Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (7)

VII

— Глупости, мила Джанис — успокояваше я Хелена. — Държиш се истерично.

Леко изненаданото и обезпокоено изражение на вуйчо Бен, който сега се наведе да разроши ушите на спаниела, застанал до подвижната масичка за чай, беше красноречив коментар от негова страна.

— Не се държа истерично — отвърна Джанис бързо и тихо, което показваше, че не е много далеч от подобно състояние. Тя смъкна ръкавиците си. — Не сънувам, не гадая и не измислям. Казвам ви — повиши тя глас; после погледна бързо към Ив, без да среща очите й, — идват да арестуват Ив!

Хелена примигна.

— Но защо?

— Ох, мамо, защото мислят, че тя го е направила!

— Къде ги научи тия досадни глупости? — въздъхна Хелена. Но въпреки това настъпи тишина на изненада и съмнение.

Това е изключено, помисли си Ив. Не е възможно. Това беше единственият вариант, за който не бе и сънувала.

Ив машинално остави чашата си за чай. Гостната във вила „Боньор“ беше дълга и просторна, с излъскан дървен под. Прозорците в предната част гледаха към Рю де-з-Анж, а през задните навлизаше зеленият хладен сумрак на голямата градина. Тук стоеше масичката за чай, тук беше и рошавият, златистокафяв кингчарлс спаниел, вдигнал поглед към вуйчо Бен. Тук беше и самият вуйчо Бен, среден на ръст, набит човек, с високо подстригана прошарена коса и мълчаливо, но усмихнато изражение. Тук беше и Хелена, пълна и добродушна, задъхваща се, със сребристобяла къса коса, контрастираща с кръглото й розово лице, на което сега се виждаше безжизнена и скептична усмивка.

И ето я изведнъж Джанис, която казваше…

Изглежда, Джанис събираше сили да направи нещо много трудно. Погледна право към Ив.

— Виж какво, Ив — каза тя жално и облиза устни. Джанис имаше доста голяма уста, която не накърняваше красотата на лицето й. — Ние, разбира се, знаем, че не си го извършила ти.

Говореше с някакво отчаяно желание да се оправдае. И вече не можеше да гледа Ив в очите.

— Но защо трябва те… — започна Хелена.

— Да подозират… — продължи вуйчо Бен.

— Все пак — не преставаше Джанис с поглед, прикован в огледалото над камината — ти не си излизала онази нощ, нали? И не си се връщала… цялата опръскана с кръв. И с ключ от нашата къща в джоба ти? И с парченце от… онова лъскавото от кутийката за енфие, полепнало на пеньоара ти? Нали това не е истина?

Някакво вцепенение обхвана приветливата атмосфера в гостната. Големият спаниел ръмжеше гърлено за още храна. Хелена Лос бавно си търсеше калъфката за очила, извади от нея пенсне без рамка, сложи си го и се вгледа през него. Устата й остана полуотворена.

— Какви ги говориш, Джанис? — каза тя строго.

— Това, което казвам — отвърна Джанис, — съм го научила от самия префект на полицията. Да! — заяви твърдо тя, когато те понечиха да заговорят.

Вуйчо Бен Филипс изтърси някакви трохи от скута си. Разсеяно и нежно подръпна ушите на спаниела. Бръкна в джоба си за неизменната лула. Разтревоженото му чело и кротките му ясносини очи показваха някакво натрапчиво учудване, което той моментално прикри засрамено.

— Бях в хотел „Донжон“ — обясни Джанис. — Да пийна нещо.

— Мила ми Джанис — прекъсна я Хелена несъзнателно, — не бих искала да ходиш в тези…

— Подслушах Горон, като говореше с един доктор, голяма клечка в криминалната психология. Англичанин е — докторът, искам да кажа, не Горон; някъде съм му виждала снимката. Горон каза, че Ив се прибрала онази нощ цялата в кръв, с полепнало парченце от кутийката за енфие.

Джанис продължаваше да избягва погледите на всички. Изненадата се, разсейваше. На нейно място се появи ужасът.

— Той каза, че има двама свидетели, Ивет и Селестин, които са я видели. Пеньоарът й е в полицията; по него имало кръв…

Ив Нийл се беше изпънала неподвижно на креслото си. Беше се вторачила в Джанис, без да я вижда. Искаше й се да се изсмее и да не спира да се смее, за да заглуши страшните и злокобни шумове в главата си.

Да обвиняват нея в убийство. Щеше да бъде смешно, ако не я беше изненадало като удар в стомаха. В известен смисъл наистина беше смешно. Но тази невероятна история за парченце от кутийката, полепнало по нея — единственото, което не можеше да проумее в целия водовъртеж от ужасни нелепости, — изобщо не беше смешна. Би трябвало да е недоразумение, в противен случай някаква зла сила я преследваше, за да я притисне в ъгъла и да я унищожи. Разбира се, каза си тя, нямаше защо да се плаши от полицията. Това, последното чудовищно твърдение, обвинението, че е убила горкия мистър Лос, лесно можеше да се опровергае. Винаги можеше да обясни за Нед Атуд и той щеше да потвърди думите й.

Тя можеше да докаже, че не е убивала никого. Но да обясни за Нед…

— Това е най-смешното нещо, което съм чувала някога! — извика тя. — Оставете ме, моля ви се, поне да си поема дъх!

— Нали не е истина? — настояваше Джанис.

Ив махна рязко с ръка.

— Не, разбира се, че не е истина! Тоест…

Беше сразена от отчаяние и смут. Гласът й потрепери, и то така осезаемо, така многозначително, сякаш обясняваше всичко.

— Не, разбира се, че не е — повтори като ехо Хелена.

— Тогава защо каза „тоест“? — настоя Джанис.

— Аз… аз не разбирам.

— Започна, както трябва — каза Джанис. — После прехапа устни, — очите ти станаха странни и ти започна да поясняваш с „тоест“, сякаш наистина е имало нещо в края на краищата.

(„О, боже, какво да им кажа?“)

— Нали няма нищо вярно в това? — попита трескаво Джанис. — Не може да бъде отчасти вярно, отчасти невярно, нали?

— Наистина има нещо в това, което каза момичето — отбеляза с неохота вуйчо Бен, като се окашля отново.

Три чифта приятелски очи, несъмнено добронамерени, бяха вперени в Ив. В един миг дъхът й секна.

Дори и бавно, осъзнаването на действителността беше неминуемо. Всички тези неща бяха лъжи и недоразумения. Даже още по-зле, както онова „парченце от кутийката за енфие“, което се връщаше многократно в мислите й така мъчително и ужасяващо. Но някои от тях бяха факти. Полицията можеше да ги докаже. Нямаше никакъв смисъл да се отричат.

— Кажете ми честно — попита Ив, като се опита да намери здрава почва, — вие мислите ли, че точно аз някога бих могла да поискам да… ъ-ъ, да направя нещо лошо… и при това на него?

— Не, мила, разбира се, не — увери я Хелена. Късогледите очи станаха умоляващи. — Просто ни кажи, че в това няма никаква истина. Това е всичко, което искаме да знаем.

— Ив — обърна се Джанис тихо, — какъв живот си живяла, преди да срещнеш Тоби?

Това беше първият, какъвто и да било, личен въпрос, който някога й бе задаван в тази къща.

— Джанис, хайде стига сега! — възрази енергично Хелена и се засуети още повече.

Джанис не обърна никакво внимание. Приближи се бавно и седна на ниската табуретка срещу Ив. Светлата, почти прозрачна кожа, каквато обикновено имат рижите хора, в моменти на вълнение може да придобие неприятно синкав оттенък. Големите кафяви очи на Джанис бяха приковани в Ив. В израза им се четеше едновременно възхита и отвращение.

— Не си мисли, че те обвинявам! — каза тя с безцеремонното достолепие на двадесет и трите си години. — Аз всъщност ти се възхищавам. Винаги съм ти се възхищавала. Сега заговорих за това, защото префектът на полицията говореше за същото. Искам да кажа — за причините, поради които би искала да направиш нещо лошо на татко. Имай предвид, не казвам, че си го извършила. Тоест не твърдя, че тъкмо ти си го извършила. Само…

Вуйчо Бен се изкашля.

— Мисля, че всички ние сме хора с широки възгледи — каза Хелена. — Тоест всички с изключение на Тоби и може би на горкия Морис — донякъде. Но, Джанис, ти прекаляваш.

Джанис не обърна внимание на думите й.

— Била си женена за този Атуд, нали?

— Да — каза Ив. — Разбира се, че бях.

— Значи той се е върнал в Ла Бандлет.

Ив облиза устни.

— Върнал ли се е?

— Да, точно преди една седмица бил в задния бюфет на „Донжон“ и разговарял. Заявил между другото, че, ти все още го обичаш и щял да те накара да се върнеш при него, дори и ако трябва да каже на нашето семейство всичко за теб.

Ив седеше неподвижно. Стори й се, че сърцето и спира за момент, а после подхваща някакъв чудовищно тежък ритъм. Тези абсолютно несправедливи думи я накараха да занемее.

Джанис изви шия.

— Помните ли — продължи тя — следобеда преди… нощта, когато татко почина?

Очите на Хелена се присвиха.

— Как той се прибра тук — не се отказваше Джанис — и изглеждаше страшно особен и кротък, а беше ядосан? И че отказа да дойде с нас на театър? Но не искаше да каже защо. И едва после, когато му се обади търговецът за оная кутийка, настроението му се подобри. И освен това той каза нещо на Тоби, преди да отидем на театър. И оттогава Тоби е някак особен.

— Е, и? — подкани я вуйчо Бен, като внимателно разглеждаше огнището на лулата си.

— Глупости — каза Хелена. Но очите й се напълниха със сълзи при споменаването на онази нощ, кръглото й лице се изопна и поизгуби руменината си. — Тоби беше така раздразнителен онази нощ, защото „Професията на мисис Уорън“ е пиеса за… ъ-ъ, проституцията.

Ив седеше, изправила гръб.

— Любимата следобедна разходка на татко — каза Джанис — беше в зоологическата градина зад хотел „Донжон“. Представете си, че този мосю Атуд е тръгнал след него и му е казал нещо за…

Джанис не довърши изречението. Посочи с глава Ив, без да се обръща.

— После татко си дойде така пребледнял и особен. Каза нещо на Тоби. Той не щеше да му повярва. Само си представете това и толкова! Но Тоби, ако си спомняте, не е могъл да заспи онази нощ. Обадил се е на Ив в един часа през нощта. Представете си, че й е казал онова, което татко е споделил с него. После си представете, че Ив е дошла да се разправя с татко и…

— За момент, ако обичаш — каза Ив много тихо.

Тя изчака да се успокои учестеното й дишане, преди да заговори отново.

— Какво сте си мислили вие за мен през цялото това време? — попита тя.

— Нищо, мила! Нищо! — извика Хелена, попипа пенснето си и го свали. — Няма друга като теб! Ох, божичко, никога нямам кърпичка, когато ми потрябва! Само че когато Джанис започва да говори за кръв и за не знам какво още, ти не се изправяш веднага да отречеш…

— Да — каза вуйчо Бен.

— Но не е само това — настоя Ив. — Искам честно да знам. Какви са тези противоречиви мнения и подмятания, и всички тези неща, които никога досега не сте ми казвали? Да не би да намеквате, че вместо „Професията на мисис Уорън“, би трябвало да бъде „Професията на мисис Нийл“? Това ли е?

Хелена беше поразена.

— Не, мила. Боже мой, не!

— Тогава какво? Знам какво говорят хората за мен, най-малкото какво приказваха преди. Това не е вярно. Но ако продължавам да го слушам още дълго, ще взема наистина да го направя.

— А убийството все пак? — попита Джанис тихо.

Джанис си оставаше наивна като дете, макар да не беше вече напереното, самоизтъкващото се момиченце, което беше възприело по подражание една суха изисканост и се отнасяше пренебрежително към забавленията на връстниците си. Беше седнала на табуретката, обвила с ръце коленете си. Лъскавите й клепачи примигваха над кафявите очи. Устните й потрепваха.

— Виж какво — обясни тя, — просто защото толкова сме те идеализирали…

Отново довърши изречението с жест. Ив, която съчувствуваше на тези хора, се оказа в още по-трудно положение.

— Ти все още ли обичаш мистър Атуд? — попита Джанис.

— Не!

— Не си ли лицемерила цялата тази седмица? Има ли нещо, което да не си ни казала?

— Не. Тоест…

— И аз си помислих — измърмори вуйчо Бен, — че, изглежда, се терзае от нещо. Но пък и всички ние не сме добре. — Беше извадил сгъваемо ножче и чегърташе вътрешната част на огнището на лулата си. Повдигна едрото си измъчено лице. Погледна към Хелена. — Помниш ли, мила?

— Какво да помня?

— Поправях колата. Само се протегнах и я докоснах с ръкавицата си, онези кафяви кожени работни ръкавици, а тя едва не припадна. Е, ръкавицата не беше много чиста, трябва да си призная.

Ив закри очите си с ръце.

— Никой не вярва на приказките за теб — каза Хелена внимателно. — Но това, другото, е по-различно — изхриптя тя. — Ти все още не си отговорила на въпроса на Джанис. Излизала ли си от къщи онази нощ?

— Да — каза Ив.

— Имаше ли кръв по тебе?

— Да. Малко.

В обширната гостна, където отблясъците на залеза все още играеха по прозорците, сега не се чуваше никакъв звук, освен сумтенето на спаниела, който драскаше по дървения под, а после легна сънливо, с уши, увиснали между лапите. Дори тихият дразнещ шум от чегъртането на лулата беше спрял. Трима души в тъмни дрехи — двете жени в черно и мъжът в тъмносиво — се бяха втренчили в Ив изненадани и невярващи — кой повече, кой по-малко.

— Недейте да ме гледате така! — почти изкрещя Ив. — Не е вярно. Нямам нищо общо с убийството. Аз го обичах. Това е някакво недоразумение; това е просто някакво ужасно недоразумение, от което, изглежда, не мога да се измъкна.

Дори устните на Джанис бяха побелели.

— Идвала ли си тук онази нощ?

— Не. Кълна се, че не съм!

— Тогава защо е имало к-ключ от нашата къща в джоба на пижамата ти?

— Не беше ключ от вашата къща. Беше ключ от моята къща. Исках да ви кажа какво точно стана онази нощ. Още оттогава искам да ви кажа. Само че не смеех.

— О? — възкликна Хелена. — Защо не можеше да ни кажеш?

Още преди да проговори, Ив осъзна колко превратна и невесела ирония имаше в онова, което трябваше да каже. Но на много хора щеше да се види смешно. Ако съществуваха божества на иронията, които да властвуват над съдбата й, сега те сигурно щяха да умрат от смях. Безочливият им кикот щеше да кънти при всяка дума.

— Не смеех да ви кажа — отвърна тя, — защото Нед Атуд беше в спалнята ми.