Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The emperor’s snuff box, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2022)

Издание:

Автор: Джон Диксън Кар

Заглавие: Кутийката за енфие

Преводач: София Василева

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 15.V.1984 г.

Редактор: Димитрина Кондева

Редактор на издателството: Надя Фурнаджиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Художник: Веселин Павлов

Коректор: Стоянка Кръстева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4638

История

  1. — Добавяне

XI

Префектът на полицията в Ла Бандлет трудно можеше да се стресне. Но това го стресна. Очите му насмалко щяха да изхвръкнат от орбитите си, когато впери поглед в събеседника си. След мълчание, като че ли само жестове можеха да съответствуват на едно такова невероятно предположение, той въпросително посочи с пръст вратата на гостната.

— Да — каза Дърмот. — Точно това искам да кажа.

Господин Горон се покашля.

— Пожелахте, мисля, да видите стаята, където е било извършено престъплението. Елате с мен и ще я видите. А дотогава — той разигра неистова пантомима, за да го призове към мълчание — нито дума!

И мосю Горон се завъртя и го поведе нагоре по стълбите. Дърмот го чуваше как пъшка.

И на горния етаж беше тъмно, докато мосю Горон не светна лампите. Той посочи вратата на кабинета в предната част. Висока, боядисана в бяло — това беше вратата към загадката, а би могло да стане и вратата към ужаса. Дърмот се стегна, сложи ръка на металната дръжка и я бутна.

Зад нея се разкри мъглива дрезгавина. Килим, който да покрива цялата стая, както в кабинета, рядко се среща във френските къщи; този килим беше толкова дебел, че долната част на вратата запъваше и когато се отваряше, пристъргваше мъха. Съзнанието на Дърмот регистрира факта, докато той търсеше пипнешком от дясната си страна ключа за осветлението.

Имаше два ключа един над друг. Настолната лампа със зеления стъклен абажур на писалищната маса светна, когато натисна първия. Когато натисна втория, полилеят в средата на стаята пламна изведнъж с блестящите си призми, същински замък от стъкло.

Видя квадратна стая, чиито стени бяха облицовани с бяла ламперия. Точно срещу него бяха двата високи прозореца, сега със затворени стоманени жалузи. В стената отляво беше вградена тежката камина от бял мрамор. От дясната му страна, до стената стоеше писалищната маса, а въртящият се стол беше малко встрани. Източените столове в брокат и позлата, както и кръглата позлатена масичка в средата, се открояваха колоритно на сивия килим. По цялата дължина на стените, като се изключат една-две библиотечки, които нарушаваха редицата, старинни шкафчета със стъклени вратички отразяваха великолепието на полилея. В друг момент предметите, изложени там, биха го заинтригували. Стаята беше задушна. Някакъв препарат за почистване беше оставил остра миризма като дъха на самата смърт.

Дърмот отиде до бюрото.

Да, голямо чистене е паднало тук. Засъхнали петна от кръв, сега ръждивокафяви, бяха останали само на попивателната и на големия бележник, където сър Морис си е водил записки точно преди смъртта си.

Не се виждаха никакви следи от натрошената кутийка за енфие. Увеличително стъкло, часовникарска лупа, перодръжки, мастило и други канцеларски принадлежности бяха пръснати върху попивателната, под светлината на зелената стъклена лампа. Дърмот погледна към бележника и златната автоматична писалка до него, паднала от ръката на притежателя си. Над записаното в бележника имаше едро заглавие с декоративни, четливи букви: Кутийка за енфие с форма на часовник, бивша собственост на император Наполеон I. После с дребен, но педантично четлив калиграфски почерк продължаваше: Тази кутийка за енфие била подарена на Бонапарт от тъста му, австрийския император, по повод рождението на сина на Бонапарт, краля на Рим, 20 март 1811 година. Рамката има размери шест сантиметра в диаметър. Обточена е със злато; имитацията на часовниковата ос е от злато; цифрите и стрелките са направени от диамантчета, с елементи от герба на Бонапарт, буквата N, в средата на…

Тук написаното свършваше с две кървави петна.

Дърмот подсвирна.

— Тази кутия трябва да е била ужасно ценна — каза той.

— Ценна? — префектът почти нададе вик. — Аз не ви ли казах?

— И все пак е била счупена.

— Както виждате, скъпи докторе — посочи мосю Горон. — Аз ви казах също така, че е със странна форма. Както виждате от записаното, кутийката е била оформена като часовник.

— Какъв часовник?

— Обикновен часовник! — Мосю Горон измъкна своя и го показа. — Фактически, както членовете на семейството ми казаха, когато сър Морис им я показал за първи път, те си помислили, че наистина с часовник. Отваряла се… тъй. Бъдете така добър да забележите следите по дървото на писалището, където са попаднали ударите на развилнелия се убиец.

Дърмот остави бележника.

Докато префектът го наблюдаваше и се измъчваше от колебания, той се обърна и погледна към поставката за принадлежности отстрани на мраморната камина в другия край на стаята. Над нея висеше бронзов медальон, профил на император Наполеон. Ръженът, с който е било извършено престъплението, сега липсваше от поставката. Дърмот измери разстоянието на око. В съзнанието му се блъскаха и отекваха недооформени мисли, от които изникна поне една непоследователност в доказателствата, представени от мосю Горон.

— Кажете ми, има ли някой от семейство Лос, който да страда от късогледство?

— О, боже мой! — извика мосю Горон и вдигна ръце. — Семейство Лос! Все семейство Лос! Чакайте малко. — Той се посви. — Сега сме сами. Никой не може да ни чуе. Бихте ли ми казали защо сте така сигурен, че някой от тях трябва да е убил стареца?

— Настоявам за отговор на моя въпрос. Някой от семейството страда ли от късогледство?

— Това, скъпи докторе, не мога да ви кажа.

— Но сигурно лесно може да се провери?

— Несъмнено! — мосю Горон се поколеба. Очите му се присвиха. — Вие мислите — предположи той и направи движение като на човек, който ще удря с ръжен, — че убиецът е бил толкова късоглед, та с някой от ударите си да не улучи цел, голяма колкото човешка глава?

— Може би.

Дърмот обиколи бавно стаята, като надничаше в стъклените шкафчета. Някои от експонатите стояха самотни във великолепието си, други бяха обозначени със спретнати етикетчета, надписани със същия калиграфски почерк. Въпреки че той нямаше кой знае какви познания за колекционерството, като изключим известна представа за скъпоценните камъни, но за всеки щеше да бъде очевидно, че тази бъркотия съдържа голямо количество вехтории, които са просто интересни, в съжителство с няколко наистина изящни предмета.

Имаше порцелан, ветрила, мощехранителници, един-два необикновени часовника, една полица с рапири от Толедо и едно шкафче (отблъскващо и мрачно сред деликатните дреболийки), заделено за реликви, с които се бе сдобил при разрушаването на стария затвор Нюгейт. Дърмот забеляза, че по-голямата част от книгите в библиотеката бяха специални трудове за разпознаването на скъпоценните камъни.

— Да продължим? — настоя мосю Горон.

— Имаше още едно доказателство, което вие споменахте — каза Дърмот. — Казахте ми, че макар и нищо да не е било откраднато, едно колие от диаманти и тюркоази е било взето от едно шкафче. Намерили сте го, малко изцапано с кръв, на пода под него.

Мосю Горон кимна и чукна по стъклото на едно тумбесто шкафче точно до вратата вляво. Както и другите, то не беше заключено. Вратичката му се отвори леко, щом мосю Горон само го докосна с пръст. И полиците в него бяха от стъкло. На почетното място в средата, на фона на тъмносиньо кадифе, повдигнато, за да се вижда по-добре, колието блестеше с променливи пламъчета срещу ослепителните призми на полилея.

— Почистено е и отново е върнато на мястото си каза мосю Горон. — Говори се, че когато Мария Антоанета била гилотинирана от тълпата пред затвора Ла Форс, мадам дьо Ламбал, нейната фаворитка, носела точно тази огърлица. Не мислите ли, че сър Морис е проявявал странен вкус към зловещото?

— Някой наистина има странен вкус към зловещото.

Мосю Горон се усмихна под мустак.

— Забелязвате ли какво има до нея?

— Прилича на музикална кутийка на колелца — каза Дърмот, като погледна вляво от колието.

— То си е музикална кутийка на колелца. И бога ми, било е неразумно да се постави на стъклена полица. Спомням си, че в деня след престъплението, когато изследвахме тази стая и мъртвецът все още седеше на стола си, полицейският пристав отвори това шкафче. Ръката му закачи музикалната кутийка. Тя падна на пода…

Мосю Горон отново посочи кутийката — дървена, много тежка, а по изпоцапаните й тенекиени страни бяха изрисувани избледнели сцени от Американската гражданска война, както разпозна Дърмот.

— Музикалната кутийка падна на една страна. Започна да свири „Тялото на Джон Браун“. Чували ли сте тази мелодия? — префектът изсвири няколко такта с уста. — Ефектът беше поразителен, уверявам ви. Мосю Хорейшо Лос скача гневно и ни казва да не пипаме колекцията на баща му. Мосю Бенджамин казва, че някой трябва да си е играл с музикалната кутийка напоследък, тъй като той, какъвто си е способен техник, я бил поправил и навил само преди няколко дни, а сега тя спира след един-два такта. Можете ли да си представите такъв смут за нещо толкова дребно?

— Мисля, че да. Както ви казах и по-рано, това е характерно престъпление.

— А! — Мосю Горон стана цял внимание. — Да, знам. Ще ми бъде много интересно да чуя защо.

— Защото — отговори Дърмот — това е домашно престъпление. Уютно, спокойно убийство на килимчето пред камината, каквото почти винаги се поражда вкъщи.

Мосю Горон прекара несигурната си ръка през челото. Огледа се наоколо, сякаш търсеше вдъхновение.

— Докторе — попита той, — сериозно ли говорите?

Дърмот приседна на масата в средата на стаята. Прекара пръсти през гъстата си тъмна коса с път отстрани. Опитваше се да завладее вниманието на събеседника си, а черните му очи направо горяха от напрежение.

— Ето ви един човек, пребит с девет удара на ръжен, въпреки че и един би бил достатъчен. Вие го поглеждате и си казвате: „Това е брутално, безсмислено е, това несъмнено е работа на побъркан.“ Затова обръщате гръб на тихия домашен кръг, където приемате, че никой не би действувал така зверски.

Но историята на престъпленията не е такава. Най-малко пък историята на англосаксонските престъпления, на която аз се позовавам, тъй като тези хора са англичани. Обикновеният убиец с хладнокръвни и ясни мотиви рядко действува с такава бруталност. И защо му трябва? Неговата работа, по понятни причини, е да убие колкото може по-чисто и по-ловко.

Обикновено точно вкъщи, където се налага емоциите да се потискат, защото хората трябва да живеят заедно, където домашните условия постепенно стават непоносими, точно вкъщи виждате внезапно кулминацията, която избухва с такава жестокост, която на нас — обикновените хора — ни се струва невероятна. Засегнеш ли семейните чувства, създаваш мотив, чийто изблик е потресаващ.

Бихте ли казали, без да се замисляте, че порядъчна жена от най-благочестиво семейство може да убие първо мащехата си, а после и собствения си баща с многократни удари на брадвичка без никаква явна причина, освен неясни семейни разногласия? Застрахователен агент, който никога не е казвал лоша дума на жена си, да счупи черепа й с ръжен? Кротко шестнайсетгодишно момиче да пререже гърлото на братчето си в люлката само защото негодува срещу присъствието на мащехата си? Не вярвате ли? Няма достатъчно мотиви? И въпреки това фактите са налице.

— Вероятно са ги извършили истински чудовища — каза мосю Горон.

— Напротив, най-обикновени хора като мен и вас. А що се отнася до мисис Нийл…

— А! Какво е особеното тук?

— Мисис Нийл — отвърна Дърмот с поглед, твърдо насочен към събеседника си — е видяла нещо. Не ме питайте какво! Тя знае, че убиецът е някой от семейството.

— Тогава защо, в името на всевишния, не го казва?

— Може да не знае точно кой е.

Мосю Горон поклати глава със саркастична усмивка.

— Докторе, не виждам някаква полза от това. Нито пък от вашата психология.

Дърмот извади пакет жълти мерилендски цигари. Запали една с джобна запалка, щракна я, за да се затвори и се обърна към мосю Горон с поглед, който доста разтревожи префекта. Дърмот се усмихваше, но не със задоволство, като се изключи удовлетворението от потвърдената версия. Той вдиша дълбоко и издуха един облак дим под ярката светлина.

— Според доказателствата, които вие самият ми представихте — подхвана той с онзи плътен и равен глас, който ставаше почти хипнотичен, когато той поискаше, — някой от семейство Лос е казал преднамерено чиста, доказуема лъжа. — Той замълча. — Ще се замислите ли хубавичко, ако ви кажа каква е лъжата?

Мосю Горон облиза устни.

Но нямаше време да отговори. Вратата към салона — всъщност Дърмот вече сочеше към нея, като че ли искаше да покаже какво има предвид — бързо се отвори. Джанис Лос, закрила очи с ръка, надникна вътре.

Очевидно стаята все още я плашеше. С детински страх тя бързо погледна към празния въртящ се стол; тялото й сякаш се сви, щом я лъхна неприятната миризма на препарата за чистене; но тя влезе тихо и затвори вратата. Застанала с гръб към нея, в черната си рокля, очертана на бялата табла, тя се обърна към Дърмот на английски.

— Чудех се къде може да сте отишли — каза тя с укор. — Излязохте в салона и после фиу! — щракна тя с пръсти.

— Да, мадмоазел? — подкани я мосю Горон.

Все едно че не го бе чула, Джанис се обърна към Дърмот. Изглежда, събираше сили за изблик на чувства. Но едва след дълго мълчание, през което неспокойният й поглед изследваше лицето му, този изблик дойде с младежка прямота.

— Мислите, че се държахме отвратително с Ив, нали?

Дърмот й се усмихна.

— Мисля, че вие смело я подкрепихте, мис Лос. — Въпреки че се стремеше да се предпази от това, той откри, че е стиснал зъби и гневът му пламва като огън, щом се сети за един израз. — Но брат ви, от друга страна…

— Вие не можете да разберете Тоби — извика Джанис и тропна с крак.

— Може би.

— Тоби е влюбен в нея. Тоби е чиста душа, с наивни схващания за нравствеността.

— Sancta simplicitas!

— Това означава „свещена простота“, нали? — попита Джанис направо. Огледа го. Направи отчаян опит да се придържа към обичайното си безгрижие, но не успя. — На мен ми е все едно. Но бих искала да видите нещата и от наша гледна точка. В края на краищата… — Джанис посочи въртящия се стол. — Той е мъртъв — продължи тя. — Това е единственото, за което всеки от нас мисли. Когато изведнъж пред вас се хвърли едно такова обвинение, не можете да кажете просто: „Разбира се, аз съм сигурен, че обвинението е неоснователно, защо да си давам труд дори да си го обяснявам?“ Не е в природата на човека.

Което си е право, Дърмот трябваше да признае, че е така. Усмихна й се. Това сякаш я окуражи.

— Затова — продължи Джанис — исках да ви задам един въпрос. Поверително. Ще го запазите в тайна, нали?

— Разбира се! — намеси се мосю Горон лукаво, преди Дърмот да успее да отговори. — Ъ-ъ… къде е мадам Нийл сега?

Лицето на Джанис помръкна.

— Обясняват се с Тоби. Мама и вуйчо Бен дискретно изчезнаха. Но аз исках да задам този въпрос. — Тя се поколеба. После пое дълбоко дъх и погледна право към Дърмот. — Ако си спомняте, преди малко вие и мама говорихте за интересите на татко към… дейността, свързана със затворите?

Последните й думи, неизвестно защо, предизвикаха някакво неприятно чувство.

— Да? — попита Дърмот.

— Това ме подсети. Спомняте си също, че много се говори колко странен изглеждаше татко следобеда преди убийството? Как се завърна от разходка и не искаше да дойде на театър, беше блед като призрак и ръцете му трепереха? Докато вие говорехте, аз се сетих, че съм виждала татко в такова състояние един-единствен път.

— Е, и?

— Преди около осем години — каза Джанис — някакъв лукав мазен тип, наречен Финистер, запали интереса му към някаква сделка и го измами. Не знам подробности; била съм малка, пък и не съм се интересувала от работата му. Всъщност и след това не съм се интересувала кой знае колко. Но си спомням ужасната врява, която се вдигна тогава.

Мосю Горон, който беше слушал с ръка на ухото, се озадачи.

— Това е май много интересно — каза префектът. — Но, честно казано, не мога да видя…

— Почакайте! — примоли се Джанис на Дърмот. — Татко не беше добър физиономист. Но се случваше да познае някои лица съвсем неочаквано. Докато Финистер му говорел — вижте, нямало никакво законно обезщетение за измамата, — той изведнъж се сетил кой е този човек.

Финистер бил затворник, истинското му име било Макконклин, който получил отпуска, като дал обещание, че няма да избяга, и изчезнал. Татко беше проявил интерес към неговия случай, въпреки че Макконклин никога не го бе виждал — най-малкото не знаел кой е. И изведнъж Макконклин се появява съвсем неочаквано.

Когато Макконклин или Финистер усетил, че е разкрит, той плакал и се молил, и убеждавал татко да не го предава отново на полицията. Предложил да върне парите. Говорил за жена си и децата си. Бил съгласен на всичко, само и само татко да не го върне в затвора. Мама каза, че татко бил блед като призрак, а после се качил горе и повръщал в банята. Защото ужасно мразеше, наистина ужасно мразеше да пращат някой престъпник зад решетките. Но това не означаваше, че не би го направил. Мисля, че би затворил и някого от собственото си семейство, ако е убеден, че наистина е извършил нещо непростимо.

Джанис спря за малко.

Беше говорила бързо и монотонно, с пресъхнали устни. Продължаваше да оглежда стаята, сякаш все още можеше да долови присъствието на баща си сред старинните шкафчета.

— И така, той казал на Финистер: „Давам ти двадесет и четири часа, за да се изпариш. Щом мине този срок, независимо дали си изчезнал или не, пълни данни за новия ти живот — къде могат да те намерят, новото ти име — всичко за теб отива в Скотланд Ярд.“ Тъй и направил. Финистер умря в затвора. Мама казва, че татко едва хапвал по един залък дни след това. Знаете ли, той наистина му беше симпатичен.

Джанис вложи и убеденост, и многозначителност в тези последни думи.

— Не искам да си мислите, че съм злобна. Не съм, не съм, не съм. По-скоро не искам да бъда, въпреки че може така да прозвучи. Но няма смисъл да казвам, че не ми е минало през ум. — Тя отново погледна Дърмот в очите. — Мислите ли, че Ив Нийл е лежала някога в затвора?