Въпреки че си беше хвърлила отгоре две пухени възглавници и одеяло, Кейт се събуди измръзнала. Измъкна се от леглото, пробяга до гардероба и затърси нещо топло. Намери дебели къси чорапи, долнище на анцуг и два потника. Погледна в огледалото, от вътрешната страна на гардероба, и видя една издута и намръщена фигура.

Лео все още спеше. Нощта беше много гореща и той бе изритал завивката си. Намачканият чаршаф покриваше краката му.

Кейт погледна часовника, който показваше шест и десет. Лео можеше още да поспи.

Тя излезе от спалнята, прекоси хола и отвори външната врата, за да вземе вестник „Скотсман“, който лежеше на постелката пред входа. Върна се в кухнята, напълни чайника с вода, като го мушна високо под чучура на чешмата, за да не вижда течащата вода.

И зачака чайникът да заври. В това време прегледа вестника. По всички страници „Амфититрайт“, та „Амфититрайт“. Снимки на оцелелите, диаграми на ферибота, таблици с подобни катастрофи. На долния десен ъгъл, на първата страница, се мъдреше малка колона, озаглавена „Други новини“. Какви можеха да бъдат тези „други“ новини?

Тя обърна на страницата за времето. Щеше да бъде най-топлият ден на годината, като температурата следобед щеше да стигне двадесет и осем градуса. Горещо и влажно. Така щеше да продължи и през уикенда.

По дяволите! На мен ми е студено и само това ме интересува.

Направи си кафе. Изпи го горещо, докато стоеше права, като се надяваше, че течността ще я размрази отвътре, защото студът, който чувстваше, беше в сърцето й.

С крайчеца на окото си забеляза, че червената лампичка на телефонния секретар мигаше.

Това означаваше, че съобщенията са били записани вчера. Тя хвърли поглед върху брояча, който беше отчел осемнадесет. Въздъхна, придърпа телефона и натисна бутона за прослушване.

Безбройни гласове, всички — загрижени, я питаха какво могат да направят за нея. Ето приятелката й Мери. Ето го и Честър Ренфрю — шефът на полицията на района Грампиън, който й казваше да не идва на работа, докато не е готова. Две обаждания от Брона преди Кейт да отиде да я види. Някоя си Джейн Бейвин… била съветник. Заместникът й — Питър Фергюсън. Още двама колеги и няколко други приятели. Когато гласът на телефонния секретар обяви: „Това е последното получено съобщение“, Кейт видя, че беше писала в бележника си почти петнадесет минути.

Погледна написаното от нея. Съобщението от Ренфрю го беше записала с по-големи букви, отколкото останалите:

Не идвай на работа, докато не си готова! — Думите звучаха като заповед.

Прииска й се отново да вземе душ, но моментално разбра, че няма да може. Все пак трябваше да започне отнякъде. Страхът й от водата бе като нараняване. Стъпка по стъпка ще трябва да го превъзмогне.

Отиде в банята и се съблече. Застана във ваната, придърпа завесата и вдигна ръка към душа. Като че ли беше пипнала змия. Завъртя крана и от душа потече вода. Кейт се дръпна, докато водата не се затопли.

Сега!

Като студени иглички водата се забиваше в кожата й. За момент отмести душа, но веднага отново го върна, защото разбираше, че трябва да си наложи воля и да се справи със страха. Водата се стичаше по стомаха й, по краката й, по гърдите й. Кожата й почервеня, но острата болка не изчезна, само намаля до тъпа. Не беше толкова лошо, колкото си го представяше.

Опита се да придвижи душа до шията си, обаче той като че ли беше залостен неподвижно. Явно още не можеше. Нито лицето, нито главата. Не още. Стъпка по стъпка.

Спря душа и се загърна с най-голямата хавлия, която можа да намери. Върна се в спалнята и събуди Лео. Помогна му да се облече и му направи закуска. Съобщението на Ренфрю вторачено я гледаше от бележника.

Не идвай на работа, докато не си готова.

Ако искаше да се справи със случилото се на „Амфититрайт“, най-добрият начин беше да се държи нормално. Не трябваше да му позволи да доминира в живота й. Разбира се, не можеше да се преструва, че нищо не се е случило, но не трябваше да позволи всичко да затъне като в блато.

Тя бе готова. Ще отиде на работа! По-добре, отколкото да стои цял ден вкъщи и да чисти.

Докато Лео закусваше, Кейт извади пола, блуза и дебел пуловер и ги навлече.

В момента, в който отново влезе в кухнята, в главата й като на филмова лента започнаха да се повтарят сцените от „Амфититрайт“. Очите, ушите и ноздрите й, а дори и върховете на пръстите и всичко около нея се изпълни сякаш с моменти от катастрофата. И това — Господи! — да вземе да се повтори посред бял ден в апартамента ми в Абърдийн! Беше толкова реално, колкото първия път.

Кейт почувства как подът рязко започна да се накланя наляво-надясно. Тя бързо се добра до масата и се отпусна тежко в един от столовете, като сграбчи дръжките, за да не позволи да бъде тръшната в стената.

Лео хвърли бърз поглед към майка си, но продължи да дъвче радостно, без да разбира какво ставаше с нея.

Денят беше слънчев и топъл, но вътре в апартамента на Кейт й беше студено и тя чувстваше как водни струи обливат кожата и лицето й, чупеха се механични конструкции, разнасяха се човешки писъци и върху лицата, които минаваха пред погледа й, беше изписан гняв и ужас.

Но Кейт не беше уплашена. Напротив, повторението на преживяното я правеше да се чувства защитена. Тя познаваше това чувство, разбираше го, още повече че се беше измъкнала жива, и колкото ужасно да беше всичко това, тя знаеше, че краят не може да бъде променен. Тя беше човекът, който контролираше видеофилма за потъващия ферибот.

Тя ту лазеше, ту се свличаше… тя, жената на стълбата, заобиколена от хора като зрители на улично представление.

Лентата спря точно в момента, когато тя и Алекс щяха да скочат. Палубата под краката й се начупи и… нищо не се случи. Кейт замръзна на място. Стаята се върна във фокуса на зрението й, както си беше — топла, светла и суха. Лео държеше с две ръце чашата с мляко и пиеше, а цифровият часовник върху микровълновата печка стоеше на мястото си.

Пред очите й нещо помръдна и тя трепна.

Стената… стената пред нея. Тя си каза: Не ставай глупава. Стените не се движат.

Отново погледна. Стори й се, че стената малко се е приближила. Погледна наоколо. Ъглите на стаята нямаха никакви начупвания. Ако тази стена се придвижва към мен, и останалите три трябва да го правят.

Да, стените. Те я заклещваха. Щяха да я смачкат в стаята.

Да бяга! Трябваше да се измъкне от ферибота! Трябваше да избяга от къщата!

Кейт се пресегна през масата и взе чашата от ръката на Лео.

— Хайде, време е за училище.

Остави чашата на масата.

— Но, мамо…

— Веднага, не се опъвай. Да вървим.

Тичешком Кейт прекоси кухнята и хола и сграбчи ключовете от масата. Лео я последва, раницата му с учебниците се моташе около краката, а на лицето му беше изписано голямо недоумение.

Кейт със замах отвори вратата и се спря.

Странна мисъл премина през ума й. Изключих ли ютията? Тичешком се върна в кухнята да провери, толкова бързо, че стените да не я усетят. Дъската за гладене беше изправена до стената, а ютията беше на перваза в изправено положение, с навит шнур. Кейт не я беше използвала, откакто се бе върнала.

Ами крановете? Крановете в кухнята и в банята? Тях ги беше използвала.

Прибяга до мивката в кухнята, провери дали са затворени крановете, след това отиде в банята да провери ваната и мивката, завъртя крановете. След това отиде да провери дали са изгасени телевизорът и музикалната уредба, дали дистанционните на телевизора и видеото са с бутоните нагоре, защото, ако са с бутоните надолу, може да се получи пожар — глупаво звучи, обаче е вярно, защото постоянното търкане на бутон, притиснат върху повърхност, може да предизвика искри, а и тя самата го видя в Розмаунт миналата година. После провери дали всички прозорци са затворени в хола, спалнята, кухнята и банята, дали телефонната слушалка е поставена на мястото й, дали вратата на хладилника е затворена. И тогава, едва тогава, Кейт излезе от къщата, като тръшна вратата зад себе си.

* * *

Извадки от писменото изложение на д-р Джейн Бейвин до сър Никълъс Лавлок от „Сиспийд“.

Посттравматичното стресово разстройство, или т.нар. ПТСР, е нормална човешка реакция. Хората страдат от него от незапомнени времена. Ако изглежда като нещо ново, то е, защото днес обяснението за това явление се базира на науката, за разлика от това на нашите предшественици. В „Дневниците на Самюъл Пийпс“ е даден добър анализ на ПТСР, там където той описва как лондончани са се щурали като зомбита след Големия пожар.

Основно се наблюдават два вида травми: първият е при краткотрайно излагане на въздействие на изолирано произшествие, а вторият — при продължително въздействие на травматични събития. Първият се отнася до такива произшествия, като земетресения, отвличания, изнасилвания, промишлени катастрофи, пожари и пр. Вторият включва хронични сексуални малтретирания, постефектите при изпускане и разлив на токсични вещества или ядрена експлозия и, разбира се — преживяванията по време на война. Добрата новина за тези, които са били на борда на „Амфититрайт“ е, че вероятността те да се възстановят по-бързо и трайно при травмата от първия вид е много по-голяма, отколкото при втория. Колкото въздействието е по-дълго, толкова лекуването е по-дълго. Така че оцелелите при корабокрушението на „Амфититрайт“ ще се оправят много по-бързо, отколкото например един американски пехотинец, участвал във Виетнам.

Страдащите от ПТСР традиционно проявяват три главни черти в поведението си: безпокойство, бягство от действителността и свръхвъзбуда.

Безпокойство: при него се наблюдава постоянно тревожно състояние на спомени от преживяното. Често тези спомени могат да изглеждат съвсем реални, като че ли травматичното преживяване буквално се случва отново. Спомените невинаги са само визуални, защото могат да бъдат придружени от звуци и миризми. И понеже спомените са многосетивни, интензивният психологически стрес може да се предизвика от най-разнообразни дразнители. А последните могат да се доловят от всяко едно от петте сетива като спомени за видяно или чуто, за мирис, вкус или допир.

Бягство от действителността: понеже такива спомени могат да бъдат много тревожни, хората правят всичко, за да избегнат и най-малкия повод, който те асоциират с психическата травма. Отбягването се проявява по различни начини. Заболелите могат да опитат да избягват мисли, чувства или разговори, които свързват с травмата, и да се потопят в работата или в хобитата си с неудържима жар. Възможно е те да избягват дейности, места и хора, които предизвикват спомени от травмата. А може би те разбират, че в съзнанието им има големи бели петна за случилото се.

Свръхвъзбуда: страдащите от ПТСР може да имат трудности със съня или концентрацията на вниманието за дълги периоди от време. Те могат да бъдат по-раздразнителни от обикновено или пък да се чувстват през цялото време настръхнали от нерви. Умът им продължава да възпроизвежда травматичното събитие и същевременно залъгва тялото да си мисли, че събитието се случва отново. Това кара тялото да отделя т.нар. катехоламинни невротрансмитери, главно адреналин, тоест химически вещества, които го подготвят за борба или бягство. А това, от своя страна, поддържа нервната система в непрекъснато или полунепрекъснато състояние нащрек.

Много хора посочват, че съществува парадокс между състоянието на странене и състоянието на свръхвъзбуда, защото изглежда невъзможно едновременно хем да страниш от едно събитие и хем то да те свръхвъзбужда. Но такива реакции са напълно разбираеми, когато се приеме, че е необходимо време на заболелите да асимилират и интегрират преживените психически травми в широките рамки на живота си. Докато това не стане, тялото и умът им ще изискват непрекъснато да са нащрек и да си почиват, те няма да са способни да направят нормалния компромис между тези две конкурентни състояния. При тези случаи заболелите или реагират прекомерно, или остават съвсем пасивни.

* * *

Кейт прегърна сина си за довиждане и го пусна да тича към училището. Детето настигна един от приятелите си и двамата изминаха останалите няколко метра до вратата като вървяха в крак. Лео махна на майка си и бе погълнат за още един ден от началното училище Улманхил.

От другата страна на улицата портиери в униформа стояха под масивния гранитен навес на входа на хотел Майкълхаус. Морският инспекторат явно не искаше хората му да се чувстват като просяци. Кейт наблюдаваше нервно входа, като че ли баща й щеше да се появи всеки момент. Трима мъже излязоха и тръгнаха по улицата, без дори да хвърлят поглед на Кейт. Бяха по ризи и носеха саката си през рамо. „Сигурно вече е топло“, помисли си Кейт, без да чувства нещо.

Тя забърза към колата си, извади служебния си полицейски мобифон — личният й лежеше на дъното на Северно море — и набра частния номер на Ренфрю, преди да е успяла да промени решението си.

— Канцеларията на полицейския началник.

— Тина, обажда се Кейт Бошан.

Кейт се надяваше да попадне на самия Ренфрю. Понякога Тина беше доста надменна. Кейт предпочиташе чевръстия и прям подход на Ренфрю към живота.

— Кейт, как си? Господи, какво ужасно нещо се случи… ти как…?

— Добре съм, добре съм. Той там ли е?

— Той говори по другия телефон, но знам, че иска да говори с теб. Само за секунда, да му дам знак. А ти се пази, чуваш ли ме?

Кейт забарабани с пръсти по волана, докато чакаше.

— Кейт? — напрегнатият глас на Ренфрю се чу в слушалката. — Как си?

— Идвам на работа.

— Какво? Днес?

— Сега.

— Кейт, не е нужно. Почини си. Прекарала си голям шок.

— Не, искам да се върна на работа. Имам много неща да свърша.

— Какво например?

— Тригодишният план, като начало.

Тригодишният план! Хайде де. Всеки друг ден тя щеше да се изсмее. Реструктурирането на управлението, модернизирането на отдела за криминални разследвания, по-строг финансов контрол. Всъщност, само местене на папки.

— Какво? Искаш да работиш по тригодишния план? — Ренфрю се изсмя. — Какво ти е? Да не са те ударили по главата?

— Не, наистина съм добре.

— Каквото и да е, само и само да се чувстваш заета, така ли?

— Да.

— И отново ще се хвърлиш с главата напред?

Можеше да избере по-други думи, но Кейт знаеше какво има той предвид.

— Точно така. Връщам се на работа за мъст.

— Виж, ако искаш само да си заета, мисля, че имам нещо съвсем като за теб.

— Какво е то? — Гласът й звучеше алчно.

— Само че не съм сигурен, че…

— Чакай. Кажи ми за какво става дума?

Тя чу как Ренфрю въздъхна дълбоко, докато претегляше възможностите.

— В момента там е Фергюсън, но ти си по-старша от него.

— Къде е Фергюсън?

— В района на болницата Ууденд, в посока Хейзълхед.

— Какво се е случило?

— По-добре е сама да видиш. А след това ми кажи дали искаш да поемеш случая.

* * *

Името Ууденд добре прилягаше на болницата. Тя се намираше сред великолепна гора на запад от центъра на града, а и дърветата по това време на годината бяха просто великолепни.

Полицейската синьо-бяла лента направляваше Кейт към мястото. Тя паркира колата си до моста над река Денбърн, който водеше до самата болница, показа полицейската си значка на един униформен, който я пресрещна, и продължи към групата от съдебни следователи и фотографи. Вдясно от нея, в далечината, жарещото утринно слънце се показваше зад готическата кула с часовника.

Заместникът на Кейт, Фъргюсън, бе приклекнал до олющена дървена пейка. Той погледна бегло в нейна посока, но когато я видя, бързо се изправи. Челото му блестеше от пот, очилата му проблясваха със зеленикавия си цвят.

— Не очаквах да те…

— Какво е станало?

— Гледката не е приятна.

— Не попитах за това.

Пръстите на Фъргюсън се вплетоха нервно в косата му и отстраниха надвисналия тъмен перчем от челото му. Той беше само няколко години по-млад от Кейт, но точно сега, присвил очи към слънцето, той не изглеждаше по-възрастен от младок, току-що започнал да се бръсне.

— Шефе, държа всичко под контрол. Не мислиш ли, че може би…?

— За бога, Питър. Спрете всички вие да ме третирате като шибан инвалид. Фериботът потъна. Аз оцелях. Ето, тук съм. Край на историята.

— Съжалявам, съжалявам.

Кейт знаеше защо той иска да я предпази. Чувствата му към нея надхвърляха професионалните граници. Знаеше го от партито за миналата Коледа, когато Фергюсън се напи до козирката и започна да й говори подробно колко много я обичал, как в нея видял всичко, което търсел у жената. Тогава тя му каза, че била поласкана, но нямала същото чувство и едва ли чувствата биха могли въобще да бъдат взаимни. Оттогава въпросът не беше повдиган. Но тя знаеше, че не е изчезнал и виждаше как придава оттенък на поведението му в отделни случаи. Както сега.

— Какво е станало?

— Тя е ей там. — Той махна към тълпата.

Кейт си проби път с лакти. Чувстваше как тялото й трудно се движеше, облечено с толкова много дрехи. Усещаше Фергюсън до рамото си.

— Извинете, пуснете ме да мина. Аз съм старшият офицер.

Последният от групичката фотографи се дръпна настрана и Кейт замръзна на място.

Фергюсън беше прав. Гледката не беше никак приятна.

Чифт крака се подаваха изпод едно дърво. Бяха стройни, на млада жена.

В долния си край бяха окървавени. Липсваха стъпалата.

Кейт стисна зъби и преглътна.

Фергюсън се накани да се приближи до нея, но тя го спря с ръка.

Имаше нещо ужасно в жертвите, убити на открито. Каквито и насилия да биваха извършвани над тях, те допълнително се оскверняваха от въздействието на природата и от погледите на случайните минувачи. А повечето от случаите с жертвите на закрито, дори и най-обезобразените, получаваха някаква усамотеност.

— Кой я откри?

— Ранобуден бегач. Сега го разпитват.

Кейт приклекна, за да разгледа по-добре. Почвата под жертвата се смесваше с кафявочервеникавата кръв, засъхнала на места по тялото на жертвата. По разкъсаната й блуза като множество усмихнати уста зееха прободни рани от нож. Беше мушкана много пъти, и то с ярост.

Едната ръка лежеше върху гърдите, а другата отстрани на тялото. И двете китки бяха отрязани.

С усилие Кейт премести погледа си към лицето й. Знаеше, че може би е размазано до неузнаваемост. Била е яростно нападната — нещо познато при други случаи.

Погледът на Кейт не стигна лицето на жертвата. Около шията й беше навито въже, което минаваше под мишниците и стягаше ръцете над лактите. На края на въжето бяха липсващите части от тялото: по една китка и едно стъпало от двете страни на тялото. Стъпалата бяха разположени върху ключиците, а китките — върху нежните бицепси.

Като топове и офицери — шахматни фигурки, разположени преди началото на играта.

А точно в средата, прихваната към гърлото на жертвата, се виеше усойница и се хвърляше върху всеки, който се осмеляваше да приближи. Черната й кожа не показваше никакъв дефект.

* * *

Преди създаването на Инспектората за разследване на морски катастрофи (ИРМК) през 1989 година разследването на морските катастрофи се извършваше от контрольорите от морската дирекция на Министерството на транспорта. Сега ИРМК беше съвсем отделно звено в дирекцията (която също се бе разраснала и включваше отделите за околната среда и регионалните въпроси). Главният инспектор отговаряше пряко пред държавния министър. Независимостта на морския инспекторат се подсилваше и от факта, че седалището му се намираше в Саутхемптън, далеч от кръвосмесителните коридори на правителството в Уайтхол.

Всяка година ИРМК работеше по около две хиляди инцидента. От тях за около 600 се налагаше разследване, въпреки че повечето можеха да бъдат изяснени чрез кореспонденция или по телефона. При около седемдесет от случаите се налагаше да се отиде на място. Но нито един от случаите не изискваше такова внимание и съсредоточаване, както при разследването на случая с „Амфититрайт“. Като се вземеше предвид фактът, че толкова много хора бяха загубили живота си, това бе най-голямата катастрофа на английски кораб от 1987 година насам, когато бе потънал „Херълд ъв фрий ентърпрайз“^[1]. Франк бе довел със себе си в Абърдийн седем инспектори и шестнадесет помощници. Всички спънки бяха отстранени.

Третият офицер на „Амфититрайт“ и единственият оцелял от екипажа на мостика, Крисчън Паркър, беше преместен от спешното отделение в реанимацията, а след това бе настанен в главната част на болницата, на няколкостотин метра нагоре по хълма. Входът беше задръстен от журналисти, които непрекъснато се спъваха в саксиите с цветя, наредени малко безразборно пред вратата.

Франк мина бързо край тях и влезе, преди журналистите да го познаят и да започнат да задават въпросите си на висок глас. На рецепцията той показа малка служебна карта с монограма на ИРМК в десния горен ъгъл и служителката му съобщи номера на стаята, в която се намираше Паркър. Той слезе надолу по стълбите, зави обратно и мина през слабо осветени коридори, в който миришеше на още несготвени ястия.

Един доктор стоеше на едно от разклоненията и пишеше нещо в бележника си. Мобилният телефон на Франк иззвъня откъм кръста му остро. Докторът го погледна строго.

— Бихте ли го изключили, моля? — каза той. — Пречи на болничните съоръжения. Не виждате ли надписите?

Франк се пресегна и го изключи.

При втория си опит той намери стаята на Паркър. Първият му опит завърши неблагополучно, когато уверено влезе в килера. Пред стаята стоеше полицай, Франк му показа значката си и полицаят отвори вратата.

Паркър обърна глава, когато Франк влезе. Лицето му почти не беше пострадало. Само под дясното си око имаше едва забележима контузия, която преминаваше от мораво в жълто, и една драскотина на лявата си буза. Нищо друго.

Уврежданията, които Франк не можеше да види, бяха в мозъка на Паркър: кошмари и мимолетни сцени, които се удряха в стените на черепа му.

Стените на стаята бяха в бледосиньо, прозорецът гледаше към вътрешния двор на болницата, леглото беше повдигнато. Пред него имаше два стола. Франк седна на единия. Паркър не беше престанал да го гледа.

Франк си даваше сметка, че на пръв поглед не беше от най-приветливите. Беше тантурест и с коремче, което изпъкваше над колана му. Бялата му коса беше ниско подстригана на канадска ливада, а ниският ръст караше ушите му да изпъкват. Носът му беше като на боксьор — огромен, сплескан и широк, почти колкото устата му. Той се опита да предразположи Паркър.

— Аз съм Франк Бошан — шеф на разследването на катастрофата с „Амфититрайт“.

Паркър кимна едва забележимо.

— Как се чувствате?

— Гладен съм и ми е горещо. Моля ви направете една услуга на мен, а и на вас. Отворете прозореца.

Франк отиде до прозореца.

— Не ви ли дадоха закуска? — попита той, като се мъчеше с ръчката на прозореца.

— Не ми се ядеше, но сега съм ужасно гладен. Трябва да чакам до обяд. — Гласът на Паркър беше тежък, думите излизаха бавно.

Дръжката заяждаше и скърцаше, но се отвори. Франк бутна напред прозореца до края и се върна при леглото. Свали сакото си и го сложи на облегалката на стола. Ръцете му бяха огромни от десетките години вдигане и местене на корабни железа.

— Крисчън, тук съм, за да ви питам какво се случи на борда на „Амфититрайт“. Знам, че може да ви причини болка, но искам да ми кажете всичко, което помните от онази вечер. Ще запиша разговора на касетофона. Ще трябва за архива. Нали нямате нищо против?

Паркър сви рамене. Франк извади от джоба си малък касетофон, постави го на нощната масичка и го включи. Указателят за „запис“ светна червено.

— Какво си спомняте за онази нощ, Крисчън?

— Помня как паднах във водата. Беше ужасно студена.

— И след това?

— Нищо.

— А преди да паднете във водата?

Паркър замълча. Франк го подтикна.

— Преди това? Нещо спомняте ли си?

Паркър кимна с глава.

— Дайте ми няколко секунди.

— Добре.

Откъм коридора се чуха стъпки от обувки с гумени подметки и приглушеното търкаляне на санитарна количка.

Паркър прочисти гърлото си:

— Имаше бомба.

— Бомба ли? Сигурен ли сте?

— Напълно!

Бомба! Франк беше в мореплаването под една или друга форма в продължение на четиридесет години и никога не беше чувал за взривен ферибот. Първата му мисъл по инстинкт беше, че Паркър е изпаднал в делириум или нещо се е объркал. Но Паркър беше в пълно съзнание. Думите му може би излизаха бавно, но нищо й нямаше на паметта му.

— Какво се случи. Започнете отначало.

Паркър разказа за случилото се на мостика в минутите веднага след полунощ, когато беше застъпил на четиричасовата вахта. Капитан Сатън — Еди Стабилния — ги бе събрал и им бе казал, че на борда имало бомба. Помощник-капитанът Гартоуен спрял двигателите, а той, Паркър, вторият помощник — довел групичка моряци в хангара за коли. На пасажерите било казано, че витлото на ферибота се е оплело в рибарски мрежи.

— Гледах на мониторите какво ставаше в хангарното помещение за коли: имаше четири монитора — по един отпред и отзад и два встрани, свързани с мостика. Указателните светлини на вратите се смениха от зелено на червено и отново на зелено. Оставаха указателните светлини на заключалките на предната хангарна врата и заключващите устройства на рампата.

— И когато капитан Сатън приключи, върна ли се на мостика?

— Тъй вярно.

— Как изглеждаше?

— Разтреперан.

— Нищо чудно. Ако бомбата беше избухнала, докато е премествал микробуса, той и моряците са щели да се превърнат в хвърчащи парчета.

— Точно така. Когато всичко е свършило и той е имал време да размисли, се е почувствал като откачен.

— Как е научил за бомбата?

— Не знам. Може би някой му е съобщил нещо поверително.

— По радиото?

— Така си мисля.

— Но радиодиспечерът не го е споменал.

— Спаркс ли? Не съм чул.

Франк се почеса по глезена. Касетофонът продължаваше да се навива.

— Нещо не пасва. Ти каза, че имало бомба.

— Да.

— Но капитан Сатън и момчетата са блъснали колата, заедно с бомбата, в морето.

— Тъй вярно.

— Значи не е имало вече бомба на борда.

— И аз си помислих така отначало.

— Какво искате да кажете с това „отначало“?

— Като всички останали и аз си помислих, че опасността е минала. Но изведнъж, на два пъти, в кораба се разнесоха мощни трясъци. Това ни накара да се втурнем долу.

— Трясъци? Като бомбени експлозии?

— Тъй вярно, експлозии. Те разтърсиха долната част на кораба. Вибрациите се усетиха чак до мостика.

— Но първият сигнал за помощ е бил подаден в 01:12 часа след полунощ, „британско стандартно време“. А ти каза, че микробусът е бил бутнат в морето малко след полунощ.

— Тъй вярно. Считахме, че опасността е преминала. Включихме двигателите на редовните обороти и повече не помислихме за случая. Наложи ни се обаче да намалим скоростта, понеже започна да се развихря буря.

— Според сведенията за времето силата й е била седем или осем по Бофорт, така ли?

Седем означаваше умерена буря, скорост на вятъра от двадесет и осем до тридесет и три възела с големи вълни. Осем вече е буря, скорост на вятъра от тридесет и четири до четиридесет възела, открито море с връхлитаща пяна.

— Почти. Прекарал съм и по-лоши бури. Имаше една от единадесет по Бофорт, мамата си беше… покрай Фрейзербърг. Но щеше да е лошо за пасажерите.

— С колко намалихте скоростта?

— Струва ми се… с два-три възела, от седемнадесет на петнадесет.

— Значи сте закъснявали, а сте имали и спиране?

— Тъй вярно. Командирът изчисляваше с какво закъснение ще пристигнем.

— Какво показаха изчисленията му?

— Той каза, че закъсняваме с един час. Но всъщност изчисленията не бяха верни. Още при тръгването вече имахме половин час закъснение.

В гласа и маниера на Паркър имаше нещо, което подсказа на Франк, че той иска да му каже нещо.

— Не беше трудно да се изчисли, нали?

— Не, не беше.

— Но той го обърка, така ли?

— Да.

Толкова разтреперан, че да обърка изчисленията! Или разтреперан, че е трябвало или да извърши нещо, или да не го извърши. Но какво?

— Това изглежда не беше единствената му грешка!

— Какво друго е направил?

Паркър искаше да му каже какво, но само при положение че после се твърди, че Франк е изтръгнал признание от него, а не че му го е поднесъл на тепсия.

— Той е мъртъв. Нищо няма да постигнете, като пазите репутацията му.

Паркър запази мълчание.

— Трябва да знам — продължи Франк.

Паркър напипа натъртеното място на лицето си. Реши, че честта е запазена, и се разкая.

— Добре. Той се паникьоса. Напълно.

— Как така?

— Започна да говори несвързано, мърмореше нещо на себе си, държеше се като тъпак. Можеше да направи изчислението само за десет секунди, но той непрекъснато натискаше копчетата на калкулатора. Пишеше нещо на хартийки, късаше ги. И това беше само началото. Когато „Амфититрайт“ започна да потъва, той сграбчи микрофона и започна да крещи разни инструкции. Глупости: да не се палят колите, преди вратите да се отворят, хората да се евакуират, съобразно палубата на която са. И след това — пълна боза. Не знам дали говореше на английски. Проклетият ферибот потъваше, а той даваше инструкции, като че ли сме пристигнали вече в Абърдийн и всички са живи и здрави.

— Бяхте ли го виждали в това състояние друг път?

— Никога.

— А вие какво направихте?

— Избих микрофона от ръката му и изкрещях в лицето му: Сбърка колата, нали?

— А той какво ви каза?

— Помислих, че ще ме захапе. Като че ли си беше изгубил ума. Сграбчи ме за рамото и каза: Може би, Крисчън, може би!

— Може би? Това ли бяха точните му думи?

— Тъй вярно.

Бял микробус „Транзит“. По закона на вероятностите на борда може да е имало не само един такъв микробус. Лесно е да се сгреши. Лесно, но фатално.

— И след това?

— Грабна кормилото и извърна кораба надясно.

Корабът е плавал в посока запад-югозапад. Вятърът е идвал от запад, а бурята се е приближавала диагонално от север. Франк разбра моментално какво каза Паркър.

— Сатън е обърнал кораба срещу бурята?

Паркър кимна. Франк продължи, като че ли говореше на себе си:

— Трябваше да завърти наляво и да се опита да бяга заедно с бурята.

Той погледна Паркър.

— Не се ли опитахте да го спрете?

— Разбира се… Аз и Кен, помощник-капитанът Гартоуен, едновременно се опитахме да го отстраним от щурвала. Но преди да успеем, корабът внезапно се наклони и ни подхвърли във въздуха.

— При завой наляво, мислите ли, че корабът е щял да потъне?

— При избухнала бомба? Да, разбира се, но не толкова бързо. Щяхме да имаме поне още петнадесет-двадесет минути. Бихме могли да спасим още стотици пасажери.

— Вие как сте се спасил?

— Имах късмет. Когато посегнах към кормилото и корабът ме подхвърли, се забих в помещението с картите. Това малко ме предпази, когато прозорците на мостика се счупиха и водата нахлу. Бедните пътници, които се бяха струпали по прозорците, сигурно са били убити моментално. А когато „Амфититрайт“ се наклони обратно, водата изтече от мостика и ме повлече покрай телата на Сатън, Кен и Спаркс… със слушалките на ушите. Господи, какъв ужас, какъв ужас! — Той погледна Франк право в очите. — Може да разговаряте с всеки спасил се, може да му задавате каквито си искате въпроси, но няма да разберете какво беше. По-ужасно, отколкото можете да си представите!

Франк поклати глава.

— Като преддверие към ада.

* * *

Помещението за аутопсии бе светло, чисто и хладно. На Кейт й се струваше, че е във вътрешността на хладилник.

Аутопсиите никога не са приятна гледка, но някои са по-поносими от други. В момента Кейт наблюдаваше една и си мислеше, че не е виждала по-отвратително нещо.

Позвъни на Ренфрю от мястото на произшествието и му каза, че иска да се заеме със случая. Трябваше да й го дадат по право. Само да не й попречи случаят с „Амфититрайт“. Не беше получила значителни наранявания, които да я извадят от строя. Той не я попита как е психически, а и тя не му каза как се чувства.

Ренфрю беше бивш шеф на отдела за разследвания на криминални престъпления (ОРКП) в Единбург. Освен това, за кратко време — шеф на полицията в Айброкс, където най-малко два пъти в годината отборите на Рейнджърс и Селтик устройваха сектантска битка помежду си, която само приличаше на футболен мач. Така че Ренфрю знаеше кога може да спечели в спор и при кои спорове не си заслужава да упорстваш. Той й отговори, че случаят е неин.

Кейт позвъни на Брона и й каза, че ще работи до късно. Двете бяха отработили отношенията си. При такива случаи Брона вземаше Лео от училище, закарваше го вкъщи и му правеше чай. Ако Кейт не се върнеше до седем вечерта, Брона щеше да приготви на Лео вечерята. Тя глезеше Лео и за нея най-лесното нещо на света беше да помага на Кейт по този начин. Рисуваше и играеше бридж, като рисуването й даваше повече свобода.

Кейт насочи вниманието си към лежащото на операционната маса тяло.

Жертвата беше идентифицирана — осемнадесетгодишната Петра Галахър, стажант-репортер в „Абърдийн Ивнинг Телеграф“. Чантата й лежеше до тялото, а на колана на полата й беше пришит етикет с името й — останка от неотдавнашните й училищни дни.

Усойницата беше упоена и прибрана от университетския професор по херпетология. Ръцете и стъпалата на Петра бяха отвързани и лежаха прибрани до тялото. Въжето, с което бяха вързани, беше предадено за съдебномедицински анализ.

Патологът, доктор Томас Хемингс, сортираше инструментите си. Беше приключил с външния оглед на тялото и се готвеше да покаже на Кейт какво е открил, преди да разреже Петра за вътрешно изследване. Голото му теме лъщеше на светлината, а бялата коса, която го ограждаше отзад и отстрани, напомняше на Кейт за зимните минзухари в полите на хълмовете.

— Готова ли си?

— Да.

Хемингс се приближи до масата, като мърмореше нещо под нос. Кейт са заслуша, за да долови думите му: Това е мястото, където смъртта се радва да учи живите.

Той прочисти гърлото си.

— Температурата на тялото и степента на вкочанясването показват, че жертвата е била убита някъде между полунощ и два сутринта. Причина за смъртта й са множеството прободни рани с остър предмет, нанасяни със сила. По лицето, врата и тялото се различават около двадесет наранявания. Освен това, има прорезни рани и такива, нанесени с тъп инструмент, по ръцете, които говорят, че се е мъчила да се защити. Някои от прободните рани по тялото не съвпадат с прорезите по полата й.

— Всичко това означава, че се е борила, нали?

— Точно така. По-късно ще ви представя пълен доклад. Сега искам да ви посоча главните неща. Всяка една от тези четири рани би я убила. — Той посочи към тялото на Петра. — Тук, тук, тук и тук.

Трудно беше да се видят кои рани посочва, защото имаше толкова много.

— Първата е ето тук. — Той посочи врата на жертвата. — Остро прободно нараняване на врата отляво, което е срязало лявата вътрешна вратна вена. Дълго е от седем-осем сантиметра, започва от левия гръден мускул нагоре и към гърба. Сложна рана, изглежда е комбинация от разрязване и мушкане. — Ръцете му се плъзнаха надолу до лявата гръд. — Рани, номера две и три. Прободни, като и двете са перфорирали десния дроб на дълбочина пет и седем сантиметра, и двете са улеснили кръвоизлива. — Пръстът му първо се придвижи до по-горната рана. — Рана номер две — на разстояние дванадесет-тринадесет сантиметра от гърба, срязано е седмото ребро, приблизително при средната осева линия. Широчината й е около половин сантиметър, проникване — десет сантиметра в посока от ляво надясно и отзад напред. Пътят на ножа е спрял до четвъртото дясно ребро на предната страна на гръдния кош, по средата на ключицата. Номер три — седем и половина сантиметра откъм гърба, пронизано е осмото междуребрие, без реброто да бъде засегнато. Пътят на ножа е сходен с този при номер две. Става дума за рана от два и половина на седем и половина сантиметра. — Той отново плъзна ръката си по тялото. — Номер четири: раната е напречна около два сантиметра, с проникване от седем и половина сантиметра от лявата страна на корема. Проникването е от ляво надясно и съвсем малко отзад напред. Перфорирана е коремната аорта, което е предизвикало вътрешноперитонитен и вътрешнокоремен кръвоизлив.

Сухият непреклонен медицински език в никакъв случай не смекчи впечатлението от ужасната гледка. Кейт бе потресена.

Тя познаваше Хемингс като добродушен човек, извънредно чувствителен към емоциите на присъстващите при такива случаи. Въпреки това тя беше озадачена дали той и всички патолози гледат на живите същества като на торба с кокали, сухожилия и органи, понеже знаят, че в края на краищата всички свършват така.

— Можеш ли да ми кажеш какъв нож е използвал?

— Почти сигурно е бил с едно острие. От едната си страна повечето от раните — и по-специално повърхностните — са прави, а от другата — ве-образни.

— Но не всичките, така ли?

— Не, но това можеше да се очаква. Видът на един нож не може да се разбере от дълбочината, ширината и дължината на всяка отделна рана, нанесена индивидуално с удар. Всяко намушкване или срязване е по самата си същност едно много разностранно действие и зависи от множество фактори — силата на удара, посоката, ъгъла, съпротивата на тъканта и костите. Вземи смъртоносните рани, които току-що ти показах. Всичките имат неправилни конфигурации и са с различна форма. Но когато се вземат предвид линиите на Лангер…

— Какви са тези линии?

— Извинявай. Става дума за структурата на кожата. Значи това — вероятността убиецът да е извивал ножа и жертвата да се е движила при изваждането на острието и разнообразието на раните — за мен е не само възможно, но и вероятно.

— Назъбен или гладък?

— Гладък. Почти няма следи от назъбен нож. А тези няколко, които все пак ги има, могат да се обяснят с факторите, които ти споменах.

— Колко време тя би останала жива, след като той е започнал да я мушка?

— Минута. Може би минута и половина. Не повече.

— А… — Кейт се насили да попита — … крайниците й? Дланите и стъпалата й? Кога той…?

— След това. Кръвта около ампутираните крака е много малко и разрезът е чист. Не я е разчленил, докато е била жива.

Кейт въздъхна с облекчение, но веднага си помисли колко глупава е била реакцията й.

— Обаче има следи от трион по кожата, там, където крайниците са били ампутирани. Малки нарези, един до друг. Без съмнение е използвал хирургически трион. Знаел е какво прави.

— Какво имаш предвид?

— Първо, с хирургически трион се реже по-бързо, отколкото с нож. И второ, рязал е на най-тънките места, като е избягвал костта, доколкото това му е било възможно. Рязал е през сухожилията. — Той хвана лявата китка на Петра. — Ето виж къде е рязал. Около четири сантиметра над дланта. Ако е отишъл доста близко, щяло е да се наложи да среже трите кости, които образуват цялата ширина на ставата на китката. Но на мястото, което е избрал, е имал да среже само две кости — радиуса и лакътната. Те не обхващат изцяло ширината на китката. Между тях има достатъчно сухожилия.

Хемингс върна внимателно китката на масата и се придвижи към стъпалата. По-скоро там, където трябваше да има стъпала.

— Имаме същото положение с глезена. И тук той не е могъл да избегне изцяло различните напречни кости, има и много пищялни сухожилия. А това никак не улеснява работата. Ставата на глезена е сложна: костите и сухожилията са много повече вплетени едни в други, отколкото при китката. Който е правел разреза е имал практически познания по анатомия.

— Медицинско образование?

— Не непременно. Може да е прекарал малко време в градската библиотека с „Анатомия“ от Грей и да си е водил записки. Както и да е, трябвало е да се порови в анатомията.

— Изнасилил ли я е?

— Има сперма във влагалището, но разкъсванията са минимални.

— Може да е било секс по взаимно съгласие.

— Може. Но може да е имала секс първо с друг мъж. Изпратил съм проба за изследване на ДНК-то.

Кейт кимна с глава повече на себе си и погледна часовника си.

— Трябва да вървя. Имаме заседание по случая след четвърт час. Благодаря ти, докторе.

— Няма защо. Ще получиш пълния доклад днес следобед. — Той замълча. После добави: — Има и още нещо. — Наведе се над тялото на Петра и взе едно от стъпалата й. — Сигурен съм, че изследванията на равнището на хистамин и на хематомите ще го потвърдят, но ти трябва да го знаеш още сега. — Той повдигна стъпалото така, че Кейт да го види отдолу. Беше нарязано на ивици. — Наранявания с тъп инструмент. В случая имаме бой по петите и стъпалата. Той я е мъчил преди да я убие.

* * *

Главното управление на полицията на Куин стрийт беше грозно, но функционално здание. Покривът му сякаш бе настръхнал, поради антените, а прозорците като че ли не бяха на една линия. Изглеждаше още по-сбутано на фона на издигащия се наблизо „Марисчъл Колидж“ — най-импозантната сграда в Абърдийн и втората по големина гранитна сграда в света след двореца „Ескориал“ в Мадрид. Кейт знаеше това, както и всичко за повечето сгради в новия град, в който живееше, от Фергюсън. Той се гордееше, че бил нещо като познавач на градската история и архитектура.

Високите стоманеносиви кули на „Марисчъл Колидж“ гледаха непроницаемо, когато Кейт вкара колата си в подземния гараж на управлението. През ума й пробягваха различни мисли, докато спираше колата.

Най-черната година от живота ми беше, когато преследвахме този маниак, когото почти до края знаехме само като Сребърния език. Беше един от най-кръвожадните касапи в историята на Лондон. Човекът, който изтръгваше езиците на жертвите си, докато ги бесеше и удряше с железен предмет. Обезглавяваше ги и им одираше кожата или правеше нещо още по-ужасно. Като например, когато разряза веднъж надве един депутат. Ред Меткалф и аз стояхме в една викторианска гостна в Уестминстър. Пред нас тяло, срязано надве като сандвич. Кожата — като хлебче и вътрешностите — като пълнеж. Цветове в червено, синьо-зелено, пурпурно, жълто и черно. Като гледах всичко това, схващах, че цялата тази каша се намира и вътре в мен. И ето, като срязана на две и Петра Галахър лежи на масата с отрязани китки и стъпала.

Кейт взе асансьора до четвъртия етаж и отиде направо в заседателната зала на щаба. Вътре имаше сигурно петдесет човека, не само униформени полицаи, но и цивилни, машинописки и секретарки. Кейт призова към тишина и залата постепенно утихна.

Тя приседна в края на масата и се огледа. Абърдийнската полиция не се впечатляваше лесно. Тя трябваше да извоюва уважението на колегите си след преместването й от Лондон, като се заема с най-трудните случаи и ги разрешава. Колегите й бяха като града си — консервативни — и не приемаха лесно промени. Но признаваха, когато имаше за какво, и сега в стаята нямаше нито един, който да смята, че тя не е извоювала с право своето положение.

Те, разбира се, знаеха за случая с „Амфититрайт“. Но ако нещо се объркаше, тя нямаше да може да използва този случай за извинение, а и те нямаше да й позволят. Тя самата реши да се върне на работа, нейно беше решението да се заеме със случая Петра Галахър. Колегите й нямаше да я погалят с перце, а и тя самата не би го желала.

Кейт примигна с очи няколко пъти, за да пропъди образа на лежащата на масата Петра.

— Току-що разговарях с патолога, доктор Хемингс. Ще представи пълен доклад до средата на следобеда, но междувременно потвърди няколко неща: открил е сперма в Петра, въпреки че разкъсването на вагината е минимално. Петра е била мъчена, преди да бъде убита, а едва след това са били отрязани крайниците й. Убиецът е използвал нож с едно острие и я е промушил повече от двадесет пъти. Четири от раните са били фатални. Престъплението е извършено със сила и ярост. — Кейт не знаеше да има лек за такива убийци. — От всичко това мога да направя заключението, че тя е познавала убиеца си, както впрочем повечето от жертвите при такива случаи. А и за убиеца би било много трудно да събере толкова много гняв и омраза към някого, когото не познава. Следва да се има предвид още, че Петра може да е правила доброволно секс с него, или като отчаян опит да осуети убиецът да й посегне с ножа, или пък защото може да не е предполагала, че той ще я убие. Затова искам да издирите всичко за живота й: момчета, с които е ходила — минали и настоящи. Разделяла ли се е с някого напоследък? Отритнала ли е някого? Тя е била репортерка. Може да е работила по някоя история и да е срещнала откачалка — някой, който си е паднал по нея. Клубове за интернет-чатещи. Всичко, което би осъществило контакта между престъпника и жертвата. И така, ще ви разпределя на групи с отговорник. — Тя започна да ги отмята на пръсти. — Уилкокс, заеми се с входящите телефонни обаждания и проследи всякаква следа. Също и претенции за отговорност. Подробностите за ексцесиите и за усойницата не бяха съобщени на публиката. Използвайте ги, за да откриете маниаците. Ти, Аткинс, поеми ХОЛМС и другите бази данни за извършители на сексуални престъпления. Това убийство е пределно брутално. Не бих повярвала, че му е първо. Той не може да е бил в един момент съзнателен гражданин, който спазва законите, и в следващия — да е направил това с Петра. Може да не е убивал преди, но много е вероятно да има полицейско досие за изнасилване, нападение с цел убийство или грабеж, нападение с цел нанасяне на телесна повреда, неприлични прояви и други подобни. Шерууд, претърсете всички къщи на съседите на Петра. На сто и петдесет метра разстояние във всички посоки. Рипли, провери всички моторни превозни средства и пешеходци в центъра на града и около местопрестъплението. Питай хората дали са видели нещо нередно. Питър, ти и аз ще отидем във вестника, където Петра е работила. Аз ще отида още и в университета, да се видя с човека, който е взел змията. Ясно ли е на всички?

Детективите, които тя изброи, кимнаха с глави.

— Повечето от работата, която трябва да свършим, е неблагодарна и ненужна. — Кейт посочи надписа на шотландския полицейски герб, окачен на стената в дъното. — Помнете какво пише: семпер виджило, тоест от кръстосана проверка към кръстосана проверка. Ще упорстваме и в даден момент ще изникне някое име, което се засича и в списъците на други от вас. И най-незначителното нещо би могло да ни помогне да разкрием извършителя. Може да се окаже част от номер на кола, нахвърляно описание или кръвна група. Затова не искам никой да си позволява небрежност. — Кейт си погледна часовника. — Всички знаете правилото: двадесет и четири часа преди убийството и двадесет и четири часа след него са най-важни за разкриването на случая. Сега е десет и половина. Събираме се отново в четири и половина. Тогава да ми се докладва какво е правила Петра Галахър всяка минута през последните си двадесет и четири часа. Ще искам следи и заподозрени. Искам да видя някой задържан до полунощ. Искам с това да се приключи. И то бързо.

— Как да го наречем? — попита Шерууд. — Трябва ни име.

— Какво ще кажете за Черна усойница? — каза Аткинс.

Присъстващите избухнаха в смях.

На Кейт й се искаше да е друго обозначение, понеже се пазеше в тайна съществуването на усойницата. Но като обходи с поглед залата, разбра, че няма смисъл да упорства. Изглежда всички бяха пленени от предложението на Аткинс.

Операция Черна усойница. При друг случай щеше да се разсмее. Както бурите, и убийците получават най-неподходящи имена — лекомислени, дори комични, напълно в противоречие със суматохата и разрушението, което предизвикваха. Кейт разбираше инстинкта да се хуманизира нечовешкото, затова се съгласи.

— Добре — каза тя. — Черна усойница. Но това име да не излиза от помещението. Няма да се използва навън и сред обществеността и няма да фигурира в никакви докладни записки. Колкото по-бързо заменим досието с истинското му име, толкова по-добре.

* * *

— Имам на запис показанията на Крисчън Паркър и ще ги дам да се напишат в момента, в който се прибера в хотела. Но това, което каза, е съвсем ясно. На борда е имало бомба. Капитан Сатън е получил предупреждение за нея. Той е ръководил операцията по изхвърлянето в морето на колата, в която е подозирал, че се намира бомбата. Изглежда не е улучил колата. На борда трябва да е имало и друг бял микробус „Транзит“. Капитанът е бил толкова шокиран от направената грешка, че е обърнал „Амфититрайт“ погрешно към бурята, вместо да бяга от нея.

Лавлок не трепна. Той контролираше емоциите си, както приляга на един съвършен изпълнителен директор. Никаква изненада, никакъв шок, никаква загриженост. Нищо.

Ренфрю също присъстваше. Франк го беше помолил да дойде не само в качеството му на главен полицейски началник на Абърдийн, но и като свръзка с отряда по антитероризъм.

От вградената на тавана охладителна инсталация се чуваше лек шум. Ренфрю беше благодарен за тази прохлада. Не беше в цветущо здраве. Миналата година му бяха правили операция с байпас на сърцето и докторите го бяха предупредили, че може да се наложи още една. Беше червендалест, с къдрава кафява коса, но лицето му беше отпуснато като разтопено сирене.

Франк почака двамата да схванат казаното от него и продължи:

— Утре слизам с батискаф в морето да инспектирам потъналия кораб. Очаквам да има видими следи от значителни поражения на корпуса. Бомба, експлодирала в хангара за коли, вероятно е направила огромна дупка под ватерлинията на „Амфититрайт“.

— Това е много необикновено — каза Ренфрю. — Досега не съм чувал терористи да нападат фериботи. Пътнически самолети — да, влакове — също. Но фериботи! Спомням си, че през април 1998 година имаше бомба на ферибота „Холихед“, но той пътуваше за Гранд Нашънъл. Фериботът е бил използван като превозно средство. — Той погледна остро Лавлок. — Нали „Амфититрайт“ не е превозвал нещо опасно или спорно? Химикали, животни, оръжие?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Лавлок. — Нищо такова не се споменава в пасажерския манифест. Митницата в Берген е проверила всички камиони, преди да бъдат натоварени. Носели са обикновения товар — храни, бира, мебели. Нищо, което да е изисквало специално разрешение.

— Във вашата бизнесимперия няма нищо, което би предизвикало защитници на околната среда или други протестни групи да вземат ферибота на прицел, така ли? Вие не сте въвлечен в производство на ядрена енергия, генетично модифицирани храни или живи животни за износ?

— Няма такова нещо. Тази ли версия проверявате сега?

— Тя изглежда най-вероятната. Защитниците на животни или групите против генетично модифицираните храни. Но те рядко прибягват до такива крайности, още повече че много от тях не спират да тръбят колко много ценят човешкия живот.

— Ами Грийнпийс? Те от години протестират против търсенето на петрол в района западно от Шетланд.

— Грийнпийс никога не биха направили такова нещо. От всички, те най-много се бият в гърдите, че са за ненасилието. Ако се съди по пропагандата им, те се изкарват жертвите, а не агресорите. А и вие нямате много връзки с петролната индустрия, нали?

— Не пряко. По-голямата част от бизнеса ми е в областта на услугите. Вярно е, че значителна част от клиентелата заемат работниците в петролната индустрия, но те са навсякъде в Абърдийн. Не притежавам компании за експлоатация на петрол или нещо подобно. Какво ще кажете за недоволни бивши служители? Винаги има по няколко наоколо.

— Които да имат възможността да потопят двайсетхилядотонен ферибот? Съмнявам се.

— Преди малко споменахте за ирландците.

— Те винаги са една възможност. Ще говоря със Специалната служба и с контраразузнаването МИ5. Те ще започнат да нюхат и до ден ще ни се обадят. Но не залагам на това твърде много. Ако някои от известните групи са планирали нещо подобно, сигурен съм, че щяхме да усетим.

Франк се възхити на ловкостта, с която Лавлок беше повел в разговора и той задаваше въпросите на Ренфрю, а не обратното.

Ренфрю се обърна към Франк:

— Как е разбрал капитан Сатън за бомбата?

— Паркър смята, че някой му се е обадил по радиото. Сега проверяваме всички радиосъобщения. Ще разберем дали нещо е било предадено на „Амфититрайт“ по тоя начин.

Ренфрю сви устни:

— Може някой от екипажа да е чул или видял нещо съмнително и да му е съобщил.

— А може и шофьорът на микробуса да му е прошепнал нещо, кой знае по какви съображения.

— Съмнявам се, особено ако е знаел какво носи.

— Какви са резултатите от разследванията досега? — попита Лавлок.

— Екипът ми проверява какво е било времето и какви са били вълните. Изследванията се правят в лабораторията в Саутхемптън. Те прилагат изследванията, които вие сте направили с „Кремер-Щайнбах“, когато „Амфититрайт“ е бил построен. Надяват се на някакви резултати в края на седмицата. Освен това, ние разпитваме спасилите се колкото се може по бързо, но и по-точно. Много от тях не искат да говорят за преживяното. А на други пък не можеш да им затвориш устата. Създава се голямо напрежение за всички и трябва да подходим с нужното съчувствие. Двама от моите инспектори са разпределени да покрият вашия док. Там те проверяват архивите и разговарят със служителите, които са работили на „Амфититрайт“. Поддържаме постоянна връзка с Министерството на транспорта. Те ще поискат през следващите дни да кажем официално какви допълнителни мерки ще предприемем във връзка с трагедията. Нашият представител в Германия ще разговаря с „Кремер-Щайнбах“, която до сега изглежда е имала безупречно досие, както и „Сиспийд“. Това е всичко. Връщам се отново тук в четвъртък сутрин, за да ви докладвам за резултатите от подводното разследване.

Ренфрю се изправи.

— Всичко това е много интересно, но трябва да тръгвам.

— По радиото чух, че е станало убийство в Ууденд — каза Лавлок.

— Да, доста гадна работа.

— Казват, че убитата е момиче. Вероятно проститутка?

— Не.

— Ще дойда с вас — каза Франк.

Мария, която отговаряше за връзките с обществеността, мълчаливо изпрати Ренфрю и Франк до асансьорите. Атмосферата в канцелариите на „Сиспийд“ се беше поуспокоила от пълен хаос до обичайното нервно напрежение.

Вратите на асансьора едва се бяха затворили, когато Ренфрю започна нервно да натиска бутоните на мобилния си телефон.

— Моля ви, свържете ме с главен инспектор Бошан.

Франк го погледна изненадано. Ренфрю не реагира.

— Кейт, обажда се Ренфрю. Някакви резултати?

Франк чуваше приглушения й говор през слушалката. Той си мислеше, че би могъл да разпознае гласа й, без Ренфрю да я назове по име.

— Добре, добре. — Ренфрю кимна с глава. — Казваш, в четири и половина? Добре, ще почакам тогава. Обади се.

Ренфрю приключи с разговора.

— Това Кейт Бошан ли беше? — попита Франк.

— Да, познавате ли я? — Ренфрю извади от джоба си визитната картичка на Франк и я погледна. — Да не сте роднина?

— Това е дъщеря ми.

— Хм… светът е малък. — Ренфрю замълча. — Забележителна жена, толкова млада и… И то след…

— И то след какво?

— Ами след „Амфититрайт“.

* * *

— Какво е правила вчера Петра? Тичала е да събира сведения за „Амфититрайт“, както всички нас.

Фергюсън стенографираше в бележника си отговорите на Шилинглоу. Лицето му, както обикновено, изразяваше замислена неприязън към всички гадости, които светът му стоварваше. Двамата с Кейт работеха по този начин: тя говореше, той пишеше. С годините разбраха, че така работят добре, понеже Кейт се освобождава, остава й време да мисли, а мълчаливото драскане на Фъргюсън в бележника изваждаше от нерви някои хора, които имаха какво да крият.

Шилинглоу се облегна на стола и скръсти ръце зад тила си. С неудоволствие Кейт видя, че яката на ризата му е почерняла от пот и мръсотия. Той кимна към нея.

— Не ти ли е горещо в цялото това снаряжение? Човек би си помислил, че се намираме на екватора, а не в покрайнините на Северния полюс.

— Добре ми е, благодаря. В колко часа Петра дойде на работа вчера?

— Аз дойдох към два и половина, а малко след това и Петра. Три без петнадесет — три, някъде там. Не по-късно.

— В три сутринта?

— Разбира се, фериботът потъна малко след един.

— Знам, нали бях на борда му.

Шилинглоу погледна многозначително, защото се нервира. Кейт издържа погледа му.

— Не, няма да ви давам никакъв свидетелски отчет.

Тя не подсказа с нищо дали беше прочела мислите му.

— Все още не мога да повярвам за Петра. Кой би могъл да направи такова нещо? Искам да кажа, че това често се случва в нашата работа… но…

— И в нашата също — сухо го прекъсна Кейт.

— … осакатявания, убийства, но това става с други хора, разбирате ли какво искам да кажа?

— А тези други хора имат приятели, семейства, колеги и те всички имат чувства. Убийството винаги засяга хората, господин Шилинглоу. Понякога вашата професия забравя това. Едно убийство не е само гореща новина. То променя живота на хората.

— Инспекторе, аз също като вас съм потресен от случилото се. Току-що разговарях с моя кореспондент по криминалните инциденти. Той едва говореше. Грозното убийство го е разтърсило до дъно. Ако не беше историята с ферибота, смъртта на Петра щеше да ни разстрои много повече. Така че спестете ми лекцията си.

Кейт обърна страница на бележника си.

— Можете ли да ми дадете информация за Петра, къде е ходила вчера?

— Разбира се, дори без да се ровя. Вчера беше тук преди пресконференцията в осем.

— Какво правеше?

— Главно приемаше съобщенията от другите репортери, които бяха на доковете, и ги вкарваше в компютъра.

— Защото е била младши репортер ли?

— Все някой трябва да прави тази работа.

— А след това?

— След пресконференцията, когато вече бяха дошли и заместник главните редактори, можех да използвам повече репортери. Изпратих Петра в болницата да види какво става там и да поговори с някои от оцелелите.

Кейт беше престояла с часове в болницата, преди да я прегледат. Зачуди се дали не бе видяла там Петра. Едната, която току-що беше видяла смъртта с очите си, и другата, която нямаше представа, че са я делели само няколко часа от смъртта. Хубавото й лице и руса коса сред тълпата от тичащи доктори и зомбирани оцелели? Кейт не беше сигурна.

— И тя свърши ли работата?

— Беше събрала някои впечатления.

— Само това ли? Някои впечатления?

Шилинглоу сви устни.

— Да, но такива впечатления, които аз сам бих си измислил тук, в редакцията, без да ходя в болницата.

— Не сте бил доволен от работата й?

— Ами може и така да се каже.

Поне беше честен. Повечето хора не се държаха така, когато имаше убийство. За тях би било неприлично да се говори зле за починалия. Но такт и куртоазия не можеха да разгадават убийства. Затова Кейт беше благодарна за откровеността на Шилинглоу.

— В колко часа се върна?

— Струва ми се, че по обед.

— Скарахте ли й се?

— Разбира се. Бях позеленял. Изпратих я да събере архивни данни за най-големите морски катастрофи през последните години, чертежи, правила за безопасност, процедура при нужда от спасяване и други такива.

— През целия следобед ли?

— Да.

— Кога си тръгна?

— Не съм сигурен, към шест или седем часа.

— Видяхте ли я, когато си тръгна?

— Не, но аз си тръгнах към осем без петнадесет и нея я нямаше вече.

— Знаете ли къде е отишла?

— Може би вкъщи.

— Не е ли отишла в някой бар?

— На никого не му беше до пиене. Разбирате какво искам да кажа.

Кейт кимна с глава.

— Кой е непосредственият й началник?

— Ъруин Скаулър, редакторът, който отговаря за новините.

Кейт погледна през стъклената стена към редакцията за новините. Изглежда днешното първо издание щеше да бъде готово съвсем скоро. Половината от редакторите пишеха гневно по клавиатурите, останалите говореха по телефоните, някои правеха и двете заедно.

— Посочете ми го.

— Днес той не е на работа. Снощи са го били.

— Колко жалко.

— Разправят, че лошият късмет идвал тройно и по възходяща линия. Аз ще съм следващият.

Вратата на кабинета на Шилинглоу се отвори и един мъж влезе. Носеше коректурната първа страница на вестника. Шилинглоу му посочи масичката до прозореца.

— Остави я там, Брус. Ще я погледна след секунда.

Брус си погледна часовника.

— Трябва да е готова…

— Знам.

Брус остави коректурата на масата и я приглади с ръка. На излизане погледна с любопитство към Кейт и Фергюсън. Кейт изчака вратата да се затвори след него.

— Казахте, че Петра не се е справила добре в болницата. Така ли е обикновено?

Както седеше на стола, Шилинглоу се наклони напред и постави ръце на бюрото.

— Тя беше стажантка за шест месеца. Договорът й изтичаше след месец. Нямаше да я задържа.

— Тя знаеше ли го?

— Не.

— Защо не ставаше за тази работа?

— Не й се удаваше. Ех, тя беше симпатично момиче — млада, неопитна, но симпатична. Хората я харесваха. Тя издържаше на задявките, а това, както може да си представите, не е никак лесно на такова работно място. Не че нямаше амбиция. Винаги говореше как би искала да отиде в Косово или Индонезия, да се крие от куршумите заедно с чужди кореспонденти, макар че нямаше никаква представа за тези места. Но както ви казах, нямаше хъс. Когато започваше да събира информация по някой случай, не умееше да задава точните въпроси. Не можеше да направи и една крачка отвъд явното. Нашата работа не е като ракетната индустрия, инспекторе, съвсем не е. Вчера в болницата, сред всички тези лутащи се хора, изпаднали в шок, уморени…

Той се спря, защото си спомни, че и Кейт беше една от тях. Но Кейт му кимна да продължи.

— … имаше възможността да напише вълнуваща статия за истинската трагедия, как се справяше болницата, мащабите на цялото това нещо, преплетено с елементи от отделни човешки съдби. А тя с какво се върна? Както ви казах, едни отделни тривиални впечатления и истории, които и аз можех да измисля. Не искам да звуча цинично, но вчерашното събитие не се случва често, поне не, доколкото става въпрос за новинарство. За нея беше златна възможност, но тя я провали.

— По принцип изпращахте ли я често като репортер?

— Разбира се, има доста случки, с които би се справила. Така си мислех.

— Какви например?

— Историйки. Изложби за градинарство, наблюдение на трафика и контрола по пътищата. Неща свързани с местното самоуправление.

— Нещо спорно?

— Доколкото си спомням — не. В архивната документация се пазят нещата, които тя е писала. Ако искате да ги видите.

— Не е писала нещо, което би обидило някого така, че той да й отмъсти?

— Мили боже! Разбира се, че не. Ние сме в Абърдийн, а не в Сицилия.

— Срещала ли е някой извратен или необикновен тип?

— Не знам.

Кейт стана.

— Питър, върни се тук след обяда, провери архивите и поговори с колегите й.

— Но те са много заети, инспекторе, както сама виждате. Ще ви бъда благодарен, ако дойдете след пет, по възможност. Случаят с ферибота е голяма новина.

— А това е убийство, мистър Шилинглоу — каза Кейт. — Благодаря ви, че отделихте време.

Кейт прекоси новинарското помещение. Погледът й обиколи бюрата, както лъчът обикаля на радарен екран. Изведнъж почувства прилив на гняв, затова че Петра е била убита. Усети се, че й симпатизира.

Млада, амбициозна и изпълнена с мечти! Животът е бил пред нея, живот в един ужасен свят; в един момент е била готова да дращи, а в следващия — неуверена в себе си, се е молила да успее да се отърве… Кейт разбираше какво е чувствала Петра, защото тя самата го бе почувствала, когато за първи път бе влязла в полицията. Тя тъжеше за мъртвото момиче, понеже в него виждаше себе си в началния период на своята полицейска работа.

* * *

Петра Галахър бе живяла сама. Кейт обходи едностайния апартамент на третия етаж в една от извисяващите се сгради в Мастрик, северозападно от градския център. Помисли си, че е тъкмо място, човек да живее с котки. Мъничък хол, кухненски бокс от едната страна, невероятно малка баня, в която човек можеше да седи на тоалетната и да пусне душа отгоре си. Спалнята беше изцяло заета от двойното легло. Почти нямаше никакво разстояние между рамката на леглото и стените, Кейт се замисли как Петра е успявала да подпъхне чаршафа под матрака. Прозорците гледаха към мръсен вътрешен двор.

Осемнадесетгодишна, току-що завършила гимназия. Може би е смятала това място за рай?

Кейт хвърли поглед на пощата на Петра, която взе от кутията в коридора на партера. Имаше два плика от компанията за кредитни карти, с пощенско клеймо от вчера. Едно рекламно съобщение, че „вие вероятно сте спечелили…“, също пуснато по пощата вчера. Тъмносин плик, надписан с химикалка, и друг, обикновен, тъмнокафяв плик, с име и адрес върху стикер, лепнат на плика — всичко това пуснато по пощата в събота, при това — експресно.

Пуснатите в събота писма бяха пристигнали вчера. Значи ако Петра си е била вкъщи вчера, не си е взела пощата. Тъмносиният плик говореше за лична кореспонденция. Никоя тийнейджърка не би оставила такова писмо, без да го отвори. Може да не отвори скучните търговски писма със седмици, но ще отвори — и то веднага — писмо от приятелка… или приятел.

Вероятно вчера Петра не се бе прибирала вкъщи от работа. В продължение на шестнадесет часа вероятно е била по следите на трагедията с ферибота и след това е отишла някъде. Да се срещне с убиеца си? Или другаде, където е била видяна и проследена? Уморена и емоционално разтърсена, може би е знаела, че работата й виси на косъм. Била е уязвима. Лесна плячка.

Но където и да са се срещнали двамата, не е било в апартамента. Нямаше следи от борба. Апартаментът бе доста прибран и подреден. Кейт и не бе очаквала нещо повече от една тийнейджърка.

Дали Черната усойница не е бил тук? Дали не е убил момичето, а след това да е почистил?

В съзнанието на Кейт се върна споменът за осакатеното тяло на Петра. Отрязаните ръце и крака… като че ли убиецът бе използвал гилотина.

Какъв контраст! Яростната атака, двадесетте прободни рани. А тук — ред и симетрия, всичко — на мястото си. Той не би могъл да подреди така апартамента. Не би могъл да бъде толкова настървен, да я убие и изведнъж — напрежението му да спадне толкова много.

Освен всичко, там където я бяха намерили, под тялото й земята беше прогизнала от кръв.

Може би самата Петра да е била домошарка. За първи път се бе отделила от дома си с мисълта, че вече е голяма. Наела е малкия апартамент в това високо здание, сред просяци, живеещи от социални помощи, и сред наркомани. Нали седемдесет процента от престъпленията в Абърдийн бяха свързани с наркотици и с хора с ниски доходи. Нали тя самата бе получавала малка заплата. Би се гордяла с малкия си апартамент, както ако е имала някъде в провинцията собствена къщичка. Петра Галахър — момичето, което толкова много се е стараело да прилича на млада професионалистка.

Кейт продължи да разглежда апартамента, а Фергюсън я следваше на половин стъпка разстояние. Приличаха на перспективна купувачка и агент за недвижими имоти. Кейт се опитваше да проумее незначителните неща в живота на младата жена. Книгите на лавицата. Две от ранния период на Джили Купърс, озаглавени „Плажът“ и „Изхабен алуминий“. Томчетата със сценариите на филмите „Пълп Фикшън“, „Кучетата от резервоара“, „Пади Кларк“, „Ха-Ха-Ха“. Компактдискове, наредени на една полица над миниуредба. Кейт наклони глава, за да прочете заглавията: „Блър“, „Пропелърхедз“, „Трейвис“. Танцова компилация с цветен надпис „Ибиза“. Саундтракът на „Чикаго“. „Соул Майнинг“. Кейт се зачуди къде го е намерила. Това беше от поколението на Кейт. Изненада се, че вкусовете на Петра датираха от толкова назад в годините.

До компактдисковете лежеше един фотоалбум. Петра с приятелки и приятели, родителите й, Коледа, купон за рожден ден, някъде на слънце. Петра се смее, цупи устни и скача в плувен басейн.

Мъничката баня бе пълна с козметика, имаше и полупразна кутия с дамски тампони. Кейт погледна в кошчето за отпадъци зад тоалетната чиния. Няколко салфетки, пластмасова опаковка. Никакъв тампон. Петра не е била в мензис.

В гардероба имаше нейни дрехи. Джинси, няколко ризи, блузи и яркочервено сако. Не беше много, но достатъчно да й позволи да се смесва с хората, без да личи колко пъти сменя тоалетите си.

Фъргюсън пишеше в бележника си, но това беше дамска квартира, а той бе мъж и Кейт беше сигурна, че едва ли е забелязал и половината от нещата, които е видяла тя.

А тя видя всичко. И разбра всичко. Искаше й се да заплаче за жената, която Петра никога нямаше да стане.

На пода до леглото — нямаше място за нощна масичка — беше поставен будилник със стилизирана карта на света, разделена на часови пояси. До него — снимка в малка сребърна рамка — Петра с по-възрастен мъж. Можеше да е баща й, само че не я държеше като баща. Стоеше зад нея с ръце, обхванали тялото й под гърдите, а тя се бе извърнала назад, за да го целуне по врата.

Кейт трепна, понеже позна веднага мъжа.

Дрю Блейки.

* * *

Доведоха Блейки за разпит точно преди обяд.

Той влезе сърдит, ругаеше полицаите и негодуваше, че са го изложили, като ненужно са отишли в кабинета му. А той бил почитан архитект, с реноме сред професионалната гилдия. Имал толкова много клиенти, колеги и приятели. Щял да дойде сам, ако просто са му звъннали по телефона. А сега? Дано не са му навредили на бизнеса. За какво е всичко това?

Нищо в казаното от него не показваше, че знае за смъртта на Петра. Той дори не я спомена и Кейт трудно можеше да повярва, че някакви си часове, след като е било намерено тялото, той би могъл да бъде в кабинета си, на работа, излагайки се унизително на показ пред всички, които биха минали край него. Но може би лъжеше. Ако беше виновен, какво друго би могъл да направи, освен да отиде на работа и да чака полицията да дойде и да му каже, че неговата приятелка е мъртва.

Стоеше сам в стаята за разпити. Дясната страна на лицето му беше одраскана и имаше подутина над дясното око, като малко яйце, което той леко опипваше от време на време. В продължение на няколко минути Кейт го наблюдаваше отвън през огледалния прозорец на стаята, взираше се в драскотините по лицето му и в чистите му дрехи. Беше облечен като филмов директор или по-точно така, както си въобразяваше, че се обличат филмовите директори: сако от лен, бяла тениска, светлокафяв панталон. Дрехите му бяха по-подходящи за Флорида, отколкото за Североизточна Шотландия, въпреки че днес в Абърдийн — както бе казал Фергюсън на връщане от Мастрик — беше по-горещо отколкото в Маями. С тези дрехи той изглеждаше малко глупаво.

Дрю Блейки — фен на сериала Маями Вайс и горд, че преди известно време беше получил две обвинения, свързани с домашно насилие. Впоследствие и двете бяха оттеглени от ищците — Маргарет Мейсън и Тереза Нюсън, за което Блейки сигурно щеше да напомни на Кейт в предстоящия разпит, ако тя повдигнеше въпроса. Оттеглени, след като той ги бе целувал и им бе обещавал да не се повтори. И Маргарет и Тереза бяха ревизирали показанията си, според които и двете се оказваха паднали по стълбите. И двете… с тригодишна разлика между случките.

Кейт обаче ги беше видяла, както и това, което Дрю им беше направил в изблик на ярост. Беше много хитър и не ги бе удрял по лицата. Беше им оставил жестоки татуировки по телата от удари: червени петна по гърбовете и хълбоците, натъртвания едно върху друго и свързани помежду си.

Но по-сериозни травми бяха тези, които бе причинил на психиката им: треперене, свиване, инстинктивно отдръпване от най-обикновени жестове в общуването им с хората. Само някой да вдигнеше телефона или да си сложеше шапката — и те веднага изтръпваха. Такова нещо не се получава от падане по стълбите, нали, мистър Блейки?

Кейт бе могла да се справя с всички случаи на обикновените побоища сред бедните, безимотните и онези, които имат някаква причина да бъдат ядосани и да разтоварват напрежението си. Въпреки че тя не можеше да извини такива прояви, ги разбираше. Но човек като Блейки имаше всичко — той наистина беше добър архитект и, безспорно приятен на вид, нещо което всеки можеше да види. Спрямо такъв човек тя изпитваше истинско отвращение. Той осъществяваше побоищата си над нещастните жени, защото знаеше, че може да си го позволи.

Всички престъпници са лъжци. Те имат приповдигнато мнение за себе си, понеже се считат за специални, над другите, и смятат, че хората ще им се подчиняват. За тях светът на отговорните хора е само пустош. Дрю Блейки може би формално да не беше престъпник, но умът му беше изцяло съсредоточен в тази посока.

Петра едва ли бе имала представа в какво се замесва. Навярно я е очаровал и накарал да повярва, че е най-специалната личност на света; бе използвал сигурно двадесет и пет годишния си сексуален опит, за да накара нея и младежките й хормони да полудеят в леглото, след което е започнал да я бие. Вероятно Петра е разбрала какъв всъщност е той, но е било много късно. Горката неопитна Петра Галахър и срещу нея — коравосърдечният, бруталният Дрю Блейки.

На Кейт й се искаше Блейки да е Черната усойница. Тя беше казала, че убиецът вероятно е вършил престъпления и преди, както Блейки, въпреки че за това той не бе получил присъди. Кейт също беше казала, че Петра вероятно е познавала убиеца си. И Петра наистина се оказваше, че е познавала Блейки. Кейт също бе казала, че иска до среднощ да се открие заподозрения по случая. Тя изпреварваше графика си с дванадесет часа.

Но нима това, което Кейт бе видяла в горичката тази сутрин, Блейки би могъл да го извърши? Да отиде толкова далеч?

Кейт излезе от стаята за наблюдение и си спомни за Бръснача на Окам — францисканския монах философ от четиринайсети век, Уилям Окамски, който бе формулирал известната си максима по следния начин: Нещата не трябва да се множат, без да има нужда от това. С други думи най-явното решение обикновено е най-правилното. Тя си спомни за основното правило при детективите: Глупаво е да се усложняват нещата!

Тя влезе в стаята за разпит. Той спря да гризе ноктите си и я погледна.

— Бихте ли ми казали за какво е всичко това?

— Ще ви кажа, мистър Блейки.

— Инспекторе, аз съм…

— Главен инспектор, моля!

— … аз съм зает човек и нямам никакво време за това. Защо ме доведохте тук?

— Имате право на адвокат.

— Криминално-процесуалният закон от 1995 година, раздел 17-ти. Знам си правата.

— Виждам. Искате ли адвокат?

— Моят е безполезен, трябваше отдавна да го уволня.

— Можем да ви предоставим безплатен адвокат.

— Да бе, да! Някое стажантче, което е минало курса за преквалификация и се мисли, че е велик като Джордж Кармън. Нищо лошо не съм направил. Ще рискувам.

— Вие винаги рискувате, мистър Блейки.

Тя предпочиташе да го дразни, вместо да го остави да се прави на хитряга, но не можеше да си позволи да го насилва. Седна срещу него, без да гледа дланите му, защото се страхуваше, че ще настръхне, и включи магнетофона.

— Започва интервю с Дрю Блейки. — Погледна часовника си и записа часа и датата. — Мистър Блейки, какви са отношенията ви с Петра Галахър?

— Отношенията ми с нея ли?

— Няма нужда да повтаряте всичко, което казвам.

За секунда невинното изражение на лицето му се смени с „я не се ебавай с мен!“ като облак, който е минал през лицето на слънцето.

— Тя е… приятелка.

— Отношенията ви включват ли и секс?

— Какво общо има това с цялата тая работа?

— Отговорете на въпроса.

— Да, отношенията ни са сексуални.

Са! Все още не попита дали нещо е станало с нея. Явно не знае, че тя е мъртва. Или е много добър артист.

— Правим секс — добави той, без да има нужда.

— Буен, ако се съди по лицето ви. — Тя посочи с ръка.

— Тези наранявания не са от това.

— А от какво са?

— Изкарах десет рунда с един азиатски тигър.

Тя въздъхна отегчено.

— Как получихте одраскването и насиненото око, мистър Блейки?

— Не мога да си спомня.

Физиономията му я накара да продължи разпита в тази насока.

— Само с Петра ли правите секс?

— Няма да ви отговоря на този въпрос.

— А тя само с вас ли прави секс?

— Нямам идея.

— Знаете ли за някои други мъже?

— Ако има такива, те не са толкова добри… колкото мен.

Ама че самохвалство! Такова нещо Кейт би очаквала да чуе между гимназисти. От Блейки тя очакваше нещо много повече.

— Кога я видяхте за последно?

— Какво има? Какво се е случило?

Най-после. Искрица интерес към Петра. Не преди да е настъпил моментът.

— Ще свършим много по-бързо, ако се придържаме в рамките на прости въпроси и отговори. Имам дълъг списък, а вие току-що ми казахте, че сте много зает.

Блейки въздъхна с изражение на човек, който е криворазбран и който смята, че трябва да се майтапи с простосмъртните.

— За последен път я видях в неделя през нощта.

— В апартамента й ли бяхте?

— Тя беше при мен.

— В колко часа си тръгна на следващата сутрин?

— В полунощ й се обадиха от редакцията да отиде да напише репортаж за катастрофата с ферибота. Не знам кога точно си тръгна, може би в два или три.

— Ако е била у вас, как са я намерили?

— Да сте чували за джиесеми?

— И оттогава не сте я виждали?

— Казах ви, за последен път я видях в неделя през нощта.

— И не сте я чували оттогава?

— Не.

— Нито по телефона, нито по факса, или по имейл?

— Не — означава не! Мисля, че всички жени разбират това, главен инспекторе.

Кейт стисна зъби и пое дълбоко въздух през носа си.

Не му позволявай да ти се качи на главата!

И тогава тя пусна „бомбата“:

— Значи не знаете, че тялото й беше намерено тази сутрин?

Нито за момент не свали поглед от него. Този номер тя го практикуваше от години, като начин да измъкне признания от заподозрените. Беше й станало вече инстинкт за част от секундата да улови реакцията им, когато не са подготвени, и след това да последват признанията им. Така че всичко, което Блейки направеше, щеше да се запечата в съзнанието й като снимка, с всеки нюанс и намек в най-малки подробности.

Ударът го уцели. Главата му изскочи напред, очите и устата му се разшириха. Моментът беше точно избран — нито много рано, както в някои случаи, когато заподозреният очаква нещо подобно, нито много късно, когато биха имали време да помислят как да реагират, за да се представят за невинни. За всеки друг Кейт би казала, че една такава реакция би могла да се приеме за истинска. Но при Блейки… той може би още продължаваше да се преструва. Знаел е, че е мъртва, защото я е убил. Или не е знаел, понеже не я е убил. Кейт беше ядосана, че не можеше да направи разлика.

— Тялото й? Мъртва?

— Убита.

— Къде, кога, кой? — Думите му избликнаха като фонтан.

— Тялото й беше намерено тази сутрин в периметъра на болницата Ууденд.

Тя се облегна назад и го загледа, както мангустата гледа змията.

— И мислите, че аз съм го извършил. За това ли ме повикахте тук? Смятате, че аз съм я… убил?

— Нищо подобно не съм казала.

— Но го мислите?

— Имате досие.

— За какво?

— Насилие срещу жени.

— Обвиненията бяха снети и вие го знаете отлично.

— Къде бяхте снощи?

— Вкъщи.

— Сам?

— Да.

— Цялата нощ?

— Да.

— От колко до колко?

— Откакто излязох от работа, шест — шест и половина. Взех си работа за вкъщи. Имам доста да довършвам.

— Има ли някой, който може да удостовери, че сте бил сам?

— Не, защото не съм знаел, че някой ще трябва да ме удостоверява. Ако я бях убил, щях да внимавам и да изградя за себе си алиби, нали така?

— Не сте ли звънял на някого?

— Не.

— На приятели, ако имате такива? Да сте си поръчвали пица? Да сте звънили на порнотелефон?

— Казах ви, че работих вкъщи.

А как получи шибаното си одраскване?

Тя знаеше, че не бива да му се сопва, иначе ще изгуби инициативата.

Той наклони глава и я изгледа изпитателно. Може би си фантазираше, но й се струваше, че той сдържа усмивката си.

— Не съм я убил, а всичко друго си е моя лична работа.

— Не попитахте как е била убита.

— Може би не искам да знам.

— Може би вие вече знаете?

— Може би вие въобще нямате никакво доказателство и си го знаете.

— Но вие пък имате досие. Ето ви примерно една схема. Цял ден Петра е била навън, като е работила по репортажа си за ферибота. Това е било най-трудното й задание. Работила е в продължение на четиринадесет-шестнадесет часа без прекъсване и емоционално е била изцедена. Представям си как денят й е бил по-труден от който и да е от вашите. Когато е свършила, е отишла при вас. Уморена емоционално, тя е искала да се сгуши в обятията ви. А вие сте искали съвсем друго от нея. Тя е млада и има разкошно тяло и се чука като парен локомотив. Ето защо спите с нея. Не я считате за приятелка, за вас тя е само кукла за чукане. Нищо общо нямате с нея, не се срещате с нейните приятели. Единственото, което искате, е секс. Този път обаче е различно. Тя не иска това. Вие натискате и тя се съгласява без желание. След това има нужда да си поплаче на рамото ви. Не иска много, но за вас е отблъскващо. Възниква караница. Знаете докъде води това, нали, Дрю? По същия начин се получи с Маргарет Мейсън и Тереза Нюсън. Нещо у вас се пречупва. Започвате да я удряте. Тя се отбранява. И тука вече откачате. Никой не може да се ебава с вас, още повече момиче, което е на половината на годините ви. Тя е ужасена, защото никога не ви е виждала такъв. Този път обаче отивате много далече. Пребивате я до припадък. Когато се успокоявате, разбирате какво сте направил. Вие сте в голяма беда, освен ако не измислите нещо друго. Изкарвате я от къщата си, закарвате я на друго място, измъчвате я, за да я накажете, че ви се е опълчила. Тогава я убивате и така замазвате нещата, да изглежда, че е налетяла на психопат.

Ето на̀, казах му го!

Кейт се задъхваше, кожата й настръхна.

— Мога само да повтарям до втръсване, че не съм я убил.

— Нямате алиби. Не искате да ми кажете откъде лицето ви е надраскано и насинено. Имате досие за насилие срещу жени — всъщност ваши гаджета. В половината страни на света щяха да ви бутнат в затвора и да хвърлят в морето ключа от килията ви.

— Не съм го направил. Ще повтарям непрекъснато, докато проумеете. Не съм го направил, не съм го направил, не съм го направил.

Кейт стана от стола.

— Позвънете във фирмата си и им кажете, че днес няма да се върнете на работа.

— Не можете да постъпвате така с мен.

— Мога да ви задържа без повдигнато обвинение четиридесет и осем часа, след което трябва да се явите при полицейския шериф за преглед. — Тя погледна часовника си. — Изваждаме четиридесет и пет минути за сегашния разпит и остават почти два дена. Повярвай ми, Дрю, ще използвам всяка минута от тях.

Кейт излезе от стаята. В коридора я чакаше Фергюсън. Тя кимна с глава към вратата и каза:

— Прочети му правата.

* * *

Докладът на доктор Хемингс беше вече при Кейт, както й бе обещано. Тя отбелязваше с оранжев маркер местата, които привличаха вниманието й.

Равнищата на хистамин и серотонин в тялото на Петра бяха изключително високи. Кръвоизливи бяха намерени в очите и по раменете. Тези фактори доказваха, че тя е била жестоко измъчвана, преди да бъде убита.

Вода беше намерена и в лявата плеврална кухина. Хемингс знаеше, че жертвата е била намерена до река Денбърн. Невъзможно бе да се докаже наличието на вода в дясната плеврална кухина, защото там имаше двеста милилитра кръв, в резултат на кръвоизлив в гръдния кош, който беше причинен от фаталните удари номер две и три.

Долната част на корема бе покрит с малки белези от зъби, вероятно оставени от горски гризачи, които са били привлечени от трупа.

В задната част на главата на Петра бяха намерени следи от дърво, вероятно в резултат на удар в ствол. Дървото бе идентифицирано като керкус педункулата — вид обикновен дъб, типичен за Обединеното кралство.

Стомахът на Петра беше празен, което означаваше, че тя не бе яла нищо няколко часа преди смъртта си.

Под ноктите на лявата й ръка беше намерена изсъхнала кръв, тип АБ, която се срещаше приблизително в три процента от населението на Шотландия. Кръвта беше изпратена в лаборатория за анализ на ДНК.

В тялото на Петра не бяха открити никакви следи от приспивателни.

По тялото й не бяха открити никакви отпечатъци от пръсти, косми или слюнка.

Змията, която беше привързана към тялото на Петра, беше усойница, или тъй наречената северна усойница — випера берус. Тя беше упоена и прибрана от професора по херпетология към университета в Абърдийн — Майлс Матисън.

Атмосферата в заседателната зала на щаба беше задушна и изпълнена с тютюнев дим, през който достигаше миризмата на пот и готварска мазнина.

Кейт реши, че й е необходимо малко свеж въздух, преди насроченото за четири и тридесет съвещание.

Докато слизаше с асансьора, тя прехвърли наум главните точки от доклада на Хемингс.

Кръв — тип АБ. Кръвната група на Блейки. Тя бе проверила това по-рано. Пълно ДНК сравнение може да се очаква след седмица, но трите процента от населението стесняваха кръга на заподозрените. Много по-вероятно беше това да е неговата кръв.

Празен стомах. Ако Петра е излязла с убиеца си снощи, не са ходили да вечерят.

Следи от вода в левия й бял дроб. Може би се беше подхлъзнала и паднала в реката, или той да се е опитал да я омаломощи, като е държал главата й под водата.

Лицето й е потопено, водата влиза в белите дробове! Ох, стига вече!

Вратата на асансьора се отвори, Кейт излезе и прекоси фоайето. Анет, едно от момичетата на рецепцията, погледна към нея и извика:

— Главен инспектор Бошан?

Кейт се извърна.

— Да?

— Опитвах се да ви намеря. Този господин иска да ви види.

Анет посочи с ръка един мъж, който седеше край прозореца в едно от креслата от изкуствена кожа. На коленете му лежеше вестник и той гледаше настоятелно към Кейт.

Баща й!

Кейт трябваше да се пребори с внезапно обзелия я пристъп на повръщане. Устата й се напълни със слюнка. Тя преглътна и пое дълбоко въздух. Инстинктът я караше да се скрие навътре в управлението, където той не би могъл да я достигне. Но тя не искаше да я видят, че бяга, и не искаше да прави сцена.

Франк стана от креслото и мушна вестника под мишница.

Кейт посочи с глава към изхода.

Двамата излязоха на слънце. Той си сложи тъмни очила, докато тя примижаваше от силната светлина. И го подхвана.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Ей, много приятелски си настроена.

— А какво очакваш?

— Знаеш защо съм тук. Разследвам случилото се с „Амфититрайт“.

— Не, тук какво правиш? Точно тук, на това място?

— Връщах се от канцелариите на „Сиспийд“, а те се намират надолу по улицата. Реших да се отбия, да видя дали си добре. Твоят началник ми каза, че си била на „Амфититрайт“ по време на катастрофата, но вече си се върнала на работа.

— Не изглеждам добре ли?

— Изглеждаш, като че ли се готвиш да издъхнеш в тоя огромен джемпър.

— Нищо ми няма. Освен това съм много заета и затова си тръгвам…

— Кейт! — Гласът му беше неочаквано остър.

Един униформен полицай мина през вратата и ги погледна.

— Говори ми, Кейт — каза Франк. — Разкажи ми какво е станало.

— Намери някой да вземе изявление от мен. На теб няма да кажа нищо.

— Да вземе изявление от теб? Кейт, не те питам за целите на разследването, а като твой баща.

— Както когато…?

— Каквото и да мислиш за мен, аз съм ти баща. Моля ти се, разкажи ми какво е станало.

Кейт се опита да мобилизира неприязънта си към него, както когато го бе видяла за последен път на погребението на майка си. Неприязънта се появи, но не беше толкова силна, колкото си я спомняше. Като че ли кладенецът й от ярост се бе изпразнил наполовина. А може би Дрю Блейки й бе дошъл много днес.

Тя направи усилие, но без желание. Поне щеше да си каже, че е опитала.

— Какво беше? Господи, беше като… не можеш да си представиш. Не бих го пожелала и на най-големия си враг. Не мога да го опиша, просто нямам думи.

Какво беше ли? Беше фантастично, ако ти е приятно да изпаднеш в остра хидрофобия и да имаш чувството, че стените се срутват върху теб. Беше фантастично, ако можеш да живееш със спомена, че риташ ръцете на една жена, хванала се за стълбата, и как тя пада и намира смъртта си.

— Разбирам, знам как се чувстваш.

Защо да й пука, като знае, че той ще намери нещо банално да каже?

— Как можеш да разбереш, когато си такъв дебелокож. Невъзможно е да разбереш.

— Говорил съм със стотици хора, които са преживели различни катастрофи и имам доста добра представа какво мислят.

— Не ме интересува с колко хора си говорил. Ти не си бил там. Ти ли изрита жената в морето? — Тълпата около нея пищеше като стотици скупчени морски чайки. — За да могат други хора да се спасят? Не! Видя ли им лицата, притиснати към люковете, когато фериботът потъваше? Не! Седя ли с часове в спасителния сал, да се биеш по главата и да повтаряш „защо, защо, защо“? Не! Ти не беше там. Така че стой настрана.

— Ти се нуждаеш от помощ, Кейт.

— Никаква помощ не ми е нужна.

— Напротив, нуждаеш се. Всеки в твоето състояние има нужда от помощ. Само ако си човек-робот, няма да имаш нужда. Ако не искаш да разговаряш с мен, говори с някой професионалист. „Сиспийд“ осигуряват психиатри.

— Знам. Един вече ми позвъни вчера. Някоя си Джейн… Джейн Бейвин.

— Поговори с нея.

— Няма. Имам да разследвам убийство и да се грижа за сина си. Не съм инвалид. Не искам да разговарям с теб и не искам да разговарям с тази шибана Джейн Бейвин.

Тя сведе поглед надолу и настрани. След това премести погледа си към вестника, който той носеше, с крещящото заглавие: БОМБЕНА ЕКСПЛОЗИЯ НА ФЕРИБОТ

— Дай да видя.

Той й подаде вестника. Тя го отвори с треперещи ръце.

Специално за „Абърдийн Ивнинг Телеграф“ — крещеше заглавието в червено каре:

Фериботът „Амфититрайт“ потъна, понеже на борда му е избухнала бомба — разкрития на „Ивнинг Телеграф“. Капитан Едуард Сатън е получил предупреждение час преди голяма бомба, поставена в кола на борда, да избухне и да потопи кораба. Вторият помощник, Крисчън Паркър, единственият оцелял от екипажа на мостика, заяви пред следователите тази сутрин, че Сатън бил спрял ферибота и лично ръководил изхвърлянето на заподозрения микробус в морето. Но той сгрешил колата! Час по-късно бомбата избухнала.

Кейт погледна и към Франк.

— Вярно ли е това?

— Каза ми го Паркър, но не трябваше да попада във вестника. — Той замълча. После попита: — Ти чу ли експлозията?

— Чух трясъци. Два силни трясъка. Но тогава не мислех, че е било експлозия. Поне докато… — Тя посочи с ръка вестника, овладя се и каза: — Не, не съм сигурна. Чувала съм как избухват бомби. Бях на „Падингтън Грийн“, когато ИРА нападна там. Бомбите не само ги чуваш, но и ги чувстваш, понякога.

— Но невинаги, нали?

— Невинаги.

Кейт премести погледа си по-надолу на първата страница.

Вдясно имаше малко заглавие: Убит репортер. Следваха няколко параграфа. Статията продължаваше на страница пета.

Тя обърна страниците и погледът й пробяга по текста. Нищо не се казваше за извращенията или за змията. Това беше добре.

В колона, долу вдясно се мъдреше бележка на редактора: „Днес беше черен ден за пресата“. Така започваше бележката.

Изведнъж пред очите на Кейт всичко се изясни. Петра е била една от тях, затова вестникът е толкова загрижен. „Защитени ли са нашите репортери?“ Като пренебрегваше или преиначаваше истината, вестникът тръбеше, че това било като смърт в семейството. Петра не беше добра репортерка и кариерата й нямаше да продължи повече от месец, но въпреки това във вестника я изкарваха едва ли не процъфтяваща журналистка, чиято кариера е била насилствено прекъсната.

Иронията беше направо смешна. Мъртвата Петра най-после получаваше признанието, за което цял живот се е борила.

Ако това тяло в гората, което бяха открили тази сутрин — Господи, тази сутрин ли беше? Имам чувството, че е било много отдавна — беше на проститутка, ако лицето й беше наплескано с грим и под изрусената коса се подаваха тъмни корени, Кейт не се съмняваше, че и полицията, и репортерите щяха да кажат, че си го е заслужила. На случая щяха да му отдадат минимално внимание, във вестника щяха да намерят място само два параграфа, всичко щеше да приключи бързо и безболезнено. Много по-бързо и по-безболезнено, отколкото всичко онова, което Петра беше преживяла. Двуличието задушаваше Кейт.

С нервно движение тя затвори вестника и го подаде на Франк.

— Чака ме съвещание по този случай — каза тя. — Не мога да претендирам, че ще е приятно.

— Надявам се следващия път да започнем с по-добра нотка — отвърна Франк.

— Надявам се да няма следващ път.

— Защо си толкова враждебно настроена, Кейт?

Тя се обърна и влезе в участъка, далеч от баща си и от всичко, което той представляваше за нея — предателството към майка й и към нея самата — както и от паниката и студа на „Амфититрайт“, от сенките в живота й.

Сама в асансьора, оградена отвсякъде от метални плоскости, започна да я терзае мисълта: ако исках толкова много да забравя, защо грабнах вестника, когато видях заглавието?

* * *

— Хайде, нямаме цял ден за губене.

Кейт щракна с пръсти. Стаята утихна. Полицаите насядаха и започнаха да проверяват информацията в бележниците си. Кейт нервничеше и искаше съвещанието да започне.

Ренфрю се облегна на масата до нея. Обикновено не идваше на такива съвещания, освен ако не се отнасяше до случаи на необикновени убийства. Сегашното му присъствие показваше, че той отделя голямо внимание на това разследване.

Кейт си прочисти гърлото.

— Ден първи за разследване по случая Черната усойница. Какво е направено досега? Както знаете, защото и на вас беше дадена снимката му да я показвате, приятелят на жертвата, Дрю Блейки, беше задържан в управлението за разпит. Кръвната му група АБ съвпада с тази, намерена под ноктите на Петра. Прави се анализ на ДНК-то и резултатите ще бъдат ясни до седмица. Блейки има досие за насилие срещу жени. Сега по лицето му има пресни драскотини и той отказва да обясни как ги е получил. Това съвсем не е малко, но на този етап представлява само косвени доказателства. Нищо не бих искала повече от това, да открием, че Блейки и Черната усойница са едно и също лице. Но са ни нужни повече доказателства, за да сме сигурни. Междувременно трябва да приемем, че не е той. Така — оглед на стаята, претърсване къща по къща. Започваме. Давай ти пръв, Шерууд.

— За последно Петра е била видяна в неделя следобед да върви по Гринфърн Плейс и да говори по мобилния си телефон.

— Кой я е видял?

— Стара нейна приятелка — Ванеса Иуърт. Тя добре си спомни, защото отначало е помислила, че Петра говори сама на себе си. Едва когато я отминала, видяла, че тя говори със слушалки „свободни ръце“.

— Мислех, че тийнейджърите отказват да ползват това устройство, понеже не е гъзарско.

— Може би се е страхувала да не развие рак в мозъка.

— Може би. — Рак на мозъка, който бавно я убива. Като че ли това има някакво значение сега. — Някой да е видял Блейки?

— Не. Няколко души в Мастрик са го видели през последните няколко седмици, но никой през последните четиридесет и осем часа.

— Проверка на превозни моторни средства и пешеходци. Рипли, твой ред е.

— Двама души са видели Петра вчера сутринта. Един в болницата и друг — в редакцията на вестника. Това потвърждава онова, което вече знаем за нейните придвижвания. Нищо, след като си е тръгнала от работа вчера. Никой не е видял Блейки.

— Продължавай да проверяваш. Хора идват в града в различни дни. Аткинс, кажи за сексуалните нарушители.

— Идентифицирахме в радиус от петдесет мили тридесет и двама сексуални нарушители, познати на полицията и пускани на свобода под гаранция. Сега ги разпитваме. Ще отнеме няколко дни.

— Добре. Свършвайте колкото се може по-бързо, но без да насилвате правилата. Всичко искам да бъде изрядно според процедурата. Кой се занимава с входящите телефонни обаждания?

Една ръка се вдигна.

— Уилкокс, какво ще кажеш?

— Както обикновено. Двадесет и седем обаждания, че са извършители на убийството, но нито едно не е достатъчно достоверно.

— Провери ли ги чрез уловките?

— Аха. Никой обаче не спомена извратеностите или змията.

— Други следи?

— Няколко клюкарки, които искаха да наклепат съседите си. Проследихме ги всичките. Главно лични дрязги и нищо друго.

— Смъмрете ги, че губят времето на полицията. Това ще им затвори човките. Питър, нещо от изрезките с репортажите на Петра?

— Нищо, Шилинглоу беше прав. Всичко, което е писала, е абсолютно безвредно.

Моля те Господи, нека да е Блейки. Понеже, ако не е той, оплескваме всичко, което досега имаме.

— Продължавайте. Тези от вас, които правят проверката по къщите, да се групират с тези, които проверяват моторните превозни средства и пешеходците. Аткинс, дръж ме в течение как се справяш със сексуалните нарушители. Тарикати, времето изтича. Минаха повече от половината от двадесет и четирите часа. Колкото по-дълго продължава, толкова по-малки стават шансовете ни. Бъдете напористи.

Всички се разотидоха. Ренфрю й кимна одобрително и също излезе. Кейт се обърна към Фергюсън:

— Дръж фронта, Питър. Отивам да видя един човек по въпроса за змията.

* * *

Какъвто и да очакваше да бъде Майлс Матисън, Кейт беше изненадана. Той беше към метър и деветдесет висок, със сандали, китайски панталони и светлокафява риза от военен тип, широкоплещест и с изхвръкнал корем. Мръсна руса коса стърчеше по главата му на гъсти кичури. Поздрави я с едно гърмящо „Добър ти ден, полицайке“, което беше по произношение чисто австралийско, от Куинсланд.

Той посочи джемпъра й.

— Ей, мислех, че на мене ми е студено, но ти направо ме разби. Не мога да се оплача днес. Времето ми напомня за Бризбейн в моята Австралия. Един господ знае как вие шотландците бихте се оправили там. Долу при нас всеки тръгва по къси ръкави в момента, в който температурата стане над нулата.

Кейт видя с леко притеснение, че Матисън държи малка змия с кожа на точки в тъмно и светлосиньо. С дясната си ръка държеше змията отзад за врата, а с лявата си държеше опашката й, като беше оставил десетина сантиметра свободни. Влечугото се гърчеше и в огромните ръце на Матисън изглеждаше като парче връв.

— Това ли е…?

— Това е тревно змийче. Добричко като теб. Нали така, миличко?

Езикът на змийчето се стрелна напред, усети топлия въздух и светкавично се върна в устата. Матисън го подаде на Кейт.

— Искаш ли да го подържиш?

Кейт вдигна ръце.

— Не, благодаря.

— Както искаш. То е приятелски настроено. Нали така, Натрикс?

— Матрикс?

— Натрикс. „Н“ като ноември.

— Защо си го нарекъл така?

— Натрикс-натрикс. Това е класификационното име за тревната змия. Тази е още бебе. — Той се обърна и отиде към ъгъла, където беше поставена остъклена клетка. — Малък експеримент. Хората обикновено не развъждат натрикс-натрикс в домашни условия, въпреки че само господ знае колко много има такива красавици. Отиди в който и да е мочурляк, или изоставена кариера за чакъл, и няма да може да се движиш, като се разпълзят около теб.

Той постави змията в клетката. Натрикс-натрикс се плъзна върху един камък между две растения и се нави до малка локва вода. Матисън плъзна капака на клетката, провери дали вентилационните дупки са отворени и си избърса ръцете.

— Какво стана със змията, която беше намерена на мястото на убийството? — попита Кейт.

— А, да. Все още е при ветеринаря. — Матисън тръгна към двукрилната врата в другия край на стаята. — Може да има малко главоболие от успокоителното, което й дадох — подхвърли той през рамо, като провери дали Кейт го следваше. — Съчувствам й. Господи, каква ужасна гледка беше.

— Тялото на жертвата?

— Да, вие сигурно сте свикнали?

— И още как!

— О. — Той потърка челото си. — Разбира се.

— Къде отивате?

— В тропическата стая. Улучихте ме по време на хранене, въпреки че това няма да ми пречи да разговарям с вас.

Матисън мина през двукрилката. Вътре беше тъмно, но приятно топло и по-влажно, отколкото отвън. Влажната топлина обви лицето на Кейт като гореща кърпа, каквато вземаше всеки посетител в ресторантите за къри.

— Тук човек се чувства както в дъждовните гори в северен Куинсланд целогодишно. Били ли сте някога там?

— Не.

— Трябва да отидете, фантастично е. Има само два сезона — горещо-сух и горещо-влажен.

Матисън тръгна покрай близката стена и стигна до края. Единствената светлина идваше от клетките. В последната се виеше дълга зелена змия на тънки червени и бели ивици и ромбчета. В клетката имаше много повече растителност, отколкото при натрикс-натрикс: широколистни и увивни растения, вода и влажна почва. Змията висеше между две миниатюрни дръвчета, като долната й част почти опираше в земята. Вертикалните й зеници наблюдаваха Кейт.

— Тази тук не си пада много по яденето. Храни се веднъж на две седмици. Така раздават храната в училище в Тувумба. Трябва първо да я ядосаш, за да я накараш да яде.

— Как я наричате?

— Тропидолемус уаглери. Храмова випера от Малайзия. Идва от едно място в Пенанг, което се нарича „Храм на Лазурния облак“. Има ги със стотици. На някои им изваждат зъбите, за да могат туристите да се снимат с тях. Тъпанари!

— Но тази няма нищо общо с усойницата от местопрестъплението, нали?

— Те са братовчедки. Тази от Ууденд е випера берус. — Начинът, по който той го произнесе с ударение на втората и първата срички, придаваше на името странно мелодично звучене. — Северна усойница. В Обединеното кралство това е единствената отровна местна змия, въпреки че тя се среща от Скандинавските страни през Централна Европа до Северна Азия и чак до остров Сахалин в Далечния изток, между Русия и Япония. Отишла е дори до арктическия кръг. Тези, които са стигнали толкова на север, са често пъти черни, защото по-тъмната кожа поглъща повече топлина и светлина. Повечето от випера берус имат бледи маркировки на зигзаг.

— И е отровна, така ли?

— Силно отровна, да. Има чифт дълги кухи зъби на предната челюст, които се извиват навътре към небцето, когато не се употребяват. А когато се готви да нападне плячката си, випера берус повдига главата си и клъвва. Тези зъби правят две дупчици и отровата се излива в тях.

— Значи змията, която беше завързана за тялото на Петра може да е ухапала някого?

— Вероятно, ако се има предвид състоянието в което е намерена. Тя беше вързана, обградена и разлютена. Затова се опитваше да се хвърля. Това е необикновено състояние за випера берус. Човек трябва наистина много да я е разгневил, за да се проявява по този начин.

— Но когато убиецът я е оставил върху тялото, змията може би е била спокойна.

— Разбира се, особено ако убиецът е имал поне малко опит в общуване със змии.

— Може би той я е дрогирал, за да я успокои?

— Може би, но сега не можем да знаем. Ако й е дал успокоително, то се е скрило от инжекцията, която й направих. Бих могъл да направя изследване, но само ще ви губя времето. Моята инжекция беше по-силна и по-скорошна и изследването точно това ще покаже.

От един поднос Матисън взе голям размер щипки. Кейт забеляза, че между щипците имаше някакъв сив предмет. Тя се наведе и се вгледа.

Мъртва мишка.

Той се обърна към нея.

— Ще ви кажа какво би могло да е помогнало на убиеца в случая. Випера берус е яла нещо съвсем наскоро. Намерихме мишка, отчасти изядена. Ако изненадаш някоя змия, която току-що се е нахранила, тя ще е много мирна. Ако я изненадаш обаче по време на ядене — майко мила, бягай и се спасявай.

— Как може човек да се сдобие с випера берус?

— А бе… майката си трака. Чрез хора, които развъждат змии за продан, има ги много. Някои са лицензирани, други не са. Или пък човек сам може да си намери. Навсякъде ги има, в горите, по скалите, по планинските склонове, тревните площи, покрай мочурища, езера и реки. Като се доберат до някое място, остават там. Движат се в периметър от шейсет до сто метра там, където са се установили. Прекарват зимния си сън на същото място, година след година. Ако сама трябва да ловиш, отивай през нощта, особено през топлите нощи, както сега, няколко часа след залез-слънце. Това е периодът, в който те ловуват. Те са нощни създания.

Матисън мушна щипките в клетката. Тропидолемус уаглери извърна глава и започна да го наблюдава с немигащи очи.

— А с какво се ловят? С мрежа?

— Не, по-вероятно пръчка с чатал.

— Намира ли се такава змия в гората, където беше тялото на момичето?

— Не, много е застроено наоколо. Змиите не обичат контакта с хората.

— Значи убиецът вероятно си е осигурил змията предварително, може би я е държал някъде?

— Вероятно така е постъпил.

— Трудно ли се гледат змиите?

Матисън удари доста силно по опашката на змията с умрялата мишка. Тя не отреагира. Той повтори още по-силно и змията пак не трепна.

— Какво казахте? — попита той, без да си вдигне очите от тропидолемус уаглери.

— Трудно ли се гледа випера берус?

— Не, не ви е необходима голяма клетка. Повечето време випера берус прекарва свита в малки дупки. Трябва да сложите радиатор в единия край, за да се поддържа постоянна температура. И трябва да я храните: мишки, жаби, гущери. Няма нужда от деликатеси. Замразени мишки се продават на килограм. Слагате ги във фризера и размразявате, когато ви трябва. Изчакайте за една секунда.

Матисън придвижи ръката си към главата на тропидолемус уаглери. Ръката му беше стабилна, като че ли се плъзгаше по релси.

Мишката увисна над устата на змията като бомба, закачена за туловището на боен самолет.

Тропидолемус уаглери погледна мишката.

Матисън удари устата й с мишката. Изведнъж главата се стрелна напред и нагоре като зелен блясък, за да захапе плячката. Матисън дръпна ръката си нагоре и я извади от клетката, щипките се разтвориха, мишката тупна върху главата на змията и падна на дъното на клетката.

— Елате насам. — Матисън дръпна Кейт за ръката и я изтегли няколко крачки встрани. — Ако не й отвлечем вниманието, има добър шанс тя да се нахрани. — Той избърса щипките в панталона си. — Така… докъде бяхме стигнали?

— За ограниченията. Сигурно има ограничения за гледане на змии.

— Разбира се — засмя се той. — Не съм смятал, че някога ще ми се наложи да обяснявам закона на полицай. Но ето че сега трябва да го направя. Според закона от 1981 година за дивите животни и районите, в които те се намират, не може да убивате, наранявате или да търгувате с випера берус. Може да гледате колкото искате от тях. Обаче съобразно закона от 1976 година за опасните диви животни трябва да имате разрешение за това от местните власти.

— Значи регистрация, така ли?

— Да. Сигурен съм, че имате копие от закона в управлението.

— Има ли списания за змии или списания за търговия с тях?

— Има няколко. Те не са големи, тиражът им е малък и са доста любителски. Повечето се разпространяват сред общността на любителите на змии, а сега и чрез Интернет. Мога да ви предоставя някои адреси на уебсайтове.

На слабата светлина от клетките Кейт видя изражението на лицето на Матисън: пълно задоволство на човек, който е намерил своя вътрешен душевен мир.

— Вие обичате да работите със змиите, нали?

Той се усмихна.

— Вършил съм го цял живот. Моят прапрадядо, Джерард Крефт, беше в действителност първият сериозен изследовател на змиите в Австралия. През 1869 година е написал книга, озаглавена „Змиите на Австралия“. Все още я препечатват, станала е нещо като класика.

Сега беше неин ред да се усмихне.

— Но не всеки може да види красотата в движението на змията — добави той без сянка на укор. — Хората обикновено виждат само люспите, отровата и опасността. Не виждат разкошното съчетание на цветове на кожата. Това е цяло изкуство, змията като че ли танцува.

— Да, наистина не мога да видя това.

— Змиите са чудно проектирани, невероятно разнообразни и изключително красиви. Те са най-чистите от всички животни. Нямат крайници, нямат уши, нямат клепачи. Изчистена до съвършенство еволюция.

Изчистена, а! Окам, отново този Окам с шибания му бръснач.

— Змиите използват по-малко време да ловуват и убиват от всички други хищници. В Обединеното кралство има повече хора, умрели от ужилване на пчели и оси, отколкото ухапани от змии. И въпреки това покажете ми друго животно, за което да се пише толкова лошо, колкото за змиите. Представят ги като олицетворение на злото. Описват ги като опасни и отблъскващи. Има и поговорка: „Езикът му е раздвоен като на змия“. И други подобни неща. Всъщност змийският език се използва за мирис. Да не говорим за Райската градина — място, което не би могло да съществува, както всеки полукомпетентен учен би ви казал. Мога ли да ви попитам, инспекторе, имате ли деца?

— Имам син.

— Колко е голям?

— Четиригодишен.

— Виждал ли е змии?

— Доколкото знам — не.

— Не сте ли го водили в зоологическата градина?

— Не още.

— Заведете го някой ден и му покажете змия. Гарантирам ви, че той ще иска да я хване с ръка и да си играе с нея.

— Той иска да си играе и с белината вкъщи.

— Може би, но това, което искам да ви кажа, е следното: децата не се плашат от змии инстинктивно. Те с удоволствие биха ги пипали. Не понеже са глупави, а понеже не са наплашени. Едва когато поотраснат, започват да не харесват змиите и да не им вярват. И знаете ли защо? Защото възрастните ги тласкат към това. И когато децата станат възрастни, те предават това настроение на своите деца. И така нататък, и така нататък.

* * *

Когато Кейт се върна в къщата на Брона, Лео беше заспал. Брона рисуваше на статив и се мръщеше, като размесваше боите.

— Лош ден, а? — попита тя.

— По-лош не можеше да бъде.

— До тебе е уискито.

Кейт си наля един пръст и седна на канапето, като предварително провери дали няма оставено нещо, което да я изцапа.

— Не прекалявай, Кейти. Няма да ти изнасям лекция, но ти преживя голям шок и трябва по-леко да го даваш.

— Няма, няма, знаеш, че няма да прекалявам.

— Напротив, знам, че ще прекаляваш. И затова ти казвам, да набия в дебелата ти глава малко акъл.

На връщане вкъщи Лео бе спал в детската седалка на колата, а Кейт си бе мислила колко права е леля й. Разбира се, че щеше да прекали. Нали затова се зае с този случай. Да води чужди битки, а не своите.

Когато беше вече в къщата си и външния свят бе останал зад затворената врата, Кейт си спомни баща си. Не каза на Брона, че днес беше видяла Франк, а и Брона не спомена нищо за това. Франк и Брона бяха много близки и нямаше начин той да не й е позвънил и да не й е казал, че са се срещнали.

Кейт се усмихна при мисълта за тактичността на жената. Брона знаеше много добре кога може да притиска Кейт и кога — не. Тя знаеше, че най-добрият начин да притисне Кейт, е въобще да не я притиска.

Кейт погледна часовника си — осем и четвърт.

Импулсивно, преди да се е разколебала, тя вдигна телефона и набра номера на Алекс.

— Алекс Мелвил на телефона.

— Алекс… здравей, Кейт се обажда.

— Здравей, дай да ти се обадя по-късно! Отивам да играя футбол.

— Да, разбира се.

— Ще свърша към девет и половина и тогава ще ти звънна.

— Ако не си вечерял — всъщност как ще вечеряш, като ще играеш футбол — За бога, Кейт, съвземи се, какви глупости говориш. — ела вкъщи…

Тя чу как той леко и приятелски се засмя.

— Това ли ще бъде нашата уговорка да отидем на вечеря?

— Да, ако искаш.

— Окей. Ще се видим по-късно.

— Къде ще играеш футбол?

— Игрището зад Марисчъл. Трябва да бягам, че закъснявам.

* * *

Цял час след това тя се мота из къщата и не можа да свърши нищо. Провери Лео, който спеше дълбоко и скочи в колата. Десет-петнадесет или най-много двадесет минути щеше да липсва, а Лео нямаше и да разбере, че нея я няма.

Кейт се облегна на парапета и започна да го наблюдава. Той бе висок, гъвкав и подвижен като живак. Непрекъснато търсеше пролуки в отбраната. Когато бягаше, петите му го удряха отзад.

Като се хвърляше да блокира противников играч, го правеше, като че ли бе откачен. Резервираният Алекс, когото Кейт познаваше, беше напълно изчезнал на игрището, както на сцената, когато всяка вечер за половин час играеше ролята на психопат. Кейт виждаше гумените бутони на обувките му, когато той се плъзгаше по опесъчения терен и се блъскаше без разлика в противников играч или в топката. Два-три пъти го направи за нула време, но никой от съотборниците му не каза нищо. Знаеха какво бе преживял на ферибота.

Точно в девет и половина на терена излезе друг отбор, Алекс и съотборниците му се изтеглиха оттатък страничната линия. Кейт ги чуваше как високо разговаряха, събличаха ризите си и ровеха нещо в чантите си.

— Само да беше видял каква мацка хвана Стив миналия петък. Направо шестица.

— И с тяло от сериала „Спасители на плажа“.

— Да, ама с лице от сериала „Престъпен свят“.

Те се засмяха с пълно гърло като мъже.

Алекс метна на гърба си чантата и видя Кейт. Намигна й.

— До следващата седмица, пичове!

— Добре ли си, Ал?

— Да, добре съм.

Гласът му звучеше напълно нормално. Но само допреди няколко минути той се нахвърляше върху тях като тежък камион Мак.

Алекс мина през вратата и я целуна по бузата. Няколко от съотборниците му започнаха да се хилят и да подсвиркват. Той вдигна средния си пръст към тях, без да се обърне.

— Не знаех, че ще дойдеш да ме вземеш.

— Нито пък аз.

Когато се върнаха в къщата й, Кейт наряза салата, докато Алекс вземаше душ. Тя почувства мимолетен порив на завист, че той с такава лекота се оставяше душът да го облее.

Той се появи в кухнята по бяла тениска и къс военен панталон.

— Душът ти е много ниско, трябваше почти да седна под него.

— Да ти е за урок, да не си ставал такъв дългуч.

— Един и деветдесет едва ли е ръст за дългуч.

— За тази къща е. Сега млъквай и яж.

Те си говореха с лекота по време на вечерята, като засягаха различни теми, но избягваха корабокрушението с ферибота. Тя му разправи за смъртта на Петра Галахър, но само в общи линии, без да влиза в подробностите на разследването. Той й разправи за най-последните клюки в аукционната къща на Лавлок, „Ъркъхарт“, където работеше като младши консултант в отдела за изкуства. Синклер и Джейсън също работеха там. Синклер беше шеф на отдела за изящните изкуства със специален интерес към старите майстори и импресионистите, а Джейсън беше зам.-шеф на секцията по антиките, която обхващаше древно изкуство и археология от Западна Европа, та чак до Каспийско море.

Всъщност чрез тях тримата Лавлок разви интереса си към театралната трупа „Абърдийнски аматьори“. Лавлок беше меценат и осигури спонсорството, за да може театралната им трупа да отиде в Норвегия на турне. Той направо подписа чек за разликата между сумата, която те бяха събрали и тази, която им трябваше. По едно време той щеше да вземе самолета и да долети до Норвегия, за да гледа едно-две техни представления, но срочни бизнесдела го накараха да се откаже в последния момент.

— От колко време работиш в „Ъркъхарт“? — попита Кейт.

— Има-няма пет години.

— Не си ли мислил да се местиш оттам?

— Понякога. Да започна свой бизнес, да пътувам… такива неща. Имам приятели, които биха желали да се заемат или с едното, или с другото и са се обръщали към мен да ме питат дали искам да се присъединя. Ако реша да го направя, трябва да стане докато мога. Все още не съм женен и няма да се женя в скоро време. Но… сегашната ми работа е добра и хората са свестни.

— Искаш да кажеш, че не искаш да си мръднеш задника, за да го направиш.

Той се засмя.

— Всъщност така е.

— Само в работата ли? Или въобще в живота?

Тези думи излязоха от устата й по-режещо, отколкото тя искаше. Подтекстът обаче беше несъмнен и тя точно това искаше.

Не му даде никаква възможност да отговори, пресегна се през масата и го целуна. Леко отпърво, след това по-дълго и по-настойчиво. Горещ дъх излезе от отворените им устни, езикът му се плъзна между зъбите им и намери нейния. Очите им бяха затворени, защото знаеха, че в целувката най-важното е вкусът и усещането. Да видиш уголемено око, заобиколено с розова кожа, не е кой знае какво.

Те се надигнаха от масата и тя започна да го тегли навътре в хола. Свлякоха се на пода и започнаха бавно един на друг да си свалят дрехите; за всеки две парчета от нейните по едно от неговите, защото тя се бе навлякла с много дрехи. Хладната й кожа настръхна като на скубана кокошка при допира му.

Кейт беше отгоре му и сваляше бикините си. Той изхлузи своя слип, който се увъртя около глезените му, докато го изритваше. Предните мускули на бедрата му пружинираха.

Тя се пресегна и го насочи навътре в себе си, остави го да я разтвори и да проникне до края. Той лежеше, без да се помръдва. Очите му бяха затворени, а върховете на пръстите му леко се забиваха в бедрата й.

— Как се чувстваш? — попита тя.

Той отвори очи и тя беше готова да се закълне, че те бяха овлажнели от сълзи.

— Добре ми е. — Той я хвана по-здраво и леко я повдигна от себе си.

— Сигурен ли си?

Той кимна с глава и започна да се активизира в отговор на нейните очаквания.

Телата им започнаха да се движат, отначало несръчно и неритмично, но изведнъж Кейт усети, че напрежението в него изчезва. Те се впуснаха в плавен ритъм с дълги, забавени движения. Косата й се бе свлякла по лицето й, а той с ръка я отместваше, за да я гледа. Неговите движения станаха бързи, после още по-бързи и той пръв постигна оргазъм, но продължи, за да може и тя да свърши. Усети я как потръпна и ето че тя се свлече върху гърдите му, като поемаше въздух на пресекулки.

* * *

В канцелариите на „Абърдийн Ивнинг Телеграф“ почти бяха свършили работа и се бяха разотишли. Останаха само трима души: нощният редактор Айън Лавел и двама помощници. Те проверяваха съобщенията на телеграфните агенции, пиеха кафе и гледаха телевизия. Дори и при такава масивна новина, каквато беше потъването на „Амфититрайт“, нямаше много работа през малките часове на нощта, като се изключи, разбира се, първата нощ на свръхнапрежение.

Телефонът зазвъня и Лавел вдигна слушалката.

— Тук нощната редакция.

— Обаждаме се от природозащитната група „Земята преди всичко“. — Гласът беше женски и добре образован. — Ние не сме отговорни за потъването на „Амфититрайт“, нито пък някоя от нашите сродни организации, които са се посветили да опазят бъдещето на планетата. Нашата тактика не включва нито преди, нито сега, а и в бъдеще няма да включва жертване на невинни хора.

Линията прекъсна. Лавел стенографира съобщението и вдигна телефона, за да се обади „Прес Асошиейшън“ в Лондон.

* * *

Откъде започна всичко? Ами започна от началото. Ей по-надолу по брега в едно селце извън град Стоунхевън^[2]. Той го наричаше селце, но всъщност названието придаваше нотка на спокойствие и удобство, въпреки че нито едното, нито другото бяха истина. Ако човек дойдеше някой ден, освен през летния зноен период, той щеше да разбере какво означава това. Къщите бяха струпани на върха на скалите и човек имаше чувството, че само сантиметри ги делят от пропастта. Прозорците и вратите гледаха към сушата, за да се предпазват от морските бури, както и дяволът да не се изкачва по скалите и да се промъква през задните врати. Вятърът не спираше никога. Духаше в различни посоки, стенеше и гонеше рибарите, забързани да се приберат в пристанището, стържеше по прозорците и тръшваше вратите.

На брега се бяха наредили скали в кафяво и черно. В продължение на часове той ги гледаше и си представяше, че те са живи същества. Две огромни скали клечаха една до друга като крокодили, друга му се привиждаше като главата на старец, който гледа морето, а тревата я оприличаваше на оредяла коса на тила му.

Оттатък къщите, пристанището и скалите, беше близнакът на вятъра — морето. То беше винаги живо и ядосано. И убиваше. Яростта му никога не се изчерпваше, никога не затихваше. Морето се хвърляше неуморно върху скалите, събираше енергия и експлодираше в чисто бели пръски. Когато той се осмеляваше да погледне вечер над скалите, всичко, което виждаше, бяха гребените на милионите пръснати вълни, отразяващи се на лунната светлина.

Първият му съзнателен спомен от морето! Шляпаше по брега и по камъните. Повърхността им беше хлъзгава и покрита с коварно гладки зелени водорасли. Беше много малък и не можеше да скача от камък на камък. Пипалцата на водораслите го щипеха по ходилата и той си представяше, че това са смъртоносни крясъци. Това го караше да гримасничи. Морето режеше със студенината си глезените му, прасците и коленете, пълзеше нагоре по тялото му и го примамваше навътре.

Зад него се чу остър глас, който го назова по име. Две жилести ръце го вдигнаха от водата и той почувства пареща болка, когато тя започна да го бие по главата.

— Тъпо дете. Върви и се удави, така ще направиш на всички услуга. Трябваше да те удавя в момента, в който се пръкна от мен. За твое щастие баща ти те видя навреме. Ако се промъкнеш пак, когато той не е наоколо, ще видим дали някой ще те спасява.

Той започна да плаче. Последва нов шамар.

— Млък, хленчещо копеле.

Тя го тръшна на земята, после двамата поеха през скалите до шосето, което се извиваше към пристанището. Лицето й беше изкривено от постоянното й изражение на недоволство. Вятърът разпиляваше тънката й кафеникава коса, а ръцете й бяха бели като алабастър и се открояваха на фона на червената й престилка.

Семейната им дървена къща бе добила цвета на чакъл, а вътре беше още по-мрачно. Имаше малък хол, където те се сгушваха около огъня. Айвън в хлътналия кафяв фотьойл, от една страна, Айлиш, седнала изправена на стола от другата страна, а между тях, на малко канапе, седяха той, Катрин и Кони. Герой лежеше на пода с глава, опряна на предните лапи, а хълбоците му се вдигаха и спускаха като мях. Те се хранеха в кухнята на маса от старо борово дърво, очукано и надраскано от паниците и приборите.

През цялото време, докато Айвън беше там, момчето не можеше да си спомни нито един смислен разговор. Когато Айлиш и Айвън си говореха, думите излизаха от устите им остри и насечени. Айвън говореше, а Айлиш отместваше поглед настрани или му отговаряше кратко и мълчеше. Айвън казваше на Айлиш или на някое от децата да направи нещо. Понякога Айлиш питаше Кони или Катрин какво са правили в училище през деня. Тя обаче никога не питаше момчето.

Междувременно Айвън поглеждаше към момчето и му се усмихваше. Само че Айвън се усмихваше толкова рядко, че не знаеше как да го прави. Устата му се изкривяваше, няколко зъба щръкваха напред, а очите му се присвиваха. Той за момент задържаше лицето си в тази гримаса и след това устата му се разтегляше като ластик, а бръчките около очите му се изглаждаха. Тогава той казваше:

— Ти ще се оправиш, момче — и поглеждаше през прозореца.

Децата спяха в една спалня. Кони, която беше най-голяма, имаше свое легло. А момчето и Катрин си поделяха другото. Нощите бяха самотни. Кони се въртеше в съня си, а той често чуваше Айвън да грухти в съседната стая. През цялото това време момчето напрягаше слух, да долови как отвън чудовището се катери по скалите и как ще дойде и ще ги отнесе с огромните си мокри ръце.

Когато децата заспиваха, Айлиш и Айвън се напиваха и започваха да се бият. Момчето си спомняше изразите, които те изричаха. То ги помнеше, въпреки че за него нищо не означаваха, сякаш знаеше, че един ден ще ги свърже и ще ги разбере. Отломки от думи като цветни проблясъци, които се редяха, и когато пъзелът беше запълнен, се явяваше ухото на някаква кукла.

Майка му:

— Ама че си бързак. Това е единственото ти добро нещо.

— Онова хайванче прилича на теб, затуй го мразя.

Или:

— Не бъди глупав. Мислиш ли, че някой друг мъжкар ще иска да ме чука, след като ти си минал преди него.

Баща му:

— Ти какво, щях ли да те чукам, ако бях трезвен.

Или:

— Като пораснат и те ще станат шибани курви, като шибаната им майка.

На селския танц, където се разливаха уиски и бира, те се промъкваха отзад и се чукаха до стената. Така се бяха запознали Айвън и Айлиш. Той беше на двадесет и една, а тя — на деветнадесет. Пет месеца след това се ожениха, а след още четири месеца се роди Кони. Айлиш нямаше никакъв шанс да направи аборт, нито пък Айвън да я изостави и да изчезне. Родителите им не бяха съгласни. Така че те стигнаха до нежелан брак и до бебе, което не бяха планирали. Само след няколко месеца Айвън и Айлиш бяха започнали да се мразят.

Не е лошо да имаш дъщеря, но Айвън искаше момче, което да порасне и да работи по рибарските лодки като него. Затова той не спираше и се силеше върху Айлиш, докато тя пак забременя. Той се молеше да е момче. Когато се роди Катрин, подлудя, започна да крещи, че не е негово дете, обвини болницата, че са разменили бебетата — само и само да намери някакво извинение, че не им се е родил син.

След раждането на Катрин той изчезна за пет дена. Когато се върна, не даде никакво обяснение къде е бил, а и Айлиш не го попита. Въпросът никога повече не беше повдигнат.

Колкото повече се мразеха Айвън и Айлиш, толкова повече той мразеше Катрин и Кони, че не са се родили момчета, и толкова повече Айлиш се привързваше към тях. Трите си направиха нещо като малка женска конспирация. Междувременно Айвън не си губеше времето. Напиваше се, блъскаше Айлиш в стените и й го вкарваше още докато тя беше в полусъзнание. В продължение на девет месеца Айлиш носеше плода в себе си и искаше да е момиче, като същевременно се страхуваше какво ще стане, ако наистина се родеше момиче. Когато момчето се роди, тя веднага усети, че е одрало кожата на Айвън. Намрази момчето с цялата си страст. Какъвто бащата — такъв и синът.

* * *

Беше на седем години. С Кони се разхождаха по плажа.

Над главите им хвърчаха чайки и грачеха безспир. Катрин беше в къщата с Айлиш. Айвън хвърляше от време на време поглед към тях, но всъщност не внимаваше. Стоеше на стената на пристанището между купчини щайги и макари за навиване на мрежи. Траулерите леко се поклащаха, радарите на мачтите им цвърчаха като катерички.

Децата играеха на плиткото. Кони намери едно камъче и го плъзна по повърхността на водата. То отскочи два-три пъти и остави петънца от бяла пяна, после идващата от брега вълна го погълна. Той се вреше в локвите застояла вода да търси морски животинки, но не намери нищо. Кони навлезе навътре в морето. Загреба с шепи морска вода и я хвърли върху него. Той се сниши и се хвърли във водата към нея, ръцете му пореха водата с движения, които напомняха вятърна мелница. Двамата с Кони се потопиха и изскочиха, като се кискаха и плюеха погълнатата вода.

Един ден той щеше да си спомня този момент и да чувства, че никога през живота си не е бил по-щастлив.

Морето връхлетя връз тях толкова изненадващо, че те изведнъж потънаха, преди да разберат какво е станало. Водата като че ли се надигна и ги сграбчи. Тя стигаше до гърдите му, когато връщащата се вълна изсмука пясъка под него, запрати го върху камъните и след това го повлече навътре. Кони започна да пищи панически. Когато той си отвори очите под водата, видя как Кони риташе с крака, разтворени като ножица.

Той изскочи над водата и започна да крещи колкото се може по-високо, солена вода излизаше от устата му заедно с крясъците. Пред погледа му се мярна нещо розово, когато погледна към брега и видя, че Айвън беше обърнал глава към него. В следващия момент той отново потъна.

В зеленикавата вода смътно виждаше Кони. Тя се обръщаше и ту изскачаше, ту потъваше в морето, но вече не се бореше. Момчето започна да плува към нея. Нова вълна го завъртя, дръпна го надолу и след това го изхвърли нагоре. Той видя, че Айвън вече беше влязъл в морето и силните му рибарски ръце пореха водата към тях. Момчето беше тук, а Кони беше ей там и Айвън беше на еднакво разстояние от единия и от другия. Момчето изрева още веднъж, преди морето да го смукне надолу. Дробовете му захъркаха и то видя със заслепяваща яснота, че течението е много силно и Айвън не може да стигне до нито един от тях. Ако се добереше до едното дете, другото щеше да бъде отнесено.

Той започна да потъва в дълбочините и прозиращата светлина се смени с тъмнина. Под тежестта на водата той чуваше монотонен и провлачен глас, всъщност смесица от всички гласове, които досега беше чувал. По кожата си чувстваше топлината на слънцето и в очите му пробягваха сякаш небесни стрели от светлина, залутани в ръмжащото море.

Погледът му спря на лицето на Айвън. Момчето почувства огромна тежест върху гърдите си, повдигна съвсем слабо глава и видя как Айвън го удряше с ръце по ходилата. То се опита да поеме въздух, но водата излизаше от него, гърдите го боляха, не можеше да диша и започна панически да се задъхва. Накрая излезе и последната останала вода и изведнъж въздухът нахлу в него. Дробовете му започнаха да вдишват и издишват както тези на Герой, когато той лежеше вечер пред камината с муцуна между лапите си.

През нощта, когато зяпачите селяни и полицията се бяха разотишли, къщата притихна, вцепенена от шока. Но щом Катрин и момчето си легнаха, Айлиш и Айвън се вкопчиха в най-голямата си битка. Двете деца се притиснаха едно към друго. Катрин бе отказала да спи в леглото на Кони, докато не я погребат. Двете деца се заслушаха в неистовата симфония, която идваше от кухнята. По цялата къща се разнасяше шумът от хвърлянето на тенджери и тигани. Гласовете на Айлиш и Айвън ставаха все по-високи и по-възбудени, не се успокояваха, а и нито един от тях не искаше да отстъпи.

— Ти каза, че ще ги наглеждаш.

— Аз наистина ги наглеждах, обаче всичко стана много бързо.

— Ти я остави да умре. Ти остави моята Кони да умре.

— Момчето беше по-близо. Когато го стигнах с Кони беше свършено.

— Можел си да я спасиш.

— Не, не можех.

— Но за малкия копелдак щеше да отидеш дори да беше на половината път оттук до Норвегия.

— Ти не беше там, за да знаеш.

— Как можах да ти се доверя? Ама че шибана идиотка съм! А ти си един шибан, безполезен…

Той я удари. Шумните плесници бяха последвани от по-тъпия звук на мъжките юмруци. Катрин се обърна към момчето и го стисна толкова силно, че то си помисли, че иска да го задуши.

Бележки

[1] В превод „Предвестник на свободната инициатива“. — Бел.прев. ↑

[2] Каменен рай. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Борис Старлинг Третата жертва (3)

Метаданни

Данни

Третата жертва

Информация

История

Сваляне / Връзки

Вторник

Борис Старлинг
Третата жертва (3)