Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (6)

VI

Седмица по-късно, на първи септември, в понеделник следобед Аристид Горон седеше на терасата на хотел „Донжон“ заедно с приятеля си — доктор Дърмот Кинрос.

Мосю Горон направи гримаса.

— Взели сме мерки — сподели той, като си разбъркваше кафето — да арестуваме мадам Ив Нийл за убийството на сър Морис Лос.

— Никакви съмнения ли няма в доказателствата?

— За съжаление — никакви.

Доктор Кинрос потръпна:

— Ще я…?

Мосю Горон се замисли:

— Не — реши той, като замижа с едното око, сякаш гледаше везни. — Мисля, че няма такава вероятност. Тази шийка е мека, красива.

— Е, и?

— Петнадесет години на острова — това е най-вероятното. Може би десет, а дори и пет, ако има умен адвокат и се възползува както трябва от привлекателността си. На вас, разбира се, ви е ясно, че дори пет години на острова не е дребна работа.

— Бог ми е свидетел, че не е. А как мадам Нийл приема… това?

Мосю Горон се размърда притеснено.

— Драги докторе — каза той, като извади лъжичката от чашката си с кафе, — това е най-лошото. Тази очарователна дама си мисли, че й се е разминало. И през ум не й минава, че е заподозряна. Когато дойде моментът да изпълня мъчителното си задължение да й съобщя…

Ако префектът на полицията се измъчваше, то имаше причини за това. Престъпността, нещо рядко в Ла Бандлет, го наскърбяваше. Мосю Горон беше спокоен, закръглен и добродушен човек, който приличаше на котка, човек, който носи гети и бяла роза в бутониерата си. Задълженията на един префект рядко съвпадат с тези на един полицай — той беше нещо като церемониалмайстор в Ла Бандлет. Но мосю Горон беше също така и проницателен човек.

Владенията му се простираха около него — бялото Авеню дьо ла Форе, където в късния слънчев следобед проблясваха автомобили и открити файтони. Над тях беше фасадата на хотел „Донжон“, чиито раирани тенти в оранжево и черно пазеха сянка на терасата. Край малките масички нямаше много хора. Изпъкналите очи на мосю Горон гледаха госта вторачено.

— И все пак тя е нещастна, тази мадам Нийл! — добави той. — Има нещо, което я ужасява. Само като погледне към някой от семейство Лос и сякаш става друг човек. Питам се дали това са угризения на съвестта? Или какво друго? Както казах, доказателствата са пълни…

— И все пак това не ви задоволява — каза Дърмот Кинрос на доста приличен френски.

Мосю Горон присви очи.

— Досетихте се — призна той — Честно казано, не. Не ме задоволява напълно. Затова искам да ви помоля за една услуга.

В отговор Дърмот му се усмихна любезно.

Трудно би могло да се каже как доктор Кинрос създаваше впечатление за изключителност, така че човек веднага го отличаваше от мнозинството и си мислеше, че той сигурно е интересен човек и си струва да го познаваш. Може би търпимостта, която беше изписана на лицето му, внушението, че е човек като теб и би проявил разбиране.

Загорялото му лице бе благо и замислено, малко набръчкано от грижите, с разсеяни тъмни очи. Гъстата му тъмна коса още не беше прошарена. Не бихте могли да се досетите, освен ако не го гледате под определен ъгъл, че една част от лицето му бе възстановена чрез пластична операция след избухване на граната в Арас. Усещаше се у него чувство за хумор и мъдрост без пренебрежителност към другите, но никога не се виждаше сила, освен ако не стане наложително.

Той пушеше цигара, а пред него имаше чаша уиски със сода. Въпреки че изглеждаше в отпускарско настроение, никога през живота си не беше разбрал какво значи почивка.

— Продължавайте — каза той.

Префектът на полицията сниши глас.

— Вижте сега, вие бихте казали, че това е идеалната двойка. Имам предвид мадам Нийл и мосю… казват му Тобий, но истинското му име е Хорейшо… Лос. Идеалната двойка, а и пари имат. Почти голямата любов.

— Не съществува никаква „голяма любов“ — отбеляза Дърмот Кинрос. — Природата е устроила света така, че ако A никога не срещне B, ще бъде точно толкова щастлив със C.

Мосю Горон го погледна с учтив скептицизъм.

— Вие вярвате ли в това, докторе?

— Зная го като научен факт.

— Тогава приемам — каза мосю Горон, като остана учтиво скептичен, — че вие никога не сте се срещали с мадам Нийл.

— Не — усмихна се Дърмот. — Но това, че не съм успял да се срещна с една дама, не променя научния факт.

— Е, добре! — въздъхна мосю Горон и пристъпи към работа. — Една нощ, точно преди седмица, семейството във вила „Боньор“ на Рю де-з-Анж се състояло от сър Морис Лос, съпругата му, дъщеря му Джанис, сина му — мосю Хорейшо, и шурея му — Бенджамин Филипс. Освен това имало и двама прислужници.

В осем часа мадам Нийл и всички от семейство Лос, с изключение на сър Морис, тръгнали на театър. Сър Морис отказал да отиде. Изглеждал в много странно настроение — отбележете това, — откакто се върнал от обичайната си следобедна разходка. Но това настроение се променило. В осем и половина му позвънил по телефона неговият приятел, мосю Вей, търговецът на художествени произведения от Рю дьо ла Арп. Господин Вей му съобщил, че се е сдобил с една скъпоценност, с едно съкровище — разкошна добавка към колекцията на сър Морис. Господин Вей предложил да донесе това чудо във вила „Боньор“, за да го покаже веднага на сър Морис. Така и направил.

Мосю Горон замълча. Доктор Дърмот Кинрос издуха дима и го загледа как се извива в топлия ленив въздух.

— А какво представлява това съкровище? — попита той.

— Кутийка за енфие — отговори мосю Горон. — Кутийка за енфие, за която разправят, че е принадлежала на самия император Наполеон.

Префектът на полицията изглеждаше озадачен.

— Когато мосю Вей ми каза по-късно цената на тази вещ — продължи той, — просто не можех да му повярвам. Боже господи! Какво ли не дават хората за капризите си! Разбира се, като се изключи историческият интерес… — Той замълча лукаво. — Апропо! Предполагам, че император Наполеон наистина е смъркал енфие.

Дърмот се засмя.

— Приятелю — обърна се той, — гледали ли сте някога как изобразяват Наполеон на английска сцена? На никой актьор не би му минало през ум да играе тази роля и пет минути, без да държи кутийка за енфие и да я подмята из сцената на всяка трета реплика. Даже и в автентичните мемоари той все разсипва енфие по дрехите си.

Мосю Горон се намръщи.

— Няма никаква причина да се съмняваме в автентичността на тази вещ — призна той. — Но истинската и стойност! Той отпи от кафето и завъртя очи. — Изработена била — представете си! — от прозрачен розов ахат, обточена със злато и с инкрустация от малки диамантчета. С особена форма, както ще видите. С нея върви и писмено обяснение за произхода й, което гарантира автентичността й.

Сър Морис бил очарован. Изглежда, обичал реликвите от времето на Наполеон. Съгласил се да купи кутийката, като помолил да я задържи през нощта и казал, че сутринта ще изпрати чек. Между другото тя още не е платена, мосю Вей получава припадъци и бога ми, човек не може да му се сърди за това.

Същата вечер мадам Нийл, както ви казах, отива на театър със семейство Лос. Гледат една английска пиеса, която се казва „Професията на мисис Уорън“. Прибират се вкъщи към единадесет часа и се разделят. Младият мосю Хорейшо Лос я изпраща до вратата на нейната къща и си отива. По-късно между впрочем съдия-следователят го попитал: „Мосю, вие целунахте ли я за лека нощ?“ Младият човек застанал мирно като препариран бухал и отговорил твърдо: „Това не е ваша работа, мосю.“ Съдия-следователят сметнал, че поведението му е много подозрително и вероятно подсказва скарване. Но, изглежда, не е имало нищо такова.

Мосю Горон отново се поколеба.

— Семейство Лос се връща във вилата си. Там ги посреща сър Морис, който се спуска по стълбите, за да им покаже съкровището си, поставено в зелен калъф, украсен със злато. Те проявяват — с изключение на малката мис Джанис, която казва, че кутийката е хубава — забележителна липса на ентусиазъм. Лейди Лос заявява, че това са грешни пари. Сър Морис, леко засегнат, многозначително казва, че ще се оттегли в кабинета си, на спокойствие. Останалите си лягат. Но забележете, двама от тях не могат да заспят.

Мосю Горон се наведе и почука по масата. Беше така погълнат от изложението на фактите, че кафето му беше изстинало.

— Мосю Хорейшо, този Тобий, признава, че е трябвало да стане в един часа посред нощ и да се обади по телефона на мадам Нийл. „Аха! — казал съдия-следователят. — Вие без съмнение сте изгаряли от любов?“ При което цветът на мосю Хорейшо се променил и той отрекъл, че е горял от каквото и да било. Това наистина не е никаква улика. Но се усеща някаква особена атмосфера. Нещо се носи във въздуха. Не сте ли съгласен?

— Не е задължително — каза Дърмот.

— Вие не сте съгласен?

— За момента това няма значение. Продължавайте.

— Alors!^[1] Той слиза долу до телефона, връща се и си ляга. Къщата е тъмна. Не се чува никакъв звук. Вижда светлина под вратата на бащиния си кабинет, но не нарушава спокойствието на сър Морис.

По същото време и лейди Лос е неспокойна. Не може да се каже точно дали е наскърбена, или угрижена от покупката на тази кутийка за енфие. Но тя малко я тревожи. Не може да заспи. В един и петнадесет през нощта — отбележете времето! — тя става. Отива до кабинета на мъжа си. Уж да го помоли да си ляга; а всъщност, както тя признава, да му прочете една кротка лекция за хората, които купуват такива скъпи парченца розов ахат.

Гласът на мосю Горон се изви и стана рязък като на актьор.

— Финал! — извика той и изведнъж щракна с пръсти. — Тя го намира мъртъв зад бюрото.

Ударен бил девет пъти по главата с ръжена, който сега виси на поставката до камината. Бил е седнал с гръб към стаята и е правел описание на кутийката за енфие, което намерихме на бележника пред него. Нищо повече! Един от ударите, случайно или преднамерено, попаднал върху ахатовата кутийка за енфие и я счупил на парчета.

Дърмот подсвирна.

— Не стига, че се отнема животът на стария човек — каза мосю Горон, — ами и съкровището му трябва да бъде унищожено. Или може би — повтарям — това е случайност.

Дърмот ставаше все по-неспокоен.

— Трудно може да се мериш в цел, голяма колкото главата на човек — отвърна той, — и да удариш кутийката за енфие на бюрото пред него. Освен ако…

— Какво казвате, драги докторе?

— Нищо. Продължавайте, моля.

Мосю Горон се бе надигнал възбудено, с ръка на ухото, сякаш искаше да улови гласа на мъдростта. Доста изпъкналите му очи бяха втренчени в Дърмот. Но сетне отново се отпусна назад.

— Това престъпление е жестоко — продължи той. — И безсмислено. На пръв поглед човек би си рекъл, че е извършено от някой луд…

— Глупости — каза Дърмот с нотка на раздразнение. — Напротив, то е абсолютно характерно.

— Характерно ли?

— За тоя род престъпления, да. Извинете, че ви прекъснах. Продължавайте.

— Нищо не е откраднато — каза мосю Горон. — Няма следи от взлом. Престъплението е било извършено от човек, който познава къщата, знае, че ръженът виси до камината и дори знае, че старецът е малко глух, така че може да се доближи незабелязано до него. Това семейство Лос си живее щастливо, можете да си помислите, че са французи. Уверявам ви! Както трябва да се очаква, те са смутени и обзети от ужас.

— А после?

— Отиват да търсят мадам Нийл. Те са привързани към мадам Нийл. Казаха ми, че веднага щом престъплението било разкрито, и мосю Хорейшо, и мис Джанис направили решителни усилия да се видят с нея. Били спрени от полицая на пост, който с пълно право им казал, че не трябва да напускат къщата, преди да пристигне комисарят. Дори разбрах, че мис Джанис се е измъкнала от къщата още веднъж. Но очевидно не е могла да се види с мадам Нийл. Комисарят пристига. Добре! Разпитва ги. Добре! Те питат дали могат да се видят с мадам Нийл. Комисарят предлага да изпрати човек през улицата да я доведе. Този човек, същият агент от полицията, който вече е проявил такова голямо усърдие, е изпратен да изпълни задачата. За късмет той носи фенерче. Къщите са точно една срещу друга, както сигурно сте чули или прочели…?

— Да — призна Дърмот.

— Агентът — каза мосю Горон, като подпря на лакти двете си ръце и изкриви ужасно лицето си — отваря пътната врата и тръгва по пътеката. На пътеката, точно пред входа за вилата на мадам Нийл, той намира…

— Да? — подкани го доктор Кинрос, след като той млъкна.

— Розова сатенена панделка или колан, каквито носят жените с пеньоари или роби. Изцапан с кръв.

— Разбирам.

Отново настъпи тишина.

— Но агентът, той е хитър. Слага сатенения колан в джоба си и не казва нищо. Звъни на вратата. Отварят му две изплашени жени. Имената на тези жени са — тук мосю Горон извади малко бележниче и го вдигна, за да се взре в него — Ивет Латур, камериерката на мадам. И Селестин Бушер, готвачката.

Тези жени му шепнат в тъмното, сложили пръст на устните си, за да го накарат да мълчи. Издърпват го в една от стаите на долния етаж и му обясняват какво са видели.

Ивет Латур разказва как е била събудена от силен шум. Как излиза от стаята си и вижда мадам Нийл да се промъква в къщата. Изплашена (въпреки че е жена със силен дух), Ивет разбужда Селестин Бушер, готвачката. Те се промъкват на долния етаж и надзъртат в спалнята на мадам Нийл. По-навътре, в банята, покрита с огледала, те виждат как мадам Нийл, много раздърпана и задъхана, мие кръвта от ръцете и лицето си и почиства пръските кръв по белия дантелен пеньоар, чийто колан липсва.

Мосю Горон погледна бързо през рамо.

По терасите на хотел „Донжон“ вече сновяха повече хора. Слънцето, което залязваше зад боровата гора на другия край на Авеню дьо ла Форе, сега грееше в очите им.

Това беше направо непоносимо ярка картина, помисли си Дърмот Кинрос; потайността, надничащите прислужници, възбуденото лице, многократно отразено в огледалата. Изплуваше едновременно от тъмната нощ на злото, с която се занимаваше полицията, и от тъмната нощ на съзнанието, с която се занимаваше той. Засега отложи преценката си. Само каза:

— А после?

— Така. Нашият агент заклева двете прислужнички да запазят абсолютно мълчание. Той се качва смело до спалнята на мадам Нийл и чука на вратата.

— Тя била ли си легнала?

— Напротив — отвърна мосю Горон с нотка на възхищение в гласа си, — тя се обличала за излизане. Обяснила, че мосю Хорейшо Лос я събудил, като й се обадил по телефона — още едно обаждане, забележете — само преди няколко минути, за да й каже за трагедията. Тя казва, че преди това не е чула нищо. Нито полицейски свирки, нито викове на улицата. Нищо!

Но, драги докторе! Каква игра, боже мой! Как се изненадва до сълзи от смъртта на сър Морис Лос! Как се разтварят устните й! Как се разширяват очите й! Невинна като цвете, а? А белият пеньоар виси в гардероба и в банята до стаята й все още има пара по огледалата — потрудила се е да измие кръвта на стареца.

Дърмот се размърда неспокойно.

— А вашият полицай? Той какво направил?

— Засмял се наум, но с каменно лице я попитал дали ще бъде така добра да иде отсреща, за да утеши приятелите си. После си намерил извинение и останал след нея.

— За да…?

— Точно така. За да измъкне тайно пеньоара.

— Е, и?

— Ивет, камериерката, била принудена под страшна клетва да запази мълчание и да каже, че е изпратен за почистване, когато мадам го потърси. Някои други дрехи наистина били изпратени за почистване, за да се поддържа версията. Ще се разтревожи ли мадам? Не! Няколкото кървави петна са били изпрани. Без съмнение не й е минало през ума, че такива петна винаги могат да се подложат на химически анализ, разбира се. Но петната от кръв, драги докторе, въобще не са най-интересното в този пеньоар.

— Не са ли?

— Не — каза мосю Горон и забарабани по масата. — Ивет Латур внимателно разглежда робата пред очите на моя човек. И Ивет Латур намира малко парченце от розов ахат, полепнало по дантелата.

Този път мълчанието на префекта на полицията не беше драматично. Беше мълчание с дълбока и прискърбна категоричност.

— Една седмица търпеливо възстановяване ни даде възможност да поставим парченцето точно на мястото му в счупената кутийка за енфие. Това късче е отхвръкнало от кутийката, когато мадам Ив Нийл е взела ръжена и започнала да удря стареца по главата, докато умре. Дяволска история. Но е убедителна. Върши работа. И според мен ще сложи край на светския успех на мадам Нийл.

Настъпи тишина. Дърмот се изкашля.

— Какви обяснения дава мадам Нийл за всичко това? — попита той.

Мосю Горон изглеждаше изненадан.

— Моля за извинение — добави Дърмот. — Забравих. Вие не сте й споменали за това досега, нали?

— В нашата страна, докторе — заговори мосю Горон с достойнство, — ние не смятаме за разумно да си показваме картите, преди играта да е свършила. Обяснения ще и се поискат. Но това ще стане след арестуването, когато застане лице в лице пред съдия-следователя.

А тези срещи лице в лице, спомни си Дърмот, можеха да бъдат нещо много неприятно. Въпреки че не се прилагаше разпит от трета степен^[2], законът позволяваше почти всякаква форма на „психически“ натиск. Трябваше да си много твърд, да си жена с много силен дух, за да устоиш на разпита и да не кажеш нещо, за което после да съжаляваш.

— А вие сигурен ли сте — попита той, — че не е изтекла нито дума за вашите доказателства?

— Съвсем сигурен, мосю.

— Поздравявам ви. А двете прислужнички, Ивет Латур и Селестин Бушер? Те не клюкарствуват ли?

— Не, това се уреди. Селестин е отпратена за момента под претекст, че е много уплашена. Другата, камериерката, е непоклатима като скала. Държи си устата. — Мосю Горон се замисли. — А моето мнение е, че тя не обича много-много мадам Нийл.

— Така ли?

— Но едно нещо мога да ви кажа. Това семейство Лос са изключителни. Колкото и да им се възхищава човек, все има защо. Те почти са се побъркали. И въпреки това отговарят на всички наши въпроси. Имат, както вие го наричате — мосю Горон се осмели да каже две думи на английски, — гор-р-до дър-р-жане. Неуморно проявяват любезност към мадам Нийл…

— А защо не? Те подозират ли я в убийство?

— Бога ми, не!

— Как тогава си обясняват те убийството?

Мосю Горон размаха ръце.

— Как могат да си го обясняват? Крадец! Маниак!

— Но въпреки това нищо не е откраднато?

— Нищо не беше откраднато — призна мосю Горон. — Но освен ахатовата кутийка, беше пипано и още нещо. В една стъклена витринка вляво от вратата на кабинета на стареца било още едно от съкровищата в колекцията му. Ценно колие от диаманти и тюркоази, също с историческо значение.

— Е, и?

— Колието, малко изцапано с кръв, беше намерено после, захвърлено зад старинното шкафче. Маниак, няма съмнение.

Доктор Дърмот Кинрос, който беше може би най-големият специалист в Англия по психология на престъпността, погледна към събеседника си със странно изражение.

— Удобна дума — каза той.

— Удобна дума, драги докторе? Коя?

— Маниак. Как предполагате, че този набеден крадец и маниак се е намерил в къщата?

— Това за щастие е въпрос, който досега семейството не си е задало — каза мосю Горон.

— Щом като стигнахме дотук, как пък е влязла мадам Нийл?

Мосю Горон въздъхна.

— Боя се — рече той, — че това е решаващото доказателство. Четири от вилите на Рю де-з-Анж са построени от една и съща компания. Ключовете от всяка стават и на другите.

Макар и неохотно, мосю Горон отново трябваше да прояви авторитетност. Надвеси се над масата и продължи:

— В горното джобче на пижамата на мадам Нийл неоценимата Ивет Латур открила ключ за предната врата на нейната собствена вила. Хайде сега! Ключ от собствената ти вила в пижамата? С каква цел? Можете ли да измислите някакво разумно обяснение — някакво невинно обяснение — защо ще държите един такъв ключ у себе си, когато се каните да си лягате? Не. Има само едно обяснение. Бил е необходим на мадам Нийл, за да влезе в къщата отсреща. В това се състои категоричното доказателство, което потвърждава, че тя е посещавала вила „Боньор“ през нощта на убийството.

В ръцете им беше. Нямаше съмнение.

— И все пак… какви са мотивите на тази жена? — настоя Дърмот.

И мосю Горон му каза.

Слънцето се беше спуснало зад дърветата от другата страна на улицата. На небето остана розов пламък, а във въздуха — лека и упоителна топлина. Френското слънце може да заслепява като прожектор; когато блясъкът му се отмести от полезрението им, те замигаха, за да привикнат очите им. Капчица пот лъсна върху челото на мосю Горон.

Дърмот се изправи, за да хвърли угарката си през каменната оградка, до която седяха. Но не я хвърли. Ръката му остана във въздуха.

Терасата се издигаше на половин метър от земята, над посипана с камъчета площадка, по която бяха пръснати масички като тези на терасата. На една от тях близо до оградката, с глава почти до нивото на краката им, седеше момиче, чиято тъмна дреха и шапка се открояваха печално сред багрите на Ла Бандлет. Беше повдигнало глава; Дърмот го погледна право в очите.

Забеляза, че е хубаво момиче на двадесет и две-три години. Косата му беше светлочервена. Колко време бе седяло там, скрито от слънчевата светлина, той не можеше да отгатне. Чаша с недокоснат коктейл стоеше пред девойката. Отзад се движеха автомобили, бръмчаха, свиреха с клаксоните си по Авеню дьо ла Форе, а по-ленивият шум от откритите файтони, които звънкаха и дрънчаха покрай тях, приглушаваше бученето им, сякаш нищо не се бе случило, нито пък би могло да се случи.

Изведнъж момичето скочи. Блъсна се в масичката с оранжева покривка, а чашата му издрънча върху чинийката и се разля. После грабна чантичката си и чифт ажурени черни ръкавици. Хвърли монета от пет франка на масата, обърна се и изтича на улицата. Дърмот остана втренчен в девойката, запомнил израза на очите й.

Мосю Горон проговори тихо.

— По дяволите всички тия проклети разговори по кафенетата! — изруга той. — Това беше мис Джанис Лос.