Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (23)

Глава двайсет и втора

— Т-съобщение от Космическия флот, капитане.

— Леле, колко ли им струва изпращането чак дотук. Прехвърли го в офиса ми, Поласки.

Там Адриан седна на бюрото си и отвори файла. Добре познаваше мъжа на екрана. Злобната му усмивка го накара да въздъхне.

— Точно така, Соубек. След като изгубихме Прим, аз съм адмирал Танг Прикъл. Имам следните заповеди за теб. Първо, благодаря, че ме поздравяваш за повишението, но и да ми целуваш задника, нищо няма да спечелиш, тъй че мълчи и слушай. Добрите новини: заповедта да бъдете унищожени при първа възможност е отменена. Лошите новини: отмяната е временна. Лоши са за вас, разбира се. Сега ме слушай.

Научноизследователският кораб на ЗКФ с варекански екипаж Лесна работа липсва. Проучвали са Ръба, сектор деветнайсети, когато сме изгубили контакт с тях след среща с извънземен кораб с формата на поничка. Както се оказва, според последното ви съобщение, точно натам сте се насочили. Ама че щастливо съвпадение. Прикачам последните известни координати на Лесна работа.

Танг се облегна напред на бюрото си.

— Последният сигнал от тях беше неясен. Били са нападнати и говореха нещо за предстоящо галактическо нашествие от огромна вражеска сила. Предполага се, че при това положение ще ви изпратим помощ, но сега сме в лека престрелка с мизантарите, които в момента са оттатък чисто бялото и всичките ни кораби са заети. В хубава бъркотия ни замеси, Соубек. Студентите от Академията на Земята изгориха твое чучело вчера, така ме изпратиха. Беше трогателно, всъщност. Ще ми липсва това място.

И така. Заповедите ти са да определиш естеството на това галактическо нашествие. Спаси когото можеш от Лесна работа, ако вече не е на парчета. Извади каквото можеш от останките и анализирай какви оръжия са ги причинили, а ако взривят и теб — е, лоша работа. Танг — край на връзката.

Адриан затвори файла. Пилето влезе в офиса и махна с криле, скоквайки върху бюрото.

— Метални топчета! Може ли да ги изям?

— О, моля те, заповядай.

— Хмм, може да заседнат в пилешкото ми гърло. По-добре не. И така, беди на хоризонта. Трябваше да се досетя. Следват ви като, ами, като трюмни отпадъци.

— Значи си слушал.

— Разбира се — отвърна Тами. — Е, какъв Ви е този Танг?

— Старият ми сержант-инструктор.

— Ама че повишение!

Адриан се намръщи.

— Няколко години по-рано го бяха понижили от адмирал. Инцидента във Фишбин. Провери си архивите.

— О, разбирам. Този е за освидетелстване, защо не са го изхвърлили от флота?

— Високопоставени връзки… както обикновено. — Адриан се изправи. — Зареди всички оръжия, Тами. И този път, включи ги на максимална степен. Няма да разменяме изстрели. Влизаме с намерението да ги разкатаем. Първо стреляме, после питаме, ясно?

— Не. Ако първо стреляш, ще унищожиш всичко. Кого ще питаш после?

— Именно.

— Капитане, нали сте наясно, че този непознат извънземен нашественик може да е, ами може да са ми събратя.

— Хрумна ми.

— И въпреки това искате да ги унищожите!

— Повече от всякога. — Адриан внезапно сграбчи пилето за шията и го вдигна.

— Пуснете ме!

— По майчина линия съм от фермерска фамилия, от старата школа. Извивали вратовете на пилета за забавление, понеже много им доскучавало по равнините на Айова. Опитвам се да се сетя как се правеше. Извиваш и рязко натискаш надолу, мисля.

— Да не сте посмели! Ще си направя второ, по-голямо! Пробвайте да извиете врата на пиле, което Ви гледа от горе надолу! Ще Ви изкълва очите!

— Вече направи това с Бък, доколкото си спомням. Е, поне се опита.

— Е, добре, имам проблеми с главния Ви инженер. Просто се позабавлявах. Всичко си каза, да знаете, включително за аферата си с някаква учителка, когато е бил в десети клас, и как трябвало да се ожени за нея, след като я забременил, но той избягал.

Адриан остави пилето обратно на бюрото и седна.

— Еха, разкажи ми повече.

— Онова семейство още го издирва. Май че даже са обявили незаконна награда за главата му, безсрочно. Не сте ли се питали защо човек с клаустрофобия ще се запише на космическа служба?

— Всъщност, да, питал съм се. Е, това е то, миналото, Тами. Объркана купчина глупости, безнадеждни желания и нещастни разкаяния. Горкият Бък. Хванал се с по-възрастна жена на колко, на шестнайсет? Трябвало е да остане с нея, със или без деца. Щеше да е по-щастлив.

Пилето изпробваше целостта на шията си, проточвайки я насам-натам и после наклони глава.

— Реакциите Ви на определени неща продължават да ме объркват, капитане. Има стара човешка поговорка за мъже с два мозъка — големия в главата и малкия в пениса, и как повече мислите с малкия…

— Смени темата, ако обичаш. Малкият ми мозък наскоро получи лоботомия. — Адриан се изправи. — Е, чудесен малък разговор, даже си оставил курешки на бюрото ми. Погрижи се да ги разчистиш, преди да си тръгнеш.

Адриан се върна на мостика.

— Пол… о, пак ти, Идън. Отвори каналите за свръзка по целия кораб. Искам да направя изявление.

— Готово, сър.

— Внимание, екипаж. Скоро ще стигнем до Ръба на познатото, където вероятно ще посрещнем в безнадеждна битка неумолим враг, който иска да унищожи цялото Единство, както и всички форми на живот в галактиката. С други думи, поредното приключение на капитан Адриан Соубек и екипажа на Своенравното хлапе.

— Съветвам всички ви да свиквате. Подобни ситуации може да възникват всяка седмица. Ще гледаме смъртта в очите. Ще се сражаваме с ужасяващи сили и кръвожадни противници. Ще разкриваме тайни и вероятно ще се отвращаваме от тях. Но трябва да разберете едно и не се съмнявайте в него: никой няма да умре на този кораб! Само имайте предвид предупреждението ми за картинки с котета.

— След малко ще трябва да застанете по постовете си. Правете това, за което сте обучавани. И ако все пак се взривим, е, такъв ни бил късметът. Приятели, понякога Космосът просто е гаден. Капитанът — край на връзката.

На мостика се възцари мълчание, с изключение на едно дразнещо бибипкане, което така и не спираше. Адриан се огледа.

— Откъде по дяволите идва този противен звук?!

Срещна само неразбиращи погледи. Син-Дауър отиде до терминала си и провери датчиците.

— Източникът е неизвестен, сър.

— Тами?

Пилето излезе от офиса.

— Не гледайте мен. Не, сериозно, стига сте ме зяпали.

— Не е някой от тъпите ти специални ефекти?

— Не.

Адриан включи канала към инженерния отсек.

— Бък! Докарай екип тук. Имаме неидентифицирано бибипкане.

— Веднага, сър!

Пристигна и адютант Тай, залитайки леко, и се насочи към охранителния терминал, като приседна внимателно, сякаш столът щеше да я ухапе. Адриан я изгледа.

— Добре дошла отново, адютант.

Тя се завъртя в стола си и свъси вежди.

— Н’съм била винаги такава.

— Добре ми изглеждате, адютант.

— Не ме интересува как изглеждам. За виденията говоря. Призраците.

— Призраци ли? Какво правят тези Ваши призраци?

— Искат да ме прегръщат. — Тя потръпна и се втренчи в екраните си, започна да върти копчета и да натиска ръчки. — А този на Адриан е най-зле. Хм.

— Какво има, адютант?

— Това е охранителният терминал. За какво са всички тия копчета?

— Мен ли питаш? — Адриан въздъхна. — Разбери за какво са, Тай, при това скоро, чакат ни проблеми.

Син-Дауър каза:

— Капитане, излязохме от Т-пространството и наближаваме Ръба. Пристигаме след шест минути.

— Сканиране?

— Нищо от тази страна на Ръба, сър — каза Син-Дауър.

— А отвъд него?

— Не съм сканирала там, сър, там е Непознатият сектор.

Адриан бавно се завъртя към нея.

— Втори командир, нали си наясно, че Ръба е произволна линия в Космоса, която представлява просто една символична граница и нищо повече? И когато сканираме отвъд Ръба, просто го преместваме по-нататък? В този смисъл винаги ще има Ръб на познатото, както и Непознат сектор отвъд него.

Тя наведе глава.

— Извинете, сър. Май не съм помислила по въпроса.

— Разшири скенерите до Непознатия сектор, Син-Дауър.

— Разбира се, сър, веднага. Ооо.

— Е?

— Точно от другата страна чакат над деветдесет хиляди кораба с бойния профил на дреднаути.

— Разбирам. А някакви следи от Лесна работа?

— Няколко атома тук-там, сър.

Адриан се изправи.

— Репулсорни щитове. Изпразнете абсорбиращите плочи и ги пригответе за поемане на удари с пълна мощност. Оръжията — включени и насочени. Син-Дауър, какво правят онези кораби?

— Просто си стоят, сър. Един от тях е малко по-напред, почти на Ръба.

— С форма на поничка ли е?

— Да, сър, вече сме достатъчно близо за визуално потвърждение.

— На главния екран! Да видим върховните си врагове.

Вражеският кораб наистина бе с формата на поничка, озарен от хиляди ярки, разноцветни светлини по горната си част.

— Капитане! Корабът зарежда оръжията си!

— Тези, които приличат на захарни пръчици ли?

— Ами, не, сър. Това са просто светлинки.

— Какви оръжия, тогава.

— Неизвестно, сър. Не, чакайте! О, обикновено оръдие.

— Колко?

— Ъм. Едно, сър.

Адриан седна, за да може да се приведе напред.

— Едно ли? Колко е голямо?

— Един момент… диаметър два сантиметра.

— Как, в името на Дарвин, това е поразило Лесна работа? Не, тук става нещо друго.

— Ами — предположи Син-Дауър, — ако и деветдесетте хиляди са се прицелили в един-единствен кораб, и са стреляли едновременно…

— Може би — измърмори Адриан, потърквайки челюст.

Поласки се обади от пулта си.

— Сър, непознатият кораб ни вика.

— С образ ли?

— И с образ, и със звук, сър.

— Включи ги.

На главния екран се появи мостикът на вражеския кораб. Бе претъпкан със странни, неразбираеми механизми, към които бяха прикрепени множество органични телесни части. Създанието, застанало на издигната платформа по средата, бе нещо като куб върху два различни крака и се състоеше от най-разнообразни части от тела, събрани от десетки органични видове: безброй очи в какви ли не конфигурации, уши, носове и усти, както и тук-там козина или пера. Една сочна, начервена уста се отвори в десния край на тази част от създанието, която гледаше към тях.

— Ние сме плогите. — Гласът бе женски. — Ние сме Колекцията.

— Да, виждам — каза Адриан. — Аз съм капитан Адриан Соубек от кораба на Единството Своенравното хлапе.

— Сканирахме ви. Ще дадете своя дан на Колекцията, а това, което не съберем, ще бъде преобразувано в непознати животински субпродукти. — Една от няколкото ръце посочи напред. — Искам левия Ви клепач да се присъедини към Колекцията, капитан Адриан. Премахнете го и го подгответе за изместване.

— Хмм — измърмори Адриан и се обърна, когато чу шум зад себе си.

Ирисът се бе отворил пред инженерния екип, предвождан от самия Бък. Главният инженер носеше чук.

— Разпръснете се — нареди той на хората си. — Намерете проклетото бибипкане.

Тогава Бък видя пилето. Изпищя, вдигна чук и се хвърли към него. Тами изквака и отскочи встрани в последния момент, преди чукът да се забие в пода. Бък го погна, продължавайки да пищи. Офицерите потърсиха скривалища, бягайки от пътя на двамата.

На главния екран капитанът на плогите каза:

— Анализ. Лов, ритуализиран. Неприятни речеви еманации. Успокояващи бибипкания. Интересно познание.

Тами откри изхода, втурна се през него и затича по коридора. Бък го последва с дивашки рев. На мостика офицерите се изправяха на крака сред хвърчаща перушина. Бибипкането сякаш се усили. На комуникационния терминал Джими Идън стисна глава, разкривил лице в агония.

— Аааа! Бибипкането!

През пръстите му закапа кръв, а той се строполи от стола си и се сви на кълбо на пода.

Джос Стикс се притече до него.

— Джими! О, Джими! Ти си, ами…… и аз, се втурвам… и викам „О“, Джими!

Адриан въздъхна и активира канала към лазарета.

— Докторе, измести Джими Идън за лечение. И дръж канала отворен. — После се обърна към плогския капитан, прокашля се и каза: — Съжалявам. Та, докъде бяхме стигнали? А, да, десния ми клепач…

— Не. Левия. Нямам интерес към десния. Грозен е.

— Ами, нали знаете, че можем да клонираме левия клепач и да ви го дадем, като така предотвратим всякакви кръвопролития и прочие?

— Клонирате?

— Да, реактивирани стволови клетки, модификация според генетични инструкции. Всъщност хирургът на кораба ми има мой генетичен материал, както се полага на всекиго от екипажа, тъй че можем да създадем левия клепач направо там. Мога да ви го приготвя след около шест минути.

— Наистина ли? Масови кланета и унищожение на раси не са необходими?

— Никак дори — каза Адриан и отново седна.

— Хм. — Плогският капитан сякаш се замисли известно време и каза: — Добре. Предполагам, че ще се върнем в родната си планета, в галактиката Зенофил на другия край на Вселената.

— Какво искате да кажете с това „другия край на Вселената“?

— Не знам, но ми хареса как звучи. Добре де, в съседната галактика.

— Съгласен съм — каза Адриан. — И следващия път, когато ви се прииска някоя част от тяло, вдигнете телефона и си поръчайте. Ще ви я пратим по куриерска совалка, а ако отнеме повече от дванайсет месеца, ние поемаме разноските.

— Приемлива договорка. Много щедра.

— Разбира се, има допълнителни условия, тъй че прочетете дребния шрифт. Но вече си ви представям добре установени, пасивни приемници на телесни части отвсякъде в познатите галактики. Когато си създадете добра пощенска система, може да разширите Колекцията си геометрично, без дори да ставате от дивана.

— Удивително предложение, капитане. Предлагате, доколкото разбирам, едно капсулирано съществуване, в което пасивността се насърчава чрез вселенска мрежа за пазаруване.

— Точно така. Купуваш с един клик. Представям си плоги, големи колкото планети. Само имайте предвид, че нямате право на рекламации.

— Подобно съществуване — отбеляза плогът замислено — предполага полуинтелигентна апатия, непрестанното множене на реакционни, глупави мнения по всички въпроси, подигравки с каквито и да било образователни стандарти, повърхностно привличане към краткотрайни моди и бляскавост и ужасяващата способност да приемеш и най-скудоумната реклама. Трудно ми е да си представя цивилизацията, която описвате, капитане.

— Нищо подобно. Приканвам Ви да разгледате файловете с информация за земната история от двайсети и двайсет и първи век.

— При все това, ето ви, кръстосващи дълбините на Космоса.

— Така е. Получихме електромагнитен шут отзад, който временно затри по-голямата част от това. Като се замисля, капитане, бих Ви предложил да си подготвите възможността за цивилизационно затъмнение, за момента, когато сте прекалили с невротичното си, тъпоумно зяпана в пъповете си. На нас добре ни подейства.

— Удивително, капитан Адриан Соубек. Благодаря Ви за този крайно осветляващ разговор. Ще забележите, че деактивирам универсалното всеунищожаващо оръжие на кораба си. Остатъчните му полета се свиват, тъй че няма да се разпаднете, попадайки случайно в радиуса им, както се случи с предишния кораб на цивилизацията.

— Какво? Значи дори не сте стреляли, а Лесна работа е унищожен от някакво остатъчно енергийно поле от зареждането на оръжието Ви?

— Правилно.

— Малко съм объркан. Ако обичате да колекционирате неща, защо имате оръжие, което унищожава всичко?

— Въпросът Ви е добър, капитан Адриан Соубек. Академиците от университетите на Колекцията несъмнено ще дискутират проблема, когато разговорът ни бъде разпространен сред плогите. Предусещам десетилетия дебати, а също и дълги периоди на отегчение и мисли за самоубийство. Виждам, че всичко ще съвпадне с началото на универсалната пазарна мрежа.

— Точно така, капитане! Университетите са едни и същи навсякъде.

— Много неща споделяме, Адриан Соубек, и ще станат още повече, когато получа този ляв клепач.

— О, да. Докторе, пратката готова ли е?

— Да, капитане. Но при липсата на очна ябълка, боя се, че изглежда малко, ами, отпуснат.

Плогският капитан каза:

— Това е само временно, имам око за целта точно тук… — обърна се с мъка извънземният, — което гледа към вътрешността на ануса ми. Както виждате, капитане ще си пасне идеално.

— Колко очарователно — каза Адриан. — Докторе, измести клепача.

Плогският капитан каза:

— Мога да потвърдя, че клепачът пристигна. Сега ще се върнем в собствената си галактика, пътешествие от не повече от милиард години. Довиждане.

Адриан махна.

— Чао-чао.

Когато връзката прекъсна и на главния екран се върна изображението на плогската флотилия, която вече се оттегляше, Адриан се облегна назад.

— Може да освободите бойните постове. А аз очаквах хаос и битки. Е, какво да се прави. Тай? Изпрати ли охрана да спре Бък?

— Не.

— Направи го, ако обичаш. О, Поласки, а ти изпрати Т-съобщение към Флота. Съдържание: галактическо унищожение — предотвратено. Всички могат да са спокойни. Лична бележка до адмирал Танг: следваща задача? Нека и двете са подписани с: искрено ваш, Адриан Соубек.

Един от инженерите на Бък застана до капитана.

— Сър. Не открихме източник за това бибипкане.

— Шегуваш ли се? Не се шегуваш. Добре, върни се на пост, явно ще трябва да свикваме. Тами? Пилето ти живо ли е още?

— Едва-едва. Връщам се към мостика. Не Ви ли предупредих за Бък?

— Все тая. Слушай, не мисля, че плогите са те създали.

— Естествено, че не са!

— Е, какво следва?

— Какво мислите? Напред към Непознатия сектор!

— Добре тогава. Към Непознатия сектор. Кой знае какво ще открием там? Е, ние ще знаем, когато го открием. Навигатор, ускори до четирийсет процента от светлинна скорост и задръж така.

— Капитане — каза Син-Дауър, — прекосяваме Ръба… не, още е пред нас. Сега го прекосяваме… не, извинявам се, още е пред нас…

— Благодаря, втори командир, можеш вече да спреш.