Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (19)

Глава осемнайсета

След изместването Адриан, Принтлип, Голк и двама охранители се озоваха на тревиста ливада, с редица избелени от слънцето отвесни скали вляво, а право пред тях — няколко странни на форма канари, от които стърчаха дървета със зелени стволове и люшкащи се клони. Вдясно имаше избуяла джунгла, а зад тях ливадата преминаваше в мочурище. Небето бе светлосиньо, въздухът — сух и горещ.

— Да знаете — промърмори Адриан, докато се оглеждаше, — ако не бяха джунглата и странните дървета, щеше да прилича точно на Северна Калифорния.

Принтлип четеше данни на пентракордера си.

— Капитане, нивата на кислород тук са много високи. Може да се позамаем.

— Нямам търпение да те видя замаян, докторе. — Обърна се към Голк. — Еха, впечатляващо пушкало. Какво е?

Оръжейният специалист погледна към огромното, сегментирано, сферично оръжие, подпряно на рамото му.

— Това е атомно-лазерен защитен мултифазен щит-прихващач „Последен отпор, обречена надежда“ М-2, сър.

— Невероятно, Голк. И какво изстрелва?

— Не изстрелва нищо, сър. Възпира изстрели към мен.

— Разбирам. Значи няма да ми пазиш гърба.

Вареканецът се намръщи.

— Добре отбелязано, сър. Май че пак избрах погрешното оръжие, а?

— Да не те тревожи — отвърна Адриан и се обърна към охранителите. — Както виждаш, телохранителите ми тук… хм, единият сякаш носи рапира, а другият — фотоапарат.

Жената с фотоапарата около врата пристъпи напред.

— Високоскоростен е, сър.

— Чудесно. А как се казваш?

— Нипълбаум, сър. Сали.

Адриан кимна и обърна поглед към другия офицер.

— А ти… лейтенант?

Мъжът извади рапирата си и зае поза ангард.

— Лейтенант Зулу, сър! — каза той с дълбок баритон. — Джералд Зулу.

— Е, поне сме в безопасност от пирати.

Зулу поотпусна рамене.

— Всъщност, сър, срещу закривени саби вероятно ще съм в беда. — После се поразведри.— Но ако ни се изпречи надменен италиански благородник от седемнайсети век, сър, аз съм точният човек!

Адриан въздъхна.

— Е, нека сме оптимисти. Хищниците на тази планета вероятно са от пълзящите, а оръжията им ще са от животинския тип… срещу който явно нямаме надеждна защита, с изключение на добрата стара маймунска тактика: пищене и търчане към най-близкото дърво. Не че кое да е дърво наоколо става за изкачване. Но няма значение! Време е да изследваме! Зулу, двамата с Нипълбаум вървете в джунглата. Голк, качи се на онези възвишения и огледай терена отгоре. Докторе, двамата с теб отиваме към онази купчина канари.

Докато останалите се разпръскваха, Принтлип подтичваше, за да не изостава от Адриан, който се насочи към канарите.

— Капитане, не е ли част от протокола да пазим целостта на групата в евентуално враждебна средфффппрррлл… — Принтлип се препъна и се сплеска в първата канара. Напълни се набързо с въздух и каза: — Сър!

Адриан се подпря на един зелен дънер.

— Какво има, докторе?

Белкритът бе вперил всичките си очи в пентракордера.

— Канарата, сър! Има нещо необичайно в състава й. Виждам глутен, целулозни фибри, оцветители на оловна основа… — Принтлип изрита канарата с един от дървените си налъми. Ударът проехтя на кухо.

— Капитане! Канарата е фалшива!

— Наистина ли? Чудя се дали е толкова фалшива, колкото това пластмасово дърво тук.

Зулу се включи по субкомуникатора.

— Капитане, тук е Зулу! Тази джунгла е чудо на науката! Изглежда на тази планета базовата клетъчна структура на растенията и дори хлорофилът са заменени от неорганични полимери! Препоръчвам Ви да извикате научен екип незабавно!

Адриан се прокашля и каза:

— Ще си помисля, лейтенант. Междувременно, върнете се на ливадата.

Голк се обади от върха на възвишението.

— Капитане. На около триста метра вляво от позицията Ви има някакъв силоз. Няма признаци на живот.

— Слизай, Голк. Имам подозрения, че нещо намирисва в тази планета природен резерват. Само подозрения. Дотук с доверието към клангите! — Адриан и Принтлип се върнаха на ливадата. След малко Нипълбаум и Зулу излязоха от джунглата и забързаха към тях.

— Капитане! — каза Зулу, размахал притеснително рапира. — Още не намираме трилобити, но открихме почти двайсетсантиметров земен червей!

— Беше мъртъв — добави Нипълбаум.

Голк също се върна, нарамил обречената си надежда М-2. Изплю кафява струйка.

— Добре — каза Адриан, — ето как ще продължим. Голк, ти ни води към онзи силоз, който си видял. Зулу, ти си най-отзад, отваряй си очите. Нипълбаум… ти продължи да снимаш. Да вървим.

Когато тръгнаха, Принтлип каза:

— Капитане, тази среда не прилична на никакви обичайни ранни епохи от коя да е планета, за която съм чувал. Подобен свят би трябвало да е тучен, да гъмжи от живот, влажен…

— Това място пет пари не струва — отвърна Адриан. — Клангите са наумили нещо. Никога не съм вярвал на малките невестулки.

— А мислите ли, че и Тами крие нещо?

— Искаш да кажеш, с изключение на това къде държи бутона си за изключване? Да, разбира се.

— Относно планетата ли?

— Не съм сигурен. Но не се тревожи, рано или късно ще разберем тайната толкова лесно, колкото адмиралска дъщеря забременява на офицерски пикник. Всичко опира до точния момент, докторе, а понякога той е лош. Да, Тами можеше да откаже да ни измести, но това щеше да е предупредителен сигнал. Освен това и бездруго бихме взели совалка.

Оставяйки зад себе си района с фалшивите канари и дървета, те излязоха на обрасла с храсти равнина. Силозът бе отпред.

— Това явно има някаква стелт-технология, иначе щяхме да го засечем от орбита. Значи вътре има важни, уличаващи, да не кажа изобличаващи неща.

Нипълбаум изписка.

— Капитане! На изток, сър! Трилобити!

Адриан и останалите се извъртяха рязко. През равнината право към тях прииждаше цяло стадо от създанията, сякаш се разстилаше костелив килим.

— Ще привлека огъня им — каза Голк и застана пред ордата.

— Огън ли? Какъв огън? — попита Адриан. — Мама му стара!

Трилобитите с размери на средно големи кучета, които досега тичаха на всички крайници, се изправиха и извадиха бластери. Енергийни заряди се извиха в дъга от най-предните трилобити и всички се насочиха към Голк.

Обречената надежда М-2 на оръжейния специалист изригна в дефракторни облаци, енергийни и реални щитове, противоракетни лазери, примамки и сватбен ориз. Когато всички светлини се разсеяха, Голк още си беше на мястото.

— Еха — каза Адриан. — Ама че оръжие. Поне докато врагът не стигне до теб и не те пребие с юмруци.

Първите трилобити достигнаха Голк, който изчезна под гъмжащите купчини.

— Към силоза, на бегом! — извика Адриан. — Трябва да се скрием!

Докато търчаха към съоръжението, покрай тях заискриха енергийни лъчи.

— Не виждам врата! — извика Нипълбаум.

— Заобиколете! — каза Адриан. — Не може да няма!

Принтлип изоставаше, тъй че капитанът забави и се протегна.

— Хвани ми ръката, докторе! Не, не тази… не тази… тази ръка!

Зулу и Нипълбаум стигнаха до гладката стена на силоза, а после свърнаха вдясно. Зулу замахна панически с рапирата си към сградата. Тя отскочи, рани го в рамото, после в челюстта и накрая в бузата. Стенейки тихо, той хвърли оръжието си към стената. То излетя обратно към него, проби дясното му ухо, дясното му рамо и се плъзна по гърба му, след което падна на земята.

Адриан достигна ридаещия мъж в момента, в който той падаше към стената, и изрита рапирата настрани. Вдигна Зулу на крака.

— Стига вече! По-зле съм се порязвал със самобръсначката си! Върви след Нипълбаум! Следваме те.

Десетки трилобити бяха скъсили дистанцията. Близо до силоза вече бяха прибрали бластерите си.

— Открих я! — изпищя Нипълбаум. — Неее! Стига само до коляното!

Адриан я избута и изрита здраво вратичката.

— Влизай! На колене, жено! Зулу, ти стой с мен — ще ги удържим. Докторе, хайде след Нипълбаум!

— Искам да вляза пръв! — извика Зулу, дърпайки назад Нипълбаум, която вече бе наполовина вътре. Тя го изрита в лицето и той се олюля назад.

— Окото ми! Окото ми!

Нипълбаум премина. Принтлип се хвърли към вратичката и се заклещи.

— О, не! Капитане!

— Просто продължавай да говориш, докторе!

— За какво?

— За каквото и да било!

— Сексуалните практики на белкритите са разнообразни и за чужди очи може да изглеждат порочни до крайност, като актовете включват тостери и ярки мраморни топчета, които, когато проникнффлблбнффф…

Принтлип също изчезна във вътрешността.

Адриан подритна Зулу.

— Е, хайде.

— Изгубих си рапирата, сър! Чувствам се като пиян! Губя кураж, когато се напия! Не мога да мисля трезво!

— Хайде влизай, по дяволите.

Омазан с кръв и сълзи, Зулу пропълзя през вратичката.

В равнината купчината там, където доскоро бе стоял Голк, вече беше висока почти десет метра и буквално кипеше.

Първият от най-близките трилобити достигна Адриан. Той изрита създанието в средата и го прати във въздуха. Пристигна втори трилобит — Адриан го сграбчи и го захвърли настрани. Останалите се забавиха и оформиха полукръг около него. Размахваха заплашително множеството си ръце/крака. Сегментираните им антени трептяха.

Адриан им се нахвърли с юмруци и ритници. Трилобитите се разлетяха, претъркулваха се, а някои оставаха по гръб, размахали безпомощно крайниците си. Останалите се оттеглиха, очевидно смутени, и запискаха. Адриан издърпа до себе си един от преобърнатите трилобити и извади бластера му от кобура.

Започна да стреля.

Във въздуха се разхвърчаха парчета екзоскелет. По земята заваляха парчета месо, което приличаше на рачешко. Сегментирани крайници потръпваха откъснати по земята.

Иззад Адриан Принтлип се провикна:

— Капитане! Всички сме вътре! Можем да затворим входа, побързайте!

Адриан стреля още няколко пъти, наслаждавайки се на експлозиите от разкъсани тела, след което падна на колене и пропълзя през входа.

Вътре откъм полупрозрачния куполовиден таван се процеждаше мека светлина. Покрай стените се виждаха редици модулярни сандъци, както и компютърен терминал върху подиум право пред Адриан. Зулу и Нипълбаум бяха открили един по-едър сандък и го наместиха пред входа.

Адриан се приближи до командния пулт и го огледа.

— А, ето. Клангски изместеони. Силово стелт-поле. Аларма — включена. Транспондер — също. Явно сме разритали термитник.

По вратата се почука равномерно. Всички се обърнаха, а Адриан забърза към нея.

Зули изкрещя:

— Кой е там?!

— Преместете проклетия сандък — каза Адриан. — Трилобитите не чукат.

Двамата охранители избутаха сандъка. В отвора се появиха ръцете на Голк. Първо вкара оръжието си, а после неподвижен трилобит. След това се появи и самият оръжеен специалист.

Докато Нипълбаум и Зулу връщаха сандъка на мястото му, Принтлип попита:

— Рани, лейтенант?

Голк поклати глава.

— Щитовете издържаха, докторе. Избегнах смъртта от стадо трилобити. Безпричинното ми съществуване по принуда ще продължи, поне в краткотраен план. — Посочи мъртвия трилобит. — Може би ще искате да сканирате тази твар тук.

Очите на Принтлип се завъртяха в кръг на стъбълцата си.

— Да ги сканирам? О, разбира се! По необичайното им поведение може би подозирате генетична манипулация?

Голк изплю струйка тютюн.

— Имаха бластери, докторе. И ако се вгледате по-внимателно, ще видите препаски… но не и гениталии.

— Хм. Колко любопитно. — Принтлип приклекна до трупа и активира пентракордера си.

Адриан доближи един от сандъците.

— Много усърдно крият този склад — сигурно това в сандъците е политическа бомба със закъснител. Най-после можем да разобличим клангската конспирация и да променим посоката на цивилизационната еволюция в цялата галактика!

— Каква конспирация, сър? — попита Нипълбаум.

Той прехвърли поглед от резето на сандъка към нея. Стоеше срещу него, зачервена, приковала в него поглед, от който на Адриан му се прииска да изрита сандъка встрани и да я сграбчи в обятията си.

— Ей, докторе?

— Да, капитане?

— Сигурен ли си, че си ме излекувал от онова с отслабените задръжки?

— Разбира се, сър. Но си спомнете какво казах за кислородното съдържание в атмосферата и леко опияняващите ефекти тффбллбррр…

— Ясно, разбрах. — Още втренчен в Нипълбаум, той видя, че лицето й е почти озарено, а фокусът й отстъпва пред нещо почти… безразсъдно. Огледа се, но никъде наоколо не можеха да намерят уединение. Капитанът въздъхна и каза:

— Конспиративната теория, лейтенант Нипълбаум, е още засекретена. Да кажем, че разузнавателният клон на Единството винаги е имал своите подозрения за клангите.

Принтлип се надигна от трилобита.

— Екзосоциобиологическата официална позиция е, че покорството на клангите е в очакваните параметри. — Белкритът си пое бързо дъх и продължи: — Подозренията за конспирация са нещо, което ние, белкритите, считаме за неондбрллрб…

— Така си мислиш, докторе, но явно разузнавачите ни мислят друго. Какво откри при сканирането?

— А! — Принтлип вдигна три от ръцете си, на всяка от които по един пръст сочеше нагоре. — Физиологичната структура определено е клангска, особено в невралните средоточия… тежки биомеханични модификации в горните крайници, както и най-задните… промените в сетивния апарат още не са оптимални.

— Което значи?

— Когато се изправят, сър, визуалните им органи сочат назад, оставяйки ги да разчитат само на примитивна ехолокационна хрррффррлпф.

— Поеми си въздух, докторе. Позволи ми да продължа. Значи изобщо не могат да стрелят. Това обяснява защо не ни улучиха. — Адриан започна да крачи напред-назад, ако и само за да не гледа непрестанно в Нипълбаум. — Клангите си правят армия. Наземни войници, милиарди от тях. Само дето още мислят като невестулки. Голк, когато онези трилобити ти се нахвърлиха, какво се опитваха да направят?

— Трудно ми е да кажа, капитане. Но предвид, че си махнаха препаските…

— Какво? Опитали са се да се сношат с теб?

Вареканецът сви рамене.

— Както казах, нямаха с какво.

Принтлип добави четвърта и четвърти пръст към сочещите нагоре.

— Клангските неврални средоточия са сложно преплетени, капитане. Трудно отделят сексуалното желание и агресията.

— Значи са още недовършени — каза Адриан. — А как смяташ, докторе? Кога ще изгладят проблемите?

— Трудно е да се каже, сър.

— Е, много ти благодаря, докторе. Какво бих правил без теб?

— Добре, сър, ще допусна, че… ами… успехът им е слабо вероятен.

— Дума да няма. — Адриан се върна при сандъка и успя да го отвори. — Хмм. Интересно.

Нипълбаум се присъедини към него, заставайки твърде близо.

— Сър, това прилича на камъни.

— Камъни са — отвърна Адриан. — Истински.

Принтлип също дойде и мина с пентракордера над съдържанието на сандъка.

— Аха. Богати са на триблабомхиум, капитане.

— Шегуваш се! Тези безполезни камъни са пълни с триблитмиум?

— Триблабомхиум, сър.

— Който несъмнено се търси много.

— Доколкото знам, не, сър.

— Ами, за какво се използва тогава?

— Отпадъчен продукт след обработката на тетро-диблабомхиум, който е ключов компонент за… това, което наричате тераформиране.

— Ти да видиш. — Адриан се замисли, а после се смръщи, когато отстрани към него се притисна меко тяло с ухание на мента. — Ъм, Голк!

— Да, капитане?

— Тези трилобити още ли се навъртат отвън?

— Едва ли. Започнаха да се отдалечават, след като изядоха останалите, които направихте на парчета.

— Добре. Вземи Зулу и доктора и поразузнайте. Направете пълна обиколка. Би трябвало да ви отнеме около половин час. Ние с Нипълбаум ще огледаме другите сандъци.

Принтлип каза:

— Капитане, мисля, че…

— По-късно, докторе. Виж, другите те чакат. Хайде, върви. Бързичко! И почукайте, когато се върнете.

Щом тримата излязоха, Нипълбаум полетя към Адриан, разкъса ризата и панталоните му. Събори го на пода.