Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The emperor’s snuff box, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2022)

Издание:

Автор: Джон Диксън Кар

Заглавие: Кутийката за енфие

Преводач: София Василева

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 15.V.1984 г.

Редактор: Димитрина Кондева

Редактор на издателството: Надя Фурнаджиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Художник: Веселин Павлов

Коректор: Стоянка Кръстева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4638

История

  1. — Добавяне

X

Мосю Горон сякаш стана несигурен.

— Може би не трябваше да ви го казвам — добави той. — Да. Бях недискретен. Не е обичайно да се проявява такава откровеност пред обвиняемия преди ареста…

— Арест? — заекна Ив.

— Трябваше да ви предупредя, за да сте подготвена, мадам.

Възбудата бе нараснала неимоверно. Останалите не можеха повече да се съобразяват и да говорят на френски.

— Не могат да направят такова нещо — изхриптя Хелена със сълзи на очи. Издаде предизвикателно долната си устна. — Не, с една британска поданица, не могат. Горкият Морис беше един от най-добрите приятели на консула. Все пак, Ив…

— Трябва да се изяснят някои неща — извика Джанис объркано. — Парченцето от тази кутийка за енфие, искам да кажа. И защо не си извикала за помощ, ако наистина те е било страх от този мистър Атуд. Аз бих постъпила така.

Тоби ритна унило решетката пред камината.

— Това, което не мога да проумея — измърмори той, — е, че този тип е бил в стаята, когато съм се обадил по телефона.

Вуйчо Бен не каза нищо. Той рядко проявяваше склонност да приказва. Занимаваше се с неща, изискващи сръчност, можеше да поправи кола, да издялка корабче или да смени тапетите не по-зле от всеки професионалист. Той остана до масичката за чай, като си пушеше лулата. От време на време отправяше към Ив едва забележима окуражаваща усмивка, но кротките му очи изглеждаха загрижени и той продължи да клати глава.

— Що се отнася до този въпрос — продължи на английски мосю Горон — да задържим мадам Нийл…

— Един момент — каза Дърмот.

Всички се стъписаха, когато той заговори.

Не бяха го видели, или най-малкото не го бяха забелязали, както бе седнал в тъмния ъгъл до пианото. Сега Ив гледаше само него. За миг той изпита пристъп на онзи предишен смут и неловкост, които беше преживял някога, когато мислеше, че ще трябва да прекара живота си без половин лице. Това чувство беше останало от недоброто минало. Беше останало от времето, когато беше осъзнал, че душевните страдания са най-страшните страдания на земята, и така той си беше избрал професията.

Мосю Горон скочи от мястото си.

— О, боже мой! — извика префектът драматично. — Забравих. Приятелю, искрено се извинявам, ако съм проявил неучтивост към вас. Но при това вълнение…

Тук префектът махна с ръка и рече на английски:

— Бих искал да представя на вас моя приятел от Англия доктор Кинрос. Това са човеците, за които ви говорих. Миледи Лос. Братът, дъщерята, синът. И мадам Нийл. Хайде сега: „Приятно ми е. Надявам се, че сте добре.“ Тъй.

Тоби Лос замръзна.

— Англичанин ли сте? — попита той.

— Да усмихна се Дърмот, — англичанин съм. Но моля това да не ви тревожи.

— Помислих си, че сте от хората на Горон — каза Тоби с нарастващото недоволство на човек, към когото са се отнесли несправедливо. — По дяволите, ние приказвахме ли, приказвахме. — Той се огледа наоколо. — Искам да кажа, доста свободно!

— Какво значение има това? — попита Джанис.

— Съжалявам много — извини се Дърмот. — Единственото оправдание, задето ви се натрапих сега, е, че…

— Аз го помолих — обясни мосю Горон. — По професия той е известен лекар и кабинетът му е на Вимпоул Стрийт. Но в служба на обществото, доколкото ми е известно, е заловил трима големи престъпници. Разкрил ги, защото веднъж забелязал, че нечие палто било закопчано накриво, а друг път, защото чул особен говор на някакъв човек. Виждате ли, всичко опира до начина на мислене. И така, аз го поканих тук…

Дърмот погледна право към Ив.

— Защото моят приятел Горон — каза той — има известни съмнения относно доказателствата срещу мисис Нийл.

— Приятелю! — извика префектът с яден упрек.

— Не е ли така?

— Вече не е точно така, не — отговори мосю Горон с извънредно зловещ тон.

— Като изключим надеждата, че мога да ви бъда полезен, истинската причина за моето идване тук е някогашното ми познанство със съпруга ви…

— Познавали сте Морис? — извика Хелена, когато Дърмот погледна към нея.

— Да. Едно време, когато работата ми беше свързана със затворите. Той проявяваше голям интерес към реформата на затворите.

Хелена поклати глава. Въпреки че беше смутена от присъствието на неочаквания гост, тя скочи от стола си и се опита да го приветствува. Но очевидно напрежението от последната седмица се бе оказало прекалено силно. И както обикновено, щом някой споменеше името на Морис, в очите й отново проблеснаха сълзи.

— Морис — каза тя — не само „се интересуваше“. Той изучаваше хората в тези затвори, затворниците, искам да кажа, и знаеше всичко за тях. Дори и когато те не знаеха нищо за него. Защото, видите ли, той им помагаше, но не искаше да си приписва заслуги. — Тонът й ставаше нервен. — Боже мой, какви ги приказвам? Безполезно е човек да продължава да мисли за това, нали?

— Доктор Кинрос — обърна се Джанис с тих, ясен глас.

— Да?

— Те сериозно ли говорят, че ще арестуват Ив?

— Надявам се, че не — отговори Дърмот спокойно.

— Надявате се, че не? Защо?

— Защото в такъв случай ще трябва да се преборвам със стария си приятел, мосю Горон оттук до Ландидно.

— След като чухте разказа на Ив — няма значение дали на нас ни харесва или не, — какво мислите вие за него. Вярвате ли, че е така.

— Да.

Лицето на мосю Горон изобразяваше благовъзпитан гняв. Но той не каза нищо. Непринудеността в държането на Дърмот сякаш се разпростря над тях, отпусна изопнатите им нерви и ги накара да почувствуват облекчение въпреки състоянието си.

— Не беше лесно да изслушаме това — отбеляза Тоби. — Не ни беше никак лесно.

— Разбира се, че не. Но мина ли ви през ума — попита Дърмот, — че това може да е поставило в неудобно положение и мисис Нийл?

— И пред чужд човек — каза Тоби. — По дяволите най-сетне!

— Съжалявам. Отивам си.

Изглежда, Тоби се бореше със себе си.

— Не съм казал точно, че искам да си тръгнете — изръмжа той. Добродушното му лице изглеждаше измъчвано от съмнение и недоволство. — Всичко това е толкова внезапно. Тъкмо се прибере човек вкъщи, след като е бил цял ден на работа, и какво му се сервира? Но вие сигурно имате представа от подобни неща, нали? Сещам се за един познат, с когото някога сте се срещали. Мислите ли… че това е…?

Дърмот съзнателно отбягваше да погледне към Ив. Тя имаше нужда от помощ. Прималяла от страх и несигурност, вкопчила ръце една в друга, тя стоеше до креслото и се опитваше да срещне погледа на Тоби. Не беше необходимо човек да бъде психолог, за да разбере, че очаква само една окуражаваща дума от него. А не я получава. Когато Дърмот Кинрос забеляза това, в душата му полази неясен гняв.

— Искате ли да говоря открито?

Може би дълбоко в себе си Тоби не искаше, но жестът му предполагаше съгласие.

— Добре — усмихна се Дърмот. — Мисля, че трябва да вземете решение.

— Да взема решение?

— Да. Дали мисис Нийл носи вина за изневяра, или за убийство. Не може да носи вина и за двете неща, нали?

Тоби отвори уста, но пак я затвори.

А Дърмот, като местеше поглед от единия към другия, продължи със същия сериозен и търпелив тон, с който се беше обърнал към Тоби.

— Изглежда, вие забравяте точно това. Веднъж искате едно, после друго: уж не можете да понесете мисълта, че Атуд е бил там, когато сте й се обадили по телефона, после викате и търсите обяснение как парченцето от кутийката за енфие се е заплело в робата й. Никак не й е лесно на мисис Нийл, при положение че вие, приятелите й, искате нещата да са и така, и така.

Трябва да вземете решение, мосю Лос. Ако тя е била тук, във вашия дом, за да убие баща ви — без никаква смислена причина, доколкото виждам, — тогава Атуд с положителност не е бил в спалнята й. Повдигам въпроса за изневярата не за да ви шокирам. А ако Атуд е бил наистина с нея в спалнята, тогава тя със сигурност не е била тук, за да убие баща ви. — Той замълча. — Какво предпочитате, сър?

Шлифованата иронична учтивост на тона му прободе Тоби. Накара всички да се осъзнаят.

— Докторе — каза мосю Горон с висок, но спокоен глас, — бих ви помолил да разменим няколко думи насаме.

— На драго сърце.

— Мадам няма да има нищо против — мосю Горон се извърна към Хелена и повиши глас, — ако доктор Кинрос и аз отидем за малко във фоайето, нали?

Не изчака отговора. Хвана здраво ръката на Дърмот и го преведе през стаята, като че ли му беше учител. Той отвори вратата към салончето, даде знак на Дърмот да мине пред него, направи лек поклон към тези, които оставаха в стаята, и излезе.

В салончето беше почти тъмно. Мосю Горон докосна ключа на една лампа и освети сводестия вход със сиви плочки и каменна стълба, покрита с червена пътека. Задъхан, префектът на полицията сложи шапката и бастуна си на закачалката за шапки. Трудно му бе да следи разговора на английски и сега, след като провери дали вратата е затворена, той сърдито се обърна към Дърмот на френски.

— Приятелю, разочаровате ме.

— Хиляди извинения.

— Нещо повече — вие ме предавате. Водя ви тук, за да ми помогнете. И какво правите вие, за бога? Бихте ли ми казали защо възприехте такова отношение?

— Тази жена не е виновна.

Мосю Горон направи няколко бързи крачици напред-назад из коридора. Спря се за миг да изгледа Дърмот много особено, съвсем в духа на французите.

— Кое от двете говори у вас — попита той учтиво, — разумът или сърцето?

Дърмот не отговори.

— Хайде — каза мосю Горон. — Смятах, че поне вие, радетелят на научните факти — мисля, че така сте се изразили вие самият? — няма да бъдете податлив към прелестите на мадам Нийл. Тази жена е заплаха за обществото.

— Казвам ви…

Другият го изгледа със съжаление.

— Драги докторе, аз не съм детектив. Не, не, не! Но що се отнася до тинтири-минтири, това е нещо друго. Има ли тинтири-минтири, усещам го от три километра, и то на тъмно.

Дърмот го погледна в очите.

— Честна дума — отвърна той искрено. — Не вярвам, че тя е виновна.

— А това, дето го разказа?

— Какво му има?

— Драги ми докторе! Вие ли ме питате?

— Питам ви. Този Атуд пада по стълбите и си счупва главата. Описанието, което даде мисис Нийл, е абсолютно характерно; казвам ви го като медик. Кървене от носа без външни наранявания е един от най-сигурните симптоми за мозъчно сътресение. Атуд става и си мисли, че не се е ударил сериозно; отива си до хотела и там колабира. Това също е характерно.

При думата „характерно“ мосю Горон се умисли. Но не попита нищо.

— Казвате това след изявленията на самия мосю Атуд…?

— Защо не? Разбира, че е много зле. Достатъчно е разумен, за да проумее, че нищо не трябва да го свързва с мисис Нийл и историята на Рю де-з-Анж. Откъде да знае, че ще я уличат в убийство. Кой, за бога, би могъл да го предвиди? И така, той съчинява тези измислици, че е бил блъснат от автомобил.

Мосю Горон направи гримаса.

— Разбира се — подхвърли Дърмот, — вие сте сравнили проби от кръвта на сър Морис Лос с кръвта, която е била открита по колана и пеньоара на дамата.

— Естествено. И мога да ви съобщя, че и двете проби са от една и съща кръвна група.

— Коя?

— А група.

Дърмот повдигна вежди.

— Не върши работа, нали? Това е най-често срещаната група. Четиридесет и един процента от европейците са от тази група. Изследвахте ли и кръвта на Атуд?

— Естествено не! Защо беше необходимо? Сега за пръв път чувам разказа на мадам.

— Тогава я изследвайте. Ако е от друга група, разказът й автоматически се опровергава.

— Аха!

— Но ако, от друга страна, и той е от А група, това най-малкото косвено потвърждава думите на мисис Нийл. Във всеки случай не мислите ли, че е в интерес на правосъдието да извършите изследванията, преди да хвърлите тази жена в затвора и да я подложите на новите усъвършенствувани мъчения?

Мосю Горон пак заснова из салончето.

— А аз — извика той — съм склонен да приема, че мадам Нийл е научила, че мосю Атуд е бил блъснат от автомобил и е използувала този инцидент, за да го пригоди към своята версия. Като е била убедена — забележете това, — че каквото и да каже тя, влюбеният мосю Атуд ще го потвърди, щом дойде на себе си.

Дърмот трябваше да признае в душата си, че това беше дяволски правдоподобно. Той би могъл да се закълне, че е прав — ами ако допускаше грешка? Смущаващото въздействие на Ив Нийл не го напускаше; той и сега си представяше присъствието й.

И все пак той знаеше с пламенна увереност, че преценката му, инстинктът му — цялата тежест на човешката логика в противовес на логиката на доказателствата — не може да е на погрешен път. И че освен ако не се бори със зъби и с нокти, тази жена ще бъде изправена на подсъдимата скамейка, обвинена в убийство.

— Мотиви? — подхвърли той. — Досега открили ли сте и сянка от някакъв мотив?

— По дяволите с тези мотиви!

— Е, хайде сега! Това е под вашето ниво. Защо тя е убила сър Морис Лос?

— Казах ви следобед — отвърна мосю Горон. — Може и да е на теория, да. Но върши работа. Следобеда преди да бъде убит, сър Морис научава нещо чудовищно за мадам Нийл…

— Какво научава?

— А откъде бих могъл да зная аз?

— Тогава защо го допускате?

— Докторе, замълчете и ме изслушайте! Старецът се връща вкъщи в особено състояние, както всички го описват. Казва на мосю Хорейшо, този Тобий. И двамата са възбудени. В един часа сутринта мосю Хорейшо се обажда по телефона на мадам Нийл и я осведомява за това, което са научили. Мадам Нийл идва тук, и тя в същото състояние, за да се види със сър Морис и да обсъди с него този въпрос…

— А! Значи и вие — прекъсна го Дърмот — искате нещата и така, и така.

Мосю Горон примигна срещу него:

— Моля?

— Ще видите — продължи Дърмот, — че не се е случило нищо такова. Скарване не е имало. Не е имало гневен разговор. Дори не са се изправили един срещу друг. Според собствената ви теория, убиецът е влязъл тихо, промъкнал се е зад глухия човек, ударил го е без предупреждение, докато той все още бил погълнат от ненагледната си кутийка за енфие. Така ли е?

Мосю Горон се поколеба.

— Всъщност… — започна той.

— Добре! Казвате, че мадам Нийл е извършила убийството. Защо го е извършила? Защото сър Морис знаел нещо за нея, което също така било известно и на Тоби Лос, тъй като Тоби тъкмо й го бил разказал по телефона.

— В известен смисъл е така…

— Помислете. Звъня ви посред нощ и ви казвам: „Мосю Горон, съдия-следователят току-що ми каза, че сте немски шпионин и ще ви разстрелят.“ Ще излезете ли веднага да убиете съдия-следователя, за да не се разпространи тайната, която вече ми е известна? По същата логика: ако е имало нещо, което да навреди на доброто име на мисис Нийл, вероятно ли е тя да се промъкне през улицата и да убие бащата на годеника си, без дори да поиска някакво обяснение?

— Жените — каза мосю Горон с тежест — имат непредвидими реакции.

— Но не чак толкова непредвидими, ей богу?

Този път мосю Горон измери салончето с по-широки и по-бавни крачки. Наклонил глава, той кипеше отвътре. Понечваше да заговори на няколко пъти, но все се възпираше. Най-накрая разпери ръце от раздразнение.

— Приятелю — извика той, — вие се опитвате да ме убедите в нещо, което е в пълно противоречие с доказателствата!

— И все пак човек има известни съмнения?

— Понякога човек има съмнения — призна префектът.

— Все още ли имате намерение да я арестувате?

Мосю Горон се изненада.

— Естествено! Няма съмнение, че съдия-следователят ще нареди да го направим. Разбира се, освен ако — в очите му се появи сардоничен проблясък — в следващите няколко часа моят добър приятел докторът не съумее да докаже, че е невинна. Кажете ми, имате ли теория за този случай?

— В известен смисъл имам.

— И тя е?

Дърмот отново го погледна право в очите.

— Изглежда ми почти сигурно — отвърна той, — че убийството е извършил някой от това „приятно“ семейство Лос.