— Току-що ме информираха, че на кораба има бомба! — Капитан Едуард Сатън вдигна ръка, за да прекъсне разтревожените гласове. — Тя е поставена в бял микробус транзит, който се намира в предната част на хангара за коли. Това е всичко, което знам. Нямам идея кой я е поставил, какво иска, кога ще избухне или пък колко е мощна. Ако ме питате, би могло да бъде и фишек. Не мога обаче да поема никакъв риск. Знам, че се намираме на сто и петдесет мили от брега. Докато дойде помощ, може би ще е много късно, така че не съм съгласен да евакуирам кораба на такова далечно разстояние от сушата. На борда има повече от осемстотин души и бих казал, че доста от тях са на възраст. А и навлизаме в зона на лошо време, вече започнаха да се чупят стъкла. Ще го направим сега или никога!

Силуетите на помощниците му се отразяваха в екраните на радарите. През прозорците се виждаха замъглените от дъжда светлини на кораба „Амфититрайт“, които танцуваха леко в тъмнината.

— Спираме и изхвърляме микробуса в океана.

Сатън изчака да види дали ще има възражения. Никой не реагира.

— Помощник-капитанът Гартоуен ще спре кораба и ще обяви по радиоуредбата, че корабното витло се е омотало в рибарска мрежа. Ще спрем, за да го освободим. Ако някой друг кораб ни прихване на радара си и ни попита защо сме спрели, ще им кажем същото. Колко кораба се намират в района?

Гартоуен хвърли поглед на двата радарни екрана, които бяха настроени съответно на пет и тридесет мили. Екранът на първия не показваше нищо. Малки обекти пробягваха по екрана на втория: те показваха два големи кораба, четири по-малки и електронните светлини на една петролна платформа.

— Шест и една сонда.

— Отлично. Можем да се измъкнем, без да ни задават въпроси. Въпреки това съобщението за бомбата остава само тук, на мостика. Не искам по никакъв начин да стане достояние на други и най-вече на пасажерите. Колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Ясно ли е?

Екипажът на мостика кимна в съгласие.

Сатън продължи:

— Аз самият ще отида в хангара за колите. Вторият помощник, Паркър, да намери пет, не, шест моряка, да ме придружат. Да им каже да ме срещнат в хангара, без да им дава подробности. Когато „Амфититрайт“ спре хода, ще отворя вратата на носа, ще контролирам изхвърлянето на микробуса и ще затворя вратата. След това ще продължим пътуването си. Няма да отворя вратата на носа, докато помощник-капитанът Гартоуен не ме увери, че сме напълно спрели. Той няма да задвижи „Амфититрайт“, преди да съм му казал, че вратата е отново здраво залостена. Моторите ще работят през цялото време на операцията. Някакви въпроси?

Присъстващите членове на екипажа отривисто и напрегнато тръснаха глави в знак, че нямат въпроси.

— Добре. Да започваме и да свършваме.

Сатън се обърна и тръгна към главния изход. Още преди да напусне мостика, той чу зад гърба си напрегнатите гласове на опитния екипаж, който вече се беше задействал. Гартоуен се заемаше с вътрешната радиоуредба, а Паркър с моряците на палубата. Сатън се заслуша да долови някакви признаци на паника в гласовете им, но не чу нищо такова. Той се замисли — колко ли време щеше да мине, преди те да вникнат в огромната опасност, пред която бяха изложени.

Хангарът за коли беше девет нива под мостика. Като бързаше надолу, Сатън вземаше по две стъпала наведнъж, кимваше към пасажерите и внимателно ги заобикаляше. Действията му бяха премерени и точни. Той нямаше вид на човек, чийто кораб може всеки момент да гръмне до небесата. Имаше типичното лице и фигура на капитан на ферибот — набит и дружелюбен, противно на стереотипа на висок, втален пилот на пътнически самолет с бронзов загар на лицето. Солиден — такъв беше Сатън. На него можеше изцяло да се разчита. Зад гърба му екипажът го наричаше Еди Непоклатимия, нещо между комплимент и ругатня. Еди Непоклатимия, който с постоянен труд се беше изкачил по стълбицата на ранговете. При него нямаше нищо суетно, нищо, което да бие на очи или да бъде непредсказуемо. Не налагаше авторитета си, но въпреки това действията му бяха ефикасни. Сатън бе от типа бойци, на които човек може да разчита под обстрел в окопите.

Той беше именно човекът, на когото пасажерите биха се доверили като на единствено възможен капитан, ако узнаеха, че на ферибота е заложена бомба.

Сатън бързаше надолу по стълбите. Ноздрите му доловиха миризмата на дезинфектанти и мазут. Долитаха и писукания на електронни игри и повишени гласове откъм вратата на една от кабините. Той чуваше как Гартоуен излагаше версията за блокираното от рибарска мрежа витло. На фона на всичко това усещаше пулсирането на двигателите „Сторк-Веркспуър“, метрономното отекване на които беше започнало да се забавя, защото Гартоуен бе дал заден ход.

Сатън остави зад себе си тълпите от пасажери.

Отвори вратата на хангара за коли и трепна при внезапно връхлетелия го увеличен шум. Тук, долу, беше ужасно шумно. Всеки звук се отразяваше от металните плоскости и се носеше като ехо през огромния хангар. Той едва следеше мислите си поради рева на огромните вентилатори и непрекъснатото металическо тракане на веригите. Имаше чувството, че е попаднал в търбуха на морско чудовище, като боядисаните в бяло закрепващи скоби напомняха за ребрата му, а масивните пулсиращи мотори — за сърцето му.

Прожекторите в хангара осветяваха колите безмилостно и не оставяха никаква сянка. Сториха му се като застрашително приклекнали редици от стомана и стъкло. Сатън се втренчи към носа и почти веднага видя белия микробус. От форщевена до кърмата бяха наредени седем колони и микробусът беше трети от началото на втората колона.

До Сатън най-близко беше един камион, покрит с дебел пласт прах, върху който някой с пръст беше написал: Обзалагам се, че би искал жена ти да е също такава мръсница. При други обстоятелства Сатън щеше да се разсмее.

Вратите в хангара бяха разположени на по десет ярда една от друга. Шестимата моряци, които Паркър беше събрал, влязоха през една от тях намръщени и неспокойни. За тях този момент от пътуването не беше време на усилена заетост, както при тръгване и пристигане. Те не знаеха защо са тук, и не искаха да знаят какво ги чака.

Сатън отиде при тях и трябваше да повиши глас, за да го чуят.

— Хайде. Концентрирайте се.

Те го последваха между колоните от коли, като се промъкваха между тях, без да ги докосват. Само панталоните им забърсваха краищата на калниците.

Сатън дръпна ръчката на вратата на микробуса. Беше заключена. Направи същото с двете предни коли — едно синьо ауди и един по-стар модел воксхол, пълен с куфари. Те също бяха заключени.

— Какво трябва да направим? — попита Кийт, който беше най-възрастен от групата. Двамата със Сатън бяха постъпили в морската компания „Сиспийд“ в един и същи ден. Този факт често караше Кийт да мърмори, докато си пиеше бирата, че той също би могъл да стане морски капитан, ако му се беше удал шанс.

— Кутията с инструменти! — Сатън протегна ръка като хирург, който иска скалпел.

Кийт му я подаде. Сатън я постави на капака на воксхола и започна да тършува в нея, като накрая извади дълъг гаечен ключ и леко го потупа в дланта си.

— Дръпнете се назад!

Той извърна лицето си и с къс, бърз замах стовари гаечния ключ върху страничното стъкло откъм шофьора. То моментално се пръсна и повечето от дебелите кристални отломки се изсипаха вътре на седалката. Тук-там останаха да стърчат назъбени парчета. И милион пъти да разбиеш прозорци, стъклото винаги щеше да се чупи по милион различни начини. Снежинките и отпечатъците от пръстите си схождаха в своята безкрайна уникалност.

Сатън провря ръка, като внимаваше да не закачи с ръкава си някое остро парче, след което освободи ръчната спирачка.

Отиде до аудито, потърси да намери червената светлинка на алармената система, но такава не видя. Отново замахна с гаечния ключ, счупи стъклото и освободи ръчната спирачка. Микробусът „Транзит“ получи същата обработка. Сатън върна на Кийт кутията с инструменти и гаечния ключ.

Точно в този момент високоговорителят на вътрешната радиоуредба изпука и гласът на Гартоуен се обади:

— Мостикът вика хангара за коли. Фериботът е напълно спрял. Разрешава ви се да отворите вратата откъм носа.

Сатън отиде при радиоуредбата и вдигна слушалката:

— Тук хангарът за коли. Викам мостика. Започвам отварянето на вратата откъм носа.

Започна да натиска копчетата на контролния пулт.

Всъщност вратата на носа се състоеше от две части: външна, която се спускаше непосредствено от мостика и служеше за козирка при затворено положение, и вътрешна, която започваше от корпуса, издигаше се и при отворено положение служеше за рампа на колите. Двете части се отваряха в строг последователен ред. Вътрешната оставаше затворена, докато външната не се отвореше напълно.

На контролния пулт се виждаха шест отделни контролни лоста за ръчно управление. Всеки лост беше снабден с датчици, които при червено сигнализираха, че вратата е напълно отворена, а при зелено — напълно затворена.

Долният заключващ механизъм на козирката показваше червено, както и този на страничната ключалка.

Сатън чу как козирката започна шумно да се отваря нагоре.

Сигнализационната светлина за крайното блокиращо устройство на козирката светеше червено, както и светлината, която показваше, че козирката е отворена или затворена. Светлините за крепежните куки и заключващите болтове на рампата също показваха червено.

Вътрешната врата започна неумолимо да се отваря, също като подвижен мост на средновековна крепост.

Светът отвън започна да се разкрива постепенно, на части: нощно небе с облаци, стигащи до осеяното с бели петна море. Нямаше ясен хоризонт и Сатън почти не виждаше къде свършва небето и къде започва морето.

Един сляп свят.

Рампата подскочи леко в крайната точка на хода си. Контролната светлина показваше червено.

Устата на „Амфититрайт“ зейна. Сатън можеше да стъпи на рампата и от нея да се хвърли в Северно море, ако му се приискаше. Гребените на вълните леко се пенеха, вятърът забиваше водни пръски като стрели в лицето му. Времето се променяше. Те плаваха вече направо срещу бурята.

Сатън се обърна към моряците:

— Давайте да бутнем микробуса в морето.

Някои от тях изглеждаха съвсем оглупели. Кийт понечи да зададе въпроса „Защо“, но Сатън го прекъсна:

— Няма значение защо. Първо обаче ще трябва да изместим двете коли, а след това да бутнем микробуса. Бързо! Давайте!

Неговият авторитет сложи край на любопитството им.

Той разпредели моряците около воксхола, като двама от тях постави отзад, по един от двете страни, а той самият хвана здраво кормилото през счупения прозорец. Те избутаха колата върху рампата, почти до самия й край. Моряците от другата страна на колата бяха на по-малко от половин метър от края на отвора и внимаваха както за нея, така и за краката си. Някой викна предупредително: „Внимавай!“. Един от тях бе стъпил почти на ръба.

Те оставиха воксхола на половината на рампата и се върнаха за аудито. Пръски от морска вода се набиваха в глезените им. Преместиха аудито плътно зад воксхола.

Сега трябваше да се заемат с микробуса.

Сатън завъртя силно кормилото му в момента, в който той стъпи на рампата, за да може да избегне двете коли отпред. Моряците го изблъскаха почти до ръба. Над тях плющеше широкият брезент на козирката.

— Бутайте силно, момчета. Едно, две, три!

Микробусът се плъзна напред, предните му колела изскочиха от рампата и се наклониха към водата. Сатън и моряците се отдръпнаха.

Още веднъж. Четиримата отзад се напрегнаха и бутнаха едновременно. Микробусът се наклони напред и надолу: задната му част щръкна към небето като протегната ръка, търсеща да сграбчи опора, след което се предаде в обятията на морето.

Моряците върнаха аудито и воксхола на предишните им места.

— Това е всичко — каза Сатън. — Благодаря ви много. И нито дума на когото и да било. Разбрахме се, нали?

Моряците проумяха, че няма да получат повече обяснения, и се разотидоха, като се провираха между колите един след друг.

Сатън започна да превключва бутоните на пулта в обратен ред. Морето се скри от вдигащата се рампа. Куките и болтовете й светеха зелено. Сигнализационната светлина за рампата също беше зелена. Както и светлината за отварянето на козирката и тази на страничната ключалка.

Но долната ключалка на козирката, както и указателите за отваряне и затваряне продължаваха упорито да светят червено.

Сатън погледна часовника си. Обикновено такава операция не отнемаше толкова време, колкото сега.

Той се напрегна, за да чуе обаждането на хидравличната система на козирката.

Нищо.

Трябваше вече да се е затворила.

Той изруга през зъби. Изглежда отново се повтаряше проблемът с датчиците. Понякога датчикът на долната ключалка показваше, че е отворена, докато тя всъщност беше плътно затворена. Самият той беше докладвал този проблем преди три седмици.

На мостика имаше още един контролен пулт, но не толкова всеобхватен, колкото този. Пултът на мостика имаше светлини за страничните ключалки на козирката и заключващите устройства на рампата. Всичките сигнализационни светлини трябваше да показват зелено. А щом страничните ключалки показваха „затворено“, това означаваше, че и рампата бе плътно затворена.

Сатън беше единственият човек, който знаеше, че последните две светлини все още светеха червено.

Той вдигна микрофона и каза:

— Хангарът за коли вика мостика. Вратата на носа е затворена. Разрешавам ход напред за „Амфититрайт“.

Фериботът леко дръпна напред и се задвижи.

* * *

Кейт лежеше на пластмасовата пейка и усещаше как е плътно прилепнала към кожата й. Тя нагъна шала и го постави под главата си. Почувства го на бузата си топъл и пухкав.

Трябваше сега да е в леглото си, добре завита и заспала. Пътуването от Берген до Абърдийн отнемаше двадесет и четири часа и те бяха ангажирали пет двойни кабини. Но когато се качиха на кораба вчера следобед, им бе казано, че имало повече товар, отколкото се очаквало, а по закон, на всички шофьори на камиони трябвало да се предоставят места за спане. Затова за Кейт нямаше кабина, както и за останалите девет члена на трупата „Абърдийнски аматьори“, които пътуваха с нея.

Постепенно дишането й се успокои. Тя се чувстваше, като че ли е попаднала в зоната на здрача. Мислите й излитаха и се връщаха в съзнанието й като пера, носени от вятъра, като безразборно пръснати конфети.

Ех, тези спомени от Норвегия! Аматьорската й театрална трупа току-що бе представила пиесата на Алън Ейкбъри „Нагоре по течението“. Бяха десет души — седмина актьори, плюс режисьорът, специалистът по декорите и техникът по звука и осветлението. Тя си припомни пътуванията из фиордите, когато нямаха представление. Въздухът беше толкова чист и свеж, че дробовете боляха при вдишване. Планините се издигаха вертикално и главозамайващо нагоре. Кейт и другите минаваха покрай изолирани късчета земя, посипани с къщички от червени тухли и затревени покриви.

Два силни трясъка преминаха през корпуса на кораба и тя се стресна напълно събудена.

Захапа долната си устна, за да не изкрещи от раздразнение, и бавно се надигна. Дъждът продължаваше да бие по прозорчето над главата й.

Останалите също се загледаха смутено.

— Би могло да бъде всичко — каза Кейт повече на себе си, отколкото на другите.

— Няма място за безпокойство — обади се някой.

В този момент „Амфититрайт“ внезапно и рязко се наклони към нея и тя разбра, че имаше за какво да се тревожи.

Те паднаха на пода, като че ли ги беше метнала гигантска ръка. Кейт се опита да се хване за пейката. В този момент обаче фериботът се наклони на другата страна и тя се превъртя. Удари се силно в пода с левия си хълбок.

Острата пробождаща болка я накара да стисне зъби и да се пребори с паниката, която я обзе. Може би фериботът рязко беше свърнал встрани, за да избегне сблъсък. Кейт знаеше, че такива внезапни маневри се правеха, когато голям морски съд трябваше рязко да завие, за да избегне удар.

Но ако такъв беше случаят, „Амфититрайт“ сигурно би прихванал на радара си насрещния кораб. Освен ако не беше някакъв малък плавателен съд. В такъв случай обаче „Амфититрайт“ въобще нямаше да го види и щеше да премине през него, без да се усети.

Той отново се наклони, този път по-рязко и по-бързо. Всички предмети в бара, които не бяха закрепени — чаши, чинии, подноси, хора — бяха лашнати към мястото, където Кейт беше паднала. Тя с усилие се изправи и седна на пейката. Синклер и Алекс, съответно режисьорът и актьорът, който изпълняваше главната роля, се плъзнаха по пода и се блъснаха в преградната стена до нея.

Във въздуха летяха святкащи парченца и Кейт инстинктивно зарови лице в ръцете си, защото разбра, че това бяха парчета стъкло. Някой изкрещя, когато отломка от стъкло го удари по челото. Тя си помисли, че това бе Дейвънпорт — отговорникът по декорите. До нея достигна миризмата на алкохолни напитки от счупени бутилки. Тя погледна и видя, че Дейвънпорт се беше втренчил в дланите си. Бяха опръскани с кръв. Той несъзнателно беше размазал кръвта по лицето си.

Трябваше да се бяга. Трябваше да се измъкнат. Веднага!

Гледаха към нея, полицайката — тя да поведе групата. Кейт грабна шала, уви го около главата си и завърза двата му края на тила си. Знаеше, че трябва да мисли съвсем ясно. Ако получеше удар по главата, щеше да се раздели с шанса си да оцелее. Не беше пияна. Все още можеше да мисли ясно и да взема бързи решения. Трябваше да го направи, докато все още можеше.

Изглежда „Амфититрайт“ успя да се стабилизира, поне временно, но доста килнат настрани, към далечната страна на бара. Плоският под сега бе застанал под ъгъл като стръмна стена. От другата страна на стаята бе коридорът, а след това стълбите, които водеха към горните палуби.

Това бе единственият изход за измъкване и те трябваше да се справят.

— Да се хванем на верига — каза Синклер.

Както обикновено той беше безупречно облечен с черно поло под светлосив костюм. Напомняше за дните, когато хората се обличаха специално за пътуване. Но те не бяха на презокеански рейс. Сега в Северно море бушуваше буря, а в последните секунди „Амфититрайт“ като че ли започваше да прилича на Титаник.

Кейт поклати глава.

— Веригата ще се разкъса, когато фериботът започне отново да се движи. Следвайте ме и правете каквото аз правя.

Тя се хвана за най-близката маса. Масите бяха кръгли и централно закрепени с винтове за пода. Столовете около тях имаха същата конструкция, но по-малки и по-ниски и изглеждаха като гъби. Най-малкото разстояние между тях беше около метър. Кейт можеше с една ръка да хване един от тях, а с другата да се пресегне и да хване друг.

Тя обаче разбра, че би се задържала трудно. Металът беше студен и хлъзгав, а дланите й бяха изпотени. Бавно се придвижваше към стълбата и винаги едната й ръка беше хваната за един от столовете. Изпъваше се напред, хващаше се и се придърпваше нагоре. Помисли си, че е в космически кораб и се придвижва с оттласкване от една точка към друга.

Останаха две маси до вратата, а след това — коридорът, който бързо се пълнеше с хора.

Десният й крак се подхлъзна. Лицето й се изкриви от болка — цялото й тяло увисна на ръцете. Тя се опита с крак да потърси опора, намери я, отново се подхлъзна, изгуби я и накрая успя.

„Амфититрайт“ започна да се килва наляво. Внезапно Кейт беше обзета от характерното за боди-сърфинга^[1] въодушевление, когато заедно с надвисващата огромна вълна идват страхът и вълнението, при което сърфистите започват трескаво да гребат с ръце, отлично знаейки, че трябва да яхнат вълната точно навреме или рискуват да бъдат запокитени на парчета към морското дъно. За нея „Амфититрайт“ бе като вълна, устремена към своя момент на равновесие, и я предизвикваше да преодолее инстинктивната човешка паника, като изчака най-подходящия момент.

Тя погледна надолу между краката си. Останалите се бяха пръснали по наклонения под и приличаха на армия от мравки.

— Пуснете се! — изкрещя тя. — Хайде, пускайте се!

Тя се залюля, краката й бяха пред нея. Плъзна се през оставащите няколко метра до вратата по гръб, както някога се бе учила да се пързаля със ски. Удари се в рамката на вратата, излетя в коридора и се сблъска с един от стюардите. Започнаха да се извиняват един на друг, което беше толкова глупаво, а и въобще не се чуваха поради писъците на другите пасажери и шума на пропукващ се метал. Кейт не помнеше кога за последен път бе чувала толкова силен шум — стена от звук, но без тон и сърце.

Стюардът изблъска Кейт от входа, понеже другите след нея започнаха да се изсипват в коридора. Тя ги преброи. Една част бяха от нейната страна на вратата и само Синклер и Силвия бяха паднали от другата.

В долния край на коридора се виждаха множество глави пред стълбата. Две млади жени, само по долни, къси сиви пижами, бяха увиснали на перилата. Зърната на гърдите им изглеждаха като допълнителен чифт очи. Възрастен мъж бе застанал отдясно на Кейт, до вратата на една от кабините, с ръце на ушите и с широко отворена, изкривена уста. Внезапен трус го хвърли отново в кабината и той повече не се показа. Пиков час в ада! Паниката се предаваше от човек на човек така бързо, сякаш беше вирус.

Без предупреждение „Амфититрайт“ рязко се килна надясно. Кейт отчаяно се хвана за рамката на вратата, краката й се подгънаха. Дървото се разцепи под пръстите й, тя се завъртя и отново се намери в бара. Удари се силно в стената.

Не смееше да гледа надолу, под ритащите си крака.

Усещаше, че не може да се задържи. Щеше да падне на пода на бара, десет-петнадесет метра надолу. Подът обикновено беше плосък, а сега подскачаше като сребристо топче в гигантски игрален автомат и тя щеше да се разбие в края на стената. Така всичко щеше да свърши: ударът да счупи костите й и да смачка органите й. Тя щеше да се задуши в собствената си кръв, да агонизира и да се парализира, докато смразяващият океан не довърши започналия кръвоизлив.

Пръстите й се изплъзваха.

Трябваше да стана алпинистка и да практикувам хватките с пръсти.

Тя се опита да се хване по-здраво, но не успя. Пронизваща болка минаваше през пръстите, китките и ръцете й.

Ако при падането се удареше в първата маса, която беше най-близко, преди да е набрала достатъчно скорост, може би щеше да се измъкне! Ако!

Почувства как една ръка хвана дясната й, а друга я прихвана за кръста. Тежестта изчезна от пръстите и тя усети как някой я издърпва през вратата. Пусна рамката на вратата и си удари глезените в нея. Останала без дъх, тя едва промълви благодарността си на Алекс и Дейвънпорт, че са я спасили.

Двама от екипажа, с бели, изцапани с мръсотия и с петна от кръв ризи, профучаха край тях към стълбата, като се опитваха да наложат някакъв ред сред блъсващата се безразборно тълпа.

Кейт чувстваше, че я огражда бял шум и че този бял шум прониква в цялото й тяло.

Синклер изскочи през отворената врата и започна да помага на Силвия. Кейт застана до него и двамата се наведоха, за да я издърпат. Разстоянието не беше голямо, но тя беше малка на ръст и — още по-лошо — беше скована от страх. Стоеше изправена като пръчка отдясно на отвора. Кейт й даде знак с ръце как да се присвие и да скочи.

Силвия им крещеше нещо, но гласът й се давеше в общия шум. Протегна ръце към тях. Единият й крак се подхлъзна и тя полетя надолу, удари си брадичката в рамката на вратата. Ударът я отхвърли назад, извън всякакъв контрол. Тя се удари в бара, така както преди няколко мига Кейт си представяше, че ще стане с нея. Силвия продължи да пищи и да се блъска наляво-надясно в масите и столовете.

Кейт я чуваше. Писъците издаваха първичния страх на безпомощното човешко същество, изцяло подчинено на закона за земното притегляне. Никога човешкото тяло не е тъй безпомощно, както когато пада. По своето линейно движение, водещо до неизбежното, рязко спиране, падането се оказва фактически олицетворение на смъртта.

Силвия се удари в края на стената и изведнъж притихна. Главата й се килна към дясното рамо. Дясната й ръка увисна безжизнена на пода, а лявата й се затисна под гърба. Краката й не се помръдваха — разкрачени, в гротескна пародия на сексуално прелъстяване. Петна от кръв се появиха на стената под главата й.

Така можеше да свърша и аз… ако Алекс и Дейвънпорт не ме бяха грабнали навреме.

Кейт не можеше да откъсне погледа си от мъртвата жена.

Лицето на Синклер надникна над рамото й. Кейт го сграбчи, извъртя го и го заблъска към стълбата, за да не гледа към Силвия.

Алекс беше последен и проверяваше дали всички са се измъкнали. Кейт се опита да преброи наум членовете на трупата, но в коридора имаше много други хора и тя не можеше ясно да ги види. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че никой не е изостанал.

Никой, освен Силвия!

Алекс посочи към стълбата. Кейт кимна с глава. Нямаше смисъл да стоят повече тук.

Алекс сложи единия си крак на стената и другия — на пода, защото при килналия се ферибот те образуваха ъгъл под четиридесет и пет градуса. Кейт го последва. Имаха усещането, че вървят от двете страни на канавка. Всички забързаха към стълбата.

Не отидоха много далече. След няколко метра тълпата беше непробиваема. Маса от човешки тела, които се блъскаха напред-назад и задръстваха проходните места. Блъсканицата беше така свирепа, че въздухът помежду им почти изчезна.

Кейт се огледа. Все още не можеше да зърне нито един от „Абърдийнските аматьори“. Тълпата ги беше погълнала. От време на време Алекс протягаше глава и също търсеше познати лица.

Като с бръснач я проряза мисълта: Ако останем тук, всички ще загинем.

Простичко казано. Всички вътре из ферибота можеха да разчитат единствено на себе си. Кейт можеше също само себе си да спаси. Но горе, на палубата, на открито, където бяха спасителните лодки, Кейт можеше да свърши нещо полезно, ако успееше да се добере до някоя от тях.

Алекс я гледаше. Тя разбра, че той мисли точно като нея.

Решението взеха и двамата. Без дори да си говорят. Да се спасява, който може.

Алекс сви глава и се втурна напред. С протегнати ръце, като разблъскваше грубо тълпата, като че ли плуваше брус, той разпръскваше хората, така както носът на кораб пори бурни вълни. Тълпата се разтвори, сви се, след това отново набъбна. Кейт го следваше неотлъчно по петите, за да не позволи тълпата да се затвори пред нея. Осъзнаваше, че наоколо се крещи, виждаше като в мъгла размахани юмруци, насочени към нея и към Алекс. Юмрук я удари по лицето, но тя почти не му обърна внимание.

В съзнанието й се прокрадваха моменти от обучението й като полицайка и инструкциите, които знаеше от класната стая: „Допаминът^[2] се предава по нервната система и се отделя тогава, когато индивидът активно преследва определена цел, като например бягство с цел спасение“.

Думата допамин започна да приема образ пред очите й.

Пробягаха нагоре по стълбата до по-горната палуба. Тук тълпата беше още по-гъста. От двете страни на коридора се точеха еднакви врати. На тази палуба бяха повечето от кабините, включително и тази, която Кейт бе искала за себе си. Изглежда всички пасажери тук бяха изскочили наведнъж.

След миг-два Кейт осъзна, че тази тълпа не се блъскаше. Много от пасажерите бяха възрастни. Почти не правеха усилия да бягат. Един мъж дори се дръпна галантно пред тях и леко им се усмихна, когато те профучаха край него. Тези хора бяха на края на живота си и приемаха, че времето им е дошло малко по-рано, отколкото са очаквали. Спокойствие в центъра на бурята!

Кейт и Алекс се движеха сякаш в друго измерение — забързани, в обвивка от забавено време. Притичаха по коридора и стигнаха до ново задръстване пред следващата стълба. Стоп! Крачка напред! Пак стоп! Всеки, успял да се промъкне напред, се беше вкопчил в парапета, но ето че той не удържа на напора. Първо от едно място, а след това от няколко той се отскубна и се заизвива като змия. Хората падаха по гръб един върху друг.

Без да губи време, Алекс се хвърли върху дюните от човешки тела и започна да се катери по тях. Нечия глава се подаде под единия му крак, човешко тяло се опря в него, когато той се спъна и загуби баланс. Краката му потъваха в движещата се повърхност и той ги изтегляше бързо, като че ли бе попаднал сред подвижни пясъци. Кейт го следваше неотклонно. Една ръка я хвана за глезена, но тя силно я ритна.

Обречените и спасяващите се! Оцеляване на най-пригодените!

Като стигна до края на стълбата, Алекс се обърна към Кейт и вдигна два пръста. Още две палуби нагоре, докато излязат на открито. Тя кимна.

Щеше да бъде много по-лесно, ако фериботите не ги строяха така, че да държат хората вътре. Почти всичко е замислено как пасажерите да бъдат вкарвани и разпределяни вътре, в гигантската конструкция, която да ги пази от природните стихии и да осигурява безопасността им. Но най-безопасното място, в случай като този, се оказваше на открито. Така че да вървят по дяволите падащите предмети, вятърът и дъждът, защото човек не може да се спаси, ако се намира четири палуби надолу.

Кейт се изравни с Алекс. Стана й забавно, като разбра, че не чувства никакъв страх. Изпитваше страх, когато някой я следеше в тъмна улица в два часа след полунощ. Изпитваше страх, когато очакваше нещо да се случи, именно тогава въображението й се развихряше. На страха му трябваше време — да завладее цялото й съзнание. А точно това нещо — времето — тя го нямаше тук, на ферибота. Трябваше само да действа по-бързо, отколкото можеше да мисли, и с мрачна решителност да остане жива.

Кейт се огледа като в забавен кадър на филм. Вратът й правеше движения на робот, очите й фокусираха като лещите на кинокамери — имаше чувството, че чува механичното им пърхане — докато зениците й успеят да се фокусират върху предмет. Полужена-полумашина. Погледна краката си, които й изглеждаха смешно дълги и отдалечени.

Образите, които приемаше в съзнанието си, се запазваха само за секунда. Когато започна да се опитва да ги връща, не можеше да си спомни какви са били. Усещаше, че умът й ще спре да работи, като че ли щеше да се затвори.

Едно след друго изчезнаха сетивата й. Първо — вкусът. Тя избърса кръвта от ръката си и облиза един пръст, но не усети лекото щипане върху езика си. Тогава разбра, че не усеща в ноздрите си миризмата на мазут. Изчезна и усетът за допир. Тя трябваше да види за какво се е хванала, защото нямаше усещане в пръстите и дланите си. Накрая изключи и слухът й, въпреки че наоколо се разнасяше мъчително нетърпим шум. Кейт имаше чувството, че слуша и гледа света под вода.

Единственото, което й остана, бе зрението. То я направляваше през безшумния тунел към най-привлекателната буря на света, където силният дъжд и виещият вятър означаваха свобода.

Ето, това е то! Всичко е в този миг на съществуване. Нямаше минало, нямаше и бъдеще. Една процесия от сегашни времена, едновременно безкрайни и неизмеримо къси. Вече нямаше значение нищо, което бе станало в миналото. Един сложен, вълнуващ и бурен живот бе сведен в този момент до най-простата му същност — борбата за оцеляване!

Тъмнина обгърна внезапно „Амфититрайт“. Кейт си помисли, че е ослепяла, че е загубила последното от петте си сетива. Изведнъж видя поредица от сини искри да пробягва пред кръглите прозорчета на кабините и да потъва във водата. Тъмнината отново завладя всичко, но сега светнаха аварийните светлини — в мръсножълтеникав цвят на горчица и едва мъждукащи, за да бъдат от полза. Премигнаха един-два пъти и угаснаха. Последното, което Кейт видя, беше Алекс, който протегна ръка и хвана нейната. Тя забеляза, че русите косъмчета на пръстите му се бяха изправили, като че ли ги беше приближил до телевизионен екран.

Алекс започна да я дърпа ту в една, ту в друга посока, като се мъчеше да намери пътя в тъмнината. Тя не усещаше ръката му, но по движенията си разбра, че двамата са се вкопчили един в друг.

Изведнъж почувства, че свежият мразовит въздух я бие по лицето. Сетивата й се възвърнаха, в лявото й ухо отекна воят на машините.

Двамата бяха излезли навън. „Амфититрайт“ се беше наклонил силно. Беше дясно на борд, но отново като че ли се стабилизира. Кейт се разкрачи, за да бъде по-устойчива срещу внезапните движения, и се огледа. Нито следа от Алекс, въпреки че той беше с нея допреди секунди. Всъщност не беше сигурна — секунди или часове.

Една от спасителните лодки се люлееше екстравагантно и се спускаше към морето. Един от мъжете в нея постоянно удряше с брадва по корпуса на кораба, когато люлеещата се лодка се приближаваше опасно близо. От ударите хвърчаха искри. На Кейт й бяха нужни секунди да разбере, че всъщност мъжът се опитваше да разбие прозорчетата на кабините, за да освободи хората от долните палуби.

Кейт се влачеше и плъзгаше надолу към подветрената страна на ферибота. Там се беше събрала в полукръг групичка хора, сякаш зрители на улично представление. Те пищяха като морски чайки. Кейт си проби път сред тях, стигна до ръба на корпуса и погледна надолу. Една жена висеше на една от спасителните стълби, които водеха към морето. Беше неподвижна, хората крещяха по нея. Колкото повече й крещяха да се придвижи надолу, толкова повече тя се вкопчваше в стълбата. Никой не смееше да я докосне. Ръцете й бяха побелели от стискане.

Кейт не можеше да знае дали жената е замаяна, или е вцепенена от страх, но това не я интересуваше. Жената блокираше пътя на всички.

— Трябва да се мръднеш — изкрещя Кейт. — Или се качи нагоре, или тръгвай надолу. Трябва да освободиш стълбата, хората да минат.

Жената въобще не я погледна.

Кейт се хвана за горната част на стълбата, спусна краката си и започна силно да рита по ръцете на жената. Два, три, четири ритника и жената повече не можеше да се задържи. Тя се преметна назад, удари водата с разтворени ръце и крака и потъна в белите разпенени вълни на урагана.

Кейт се изтегли на палубата. Тълпата я гледаше вцепенена. Тя хвана най-близкостоящия до нея човек и го тласна към стълбата.

— Слизай!

Тялото на жената, която падна във водата, сякаш носеше моята глава.

По палубата се претърколи надуваем спасителен сал. Някои от чакащите да слязат по стълбата, се спуснаха към него. Мъж с къс панталон пробяга покрай тях и се хвърли с главата напред към сала, като се опита да се вкопчи в него и да спре превъртанията му. Той го теглеше така, както каубой дърпа юздите на разбеснял се кон. Другите се струпаха на камара около него с тръпнещи като в оргия сплетени крайници. Тежестта им го избута през палубата в морето. При падането си салът разпиля човешките тела като пръски.

Ето защо всеки се паникьосва, помисли си Кейт. Не само защото те е страх да умреш и не само защото е ужасно това да ти се случи, но и защото вероятността да оцелееш е така жестоко малка. Достатъчно хора ще се спасят и утре ще си помислят, че си е заслужавало да се борят за оцеляването си, но много повече ще се опитат да направят това и няма да успеят. Когато самолет се забие в морето, всички умират почти по едно и също време. Но тук съдбата си играе с жертвите. Дава им достатъчно време да се надяват, но не и непременно да вярват в спасението си. Играе си с тях, кара ги да потърсят в себе си умения и здрави нерви, за да се изправят срещу смъртта. И точно когато човек си помисли, че шансовете му за спасение са достатъчно близко, човешката суета и капризи пак ги отдалечават.

Кейт почувства как вътре в нея започна да се надига гняв от некомпетентността на екипажа „Амфититрайт“ да подготви необходимото в такива случаи. Такива големи кораби не би трябвало да потъват толкова бързо. Те не би трябвало да имат спасителни лодки, които не могат да се спуснат, защото макарите им са ръждясали, като онази ей там, която се люлее безпомощно на вятъра. Екипажът поне би трябвало да е способен да раздаде разхвърлените по палубата вързопи от спасителни жилетки, които да не са толкова здраво вързани, че да не могат да се отделят една от друга. Вероятно екипажът на „Амфититрайт“ си е мислил, че такова нещо няма да му се случи. Е, да, ама му се случил! И продължава в момента!

Някой подаде на Кейт спасителна жилетка. Тя го погледна и видя, че е Алекс. Той също държеше една. Двамата се опитаха да облекат жилетките, но им бе трудно, тъй като пръстите им бяха изтръпнали. Коланите на жилетката на Кейт бяха много къси и не можеха да се закопчеят под чатала й. Тя ги върза на кръста си и ги придърпа. Жилетката се изхлузи наполовина, понеже не беше здраво стегната. Огледа се, да намери някоя друга, която да й стане. Алекс я хвана за ръка, придърпа я към себе си и с другата си ръка направи фуния на ухото й.

— Остави — изкрещя той. — Трябва да скачаме веднага. Коритото потъва!

Твърдата пластмасова палубна настилка започна да се чупи. Двамата заобиколиха една част, която се бе надиплила като килим, прехвърлиха се през парапета и застанаха на ръба. До водата долу имаше шест-седем метра. Това разстояние щеше да намалява, докато фериботът изчезне във вълните.

— Когато всичко това свърши — извика Алекс на Кейт, — ще вечеряш ли с мен?

Когато всичко това свърши! Когато се измъкнем живи!

Когато! Не ако!

Кейт кимна с глава и се пресегна да го хване за ръка. Този път тя можеше да почувства допира. Вплете пръсти в неговите и ги стисна.

Двамата скочиха.

Може би наистина разстоянието беше седем метра, но те го почувстваха така, сякаш беше седемдесет. Падаха във времето и в пространството, дъхът й я бе изоставил някъде около нивото на палубата, а надеждата бе отнесена от бушуващата буря. Кейт прибра крака и ръце във форма на риба и падна в морето. Изведнъж я обзе отдавна забравеният детски страх, че може да се хвърли в плувния басейн през нощта, когато е бил изпразнен. Какво би станало, ако морето изчезнеше, докато тя пада в него?

Но морето не беше изчезнало. То я погълна цялата със студенината си и тя не почувства никаква болка. При съприкосновението с водата ръката й се откъсна от тази на Алекс. Спасителната жилетка се измъкна от нея, заедно с шала, и се понесе нагоре. С ръце тя правеше малки осморки, за да може да излезе на повърхността. Отвори очи, но виждаше само размазани петна.

Беше жива, но сама в една враждебна морска шир. Бялата завеса на паниката се спускаше. Ако позволеше да я покрие и да разруши способността й да взема решения, щеше да загине.

Съобрази, че трябва да позволи на тялото си да се изправи. Когато усети, че е във вертикално положение, започна да се изтласква силно с крака към повърхността. Изскочи точно в средата на една вълна и имаше половин секунда, за да поеме малко въздух и да се гмурне отново. Устата й беше пълна със солена вода и машинно масло.

В дробовете й също имаше вода. Тя се давеше.

Водата придържаше тялото й, но Кейт беше сякаш извън него. Тя го гледаше отгоре и виждаше подробности: кичури коса, полепнали по челото й.

Тя нито разбираше, нито имаше представа и идея за времето и мястото. Дълбоко в нея й бе интересно да узнае какво ще последва, но всъщност съзерцаваше всичко това без желание. Беше чисто и просто борба за оцеляване. И тя губеше.

Каквото и да се случеше с тялото, умът и душата й щяха като че ли да продължат пътешествието. Отиваше към следващата фаза на цикъла. Може би вече беше във времето след живота. Може би това беше някаква космическа камера за декомпресия, специално пригодена да прилича на мястото, откъдето току-що бе дошла, за да може да се аклиматизира постепенно към новите условия.

Чувството за свобода беше огромно и Кейт плуваше в него. Когато борбата приключи, идва еуфорията. Ако някой някога открие тялото й, никога няма да знае колко близко е била до откриването на истинското спокойствие.

Някакъв глас звучеше в главата й. Несъмнено — нейният.

Лео!

Лео — с рошавата кафява коса и огромните шоколадови очи, торбестия панталон и походката на гълъб. Този, който всеки път, когато тя се върнеше вкъщи от работа, се хвърляше върху нея. Една четиригодишна направлявана ракета, която я обсипваше с целувки и прегръдки.

Синът й Лео! Бори се за него, ако не искаш да се бориш за себе си.

Кейт се върна в съзнание като след продължително падане. Изчезна носеното от вълните й тяло и на негово място тя видя как морето се разсича от потъващ кораб, а наоколо само кръв и трупове. Имаше чувството, че гледа героична сцена от морска битка, както във филма на Мейтър Браун „Разрушаването на кораба Ориент в битката за Нил“.

Тази сцена от ада беше първото нещо, което Кейт си спомни. Тя преминаваше през процес на прераждане, в който всичко беше ново и странно, а всичко предишно беше заключено в минало измерение.

Тя усети, че умът й се възвърна и заработи на вълната на най-основния мисловен процес — причина и следствие.

Студена вода — студено тяло! Излизай от водата и се затопляй!

Реалното осъзнаване на обстановката пробяга от ума до мускулите й. Кейт изплува на повърхността и започна да изхвърля водата от дробовете си, и да вдишва кислород.

Точно пред нея плаваше надуваем спасителен сал. Двадесет секунди й трябваха, за да се сети да доплува до него. Тя се повдигна, прехвърли се и усети как морето като че ли се стече по краката й като река. Бе такава тъмница, че си помисли, че е сама. Изправи се несигурна и се огледа. Краката й бяха във вода. Постепенно очите й привикнаха към тъмнината и тя различи тела и лица. Салът беше пълен.

Вълните покрай нея се разплискаха и се подаде човешка глава. Кейт се наведе, бръкна във водата и хвана мъжа за яката. Опита се да го изтегли, но той беше толкова уморен, че не можа да си подаде ръката. Успя да го задържи за секунди, и го пусна, като наблюдаваше с уморено отвращение как той се отдалечаваше и ето че се изгуби от погледа й.

„Амфититрайт“ потъваше и изчезваше, както душата на живо същество навярно напуска тялото си. Кейт видя за миг ужасени лица по изцапаните с кръв люкове на каютите. Това бяха хората, хванати като в капан в по-долните кабини и в машинното отделение и чакащи в тъмнината морето да дойде и да погълне техния ужас.

Когато водата достигна до комина, Кейт чу от сала как прозорците на мостика се счупиха. Дрънченето на стъкла се извиси над монотонния рев на урагана. Сигнална ракета се извиси над потъващия кораб и освети в тъмночервено масовата смърт. Морето заливаше вентилаторите и отворите, плискаше се около опразнените стоянки за спасителни лодки и изпочупените парапети и алчно завладяваше умиращото туловище. Водата засмукваше все още останалите на палубата живи пасажери, но не всичките наведнъж, а по няколко. Късметлиите се задушаваха от дима на комина и умираха, преди водата да ги е достигнала.

На Кейт й се струваше, че самото море пищеше.

И тъй… „Амфититрайт“ потъна. Фонтан вода изригна като вулкан и за момент остана неподвижен. На върха му подскачаше самотно тяло, извисило се като безполезно жертвоприношение. След това водната планина започна да се прибира с ниско ръмжене, като разпращаше глухо ехо по всички посоки на компаса. Това, което остана, беше вихър от пушек и пара над мястото на смъртта.

Кейт се отпусна на ръба на сала. Нещо остро удари хълбока й. Тя се претърколи и видя, че това бе механизмът на брезентовото покривало. Тя го разтвори, при което автоматично се включиха спасителните светлини. Двама от сала погледнаха към Кейт. Единият бързо си отмести погледа, но другият мъж, само по долни гащи, я гледаше настървено. Тя издържа погледа му.

Мъжът скочи на крака. Кейт вдигна ръце, за да се защити, но мъжът не предприе нищо спрямо нея. Той удари една от лампите и тя се пръсна, след това друга и следващата. Юмрукът му се обля в кръв, нарязан от стъклата.

Кейт се пресегна и го сграбчи за рамото.

— Какво правиш?

Мъжът се беше запътил към следващата лампа, но се обърна и се изплю в лицето й.

Една жена се надигна и му изкрещя:

— Какви ги вършиш?

Мъжът махна в полукръг с ръка.

— Тоя ужас! Не искам… не искам да гледам тоя ужас. Не искам да го гледам.

Кейт избърса плюнката от бузата си, изправи се и грубо го стисна за врата. Тя го дръпна назад и изсъска в ухото му:

— Как ще ни намерят спасителите, ако счупиш всичките светлини?

Мъжът рязко замахна с лакът, за да й избие въздуха, но тя беше много по-бърза от него. Пусна му врата и бързо отстъпи настрана. Ударът на мъжа премина във въздуха. Кейт му нанесе удар в слабините. Мъжът изхърка и падна върху ръба на лодката. Една вълна го заля и с леко плъзгане го понесе.

Кейт коленичи и се опита да го изтегли обратно, но мъжът вече беше изчезнал. Тя се обърна към хората в лодката, но никой не каза нищо. Жената, която се опита да я защити, само повдигна рамене.

— Ей, вие — каза Кейт. — Струпайте се един до друг. Имаме на разположение само телесната си топлина. След като стигнахме дотук, дайте да не се издъним.

Тя започна да струпва хората в кръг, да се притискат един към друг. Няколко от тях сами се притискаха, обаче повечето бяха изпаднали в дълбок шок. Те оставиха Кейт да ги блъска и подрежда, като че ли бяха кукли или резенчета домат по края на подноса за салата.

Те се скупчиха за известно време, но постепенно кръгът започна да се разкъсва, вълните удряха страните на сала и те се разхвърляха отново по бордовете. От време на време голяма вълна прехвърляше сала и, когато отминеше, Кейт ту виждаше ново лице, ту откриваше, че друго вече го няма. Морето си играеше с хората. Някои поглъщаше, други изхвърляше, някои — живи, други — мъртви.

Къде е жената от аварийната стълба? Кейт сякаш още риташе впилите се в стълбата побелели ръце. Жената се изпускаше и падаше назад в морето. Ето че потъна и изчезна!

А другите? Какво стана с тях?

Алекс беше скочил с Кейт. Той беше млад и силен и щеше да се справи.

Какво стана със Синклер? Дребният, спретнатият в сивия си костюм човек, който през тези няколко години й беше като баща? Дали ужасът не го беше парализирал и дали той не беше загубил волята си да оцелее, като старите хора, които направиха път на младите да минат край тях?

О, не! Дано Синклер се е измъкнал.

Ами онзи гадняр Джейсън, който й пускаше в лицето вонящия си дъх през лигави устни и се опитваше да я опипва? Дали е успял да се измъкне?

Кейт беше видяла толкова много тела във водата и знаеше, че още толкова са останали в „Амфититрайт“. По закона на вероятностите едва ли всички „Абърдийнски аматьори“ бяха успели да се измъкнат. Може би дори повечето от тях се бяха удавили.

А може би само тя беше успяла да се спаси!

Ако съдбата й кажеше, че само няколко от цялата трупа биха могли да се измъкнат — например четирима — кои по-точно би избрала? Кои би искала да бъдат те?

Разбира се — Синклер. Синклер и Алекс. Кои други?

Не! Този начин на мислене е опасен. Спри го!

Ураганът започна да утихва, а заедно с него вълните и вятърът, и Кейт разбра, че няма да умре — поне днес няма.

Небето започна да променя цвета си от черно на тъмносиньо, когато се появи първият хеликоптер ниско над вълните. От отворената му врата скочи леководолаз, като държеше тялото си изправено. Той изчезна във водата и се появи на почти половината разстояние до сала. Една вълна отново го закри и ето че този ангел спасител, в сив неопрен, изведнъж се появи и се качи на сала.

Хеликоптерът кръжеше над главите им и въздушното течение от перките му изравни водата около сала. Водолазът вдигна ръка над главата на Кейт. С движение посочи на хеликоптера къде да спусне спасителната седалка, а след това я пристегна здраво за нея. Нагоре и надалече от този ад. Почувства се като парче месо, люшкащо се на лебедка.

Здрави ръце подхванаха Кейт при последните сантиметри, изтеглиха я в хеликоптера и тя се свлече на пода, като остави малко мокро петно. Някой я зави със специално одеяло, а мъж в авиаторски костюм клекна до нея. В ръцете му имаше бележник.

— Как се казваш, готина?

Говореше с твърд шотландски акцент и имаше току-що набола светлокафява брада. Беше един от многото, които биваха изкарани от леглото в ранните часове, и явно не е имал време да се обръсне. На Кейт й се искаше да го прегърне и да благодари на него и на колегите му, че са я спасили. Но само си прочисти гърлото и отговори:

— Кейт Бошан.

— Къде се намираш?

— Ъ-ъ…?

— Къде са намираш? Кажи ми къде се намираш?

— В хеликоптер.

— Добре. Какъв ден е днес?

— Защо ме питаш?

— Моля те, отговаряй. Трябва да разбера дали не си наранена.

— Не, не съм.

— Какъв ден е днес?

Тя въздъхна.

— Предполагам, че е понеделник, рано сутринта.

— Какво се случи?

— Какво имаш предвид?

— Какво ти се случи през последните пет минути?

— Господи! Тая работа ми прилича на първите години в училище. Седях в сала и вие дойдохте и ме изтеглихте. Ето това се случи.

— Благодаря ти.

Той отметна нещо на четири колони в бележника си и написа „Н/О х 4“.

— Какво означава това? — попита тя.

— Нащрек и ориентирана — четири пъти. Това означава, че знаеш коя си, къде си, колко е часът и какво току-що ти се е случило.

— Не е ли така с всеки?

— Нищо подобно. Има всякакви случаи — от четири по четири, до четири по нула.

— Какво означава нулата?

— Че само е наясно, че съществува, и нищо повече.

— Ако на човек му се случи това, значи е много закъсал, нали така?

Той се усмихна.

— Да, така е.

— Къде отиваме?

— В Абърдийн.

Изтеглиха отново въжето до вратата на хеликоптера и издърпаха вътре следващия оцелял. Мъжът с бележника отново започна да задава същите въпроси. Кейт се сгуши в ъгъла. Искаше й се всичко да е приключило.

Вече друг отговаряше за положението. Нямаше нужда тя да продължава да бъде силната.

Хеликоптерът кацна до едно празно складово помещение на пристанището в Абърдийн. Беше студено и приличаше на огромна пещера, но за Кейт това бе приятна гледка. Стенният часовник показваше пет и десет минути. Мека утринна светлина се прокрадваше през процепите на ръждясалия железен покрив.

Кейт си намери място на пода. Дадоха й дълбока чиния със зелена супа. Тя започна бавно да яде и усети как топлината я обгръщаше. Специалното одеяло шумеше силно при всяко нейно движение.

Оцелелите влизаха на групички като гости на прием. Кейт поглеждаше всеки път, когато някой влизаше, като се надяваше да види Синклер, Алекс или някой от другите. Но… никаква следа от тях.

Жена на средна възраст, забързана и делова, по джинси и меки обувки, дойде при нея.

— Ще ви закараме в болница да ви прегледат. Съжалявам, че се забавихме, но трябваше да подредим нещата по важност и съм сигурна, че оценявате факта, че има други, които се нуждаят от лекар много повече от вас. Излезте през вратата, тръгнете наляво и ще видите един минибус, който чака на ъгъла.

Кейт излезе от помещението. Вятърът напълни гърлото й с прахоляк. Над нея високо се издигаха жълти кранове, поставени върху тъмнолилави площадки. Чайки кръжаха като самолети. По земята имаше разпръснат птичи тор, сред който се подаваха зеленикави отломки от бирени бутилки.

Тя почака десетина минути свита на задната седалка, докато бусът се напълни. Шофьорът се качи, хвърли поглед към пътниците, в който имаше и съчувствие и притеснение, затвори вратата и запали мотора. Шофьорът мина край наредени в редици ремаркета и удари спирачките, понеже пред него изскочи камион с кран, зави и излезе на главния път, който се простираше по протежение на доковете. Гранитните здания блестяха на изгряващото слънце, докато лъчите проблясваха отразени от слюдата в камъните.

Врява и безредие царяха в Кралската военна болница. При нормални условия приемната за спешни случаи можеше да побере тридесетина човека. Днес там имаше най-малко три пъти повече, а други десетина се бяха наблъскали в малка пристройка, встрани от главното помещение. Електронният надпис, който показваше средното време за чакане, беше изключен, по коридорите търчаха насам-натам доктори в зелено, медицински сестри в синьо-зелено и рентгенолози в тъмносиньо. Една фигура в синьо-зелено се спря за кратко да провери Кейт.

— Нуждаете ли се от нещо? — попита фигурата.

— От нещо друго, освен шанса да изживея последните няколко часа различно, така ли?

Сестрата се усмихна смутено и изчезна във вътрешността на болницата.

В приемната имаше само един телефон за градски разговори. Една жена викаше нещо в слушалката, а този, който я слушаше от другата страна, едва ли разбираше нещо. Кейт отиде при жената, отне й слушалката и каза в нея:

— Вашата приятелка е добре — с това тя сложи край на разговора.

Жената беше толкова слисана, че не успя да отреагира.

— Много други също се нуждаят от телефона — каза Кейт, като позвъни на телефонни поръчки.

— Операторът слуша, какво желаете?

— Ало, желая да проведа разговор, но другата страна да поеме разходите.

Тя даде номера на леля си Брона и номера на телефона, от който звънеше.

— Свързвам ви.

Кейт чу звъненето на телефона и си представи как леля й напипва в тъмното слушалката.

— 4259 — каза Брона със заспал, дебел глас.

— Тук операторът. Ще приемете ли за ваша сметка телефонно обаждане по местната тарифа?

— Ами… разбира се.

— Говорете.

— Лельо Брона, аз съм… аз бях… о, господи… Брона, аз…

— Какво има, Кейт? Къде си?

— В болницата.

— По това време ли?

— Фериботът потъна.

Кейт чу как леля й си пое шумно въздух.

— Мили боже.

— Добре съм. Всъщност… тук съм, жива съм. Как е Лео?

— Добре е, добре е. Ще дойда да те взема.

— Недей, тук ще трябва да остана поне няколко часа. Позвъних ти, да не би да видиш новините по телевизията.

— Господи! Горката ми Кейт. Колко… много ли е сериозно? Всички ли се спасихте?

— Беше някакъв ужас! Трябва стотици да са загинали. Не зная нищо за другите.

— Ох, не знам какво да ти кажа, Кейт.

— Нищо не казвай, особено на Лео. Идвам веднага, щом мога.

— Но, Кейт…

— Трябва да прекъсвам. И други чакат за телефона. Ще се видим по-късно.

Кейт се свлече на пода и отново потърси опора в контакта с твърдата повърхност.

Погледна часовника на стената, после помещението и се вторачи в оцелелите. Все още не виждаше никого от трупата. Трябваше поне някои от тях да са се спасили. Трябваше!

Тя изтръпна, когато видя Алекс да лежи по гръб до машината за кока-кола в ъгъла. Без да мига, той се беше вторачил в тавана. Стана и забърза към него.

Лявата страна на лицето му беше разкъсана, раните и драскотините се сливаха с мръсотия. Отпред, под козята брадичка, личеше морава подутина, а от вътрешната страна на дясната му ръка се виждаха два дълбоки прореза.

Той се надигна, приседна и обви ръцете си около нея. Тя се притисна към него, като внимаваше да избегне раните му, но самата тя направи гримаса от болка. Помисли си, че навярно има много повече наранявания, отколкото й се струва.

— Мислех, че ти… че ти… след като скочихме…

Тя зарови лице във врата му.

— И аз също.

— Какво стана с другите?

— Видях Синклер, Ленъкс и Емелайн. Те са добре.

Значи Синклер е добре! Кейт въздъхна с облекчение.

— Синклер мисли, че и Джийн се е спасила — продължи Алекс.

— Ти видя какво се случи със Силвия, нали?

Кейт усети как той кимна с глава.

— А Мат и Дейвънпорт?

— Не зная.

— А друг някой?

Тя започна да ги изброява наум: самата тя и Алекс, Синклер, Ленъкс, Емелайн, Джийн, Силвия, Мат и Дейвънпорт. Усети, че пропусна един. За секунда се поколеба и след това се сети с чувство за вина, че го беше забравила.

— А Джейсън?

— Нямам идея.

— Господи! Моля те, помогни им да са добре!

— Това ли наричаш ти „добре“?

— Знаеш какво искам да кажа!

Той кимна с глава в знак, че я е разбрал.

— Имаш ли още готовност за вечерята? — попита той.

Тя се отдръпна, за да го погледне в лицето.

— И още как! Опитай се да ме спреш!

* * *

В централата на „Сиспийд“ в Абърдийн беше същинска лудница.

Стотина служители правеха всичко възможно да се справят с необратимото. Те всички бяха изучавали плановете за извънредни ситуации и бяха участвали в десетките симулативни тренировки със специалисти консултанти, но дълбоко в себе си никога не бяха и помисляли, че точно това би могло да се случи. И когато то се случи, стана толкова бързо, объркващо и трагично, че единственото, което те можеха да направят, бе да се помъчат да запазят самообладание. А случилото се беше много по-голямо, отколкото те бяха предвиждали. Симулативните тренировки се провеждаха по такъв начин, че информацията и инцидентите им се представяха на части. Никога не им се бе предоставяла възможността да разиграят подобна катастрофа в нейната цялост.

Някои от тях вече бяха от три-четири часа в централата. Те се опитваха да поддържат спокойствие и да се справят с непрекъснато звънящите телефони, с охканията при обявяването на цифрите за жертвите, имената на пасажерите и риданията, когато започнаха да осъзнават мащаба на катастрофата. Хейли беше от две седмици на гишето за „Информация“, веднага след завършване на училище. Тя жонглираше с три телефона едновременно, опитваше се да обяснява на истерични и изнервени роднини, че не знае кой се е спасил и кой не е, и че това е всичко, което може да каже. Естествено, тя разбираше загрижеността им, но нямаше сведения и това, че й крещяха, нямаше да промени нещата.

Беше вече шест и трийсет, понеделник сутринта. Ама че начало на седмицата.

Сър Никълъс Лавлок крачеше към кабинета си в другия край на коридора. Вървеше сковано, почти маршируваше, лицето му беше набраздено от линии, изразяващи решителност. Беше и председател на управителния съвет, и изпълнителен директор на „Сиспийд“. Титлите едва ли разкриваха неговата привързаност към компанията. Той беше начело на империя — в-к „Абърдийн Ивнинг Телеграф“, универсални магазини, игрища за голф, известната къща за търгове „Ъркъхарт“, недвижими имоти и паркингите на летището. Всички те бяха в цветущо състояние поради това, че икономиката на града бурно се развиваше чрез нефтения бизнес. Но неговото закоравяло бизнесменско сърце беше при „Сиспийд“, където преди тридесет години той за първи път бе започнал работа. Щом станеше дума за „Сиспийд“, Лавлок се превръщаше в ревнив любовник, който се отнася към първата си страст с чувството, че взаимно са се обсебили.

Една от асистентките по маркетинг затвори телефона и избухна в сълзи, когато Лавлок мина край нея. Той постави ръка на рамото й и тя облегна главата си. Думите й излизаха сред хлипания.

— Толкова е ужасно. Тези хора са отчаяни и искат да узнаят нещо, а аз не мога нищо да им кажа. Навярно ще откачат.

— Ти си вършиш работата отлично, Сара. Дръж се!

Персоналът беше наясно, че той чувстваше голяма болка. Те знаеха колко бе загрижен за компанията. В моменти на прищявка Лавлок считаше „Сиспийд“ за част от семейството си, а себе си — като благ старейшина. Това караше персонала да бъде уверен, че той е загрижен и за него. Когато някой напуснеше компанията, Лавлок отказваше да присъства на прощалния банкет. Той разбираше, че напусналият е в правото си да подхранва своя амбиция, непрекъснато да се стреми напред, но това съвсем не означаваше, че му се нрави самото му напускане.

Той стисна Сара за рамото и продължи към кабинета си. Трябваше да подготви изявление за пресата. Знаеше колко важна в такива случаи е връзката с обществеността, колко човек може да спечели или изгуби от своя имидж, в зависимост от това какво казва. Беше уверен, че представата за себе си, която щеше да разпространи, ще се възприеме добре от широката публика: той — успелият ръководител, поставен в трудно положение от тази катастрофа, е силно притеснен, но преди всичко категорично той е честен човек и бизнесмен.

Щеше да изглежда сериозен и същевременно чувствителен, разтърсен от случилото се, но контролиращ положението. Достатъчно човечен, същевременно професионалист, който може да внесе увереност. В крайна сметка един добър баланс, труден за постигане. Това щеше да бъде поведението на патриций. Така щяха да го описват журналистите, когато нямаше да могат да измислят нищо по-оригинално да кажат по негов адрес Патриций — понеже беше висок, слаб и с леко хищническо излъчване. Всъщност той беше мечта за карикатуристите. В лицето му имаше толкова много, от което да се правят шаржове: екстравагантната му бяла коса, дълбоките бръчки по челото и бузите, издължения нос, който разделяше лицето му.

Помощничката на Лавлок по връзките с обществеността, Марита Рудолф, надигна поглед от компютъра, когато той се приближи.

— Тук ли е Камерон?

— Току-що пристигна.

— Добре. Не искам да бъда прекъсван от никого.

Той влезе в кабинета, затвори вратата след себе си и шумът изчезна.

Камерон Шилинглоу, редакторът на „Абърдийн Ивнинг Телеграф“, седеше на масата до крайния прозорец. Тлъстините на шкембето му обтягаха долните копчета на ризата, а показалецът и средният пръст бяха пожълтели от никотина.

Лавлок носеше костюм на тънки райета, розова риза с бяла яка и имаше вид на току-що слязъл от страниците на модно списание агресивен тип. Придърпа стол, седна и погледна през прозореца към пристанището. На площадката пред един от складовете беше кацнал спасителен хеликоптер. Перките му се въртяха. Мъж с оранжев гащеризон притича до хеликоптера, качи се в него и той се заиздига, като леко се поклащаше.

Шилинглоу говореше някому:

— От Норвегия изпратиха по факса списъка на пасажерите. — Той посочи няколко ксерокопия на масата.

Лавлок ги прегледа. Това беше пълният списък на всички пасажери на борда на „Амфититрайт“. Нямаше сведения кои са се спасили и кои не.

Шилинглоу си прочисти гърлото.

— Освободихме място за този репортаж. Даваме му цялата секция за новините. Ще излезем с извънредно издание, а може и две да направим. Печатницата ще ги подготви до седем и тридесет. Това са два часа по-късно от обикновено.

— Добре. — Лавлок остави списъка на масата. — Сега трябва да подберем какво да кажем.

Преди две години, когато Лавлок купи „Абърдийн Ивнинг Телеграф“, казаното по-горе щеше да предизвика дълъг и ожесточен спор. Шилинглоу беше журналист от старата школа, който си е извървял пътя нагоре от начинаещ репортер до по-високите ешелони в ръководството на редакцията. Помнеше годините на оловните букви и силата на профсъюзите. Обичаше да мисли, че се движи с времето, но имаше няколко убеждения, които никога не промени, и едно от тях беше, че собствениците трябва да се грижат за собствеността, а редакторите — да списват вестника.

Шилинглоу обаче беше към края на трудовия си живот и вътрешният му плам бавно гаснеше. Още от самото начало Лавлок ясно даде да се разбере, че когато иска да помести някакъв материал, Шилинглоу трябва да го изпълни. Компаниите и бизнесът на Лавлок трябваше да бъдат хвалени, съперниците — мачкани. Ако това не се харесваше на Шилинглоу, той просто трябваше да го каже и Лавлок лесно щеше да си намери нов редактор.

На Шилинглоу това не му харесваше. И сега не му хареса. Но той се беше потрудил много, за да стигне стъпалото, на което се намираше, и принципите му спираха точно преди етапа на самоунищожението. Това, обаче, не се случваше много често. Лавлок го оставяше в края на краищата да прави каквото намери за добре. Само когато имаше нещо да каже, той привикваше редактора и направо му диктуваше какво да се напише. Както сега.

Драмата „Амфититрайт“ щеше да бъде водещото заглавие на всички национални вестници, а също и по телевизията и радиото. Лавлок не можеше да им повлияе какво да напишат или да кажат, но знаеше важността на благоприятното отразяване чрез местните средства за масова информация. Не само важните клечки щяха да се заинтересуват какво пишат местните медии, но в следващите дни и седмици, когато интересът щеше да отслабне и пристигналите за случая репортери щяха да си заминат, „Абърдийн Ивнинг Телеграф“ все още щеше да подхранва своята местна публика.

— Искам четири неща да бъдат взети предвид — каза Лавлок и подаде на Шилинглоу лист с монограма на „Сиспийд“, на който набързо беше надраскал заглавията.

Шилинглоу го прочете на глас:

— Състоянието на безопасността, как да спечелим сърцата и умовете на хората, моята лична характеристика и нашата юридическа позиция.

— Добре. Първо — по състоянието на безопасността. То е похвално. От тридесет години работим и това е първата катастрофа въобще, която имаме. Авиокомпаниите ще се избият да имат такава оценка, както и повечето от нашите конкуренти. Нашият екип за поддръжка е най-добрия в Шотландия, а капитанът на „Амфититрайт“ — Едуард Сатън — беше нашият втори най-опитен служител. Само преди два месеца той взе с отлична оценка задължителния двегодишен симулаторен изпит. А що се отнася до „Амфититрайт“, той отговаряше на всички необходими държавни разпоредби. Ето, имам ги тук всичките: СОЛАС, ИЛЛК, МАРПОЛ, КОЛАРЕГ. По което и да ни бутнат, ние сме регистрирани.

— Че не е ваша вината, това ли искате от мен да кажа?

— Точно така. Хвърли вината върху времето, обвини непредвидими обстоятелства, обвини приятелчето принц Чарли… изобщо не ме интересува, но нас не обвинявай.

— А корабостроителите?

Лавлок си позволи тънка усмивка.

— Ти ме изпреварваш. „Амфититрайт“ беше построен от германска компания — „Кремер & Щайнбах“. Наредил съм на двама да проверят всички архиви и да видят какви катастрофи е имало с техни кораби. Ще ти подадем информация колкото се може по-скоро.

— А ако не открият нищо?

— Тогава ще използваме недомлъвки. Имаш добри адвокати и те ще ти кажат кое е възможно и кое — не.

— Надявам се.

— Добре. А сега за сърцата и умовете на хората. „Сиспийд“ ще предостави съветнически услуги на всеки, който желае — оцелели, семейства на загиналите, спасителните екипи, въобще на всеки. Докарваме съветници от Единбург и Глазгоу и те ще бъдат с нас, докато имаме нужда от тях. Днес всички директори на нашите фирми ще посетят оцелелите в болницата. Те ще присъстват и на определени погребения. Искам да изпратиш щракачи и драскачи на тези места. Да се пише и говори много каква загрижена компания сме и че сме направили всичко, за да може да намалим болката.

— Нямаме достатъчно персонал за това. Хората ми са вече разпределени по задачи.

— Ние ще ти кажем къде и кога да пратиш хората си. Не ме интересува как ще го направиш.

Шилинглоу кимна в съгласие.

— А сега за моята характеристика. Трябва някъде да имаш такава информация. Ако не другаде, то сигурно в моя бъдещ некролог. Ще го допълня, ако има пропуски. Знаеш какво се пише: започнал от нищото и стигнал до голямото богатство. Как започнах със „Сиспийд“, с един-единствен очукан кораб, който плаваше по рейса Дувър-Кале. След това големи, непосилни заеми, флот от нови фериботи, разширяване на рейсовете и агресивна маркетингова политика. Картоиграчът, който пое много рискове, но спечели. Човекът, който смъкна цените и договори специални оферти с таблоидните вестници и банките, за да могат туристите да се втурнат да ходят до континента за по две седмици, за седмица и дори за ден. Водещата фериботна компания на страната. Бизнесменът на годината. Как устоях на натиска на конкурентите и трите им опита в продължение на пет години да ни купят. Прибави там и за благотворителността ми и така нататък.

— Това може да се окаже контрапродуктивно, нали знаете.

— Глупости. Аз съм боец. А публиката това обича. Поради което искам да знае, че по никакъв начин не може да ме спрягат заедно с хора, които губят.

— Преди две седмици обаче вие предупредихте, че приходите намаляват. Хората ще си спомнят за това.

— Може би, но няма нужда да им го напомняш.

— Но…

— Казах вече. Това няма да го споменаваш.

* * *

Кейт лежеше гола на пода в спалнята си.

За тридесет и петте й години тялото й не изглеждаше никак зле. Гърдите й все още се бореха със земното притегляне и нямаше много тлъстини по корема и задника. Тя беше наясно, че целулитът се държи на разстояние повече чрез отделяне на нервна енергия, отколкото чрез физкултура, но за това пък целта оправдава средствата. Това тя непрекъснато си повтаряше. Единственото, което би сменила, са ходилата — номер и половина по-големи от това, което й се щеше.

Тялото й блестеше от пот. Навън бе топло, а и прогнозата за времето говореше за топла вълна на следващия ден. Кейт обаче беше избързала. Парното беше пуснато на максимум, а двете електрически печки изпускаха изгарящи струи въздух по голата й кожа.

Тя се потеше, понеже искаше да изхвърли ужаса като физиологическа функция. Искаше да изстиска от порите си спомена „Амфититрайт“, да не чувства как ръцете, краката и гърдите й тръпнат от спомена. Да се пречисти от това, което се беше случило, и да започне втори път живот от днес. Затова тя се стараеше потта — солена като морската вода — да излиза от нея и да се стича по тялото й на вадички.

И въпреки това чувстваше студ. В болницата я прегледаха набързо, казаха й, че не страда от загуба на телесна топлина, наредиха й да се облича топло, и я освободиха. На излизане от болницата видя Джейсън, който изглеждаше много зле, учуден от това, че бе жив. Засега знаеше, че седем души от групата са оцелели и че Силвия е мъртва. Нямаше никакви сведения за Мат и Дейвънпорт. Искаше й се да скърби за Силвия, но някак си й се струваше, че не е редно, преди да разбере кой още е загинал.

От болницата тя отиде направо при леля си Брона. Задържа сина си в прегръдка няколко минути, а след това прегърна и леля си, без да каже и дума. Ето това харесваше тя най-много у Брона, защото тя знаеше, че Кейт ще разкаже за случилото се тогава, когато е готова, но не и преди това. Брона не я бомбардира с милион въпроси, както Дейвид би направил, ако беше останал да живее с нея. Лео нищо не знаеше за катастрофата. Той беше във възторг, че майка му се е върнала след двуседмично отсъствие, но й каза, че от нея се излъчва смешна миризма, когато я прегърна. Така правеше Северно море, когато се топиш с часове в него.

Тя остави Лео при Брона, защото искаше да бъде сама.

Единственият, на когото позвъни, беше Синклер. Остави кратко съобщение и изключи телефона в спалнята си. Чуваше звъненето на другите телефони деривати в апартамента и записа на собствения си глас от телефонния секретар, както и съобщенията, които постъпваха. Не искаше да говори с никого. Желаеше само да стои тук и да се мъчи да изкара демоните от себе си, докато умът й се вихри, а тялото й остава неподвижно.

Тя повдигна дясната си ръка и близна вътрешната страна на китката си, като се чудеше дали може да усети вкуса на жестоката битка за оцеляване. Когато беше препила и имаше махмурлук, можеше да усети миризмата на алкохол в кожата си. Може би и сега нещо подобно можеше да стане — да усети топлата миризма на страха или студения допир на носещи се по вълните трупове.

Нищо обаче не усети.

Вчера, по това време, преди фериботът да бе тръгнал от Берген за дългото си пътуване до Абърдийн, Кейт знаеше коя е тя и какво да прави с живота си. Знаеше в какво вярва и какво иска. Цялото й съществуване беше така подредено, че се оказваше едновременно феноменално силно и тревожно деликатно, точно като човешкото тяло.

И точно тогава Северно море бе разбило на хиляди парченца това й съществуване, бе го разпръснало по вълните… а заедно с тях и жената на аварийната стълба.

Кейт не бе очаквала, че може да бъде въвлечена в нещо подобно. Обикновено бедствия се случваха с други. Бог знаеше, че като полицайка тя трябваше да се справя с доста от тях. И изведнъж на нея самата сега й се бе наложило да си пробива път през преобърнатите коридори, докато часовникът неумолимо бе отброявал минутите и часовете, които й бяха оставали да живее. А сега тя не знаеше как да се справи с всичко това. Каквито и пътни карти да имаше в главата й, те бяха накъсани на парчета и се налагаше да начертае нови.

За Кейт „Амфититрайт“ беше повратната точка, единственото реално нещо в живота й. По-реално от бангладешката кувертюра с екзотични цветя и животни, просната на леглото, и от окачените по стената фотографии. По-реално от работата й в полицията. И дори от Лео.

Това беше нейният живот. „Амфититрайт“ бе навсякъде, където и да се обърнеше — една огромна, обгръщаща сянка, която тя чувстваше, но не можеше да разбере. И ненавиждаше това си състояние.

Беше загубила миналото си и нямаше представа за бъдещето. От всичко, което знаеше и беше загубила, оставаше едно: тя няма да може да изпълзи изпод сянката и да възстанови живота си, ако не успееше да възприеме случилото се на „Амфититрайт“ като факт.

* * *

Канеше се да се потопи във ваната. Хиляди пъти го бе правила.

В главата й обаче си крещяха една на друга логиката и емоцията. Пулсиращият страх да се потопи във водата я завладя, когато влезе в банята. Тогава се появиха пристъпите и почувства, че й се гади само при мисълта, че ще влезе във ваната.

Бавно завъртя крана на топлата вода. Чу се клокочене и потече тънка струя. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от силното стискане на крана.

Водата течеше все така на тънка струя — и толкова. Леко и приятно. Това тя можеше да понесе. Ако обаче завъртеше повече крана, водата щеше да шурне кипяща и сърдита.

Кранът се изкашля и Кейт отскочи назад. Последва ново кашляне и струйката се възобнови. Сърцето й заблъска силно в гръдния кош.

Трябваха й десетина минути, за да напълни ваната до половина, и още пет, докато повърхността на водата се успокои.

От ваната се издигаха лениви облачета пара.

Кейт потръпна. Вътрешно тя все още чувстваше студенина като микровълнова фурна, включена на обратно — замръзваше от вътре навън.

Погледна се в огледалото. Носът й — малък, устата — голяма, кафяви очи и доста квадратно лице. Долната й челюст бе остро очертана и по средата имаше лека трапчинка, която не променяше основното изражение.

Веждите й слизаха надолу и образуваха екстравагантни арки, които почти опираха в горната част на носа й. Косата й падаше като завеса от двете страни на лицето, покрай очите, и закриваше ушите. Тя дръпна настрани кичур сплъстена коса от челото си и под него се откри резка в горния край. Такава имаше и на дясната й буза, както и моравочервено триъгълно петно на корема.

Кейт се опита да повдигне крак. Почувства го неимоверно тежък.

Гола в банята си, тръпнеща от студ сред облаците пара и като че ли парализирана от страх.

Постави ръце на ръба на ваната, като се държеше здраво, да не се плъзне, и бавно повдигна единия крак. Впери ястребов поглед във водата. Не й вярваше, мислеше, че тя ей сега ще се надигне и ще я ухапе.

С палеца на крака си докосна водата и наруши гладката повърхност.

Не, не можеше да се реши! Не можеше отново да влезе във водата. Дори не можеше да потопи в нея и най-малката част от тялото си.

Но ставаше дума само за накисване във ваната. Започна да си втълпява, че не е възможно да е толкова глупава. Трябваше да мисли за нещо друго.

Спомни си дните, които прекараха в Берген, когато пиха аквавит до четири сутринта в облицовани с дървени трупи барове от дванадесети век, посещението в музея на проказата и как лицата им се изкривиха от ужас от жестоките гледки по снимките на прокажените; как се мотаха по улиците с къщи, боядисани във фантастични комбинации в цвета на горчицата и индигото, или на охрата и сьомгата.

Представи си пълния с неизчерпаема енергия по време на репетициите Синклер, който спираше сцените неколкократно и ги подновяваше, докато не останеше напълно доволен. И как те всяка вечер го аплодираха на сцената, разбрали, че той се отнася с тях така строго, както и със самия себе си; и как на някои от тях бе помогнал да намерят такива способности в себе си, за които изобщо не са подозирали. Както направи с Алекс, като го трансформира от моряк-бохем в беснеещ психопат. В началото на репетициите Алекс изобщо не можеше да влезе в ролята. Но когато дойде премиерата, вече можеше да уплаши и самия човекоядец, доктор Ханибал Лектър от „Мълчанието на агнетата“.

Ами Мат и Алекс, които се мотаеха в ъглите на сцената между декорите, които Дейвънпорт с такъв труд бе успял да направи! Мат все още беше в неизвестност, а миналата вечер на купона Алекс я целуна по устата и тя толкова искаше да разтвори неговите устни с езика си и да му даде една истинска целувка. Но всичките бяха там и гледаха, а тя не беше толкова пияна, че да не се съобразява.

Кейт потопи във водата една кърпа и започна леко да се мокри под мишниците, по гърдите, между краката, като че ли почистването на най-интимните места щеше да компенсира страха й тя да успее да се потопи във ваната. Започна да се цапоти и да се избърсва с нарастващ гняв, като искаше така да се ядоса, че изведнъж да скочи във водата. Гняв срещу страх. Гняв, породен от страха.

Страхът победи наполовина. Нямаше да умре днес, ако не се изкъпе сега. Ще опита утре.

С внезапно движение, изпълнена с чувство на отвратеност към себе си, тя отпуши ваната. Водата се заплиска напред-назад и ваната бавно започна да се изпразва. В образувалия се водовъртеж Кейт си представи как водата всмуква тела. И потръпна.

* * *

Към обяд в централата на „Сиспийд“ пристигна записът на последния разговор по радиото на „Амфититрайт“. Лавлок се заключи в кабинета си и го прослуша сам. Чу как радистът обявяваше на света с отчаяние и ужас в гласа си, че фериботът загива. Разговорът не беше редактиран и в него имаше дълги паузи, в които само се чуваше пукотът на статичното електричество.

Записът започваше с продължително електронно писукане, чу се сигналът, че алтернативните предавания са на 2200 и 1300 херца, а след това гласът се чу по 2182 килохерца, който беше международният канал за морски бедствия.

— Мейдей, Мейдей, Мейдей, тук „Амфититрайт“, тук „Амфититрайт“, тук „Амфититрайт“. Мейдей… Намираме се на 58.36 градуса северно и 00.54 градуса източно. Накренени сме лошо към десния борд и сме в положение на потъване. Нужна е незабавна помощ. Ще изстрелваме на интервали сигналните ракети. Край.

— Мейдей, „Амфититрайт“, „Амфититрайт“, „Амфититрайт“. Тук „Питърхед“, „Питърхед“, „Питърхед“. Получих сигнала, Мейдей. Край.

— Мейдей, тук „Харуич Венчърър“. Отправяме се с пълна мощност към вас. По наши разчети пристигаме след тридесет и четири минути. Край.

— Мейдей, „Амфититрайт“. Двигателите спряха. Кренът се увеличава застрашително. Спускаме спасителните лодки. Нужни са спешни спасителни операции по въздух и вода. Край.

— Мейдей, тук „Амфититрайт“. До всички кораби. Тук е „Питърхед“, „Питърхед“, „Питърхед“ от Кралската морска служба. „Харуич Венчърър“ да поеме отговорността като командващ на местопроизшествието. „Харуич Венчърър“ да координира евакуирането, ако има нужда. Хеликоптерите са на път: два Супер Пума, един Боинг Кавасаки, един Агуста Бел 412 и един Сий Кинг. Край.

— Мейдей, тук „Амфититрайт“. Лошо. Наистина много лошо в момента…

Тишина.

* * *

Търсенето на оцелели продължи до среднощ. На зазоряване надеждата изчезна.

Всички кораби в околността бяха обърнали курса си, след приемането на сигнала за помощ от „Амфититрайт“. Бяха пристигнали с пълна пара и бяха спрели. Капитаните им бяха наредили аварийно спиране, за да се осуети всякаква вероятност перките да закачат плаващи салове или носещи се по вълните хора и да ги срежат. Корабите се люшкаха по вълните, а над тях виеха хеликоптери и леки самолети дошли от Шотландия, Норвегия и Северна Дания. Като гигантски хвъркати насекоми хеликоптерите кръжаха над местопроизшествието, за кратко се снижаваха, да приберат оцелели и да ги разтоварят на най-близкото място. По-леко ранените — на палубите на спасителните кораби, а по-тежките и спешни случаи — в Абърдийн. Пилотите разчитаха единствено на визуалния контакт и умението си да избягват сблъсъци. Радиовълните бяха претоварени, радарните инсталации не можеха да следят хеликоптерите на такава ниска височина, нямаше наблюдение или система за следене. Пилотите се справяха без радиовръзка, като глухи, и то великолепно.

Спасителните екипи бяха приклекнали при отворите на хеликоптерите и чакаха сигнала „десет-десет“, че са на десет стъпки над вълните и че скоростта е десет възли. Те прорязваха водата първо с краката си и с прилепнали встрани ръце. Неопреновите водолазни костюми убиваха първоначалният шок от студената вода. Като излизаха на повърхността, продухваха шнорхелите си, слагаха маските и с отривисти движения плуваха към спасителните лодки. Вълните ги караха да се чувстват като че ли плуват нагоре-надолу, а не хоризонтално по повърхността. Когато вятърът духнеше пръски от вълните, те се гмуркаха под каскадите от бяла пяна. Претърсваха спасителните салове и срязваха брезентовите покривала, за да отбележат, че салът е проверен и че не е нужно други спасители да идват да го проверяват.

В ранните часове на утринта пръв пристигна „Харуич Венчърър“, свали един от своите салове с трима доброволци спасители и започна да прибира оцелелите. Салът се напълни, но оцелели все още пристигаха. Спасителите им казаха, че ще се върнат незабавно. Оцелелите не слушаха. Мъчеха се да се доберат до сала, въпреки че в него нямаше място. Спасителите ги отблъснаха и подадоха сигнал на моряците на палубата да започнат да вдигат сала. Последните започнаха операцията по издигането. Салът се опъна, изду се от двойната тежест на хора и вода и изведнъж се разпори и петима души паднаха обратно в морето. Останалите се вкопчиха в стените на сала. Дванадесет души се бореха с последни сили за живота си, увиснали между палубата и вълните.

Капитанът на „Харуич Венчърър“, Джеймс Хертфорд, погледна и нареди салът да се спусне отново. Оцелелите започнаха да крещят. Капитанът им изрева да млъкнат, докато екипажът гледаше неуверено. Той кимна с глава и те започнаха да свалят сала, и с него отчаяно вкопчилите се корабокрушенци. Когато салът докосна вълните, Хертфорд нареди да се надуе евакуационната пързалка на кораба. Нагънатата пластмасова форма на пързалката започна да се издува и тя плавно полегна на водата. Двама от екипажа слязоха и започнаха да придърпват оцелелите един по един. Когато последните видяха, че има място за всички, те спряха да се бият кой да бъде първи.

Сухата статистика щеше да забулва цената на човешкия живот. Бройките на спасените, записани в дневниците на хеликоптерите, не отговаряха на бройките в дневниците от сушата. Никой не можеше да си спомни кой кога беше спасен или колко хора бяха извадени от морето. Списъците с имената бяха изгубени, или дадени не на тези, на които трябваше, или пък бяха забравени. Пътниците бяха разделени в три категории: живи, изчезнали и мъртви. Най-многобройна беше категорията на изчезналите, като с напредването на деня тази бройка намаляваше, понеже все повече имена бяха отметнати или като удавени, или като спасени.

Когато търсенето беше преустановено привечер, се оказа, че от 881 пасажери, бяха оцелели 529. От останалите 352 потвърдени като мъртви бяха 158, за останалите 194 — надеждата беше малка. Повечето бяха потънали навярно с „Амфититрайт“, който се беше превърнал в тяхна гробница. А тези, които не бяха там, сигурно се бяха удавили другаде. Спасителната операция беше всеобхватна, но Северно море не прощаваше. Това не беше земетресение, при което хората биха могли да преживеят с дни, преди да бъдат спасени.

Дейвънпорт Лейвърс и Мат Келмън бяха сред изчезналите.

Пилотите на хеликоптерите, завърнали се в базите си, седяха отпуснати на брезентови столове и гледаха безизразно. Тези от тях, които бяха събрали достатъчно сили, започнаха да плачат. Това бяха силни мъже, свикнали със смъртта, но размерът на случилото се не можеше да се махне от очите им.

В Кралската болница в Абърдийн нощната смяна беше застъпила и тя получи сърдечните благодарности на изтощената преди тях смяна, която беше работила непрекъснато от ранни зори. Претрупаните с ранени пасажери отделения придаваха на болницата вид на военнополеви лазарет: счупени ръце и крака, наранявания по главите и загуба на телесна топлина. Потоци близки и репортери се трупаха в коридорите.

Цял ден Лавлок беше на крака, циркулираше между болници, кореспондентски бюра, пресконференции и до собствения си кабинет. На следния ден имаше среща с официалния правителствен инспектор. Повечето от служителите му си бяха отишли вкъщи, но някои останаха, понеже имаше допълнителни запитвания. Лавлок обходи всеки един от тях и им благодари за помощта. Те го гледаха с изцъклени очи.

Отвъд пристанището на Абърдийн Северно море се върна към вечния си ритъм на приливи и отливи. Времето се беше успокоило и шепнещите вълни нежно се люлееха над мястото, където беше потънал „Амфититрайт“. Морето отново беше заело позата на невинност. Не издаваше нищо от коварното си двуличие, което беше коствало триста петдесет и два човешки живота.

* * *

Единственият, когото Кейт искаше да види, беше Синклер.

Той се появи в къщата й късно следобед, двамата се хванаха за ръцете и така стояха дълго време. Чувстваха се уютно заедно дори когато мълчаха. А това сега им помагаше. Никой от тях не искаше да говори специално за случилото се. Всеки просто искаше да бъде с някого, който е преживял ужаса, с някого, който може да разбере болката и терзанието на другия.

Синклер направи чай и добави в него бренди. Кейт го гледаше как шета в кухнята. Толкова лесно намираше пакетчетата чай, млякото и захарта, все едно че беше у дома си. Но и домашната работа не можеше да скрие енергичността му. Движенията му бяха бързи и премерени. Китките му отривисто наливаха брендито в димящите чаши. Светлината в кухнята се разливаше по темето му и там, където преди време косата му се врязваше напред в челото, известно като „вдовичи връх“, сега се беше образувал остров от посивяла коса, откъснат от останалата част от широка плешива ивица.

Двамата седяха, без да говорят. Такава беше връзката им — задоволяваща, без изисквания. От деня, в който се бяха запознали, когато Кейт кандидатстваше, за да влезе в трупата. След като се бе преместила да живее в Абърдийн преди пет години, двамата със Синклер бяха останали без половинки. Отношенията на Кейт с бащата на Лео — Дейвид — се бяха прекъснали, още докато Лео се бе канил да излезе от утробата й. Синклер никога не се беше женил. Кейт живееше със сина си, докато той бе сам.

Връзката им бе на хора, които дълго се търсят, но твърде малко се намират чрез обикновените отношения между мъжа и жената. Привличаха се някак без похот. За нея това беше просто удоволствието да бъде в приятелски отношения с мъж, който не иска да я чука. А за Синклер — задоволството да има близък, за когото да се грижи и да го съветва. Накратко казано, те бяха като баща и дъщеря.

* * *

Брона живееше в северната част на пристанището в малка къща, в района на рибарския квартал Футдий. Кейт обичаше тази част на града. Тя бе привлекателно безпорядъчна. В нея, при топли дни старите жени излизаха пред къщите си и клюкарстваха по адрес на минаващите край тях. Центърът на града беше на по-малко от половин миля разстояние, но като че ли се намираше в друга галактика.

Кейт позвъни на входната врата. Обикновено имаше връзка ключове, но временно ги беше върнала на леля си, понеже тя правеше някакъв ремонт и ключовете й трябваха за работниците.

Звънецът на домофона звънна и вратата се отвори. Близначките пекинези на леля й — Водка и Тоник — се засуетиха около краката й, когато тя влезе. Тя се наведе и ги почеса по нослетата.

— Горе сме — извика Брона откъм горния край на стълбите.

Кейт се промуши между една подвижна стълба и кутии с боя. Качи се по стълбите уморено, като вземаше стъпалата едно по едно. Кученцата скимтяха след нея.

Брона и Лео бяха в гостната. Лео гледаше анимационни филмчета по телевизията, а Брона цапаше с четката нещо, подобно на акварел, по опънат на статив картон. Кутия бира „Фостър“ беше сложена на близката разнебитена масичка. Въпреки че Брона беше ирландка, тя ненавиждаше „Гинес“. До краката й, в голяма клетка, се мотаеха два хомяка. Единият беше сляп. В сайванта на градината от тях имаше още триста.

Както обикновено, къщата миришеше отвратително. Остра смесица от миризми на храна за птички, кучета, бои, ментолови цигари и всичко, каквото Брона беше готвила през последните няколко дена. Тя беше лоша готвачка, без да бъде опасна, но прозорецът на кухнята й, откакто Кейт я помнеше, беше залостен. Поради тази причина миризмите се носеха из цялата къща.

Брона беше по голям лилав панталон-клош и черна риза с бродерии, типична за вкуса на някои художници. А доколкото Кейт знаеше, панталонът и ризата бяха сред най-консервативните й дрехи. Къносаната коса на Брона бе прошарена от сиви ивици, причесана нагоре, назад и настрани, нещо като прическата на Маргарет Тачър. На лявата си ръка носеше няколко сребърни гривни. Те я обхващаха цялата, от китката до лакътя. Кожата на дясната й ръка беше на петна от преклонението й с години пред кехлибарения нектар.

Кейт обичаше леля си с цялата й ексцентричност и не би искала тя да си променя привичките.

Лео погледна към нея, когато тя влезе. Той скочи от канапето и се хвърли към нея. Тя го сграбчи и притисна лице към неговото.

— Сега миришеш по-хубаво — каза той.

Тя го целуна и тръгна към Брона, а той увисна на врата й.

— По-добре ли си? — Гласът на Брона беше дълбок и хрипкав. Кейт усети дъха на бира, когато двете се целунаха.

— Малко по-добре.

— Май че ти помогна горещата вана.

— Ами… виждам, че работниците са още тук.

— Вече са закъснели с три седмици.

Нещо в лицето на Брона накара Кейт да бъде нащрек.

— Какво има? — попита тя.

— Кейти… трябва да ти кажа нещо.

Кейт продължи да гледа леля си, докато пускаше Лео на пода.

— И какво е то?

— Ще ти дойде като шок и само господ знае, че ти преживя толкова много, но…

— Лельо Би, кажи ми какво има.

Брона сръбна от бирата. Тя не беше от срамежливите.

— Става дума за баща ти. Той е натоварен да разследва катастрофата с ферибота.

Кейт долови как въздухът от дробовете й излезе със свистене. Изведнъж се почувства много слаба.

Тя посегна към Лео, но той отново се беше върнал на канапето и гледаше филмчетата. Тя реши да не го закача.

— Значи той е натоварен с разследването.

— Аха.

— Но защо?

— Той е шеф на групата, която разследва такива случаи. Нали го знаеш де — морския инспекторат в Саутхемптън.

— Знаех, че работи там, но не знаех, че е станал шеф.

— От три години. Замести бившия шеф, който почина.

От три години Франк беше шеф на Инспектората за разследване на морски катастрофи (ИРМК). А Кейт не го беше виждала от четири години, когато майка й, Анджи — неговата съпруга — почина. Баща и дъщеря си размениха само няколко думи на погребението, пълни с горчивина и упреци. Шестнадесет години преди това тя бе треперила, свита горе на стълбите, когато долу родителите й се изпокарваха в жестоки скандали, след което майка й обясняваше, че баща й си има и друга жена и ще ги напусне.

Поради всичко това, за Кейт баща й като че ли не съществуваше. Тя бе скъсала всички негови снимки на нощната масичка. Картичките и подаръците, които й изпращаше за рождения ден и за Коледа тя изхвърляше на боклука, без да ги отвори. Въпреки че беше сестра на Франк и по този начин бе обременена с известна доза чувство на лоялност към него, Брона беше справедлива и не вземаше страна. Прекарваше дълги нощи с Кейт и с Анджи, пиеше и разговаряше с тях, когато двете се въртяха в кръг, търсейки причините на случилото се.

Чувството й, че брат й ги е предал, бе дълбоко колкото тяхното и тя никога не скри от тях нещо от онова, за което питаха те. Същевременно тя не си позволяваше да им каже за Франк онова, което знаеше и което бе видяла. Когато Анджи почина, Брона се появи в апартамента на Кейт с торба, пълна с бутилки уиски, готова да слуша всичко. Кейт потърси утеха при Брона, а не при Дейвид, който си беше събрал чукалата и бе заминал за Сиатъл, няколко седмици преди да се роди Лео.

— Мислиш ли, че трябва да го видя?

Да го види! Него! Никога не бе казала „баща ми“ или просто „Франк“.

— Сигурна съм, че ще иска да разговаря с оцелелите.

— Той не знае, че съм била на ферибота.

— Скоро ще разбере, защото има списъци на пасажерите.

— Няма да се срещна с него. Нека пратят друг да ме интервюира.

Брона погледна към Лео.

— Може да не е толкова лесно.

— Защо не?

— Защото екипът му се установява тук, в Майкълхаус.

Тя премигна. Не й се вярваше.

Това бе точно срещу училището на Лео.

* * *

В това време, край моста над река Денбърн, който водеше до болницата Ууденд, лудостта беше цената, която един убиец трябваше да плати за току-що извършеното убийство. Лудостта му като че ли беше дошла от небесата.

Демоните идваха със страхотна бързина. Мачкаха го с крака, черните им плащове бяха като мрежи. В ушите си чуваше тяхното тежко задъхано дишане. Пришпорваха го и спираха, едва когато го видеха, че е без сили, тъй както кръвта на жертвата се отцеждаше в земята.

Той не бързаше да приключи с нея. Тя трябваше да заплати за цялата болка и за терзанията, които му беше причинила. Бе с вързани ръце и крака и очите й го молеха. Да не би да си мислеше, че той ще се откаже. Той разбираше, че това е цинична тактика от нейна страна и нищо повече. Ако я пуснеше, тя щеше отново да го терзае. Но сега той извършваше терзанието над нея, а не тя над него. Той желаеше и искаше тя да страда. Когато махнеше парцала от устата й, нейното пищене за него бе като песен.

Мъчението продължаваше с часове и спираше само когато той вземеше решение.

И ето, накрая той се развихри като змия в атака, която човешкото око едва можеше да проследи.

Радостта от облекчението и освобождаването идваше, когато тя се гърчеше под него и тялото й се разтърсваше от пронизващите удари с ножа. Той чувстваше триумфа си в момента, в който животът я напускаше и злото беше прогонено. Последното издихание излизаше от тялото й и се понасяше във въздуха надалеч към морето. Той наблюдаваше как светлината помръква в очите й.

В мига, в който тя умря, той почувства, че е станала негово притежание. Плячката от победата бе за победителя! Той се беше изправил срещу преследвача си и бе влязъл в битка с него. На негова страна бяха хитростта и изненадата. И тя бе паднала в ръцете му. Свитата й се бе разбягала като група жалки страхливци без крила.

Тя беше негова. Мястото, където я беше убил, бе свещено. Кучетата можеха да го опикават. И човешките същества можеха да не знаят нищо за него, но от този момент нататък това беше свещена земя, която никога нямаше да бъде поругана. Ах, сладко блаженство на победата.

Кръвта, която майката земя смучеше, трудно се съсирваше. Не можеше да се просмуче и раждаше мъст и ярост, които заразяваха виновните.

Фермата, към която убиецът се устреми, се намираше малко встрани от пътя за Инверюри, сгушена в подножието на хълма, над който восъчната луна като че ли беше замръзнала. Много пъти той се бе озовавал тук. Яхнията с телешко в кухнята, червените вина и ловджийските приказки се смесваха в едно. Щастливи лица на светлината на свещи, приятели, които, освен доброто настроение и толерантността, не искаха нищо повече от живота и един от друг. Последния път, когато беше тук, не беше никакъв проблем да се разходи из фермата, да премери разстоянието между сградите и да отбележи къде се държат храната, машините и торовете.

А също и прасетата.

Сега отново дойде тук. Наплюнчи пръст и го вдигна пред себе си. Вятърът нежно подухваше откъм запад и изсуши слюнката. Идеално. Той ще се промъкне срещу вятъра и ще долови миризмата им, много преди те да го усетят.

Прасетата спяха в кочината, наредени едно до друго като прокарани бразди.

Той мина тихо по чакълестата пътека. Стъпваше първо на пети и след това на пръсти, за да убие евентуален шум от скърцащи камъчета. Погледна към къщата и с успокоение видя, че прозорците бяха тъмни и никаква светлина не идваше оттам, която да го накара да се крие.

Той леко се блъсна в дървената ограда на кочината, прескочи я и застана в един ъгъл като боксьор на ринг.

Животните усетиха присъствието му и се размърдаха.

Най-близкото прасе потърка нос в краката му.

Трябваше му кръвта на прасето, за да успокои виновността на собствената си кръв.

Направи широко движение с ножа около рамото си и с внезапна смъртоносна скорост започна да ръга прасето, като го придържаше с другата си ръка. То започна да квичи и да пищи, светлините в къщата започнаха да се палят и да хвърлят бледожълта светлина по стените на къщата. Той натопи ръцете си в топлата кръв, размаза я по лицето си и ръгна още веднъж тялото на прасето. Този път улучи артерия и тъмночервена кръв избликна като черен фонтан на нощната светлина. Той накваси главата си в гейзера. В това време чу познат шум откъм къщата, прехвърли се през оградата на кочината и побягна надалеч от пулсиращото тяло на прасето и избухналия шум в къщата. Той чу виковете на фермера и жена му, които бяха открили зверското клане.

Тъмнината го погълна. Стигна до рекичката, която минаваше отвъд границата на фермата и си пое дъх. Дробовете му поеха топлия нощен въздух. Дрехите му бяха изцапани с човешка и свинска кръв — едната беше отмъщението му, а другата — пречистване.

Съблече се гол и влезе във водата там, където тя обикаляше голяма гладка скала. Водата беше студена и той изпухтя, като натопи цялото си тяло — кръст, рамене и коса. Потопи се под водата и, когато излезе на повърхността, видя кръвта да се стича по кожата му на дълги виещи се ивици.

Вече беше пречистен!

Отново се върна при колата, дома, леглото си и заспа дълбоко, без да сънува.

Събуди го зловещо пронизително пищене, което същевременно го издърпа от убежището му. Демоните ли идваха пак? Лудостта се завърна.

Бележки

[1] Вид воден спорт. Практикуващите го се плъзгат по вълните със специална дъска и без никакви защитни приспособления. — Бел.прев. ↑

[2] Вид хормон, който се отделя в мозъка. Представлява дихидроксифенил плюс аминова киселина. Необходим е за правилното функциониране на нервната система в мозъка. Явява се също така междинен биохимичен продукт при синтезирането на меланина. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Борис Старлинг Третата жертва (2)

Метаданни

Данни

Третата жертва

Информация

История

Сваляне / Връзки

Понеделник

Борис Старлинг
Третата жертва (2)