Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (18)

Глава седемнайсета

— Къде е ключът за лампите? Тами, ще ги засилиш ли? Почти нищо не виждам.

— Съжалявам, капитане, по-силни от това няма как да станат.

— Моля?

— Добре, де, добре. Така по-добре ли е?

— И спри с изкуствените капещи звуци и глухите стенания.

— Ох, добре.

Морските пехотинци се бяха събрали малко по-нататък, обърнати с лице към огромен зеленикав тунел, който според картата на стената се извиваше и преминаваше през целия кораб. Някъде отпред примигваха светлинки.

— Тами!

Светлинките спряха да примигват.

Суийпи Броугън остави на пода наметката си и седна върху нея, намествайки се по-удобно няколко секунди, и след това организира бойната си станция, състояща се от малък холопроектор, три носещи се във въздуха терминала и един пепелник за пурата й. Тя запали и хвърли поглед към Адриан.

— Готова съм, сър. Ще водите ли?

Адриан огледа Мъфи и отряда му. Всички бяха въоръжени с бухалки, боядисани в камуфлажни шарки, а някои и маскирани с пластмасови листа и парченца плесен. Адриан завъртя в ръце собствената си бухалка.

— Добре, момчета, време е да си поиграем.

Мъфи даде знак на един от хората си да застане най-отпред. Останалите се разгърнаха встрани, готови за битка. След още един знак отрядът започна бавно да пристъпва напред. Адриан вървеше заедно с Мъфи.

— Струваш ми се малко стреснат, сержант.

— Видяхме снимките на онзи плъх, сър.

— Значи знаете срещу какво сме изправени.

— Да, капитане. Пиле от Ада, дума да няма.

Водещият пехотинец спря, вдигна ръка и приклекна. Следващият пехотинец най-близо до него (или нея) го (я) доближи и двамата се посъветваха за миг, след което вторият пехотинец се върна обратно при Мъфи.

— Сержант. Пред нас има препятствие. Улей в тавана. Сякаш няколко от ботовете са се спуснали от там с висока скорост. На парчета са по пода пред нас.

Адриан се намръщи.

— Бихме могли да субвокализираме всичко това по комуникационните си канали, Мъфи.

— Може би, сър, но честотата може да е компрометирана.

— От пиле?

— Чувствителни човки имат тия пилета. Улавят звукови вибрации. Сега, не казвам, че би разбрало какво говорим — не го казвам, сър. Пилешка му работа. Въоръжено е, сигурно е по-умно от средностатистическа кокошка, тъй че по-добре да не издаваме позицията си, сър.

— Ъм, добре. Ще видим ли разбитите ботове тогава?

— Да, сър. Но внимателно.

Стигнаха до пехотинеца-водач.

Мъфи каза:

— Чарлс-не-Чък, покривай ни.

Пехотинецът вдигна бухалка.

Рамо до рамо Адриан и Мъфи пристъпиха към отломките.

— Преброявам три — прошепна Адриан.

— Три черупки, сър — каза Мъфи. — Но на всички им липсват части. Били са канибализирани, капитане.

— За какво?

— Не мога да кажа, но ако трябваше да гадая, бих казал, за мека-бот.

— Мека-бот? Колко голям мека-бот?

Мъфи сви рамене.

— Четирийсет-петдесет.

— Стъпки? Как може нещо такова да се побере тук?

Сержантът обърна безизразната си маска към капитана.

— Не стъпки сър. Сантиметра. Може да е роботизиран скелет, нещо, което пилето да надене.

Адриан огледа останките.

— Значи, ги е накарало да се разбият като стадо малоумни говеда, скачащи от скала. След това от отломките си е направило жива бойна броня. И сега трещи по отходните канали.

— Чак ми става жал за плъховете, сър.

— Прав беше, сержант. Не е средностатистическо пиле.

— Сержант, над нас, право напред!

Мъфи моментално се хвърли настрани и се претърколи. Адриан стори същото, в обратната посока, а от един улей падна нещо метално. От една ракетна цев на рамото на механичния скелет се изстреля сонда и проби шлема на Чарлс-не-Чък. Той изгъргори и се строполи.

Бухалката на Мъфи изсвистя надолу, но мекът се хвърли встрани и я избегна. Адриан нанесе свиреп хоризонтален удар със своята бухалка. Мекът се приведе и избегна и нея. Бухалката улучи лявото коляно на Мъфи. Сержантът изрева и падна.

Зад тях останалите от отряда се втурнаха напред, приготвили бухалки.

Машината стреля отново и втора сонда проби бронята на друг от пехотинците, забивайки се дълбоко в лявото му бедро. Пехотинецът отзад се спъна в него (или нея). Бухалките им отхвръкнаха нататък по тунела. Машината се хвърли в мелето, а скалпелът му проблясваше.

— Назад! — изкрещя някой. — Прегрупирай се!

Мекът се покатери по гърдите на един то падналите пехотинци и скалпелът му остави дълбока бразда по шлема му. Когато той (или тя) замахна с бухалката, съществото отскочи в последния момент и оръжието се заби в главата на собственика си.

Дървени трески, натрошени плочки, крясъци и скимтене, тела, гърчещи с по окървавения под — на Адриан му трябваше известно време да осъзнае, че сражението е приключило. Мекът търчеше по коридора и след един завой изчезна от поглед.

Запъхтян, Адриан се изправи с мъка.

— Успях да го видя добре — каза той. — През цялата машинария.

Прегърбен над раненото си коляно, Мъфи вдигна глава.

— Какво видяхте, сър? Аз не успях. Някой друг?

Всички се разприказваха един през друг, но никой не бе успял да го види. Твърде бързо, твърде свирепо.

Адриан се изплю на пода.

— Бяло. Пухкаво. Къса, но остра, жълта човка, очи на луд убиец. Дарвин да ми е на помощ. Няма да забравя тези очи.

— Значи наистина е пиле — изхриптя Мъфи.

Адриан кимна.

— Боя се, че да, сержант.

— Скапан клъвльо!

— Точно така.

Пристигна лейтенант Суийпи Броугън и се огледа.

— Ама че бъркотия. Значи е пиле, капитане? Е, простете ми за езика, но бухалките да вървят на майната си. За това ще ни трябва тежка артилерия.

Обади се Тами.

— Дами и господа, мога да потвърдя вида на създанието, както и няколко допълнителни подробности. Еволюция в действие, приятели. Явно на пилетата им е дошло до гуша от чифлици, курници и поколения непрестанно клане и изтезания. Най-после са решили да отвърнат на удара, а Дарвин е отвърнал на молитвите им. Създанието, с което водите битка, е продукт на естествена евгеника, може би дори природен дисбаланс — и да, наистина е суперпиле. И ако разгледате нещата от негова гледна точка, вие, хората сте пуснали първата кръв, преди хиляди години. Сега е време за разплата.

Суийпи запали пурата си.

— Значи иска война, така ли? Е, да му дадем каквото иска, тогава. С пълни шепи. Но засега ще отстъпим тактически. Мъфи, как е Чарлс-не-Чък?

— Вече има три ноздри, лейтенант, но иначе е добре.

— А ти?

— Нищо, което да не се оправи с туба наногел. Всички сме живи. Извадихме късмет, бих казал.

Тами отново се обади.

— Суперпилето е овладяло пет обслужващи бота. Препрограмирало ги е и ги е пригодило за битка. Доста хитроумно, при това. Както и да е, вече освен срещу суперпилето сте изправени и срещу пет малки танка, и личния му екзоскелетен боен костюм.

— Танкове ли? — намръщи се лейтенантът. — Какви оръжия имат, Тами?

— Копролитни. Бронебойни, лейтенант.

Адриан навири уши.

— Чакай малко! Тами! Копролити? Тия танкове стрелят с фосилизирани лайна?

— Изкуствено фосилизирани, капитане. Подобрени, пригодени за муниции. Смъртоносни, но без мирис.

— Значи — каза Адриан, — това вече не е състезание по надпикаване. Хубаво. Суийпи, оставям тази война на теб и хората ти. Без пленници. Ако врагът оцелее и се измъкне от кораба — и ако след това успее да се размножи, — може да очакваме края на света, какъвто го познаваме. Не просто в галактиката, а в цялата Вселена.

— Разбрано, капитане — каза Суийпи. — Оставете птицата на нас, сър. Стейбълс! Вадете огнехвъргачките! Ще печем пиле.

Адриан пое обратно към мостика.

— Не знам, Тами — каза, докато наближаваше асансьора, — проблемите не свършват.

— Да, странна работа.

— Стигнахме ли до координатите ти? — Адриан влезе в асансьора и му нареди да ги откара до палубата с мостика.

— След два часа и трийсет и пет минути.

— Твърде дълго! Включи Т-ускорителя, по дяволите!

— Клангите…

— Какво ще направят? Ще ни обявят война? Ще се предадат? Ще правят секс? Хайде, Тами, губим ценно време. Откарай ни в онази система с трилобитската планета. Какво ще търсиш там, изобщо?

— Предстои да разбера.

Вратата се отвори, Адриан пристъпи навън и спря.

— Ама чакай… това не е правилният коридор!

Тами се прокашля.

— Капитане, мисля, че…

— Мостикът би трябвало да ми е отляво, не отдясно! Само че е отдясно…

Адриан стигна до мостика и ирисът се отвори.

— Хей! Кои сте вие?!

Вместо сдържаната, сурова Хали Син-Дауър, на командното кресло седеше някаква нейна амазонска версия, облечена сякаш само в черни кожени ремъци, от което формите й изпъкваха буквално навсякъде. Тя се надигна и сключи вежди.

— Комисарю? Има ли проблем? Прегръдка ли Ви трябва?

— Пробл… какво дали ми трябва?

— Изглеждате смутен, сър — каза тя и се примъкна по-близо, поставяйки топла ръка на гърдите му. — Някой не се е държал дружелюбно ли? Някой обидил ли Ви е? На кого да се мръщим, сър? Свирепо ли да му се мръщим, или само малко? Комисарю, изражението Ви ме уязвява! Искам да помогна! Моля Ви, всички искаме да Ви помогнем, нали, приятели?

Тя се обърна към останалите от екипажа на мостика.

Лейтенант Джослин Стикс се бе завъртяла към него. Беше гола от кръста нагоре, обградена от някакво нискогравитационно поле, в което гърдите й се носеха като балони. Гледаше го умолително и приканващо. На комуникационния терминал Джими Идън бе ужасяващо обезобразен от някакви бойни белези — лицето му на нищо не приличаше, а от устата му капеше слюнка. Празната усмивка бе единственото що-годе познато нещо у него.

Седналата на научния терминал, адютант Лорин Тай бе започнала да стене, скръстила здраво крака, вперила поглед нагоре към Адриан.

— Майчице! Намирам се в паралелна Вселена! Като стъкло, но запотено, както се е казвало едно време.

Тами се опита да каже:

— Да, по този въпрос…

— Не сега, Тами. Усещам, че предстои групова прегръдка… не, не ти, Идън. Това е някаква алтернативна версия на земната цивилизация, където всички са нежни, свръхчувствителни и мелодраматични, а най-хубавото — като шимпанзетата бонобо решаваме всички конфликти с невъздържан секс. Тами, ако нямаш нищо против, ще поостана, поне докато не ми омръзне.

Откъм коридора зад Адриан пристигна Принтлип. Чу се някакво изсъскване и нещо топло и лепкаво докосна Адриан по врата. Той го избърса и се загледа в дланта си.

— Какво беше това, докторе?

Светът се промени. Пред него отново стоеше старата Син-Дауър, напълно облечена, а на лицето й бе изписано объркване. Зад нея Стикс седеше на навигационния терминал, за жалост с униформа. А Джими Идън отново бе старото си аз, макар празната усмивка да остана на лицето му. Лорин Тай дори не беше на мостика.

— Е, хайде стига, де — измърмори Адриан.

— Психоактивни вещества, капитане — каза Принтлип. — Предупредих Ви, нали?

— По дяволите! Искам си халюцинацията обратно! Дай си ми я!

Многобройните очи потрепнаха на стъбълцата си.

— За жалост, капитане, току-що неутрализирах веществата. Не се ли чувствате по-добре?

— Не, по-зле! — Адриан посочи Идън. — Виж го само! Блах! Виж и Стикс! Има дрехи, макар че са прилепнали, тъй че не е толкова лошо, всъщност, хич не е лошо. Ами че — продължи той, пристъпвайки напред, — бих казал…

Тя изблея.

Адриан спря след още едно просъскване и още едно мокро петънце, този път от другата страна на врата.

— Сега какво?

— Капитане! Несъзнателна загуба на задръжки! Хванах Ви в последния момент. На косъм!

— По дяволите, докторе, всичко разваляш! — Той погледна към Стикс и се усмихна. — Ето, вече всичко е наред, нали?

— Д-да, сър.

Адриан седна в креслото си.

— Представи си само — Вселена, която открито изразява чувствата си. Ужасът и унижението от неодобрителен поглед. Ще се принудим да сме учтиви! Да, ще да е било моментна лудост. Признавам. Но сега съм обратно в света на космическия бяс, бластери и непоносимост. Няма друго място като у дома, нали? Хей, докторе — каза Адриан, понижил глас, — направи ли пълен анализ на онези вещества?

— Разбира се, капитане. Иначе нямаше как да неутрализирам ефектите им.

Адриан се приведе още по-близо.

— А би ли могъл да ги възпроизведеш? Под масата, така да се каже. За, ъм, за учебни цели.

Принтлип си пое мощно въздух и изпусна тъничка въздишка.

— Има терапевтични възможности, признавам, капитане.

— Точно така! За травматични стрес-състояния и така нататък, нали?

— Може би.

— Погледни ме, докторе. Ако някой е в риск да изпадне в посттравматични стресови разстройства, това ще е капитанът на кораб, отвлечен от ИИ-престъпник, а може би дори луд.

— Ей! — извика Тами.

Принтлип се приближи.

— Наблюдавам Ви, капитане, и си мисля същото.

— Така ли? Значи сме на една вълна. Отлично. Тогава забъркай няколко дози от това, става ли? Добре ще ми дойде малко разпускане, за да си върна психологическото равновесие, разбира се.

Принтлип вдигна няколко ръце.

— Стига да мога да Ви наблюдавам в контролирана среда, капитане.

— Малък перверзен… е, добре, вземи си и пуканки, ако щеш.

Тами каза:

— Капитане, еднакво възможно е радулакските вещества да са предизвикали у Вас промяна на възприятията, от която се е отворил прозорец към съвсем реална алтернативна Вселена и това, което сте видели, всъщност още да съществува в една паралелна действителност.

Адриан проскимтя и каза:

— Наистина ли? Е, бих казал, че теорията ти заслужава да й се обърне внимание. Голямо внимание. Задълго.

— Рискът, разбира се — продължи Тами, — би бил, че ще се срещнете с двойника си от другата страна.

— Но тогава може да му дам от коктейла и да го изпратя тук, нали?

— И ще рискувате кораба си?

Адриан махна с ръка.

— Е, ще се оправи, нищо, че ще е ревльо.

— Предусещам пореден епизод.

— Епизод ли?

— Както споменахте по-рано, капитане, наистина изглежда, че живеете в поредица от епизодични кризи.

— Така ли? Сериозно? Хей, Тами, това, което приближаваме да не е твоята трилобитска планета? Еха, какъв зелен, девствен свят! Определено си струва да го посетим, а?

— Стига вече! — сопна му се Тами.

Адриан обаче беше скочил на крака.

— Включи изместеона!