За втори път тази седмица телефонът рязко иззвъня и събуди Кейт призори. С химическите реакции на тялото си тя усещаше със сигурност какво я очаква през деня, и това моментално я преряза през стомаха.

Последният труп. Черната усойница ме е изпреварил. Вече е извършил последното си жертвоприношение. Жертвата на финала е била неописуемо измъчвана, защото в главата му е влязла тази налудничава идея, че него го наказват, защото е убил майка си. Ето това е. И сега той ще изчезне и аз няма да мога да го хвана.

Тя вдигна слушалката:

— Кейт Бошан.

— Обажда се Ред.

— Ред, знаеш ли, че… — Тя се вторачи в будилника. Все още спящият й мозък не можеше да определи времето. — Пет часът сутринта е.

— Зная. Щях да ти се обадя по-рано, обаче ми отне часове да убеждавам тия магарета да ми донесат телефон. Знам какво пропуснах.

Тя стреснато се изправи. Сънят моментално избяга от нея като газела, която бяга от лъв.

— По-добре да ти разкажа всичко, в случай че нещо греша — продължи Ред. — Слушай ме и кажи, ако нещо не е ясно. Не искам да приемаш всяка моя дума безрезервно. Много е важно.

Кейт пое дълбоко въздух.

— Окей.

— Първо, има ли сведения за убийства на прасета, откакто започна цялата тази работа?

— Убийства на прасета ли?

— В древна Гърция убийците, специално тези, които убиват роднините си, понякога се опитват да се пречистват, като убиват свине и изливат кръвта им върху главата си. Смятало се е, че по такъв начин тяхната вина се поема от стичащата се по тялото им кръв.

— Не съм чула, но ще проверя.

— Добре. Сега следващото. Казах ти, че фуриите били три, нали?

— Да.

— Доста неща прочетох, откакто се върнах. Обикновено се говори за три, но невинаги. В гръцката драма, например, фуриите се използват в хора, който има различен брой участници. И Есхил, и Еврипид са включили хор в описанията си за Орест, когото фуриите са докарали до лудост, затова че е убил майка си. Но те са изключение, и то защото, както аз мисля, е трябвало да се нагодят към особеностите на драматичното представление. Така че можем да приемем — както и преди — че търсим бройката три, нали?

— Да. — Тя би искала той да говори по-бързо.

— Тези три не са взаимно заменяеми. Те имат имена и отделна идентичност. Почти винаги се изписват в един и същи ред: първо Тисифона — отмъстителката за убийствата. Петра Галахър беше първата жертва. Да предположим, че Петра представлява Тисифона в странния въртеж в ума на Черната усойница. Той я вижда като фурия, дошла да отмъсти за смъртта на майка му. Петра беше репортерка, възможно е някъде да е докопала нещо от истината.

— Фергюсън провери всички нейни репортажи. Няма нищо такова, иначе щеше да го открие.

— Не, не и ако тя не го е правила служебно.

— Но защо би го правила?

— Била е пред прага да изгуби работата си, нали така ми каза? Може би с това е искала да направи един последен опит да хвърли зарчетата, да намери някаква голяма сензационна тема, и ето — ще я задържат на работа.

— Но в такъв случай тя щеше да им каже.

— Не непременно. Особено ако се е страхувала, че ще й я отнемат и ще я дадат на някой по-старши. Знаеш какви са репортерите, нали, Кейт. Те са като детективите — потайни, пазят си територията и нищо не споделят. Те са като катериците.

— Коя е следващата?

— Мегера — вечно сърдитата и дръпната.

Кейт сграбчи чаршафите.

— Елизабет Харт, тази подла стара кукумявка!

— Съвършено точно. Слухтящата клюкарка, която се опитва да разруши с клюки и шпиониране живота на хората.

— А третата?

Слушалката остана безмълвна. За момент Кейт си помисли, че са прекъснали връзката.

— Чуваш ли ме, Ред?

— Третата е Алекта — неспиращият гняв.

Тя отвори уста да отговори, но Ред продължи. Гласът му беше преднамерено безчувствен и това, което той изричаше, не бяха просто думи, а мислите й.

— Алекта, която се е посветила да разкрие този човек. Алекта, която, според докладите, се е появила по телевизията и почти е предложила на Черната усойница лична конфронтация. Алекта, която си изпусна нервите пред мен, когато се поколебах дали да помогна, или не.

В душата си Кейт се молеше той да не го каже направо, но знаеше, че е безполезно.

— Алекта, това си ти, Кейт. Ти си последната жертва.

* * *

Сградата на Куин стрийт беше превърната в крепост и когато Кейт влезе, все едно че влезе кралицата в крепостта си.

Не си позволяваха никакви пропуски. Около зданието бяха наредени в кордон дървени магарета и метални бариери, като беше оставена само една тясна пролука, пазена от двама въоръжени полицаи. Други дванадесет въоръжени бяха поставени във и около главното полицейско управление: по двама на всеки от външните ъгли, двама във фоайето и двама пред залата за инциденти. Водосточните тръби отвън на зданието бяха намазани със специална грес, която не позволяваше катерене по тях. Непрекъснато проверяваха и мажеха отново. Външната асансьорна платформа за миене на прозорци беше демонтирана.

Детективите в залата, все колеги на Кейт, се отнасяха с нея, като че ли беше жертва на автопроизшествие. Говореха й с приглушен глас и си хвърляха скрити погледи, когато мислеха, че тя не ги гледа. Искаше й се да им каже да се държат нормално, но нямаше нищо нормално в създаденото положение.

Тя знаеше, че Черната усойница няма да тръгне след някой от семейството й, но въпреки това прехвърли Франк, Брона и Лео на безопасно и охранявано място. Също и Алекс. Поне за едно нещо по-малко да се тревожи.

Нареди на Фергюсън да прегледа архивите за съобщения за убийства на прасета през последната седмица. Той я погледна толкова учудено, колкото беше самата тя, когато Ред й го каза.

Абърдийн се събуждаше мързеливо в неделя сутрин с дълги закуски и четене на вестници, разходка по плажа след обяд. Горещата вълна беше навлязла в шестия си ден. Метеоролозите казваха на хората да използват и да се радват на горещото време, защото още тази вечер времето щяло да започне да се променя. За Кейт остана само тревогата, че Черната усойница ще направи с нея това, което беше направила с Петра Галахър и Елизабет Харт.

Не се страхуваше от разчленяването. Той го вършеше, след като жертвата беше умряла. Така че Кейт нямаше да почувства нищо. Това, което караше кожата й да настръхне под трите пласта дрехи, беше мисълта за мъчението: биенето по стъпалата и всичко друго, което правеше. Тя си спомни за високите нива на хистамина и кръвоизливите. Само това й беше достатъчно.

Ако се стигнеше дотам, тя нямаше да позволи да я измъчва. Щеше да го накара бързо да я убие. Петра Галахър и Елизабет Харт са се борили за живота си или поне са говорили. Сигурно са се молили, ридаели са. Вероятно са смятали, че могат да го убедят да не ги измъчва. А когато са разбрали, че нищо от това, което казват, няма значение, когато са се изправили пред бездната, тогава са молили краят да дойде бързо.

Тя нямаше да се моли, не само защото щеше да бъде безполезно, но защото нещата бяха отишли прекалено много надалеч. Не, тя нямаше да се моли.

В Петра Галахър Кейт откриваше нещичко от себе си, а в Елизабет Харт — нещо, в което се страхуваше да не се превърне.

Момиче, стегни се! Това са глупости! Ти си тук и той не може да те стигне.

Някой донесе неделните вестници. Тя ги взе в кабинета си и с удоволствие видя, че в големите заглавия нямаше нищо за арестуването на Лавлок. Разбира се, въпрос на време е — помисли си тя.

Във всичките вестници имаше големи репортажи за ферибота и специални изследвания с щедри графики. Вестник „Скотланд он Сандей“ имаше най-много репортажи, което не беше изненадващо. Събрани бяха в специално издание от осем страници. Кейт набързо го прегледа и видя, че няма нищо, което да не й е известно. След това с отегчение прехвърли страниците с новини.

По средата на лявата страница се мъдреше заглавие:

Учени предупреждават за болест по дърветата в Толохил

Под заглавието беше поместена снимка на човек с очила и каска, застанал до едно дърво. Кейт прочете текста:

Вчера ботаниците предупредиха, че гората Толохил, на юг от Абърдийн, може да пострада от хроничната холандска болест по брястовите дървета, ако не се вземат бързи мерки за нейното предотвратяване. В Толохил се намира едни от най-големите масиви на планински бряст в Североизточна Шотландия. Повече от деветдесет процента от парка е засаден с бряст, останалото са борове и кедър. Предупреждението се прави независимо от това, че традиционно, планинският бряст е по-издръжлив на болести, отколкото другите видове бряст.

Кейт рязко се отскубна от малко заспалото си умствено състояние, като мотоциклетист, който свива встрани, за да избегне сблъсък. Тя грабна протокола от аутопсията на Елизабет Харт и започна да го прелиства.

Ето го, написано черно на бяло: Следи от дърво са намерени върху малък участък с размери, приблизително три и половина на два и половина сантиметра по задната част на главата на жертвата, вероятно от удар срещу ствол на дърво. Дървото е разпознато като керкус педункулата, обикновения дъб, който се среща в Обединеното кралство.

Кейт взе и протокола от аутопсията на Петра. Ръцете й трепереха.

Същото и там. Буквално същите фрази: Следи от дърво, керкус педункулата — обикновения дъб.

Но там, където намериха Елизабет Харт, нямаше дъбови дървета. Откъде тогава са парченцата дъб по главата й?

Отговорът беше прост.

Тя е била ударена с предмет, направен от дъбово дърво.

Ако е била ударена с такъв предмет, значи и Петра е била ударена. Почти всичко друго е еднакво.

Кейт отново започна да прелиства докладите от аутопсията.

Нито една от двете жертви не е получила значително нараняване на черепа — нито фрактури, нито размествания. Значи той не ги е удрял силно. Достатъчно силно обаче, за да… какво?

Да изпаднат в безсъзнание, да ги омаломощи, да ги направи гроги!

В лабиринта на ума й се появи една нишка, която я доведе до отговора.

Предмет, направен от дъб. Достатъчно здрав, за да нарани, но не да убие. Нещо, с което лесно се борави, да не е тежко и мъчно за носене и да му дава свобода на движението.

Дъбът е здраво дърво, едно от най-твърдите за ежедневна употреба. Много по-твърдо от бор, смокиня или кедър. Откъде тя знаеше това? От Дейвид — бащата на Лео. На него му се удаваше дърводелската работа. Спомни си как един ден, когато все още бяха заедно, той й разправяше за сцеплението на различните видове дървен материал. Учудващо беше, че го е слушала тогава. Сега се радваше.

Нещо, с което се боравеше лесно и беше направено от твърдо дърво. Нещо малко.

Колко малко, обаче? Достатъчно малко, за да се носи с една ръка, достатъчно малко, за да се скрие.

В ума й започна да се оформя някакъв образ, но все още беше размазан. Дефиницията постепенно го проясняваше. Образът започна да се избистря. Идваше като в сънищата, когато човек мисли за нещо и то се проявява в различен контекст.

Малко, от дъб, държи се в ръка.

Тя отново запрелиства протоколите от аутопсиите.

Парченца дърво бяха намерени в малък участък на главата… с размери три и половина на два и половина сантиметра.

Тя отмести стола назад и излезе от стаята. Двамата въоръжени полицаи отвън се изпънаха.

— Съжаляваме, главен инспектор Бошан — каза единият от тях, — но не можем да ви оставим сама.

— Тогава тръгвайте с мен.

Те я последваха надолу по стълбите три етажа, докато стигнаха до залата за инциденти, която беше определена за случая Лавлок.

По всички стени и ъгли бяха наблъскани кашони и кутии и трима полицаи сортираха купища преписки по масите.

— Къде са нещата от „Ъркъхарт“? — попита Кейт.

Един от полицаите посочи към по-далечния ъгъл:

— Главно там, в жълтите щайги.

Кейт отиде при щайгите и клекна. Бяха три, хвърлени една връз друга. Тя свали двете горни на пода и започна да тършува.

— Извинете… още не са прегледани и отбелязани като доказателства — каза полицаят.

Кейт не му обърна внимание.

Имаше различни материали на тръжна къща: проспекти, формуляри за застраховки, оценки, архиви, два телефона, азбучници за телефонни номера, номерирана дъсчица за участие в наддаванията…

Тя намери това, което търсеше, и за малко да не падне.

Чукчето!

Тя се изправи и се запъти към вратата, като го взе със себе си.

— Ще го върна — каза тя.

В кабинета си тя извади линийка. Чукчето беше с кръгла глава и тя я премери — диаметър малко над пет сантиметра. Порови се в телефонния си указател и избра някакъв номер.

— Тук е Томас Хемингс.

— Доктор Хемингс, обажда се главен инспектор Бошан.

— Добро утро, главен…

— Д-р Хемингс, помните ли следите от дъб по задната страна на главите на жертвите? Жертвите на човека-змия?

— Разбира се.

— Биха ли могли да бъдат направени от чукче, такова, каквото се използва от съдиите и при търговете?

— Ами… следите бяха от тъп инструмент. Струва ми се, че единственото, което можем да предположим, е, че жертвите са паднали или са били блъснати в някое дърво… Но всъщност, да. Биха могли да бъдат ударени и с такова чукче. Сигурен съм.

— Естеството на нараняванията отговаря ли на такъв предмет?

— Да, но това не означава, че те непременно са били причинени от чукче. Разбирате, че ако приемем възможността за чукчето, не можем да изключим другите.

— Разбирам. Вие вече ми казахте това, което исках да зная. Благодаря ви, докторе.

Тя остави слушалката и се загледа в пространството пред себе си.

Чукче, което се използва при търгове.

Чукче, използвано от Джейсън Дюшенс, който е натоварил децата, предназначени за търга.

Чукче, използвано от Черната усойница, да омаломощи жертвите си.

Кръгът непрекъснато се стеснява.

Тя вдигна телефона и позвъни на Фергюсън.

— Питър, Кейт е. Нещо ново на фронта на прасетата?

— Току-що щях да ти се обадя. Едно в Банкхед. Прасе наръгано в една ферма във вторник сутринта. Фермерът каза, че за секунди е изпуснал нападателя. Прасето още умирало, когато той го е намерил.

— Нещо в четвъртък сутрин?

— Нищо не е докладвано.

— Как се казва фермерът?

— Майкъл Гилкрайст. Живее оттатък Инверюри Роуд.

— Майкъл Гилкрайст? Това е…

Тя знаеше точно кой беше той — съпругът на Джейн.

Фергюсън й каза телефонния номер, тя си го записа и след това позвъни на Гилкрайстови.

— Тук е Джейн Гилкрайст.

— Джейн, обажда се Кейт Бошан.

— О, Кейт, как си?

— Слушай, мога ли да ти задам един странен въпрос.

— Разбира се.

— Идвал ли е Джейсън у вас?

— Джейсън Дюшенс ли?

— Да.

— Ами да, няколко пъти. Дори ти си била у нас с него.

— Кога за последен път беше у вас?

— О, има няколко месеца оттогава. Дойде за един уикенд. Тогава се развеждаше и Майкъл сметна, че ще е добре да го викнем и малко да го окуражим. Знаеш какъв е Майкъл. Изтормози го почти до смърт от работа по фермата.

Фермата! О, боже!

— Чудесно, Джейн, много ти благодаря.

— Защо ме питаш?

— Ще ти кажа по-късно. Трябва да вървя.

Кръгът непрекъснато се стеснява.

Черната усойница беше убил майка си. Трябва да е имал нещастно детство.

Ами ако Джейсън не вкарва контрабанда деца за пари? Ако Джейсън се идентифицира с тях по някакъв си свой, изчанчен начин? Деца — употребявани и насилвани, без да има някой, който да се грижи за тях? Ако иска да си отмъсти за това, което е било направено с него в миналото? Ами ако е искал да спаси тези деца, именно от съдбата, която се е паднала на него? Дали не си е мислил, че им прави добро?

Ред говореше за дразнители, които изкарваха хората от равновесие, като загуба на работа или на партньор.

Развод!

Развод, а след това и фериботът. Достатъчно да извади всекиго от равновесие.

Кръгът непрекъснато се стеснява.

Дали контрабандистът и убиецът са едно и също лице?

Черната усойница има име и лице. Джейсън Дюшенс ли е?

* * *

Опита да избяга от фуриите. Въртеше се, свиваше се, мъчеше се да бъде една стъпка пред тях. Смени три къщи и два пъти работата си. Втората му работа беше в „Ъркъхарт“. Беше културен и знаещ, а това бяха неща, които се търсеха.

Един ден, като прелистваше местния вестник, видя обява за аматьорската театрална трупа. Набираха актьори, режисьори и техници. Стори му се като логично продължение на живота му. Първия път, когато отиде в трупата, разбра, че думата „аматьори“ се използваше в най-широкия смисъл. Членовете бяха ентусиазирани, но некомпетентни и, за срамота, се опияняваха от последното. Забравяха текстовете си или заставаха не там, където трябваше, а идиотщините им ги караха да пищят от смях.

Зае се да ги променя. Предложи да започнат един предизвикателен проект, който да отразява големите проблеми на живота и смъртта, на човешкото съществуване. Време беше да ги отбие от диетата им от безгрижни и лекомислени комедии. Те се поколебаха. — От какво се страхувате? — попита ги той. — Само от това, че може да се провалите? — Ние не сме толкова добри — му отговориха. — Всичко правим за развлечение. — Тогава той ги попита кое би могло да бъде по-предизвикателно и по-задоволяващо от това, да подчиниш нещо трудно? Направи им едно предложение: ще намери пиеса, а те ще решат дали да я поставят. Без ангажименти. И те се съгласиха.

Донесе им „Орестея“. Отначало се опълчиха срещу трилогията. Искаха да поставят само „Агамемнон“. Той обаче им каза, че така няма да има смисъл. „Орестея“ е теза, антитеза и синтез, или иначе казано — неподчинение, неволя и възстановяване. Цялата фабула трябва да се изиграе. Надделя с единия си ентусиазъм и силата на аргументите. Когато в древна Гърция се е играла „Орестея“, някои представления са били толкова силни, че бременни жени са помятали. Именно този ефект той искаше да получи.

Той беше в центъра на представлението, главното действащо лице, човекът, по когото се водеха. Неговата игра ги извисяваше над техните очаквания. Играеха при пълни салони и критиката ги хвалеше, че били по-добри от много професионални трупи. Всяка вечер той преживяваше собствения си живот на сцената, издигната като пантеон. Спомени от един забравен живот.

В „Ъркъхарт“ той опозна отблизо Лавлок. Отначало говореха кратко, като служител с председателя на компанията, който рядко се появява в работата. Лавлок обаче не беше формален ръководител. Той можеше да е твърде зает с многото си дейности, но беше истински заинтересован какво правеше аукционната къща и посещаваше търговете колкото се може по-често.

Между двамата разговорите станаха по-откровени. Постепенно двамата откриха основно сходство помежду си.

И двамата нямаха съвест.

Не беше сигурен кой от двамата първи предложи да се докарват децата тук, но това нямаше значение. Идеята остана да виси във въздуха известно време, преди да се захванат с осъществяването й. Започнаха първо с намеци, след това я разглеждаха от различни ъгли, преди да се уверят един друг, че са готови да се заемат с нея, като двама предполагаеми влюбени, които си играят игрички, преди да преминат Рубикона и да открият, че единственият път за тях е да вървят напред. Планове се правеха, променяха се, отхвърляха се, поправяха се и се приемаха. Представлението в Норвегия послужи за прикритие. Самата пиеса беше вече цяло предизвикателство, но да се постави в друга страна беше много по-различно и възбуждащо. Той измисли сложни декори, за да се оправдае наемането на отделно превозно средство.

Напрежение при планирането, многото други неща, които ставаха и трябваше да се предвидят, но през цялото време той очакваше фуриите.

Първата се появи, точно преди да отплават за Норвегия. Появи се маскирана, за да го отклони от пътя. Не беше като някоя ужасна вещица, а като млада, красива репортерка. Един ден, малко преди обед тя се появи в кабинета му. Извини се, че не се е обадила предварително, и го попита дали е свободен да обядват заедно. От известно време той работеше по един голям търг и предположи, че тя е дошла за това. Отидоха в една пивница зад ъгъла.

— Какво искате да знаете? — попита той.

Тя си прочисти гърлото и подкара направо по въпроса.

— Вчера видях Ралф Уайтсайд. Каза, че бил невинен за убийството на майка ви и на нейния… вашия втори баща.

Той погледна встрани и се почеса зад ухото, като се надяваше, че дава вид на безгрижен. Искаше да спечели няколко ценни секунди.

Аз съм майсторът на манипулациите. Човекът зад маската, който винаги казва едно, а чувства друго. Не оставяй тая тийнейджърка да те извади от равновесие само защото успя да те изненада.

— Не ми беше втори баща. Те не бяха женени.

— О, така ли.

— От много отдавна не съм си спомнял за това. Вече не знам колко години минаха оттогава.

Това беше лъжа. Той знаеше точно колко години, месеци, седмици и дни бяха изминали. Винаги го бе знаел.

— Разбирам, съжалявам, сигурно ви е болно. — Веждите й се свиха в знак на съчувствие.

— Какво искате да кажете с това, че Уайтсайд ви е казал, че е невинен? — чу гласа си как потрепваше. Ако тя отново подемеше въпроса, той можеше да се измъкне като й каже, че новината го е шокирала. — Това е нелепо. Той призна, че е виновен и подписа признанията си.

— Каза, че полицията го е заставила да признае.

— Кога ви каза това?

— Вчера.

— Вчера ли?

Глупаво беше от негова страна да повтаря това, което тя беше казала. В никакъв случай не трябваше да се показва, че е глупав.

— Адвокатът му ми позвъни. Всъщност той позвъни в новинарската секция и аз вдигнах телефона. Каза, че Уайтсайд почти е на смъртно легло и иска да говори с някого, преди да умре.

— От какво умира?

— От СПИН.

— Той си е наркоман.

— Не знаех кой е той отначало. След това от изрезките разбрах и отидох да го видя. Той е в затвора в Гленокил, на километри оттук. Мисля, че адвокатът му не беше доволен от мен. Сигурно е очаквал някой по-възрастен, с тежест и опит. На мен не ми пука, аз съм свикнала. Дори не казах на завеждащия новините, защото той щеше да си помисли същото и щеше да даде репортажа на някой от по-старшите репортери.

— Значи вие правите това на собствена отговорност?

— Да, но не смятам, че… — Тя изведнъж се спря, защото се усети, че не би трябвало да му казва това. — Искам да кажа, че репортажът си заслужава и все някой щеше да го направи.

— Той как изглеждаше?

— Кой, адвокатът?

— Не, Уайтсайд.

Тя го погледна учудено. Въпросът й се стори странен.

— Като умиращ — слаб, болезнено слаб, вените по врата му бяха изскочили като жици на пиано, имаше ужасни треперения. Пет пъти се опита да запали цигара и сигурно изпуши половин пакет, докато бях там.

— И ви каза, че е невинен?

— Да, и още, че това било натъкмена работа от полицията. Тя го представила като дрогиран до козирката и че не можел нищо да помни. А той каза, че това били лайна, пълни глупости. Каза ми, че много добре знаел къде е бил в оня момент, и че въобще не е бил наблизо до къщата на мама ви — тя даже знаеше как винаги е наричал майка си — мама, — че казал на полицията, но тя не искала и да чуе; че бил наркоман и сигурно е търсил пари за дрога и че мама ви и… — Тя се спря и започна да се мъчи да си спомни името.

— Крейг — каза той, без да му мигне окото и без да вложи презрението, което Крейг заслужаваше.

— Точно така, това е името. Полицията казала, че мама ви и Крейг вероятно са се върнали, когато Уайтсайд е преобръщал къщата наопаки.

— Точно това е станало. Съдебният процес мина коректно.

— Той твърди, че не било така.

— И вие му повярвахте?

— Не зная. Затова дойдох да поговоря с вас, да видя какво вие мислите.

— Тази история беше предъвкала и разчепкана достатъчно, мис…

— Галахър.

— Ралф Уайтсайд е бил престъпник, откакто се е родил. Защо трябва отново да изравяте случая?

— Ако е невинен, значи правосъдието е било нарушено по крещящ начин.

— Но той умира. Какво значение има за него?

— Може би няма никакво значение. Но ако е невинен, това означава, че този, който е убил мама ви и Крейг, е все още на свобода.

Той я наблюдаваше внимателно, когато тя каза тези думи. Лицето й беше загрижено, изразяваше вълнение, когато направи тази констатация, но не издаваше никакви скрити мисли. За нея нямаше нищо друго освен голия факт. Явно тя не го подозираше. Просто беше дошла при него като човек, който най-близко е засегнат от случая — а и той беше човекът, намерил двата трупа в локви кръв.

— Чуйте ме, мис Галахър. Ралф Уайтсайд е лош човек. Той е извършил много лоши неща. Наркоман, прахосник и лъжец. И сега лъже. Иска да привлече вниманието към себе си, да се пошуми около него, преди да умре. Ако вие напишете нещо, само ще разровите разни лъжи и ще предизвикате много болка. Оставете нещата намира.

— Наистина съжалявам, че възраждам случая, но всички новинарски репортажи са такива — някой, някъде, за нещо не иска да говори, а това вече е новина.

Виж ти каква била Петра Галахър, едва завършила гимназия и вече превърта в устата си клишета, и си мисли, че е Уудуърд и Бърнстийн взети заедно^[1].

Тя стана да си върви. Светлината откъм улицата минаваше през прозореца и, когато тя се обърна с гръб към него, лицето й мина в сянка. Той видя как тя се преобрази: от очите й, в които допреди малко се отразяваха чудесата на света, сега бликна нещо отвратително, а опияняващата й усмивка се изкриви в омраза и желание за отмъщение. От малката раница на гърба й изскочиха изкривени клони на злобата.

Мъртвите пускат корени под почвата. Те растат с омраза и чумосват живота на живите. По плътта им изникват проказни струпеи, дивашките им резци разкъсват майчината плът и бяла забрадка се разстила като ракови образувания. Виждаше ги — горещите им очи, сключените вежди в тъмнината, надвесени над него, тъмната сабя на мъртвите… убитите му родственици, молещи за отмъщение. Лудостта преследва среднощната стража, празният ужас го дебне, насъсква го, подтиква го да действа, като бич, който ще нашари гърба му. Нямаше къде да се скрие, нито близък човек, който да го приюти. Низше същество, увехнало в желязната хватка на смъртта.

Сега вече пътуването до Норвегия придоби зловещата прилика с бягството. Далеч от дома, където беше сигурен, че тя не може да го последва. Той продължаваше да я наблюдава, спираше да диша, когато завиваше зад ъгъла или отваряше вратата. Страхуваше се тя да не се появи пред него. А когато потъна фериботът и той успя да се спаси, тя му се набута в ръцете оная нощ.

Вечерта беше приятна. Те разговаряха в градината.

— Видях името ви в списъка на пасажерите — каза тя. — Какво ужасно съвпадение.

Съвпадение! Като че ли тя продължаваше да мисли, че ще може да го измами. Беше видял истината за нея, а това означаваше, че бе разбрал — има само един начин да се отърве от нея.

Дали тя не си мислеше, че той ще удари много скоро! Или се е вглъбила — да го терзае — и затова не се страхува за сигурността си? Тормозеше го, без всъщност да го тормози. Говореше за ферибота, а не за майка му или за Ралф Уайтсайд, защото знаеше — както и той знаеше, че очакването може да бъде толкова парализиращо, колкото ужасната действителност.

Ако я оставеше на свобода, щеше да увеличи собственото си терзание. Нямаше алтернатива. Виждаше какви са — те бяха по петите му!

Влезе в дома си и веднага й позвъни. Тя си мислеше, че той пада в клопката й, но в действителност беше обратното. В момента, в който тя влезе и никой не можеше вече да я види отвън, той я изненада отзад, удари я и тя се свлече в безсъзнание. След като се стъмни, я сложи в багажника на колата и я закара в гората. Там й направи това, което тя му беше направила. Тя плачеше, казваше, че нищо не знае, молеше го за милост. Милост за безмилостните? Опита се дори да го прелъсти, като му предложи тялото си, за да я остави жива. Той продължи да я измъчва, докато тя повече не можеше да търпи, след това повтори всичко.

Накрая я уби.

След Петра се появи онази клюкарка, дето се бъркаше в работите на другите — Елизабет Харт. Фуриите вече бяха разбрали, че той е прозрял през маскировката на Петра, и не се потрудиха да дегизират Елизабет. Тя се появи точно както в легендата: омразна, ужасна стара вещица, която почука на вратата му.

— Видях я, че влезе тук — каза тя и от очите й капеше омраза.

— Кого видяхте?

— Момичето, което намериха в Ууденд. Тя дойде при вас в нощта, когато беше убита.

Елизабет Харт — обсебена от желанието да се меси в живота на другите. Той остана мълчалив и я чакаше да продължи.

— Не можех да я пропусна, имаше такава хубава златиста коса. Засрамете се, че сте се забъркали с тая проститутка.

— Проститутка ли? Мислите, че съм имал нещо общо с нея?

— Както разбирам, вие не сте били единствения. Вестниците писаха, че тя си е въртяла задника насам-натам. Разбира се, не дадоха никакви имена, иначе вашето щеше да бъде между тях. В това не се съмнявам. — Тя замълча. — Полицията дали знае, че тя е била тук?

— Казах им веднага щом разбрах, че е била убита.

— Така ли? Наистина ли?

— Да. Не.

— Какво точно сте казали?

— Че е била тук.

— Само това ли?

— Какво друго можех да им кажа?

— Можехте да им кажете какво сте правили с нея и къде е отишла след вас… при някои други мъже вероятно. Курветина.

Той едва се сдържа да не се разсмее. Най-после слухтенето на Елизабет да помогне на някого. Тя не го подозираше, че е убил Петра. Беше дошла при него да му създаде неприятности.

Щеше ли обаче да спре? Разбира се, че не. Щеше да постоянства, да ръмжи и да не се отказва. Непрекъснато щеше да му напомня какво е направил и какво не. Освен ако не я спреше.

Тъй както Петра умря заради Айлиш, така Елизабет умря заради тях двете. Бесът се трупаше и нямаше край. Щеше да се вихри, докато не го успокоеше с крайното жертвоприношение!

* * *

Ръкавиците бяха свалени. Започна ловът на Черната усойница.

Кейт намери съобщението, което Ренфрю изпрати вчера следобед, и добави към него две срочни неща: първо, че Джейсън Дюшенс се търси за разпит във връзка с убийствата на Петра Галахър и Елизабет Харт в допълнение към неконкретизирани престъпления във връзка с потъването на „Амфититрайт“ и второ, че подробностите — снимка, физическо описание, регистрационния номер на колата — трябва да бъдат разпространени сред обществеността, колкото се може по-скоро, наред и с другите обикновени предупреждения да не се влиза в контакт с него.

В центъра на града поставиха полицейски блокади, а също и по главните улици, както и наблюдателни постове на всички места, които той би се опитал да посети: къщата му, къщата на Кейт, канцелариите на „Ъркъхарт“.

Предупредиха банката му, в случай че използва кредитната си карта, да тегли пари в наличност, да забавят самата система в момента, когато той се опита да тегли — забавянето да е такова, че да се отдаде на някакво електронно смущение, но да не бъде тъй дълго, че да предизвика подозрение у него и той да изчезне. Достатъчно дълго, за да може евентуално да се види откъде се опитва да извърши тегленето.

Кейт размишляваше кой щеше да се окаже по-добър в изчакването.

Той трябваше да се появи по някое време, да позвъни, да използва кредитната си карта, да яде, да пие, трябваше да се появи на открито.

За себе си… физически тя би могла да се завре тук и да чака колкото трябва. Душевно — тя не знаеше колко би издържала в тази клетка, преди да откачи.

Джейсън Дюшенс — човекът, който бе винаги малко не в крак със света, неспособен да поддържа отношения и дори приятелства, винаги склонен да сгреши в тълкуването на нечие душевно състояние. Кейт винаги го бе смятала повече за недодялан, отколкото за злонамерен. А сега тя разбра, че е сгрешила в оценката си, но не знаеше до каква степен.

Телефонът звънна. Тя вдигна слушалката и чу гласа на Фергюсън.

— Забелязали са го.

* * *

Томинтул беше на около шестдесет мили западно от Абърдийн. Дори при ненатоварен трафик щеше да отнеме поне час и половина. Но колоната от полицейски коли с въртящи се светлини и сирени премина разстоянието за четиридесет минути.

Кейт седеше на задната седалка между двама въоръжени. Носеше бронирана жилетка, понеже те бяха настояли, но не срещу куршуми, а срещу нож. Те искаха тя въобще да не идва, но тя им каза, че им се доверява.

Профучаха през Алфорд, който в миналото беше крайната спирка на шотландските северни жп линии, покрай запустели дървени къщи, които стояха като самотни свидетели на резултата от индустриализацията на този процъфтяващ в миналото земеделски район. На хоризонта изникнаха очертанията на разрушени замъци и крепости.

— Това е замъкът Килдръми — каза Фергюсън и посочи напред. — Роберт Брус изпратил жена си и децата тук на сигурно място, докато се биел с англичаните. Ковачът на замъка бил подкупен от тях с толкова злато, колкото можел да носи. Той подпалил замъка, който паднал в ръцете им. После хората на Брус хванали ковача, разтопили златото и започнали да му го изливат в гърлото, докато умре.

Понякога тия спонтанни лекции на Фергюсън по история я нервираха. Днес обаче лекцията й създаваше едно приятно чувство за нормалност.

Колите фучаха нагоре по хълма към Томинтул, което беше най-високото село сред шотландските хълмове, издължено като онези градове от Дивия запад. Наоколо се издигаха планините, които всяка година бяха средище на ски туризъм.

Продавачът на вестници имаше яркочервена коса, беше дебел, а на лицето му беше изписана смесица на гордост и недоверие, което обикновено обземаше хора, попаднали за петнадесетина минути в центъра на вниманието. Охранителите на Кейт бързо я вкараха от колата в магазина и застанаха зад нея и отстрани, като наблюдаваха по фланговете и откъм гърба й.

— Той си купи два неделни вестника и една кока-кола — каза продавачът.

— Каза ли нещо? — попита Кейт.

— Нищо. Аз споменах, че времето вероятно ще се промени вечерта, и той кимна с глава. Изглеждаше странно, като че ли все си е бил такъв. — Той облиза устните си.

— Тогава вие знаехте ли кой е той?

— Не. По телевизията новината се появи десетина минути, след като си беше тръгнал. Помислих си, че е някаква шега или че той е някой много известен човек. Бях намалил звука на телевизора. Когато видях лицето му, увеличих звука и тогава чух съобщението. Добре че не знаех кой е той, когато беше влязъл за вестниците. Сигурно щях да се насера в панталоните. Ръката ми цялата трепереше, когато отидох да позвъня. Не мога да ви разкажа какво чувствах. За момент забравих номера на полицията. Три номера едни и същи, но за момент забравих. Обикновено съм бабаит, но не и в този случай. Късмет имах, иначе той сигурно щеше да ме натъпче с куршуми…

— Не го ли видяхте къде отиде?

— Не, само видях, че излезе навън.

— Не каза ли какво прави тук?

— Беше облечен за разходка: къси панталони, пръчка, обувки за ходене в планина. Има ги много такива тук, ходят по пътеката на Спейсайд. Повечето посещават поне една от фабричките за уиски, които са по пътя. Много весело им става на връщане.

Джейсън, сам из хълмовете и никой друг с него. Пълното уединение, което би искал да има.

— Къде отсядат туристите тук?

— Пълно е с хотели, стаи със закуска, мотелчета нагоре и надолу по шосето. Няма начин да не ги видите.

* * *

След десет минути те откриха къде беше отседнал. Четвъртото място, което провериха — хотел „Глени Хаус“. В регистрацията беше записано „Джейсън Дюшенс — стая двадесет и шест“.

Управителят им даде ключа от стаята, така че нямаше нужда да разбиват вратата или да почукат и по този начин да го алармират. Стаята се намираше на втория етаж и гледаше към главната улица. Пред хотела стояха трима въоръжени, в случай че той се опиташе да направи нещо, като например да скочи от прозореца. Рехавата тълпичка в неделя сутринта гледаше с отворени уста.

Минаха на пръсти по коридора, първи — полицаите с карабините. Кейт и Фергюсън — след тях. Кейт пъхна безшумно ключа и отключи. Вратата отхвръкна навътре и се удари в стената, докато те се втурнаха през малкото антре. Дулата описаха добре отработените движения и покриха всеки ъгъл на стаята.

Джейсън седеше в леглото и неделните вестници бяха разпръснати около него. Краката му бяха бледи, мършави и без косми.

— Долу! Долу! С лице към леглото и ръце зад гърба. Веднага!

Кейт влезе след въоръжените полицаи и успя да зърне шокираното лице на Джейсън, преди да се скрие в чаршафите.

Двама от полицаите го закопчаха с белезници, изправиха го, а трети провери леглото за скрити оръжия, след това отиде до прозореца и сигнализира на полицаите долу пред хотела.

— Това е абсурдно — каза Джейсън. — Съвсем абсурдно! Какво означава всичко това?

Кейт го погледна и се опита да поеме дълбоко въздух, обаче бронираната жилетка й пречеше.

— Кейт, кажи на тия горили да спрат да насочват тия неща към мен.

Кейт с усилие се извърна от него. Ядът не спираше да бушува в Алекта.

— Закарайте го на Куин стрийт — каза тя.

* * *

Кейт остави на Фергюсън да проведе разпита. Не се доверяваше на себе си.

Тя наблюдаваше разпита през огледалото. Това, което би искала, беше Джейсън да е завързан за стола, сам с нея в стаята без наблюдатели и без никакви последствия. Тогава щеше да види той какво значеше яд.

Трябваше да признае, че Джейсън беше забележително спокоен. Сътрудничеше на полицаите и беше любезен. Отговаряше на всеки въпрос, който му поставеха, с вида на човек, уверен, че правотата ще излезе наяве, че цялата тази ужасна грешка ще се разреши за момент, ако всички се държат като възрастни.

Точно такова е поведението на истинския психопат. Отказва да признае провала си и същевременно се наслаждава, че прави другите на глупаци.

— Нямате никакво алиби за въпросните нощи — каза Фергюсън.

— Защо трябва да имам? Нищо лошо не съм направил. Не се разхождам с мисълта, че винаги трябва да доказвам къде съм бил, защото в някой си момент полицията ще поиска да ме разпитва.

— Какво правихте през нощите на понеделник и сряда?

— Понеделник през нощта си бях вкъщи и се опитвах да заспя. Беше веднага след катастрофата с ферибота. Все още бях в шок. Сряда вечерта ние, които преживяхме катастрофата, искам да кажа ние от театралната аматьорска трупа, излязохме да вечеряме. Кейт беше там и може да го потвърди.

— Главен инспектор Бошан наистина потвърди това. Тя също потвърди, че вечерята е свършила около единадесет. Останало ви е много време да отвлечете и убиете Елизабет Харт.

Джейсън сви рамене.

— Вчера какво правихте? — запита Фергюсън.

— Разхождах се из хълмовете.

— И затова ли си взехте лаптопа, за да правите такива разходки?

— Имах да довърша една работа. Мислех да го направя след вечеря.

— Разпечатката от телефонните обаждания от Глени Хаус показва, че вие сте били в Интернет, когато главен инспектор Бошан получи съобщението от убиеца. А в списъка на най-употребяваните от вас сайтове фигурира и домашната страница на Хотмейл.

— Защото съм им абонат.

— На ваше име ли?

— Да, можете да проверите.

— Някои други?

— Не.

— Какво правихте в Интернет по това време?

— Проверявах резултатите от футболните мачове. Телевизорът в стаята ми нямаше телетекст.

— Вие сте изкарали почти час.

— Сърфирах известно време в Интернет.

— Какво търсихте?

— Пътувания главно. Мисля да замина… Америка или може би Австралия.

— Не мисля, че още дълго време ще може да ходите някъде.

— Бихте ли помолили главен инспектор Бошан да влезе? — каза Джейсън. — Тя ми е приятелка. Тя ще изясни всичко на момента.

Фергюсън се изсмя.

* * *

Фергюсън влезе при Кейт и Ренфрю в стаята зад огледалото.

— Откъде искате да започна? — попита той. — С децата или с убийствата?

— С децата — каза Ренфрю. — Искам с това да го ударим първо. Убийствата са извършени, труповете са погребани. Но контрабандата с деца може още да продължава. Бележката в кабинета на Лавлок подсказва, че може би е планирал алтернативни пратки. Ако е така, трябва да ги спрем. Необходимо ни е да знаем всичко: контактите му, клиентите му… Той, разбира се, няма да изпее всичко наведнъж. Но ще го притискаме и той ще сгреши. Може да отнеме време, но ще се получи.

Кейт отново погледна към Джейсън през огледалото.

Цивилизация. Мислим се за цивилизовани, защото имаме течаща вода и електричество и пазаруваме в супермаркети. Но като махнеш всичко това, виждаш какви чудовища сме. Докъде сме стигнали, след като можем да откъсваме деца от един безнадежден живот, за да ги захвърлим в друг такъв? А уж сме далеч от средните векове! Ами тогава колко далече сме от каменната ера?

Джейсън Дюшенс — заподозреният двоен убиец и трафикант на човешка мизерия. Човекът, когото тя познаваше, с когото бе пътувала и играла в пиесите. Човекът, когото тя чувстваше, че никога няма да хареса. Може би вкусът й към мъжете не беше толкова лош, колкото тя понякога си мислеше.

— Отивам си вкъщи — каза тя. — Ако имате нужда от мен, там ще ме намерите.

* * *

Преди да си отиде вкъщи, Кейт направи кратко интервю по телевизията. Потвърди, че Джейсън Дюшенс помага на полицията при разпитите за убийствата на Петра Галахър и Елизабет Харт. И че смята, че са хванали когото трябва.

В леглото заедно спяха трима, и спяха със съня на праведниците. Кейт, Лео и Алекс. Забравена беше кавгата от миналата нощ, след като кошмарът бе започнал да се изпарява.

Неделният ден пулсираше с горещината си отвън прозореца.

* * *

Изминаха два часа и Джейсън все още не се предаваше. Той искаше да им помогне, но твърдеше, че не са хванали човека, който им трябва. Не знаел нищо за контрабанда с деца. Последната сутрин в Берген се разхождал из града. Да, сам. Жена му го напуснала. Затова отишъл сам до Берген, сам до Спейсайд, живеел сам.

Ренфрю не се тревожеше. Беше чувал такива неща и преди: не съм аз, не съм аз, някой друг е. Повечето заподозрени се придържат към тоя стил от началото. И Лавлок се бе държал така. След това се изтощават, правят грешка, която искат да поправят, правят нова грешка и разбират, че всичко е свършено. Винаги е така с грешките — едната води до друга и така нататък. След две грешки всичко се сгромолясва. Полицаите често прекарват часове и дни, като се мъчат да склонят гаднярите да си признаят, и когато го постигнат, едва-едва успяват да не изпуснат нещо от признанията.

— Колко ще продължава това? — попита Джейсън.

— Докато си признаете. Всичко е във вашите ръце. Ние не бързаме.

— В такъв случай мога ли да използвам телефона?

— На кого ще звъните?

— На майка ми, тя ме очаква за вечеря.

Ренфрю замълча за секунда, като че ли не можеше да повярва на това, което беше чул. След това изскочи от стаята и се втурна по коридора.

— Фергюсън! — изкрещя той.

* * *

Кейт стана от леглото, навлече тениска, обу гащета за бягане и се затътри към кухнята. Остави двете момчета да спят.

Наплиска лицето си с вода. Следобедната дрямка винаги я размекваше. Напълни чайника, остави го на печката да заври и започна да търси чаши, чай на пакетчета, мляко и захар. Пакетчетата ги държеше в бурканче, но то сега беше празно.

Днес повече нямаше да мисли за нищо. Утре всичко можеше да започне отново, както започва работната седмица за останалите хора. За утре тя си обеща, че ще се накисне във ваната и ще потопи цялата си глава под водата. Знаеше, че така ще се излекува — като се потопи цялата под водата. Може би така щеше да се отърве от чувството за студенина.

Кейт наля мляко в чашите и сложи чаена лъжичка захар за Алекс.

Телефонът иззвъня силно в притихналата къща. Кейт леко трепна и блъсна лъжичката в чашата на Алекс. Захарта се разпиля на белия плот. Бяло върху бяло.

Телефонът й беше безжичен. Тя вдигна слушалката от поставката и продължи да приготвя чая.

— Кейт Бошан слуша.

— Обажда се Фергюсън — звучеше задъхан и припрян. Сигурно Джейсън си беше признал.

— Кажи ми добрата новина. — Кейт едва сдържаше усмивката си.

— Той току-що попита Ренфрю дали може да се обади на майка си.

— Е, и…

Черната усойница беше убил майка си. Това поне трябваше да бъде истина.

— Той ви баламосва. Не му се връзвайте.

— Не съм сигурен.

— Той е психопат.

— Но иска да позвъни на майка си. Може би не е нашият човек.

Тя отвори един от шкафовете, прокара ръката си нетърпеливо по кутиите с овесени ядки и пакетите с макарони, като търсеше неотворена кутия с пакетчета чай. Знаеше, че е там някъде. Някой ден трябваше да подреди най-после кухнята. Някой ден.

— Окей. Защо не му дадете да й позвъни? След това ти й се обади и я помоли да дойде, като донесе документ за самоличност, да проверим дали наистина съществува.

— И ако е истинска?

— Тогава и аз ще дойда. Само че тя няма да е истинска.

— Окей.

Тя постави слушалката на място.

Къде, по дяволите, са тези пакетчета чай?

Кейт премести пакет бисквити от едно място на друго. Пакетът се плъзна от полицата и падна на плота. Тя го вдигна и си спомни, че го беше купувала в Корнуол. Кога беше това? Май бяха минали две-три години. Ще им ги дам тия с чая, ако все още са годни. Тя се вгледа в датата за годност.

Трябваше й минута, за да разбере. Датата не беше отпечатана направо, както при повечето стоки. Вместо нея имаше букви, последвани от пет последователни двуцифрени числа. Буквите представляваха инициалите на всеки месец, а числата — годината. Една буква и една цифра са в кръг, което показва докога бисквитите са годни.

Първите букви на месеците! JFMAMJJASOND^[2].

JASOND.

JASON D.^[3]

Кейт си спомни печатните букви, написани от Лавлок, под имената на пристанищата за фериботи — JASOND. Значи тези букви отговарят на месеците юли, август, септември, октомври, ноември и декември.

Сега сме юни. Значи Лавлок е изготвил график за възможните дати на следващата пратка.

Значи JASOND не бе името на Джейсън Дюшенс. Значи Джейсън не бе този, който бе натоварил децата в Берген.

Това означаваше само едно — Джейсън не е Черната усойница.

Кейт обаче беше уверена, че Черната усойница бе човекът, който е натоварил децата, и че този човек работеше за „Ъркъхарт“. Тогава? Оставаха, почти съвсем сигурно, или Алекс или Синклер. А това означаваше, че имаше петдесет на петдесет вероятност мъжът, свил се в леглото на Кейт, да е Черната усойница.

В леглото. Заедно със сина й.

* * *

Чакай! Не бързай толкова. Помисли!

Кейт усети как паниката я завладява, както на ферибота и в автомивката. Този път обаче нямаше прости решения, нито лесен избор.

Най-важното нещо беше да не накара Алекс да се усъмни. Той не представляваше заплаха, докато спеше.

Не може да е той! Боже мой, дано не е той!

Ако не беше той, значи бе Синклер — също толкова лошо. Един от двамата беше и дано да не се окажеше мъжът, който сега спеше в къщата й. Заради нея самата и заради Лео.

Кейт се насили да си припомни минали факти. Петра беше убита в понеделник през нощта. Къде беше тогава Алекс?

Това беше веднага след потъването на ферибота. Би могъл да бъде навсякъде, както и Синклер.

А тя къде беше? Седеше на пода и се мъчеше да изкара от себе си преживения ужас. Какво беше казал Джейсън? Той се опитал да заспи. Всички те бяха изпаднали в шок.

Всички, с изключение на един.

Елизабет беше убита в сряда през нощта. Същата вечер отидоха на ресторант. Алекс се върна с нея. Тогава сключиха договора да говорят само помежду си за случилото се с ферибота. А той наруши договора. След това двамата заспаха.

Но когато се събудих, него го нямаше.

Тя закри лицето си с ръце.

Бях се извърнала, за да го пипна, но всичко, което беше останало от него, бе миризмата му и бележката на възглавницата: „Не можах да заспя, не исках да те будя. Спи спокойно“.

Не можел да спи! А спеше дълбоко миналата нощ, когато му намерих уокмена.

Твърдо не е той! Само защото си беше тръгнал, не означава, че е той. Но трябва да се уверя.

Тя погледна към телефона и се зачуди какво да прави.

Разпечатките от телефонните обаждания!

Лавлок сигурно е позвънил на свръзката си — тоест на Черната усойница, по някое време, или преди, или след пътуването до Норвегия. Екипът, който разследваше контрабандата, сигурно вече се е добрал до разпечатката на телефонните обаждания на Лавлок. Но те сега едва ли са приоритет, защото екипът беше хванал човека си.

Поправка! Екипът мислеше, че е хванал човека си!

Кейт затвори тихо вратата на кухнята и позвъни в управлението.

— Обажда се главен инспектор Бошан. Дайте ми Фергюсън.

— Струва ми се, че той и Ренфрю са при заподозрения.

— Тогава доведете го оттам веднага.

— Искате ли да почакате или той да ви позвъни?

— Ще почакам. — Не искаше телефонът да звънне отново, за да не се усъмни Алекс.

Наложи й се да почака доста. Шумовете в управлението стигаха до ушите й на дълги интервали. По едно време я включиха на автоматично изчакване и в слушалката се чу музика от гайди.

Айде бе…

Кейт наблюдаваше часовника и вратата. Докато чакаше, отвори едно чекмедже и извади най-големия нож, който намери опипом. Ако е Алекс, и той се хвърли върху й, ще го убие с ножа. Каква красива ирония! Може би щеше да му отреже ръцете и краката. Само дето нямаше подръка черна усойница. Жалко.

Гласът на Фергюсън се появи.

— Още не е позвънил.

— Няма значение. Можеш ли да ми намериш телефонните разпечатки на Лавлок?

— Без проблем. Половин час ми трябва.

— Сега ми трябва.

— Какво ти става, добре ли си?

— Добре съм и разпечатките ми трябват сега.

— Потърпи малко.

Ако беше Алекс, дали не трябваше да каже на Фергюсън и полицията да се втурне към къщата й? Не. Рискуваше да предизвика Алекс да ги вземе — нея и Лео — за заложници. В такъв случай много лесно нещата можеха да се объркат. Виждала бе такива случаи. Предпочиташе да е на открито, отколкото приклещена вътре.

Отново чакане. Тя прокара палеца си по острието на ножа.

— Ето сега. Домашен телефон, мобилен, телефон в офиса. Кой искаш?

— Почни с домашния.

— Разпечатката е само до миналата неделя. Имало някакъв проблем с компютъра на телефонната компания.

Миналата неделя. Точно преди седмица, когато „Амфититрайт“ беше вече отплувал от Берген.

Миналата неделя не ставаше. Черната усойница беше на „Амфититрайт“. Лавлок не би му позвънил тогава.

А защо не?

Черната усойница и Лавлок са участвали заедно в тази работа. Лесно са могли да говорят, преди да бе отплавал „Амфититрайт“. Дори и по време на пътуването — да потвърдят, че всичко се развива по план.

— Дай ми повикванията до мобилни телефони от неделя следобед насам — каза тя.

Тя чу как шумолеше хартията на разпечатките, докато Фергюсън прелистваше.

Номер 07961, набран в 18:13 часа, продължителност 30 секунди. Същият номер набран в 18:14, продължителност пет минути и двадесет и три секунди. Явно първият път е имало прекъсване.

Номер 07771 — 20:29, продължителност три минути и дванадесет секунди. Същият номер в 21:54, за петдесет и пет секунди.

Номер 07976 — 23:45, за минута и двадесет и четири секунди.

Цифрите на този номер отекнаха в главата на Кейт като топките на лотарията. Тя позна чий беше този номер.

23:45 часа британско лятно време. Четвърт час до полунощ. Почти двадесет минути преди Сатън да спре „Амфититрайт“ и да изхвърли микробуса. Позвъняване от Лавлок, а не до Лавлок.

Значи Черната усойница не бе взел решението да се изхвърли микробуса. Лавлок е бил! Той е позвънил на Черната усойница и му е дал нареждането!

Кейт накара Фергюсън да прочете отново номера, за да бъде сигурна. Не беше сгрешила.

Номерът беше на Алекс.

* * *

Лавлок бе позвънил на Алекс на борда на „Амфититрайт“.

Алекс бе изпратил петте деца на смърт. Алекс бе причинил смъртта на други 352 души. Алекс щеше да помогне децата да се продадат като роби.

Алекс беше поискал да дойде на погребението на Петра, когато Кейт и колегите й следяха за Черната усойница.

Алекс бе правил любов с Кейт в сряда през нощта и си бе тръгнал, няколко часа преди да се открие безжизнения труп на Елизабет Харт.

Алекс бе играл ролята в „Нагоре по течението“ на приятен, общителен млад мъж, но всъщност се оказваше разбеснял се психопат.

Алекс никога не беше канил Кейт в къщата си, а винаги бе идвал при нея.

Този Алекс, който сега лежеше в леглото й, заедно с Лео.

Вратата на кухнята изведнъж широко се отвори и Кейт изтича, като стискаше със зъби насъбралата се жлъч в устата си. Добра се до банята и се строполи на колене пред тоалетната.

Лицето й се гърчеше от напъните да си изповърне червата, а вкусът в устата й беше на нещо топло и гранясало. Тя пусна водата в тоалетната и се облегна на стената.

Той щеше да изчака да падне нощта и тогава щеше да й предложи да отидат някъде, за да се почерпят за това, че е разрешила случая. Само те, двамата. Лео можеше да остане с Брона. Още една нощ нямаше да му навреди. А след това…

Удар с чукчето по главата и всичко щеше да започне отново.

Кейт се изправи бавно и с мъка и огледа банята, след това антологиите „От другата страна“, струпани на купчина върху бойлера, и снимките по стената. Имаше една с нея, когато получаваше новата си полицейска значка при повишението й като главен инспектор, и още една — от пиесата „Амадеус“, която играха миналата година. Нейната роля беше на Констанца, а Алекс играеше Моцарт. Още тогава другите подмятаха, че двамата били много добра двойка.

До снимката, в рамка стоеше копие от програмата за представлението на Моцарт.

Още нещо й дойде на ум.

Тази сутрин, когато позвъни Ред, й каза: И Есхил и Еврипид са писали за Орест, когото Фуриите са подлудили, след като е убил майка си.

Тя свали снимката от стената и затвори вратата. Не искаше Алекс да чуе.

Удари снимката във ваната. Стъклото се пръсна като яйце в тиган. Посипаха се остри стъкла. Кейт обърна снимката, изтръгна още няколко парчета и извади програмата за представлението Амадеус.

Прелисти страниците — реклами, състав на артистите, отзиви, благодарности.

Кратки справки за артистите:

Алекс Мелвил — вторият след Мат Келмън, който беше играл ролята на Салиери. Черно-бяла снимка на Алекс, усмихнал се за камерите. Гладко избръснато лице, открито и същевременно зло до мозъка на костите.

„Алекс Мелвил (Моцарт). Откакто е дошъл в състава на «Абърдийнски аматьори» преди четири години, Алекс е играл различни роли, най-важните от които — на Бив от пиесата на Артър Милър «Смъртта на търговския пътник», както и Орест в трилогията на Есхил «Орестея» (Агамемнон, Пияните носачи и Евменид). Работи в тръжната къща «Ъркъхарт» и казва, че е усвоил много неща в играта си, наблюдавайки как работят аукционерите.“

Значи бе дошъл в „Аматьори“ преди четири години! Не много след това родителите му били загинали в катастрофа с кола. Или поне той така казваше.

Алекс, като главния герой в знаменитата трилогия, който убил майка си и открил, че фуриите го преследват до края на света. Но вместо само като актьор да се превъплъщава в Орест, Алекс се е превърнал изцяло в самия Орест. Една роля в пиесата, която първо избуява като обсебване, а след това води до убийство.

Тисифона — Петра Галахър.

Мегера — Елизабет Харт.

Алекта — Кейт…

Разбира се.

* * *

Кейт се върна в спалнята. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от силното стискане на ножа. Тя знаеше, че трябва да действа спокойно, въпреки че не беше никак спокойна.

Лео лежеше върху свивката на ръката на Алекс. И двамата все още спяха. Много нежно Кейт се наведе и се пресегна към сина си.

Ножът проблесна, отразявайки лъч от следобедното слънце. Тя се огледа и го постави леко на нощната масичка, колкото се може по-далече от Алекс. Щеше само за секунди да бъде извън обсега й.

Мушна ръце под тялото на Лео, по една от двете страни, бавно, с неимоверно старание, за да не разбуди нито един от спящите. Вдигна Лео и го измъкна от ръцете на Алекс. Детето изсумтя и се сгуши в тялото й. Очите му се полуотвориха и след това се затвориха отново. Алекс продължи да спи. Кейт подпря гърба на Лео с една ръка, а с другата се пресегна за ножа. След това тръгна заднешком към вратата.

Още един път животът й беше сведен до низ от моменти в сегашно време. Миналото ги свърза до един момент, а бъдещето още не беше дошло. Всичко, което имаше някакво значение, беше да може моментално да се отскубне от чудовището в леглото.

Тя погледна през рамо да види колко близо беше до вратата.

В същия момент петата й настъпи нещо остро, което я прободе, и същевременно се чу силен стържещ шум. Под крака й излетя една от количките на Лео. Алекс като стрела се изправи в леглото.

— Колко е часът? — Гласът му никак не прозвуча като на спал до този миг.

Лео също се събуди и се размърда в ръцете й.

— Какво правиш, Кейт, добре ли си?

— Добре съм. — Гласът й прозвуча неуверено като висок фалцет.

Алекс ритна завивките и спусна краката си от леглото:

— Сигурно винаги носиш със себе си месарски нож.

Ти, разбира се, го позна, слънчице мое!

Той си играеше с нея, както си бе играл с другите. Кейт погледна между краката му, да види дали се е надървил.

— Ако се приближиш, кучи сине, ще те наръгам, кълна се.

Гласът й въобще не звучеше като нейния.

— Какво ти става, Кейт, да не си болна? Да извикам ли лекар?

Тя толкова силно поклати глава, че мозъкът й се разбърка. Той направи две крачки към нея и се пресегна.

— Дай ми да държа Лео.

Кейт побягна.

Профуча през отворената врата на спалнята, тръшна я зад себе си, пробяга през хола, а Лео се гърчеше в ръцете й и пищеше. Гласът на Алекс прозвуча приглушено и изведнъж след това съвсем силно и ясно, защото беше отворил вратата на спалнята.

— Какво ти става бе, Кейт? Какви ги вършиш?

Лео спря да се гърчи и се вкопчи в Кейт. С ръката, с която държеше ножа, тя се пресегна и сграбчи връзката ключове от масата в хола. Острието на ножа остави дълга следа върху лакираната повърхност. Ключовете се люлееха между пръстите й и тя трябваше да ги сграбчи в юмрук, за да не ги изтърве. Стисна дръжката на входната врата с ръката, с която придържаше Лео, отвори я със замах, измъкна се през нея и я затвори почти под носа на Алекс. Кейт пусна Лео на земята, премести ножа в лявата си ръка, мушна ключа в ключалката и зверски го завъртя. Отвътре Алекс се опита да отвори вратата.

— Кейт! — изрева той.

Резетата блокираха вратата.

— Кейт!

Вратата се тресеше и се огъваше, но удържа. Кейт се наведе и заключи долната ключалка също, за по-сигурно.

— Що за глупости са това, Кейт! Отвори шибаната врата!

Алекс започна да удря вратата силно и тя затрещя.

Кейт се поколеба дали вратата ще удържи на монументалната му ярост. Грабна Лео и побягна надолу по стълбите. Излезе на улицата и топлият въздух я лъхна. Напълно съзнаваше, че се държи като идиот.

— Кейт, Кейт, какво става?

Тя погледна нагоре и видя Алекс, надвесен над прозореца. Жилите на врата му бяха изпъкнали и приличаха на гребените на морските вълни. Лео също погледна нагоре, втрещен. Кейт отвори вратата на колата, вмъкна Лео и се мушна след него. Нямаше време да го сложи на детската седалка. Пльосна го на предната, до себе си, и му върза предпазния колан. Запали колата, затвори вратата и панически се изнесе от бордюра. Виковете на Алекс заглъхнаха след нея.

Кейт стигна до пресечката в края на улицата и изведнъж се усети, че не знаеше къде да отиде. Идиотка. Аз съм идиотка. — Можех да го застрелям. Защо не го застрелях? Идиотка.

Карай, идиотко, само карай!

Зави наляво.

А сега да подредим нещата по важност.

Тя се пресегна към страната на Лео, отвори жабката и извади мобилния си телефон. Беше забравила да го вземе със себе си, когато се бе върнала от Куин стрийт. Позвъни в заседателната зала на щаба.

— Обажда се главен инспектор Бошан. Кой е на телефона?

— Тук е сержант Уилкокс. Здравейте, шефе.

— Уилкокс, чуй ме. Човекът, който търсим — Черната усойница — се казва Алекс Мелвил и е в къщата ми. Сега. Заключен. Вземи колкото хора ти трябват и отивайте веднага там! — Тя му даде адреса и го накара да го повтори. — Може да е въоръжен, все нещо е намерил в къщата, затова внимавайте. Звънни ми в момента, в който го хванете!

— Вие къде сте?

— В движение. Добре съм.

— Ще дойдете ли тук?

— Аз…

Лео плачеше и пищеше: „Не искам там, където мами работа!“.

— … няма значение, върви. — Тя чу как Уилкокс започна да вика другите полицаи и прекъсна връзката.

Най-логично беше да отиде в управлението, но не искаше Лео отново да изперколяса. Освен това не искаше да бъде там, когато ще доведат Алекс.

Можеха да отидат при Брона. Беше неделя следобед и тя сигурно бе излязла да играе бридж, но Кейт имаше…

Не, нямаше. Вече нямаше връзката ключове от Брона, защото й ги беше върнала, когато тя ги бе поискала за строителите.

Дали да не отиде при баща си?

Кейт позвъни на мобилния на Франк, но веднага се включи гласовата поща. Тя изруга и позвъни на телефонната централа на Майкълхаус.

— Веднага ви свързвам.

Едно позвъняване, второ, трето и тя разбра, че той не е в стаята си. За секунда си каза: Ето я историята на моя живот. Баща ми никога не е на мястото си, когато истински ми трябва.

Те дори не я върнаха към централата, за да може да поиска да я свържат със залата за конференции. Телефонът звънеше ли, звънеше в празната хотелска стая.

На кого друг да позвъни?

На Синклер. Тя му звънна.

— Синклер Ларсън на телефона.

— Синклер, обажда се Кейт. У вас ли си сега?

— Да, какво се е случило? Звучиш, като че ли участваш в маратон.

— Трябва да дойда, ще ти обясня всичко.

— Идвай.

При Синклер щеше да има убежище. В същото време едва ли не половината от полицаите в Абърдийн са на път да арестуват Черната усойница. Лео е с нея. Кейт реши, че най-лошото може би вече преминава.

* * *

Въпреки че улицата, където живееше Синклер, беше празна, Кейт нетърпеливо започна да звъни на входната врата. Искаше колкото се може по-бързо да влезе. Лео трепереше, докато го държеше.

Чуха се стъпките на Синклер. Когато отвори вратата, лицето му беше загрижено.

— Господи, Кейт! Надявам се, че ще ми разкажеш какво е станало.

Тя кимна с глава.

— След секунда, нека да се съвзема.

— Разбира се. — Той разроши косата на Лео. — А ти, малки господинчо, как си?

Лео се притисна още по-силно до гърдите на Кейт.

— Той е толкова шокиран, колкото и аз — и колкото ще бъдеш и ти, като ти разкажа какво се случи.

— Нека първо ти направя един чай.

— Ах, това наистина ще бъде чудесно.

Синклер ги въведе в гостната. Кейт се отпусна на най-близкия фотьойл и Синклер изчезна в кухнята.

Тя си мислеше колко поразии вече трябва да е направил Алекс. В един момент реши, че той може да е намерил резервните ключове и да е излязъл от къщата, но след това се сети, че ги беше оставила в управлението. Другите ключове бяха у Брона, но нея я нямаше сега. Дори Алекс да се беше сетил за нея, нямаше да може да я намери.

Кейт чуваше как Синклер трака в кухнята. Нормални звуци в един нормален неделен следобед. Нормално състояние, нещо, което отдавна не си беше позволявала.

Тя затвори очи.

* * *

— Тук е заседателната зала на щаба.

— Мога ли да говоря с главен инспектор Бошан?

— Съжалявам, но я няма. Мога ли да ви помогна?

— Да. Казвам се Дрю Блейки, бях…

— Знам кой сте, мистър Блейки. С какво мога да ви помогна?

— Току-що видях главен инспектор Бошан по телевизията. Каза, че сте арестували някакъв човек. Искам да я питам защо, по дяволите, тя носи огърлицата на моята приятелка.

— Моля?

— Главен инспектор Бошан носеше огърлица от тюркоаз и сребро. Това нещо принадлежеше на Петра Галахър.

— Откъде знаете това, господине?

— Знам, защото аз самият й подарих огърлицата за рождения й ден миналия месец.

* * *

Докато пиеха чай, Кейт обясни всичко на Синклер. Контрабандното внасяне на децата, връзката между двата случая, следите, водещи към Джейсън, и как след това тя е разкрила, че всъщност Черната усойница е Алекс. Синклер слушаше с изписан по лицето си ужас и удивление.

— Не мога да го повярвам — каза той. — Просто не го вярвам. Точно Алекс ли от всичките?

— Това само идва да ти покаже колко малко познаваш хората.

Кейт погледна часовника си. Беше изминал половин час, откакто говори с Уилкокс. Сърбеше я да позвъни отново и да разбере дали са хванали Алекс. Тя обаче знаеше, че щеше да отнеме време — да се отиде до къщата й, да се влезе, да се залови Алекс и да бъде укротен, ако окажеше съпротива, да го закарат в управлението… Ще им даде още четвърт час.

Лео се размърда. Трябваше да му ангажира вниманието с нещо.

— Имаш ли нещо, с което Лео да си играе, или да чете? — попита тя.

— Може да има нещо горе, ще отида да проверя.

Синклер й се усмихна нежно и благосклонно и излезе от стаята. Кейт се наведе към Лео.

— Синклер ще ти донесе нещо, само изчакай. Ще има с какво да се занимаваш, миличък.

Кейт стана и започна да обикаля стаята.

Книги, стотици книги, прилежно наредени на лавиците. Хубави книги. Класики от издателството „Пенгуин“, съвременни художествени произведения. В единия ъгъл — „Енциклопедия Британика“, наредена на лавица и половина. Над нея стереосистема с етажерка за компактдискове. Главно класика и малко опера за разнообразие.

Определено богата библиотека, но без достатъчно домашен уют.

Над главата й се чуваха стъпките на Синклер, който обикаляше и търсеше нещо за Лео. Кейт отиде в кухнята.

Празна, но функционална. Кухня на ерген. Тя отвори най-близкия шкаф. Празен. Следващият — също празен. Нищо нямаше в хладилника освен мляко и пакет шунка.

Тя чу Синклер да слиза по стълбите.

Кейт отиде до прозореца и погледна навън. Почти никаква гледка — задните части на къщите от следващата улица.

На един от прозорците се мерна нещо цветно. Синьо и бяло във формата на X.

Тя изтръпна, защото позна знака. Полицейска лента, маркираща мястото на престъплението.

Прозорецът на Елизабет Харт.

Синклер живееше на Тисъл Лейн. Следващата пресечка от Виктория стрийт, на която беше живяла Елизабет Харт. Кейт никога не бе направила връзката. Когато те бяха отишли на мястото на престъплението, минаха от другата страна, не по улицата на Синклер.

Елизабет сигурно беше видяла Синклер, докато е бройкала хората от прозореца си.

Кейт се дръпна от прозореца. Нещо привлече вниманието й. Да, там до газовия котлон. Нещо не пасваше в този иначе подреден храм на празното.

Дървена поставка за ножове с шест гнезда.

Пет бяха запълнени.

Гнездото, от което липсваше нож, беше с ширина малко под четири сантиметра. Това беше ширината на ножа при дръжката.

Същата ширина на ножа като онзи, който намериха при тялото на Елизабет Харт.

Всичките ножове бяха с черни дръжки. Тя извади един и погледна за марката. На острието бе изографисано Дженсън Лейзър.

* * *

Фасади и реалност.

Зад преградата на микробуса бяха пет деца, на които само часове им оставаха да живеят.

Зад доброто име на тръжната къща — нечовешка търговия с човешки същества.

Зад представата за човека, когото обичаше и на когото вярваше, се криеше най-лошото.

Тя се обърна да посрещне Синклер, който влизаше през вратата. Ръката й светкавично се вдигна с ножа, но се оказа, че с част от секундата е закъсняла. Той я удари по слепоочието с един елегантен плавен жест на ръката си и Кейт се строполи на пода. В съзнанието й проблесна мисълта, че кукловодът внезапно й е отрязал конците.

* * *

Синклер мълчаливо наблюдаваше как последната му усойница се плъзга в кафеза. Тя се движеше красиво. Изящните й черни люспи се застъпваха, а връхчетата им стържеха по повърхността. Тя напредваше, като използваше страните на тялото си, за да се отблъсква от неравностите в околните елементи, който той беше поставил в кафеза. Във всеки даден момент различни точки от тялото й се допираха и отблъскваха от неподвижни точки в заобикалящата я среда. Като се придвижваше напред, нови точки от тялото й влизаха в контакт със същите неподвижни точки, което й позволяваше да следва една и съща линия. Неотклонното гладко плъзгане на змия! Винаги еднакво и при все това винаги различно, точно както морето.

Той се грижеше добре за тях. Кафезите бяха големи, с камъни, мъх, вода, клонки и листа. Поддържаше единия край топъл и светъл, а другия — хладен и тъмен. Беше извънредно точен и изряден в храненето им. Размразяваше и приготвяше замразени гризачи с грижа и педантичност. Час отиваше за размразяване на малки мишки и най-малко три — за плъховете.

Лесно беше да се претупа работата. Някои хора слагаха замразените гризачи в найлонова торба и я поставяха в гореща вода. Надяваха се едновременно да разтопят и да сготвят животните. Фактически мишките биваха попарени, кожата се свличаше и коремчетата цъфваха. Синклер не използваше също микровълнова фурна. Микровълните загряваха отвътре навън и беше трудно да се види доколко добре гризачите са сготвени.

Разбира се, той много внимаваше да прикрива хобито си. Държеше змиите в заключена стая. Никога не се беше регистрирал. Сам намираше змиите из пущинаците, а и кафезите също сам приготвяше. Купуваше гризачите колкото се може по-надалеч от града, и винаги плащаше в брой. Не се абонираше за никакви списания, нито обменяше опит с други ентусиасти по Интернет.

Синклер се въодушевяваше от змиите както всеки друг любител колекционер, но той винаги ги колекционираше с една конкретна, подмолна цел — пристигането на фуриите.

Около него въздухът беше спарен. Знаеше, че индианците хопи от Аризона и Ню Мексико използваха змии при танците си за дъжд. Но тази вечер той знаеше, че такава церемония не му беше нужна. Горещата вълна щеше да се пречупи.

Когато усойницата го погледна, той видя, че окото й беше покрито с потъмняла ципа. Това беше първият признак, че змията скоро щеше да си смъкне старата кожа и да се прероди с нова.

Ако беше сред дивата природа, сега щеше да се размножава. Усойниците се съешават през топлите месеци. Веднага след раждането си малките оставаха сами да се оправят. При змиите много рядко се среща родителска грижа. Има го само при някои видове, които снасят яйца. Но випера берус раждаше малките си и с това интересът й към тях приключваше. Тя ги изоставяше без никакво колебание или съжаление.

Така постъпваше това малко, красиво животно, точно както собствената майка на Синклер — Айлиш. От това му ставаше болно.

* * *

Синклер се пресегна към стената и изключи отоплението и осветлението на кафеза. Беше време.

Кейт усещаше вятъра по бузата си. По другата усещаше нещо да я стърже и чувстваше, че главата й ще се пръсне. Държеше очите си затворени и се мъчеше да си спомни какво се беше случило.

В съзнанието й се мяркаха откъслечни спомени: тя — в кухнята на Синклер, полицейската лента, дървената поставка за ножове.

В ушите й ту се чуваше, ту отслабваше меко съскане. Съскането беше ритмично и тя разбра откъде идваше, а също и на какво лежеше.

Синклер я беше довел на плажа. Синклер!

Ами Лео!

Кейт изведнъж се изправи и моментално съжали, че го е направила. В гърлото й се надигна гадене — реакция от удара по главата, без съмнение. Не можеше да си движи ръцете. Усещаше, че са вързани и нещо се вряза в китките й. Ръцете й бяха зад гърба. Без да поглежда, тя знаеше, че и краката й са вързани. Свлече се на пясъка, обзета от страх и болка.

Синклер лежеше на пясъка и я наблюдаваше. Беше нощ и уличните лампи по крайбрежния булевард едва мижаха в далечината. Светлината им обаче беше достатъчна за Кейт да види, че той държи нож. Другите инструменти, или декорите, както ги наричаше тя, бяха наредени в полукръг около него.

Парче гумена тръба, тенекиена кутия за бисквити и дълга презрамка, и върху нея — запалка „Зипо“. Пръчка с вилка на върха, кофа, нещо дебело като клон, една клетка с две мишки, които тичаха по някакво колело. Пластмасов бидон и кутия с инструменти, както и една прозрачна стъклена кутия, в която имаше навила се перфектно черна и неподвижна усойница.

Морето беше на няколко метра зад нея. На хоризонта — ниско небе с откъслечни проблясвания и тътен.

В съзнанието на Кейт изскочиха равнищата на хистамин, битите пети и вътрешнокоремния кръвоизлив. Тя осъзна, че си е сбъркала професията, че не става за полицайка. И се прие за пълен идиот.

— Къде е синът ми? Къде е Лео?

— Лео е добре. Сложил съм го да спи.

— Къде?

— При мен, у дома.

— Не би си легнал преди да ми каже лека нощ.

— Защо не, почти цялата седмица си е лягал така.

Ох.

— Но къщата ти е празна, за бога!

— Мисля, че по-добре е да се загрижиш за собственото си благополучие.

Няма да моля. Ако не друго, поне няма да може да се хвали, че съм му се молила за живота си.

— Как така?

— Какво как така?

— Как така се оказа, че си ти, когато беше Алекс? Лавлок е звънял на неговия мобилен телефон. Той именно игра Орест. Не може да си ти.

— Мобилният телефон беше чиста случайност. Опитах се да звънна на Лавлок от моя, преди да напусна Берген, но батерията му беше паднала. Затова използвах този на Алекс. Когато свърших, вече товарехме и аз го мушнах в джоба си, и забравих за него. Сигурно и Алекс беше забравил. Той никога не си го поиска обратно. След това се обади Лавлок и каза, че неговата „къртица“ в митницата тайно го е информирал, че митничарите щели да следят за някакъв бял микробус „Транзит“. Телефонът ми още не работеше. Явно Лавлок е проверил влизащите телефонни обаждания, за да открие номера, от който съм му се обадил, и ми позвъни на него. И сега се съмнявам, че Алекс помни, че ми е дал телефона си, да ми услужи. Толкова много неща изгубихме при потъването, а и след това.

— Но той игра Орест, а Черната усойница е обсебен от този мит.

— Какво от това, че е играл Орест? Помниш ли какво беше казал Хичкок: Актьорите са като стадо. Няма значение кой каква роля играе. Има значение само кой режисира.

— Ти ли режисира „Орестея“?

— Пиесата беше моя. Всяка реплика, всяка интонация на Алекс, аз му я показах как да я направи. И обучена маймуна би могла да се качи на сцената и да изиграе ролята под моята режисура. Не Алекс беше Орест, а аз.

На сцената публиката вижда лица и ръце. Ръце, които правят каквото им каже Черната усойница, а зад тях прозира неговото лице.

Вятърът се усили. Обгърна лицето й и донесе шума от трафика по крайбрежния път, който вървеше на север по моста Дон. Пътят беше на петдесет метра от нея или най-много на седемдесет и пет. В тъмната нощ, с приближаваща се буря това разстояние все едно че беше до Луната. Плажът беше пуст. Две мили от чист пясък с лунапарк в единия край и игрища за голф на другия. През лятото беше фрашкано с хора, а сега — пусто. И да викаше, никой нямаше да я чуе поради шума на морския вятър.

Синклер трябваше да повиши глас.

— Кейт, толкова се радвам, че това си ти. За мен ти си специална, нали знаеш? Или… беше специална до миналата седмица. Тази седмица открих няколко неща за теб.

— Като какви?

— Ти си една неблагодарна кучка.

— Какво имаш предвид?

— Винаги съм ти казвал, че си ми като дъщеря, която никога не съм имал, и ти наистина беше такава. Когато поискаше, бях винаги на разположение. Давах ти цялата си любов и внимание, и комфорт, които би очаквала от един баща. А тези неща ти не ги чакаше от баща си, не ги и получи от него.

— Аз сама направих избора да изключа баща си от моя живот.

— Да, но той се върна. Направо влезе в живота ти и ти какво направи? Прие го, след всичкото, което бях направил за теб. — Той щракна с пръсти. — Никакви ако, никакво но… след всичко, което бях направил за теб.

Алекта — този нестихващ гняв. И Кейт — която не иска да се моли.

— А защо се върна той? — сопна се Кейт. — Защото „Амфититрайт“ потъна. А защо потъна „Амфититрайт“? Защото ти прекарваше контрабандно деца. Синклер, ти го върна, твоя е грешката, че той се върна. Ти сам си докара съдбата.

— Разбира се, както и ти — твоята. Ти се закле да преследваш Черната усойница до края на света, и го направи. Където и да погледнем, виждаме все едно и също. Хората жънат това, което са посели.

— И още какво?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти каза, че си открил няколко неща за мен тази седмица, освен това, че съм била неблагодарна кучка.

— Ти си лоша майка.

— Не съм.

— Така ли? Колко нощи насади Лео при леля си тази седмица, Кейт? Колко време му отдели? Когато имаш дете, Кейт, то ти става първи приоритет. Аз мислех…

— Не ми разправяй как да гледам сина си.

— … че ти си великолепна майка, Кейт. Гледах ви двамата с Лео и ви завиждах. Исках да съм на мястото на Лео.

Първо иска да ми е баща, а след това да ми е син. Не може да бъде!

— Исках да имам детство както Лео, когато всеки те обича и майка ти не дава косъм да падне върху главата ти. А не да имаш майка, която те мрази и те натиква в мазето. Защо мислиш, че доведох тези деца, Кейт. Защото те бяха като мен — без обич, изгубени, никой не го е грижа дали ще живеят или ще умрат. Те бяха на единия край, а Лео на другия. Ти си точно каквато беше майка ми, Кейт. Каквото и да правиш, го правиш както си искаш.

— Млъкни.

— Вгледай се в себе си, Кейт. Вгледай се и виж какви лоши неща си правила. Само тогава ще можеш да осъзнаеш колко много заслужаваш да страдаш.

Той се изправи, взе кофата и се приближи до нея. Тя не си позволи дори да трепне.

Синклер я сграбчи за косата и започна да я влачи към морето. Болката я пронизваше като иглички и ставаше по-силна, защото не можеше да вдигне ръце към главата си. Тя се опита да се изправи на крака, доколкото може, но и те бяха здраво вързани.

Там, където започваше водата Синклер коленичи до нея. Ръката му здраво стискаше косата й. Морето леко я плисна по лицето. Тя се опита да извърне глава, но Синклер я държеше здраво. Солената вода проникна в носа и устата й.

Мисли за това, като че душът облива лицето ти. Ти вече успя да го направиш.

Той загреба вода с кофата. Кейт видя как тя се плиска над ръба. Изведнъж лицето й се оказа потопено във водата толкова бързо, че нямаше време дори да си поеме дъх. Очите и устата й бяха здраво стиснати, но този беснеещ студ я пронизваше през кожата. Отзад, на главата си, усещаше как се излива проливен дъжд, когато Синклер изсипваше кофата отгоре й. Кейт беше безпомощна и вързана, а водата се изливаше и изливаше отгоре й, и той пълнеше кофата и я изпразваше върху нея. Пак я пълнеше и пак я изсипваше…

Това не е като да си под душ, това е като че ли стоиш под водопад.

Кейт панически се дърпаше, но късно разбра, че с всички тия движения изразходва запаса си от въздух. Той не я изпускаше. Тя чувстваше агонията в дробовете си и масивния натиск върху трахеята. Усещаше се като че ли е в огромна преса, която я притиска отпред и отзад едновременно и извива гръбначния й стълб. Кръгли тъмни петна се сгъстяваха в съзнанието й като че ли тя беше поставена в непрекъснато свиваща се камера.

Каква свинщина. Толкова усилия да се спасиш от „Амфититрайт“ и седмица след това да се удавиш.

Тя не можеше повече да се сдържа. Изпусна дъх и вдиша водата, която нахлу в дробовете и стомаха й. Задави я кашлица.

Изведнъж почувства остра болка между раменните си лопатки. И в зрението й се появи нощното небе. Той бе повдигнал главата й, за да може да диша. Тя почти му благодари. Кашляше погълнатата вода, която се сцеждаше по брадичката. Гръдният й кош се разпускаше и свиваше.

Когато си възстанови дишането, той отново я подложи на същото мъчение.

Вторият път не беше толкова лошо. Синклер си знаеше работата, знаеше точно колко да я държи под вода преди да настъпи критичната точка. Това й даде учудващ комфорт. Каквото й да правеше, нямаше да й позволи да се удави. Тя знаеше как всичко свършва и че не това беше края. Но не трябваше да си позволи да мисли по това какво беше още измислил той.

Серия от безкрайни моменти в сегашно време. Ако преживееш единия, можеш да преживееш и следващия. И така нататък, и така нататък.

Кейт се отпусна и се унесе. Започна да мисли за колоездачи, как трупът и главата остават без никакво мърдане, а в същото време сърцата им яростно бият, дробовете им вдишват и издишват, а краката им въртят колелата. Това трябваше да направи и тя в ума си. Дистанцира се от всичко, което се бе случвало с тялото й, опитваше се да мисли за всичко друго, но не за случващото се с нея.

Кръстът Меркат, отворената кръгла аркада, която фактически обозначава центъра на Абърдийн, отгоре й — парапет, разделен на дванадесет части, всяка от тях — съдържаща оръжейни доспехи на короната и града, и портрети на всичките монарси от династията Стюарт, като се започне от Джеймс Първи до Джеймс Седми. Над парапета се извисяваше цветна и златна, и мраморна статия на Еднорога. Да благодари на Фергюсън, че й показа тези неща. Гледката по Марискал стрийт към пристанището, тези огромни кораби, нагъсто закотвени в малкото заливче, извънгабаритни и някак си малко уплашени, както музея Гугенхайм накрая на тясната улица Билбао.

Пясък беше полепнал по бузите й. Трябваше да е спрял, въпреки че усещането за обливащата я вода продължаваше. Тя си отвори очите и видя как пясъкът експлодираше на малки кратерчета около нея. Беше започнало да вали.

Синклер притисна лицето си до нейното, но не изглеждаше да е той. Чертите бяха неговите, но това не беше той зад тях. Той изглеждаше на място и същевременно съвсем не на място.

— Ти ще ме молиш. Ще страдаш така, както аз страдах.

Тя изкашля морска вода и слюнка върху пясъка.

Той взе гумената тръба. Дължината й беше почти половин метър и не се огъваше. Може би беше напълнена с нещо твърдо — като живак или цимент.

Тя веднага разбра какво той щеше да направи.

Рефлексологията означава, че всяка част на тялото е свързана с базата. Човешкото тяло е разпределено като по карта върху повърхността на стъпалата. Ако знаеш къде и как да гледаш, ще намериш точките за всеки орган, за всяка ерогенна зона.

И още — окончанието на всеки нерв!!!

Първият удар изкара въздуха от дробовете й. Беше силен, бърз, по меката част на петите и болката се стрелна нагоре по тялото й, и се пръсна по различните нерви. Опита да се претърколи, но той й седна върху бутовете. Краката й бяха вързани и можеше да си прави с тях каквото иска.

Биеше по цялото протежение на стъпалото. През пръстите, по върховете им, удряше толкова силно, както посред нощ се е удряла в ръба на масата. Удряше я по меката част на стъпалото, където вените излизаха почти на повърхността. Понякога спираше да удря и търкаше с гумената тръба. Болката беше агонизираща, защото кожата на стъпалата вече съвсем се беше ожулила.

Винаги съм знаела, че краката ми са номер и половина по-големи. Ако бяха точната мярка, той щеше да има по-малко място да удря.

Кейт въобще не го гледаше. Поне това все още можеше да прави. Нямаше да го гледа как я бие, нямаше да вижда къде я удря. Ако го гледаше, щеше да бъде принудена да тръпне в очакване на удара и тогава болката щеше да бъде още по-силна.

Дъждът се усили, тежки капки западаха, светкавиците пронизваха небето над хоризонта и от светлината им се получаваха ядовити образи като разцепените езици на змията. Стрелваха се между небето и земята в зигзаговидни линии или избухваха и осветяваха в бяло безкрайните облаци. Още един разцепен език. Тя започна да брои времето между началото на светкавицата и идването на гръмотевицата.

1001, 1002, 1003…

— Ще ме молиш. Ще ме молиш да спра. — Прас-фрас.

… 1012, 1013, 1014…

Фрас.

— Другите молеха. Петра предложи да ме изчука, ако спра.

Фрас.

… 1020, 1021, 1022…

— Елизабет плачеше за живота си.

Той грабна шепа пясък и затърка по окървавените ожулени стъпала. Тя сгърчи ъгъла на устата си от болка, но така че той да не я види.

… 1032, 1033, 1034.

Гърмежът разтърси небето.

Звукът изминаваше една миля за пет секунди. Това означаваше, че бурята беше на седем мили разстояние.

— Защо не ме молиш, кучко?

Не му отговори.

Той стана от нея и се дръпна на няколко крачки. Кейт лежеше по гръб върху вързаните си ръце. Огледа се наоколо с див поглед. Взря се надолу по брега. Нямаше жива душа.

Когато Синклер се върна, в ръката си държеше нож.

Ножът! Значи сега ще ме убие!

Той приклекна до нея на пясъка. Зад очите му се стелеше безкрайната нощ. Ножът опря стомаха й през джемпера. Една от фаталните рани на Петра беше около това място. Ако придвижеше ножа само на няколко сантиметра наляво, щеше да застане над аортата в коремната й кухина.

Синклер хвана джемпъра в краищата и го сряза по средата до врата. Джемпърът се разтвори като жилетка. Той пак изчезна някъде и се върна с кутията от бисквити и с презрамката. Махна капака на кутията и го остави на пясъка. След това обърна бързо кутията с отвора надолу и я прилепи към стомаха й. Кейт мерна нещо бяло. Усети по голия си корем нещо да я гъделичка и разбра какво е.

Мишките!

Затворените в металната кутия мишки се гонеха една връз друга върху кожата й.

Синклер взе презрамката, прокара я над дъното на обърнатата кутия, прекара я отдолу под тялото на Кейт, да излезе от другата страна. След това я закопча стегнато. Кейт не можеше да стигне до каишката. Кутията беше здраво завързана върху стомаха й.

Той изчезна за трети път.

Да, каза си тя, аз съм всичко друго, само не и полицайка, за главен инспектор да не говорим. Напълно си заслужавам тези мъчения. Аз съм една стопроцентова тъпанарка и въпросът е как по-скоро да умра.

С крайчеца на очите си тя видя как през дъжда проблясваха пламъчета. Когато той се върна при нея, държеше в ръка горяща факла!

Това, което отначало й се беше сторило като клон, се беше превърнало в горяща факла. Сигурно я беше натопил в бензин и я беше запалил със запалката „Зипо“. Само такъв огън можеше да гори в дъжда.

Синклер повиши глас, за да може тя да го чуе.

— Ето това довършва последната капчица съпротива и започват да молят така, както не са молили никога. Това се нарича Железния казан. — Той наклони факлата към металната кутия. — Този край на кутията става бързо много горещ. Мишките се опитват да избягат, обаче няма изход. Само по един начин могат да се измъкнат.

Пламъците се наклониха и заблизаха по самия метал.

— Ще се опитат да прегризат път през стомаха ти.

Кейт изключи. В буквалния смисъл. Никакви думи, никакви чувства, никакъв страх или отвращение.

Опита да прогони мислите си, но те се връщаха, връщаха се към нея през ума й, до корема й. Всеки грам от Кейт беше концентриран върху това кръгче от плътта й, оградено от металната кутия.

О, боже, недей. Моля ти се, недей.

Дишането й зачести.

Нещо гризна кожата й. Беше като леко убождане.

Започва се!

Тя се вторачи в пламъците и почувства мишките. Започнаха да я хапят. Кратки остри ухапвания, мушкания… болката избухваше и замираше.

Гласът на Синклер изскочи зад пламъците.

— Едва сега можеш да разбереш какво съм преживял.

Мишките тичаха напред-назад по корема й, гризяха, тълпяха се, блъскаха се, мъчеха се да намерят изход от горещината.

— Моли ме. Моли ме!

Кейт неволно изпусна вик, когато една от мишките вряза дълбоко зъбите си в плътта й. Последва по-дълга болка, някъде отдясно и една — точно в центъра. Бяха намерили местата. Агонията пулсираше в нея като радиовълни.

Не му се моли. Не му се моли!

Мишките я гризяха и с нокти разкъсваха плътта й и дълбаеха дупка. Колко ли дълбоко ще стигнат?

Болката я завладя. Беше не само вътре в нея, но и около нея.

— Спри, моля ти се, спри.

Пламъците не помръднаха.

— Спри, спри!

Пламъците отново не помръднаха.

Усещаше, че мишките са пробили кожата и почват да дерат мускулите й.

— Синклер, моля те!

Вятърът отнесе молбата й и Кейт не беше сигурна дали той я чу.

Той махна факлата и сряза презрамката. Кутията падна от нея. Една от мишките се изплъзна на пясъка, муцуната й — червена от кръв. Синклер взе другата мишка от кутията и я пусна в кафеза на усойницата.

Кейт не смееше да погледне корема си.

Синклер се изправи над нея.

— За мен и за теб, за двама ни, болката вече почти отминава. Но преди да сложа край, има нещо, което трябва да направя, за да пречистя вината си. Орест направи дар на боговете. Той самият се принесе в дар. Отхапа пръста си.

Малкият пръст на лявата му ръка изчезна в устата му. Мускулите на бузите му изпъкнаха като орехи, когато той започна да отхапва. Кейт чу ужасния звук на зъбен емайл, срязващ костта, и видя агонията и съсредоточението на лицето му.

Чу писъка и се усети, че той идваше от нея — като отражение на вижданото. Опита се да отмести поглед, но не успя. Гледката я беше вцепенила. Кейт не можеше да си представи какво ставаше вътре в самия Синклер в този момент. Виждаше го, вярваше го, обаче не можеше да го осмисли.

Зъбите са по-твърди от костите. От трите слоя в зъба вътрешните два — дентина и цементума — са грубо казано от същия състав, както и костта, докато външната обвивка от емайл е по-здрава и по-плътна. Синклер захапа върху оптималното място — точно на ставата, където петият метакарпал се съединява с хамата. По този начин той избягваше три от четирите мускула на пръста си, въпреки че нямаше начин да избегне външния карпиулнарис. Стисна точно в предната част на устата си, където са кучешките зъби и резците.

Краката на Синклер се подкосиха, като че ли нещо го удари в коленете. Сигурно щеше да припадне от болка.

В този момент зъбите му се срещнаха и кръвта шурна от прехапаната става. Той бръкна в джоба със здравата си ръка, извади парче бял плат и уви прехапания пръст. Белият плат мигновено почервеня. Лицето на Синклер се изкриви от болка, когато здраво стисна пръста си.

Той изплю парчето от пръста си в здравата си ръка и го хвърли в морето.

После Синклер обърна поглед към Кейт. Концентрацията на адреналин в него беше много висока и Кейт вече не можеше да разчита на нищо.

Той хвана ножа и се втурна към нея. Острието проблесна на лунната светлина.

Като в проблясък от светкавица Кейт видя какво трябваше да направи.

Той почти беше стигнал до нея, когато тя се превъртя с уста, пълна с пясък, стенеща от разкъсващата я болка от ухапванията на мишките. Повече почувства, отколкото видя как той се препъна в нея. Тя удари силно с тялото си стъклената клетка на усойницата, като съсредоточи тежестта върху вързаните си китки. Стъклото под нея се пръсна. С пръсти хвана парчета стъкло и продължи да се търкаля. Усойницата надигна глава. Гърлото й беше раздуто, защото току-що беше погълнала мишката.

Какво беше казал Матисън? Ако хванеш змия по време на ядене — тежко ти и горко.

Синклер се надигаше от пясъка.

Пръстите на Кейт бяха мокри от собствената й кръв. Нещо пулсираше на дясната й китка… Моля ти се, Господи, нека да е вена, да не е артерия.

Едно от парчетата стъкло в лявата й ръка беше достатъчно голямо, за да й свърши работа. Тя го промуши между средния си пръст и показалеца и започна панически да реже въжето около китките си.

Усойницата се надигаше за атака, а Синклер се запътваше към нея. Изведнъж той видя надигащата се от кафеза усойница и се спря, за миг разколебан.

Времето като че ли спря. Метаболизмът в тялото на Кейт толкова бързо се покачваше, че в момента, в който светът би трябвало да се върти за нея по-бързо, като че ли се забавяше.

Тя продължаваше да реже въжето със стъклото и не смееше да мисли колко прерязва и от китките си.

Синклер вървеше към нея с отмерени стъпки и погледът му беше впит в змията. Кафезът беше между него и вилката, а змията беше ядосана.

Със замах Кейт освободи дясната си ръка. По китката й висеше окървавено парче въже.

Вниманието на змията беше насочено към Синклер, тя не гледаше към Кейт.

Кейт сграбчи усойницата зад главата, както беше видяла Матисън да държи натрикс-натрикс. Змията силно се загърчи и Кейт почувства мъртвата мишка през опънатата кожа на змийския врат.

Синклер почти беше стигнал до нея. Тя хвърли усойницата връз него. Инстинктивно той вдигна ръката си с ножа и по този начин предостави на змията цел, която да не пропусне. Тя падна върху предната част на ръката му и впи зъбите си. Той изрева и изпусна ножа.

Змията висеше от ръката му, като вливаше отровата си в неговата кръвоносна система.

Гледаше го със студенината на немигащите си очи. Женската от този вид, която нямаше милост.

Кейт се хвърли напред, сграбчи ножа от пясъка и преряза въжето на краката си.

Отново блесна светкавица. Кейт скочи и побягна, чувствайки милиони иглички в наранените си ходила. Пясъкът като че ли беше нажежен до бяло, а не прогизнал от дъжда.

Тътнежът се чу почти веднага. По-малко от пет секунди, по-малко от една миля разстояние. А разстояние, по-малко от една миля, всъщност означаваше, че е направо отгоре им.

Кейт знаеше основните правила за избягване на удар от светкавица.

Смали се колкото се може повече, сниши се — крака, ръце и колене заедно. Никакъв метал. Хвърли ножа. Не е толкова лесно, когато стъпалата ти горят в агония и Черната усойница те преследва.

Кейт се обърна да види къде е Синклер.

Той стоеше там, където тя го беше оставила, с ръце, вдигнати към небето. Държеше вилката изправена над главата си. Краят й вероятно беше три метра високо над пясъка. На равен плаж, при голямо пространство вода той бе най-високият прицел. Тя моментално го разбра.

Той бе загубен. Последната фурия беше избягала. В главата му тя щеше да го мъчи до края на дните му. Както морето, лудостта му никога нямаше да спре. По-добре да свърши сега. По-добре да умре прав, отколкото да живее на колене. Той би могъл да влезе в морето и да потъне в него, но щеше да й даде шанс да го спаси, да го извади, когато щеше да бъде полуумрял и много слаб, за да се съпротивлява.

От небето се стрелна ослепителна светкавица с милиард волта. Движеше се с една трета от скоростта на светлината. Температурата в сърцевината й надхвърляше 40 000 градуса по Фаренхайт.

Светкавицата пътува нагоре — от земята към небето. Не идва отгоре, а отдолу. Не от небесата, а от ада. И сега пак дойде изпод земята за Синклер, ослепителна, ярка и дебела като телеграфен стълб. Образът й се запечати като на негатив върху ретината на Кейт — падащ черен, раздвоен език на фона на бялото нощно небе.

И в средата на всичко това стоеше Синклер, а светлината се пръскаше около него като красива аура.

Бележки

[1] Двамата американски журналисти от в-к „Вашингтон поуст“, които разчепкаха аферата „Уотъргейт“ — незаконното проникване през 1972 година в централата на Демократическата партия в столицата Вашингтон по указание на правителствени длъжностни лица, при което впоследствие се стигна до оставката на президента Ричард Никсън през 1973 г. Още от самото начало името „Уотъргейт“ стана синоним на незаконност от страна на правителствени лица. — Бел.прев. ↑

[2] Първите букви на английски на дванадесетте месеца в годината. — Бел.прев. ↑

[3] Първите букви на английски на месеците юли, август, септември, октомври, ноември и декември. Изписани една след друга образуват съчетанието JASOND, което полицаите погрешно интерпретират малко преди това в повествованието като името JASON D (произнася се Джейсън Ди) и насочват подозренията си в погрешна посока. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Борис Старлинг Третата жертва (8)

Метаданни

Данни

Третата жертва

Информация

История

Сваляне / Връзки

Неделя

Борис Старлинг
Третата жертва (8)