че си тръгнал без мен и че мога да те застигна някъде по трасето.

— Помислила си, че съм тръгнал без теб? — засмях се. — Това би било крайно грубо.

Тя не отговори и едва сега разбрах, разбира се, прекалено късно, какво беше провинението ми — не само че не се бях появил, ами дори не си бях дал труда да й се обадя, което беше точно толкова лошо.

— По дяволите, Зигс, съжалявам.

Тя пое рязко дъх и изцеди през зъби:

— Значи днес съм Зигс. Интересно. Много интересно.

— Да — казах и моментално се намразих още повече. — Не, за бога, не, не знам коя си тази сутрин — казах и изритах чаршафите с надежда да накарам мозъкът ми да се събуди най-сетне. — Когато те наричам Хана, започвам да се обърквам.

Когато те наричам Хана, си мисля, че си моя. Това не го казах.

Тя се засмя леко истерично и усетих, че тръгна по пътеката. Вятърът бучеше още по-силно в телефона.

— Я не изпадай в паника, Уил. Правихме секс. Разбирам да ти е за първи път. Трябва да знаеш какво се прави в такива ситуации по-добре от всеки друг. Не ти искам ключ от апартамента! — Тя спря за секунда, през която сърцето ми се срина в стомаха, защото разбрах какво й минава през ума. Мислеше си, че стоя настрана, защото искам да я разкарам. Понечих да я опровергая, но тя беше по-бърза. — Дори не искам да го правя втори път с теб, егоцентричен чекиджия.

И ми затвори.

— Настоях да проведем редовната си сбирка в понеделник, а не както всяка седмица във вторник, защото си бях загубил топките, ума, страдах, бях в депресия и така нататък. Всички се съгласиха да дойдат. И поради факта че не бях на себе си, нямаше да съм приятна компания, но пък те щяха да се позабавляват добре с мен.

Срещнахме се в Ла Бернардин, поръчахме си каквото винаги си поръчвахме през последните девет месеца. Макс целуваше Сара и не се сети да спре, докато тя го избута. Бенет и Клоуи се правеха, че се мразят заради салатата, която тя настояваше да си поделят. Стори ми се като някаква извратена любовна игра. Единственото различно днес бе, че изпих питието си за по-малко от пет минути, а сервитьорът, който винаги ни обслужваше, ме изгледа с огромна изненада, когато поръчах още едно.

— Мисля, че съм Кити — казах, когато сервитьорът се отдалечи. Всички разговори секнаха. Едва тогава си дадох сметка, че през цялото време приятелите ми си бяха приказвали весело и безгрижно за каквото им хрумне, докато мозъкът ми се топеше на същата маса, пред тях. — С Хана — поясних и изгледах всеки един, търсейки някакво разбиране. Очевидно никой не схващаше за какво говоря. — Аз съм Кити. Аз съм този, който казва, че му стига само едно голо чукане, но не е така. Аз съм този, който казва: „О, да, много ми е гот да се виждаме за по една пишка всеки трети вторник в месеца“, само и само да съм с нея, а тя ми отвръща: „О, извинявай, ама не искам да те чукам втори път“.

В този миг Клоуи вдигна ръка пред лицето ми.

— Чакай, Уилям. Чукаш ли я?

Изправих се на стола и заех отбранителна позиция.

— Клоуи, тя е на двайсет и четири, не на тринайсет. Какво толкова, по дяволите?

— Не ми пука дали я чукаш, или не. Пука ми, че си я изчукал, а не си ни казал веднага. Кога стана това?

— В събота. Няма и два дни. По-спокойно — казах, а тя се отпусна на стола и като че се успокои, че не е закъсняла да разбере новината с фатално закъснение. Отдъхнах си и се пресегнах към второто питие почти на секундата, в която ми го оставиха на масата, но Макс беше по-бърз.

— Следобед имаме среща с Алберт Самюелсън. Трябва да си във форма.

— Мразя ви! Всичките ви мразя! — казах и потърках ушите си.

— Защото сме прави? — обобщи Бенет. Не му обърнах никакво внимание.

— А ти в крайна сметка приключи ли с Кити и Кристи? — попита внимателно Сара.

Мамка му, пак за това!

Поклатих глава.

— Защо? С Хана не става нищо. Нищо няма и да стане.

— Но имаш чувства към Хана, нали? — настоя Сара. Мразех, когато тя не одобряваше моите постъпки, най-вече тази постъпка. От всичките ми приятели, Сара ми създаваше проблеми само когато наистина имаше защо. Останалите го правеха и без повод.

— Просто не ми е до още драми точно сега — обясних, но сам не си повярвах.

— Хана наистина ли е казала, че не иска повече да има нищо общо с теб? — попита Клоуи.

— Стана ми повече от ясно от начина, по който се държа с мен в неделя сутринта.

Макс енергично кимаше.

— Мразя да задавам стандартни въпроси — каза той, — но защо досега не си провел един от твоите майсторски разговори в стил Уил Самър? Не противоречи ли на вече установената и придобила слава гледна точка на Уил, че е по-добре нещата да се обсъждат в самото начало, за да няма неизяснени въпроси.

— Защото е лесно да се води такъв разговор, когато знаеш какво искаш и какво не искаш.

— Е, какво искаш? — попита Макс и се отмести да направи място на сервитьора.

— Едно знам — не искам Хана да чука някакъв задник — изръмжах.

— Това е добре! — започна Бенет. — Преди две вечери видях Кити да се натиска с някакъв в ресторанта.

— Наистина ли? — попитах с надежда и облекчение.

— Не — поклати глава той. — Но реакцията ти е повече от красноречива. Оправи нещата с Хана. И кажи на Кити. И сега всички млъкнете, за да се нахраним — заключи и хвана вилицата си.

— В пет и петнайсет вече чаках пред апартамента на Хана. Знаех, че не би пропуснала и ден да тича, харесваше й.

Трябваше да оправя нещата с нея… Нямах представа как!

Когато ме видя, очите й се разшириха от изненада, но веднага се съвзе и сложи безизразна физиономия.

— О, здравей, Уил.

— Добро утро.

Тя мина покрай мен, вперила очи право напред, удари ме с рамо и ме подмина. Забелязах, че лицето й се сви в болезнена гримаса, затова предположих, че не ме бе ударила нарочно.

— Чакай — извиках. Тя спря, но не се обърна. — Хана.

— Аха, днес съм Хана. Отново? — въздъхна тя.

Приближих се, застанах пред нея и сложих ръце на раменете й. Тя потрепери леко. Дали беше от гняв? Или от досега с мен?

— Винаги си била само Хана.

— Вчера не бях Хана — очите й потъмняха.

— Добре, вчера се издъних. Съжалявам, че не дойдох да тичаме. И че се държах като задник.

— Огромен задник — поправи ме тя.

— Знам, че от мен се очаква да знам какво правя тук, но ще призная, че нощта в събота беше наистина различна за мен — казах. Погледът й омекна, раменете й се отпуснаха от облекчение. Гласът ми ставаше все по-тих. — Беше… страхотно, нали?

И може би наистина е странно и откачено, но наистина бях много изненадан, когато в неделя се държа толкова… безразлично.

Свалих ръце от раменете й, направих крачка назад. Тя ме гледаше така, все едно от челото ми се бе подала глава на гущер.

— А как трябваше да се държа? Да съм ти ядосана? Да се държа като влюбена? — поклати глава и продължи: — Не разбирам кое не направих правилно. Дори си мислех, че съм се справила доста добре. Държах се както би ми казал да се държа след подобна нощ, ако бях с друг. Нямаше ли да ме инструктираш да се държа точно така?

Лицето й пламна. Едва успях да задържа ръцете си в джобовете. Това беше моментът да й кажа:

Имам чувства към теб. Чувства, каквито не съм изпитвал преди. Боря се с тях и губя битката. От мига, в който те видях преди седмици. Не знам какво означават тези чувства, но искам да разбера.

Ала не бях готов за това. Погледнах към небето. Нямах представа какво да й кажа. Може би изпитвах към нея това, което бих изпитвал към всяко момиче, чието семейство познавам от години. Бих се държал мило, възпитано, бих искал да я защитавам, да внимавам да не накърня ничии чувства. Трябваше ми време да разбера, да подредя нещата в себе си.

— Познавам семейството ти от години — казах и се обърнах отново към нея. — Не си случайно момиче. Колкото и да се опитваме да се държим сякаш нищо особено не се е случило, няма как да стане. Ти си много повече от случайно момиче за секс. И… — Плъзнах ръце по лицето си… — Просто се опитвам да съм по-внимателен.

Идеше ми да си ударя два шамара. Започвах да подмокрям гащите от страх. Всичко, което казах, бе истина, но не цялата истина. Беше несъществената част от истината. Въпросът не беше в това, че я познавах от толкова години, а в това, че исках да я опозная по-добре, такава каквато е сега. Исках да знам всичко за нея. Тя затвори очи за миг и когато ги отвори, гледаше в някаква несъществуваща точка в далечината.

— Добре — каза тихо.

— Добре?

Най-накрая ме погледна и ми се усмихна.

— Да.

После кимна с глава и погледна напред към трасето, за да ми напомни, че трябва да тръгваме, обърна се и хукна. След малко вече тичахме един до друг, всичко беше спокойно, подържахме стабилен ритъм, рамо до рамо, всичко беше наред.

Само с една малка подробност — нямах никаква представа каква спогодба бяхме постигнали с това „добре“.

За първи път от месеци времето бе разкошно и макар че беше под пет градуса, пролетта се усещаше. Небето беше безоблачно, сивите облаци бяха изчезнали, въздухът бе свеж, слънцето грееше и светът се къпеше в светлина.

Бяхме минали само три пресечки от апартамента й, когато ми стана много горещо и намалих малко темпото, за да издърпам през главата си термичното горнище и да го завържа на кръста. Точно тогава чух как се спъна в ръба на някаква плочка и докато се осъзная, тя лежеше по очи на земята. Ударът бе извадил въздуха от дробовете й.

— Мамка му! Мамка му! Добре ли си? — Клекнах до нея и й помогнах да седне.

Минаха няколко секунди, преди да успее да си поеме въздух, а когато започна да диша, поемаше въздуха шумно и отчаяно. Знаех какво й е, беше ми се случвало. Едва ли има по-неприятно усещане. Беше се препънала в паважа и бе паднала с ръце под гръдния кош. Долнището й бе скъсано на едното коляно, държеше с две ръце глезена си. Стенеше, плачеше и се клатеше напред-назад.

— Мамка му!

Хванах я през коленете и кръста и я понесох.

— Трябва да се приберем и да сложим лед на крака ти.

— Добре съм — простена и се опита ме спре.

— Хана!

Тя стисна ръцете ми и се примоли:

— Не ме носи, моля те, Уил. Ще ти откъсна ръцете.

— Едва ли — засмях се. — Освен това сме само на три пресечки.

Тя се предаде и уви ръце около врата ми.

— Какво стана?

Тя не отговори. Наведох лице, за да я накарам да ме погледне в очите. Засмя се.

— Ами… ти си свали горнището.

— Глупаво хлапе такова. Нали имам тениска отдолу. Няма да настина — казах объркан.

— Не, не това. Татуировките. Винаги когато тичаме, е студено. Бях ги виждала само няколко пъти, но ги видях в събота и се замислих за преживяното… и пак ги погледнах…

— И падна? — засмях се, без да искам.

— Да. Млъкни! — прошепна и простена от болка.

— Е, можеш да ги гледаш, докато те нося. — И… винаги можеш да гризкаш ухото ми, докато вървим. Знаеш, че обичам зъбите ти.

Тя се засмя, но не задълго, защото може би бе усетила как напрежението между нас започва да се трупа, тежко и наситено, както го бях усетил и аз.

Тръгнах по тротоара към блока й. С всяка стъпка напрежението ставаше по-непоносимо. О, да, точно така! й бях казвал десетки пъти в леглото, когато правеше това, за което я молех. От друга страна, ни връхлиташе реалността — вървяхме към нейния апартамент, където бяхме правили секс цялата нощ в събота.

Не можех да измисля и какво да кажа, каква тема за разговор да започна. Единствените думи, които изплуваха на повърхността, бяха думи за нас, за онази нощ, за нея, за моя напълно размътен и разбъркан като с миксер мозък. Когато стигнахме до асансьора, я сложих да стъпи на пода и й помогнах да се качи.

Вратите се затвориха, натиснах бутона за двайсет и третия етаж. Хана застана в същия ъгъл, в който бе застанала и в събота, преди да се качим до апартамента.

— Добре ли си? — попитах тихо.

Изведнъж целият асансьор се изпълни с думите, които си бяхме казали преди две нощи. Като надигащ се от пода дим.

— Можеш ли да си движиш глезена? — попитах задъхано. Гръдният ми кош притискаше дробовете ми. Или може би беше желанието да застана до нея и да я целуна. Тя пак кимна и ме погледна в очите.

— Натъртен е, но мисля, че няма нищо по-сериозно.

— Все пак трябва да сложим лед.

— Добре.

Асансьорът изскърца шумно и сякаш се заключи на място.

Да се наведеш над мен и да свършиш върху гърдите ми.

Навлажних устни и най-сетне си позволих да погледна устата й. Съзнанието ми бе заето от спомена за целувките ни.

Ехото от думите й в мозъка ми бе толкова оглушително, сякаш ги казваше пак: Секс във всички възможни места. Как обичаш да те хапя и как обичам да го правя.

Направих крачка към нея. Почудих се дали си спомня, когато ми каза: Да правим секс, да правя всичко, което искаш от мен, и това е добре и за мен, и за теб. И ако си спомняше, дали можеше да види в очите ми, че наистина беше хубаво за мен, толкова хубаво, че исках да падна на колене пред нея и да я моля за още.

Когато вратите се отвориха, тя настоя да върви, макар и с куцане, а аз нямах сили да й откажа. Просто трябваше да разбия напрежението между нас, както се троши лед.

Когато влязохме, грабнах пакет замразен грах от фризера и я поведох към банята, накарах я да седне на тоалетната чиния и започнах да ровя из тоалетното й шкафче за някакъв антисептик. Панталоните й бяха скъсани само на коляното, но платът върху другото коляно бе на път да се скъса, което означаваше, че и двете колене са в доста окаяно състояние.

Започнах да навивам крачолите й, но тя бутна ръцете ми. Може би, защото не бе бръснала краката си и се срамуваше, но за мен това нямаше никакво значение.

— Не знаех, че днес ще пипаш краката ми — каза и се засмя нервно.

— О, я стига!

Промих раните с кислородна вода. Слава богу, не беше чак толкова зле. Кървяха, но със сигурност до няколко дни щеше да се оправи и най-важното, нямаше нужда от шевове.

Тя погледна надолу, опъна крака си, докато промивах другия, и каза:

— Сякаш съм лазила по улиците. Гледай на какво приличам.

Извадих чист памук и намазах раната с риванол. Не успях да прикрия усмивката си.

Тя се наведе да ме погледне в очите.

— Какъв перверзник си! Да се смееш на охлузените ми колене!

— Не, ти си перверзната в случая, след като знаеш защо се смея.

— Мисля, че ти харесва да гледаш ожулените ми колене — каза и се усмихна още по-широко.

— Съжалявам — отвърнах и поклатих глава, но не съжалявах и тя беше права. — Наистина ми харесва да гледам ожулените ти колене.

Усмивката й се стопи. Докосна брадичката ми, малкия белег.

— От какво е това?

— От колежа. Една ми правеше свирка и нещо се беше разгорещила. Ударих си лицето в рамката на леглото.

Очите й се разшириха от ужас. Знаех, че не е правила свирки и това я тормозеше. Считаше го за недостатък.

— Наистина ли?

Избухнах в смях.

— Не, не съвсем. Удариха ме с ракета за бадминтон в десети клас.

Тя затвори очи и се опита да остане сериозна, но знаех, че й е забавно. Едва сдържаше смеха си. После ме погледна в очите.

— Уил?

— Мм?

Прибрах останалия памук и завинтих капачката на шишето с риванола, подухах върху раната, за да не й щипе. Може би нямаше да се наложи да слагам лейкопласт.

— Разбирам какво имаш предвид, когато каза, че искаш да си по-внимателен заради дългата история на познанството ни.

И съжалявам, че се държах толкова… безразлично.

Усмихнах й се, плъзнах ръка по прасеца й. Беше такова познато усещане, като завръщане у дома. Тя прехапа долната си устна и прошепна.

— Не мога да спра да мисля за събота. Само това ми е в главата.

Отвън се чуваха клаксони, хората бързаха за работа, светът бе оживял. Но в апартамента на Хана бе ужасяващо тихо.

Просто се гледахме в очите. Нейните ставаха все по-нетърпеливи и тъмни, а аз осъзнах, че от мен се очаква да кажа нещо след последното й изречение.

Истината е, че не бях в състояние да вдъхна дори тънка струйка въздух, камо ли да говоря. Най-накрая успях да произнеса:

— И при мен е така.

— Никога не съм си представяла, че ще стане точно така.

Поколебах се, защото се опасявах, че няма да ми повярва.

— Нито пък аз.

Тя бавно вдигна ръка и предпазливо плъзна пръсти в косата ми. Тялото й се наклони напред и устните й намериха моите.

Силен стон се откърти от гърлото ми, сърцето ми блъскаше като чук, кожата ми пламна, пенисът ми се втвърди. Всеки орган, всяка част от тялото ми беше скована и напрегната.

— ОК? — попита и ме погледна с почти черните си тревожни очи. Толкова много я желаех, че се притеснявах да не я разкъсам.

— Мамка му! Разбира се, че е ОК. Боях се, че никога няма да ми позволиш да те имам отново.

Тя се изправи, краката й трепереха. Издърпа тениската си през главата. Кожата й блестеше с меките и деликатни капки пот, косата й беше разрошена, но исках само едно — да се заровя в нея и да усетя как се предава под допира ми, да я видя обезоръжена под мен и ако е възможно, това да продължи с часове.

— Ще закъснееш за работа — прошепнах. Тя издърпа нагоре сутиена си за тичане.

— И ти.

— Не ми пука.

Разтърси дупе и долнището й падна самó, после се обърна и заподскача на един крак към спалнята.

Тръгнах след нея. Събличах се, докато вървях. Махнах тениската, панталоните, мятах всичко из коридора. Хана беше легнала на леглото върху завивките.

— Имаш ли нужда от бърза помощ? Боли ли те нещо друго — попитах, докато се качвах на леглото и вече целувах гърдите й, корема, цялото й тяло.

— Само на едно място — каза задъхано.

Нямаше нужда да питам този път. Направо бръкнах в шкафа, където държеше презервативите, извадих един й и го подадох. Тя вече бе протегнала ръка в очакване.

— Мамка му, трябва май да позагреем преди това — казах, докато го развиваше.

— Загрявам наум от неделя сутринта. Мисля, че нямаме нужда от допълнителна загрявка.

Права беше. Когато насочи връхчето на пениса ми пред влагалището си и с едно рязко движение ме притегли в себе си, разбрах колко бе права. Мокра, готова. Прегърнах я силно.

— Обичам, когато си ненаситна — прошепнах. — Имам чувството, че никога няма да ти се наситя.

— Уил… — Тласна цялото си тяло към мен, плъзна ръце по раменете ми. Чувах шумоленето на чаршафите под нас, звуците на телата ни и… нищо друго. Светът беше изчезнал, може би се бе разпаднал някъде около нас. Или някой бе натиснал копчето за изключване на звука. Тя беше тиха, гледаше с широко отворени очи между нас, там където влизах в нея. Сложих ръка между телата ни, докосвах всеки сантиметър от кожата й, гледах как тялото й се огъва като лък на стрела под мен, как ръцете й се закотвиха за рамката на леглото.

Със свободната си ръка стиснах китките й и ги задържах над главата й; оставих се на пламтящото й тяло, на умопомрачителния ритъм на мокрите ни тела. Засмуках кожата на гърдите й и стиснах по-силно китките й. Оргазмът се приближаваше с бясна скорост. Усещах го как се спуска по гърба ми. Започнах да се движа още по-бързо, по-мощно.

Бедрата ми се удряха в нейните.

— За бога, Черешке!

Очите й горяха. Разбираше, че съм към края. Изпитваше лудо удоволствие да наблюдава как се разпадам над нея.

— Почти… — прошепна. — Готова съм… почти.

Бързо, дори грубо започнах да движа пръсти по клитора й. Тихите й стонове ставаха по-шумни, по-напрегнати, шията й гореше, наблюдавах как червенината пълзи нагоре по лицето й. После рязко издърпа китките си от ръката ми, извика, тялото й сякаш се впи в пениса ми, бедрата й трепереха с първите спазми на оргазма й.

Удържах се като на магия. Движех се по-бързо, разпъвах я до края, докато тя застина и прошепна с дрезгав глас:

— Свършвам…

Излязох за секунда от нея, махнах презерватива, запратих го на пода и започнах да движа бързо ръка по пениса си.

Очите й горяха от очакване. Облегна се на лакти и жадно гледаше как ръката ми се движи по цялата ми дължина.

Вниманието, с което наблюдаваше, радостта в очите й от това, което виждаше, ме побъркваше. Краката ми горяха, гърбът ми сякаш бе в пламъци. Извих тяло назад, за да облекча болката от пълзящия оргазъм. От гърдите ми се откъсна ужасен вик. В съзнанието си виждах Хана, пред себе си виждах Хана с широко разтворени крака, виждах как без думи ми показва колко хубаво се чувства.

Пулсираща, пулсираща, пулсираща горещина… И чак тогава цялото ми тяло се отпусна и се остави на облекчението.

Забавих движенията си. Отворих очи. Едва поемах въздух. Очите й горяха. Тъмносиви, удивени. Протегна ръка напред и плъзна пръсти по корема си през следите от оргазма ми.

— Уил! — Гласът й прозвуча като мъркане на котка. Не, не бяхме свършили. Не беше дотук.

Опрях длан до главата й и огледах тялото й.

— Хареса ли ти така?

Тя кимна и яростно захапа долната си устна.

— Покажи ми колко ти е харесало. Докосвай се вместо мен.

Тя ме погледна колебливо, но след минутка нерешителността й изчезна. Спусна ръката си надолу. Няколко пъти докосна все още възбудения ми пенис и после бързо върна ръка върху тялото си. Плъзна два пръста по клитора си. Гърбът й се изви като лък. Аз погалих гърдите й и захапах зърното й.

— Искам да свършиш сама.

— Помогни ми — каза. Очите й бяха потъмнели от желание.

— Когато го правиш сама, аз не съм тук, нали? Покажи ми как го правиш. Аз също обичам да гледам.

— Искам да гледаш и да ми помагаш.

Беше все още топла, кожата между краката й бе гладка и, мамка му, колко мокра! Вкарах двата си пръста в нея, а тя въртеше своите по клитора. Беше наистина невероятно да я видя така отпусната, дива. Поглеждаше ту надолу, където ръцете ни се движеха между краката й, ту към пениса ми, който се втвърдяваше светкавично. Не й трябваше кой знае колко време. Сви краката си в коленете, разтвори устни, тялото й се скова, и експлодира с вик.

Беше толкова красива, когато свършваше. Кожата й бе розова, зърната — втвърдени. Не се сдържах и се наведох да я захапя под гърдите. Постепенно забавих движението на пръстите си.

Бяхме потни, целите в секрети.

— Мисля, че имаме нужда от душ — каза тя.

— Май си права — засмях се.

Но така и не стигнахме до душа. Надигнахме се, но аз целунах рамото й, тя захапа моето, после легнахме на леглото и така стана единайсет часа. И двамата се отказахме от възможността все пак да отидем на работа.

Тя се обърна по гръб, погледна ме в очите и се заигра с мократа ми коса.

— Гладен ли си?

— Малко.

Тя се опита да стане, но аз я притеглих обратно в леглото.

— Не съм чак толкова гладен, че да те пусна да станеш — казах и целунах корема й.

Видях химикал на нощното й шкафче, взех го и й казах да не мърда. Махнах капачето със зъби и притиснах върха му върху кожата й.

Беше оставила прозореца леко отворен. Шумът и лудостта на външния свят нахлу в спалнята, а аз започнах да рисувам по гладката й кожа съвсем близо до ханша. Тя не попита какво правя, като че не се и интересуваше. Ръцете й се плъзгаха по раменете ми, по лицето ми, по брадичката ми. После по устните, лактите, носа. Сякаш бе сляпа и искаше с докосване да запомни чертите ми и усещането да ме докосва. Свърших, отдръпнах се и гордо погледнах шедьовъра си. Бях написал едно изречение от мой любим цитат — от ханша до венериния й хълм.

Рядкост сред най-трудните за намиране неща.

Харесваше ми как мастилото се откроява върху кожата й, написано с моя почерк.

— Искам да татуирам това върху кожата ти.

— Ницше? Тази сентенция е доста добра като цяло.

— Какво значи „като цяло?“ — попитах и потърках палец върху кожата й. Можех да напиша толкова много неща.

Бил е малко мизогинист^[1], но може да му се прости заради няколко афоризма.

Тази жена не спираше да ме изумява със знанията си.

— Например? — попитах и духнах изсъхващото мастило.

— „Сексуалността често предизвиква бързото и бурно изкласяване на любовта, поради което корените й са слаби и лесно могат да бъдат изтръгнати“ — цитира тя.

Е, това вече беше много интересно. Вдигнах поглед точно навреме, за да уловя палавия поглед в очите й.

— Какво още?

Тя погали брадичката ми и старателно проучи изражението ми.

— „Не всичко, което свети, е злато. Истински ценният метал се познава по мекия блясък.“

Усмивката ми леко повехна.

— „В крайна сметка, човек обича повече копнежа си по нещо, отколкото това, по което копнее.“ — Тя наведе глава настрани и вплете пръсти в косата ми. — Мислиш ли, че е вярно? — попита. Почувствах се като в капан. Преглътнах. Бях достатъчно объркан от собствените си чувства и мисли, за да разбера дали нарочно подбира цитати, с които да ме жегне за миналото ми, или просто цитираше философски мисли.

— Може би понякога е така.

— Но това… Рядкост сред най-трудните за намиране неща… — каза тихичко и погледна пак написаното. — Харесва ми.

— Добре. — Наведох се да оправя една буква, да потъмня друга и започнах да си тананикам.

— През цялото време, докато пишеше, си пееше тази песен — прошепна Хана.

— Така ли? — Не бях осъзнал, че съм издал и звук. Продължих да си я тананикам и се опитвах да си спомня откъде знаех тази песен и коя е. О, да. She talks with angels.^[2] — Старо, но знатно — казах и духнах върху пъпа й, за да изсуша мастилото.

— Помня кавъра, който направихте с групата.

Погледнах я с недоумение.

— На диск ли? Не, нямам такъв запис.

— Не на диск. Изсвирихте го на концерт в Балтимор. Бях отишла да видя Йенсен и той ми каза, че на всяко шоу свирите различен кавър и никога не го повтаряте. Бях на концерта, когато изпълнихте точно тази песен.

Гласът й прозвуча някак суров и далечен. Видях го и в очите й.

— Не знаех, че си била там.

— Казахме си здрасти преди концерта. Беше на сцената и си нагласяше апаратурата — усмихна се тя и облиза сухите си устни. — Бях на седемнайсет, а това се случи точно след като се прибра след стажа при татко.

Питах се какво ли си е помислила седемнайсетгодишната Хана за това шоу. Спомнях си този концерт, макар че бяха минали повече от седем години. Публиката беше страхотна. Беше чудесно шоу. Може би едно от най-добрите ни.

— Ти свиреше на баса, но тази песен я изпя. Йенсен каза, че много рядко пееш. Почти никога. — Пръстите й рисуваха малки кръгчета по раменете ми.

— Така е, не пеех често — съгласих се. Не бях от най-великите вокали, но тогава не ми пукаше как пея. Пях просто защото бях в страхотно настроение.

— Видях те как флиртуваш с онова момиче на предните редици. Беше много готик. Тя де. Странно как изведнъж ме обзе ревност, каквато никога не бях изпитвала. Може би защото бе живял у нас и си мислех, че принадлежиш на семейството ни. — Усмихна се и добави: — Господи, как копнеех да съм на мястото на онова момиче.

Наблюдавах лицето й, докато изживяване спомените си от онази вечер. Исках да ми каже какво е станало след концерта, как се е чувствала след това. А аз? Аз изобщо не помнех да съм виждал Хана, докато живеех в Балтимор. Имаше милиони нощи като тази. След концерт или просто обикновена вечер, в някой бар, някое момиче, хипи, или готик, или просто изрядна ученичка идваше при мен и после… под мен, над мен.

— Помня, че попитах Йенсен дали ще се видим с теб след концерта, а той само се засмя саркастично.

Поклатих глава и плъзнах ръка по бедрото й.

— Не помня какво стана след шоуто.

Знаех, че е ужасно, но ако исках да бъда с Хана, тя просто трябваше да знае истината за мен, колко съм бил див тогава.

Не исках да я лъжа.

— Такива момичета ли харесваше тогава? „Тя нарисува очите си в черно, както е черна сега нощта“^[3]?

Въздъхнах, покатерих се върху нея, за да я погледна в очите.

— Хана, харесвах много и различни момичета. Мисля, че знаеш това.

Опитах се да поставя ударението върху миналото време, но не успях да я убедя, че всичко това е забравено.

— Ти си истински играч — прошепна тя.

Вярно е, че го каза с усмивка, но ми стана ужасно неприятно. Ненавиждах напрежението и сковаността в гласа й. И тази дистанцираност? Мразех начина, по който ме виждаше. Дори сега! Някакъв, който чука всичко на два крака и с клитор. А сега чукам и нея. Лежахме, увили ръце и крака един в друг, отдадени на удоволствието, и все пак тя смяташе, че за мен е поредната игра. В крайна сметка човек повече обича копнежа си по нещо, отколкото това, по което копнее.

Нямах начин да се защитя. Важеше за по-голямата част от живота ми, но беше минало.

Тя уви ръка около пениса ми, стисна го и попита:

— А какви момичета харесваш сега?

Усетих, че иска да прекъсне този разговор и ми дава свободно. Може би самата тя не искаше да вярва, че това е абсолютната истината за мен. Целунах я и казах:

— Сега харесвам скандинавски сексбогини, но само тези, на които им казват Черешка.

— Защо ти стана неприятно, когато казах, че си играч? — Изсумтях и се претърколих на гръб. — Не, сериозно те питам — настоя тя.

Преметнах ръка през очите си и се опитах да си събера мислите. След много време казах:

— Ами ако вече не съм такъв мъж? Ами ако са минали дванайсет години, откакто съм се държал така, и ако вече не съм това момче, което описваш? Отворен съм във връзките си с жените. Те винаги са наясно какво искам. Не… играя отдавна, не си играя с никого.

Тя се отдръпна, огледа ме развеселено, все едно й разказвах виц.

— Това не те прави отворен за нови идеи, не те прави и особено задълбочен във връзките ти, Уил. Никой не казва, че играчът задължително трябва да е задник.

— Мисля, че в думата „играч“ има препратки, които не се отнасят за мен — потърках лицето си. — Опитвам се да бъда добър с жените, да говоря с тях за нещата, които правим заедно.

— Е, с мен не си говорил за нищо подобно.

Поколебах се. Сърцето ми щеше да гръмне, така както си блъскаше в луд галоп. Не, не бях говорил с нея, защото тя не беше като другите жени, с които бях правил секс. С нея всичко беше различно. Да бъда с нея, не включваше само физическото удоволствие, колкото и силно да беше то. Когато бях с нея се чувствах спокоен, емоционален, чувствах, че ме познава. И не бях пожелал да обсъждам това с нея, защото не исках никой от нас да сложи граници на това, което имаме.

Въздъхнах и казах:

— Не съм, защото с теб не съм сигурен, че искам секс.

Тя се отдръпна, седна бавно, чаршафите се свлякоха от тялото й, пресегна се и взе една тениска от края на леглото.

— Добре, това вече е наистина странно.

О, мамка му. Пак не го казах правилно.

— Не, не — извиках, седнах зад нея и целунах рамото й. Издърпах тениската от ръцете й и я метнах на пода. Плъзнах език по гърба й и ръце — от гърдите до кръста й. — Не се изказах правилно. Опитвам се да ти кажа, че искам повече от секс. Имам чувства към теб и те са извън чисто сексуалното.

Тя замръзна под дланите ми.

— Не, нямаш такива чувства.

— Нямам, така ли? — погледнах гърба й и усетих как пулсът ми се ускорява, но вече от гняв. — Какво искаш да кажеш?

Тя стана и уви чаршафа около тялото си. Ледена вода се спусна по вените ми, охлади цялата ми система. Седях и я гледах в очакване на отговор.

— Ти… Какво правиш? Къде…

— Съжалявам, имам… работа. — Тръгна към гардероба и започна да вади разни неща. — Трябва да отида на работа.

— Сега?

— Да.

— Значи аз ти казвам, че има чувства към теб, а ти ме изритваш?

Тя се обърна, погледна ме и каза:

— Трябва да тръгна веднага.

— Очевидно — казах, а тя закуцука към банята. Бях унизен, смазан, бесен, ужасен, че това е краят, наистина краят. Кой би предположил, че ще се издъня с някое момиче, като се влюбя, като й призная чувствата си. Трябваше да се махна. Веднага.

И в същото време исках да я притегля обратно. Може би и двамата имахме нужда от време да обмислим нещата.