Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (15)

XV

В хладното септемврийско утро, изгревът на брега на Пикардия се разгръща по дължината на хоризонт, наситено червен като изписан с пастел, оцветява водата, сякаш в нея е излята кутия с боя; а после, когато слънцето се появи, иглици от светлина пронизват вълните на Ламанш, носени от вятъра откъм Па дьо Кале.

Ламанш оставаше вдясно, а отляво имаше обрасли с храсти дюни. Асфалтираният път, който следваше извивките на брега, блестеше като река. Докато откритият файтон трополеше по него, с търпеливия файтонджия на капрата и двамата пътници зад него, всяко проскърцване и дръпване на сбруята, всяко чатване на конските копита се открояваше като самотен крехък звук в лекомислената утринна тишина и безлюдност.

Ветрецът от протока подухваше, разрошваше косата на Ив и образуваше вълнички по тъмната й кожена наметка. И все пак, въпреки сенките под очите й, тя се смееше.

— Вие давате ли си сметка — извика тя, — че ме накарахте да говоря цяла нощ?

— Точно така — каза Дърмот.

Кочияшът с цилиндъра не се обърна, нито каза нещо. Но раменете му се вдигнаха почти до ушите.

— И къде сме все пак? — попита Ив. — Трябва да сме на пет-шест мили от Ла Бандлет.

Раменете на файтонджията отново изразиха съгласие.

— Това няма значение — увери я Дърмот. — А сега за тази ваша история.

— Да?

— Искам пак да ми я разкажете. Дума по дума.

— Пак?

Този път раменете на файтонджията се вдигнаха чак над ушите, акробатически подвиг, възможен само за хора от неговата професия. Камшикът изплющя, файтонът се засили и разтърси двамата пътници, които се опитваха да се погледнат.

— Моля ви — каза Ив. — Разказвах ви я четири пъти. Не съм пропуснала, кълна се, нито една подробност от това, което се случи… ъ-ъ, онази нощ. Вече не говоря, а грача. Сигурно изглеждам ужасно. — Тя вдигна косата си назад с две ръце. Сивите очи, които смъдяха и сълзяха от вятъра, гледаха умолително. — Не можем ли да го отложим поне след закуската.

Дърмот тържествуваше.

Той се облегна на избелялата тапицерия на седалката и раменете му се отпуснаха. Беше някак особено настроен от безсънието и от едно откритие, което накара мислите му да се обърнат и насочат натам, където досега не се бе вглеждал внимателно. Беше забравил факта, че е небръснат и изглежда съвсем изпаднал. Заля го мощна вълна на въодушевление — чувствуваше, че би могъл да повдигне целия свят, да го задържи и да го запрати надолу.

— Добре, може би сме в състояние да ви пощадим — отстъпи той. — Мисля, че имам най-важните подробности в края на краищата. Знаете ли, мисис Нийл, вие ми казахте нещо много важно.

— Какво?

— Вие ми казахте кой е убиецът — заяви Дърмот.

Докато таратайката сякаш летеше, Ив се надвеси напред и се облегна на рамката, върху която беше метнато нагънато пътнишко одеяло.

— Но аз си нямам и, най-малка представа! — възрази тя.

— Зная. Точно затова вашият разказ е така ценен. Ако вие наистина знаехте какво се е случило…

Той я погледна косо и се поколеба.

— Вчера ми мина през ума, просто за миг — продължи той, — че може би съм на погрешен път. Но не ми просветна изцяло, докато не започнахте да ми разказвате вашата история снощи, като ядяхме омлет в „Папа Рус“.

— Доктор Кинрос, кой от тях го е извършил? — попита Ив.

— Това има ли значение? Нещо променя ли се за вас — той докосна гърдите си — тук?

— Не. Но… кой от тях го е извършил?

Дърмот я погледна в очите.

— Няма да ви кажа, и то съвсем съзнателно.

На Ив й се стори, че това вече е прекалено. Но щом отвори уста, за да възрази гневно, тя улови спокойното, окуражаващо доброжелателство в погледа му, силата на съчувствието, която направо изгаряше.

— Слушайте — продължи той. — Не казвам това като голям детектив, за да изненадам недосетливите в последната глава. Казвам го от най-важното съображение за един психолог. Отговорът на загадката — той се протегна, за да докосне челото й — е тук. В главата ви.

— Аз все още не ви разбирам.

— Вие го знаете. Но не си давате сметка, че го знаете. Ако аз ви го кажа, ще започнете да премисляте. Ще намерите тълкувания. Ще пренаредите някои факти. А това не бива да става. Все още не. Всичко, чувате ли, всичко зависи от това вие да разкажете тази история на Горон и съдия-следователя точно така, както я разказахте на мен.

Ив се размърда неловко.

— Нека да ви дам един пример — предложи Дърмот, като я наблюдаваше. Той пъхна ръка в джоба на жилетката и измъкна часовника си. Повдигна го нагоре. — Това например какво е?

— Моля?

— Какво е това в ръката ми?

— Часовник, мистър Фокусник.

— Откъде знаете това? Духа силен вятър. Вие не можете да чуете тиктакането.

— Драги човече, аз виждам, че е часовник.

— Точно така. Това имам предвид. Ние също така забелязваме, че по този часовник — добави той по-безгрижно — часът е пет и двадесет и вие определено имате нужда от сън. Кочияш!

— Да, мосю?

— Връщаме се в града.

— Йес, мосю.

Човек би си помислил, че търпеливият файтонджия е докоснат с магическа пръчка. Внезапното обръщаше на файтона й напомни за онези ефекти от кинопрегледите, които ускоряват темпото на действието и една цяла улица изведнъж се наелектризира. Когато Ив проговори отново, вече трополяха обратно по същия път, а над сиво-синия проток кряскаха бели чайки.

— А сега?

— Сън. След това, доверете се на вашия покорен слуга. Днес ще трябва да се срещнете с Горон и съдия-следователя.

— Да. Така мисля.

— Този мосю Вотур, съдия-следователят, има славата на страшилище. Но не се плашете от него. Ако той държи на правата си, което е вероятно, сигурно няма да ми разрешат да присъствувам на срещата…

— Вие няма да бъдете там? — извика Ив.

— Не съм адвокат, нали разбирате. Между впрочем добре е да имате адвокат. Ще ви изпратя Соломон. — Той замълча. — Има ли голямо значение — добави той, вперил поглед в гърба на кочияша — дали съм там, или не?

— Има, голямо. Не съм ви благодарила за…

— О, за нищо. Както ви посъветвах, просто разкажете вашата история и не забравяйте, подробно, така както я разказахте на мен. Щом този разказ се протоколира официално, аз ще мога да действувам.

— Какво ще правите през това време?

Дърмот мълча дълго.

— Има едно лице, което може да свидетелствува кой е убиецът — отвърна той. — Това е Нед Атуд. Но той все още не може да ни бъде от полза, въпреки че и аз съм отседнал в хотел „Донжон“ и ще навестя неговия лекар без особена надежда. Не. — Той отново замълча. — Заминавам за Лондон.

Ив се изправи на седалката си.

— За Лондон?

— Само днес. В десет и половина има самолет оттук и друг до Кройдън късно следобед, който трябва да ме върне за вечеря. Ако моят план успее, до това време трябва да съм получил категорични сведения.

— Доктор Кинрос, защо си правите целия този труд заради мен?

— О, не можем да изоставим една сънародница при опасността да отиде в дранголника. Е, можем ли?

— Не се шегувайте!

— Шегувах ли се? Извинете.

На устните му потрепваше усмивка, която противоречеше на извинението. Очите на Ив изучаваха лицето му. Обезпокоен от ярката слънчева светлина, Дърмот изведнъж вдигна ръка към бузата си, като че да се прикрие; старата фобия се върна и го прониза. Ив не забеляза нищо. При тази умора, трепереща под късата кожена наметка, тя откри, че събитията от предната нощ вземат застрашителни размери в съзнанието й.

— Трябва да съм ви отегчила страхотно — каза тя — с всички тия приказки за личния ми живот.

— Знаете, че не сте ме отегчили.

— Просто изливах признания пред съвсем непознат човек и сега, когато отново стана светло, направо ме е срам да ви погледна в лицето.

— Защо не? Нали затова бях там? Но мога ли да попитам нещо — за пръв път?

— Разбира се.

— Какво ще правите с Тоби Лос?

— Какво бихте направили вие, ако ви бяха дали пътя по този изискан и снизходителен начин? Добре ме зарязаха, нали? И при това пред свидетел.

— Мислите ли, че сте все още влюбена в него? Не ви питам дали сте. Питам само дали мислите, че сте влюбена.

Ив не отговори. Конският тропот отекваше по паважа. След малко Ив се засмя.

— Изглежда, не ми върви с мъжете, нали?

Тя не каза нищо повече и Дърмот престана да я разпитва. Наближаваше шест часът, когато файтонът затрополи обратно по белите, изметени улици на Ла Бандлет, където не срещнаха жива душа, освен няколко ентусиазирани ранобудни ездачи. Ив прехапа долната си устна и пребледня още повече, щом свиха по Рю де-з-Анж. Дърмот и помогна да слезе от файтона пред нейната вила.

Ив хвърли бърз поглед към вила „Боньор“ от другата страна на улицата. Изглеждаше пуста и лишена от живот, като се изключи един от прозорците на спалните в горния етаж. Жалузите на този прозорец не бяха спуснати. Хелена Лос, облечена в кимоно, с пенснето на носа си, беше застанала там неподвижно и гледаше към тях.

Гласовете им прозвучаха така гръмко в притихналата улица, че Ив инстинктивно зашепна.

— П-погледнете назад. Видяхте ли прозореца на горния етаж?

— Да.

— Да й се обадя ли?

— Не.

Ив го погледна отчаяно.

— Не бихте ли могли да ми кажете кой…

— Не. Ще ви кажа само едно. Вие съзнателно сте били избрана за жертва на най-обмисления, жесток и хладнокръвен план, който ми е известен. Лицето, което го е замислило, не заслужава никаква милост и няма да я получи. Ще се видим довечера. И тогава, ако пожелае господ, ще си разчистим сметките с някои хора.

— Както и да е — каза Ив, — благодаря. Благодаря, благодаря, благодаря.

— Кочияш, хотел „Донжон“. Това е краят на задачата ти.

Пред хотела той плати за файтона, добави огромен бакшиш и се качи по стълбите, сподирен от епически порой благодарности. Хотел „Донжон“, чието фоайе беше опит да се възпроизведе голямата зала в средновековен замък, тъкмо се пробуждаше.

Дърмот се качи в стаята си. Извади от джоба си колието с диаманти и тюркоази, взето за малко от мосю Горон; опакова го като препоръчан пакет, който да бъде изпратен обратно на префекта, и приложи бележка, за да обясни, че се налага да отсъствува този ден. После се обръсна, взе един студен душ, за да му се избистри главата и си поръча закуската, докато се обличаше.

Администраторът на хотела го уведоми по телефона, че стаята на мосю Атуд е номер 401. След закуска Дърмот отиде да я потърси и за щастие срещна лекаря на хотела, който правеше ранните си сутрешни посещения и тъкмо си тръгваше, след като бе прегледал Нед.

Визитната картичка на Дърмот направи голямо впечатление на доктор Буте, който въпреки това прояви известна раздразнителност. Застанал в полутъмния коридор пред стаята, той заяви категорично:

— Не, мосю, мистър Атуд не е в съзнание. По двадесет пъти на ден идва някой от префектурата на полицията и задава същия въпрос.

— Разбира се, не може да се каже дали въобще ще дойде в съзнание. От друга страна, това може да се случи всеки момент, нали?

— Като се има предвид естеството на нараняването, възможно е. Ще ви покажа рентгеновата снимка.

— Ще ви бъда благодарен. Как мислите, има ли шанс?

— По мое мнение, да.

— Казал ли е нещо? Като е бълнувал може би?

— Смее се понякога. Но това е всичко. Във всеки случай аз не оставам дълго при него. Ще трябва да зададете този въпрос на сестрата.

— Мога ли да го видя?

— Но разбира се.

Човекът, който знаеше тайната, лежеше като труп в затъмнената стая. Сестрата беше от някакъв религиозен орден. Огромното й покривало за глава хвърляше сянка върху белезникавите транспаранти.

Дърмот се вгледа в болния. Красив е тоя дявол, помисли си той с горчивина. Първата любов на Ив, а може би… той не искаше да мисли за това. Ако Ив беше все още влюбена в този човек, дори и подсъзнателно, той не можеше да направи нищо. Напипа пулса на Нед и тиктакането на извадения часовник оживи тишината. Доктор Буте му показа рентгеновите снимки, като говореше с наслада за чудото, че пациентът му е още жив.

— Да е казал нещо, мосю? — повтори сестрата в отговор на въпроса на Дърмот. — Да, понякога мърмори неясно.

— Е, и?

— Но той говори на английски. Аз не разбирам английски. И освен това много често се смее и споменава някакво име.

Дърмот, който вече се бе запътил към вратата, бързо се извърна.

— Какво име?

— Ш-ш-т! — напомни им доктор Буте.

— Не мога да кажа, мосю. Всички срички изглеждат еднакви. Не, мосю, съжалявам, че не мога да го изрека. — В сумрака очите на сестрата проблеснаха напрегнато. — Ако настоявате, ще се опитам да запиша как звучи, когато отново го каже.

Не, тук вече нищо ново не можеше да научи. Дърмот беше изпълнил задачата си. Трябваше да направи още някои справки в разните бюфети на хотела, където един от сервитьорите заговори с възторг за „малката мийс Джанис Лос“. Самият сър Морис, както изглежда, беше надникнал в шумния заден бюфет следобеда преди смъртта си и бе изненадал бармана и сервитьорите.

— Какъв му беше свиреп погледът! — избоботи барманът. — После Жул Сезнек го вижда да се разхожда в зоологическата градина, край клетките на маймуните и да разговаря с някого, но Жул не може да го види, понеже тоя, другият, е скрит зад един храст.

После Дърмот успя само да се обади по телефона на мосю Соломон, негов приятел — юрист от фирмата Соломон & Коен, след което си взе билет за самолета на Импириъл Еъруейс, който тръгваше от летището на Ла Бандлет в десет и половина.

По-късно си спомняше останалата част от деня като някакъв кошмар. В самолета дрема, за да се ободри за важната част от пътуването си. Стори му се, че се вози безкрайно дълго на автобуса от Кройдън; а Лондон, след няколко дни почивка, му изглеждаше задавен от сажди и бензинови изпарения. Дърмот отиде с такси до един адрес. Половин час по-късно му се искаше да вика от радост.

Беше доказал това, за което бе дошъл. Привечер, когато небето беше станало златисто и той се качи на самолета за Ла Бандлет, умората му вече беше изчезнала. Двигателите бучаха; тревата наоколо полегна от въздушната струя, самолетът се разтърси по пистата на големите си колела: Ив беше спасена. Дърмот се бе отпуснал на облегалката с чанта на коленете си, вентилаторите бръмчаха в задушния салон, той гледаше как Англия се смалява и се превръща най-напред в сивкави и червени покриви, а после в движеща се карта.

Ив беше спасена. А Дърмот обмисляше ходовете. Той все още мислеше за това, когато на здрачаване самолетът се спусна над летището. Светлинки потрепваха по посока на града. Докато пътуваше обратно по авенюто с гъсто засадените дървета, вдишвайки боровия аромат на привечерния въздух, Дърмот се поуспокои, съзнанието му напусна обърканото настояще и навлезе в бъдещето, когато…

В хотел „Донжон“ свиреше оркестър. Светлините и врявата във фоайето подразниха сетивата му. Когато мина покрай администрацията, един от служителите му махна.

— Доктор Кинрос! Днес цял ден ви търсиха. Момент! Мисля, че двама души ви чакат и сега.

— Кои са те?

— Господин на име Соломон — отвърна администраторът, като провери в някакъв бележник — и госпожица на име Лос.

— Къде са те?

— Някъде във фоайето, мосю. — Администраторът позвъни. — Да ви заведат ли при тях?

Придружен от пиколото, Дърмот намери Джанис Лос и мосю Пиер Соломон в една от нишите на така нареченото „готическо“ фоайе. Облицовката на нишата наподобяваше каменна стена и по нея бяха окачени имитации на средновековни оръжия. По цялата й дължина имаше тапицирана седалка, а в средата — масичка. Джанис и Соломон седяха на разстояние един от друг, сякаш всеки се беше умислил над своя си грижа. Но и двамата станаха, щом Дърмот се приближи; а той беше изненадан от упрека, изписан по лицата им. Мосю Соломон беше много едър и пълен човек с внушителен вид, с мургав цвят на лицето и дълбок басов тембър. Той изгледа Дърмот някак по-особено.

— А, върнали сте се, приятелю — заяви той с гробовен глас.

— Естествено! Казах ви да ме очаквате. Къде е мисис Нийл?

Адвокатът се загледа в ноктите си, като въртеше ръка. После погледна нагоре…

— В общината е, приятелю.

— В общината ли? Все още? Много дълго я задържат там, а?

Изражението на мосю Соломон стана сурово.

— Затворена е в килия — отвърна той. — И много се боя, драги, че ще я държат там още по-дълго. Мадам Нийл е арестувана по обвинение в убийство.