Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (17)

Глава шестнайсета

— Сестра Ранчид! — извика Принтлип, устремен напред.

Сестрата лежеше в безсъзнание на пода. Аквариумът се бе катурнал, очевидно на главата й. Стъклото се бе счупило, а клетата жена бе наполовина заровена в пясък и останки от черупка.

Адриан се огледа, докато лекарят се опитваше да свести сестрата.

— Не изглежда обещаващо, докторе. Не виждам сладура никъде. Тами! Проследил ли си случилото се тук?

— Не.

— Превърти назад!

— Записи не са налични, боя се.

— Какво? Невъзможно. Тук всичко се записва постоянно. Мога дори да включа кадри в реално време на подчинените ми, докато се къпят…

— Не, не можете.

— Не мога ли? Мама му стара, че какъв е смисълът да съм капитан, тогава? Но тук е лазаретът, не може да няма запис. Намери го!

— Не е наличен.

— Защо? Какво се е случило?

— Не откривам записи.

Намръщен, Адриан се присъедини към лекаря и коленичи, за да погледне сестра Ранчид. Изражението му се проясни.

— А, изглежда доста по-добре.

— Капитане? — Повечето очи на Принтлип се бяха съсредоточили върху показателите на медискенера му, но едното се изкриви към Адриан.

— Имам предвид, като се махне всичкия пясък. Странно, не помня да съм я интервюирал… Ранчид, казахте? Как е първото й име?

Белкритът въздъхна.

— Лека черепна травма. Няма хематоми. Време е за малко наногел.

— Ето, вземи от моите.

— Благодаря, капитане. Като главен медицински офицер мое задължение е да интервюирам и да подбирам личния си състав. Затова може би не познавате сестра Бюсти Ранчид.

— Е, може да си сигурен, че ще поправя пропуска възможно най-скоро.

— Да — каза Принтлип, докато пръскаше с наногел лошото охлузване на главата й. — Толкова много екипаж, с който да се запознавате.

— И като стана дума — рече Адриан, — не би ли трябвало да я вдигнем от пода? На онова легло там, например?

— Да, вече можем да я преместим. Но защо онова, а не това тук?

— Не, онова ми харесва повече.

— Но то е в другия край на помещението. И защо да не използваме антигравитационните…

Адриан избута лекаря встрани и подхвана жената.

— Не ставай глупав. Ще я нося, разбира се, както подобава на един капитан в тези обстоятелства.

— По-добре не оставяйте главата й да виси така — каза Принтлип, опитвайки се да придържа сестрата за тила. Опита се да тръгне заедно с капитана с помощта на една от движещите се пътечки, но се препъна и падна. Изтърколи се и се блъсна в един шкаф. Междувременно, Адриан крачеше бавно към другия край на стаята, поспирайки, за да сложи ухо на гърдите й и да се увери, че тя още диша.

Накрая стигна до леглото и я остави бавно, внимателно, нежно — с изключение на това, че удари главата й в таблото.

Принтлип отново стигна до него и прокара медискенера си над челото й.

— А, вече се възстановява. Алфа-вълните са в нормата. Бета, тета, да, всичко е наред. Оздравява! Облекчен съм!

— Несъмнено — отвърна Адриан и потупа жената по коляното. — Не пропускай, когато се свести, да й кажеш, че капитанът й лично се е погрижил за нея.

— Ще го сторя, сър. Ще го оцени, не се съмнявам.

— Не толкова, колкото го оцених аз. Сега, докторе, изглежда имаме неустановен биологичен организъм някъде на свобода из кораба ми. А Тами няма запис от бягството му.

— Няма и как да има — каза Принтлип. — Тами ме помоли да деактивирам записващите устройства тук.

— Така ли? Защо? Тами!

ИИ отвърна:

— За да стане по-интересно, предполагам. Накарах и главния инженер да направи същото в двигателните и ускорителните отделения, както и в тунелите по поддръжката. И в бойния купол, макар че там беше по естетически съображения.

— Тами! Това е идиотизъм!

— Да, нали?

— Добре, поне сме съгласни. Сега, сканирай вътрешността на кораба. Търсим дребно създание, би трябвало да е лесно за разпознаване.

— Всъщност, на този кораб има хиляда седемстотин двайсет и три дребни създания. Най-вече плъхове и мишки.

— Плъхове и мишки!?

— Имат си собствени еволюционни закони! Също така вече имаме четирийсетина малки кланга, вероятно шпиони…

— Как са минали през изместителния ни неутрализатор?

— Ами, лесно. Вероятно са се пренесли заедно с Вас от радулакския кораб. И преди съм Ви казвал, капитане, повечето земни отбранителни системи са като решето.

Адриан започна да се изтупва.

— Има ли още яйца по мен?

— …

— Тами?!

— Съжалявам, беше ми забавно да Ви наблюдавам. Не, всички са се разпръснали.

— Искам тези вредители вън от кораба си! Измести ги в Космоса, по дяволите! Всичките!

Принтлип размаха ръце.

— Не, моля Ви! Домашното ми извънземно е сред тях!

— И какво от това?

— Току-що се е появило на света, капитане!

— Опитало се е да убие медицинската ти сестра!

— Със сигурност е било случай… о, майчице.

— Какво?

— От тази табла липсват скалпел и две сонди.

— Значи е въоръжено? Чакай малко, Принтлип… Кой още използва истински скалпели?

— Направих ги като подарък за доктора, заедно с два красиво изработени костни триона и комплект за пробиване на черепи. Съжалявам — обади се Тами.

Адриан включи комуникационния канал.

— Охрана! Два екипа в лазарета, незабавно. Тревога на целия кораб! Имаме въоръжено извънземно на борда, високо около трийсет сантиметра! — обърна се към Принтлип. — Виждаш ли да липсва нещо друго?

— Хмм, мм… да видим… хммм… къде е комплектът за пробиване на черепи?

Ирисът на вратата се отвори и влязоха двама души от охраната. Адриан им направи знак да претърсят лазарета. Подмина двамата мъже и пристъпи в коридора.

— Сега — обяви той пред събралите се там охранители в зелени униформи, — започваме да търсим. Съществото вече се опита да убие един от екипажа ми. Приемете, че е изключително, ужасяващо враждебно.

— Сър — каза един от мъжете, — споменахте, че е въоръжено.

— Със скалпел.

— Да се въоръжим ли и ние по подобен начин, сър?

Адриан огледа мъжа, намръщи се срещу честното му, ниско чело.

— Ами… как ти е името, ефрейтор?

— Дълспин, сър. Дрю.

— Е, Дълспин, за да ти отговоря на най-належащия въпрос, не, не искам да се въоръжавате със скалпели. Искам всички да се въоръжите както си му редът, с оръжия тип издухай-извънземния-натрапник-и-го-размажи-по-стените. Ясно ли е?

— Да, сър. Може би с бухалки тогава?

— Не, Дълспин, не с бухалки. Бухалките нищо не издухват.

— Така е, сър. Но размазват.

— Значи предлагаш да се въоръжите с оръжия тип сплескай-чутурата-на-извънземния-натрапник?

Лицето на мъжа светна.

— Да, сър!

— Добре. Вземете си… бухалки.

— Веднага, сър!

— Тами! Можеш ли да вкараш някакъв различителен алгоритъм в скенерите си? Да елиминираш мишките и плъховете от търсенето. А колкото до клангите — разкарай проклетите мъпети от кораба ми!

— Е, предполагам, че мога. Но тогава ще поискате да разкарам и мишките и плъховете.

— Точно така, Тами, точно така ще направя!

— И поради това се колебая дали да се съобразя с искането Ви.

— Не може да бъде.

— В исторически план мишките и плъховете — както установих след сериозни проучвания — са били неразделна част от всеки човешки кораб. Може би не носят униформи и не приемат заповеди от Вас, но самият прецедент…

— Дарвин ме взел, Тами! Добре! Плъховете и мишките да останат! Клангите — не!

— Капитане, чувствам се задължен да отбележа какъв потенциал за междувидово разбирателство и сътрудничество има в пристигането на клангите-палета на кораба Ви.

— Те са шпиони!

— Строго погледнато, да. Но и така да е…

— Да ги няма!

— Бихте убили палета?

— Не са палета! Клангски шпиони са! Освен това вече избих няколко хиляди котета, какво по дяволите ме е грижа за шепа кученца-мъпети? Ето какво, Тами. Задръж си мишките и плъховете, но разкарай клангите. После ми намери въоръженото със скалпел извънземно!

— А ако откажа?

— Спирам да разговарям с теб. Завинаги. Учителят няма повече да те учи. Нищичко. Оставаш сам. И ако това не стига, лично ще направя на парчета всеки високоговорител на целия проклет кораб. Ако се опиташ да деактивираш оръжията ми, охраната ми има бухалки!

— Тогава просто бих могъл ви пусна холографен текст.

— И видеоекраните ще унищожа.

— Ще ми отнемете възможността за всякаква комуникация с вас, хората?

— Точно така. Е?

— Момент, мисля! Е, добре. Но криптирам различаващата програма и резултатите от нея. Никога няма да намериш крепостта на плъховете без тях! Нито пък не-толкова-крепката крепост на мишките!

Челюстта на Адриан изжужа — някой го търсеше.

— Говори капитан Адриан.

— Охранител Голан Настрани, сър. Открихме нещо на петдесет и два метра надолу по коридора. Може би ще искате да го погледнете.

— Звучиш нервен, Настрани. Поеми дълбоко въздух. Идвам.

Адриан се завъртя наляво и се затича…

— Това е нагоре по коридора — каза Тами.

Адриан се завъртя обратно и отново се затича. Тами продължи:

— Трябва да Ви кажа, че съм разстроен.

— Така ли? Защо този път? Като момиче ли тичам?

— Не. Поне не мисля така. Но пък откъде да знам. Момичетата по-различно ли тичат?

— Разбира се — отвърна Адриан. — Тичат ето така — и той се забави, изкриви колене навътре и започна да размята крака, докато задникът му се клатушкаше ту насам, ту натам. Зави по коридора и се озова пред охранителния си екип. Те го зяпнаха.

— Добре, тук съм. Какво става?

Един от тях пристъпи напред — имаше белег, а от крайчето на долната му устна се подаваше стръкче слама. Той примижа срещу капитана и се представи:

— Настрани, сър.

— Радвам се да се запознаем. Е?

Кръгът от охранители се разпръсна и Адриан видя на пода някакво дребно, оплискано с кръв телце.

— А, хванали сте го! Отлично.

— Не, сър — каза Настрани. — Ъм, трябва да го погледнете по-отблизо.

Адриан се присъедини към Настрани, приклекнал над малкия труп.

— Виждате ли, сър? Това е плъх. Някой го е одрал и го е разчленил донякъде — за храна, доколкото можем да предположим. А ето това пробождане тук? Това не е скалпел…

— Това е от сонда.

— Значи има и сонди? — попита Настрани.

Адриан кимна.

Хората около него започнаха да мърморят.

— Използвало го е като копие за хвърляне, значи — каза Настрани, оглеждайки се из коридора, докато дъвчеше парчето слама.

— Вижте черепа на плъха, сър.

— Майчице. Бил е пробит. Забравих да го спомена. Имам предвид комплекта за пробиване на черепи.

Все така примижавайки към другия край на коридора, Настрани кимна.

— Ясно, сър. Извънземно, въоръжено със скалпел, сонди и комплект за пробиване на черепи.

Адриан се вгледа в мъжа.

— Обзалагам се, че всички мислите, че тичам като момиче, нали?

Настрани трепна. По челото му изби пот, но така и не срещна погледа на Адриан, когато каза:

— Нищо подобно, сър. Хората си тичат всякак. Искам да кажа, че няма правилен начин. Всички така мислим — добави той, изправи се и погледна към екипа си. — Нали така, момчета?

Всички измърмориха, че са съгласни, с изключение на единствената жена, която само се чумереше.

Адриан отново погледна към одрания плъх.

— Е, Тами?

— Казах Ви, че съм разстроен. Това беше невинен плъх. Нищо лошо не е направил.

Адриан потърка челюст и каза:

— Извънземното се въоръжава. Първата му работа? Да се сдобие с храна. Затова липсват бутчетата. А кожата? За дрехи или за завивки. Дупката в черепа? Не знам. За десерт? Добре, какво ли следва?

— Опознаване на територията? — предположи Настрани. — Ще си търси другар?

— Не, преди това.

— Подслон?

— Точно така. За да яде и да поспи. Слушайте, всички. Претърсете всички ъгълчета. Шкафове, кутии за обувки, сандъци, килери. Разпръснете се!

Докато екипът изпълняваше, Адриан отново заби поглед в плъха.

— Тами? Намери ли го вече?

— Това се оказва проблематично, капитане.

— Защо?

— Ами, открих всички останали. Гризачите, мъпетите. Но за момента не откривам нищо друго.

— Може да е студенокръвно.

— И това ми хрумна. Няма нищо и на не-термалните сензори. Ако трябваше да гадая, капитане, някаква вродена особеност на това неизвестно извънземно го скрива от всякакви методи на наблюдение.

— По дяволите. Добре тогава. Едно знаем със сигурност. Ще ловува плъхове. Така че маркирай всички плъхове. До един. И мишките, като си започнал.

— Това може да отнеме време.

— Колко?

— Три минути.

Адриан се упъти към най-близкия асансьор.

— Към мостика. Тами, а палетата на клангите? Кажи ми, че са замръзнали буци, които се носят из Космоса.

— Те са разумни форми на живот, капитане. Искате от мен да извърша убийство.

— За разлика от онзи път, когато разпиляхме корабите на радулаките ли?

— Онова беше военно сражение. Доколкото разбирам, според вашите определения това оправдава абсолютно всичко.

— Но клангите не са ли във война с нас в момента?

— И двамата знаем — отвърна Тами, — че тази война вероятно вече е приключила. Клангите са изпратили Т-съобщение на Единството, капитулирали са позорно, измолили са репарации за едничкия си дрон, а после са поканили икономическата ви мощ да ги превземе, и всичко това, за да могат в крайна сметка да подкопаят производствените ви възможности, докато не ви разорят финансово и не станете безнадеждно зависими от евтини клангски имитации на всичко. Така поне пише в свръхсекретния ви файл с подзаглавие „Ксенофобска параноя“.

— Подзаглавието не беше това.

— Вече е. Промених го.

Асансьорът спря, но Адриан не помръдна.

— Виж, важно е да пазим извънредно неефикасните си определени от Гилдиите производствени практики, които са въведени, за да имат какво друго да правят хората, освен да зяпат с кървясали очи социални мрежи по осемнайсет шибани часа на ден. Може да имам много критики към Единството…

— Например?

— Например, че сме фашисти с малоумници начело.

— Продължете.

— Но по тази линия са прави. Преди Големия електромагнитен пулс да изтрие повечето от ония гадости от екраните ни, нещата са били много зле, Тами. Повечето от затлъстялото до спукване население толкова здраво са се били втренчили в пъповете си, че направо са зяпали през задниците си и са се оплаквали, че мирише. Помня това поколение — бабите и дядовците ми. Имаха кръгозор на патици. И специални имена са си имали. Туит-ген, например. И Издънковци — защото са дънили всичко, изискващо повече от пет минути концентрация. Е, разбира се, можели са да вършат по десет неща едновременно и са ги вършели еднакво зле. Ако Големия пулс не бил пратил всичко на боклука, сигурно сме щели да се слепим в една огромна протеинова торба, покрила цялата планета, тръпнеща в мастурбационен оргазъм.

— И сте щели да спестите на галактиката ужасите на това, което всъщност се е случило.

— Още тогава са го знаели — каза Адриан. — Наричали са го Сингуларност. Но тогава… Кутията на Пандора, Тами. Онези малоумни извънземни са я отворили и какво е изскочило оттам? Ние! Ако трябва да съм честен, отново се превръщаме в идиоти. Обвинявам безмозъчните забавления. Вратата, отвори се, ако обичаш.

Адриан тръгна по коридора, кимайки на минаващите офицери, и стигна до мостика. Главният му инженер го чакаше до командното кресло.

— О, здравей отново, Бък, как сме днес?

— Съобщиха ми за извънземния натрапник, сър.

— Така ли? Колко хубаво.

— Проверихме в нашия отсек и открихме малък отдушник с изкъртена решетка.

— И?

— Ами, там е проблемът, капитане. Води до отходните канали.

Адриан приседна и се замисли. Почеса се по брадичката и погледна към главния екран, който показваше истинския звезден пейзаж право пред тях. Въздъхна и каза:

— Бък, кажи ми, ако обичаш, защо в името на Дарвин имаме отходни канали?

— Резерва, сър, в случай че отпадъчно-разпределителната ни всеядно-рециклираща система се повреди.

— Така ли? А тази система някога повреждала ли се е? На кой да е космически кораб?

— Не, сър. Защо да се поврежда? Това е самоподдържаща се биосистема с почти безкрайно дублиране на функции, благодарение на предвидливата нанотехнология, която наследихме от благодетелите си.

Адриан потърка очи.

— Тами?

— Да, капитане?

— Имаме ли камери в отходните канали?

— Това е отвратително. Така или иначе, те не се използват, тъй че не изискват поддръжка.

— А защо тогава има отдушник за поддръжка? Някой може ли да ми каже?

Бък сви рамене.

— Дублиране на функции, сър. Втори и Трети закон на механичното инженерство, определени от Гилдията и одобрени от издателския отдел на Диктум екстемпор прокреатора. Имам копие с автограф, ако искате да го видите, сър.

Адриан поогледа Бък.

— Изглеждаш… по-добре.

Главният инженер изпъна гръб.

— Благодаря, сър. По-добре съм.

— На лекарства?

— Натъпкан съм, сър.

— Отлично. Значи извънземното е в канала. А онези тунели вероятно дават достъп до целия кораб.

— Да, сър, през вторичните тоалетни улеи.

— Точно така. Свиреп извънземен натрапник. През тоалетните. Със скалпел.

Всички мъже на мостика, седнали или стоящи, направиха гримаси и Адриан направи същото. Борейки се с лазещите по гръбнака му тръпки, той се изправи.

— Бък, колко големи са тези отходни канали?

— Ами, сър, основните части си имат пътечки, а страничните са малки — само ботове могат да минават оттам.

— Пусни ботовете, на настройка „Пълно почистване“, и ги прати. Тами, заключи вторичните улеи. Засега ще изхвърляме отпадъците след себе си. Охрана! А, Нина! Събери още три екипа — ще се срещнем в главния отходен тунел и…

— Няма да Ви трябват, капитане — чу се сладострастен глас иззад Адриан.

Той се обърна.

— А, лейтенант Суийпи! В течение ли сте?

Тя палеше нова пура от угарката на предишната.

— Следим развитието. В момента отрядът е на път към главния тунел. И аз отивам натам, за да координирам размазването. Ще се присъедините ли, капитане? Може да е кървава баня.

— Това обяснява зловещия блясък в очите ти — о, чакай, било е просто отражението от запалката. Съжалявам. А иначе, разбира се, че ще се присъединя.