Борис Старлинг
Третата жертва (9)

Епилог

Оставиха Кейт в болницата за една седмица. Ходилата й бяха жестоко наранени от боя, по китките и ръцете имаше дълбоки прорези, стомахът й също беше в рани. Но както й казаха, всичко щеше да се излекува с времето.

Вземаше лекарства и те връщаха спомените й.

Светкавицата удари Синклер. Тя бягаше към крайбрежното шосе, да спре най-близката кола. Видът й беше толкова страшен, че трябваше да застане по средата на пътя, за да накара шофьора да спре. Кръвта течеше по неговия мобилен телефон, докато тя викаше Бърза помощ и когато се обади в щаба на полицията. Намери Фергюсън и му каза да направи три неща: да освободи Алекс, да изведе Лео от къщата на Синклер и да изпрати хора на плажа, да почистят гадостите. Когато се върна, Синклер още гореше. Дрехите му димяха и се разнасяше миризмата на изгорена плът.

Тя извади късмет, че я настаниха в болницата, в същото легло, в което бе лежал баща й след бомбения инцидент в хотел Майкълхаус. Там тя прие непрекъснатия поток от посетители: Франк, Брона и Лео, които дойдоха първата сутрин. Тя изчака Лео да се извърне настрани, преди да покаже раните на баща си и леля си. Следобеда дойдоха Фергюсън и другите колеги, грубият полицейски хумор на които секна при вида й. След това дойдоха Емелайн, Джейн и Ленъкс.

— Не ни виждам да изнасяме представления — каза Джейн и другите утвърдително кимнаха с глави.

Джейсън й изпрати бележка, написана сухо и официално, за да й каже, че я разбира защо му е причинила всичко това. Тя я прочете два пъти и я хвърли.

Една от медицинските сестри й донесе вестник „Абърдийн Ивнинг Телеграф“. Шеф на ферибот обвинен в опит за убийство и контрабанда с деца — крещеше заглавието. Кейт бързо пробяга по текста и видя, че собственият му вестник правеше всичко възможно да се дистанцира от Лавлок. Точно както плъховете, когато напускат кораба, помисли си тя. Потъващият кораб — цялата тази бъркотия започна оттам.

Всички главни действащи персонажи бяха налице, с изключение на двама.

Първият дойде на следващата сутрин. Промъкна се леко през завесата, която ограждаше леглото й. Тя отвори очи, когато той постави леко ръката си върху нейната.

— Не мислех, че ще искаш да ме видиш — каза тя.

— И аз не мислех.

— Какво ти промени мнението?

— Едно малко птиче.

— Колко малко?

Той отмахна ръката си и посочи около шестдесет сантиметра от земята.

— Толкова!

— И какво каза това малко птиче?

— Каза, че мама е в болницата и то мисли, че тя ще се радва много, ако отида да я видя.

— Тя много се радва.

И двамата знаеха, че имаше много да си кажат, за доверието, предателството и подозрението. Но знаеха също, че това може да почака. Ще разискват тези неща когато се почувстват готови, когато му дойде времето — тяхното време. И тогава ще го направят изцяло и както трябва.

* * *

Кейт трябваше да изчака до третия ден, преди да се появи втората важна персона. Появата стана във формата на пакет, защото, разбира се, той не можеше така просто да дойде и да я види, както направиха другите. Тя позна почерка и клеймото от затвора, преди да го отвори. В пакета се оказа книга. Кейт си спомни добре как предишният болен се бе озовал в същото легло.

Тя извади „Книга за джунглата“ на Киплинг, с плик за обратно изпращане, между страниците. Отвори я и видя, че пликът е сложен на приказката за Рики-Тики-Тави, който убил двете кобри — Наг и Нагайна.

* * *

В деня, в който я изписаха, Кейт заведе Алекс на мястото, където Синклер се беше опитал да я убие. Горещата вълна беше отминала и морският бриз духаше в гърба им. Те вървяха по дългата пешеходна пътека над плажа и мълчаха. Краката я боляха, въпреки че носеше хирургически чорапи. От фитнес центъра на плажа лъхаше на хлор и пот, когато минаха край него, а кафеникавочервения футболен стадион „Питодрай“ оставаше от лявата им страна.

— Искам да знам едно нещо — каза тя.

— Какво?

— Защо винаги ти идваш у нас? Никога не е обратното. Дори не знам на какъв адрес живееш.

Стъпките им отекваха по тротоара, докато той мислеше.

— Винаги съм гледал с подозрение на това да се влюбя — отвърна той. — Част от мен мисли, че ако наистина се влюбя, ще изгубя до известна степен собствената си идентичност. Свързваш живота си с някого, който би могъл по всяко време да те изостави. Ако в началото си могъл да живееш без тях и един ден откриеш, че не можеш, то това не те ли по-скоро принизява, отколкото да те извисява?

— Това ли те тревожи?

— Отдавна исках да се получи с теб, Кейт. После то се случи с мен, ценно и топло, и това е толкова вълнуващо. Никога не съм се чувствал така преди, с никого. И тук идва страхът, че е прекалено хубаво, за да трае дълго. — Той се спря и я хвана за ръката. — Ти нахлу във всяка част от мен. Чувствам се по-удобно на твой терен, в твоя живот. Защото, ако нещата се объркат, аз мога просто да си отида и да претендирам, че това поначало никога не е значело толкова много за мен. Ето защо никога не съм те канил вкъщи. Там, където живея, е единственото място, което съм запазил за себе си. Ако те отведа там, ти ще трябва да останеш завинаги, независимо дали искаш, или не.

— И всичко това те плаши?

— Да.

— Мога да го понеса.

Кейт започна да сваля палтото си.

— Дали на мен ми е горещо, нещо такова, или днес е горещ ден?

На Алекс му трябваха няколко секунди, за да разбере какво тя бе казала току-що. Докато той загря и това се появи на лицето му като първите лъчи на нов ден, тя беше вече свалила и джемпъра си.

И ето изведнъж тя побягна през пътя, пресече направо между две коли и се спусна надолу по обраслия с трева склон. Отскочи като топка от една стара пейка, боядисана в паче синьо, изтрополи по циментовите стъпала и скочи на пясъка. Ритна обувките си в движение и започна да сваля панталона си, подскачайки несръчно, когато той се омота около глезените й. Последва блузата, след това хирургическите чорапи, после сутиена и накрая бикините. Морската вода щеше да се просмуче през бинтовете върху раните и те щяха да я смъдят, но нея хич нямаше да я интересува.

Кейт, третата жертва, се хвърли в морето, като се преобърна още във въздуха така, че лицето й да гледа към небето.

Полетя надолу по гръб, вряза се във водата с разперени ръце и крака в аура от бяла морска пяна и изчезна под вълните.

Морето я покри изцяло и, когато тя изплува отново, не можеше да говори от обзелия я смях.