Кристина Лорен
Красив играч (1)

Пролог

Бяхме в най-грозния апартамент в цял Манхатън. Не твърдя, че умът ми е програмиран да оценява различните форми на изкуството, но точно тези картини бяха покъртителни. Всяка една те караше да настръхнеш. Каква безбожна грозота! Някакъв космат крак поникнал в саксия, като придатък към цветето!

Баща ми и най-големият ми брат вървяха до мен, кимаха и шепнеха одобрително и дълбокомислено, сякаш разбираха какъв е замисълът. Добре че бяха аз, та да се движим по-бързо. Иначе можеха да си киснат пред някоя картина и да кимат там до мрак.

Неписаното правило на такива събития е гостите да обиколят, да разгледат, да се насладят на „произведенията на изкуството“ и чак тогава да си вземат нещо за хапване и пийване от таблите, които услужливо ти навират в носа.

Но в самия край на… изложението, над голямото огнище, между два свещника забелязах изображение на структурата на ДНК. Върху цялото платно с печатни букви бе написана мисъл на Тим Бъртън^[1]:

„Всички разбираме защо романтичните връзки между различните биологични видове са нещо странно“. Засмях се. Обърнах се към Йенсен и татко:

— Ето, това ми харесва.

— Разбира се! На теб би ти харесало такова нещо — въздъхна Йенсен.

Погледнах картината, после попитах брат си:

— Защо да не ми хареса? Това е единственото смислено нещо сред всичките тези… творения.

Той се извърна към баща ми, размениха си многозначителни погледи и татко сякаш му даде безмълвно разрешение за нещо, което очевидно бяха обсъждали.

— Трябва да поговорим за теб и за работата ти.

Отне ми минута, докато загрея накъде бие с този тон, с това изражение. Сякаш бе тръгнал на война.

— Йенсен, точно сега ли трябва да водим този разговор?

— Да, сега! — каза и присви зелените си очи. — От няколко дни за първи път излизаш от лабораторията. Всеки път, когато те видя, или спиш, или ядеш набързо.

Винаги ми е правило впечатление как най-ярките качества на родителите ми — чар, внимание, импулсивност, мотивираност и патологично безсъние, бяха разпределени между петте им деца много чисто, без никакво замърсяване и примеси.

Сега Патологичното безсъние и Мотивираността влизат в чутовна битка насред апартамент в Манхатън!

— На парти сме, Йенс. Очаква се да си говорим за картините и колко са… красиви всичките тези неща — казах и огледах стаята. — И да обсъждаме колко скандално… е… нещо си.

Нямах никаква представа какви са последните клюки в света на знаменитостите и това мъничко, едва подало се бяло знаменце на моето незнание като че доказа правотата на брат ми. Гледах как се бори с инстинкта си да завърти пораженчески очи. Татко ми подаде клечка, на която бе забито нещо за ядене. Приличаше на охлюв върху бисквитка. Много дискретно го завих в салфетка и го сложих в таблата на един от сервитьорите, който мина покрай нас.

Новата рокля ми причиняваше кошмарен сърбеж. Трябваше да си направя труда да разпитам за тази материя.

От първото ми съприкосновение с нея ми се струваше, че е била създадена от някой прекалено кльощав за ластични джинси дизайнер.

— Ти си не само умна — говореше Йенсен. — Ти си забавна, контактна. Ти си красиво момиче.

— Жена — измърморих. Той се наведе към мен, за да не ни чуват хората. Да не би някой от висшето общество в Ню Йорк да чуе как брат ми ме съветва да бъда социална курва или нещо от сорта. — Не разбирам защо от три дни, откакто дойдохме да те видим, единствените хора, с които благоволи да се видиш, са моите приятели.

Усмихнах се на най-големия си брат и си позволих минутка за благодарност за неговото безсъние и настървеното му желание да ме брани и защитава, да ме напътства, разбира се, винаги за мое добро. След тази минутка обаче дойде раздразнението. Обви кожата ми като пара от нагорещена ютия, последвана от пулсираща, нестихваща болка.

— Йенс, скоро ще завърша, а след това ще има много време да живея.

— Но това също е живот! — каза с широко отворени очи, с настоятелен поглед. — Сега, в този момент, ти живееш.

На твоите години гледах да изкарам поне минимални оценки, за да не отпадна, и се молех да долазя в понеделник на лекции, без да ми личи махмурлукът.

Татко стоеше тихичко до него, без да обръща внимание на последното му изречение, и кимна в знак на съгласие.

Сякаш аз бях някаква книжна мишка без приятели. Хвърлих поглед на баща си, който трябваше да му каже, да му напомни, че съм взела тези качества от учения, който прекарва повече време в лабораторията, отколкото със семейството си. Но той не помръдна, не каза нищо, изражението му не се промени, все едно наблюдаваше как вещество, което е очаквал да се разтвори без проблем, се е превърнало в каша на дъното на колбата. С две думи, беше объркан и леко обиден.

Татко ми бе дал своята мотивация, но като че винаги се бе заблуждавал, че мама ми е дала нещичко от чара си.

Може би защото съм жена или може би защото очакваше, че всяко следващо поколение трябва да усъвършенства качествата на родителите и прародителите си, (не съм сигурна в кое от двете вярваше), но от мен се очакваше да балансирам между работата и живота си извън нея по-добре, отколкото бе успял той.

В деня, в който стана на шейсет, баща ми ме извика в офиса си и ми каза:

— Хората са не по-малко важни от науката. Учи се от грешките ми.

И след като издекламира това, сложи някакви листове пред себе си, изглади ги и се загледа в ръцете си. Накрая разбрах, че няма какво повече да ми каже, станах и излязох. Очевидно, не бях успяла да се поуча от грешките му.

— Знам, че искам много от теб — прошепна Йенсен.

— Да, така е — съгласих се.

— Знам, че в момента се меся в личния ти живот.

Погледнах го многозначително и прошепнах:

— Да, ти си моята лична Атина Палада.

— Но не съм грък. Освен това имам пенис.

— Винаги съм се старала да забравя тези два факта.

Йенсен въздъхна, а баща ми най-накрая реши, че тая работа е за двама мъже. Бяха дошли на гости и макар че този тандем ми се стори малко странен за кратка, уж спонтанна визита в средата на февруари, не се бях замисляла какво правят тук и двамата по едно и също време. Не и до този момент. Татко ме прегърна и стисна раменете ми.

Ръцете му бяха дълги и много слаби, затова винаги се изненадвах колко силен е всъщност.

— Зигс, ти си добро дете.

Усмихнах се. Опитите на баща ми да поведе окуражаващ и насърчаващ разговор бяха наистина мили, но фатално неуспешни.

— Благодаря.

— Знаеш колко те обичаме — обади се Йенсен. — И не само татко, аз също те обичам.

— И аз ви обичам.

— Но… Добре, можеш да го приемеш като намеса в личния ти живот или както си искаш, но смятам, че… си пристрастена към работата си. Пристрастена си към всичко, което би изстреляло кариерата ти нагоре. Може би винаги съм се намесвал, винаги съм искал да диктувам нещата в живота ти…

— Може би? — прекъснах го рязко. — Та ти диктуваш правилата за всичко, направляваш и се месиш, откакто мама и татко махнаха спомагателните гуми на колелото ми, та чак до момента, в който ми беше разрешен вечерен час до след залез-слънце. А дори не живееше вече с нас, Йенс. Бях на шестнайсет.

Той ме погледна така, че веднага си затворих устата и застанах мирно.

— Кълна се, нямам никакво намерение да ти казвам какво да правиш. Само…

Огледа се, сякаш очакваше някой да се появи с табела, на която да е написан краят на това изречение. Да помолиш Йенсен да не се опитва да контролира живота ти, е все едно да поискаш от някой обикновен човечец да спре да диша за около десет кратки минути. — Просто се обади на някого…

— На някого? Йенсен, искаш да ми кажеш, че нямам никакви приятели? Но това не е съвсем вярно. На кого да се обадя, за да сложа началото на тази инициатива Излез-И-Живей? На някой студент, заринат в работа като мен? Аз уча биомедицинско инженерство. Не мога да определя колегите си като особено общителни и кипящи от любов към дневния и още по-малко към нощния социален живот.

Той затвори очи, после ги вдигна към тавана и като че нещо му хрумна. Погледна ме въпросително, с плаха надежда и братска загриженост и обич.

— Ами Уил?

Грабнах пълната с шампанско чаша от ръката на татко и я пресуших.

* * *

Нямаше нужда да ми пояснява за кой Уил става дума. Уил Самър. Най-добрият приятел на Йенсен от колежа, стажант на баща ми и обект на всички мои тийнейджърски фантазии. Аз бях дружелюбната, възпитана и винаги скрита зад някой учебник малка сестра, а Уил беше лошото момче, абсолютен гений във всичко, което правеше, брилянтен ум с дяволита усмивка, пиърсинг на ушите, сини очи, които можеха да докарат всяко момиче до състояние на хипноза.

Когато бях на дванайсет, Уил бе вече на деветнайсет и беше дошъл с Йенсен за няколко дни по Коледа. Не беше особено спретнато облечен, но изглеждаше безсрамно красив. По цял ден свиреше с Йенсен на бас китарата си в гаража и не спираше да флиртува с по-голямата ми сестра Лив. Когато бях на шестнайсет, той току-що бе завършил университета и дойде да живее при нас цяло лято, защото започна стаж при баща ми. Излъчваше такава силна сексуалност, че се наложи да жертвам девствеността си с едно доста непохватно момче от класа — нещо, което не си струваше дори да помня, само и само да облекча жестоките болки в слабините, които изпитвах, когато бях около Уил.

Бях сигурна, че по-голямата ми сестра го е целувала… най-малко, а и Уил бе прекалено голям за мен, но когато оставах насаме със себе си, можех да си позволя да си призная, че Уил Самър е единственото момче, което искам да целуна, и първото момче, което в крайна сметка ме докара до такова състояние, че се наложи да пъхна ръка под чаршафите между краката си в мълчаливия мрак на стаята си с мисълта за него, за игривата ми коварна усмивка и за кичура коса, който постоянно падаше над дясното му око, за гладките му мускулести ръце, за загорялата му от слънцето кожа, за дългите му пръсти, за малкия белег на брадичката.

Гласовете на повечето момчета на моята възраст звучаха по един и същ начин. Гласът на Уил обаче беше дълбок, плътен и тих. Очите му бяха търпеливи, умни, сякаш криеше някакво скрито познание. Ръцете му бяха винаги спокойни, често заровени в джобовете. Когато оглеждаше момичетата, навлажняваше устните си, коментираше гърдите, задниците им, прашките им.

Премигнах и погледнах брат си. Вече не бях на шестнайсет. Бях на двайсет и четири. Уил беше на трийсет и една.

За последен път го видях на злополучната сватба на Йенсен. Тихата му омагьосваща усмивка бе станала още по-обаятелна, подлудяваща, но и някак помъдряла. Тогава гледах като препарирана как Уил се мушна в гардеробната с две от шаферките на жената на Йенс.

— Обади му се — каза по-настоятелно брат ми и ме измъкна от спомените ми. — Той е идеален пример за това как да балансираш между работата и социалния живот. Той живее тук от доста време. И е добро момче. Просто излез… моля те. Съгласна ли си? Сигурен съм, че ще се погрижи добре за теб.

Опитах се да укротя леките вибрации по кожата си, докато се чудех как по-точно ще реши да се погрижи за мен.

Освен това не бях сигурна как аз искам да се погрижи. Дали исках да бъде просто приятел на брат ми, който се опитва да ме научи как да… балансирам? Или пък исках да хвърля един помъдрял поглед на обекта на най-горещите ми тийнейджърски сексуални фантазии.

— Хана — обади се умолително баща ми. — Чу ли какво ти каза брат ти?

Един сервитьор мина покрай нас. Аз сложих празната чаша, грабнах пълна и отговорих:

— Чух го. Ще се обадя на Уил.