Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (4)

Глава трета

Три цяло и двайсет часа по-късно Своенравното хлапе излезе от Т-пространството в системата Сектор 3-Б.

— Включете екрана — нареди Адриан. Очите му бяха кървясали от взирането в скрийнсейвъра. Кръстът го болеше. Абсурдните остри ботуши стискаха палците на краката му. — Нека да огледаме. Научен терминал! Син-Дауър, кажи ми какво виждаме. Онова синьо кълбо там слънцето на системата ли е?

— Точно така, сър. Разбира се, намираме се на самия й ръб. Най-близкият планетоид представлява черна въгленосна скала, не отразява почти никаква светлина. В орбиталната й равнина сме.

— Въгленосна? Като… въглища?

— Да, капитане. Счита се, че е отломка от много стара планета, която…

— Можем ли да я подпалим? Да постоплим тази проклета система? Така де, тук има какво — една и половина едва обитаеми планети?

— И два газови гиганта, да, сър.

— Е? — Той се завъртя към нея в креслото си. Тя се бе привела над мониторите на работната си станция, възнаграждавайки го с чудесни, заоблени задни части, поразвалени само от широките черни флотски панталони.

Тя се завъртя и го погледна.

— Сър?

— Можем ли да запалим планетоида? Да скалъпим някакъв лазерен лъч? Това чудо сигурно ще гори с години, не мислиш ли?

— Сър, не разбирам…

— Вижте, не можем ли да преустроим някоя от сензорните платформи и да създадем нещо смъртоносно? Ето това искам да знам. Нямам предвид да подпалим няколко торби с газ като онези на Нептун. Имам предвид всепомитащ, адски огън, горелка в планетарни мащаби, която плюе искри и изпепелява всичко. Релсотроните са хубаво нещо, но честно казано, енергийни оръжия биха ни дошли много по-добре. Както и да е, забравяме за онова парче въглен — но отбележи идеята за допълнителни проучвания по въпроса.

— Сър, енергийните оръжия вече са били проучвани, рано в историята на Единството. Дори Доброжелателите не са ни оставили неща като тези, които описвате. Използваме лазери в защитните си системи, най-вече за да неутрализираме чувствителните към фотони проследителни механизми.

— Да, да. Нищо не може да замени доброто старо фенерче в очите.

Тя се мръщеше.

— Проблемът е, че Космосът не е толкова празен, колкото е нужно, за да работят енергийните оръжия. Защитата срещу тях е доста проста.

— Това е бил проблемът в мисленето на учените от самото начало, втори командир. С достатъчно енергия биха пробили през всичко в Космоса.

— От какъв източник, сър? Така или иначе, дори някой от тези лъчи да уцели вражески кораб, корпусите при всички пътуващи в Космоса цивилизации са направени от сплави, които поемат енергията и дори я използват.

— Очевидно ще трябва да говоря с Бък по този въпрос — изръмжа Адриан.

Приведе се напред, примижал срещу екрана, и каза:

— Идън, какво показват комуникационните канали в системата?

— Ами, нищо особено, сър. Пограничните безпилотни апарати са ни засекли и са предали информацията навътре в системата, но не забелязвам никаква паника по, ъм, каналите, сър.

— Самодоволни копеленца, а? Добре, не само те ги могат тези неща. Навигатор, активирай двигателите и ни прекарай — осемдесет и пет процента от светлинна скорост.

Стикс се завъртя, ококорена.

— От място ли, сър?

— Чу ме. Този таралясник няма как да няма добри спирачки.

— Сър, товарът върху инерциалните неутрализатори…

— Хайде, хайде, малко размазване на вътрешните органи по ребрата никого не е убило. Да видим какъв товар могат да поемат тези неутрализатори. Колкото по-бързо разберем къде са границите на кораба, толкова по-добре. Освен това издържах най-дълго на тестовете за гравитационен стрес. Дадоха ми златна звезда. От нищо не припадам, освен от скука, разбира се. Но за да ви е по-леко на вас, нека е седемдесет и пет процента от светлинна.

— Сър, дори при седемдесет и пет ще прекосим цялата система, преди да достигнем тази скорост.

— Именно. Ще профучим като луди, ще се пръснат пред нас като мишки, а после ще се върнем, ще използваме звездната гравитация, за да забавим и ще видим какво са изхвърлили в паниката. Уплаши контрабандист и ще изсере контрабанда. Мисля да сложа край на тази Война на спортните екипи тук и сега. Навигатор, пали!

— Д-да, сър.

— Раздели главния екран на изглед от левия и десния борд. По дяволите, забравих си флагчето. Нищо, ще им помахаме енергично. Разбира се, най-добрата гледка ще е отстрани. Антиматерийните ни гондоли ще сияят като слънца…

— Гондоли ли, сър? — попита Джослин Стикс.

Адриан изсумтя кисело.

— Добре, де. Капсули. Капсули. Доволна ли си?

Дори с изглед от двата борда нямаше какво толкова да се види.

Кратки проблясъци на слаба светлина, припламване на запалени двигателни капсули, самотна скалиста планета с вледенени полюси, а край нея в орбита — частни станции и изкуствени сателити, тежък товарен кораб, килнат на една страна, подпалил тръстерите (това беше на косъм)!

Адриан не казваше нищо, понеже гръдният му кош сякаш бе смазан от огромна ръка, а кожата на лицето му се разля по скулите, а после се качи на ушите. Зърна Джими Идън, който деликатно припадна от стола си, и се усмихна, а усмивката бързо се разшири болезнено.

Огненият ад, който звездата представляваше, се показа на екрана, докато рисковите протоколи на кораба сигнализираха надвисналото над него унищожение, но те светкавично го отминаха, шмугвайки се между две малки изпепелени луни, които сякаш още се препираха коя е планетата и коя — спътникът, а приливните им сили разклатиха Своенравното хлапе като топовни залпове. След това всичко отново се успокои, неутрализаторите на инерцията се включиха и Адриан отново можеше да диша.

По комуникационната станция пищяха аларми.

— Намерете ми друг офицер по комуникациите — нареди Адриан. — Този тук неслучайно е завършил четвърти. Навигатор, намали до двайсет и седем процента от светлинна скорост, докато се връщаме обратно. О, и следващия път, когато някакви планетоиди се дърпат за косите толкова близо до проклета звезда, не пропускай да го отбележиш, може ли?

Стикс още пъхтеше и макар Адриан да виждаше само изтерзаните конвулсии на гърба й, можеше да си представи какво е отпред.

— Да, сър — изхленчи тя доста привлекателно.

Адриан потърка лице, за да се увери, че всичко си е на мястото, и погледна към комуникационната станция, където нов офицер заемаше мястото си.

— Офицер, идентифицирай се.

Онзи обърна глава.

— Ади? Аз съм, братовчед ти Джаспър.

— Ха, вярно. Бях забравил, че си на борда. Сложих те на смяна тук при комуникациите, нали?

— Е, в друга част от кораба — отвърна Джаспър. — На осемнайсета палуба. Но, така де, много хора припаднаха, тъй че дойде моят ред.

— Както и да е — навъсено изсумтя Адриан. — Започвай да следиш сигналите. Сигурен съм, че доста хора са се наредили за свръзка с нас. И някой да спре алармите, заболя ме главата. А занапред, мичман Джаспър Поласки…

— „Соубек“ е, Ади. Промених го, защото така и така щях да…

— Какво си направил? Глупости. Поласки си от глава до пети. Само трябва да те погледне човек. Ако имаше нещо от Соубек, мислиш ли, че нямаше да разбера? Нямаш и не го забравяй. Та, както казвах. Занапред ще се обръщаш към мен със „сър“ или „капитане“, ясно ли е? Добре. Сега приоритизирай повикванията и да започваме.

Попрегърбен и подобаващо стреснат, Джаспър каза:

— Централно командване на системата сър, на частния Ви канал.

— Частния ли? Всичко ли е тайна при тези хора? Това тайно, онова лично, другото — криптирано. На моя кораб всичко се случва пред всички, независимо дали им харесва, или не. Включи ги, Поласки.

Братовчед му, трепвайки при името си, се подчини.

— Готово, сър.

Адриан се надигна и изправи рамене.

— Майната му, сложи и командира им на екрана.

Командирът, който се появи на главния монитор, бе пребледнял и разтреперан и като че ли за момент бе изгубил ума и дума.

Адриан въздъхна и рече:

— И така, командире. Аз съм капитан Адриан Алън Соубек от кораба Своенравното хлапе, клас „Сражение“. Разбрах, че в системата ви се е появил проблем с контрабандисти. Висшето командване не е пропуснало неспособността Ви да доведете този въпрос до задоволителен завършек. Дошъл съм да оправя проблема. Но да започнем отначало. Предайте ни, ако обичате, корабния си регистър с всички активни космически съдове в системата ви, включително автоматизираните кораби. Искам да се захвана за работа веднага.

— Капитане, на публичен канал ли сме?

— Само такъв позволявам на кораба си, командире.

— Капитане, настоявам да продължим разговора в личната Ви каюта.

— Всъщност, превърнах я в зала за игри — нискогравитационен пинг-понг и всичко останало. Но имам офис, който беше килер за резервни части с топла връзка към мостика. Малко е тесен, признавам, но има достатъчно място.

Мъжът на екрана изглеждаше непонятно смутен. Но накрая успя да отрони:

— В… в офиса Ви, тогава.

Адриан въздъхна.

— Нужно ли е?

— Капитане, настоявам!

— Този път ще склоня. Но един ден всички ще можем да си казваме каквото поискаме и милиарди, дори трилиони непознати ще ни слушат и ако искат да коментират разговора ни, не виждам причини да не го правят. Един ден, командире, цялата тази секретност ще е отживелица. Тайните Ви ще получават оценки — да кажем, по скала за отвратителност — и всички ще гласуват и ще са доволни. — Той поизпъна гръб. — Поласки, прехвърли това към офиса ми, със стандартно криптиране и тям подобни.

В офиса зае мястото си зад бюрото и с жест извика образа на командира.

— Добре, ето ме в офиса — каза Адриан. — Имаме да ловим престъпници, може ли да се заемаме вече?

— Капитане, Вие да не сте си изгубили ума?

— Все това ме питат напоследък.

— Засякохме ви на седемдесет и четири процента от светлинната скорост…

— Слаба работа — прекъсна го Адриан. — Бях поискал седемдесет и пет.

— Ще съставим пълен доклад за инцидента, капитан Соубек, и ако ще да е последното, което сторя, ще Ви видя с кирка в ръка в наказателната каторга на някоя луна!

— Спрете да увъртате, командире — сопна му се Адриан. — Колкото до каторгата, знаете къде можете да си я наврете. Криминален синдикат действа под носа Ви, което ме води до един съвсем очевиден въпрос. А именно: дали сте а) толкова некомпетентен, или б) адски корумпиран? Дошъл съм да разбера кое от двете е. — Адриан се приведе напред. — Запознат ли сте с древната история, командире?

— Моля?

— В Каменната епоха, през двайсет и първи век или някъде там, имало нещо, наречено „извънредно прехвърляне“. Чували ли сте за това?

— Не, чуйте ме! Какво…

— Нека Ви обясня за това прехвърляне. Правителството решавало, че някой от собствените му генерали е, цитирам: „ужасен и ужасно въвлечен в ужасни дела“. И да, това е цитат. Та, правителството го отвличало тайно и го прехвърляло в оцвъкана с гуано килия… точно така, цялата в гуано. Било е изрично уточнено. Е, електромагнитният пулс на Доброжелателите е поразбъркал архивите, но сме възстановили достатъчно информация. Достатъчно! В тази килия изтезавали генерала с дъски и вода, нещо като зловеща разновидност на сърфа. — Адриан се облегна. — Отвличане. Изтезания. Все приемливи неща, стига да идват от добрите. Нека просто да Ви изясня ситуацията, командире. Или сте некомпетентен, или корумпиран, но всякак сте въвлечен в ужасни дела.

— Заплашвате ли ме? С… отвличане и мъчения?

— Задачата ми е да открия истината, командире, и ако това ме доведе до дълбините на отходната яма, която представлява йерархията ви, е, оттам само аз ще изляза, миришещ на рози.

— Вие луд ли сте?

Адриан махна с ръка.

— На гениите им се налага всеки ден да отговарят на този въпрос. Сега мисля, че наближаваме станцията. Изпратихте ли ни корабния регистър, командире? Не искам да губя време в тази клеясала дупка на Единството. Да се хващаме на работа и колкото по-скоро приключа, толкова по-скоро ще се махна от главата Ви.

— Заплашихте ме с отвличане и мъчения, капитане! А сега очаквате да Ви съдействам?

— Спокойно, няма да Ви отвличам. Защо да го правя? Вече ми е ясно, че дори не Ви харесвам. Чували ли сте за Сталкерхомския синдром? С приказките Ви за наказателни каторги на някакви луни последното, което искам, е да ми се навъртате наоколо. Тъй че нека се съгласим за едно: колкото повече си сътрудничим, толкова по-бързо ще приключим общуването си.

— Добре! — Командирът хвърли нещо по образа на Адриан и връзката прекъсна.

Адриан стана от стола си, поправи полиестерната си риза с цвят на лайм и се върна на мостика.

— Комуникации, регистърът при нас ли е вече?

— Току-що го получихме, капитане — отвърна Поласки.

— Добре. Отделете автоматизираните кораби. Ще ги проследим и ще поискаме товарните им отчети.

Син-Дауър застана зад командния стол, докато Адриан сядаше на него.

— Капитане, вероятността някой компрометиран ИИ да се е заел с контрабанда е много малка. Това несъмнено е дейност, в която участват истински хора.

— Разбира се, някъде в заешката дупка вероятно има някой дебел, пъпчив задник в основата на цялата операция. Ясно ми е. Но този архипрестъпник, д-р Ву — или както там се е нарекъл, със сигурност ще е някакво подобно име — е умен. Мисли извън рамките на пясъчника. Прецених местния флотски командир и съм относително сигурен, че не е корумпиран. Има по-явна причина върхът на кариерата му да е тази дълбока провинция. Помисли, втори командир — този глупак дали не би следвал всички праволинейни протоколи по разследването? Разбира се. И го е направил, и не е открил нищо. Не, Син-Дауър, следвай ме и заедно ще намерим поляната с четирилистните детелини.

— Ъм, разбира се, сър.

Поласки се обади:

— Капитане, имаме курсовете и крайните дестинации, които потвърждават, че всичките кораби са където трябва да бъдат.

— Навигатор, начертайте маршрут до всеки автоматизиран съд поред.

Син-Дауър се бе върнала на изследователското табло, където навярно също бе разглеждала корабите с ИИ, защото каза:

— Капитане, един от тях не е товарен.

Адриан се завъртя в креслото си.

— Наистина? Какъв е?

— Частен кораб за развлечения, сър. Без екипаж, без органични единици на борда.

— Каква е историята му? Кой се е развличал частно на този кораб?

— Доста е неясно — призна Син-Дауър, мръщейки се на екрана. — Но друго е любопитно: няма данни корабът да е поръчвал храна и напитки.

— И откога един ИИ решава да стане кораб за развлечения, толкова ексклузивен, че да не допуска никого на борда? Не ти ли се струва странно, втори командир?

— Така е, капитане — каза тя, поизправяйки рамене, и се обърна към него. (И дали не се долавяше нотка на възхищение в погледа й?)

— Навигатор, напред към кораба. Забрави за останалите. Син-Дауър, как му е името?

— Тами Уайнет, сър. Не, чакайте, сега се идентифицира като Черната ръка. О, вече не. Сега е Хвани ме, ако можеш.

Джос Стикс се провикна:

— Целта сменя курса и включва двигателите!

— След него, навигатор! Извади го на екрана!

— Сега пък излиза като Мамка му, надушиха ме…

— Остави името, втори командир! Проследи и сложи разпознавателен знак на антиматерийната му диря — тръгнал е право към онзи рояк сателити и космически боклуци. Щитовете горе. Код „Червено“!