Борис Старлинг
Третата жертва (6)

Петък

Личният секретар на вътрешния министър — Тим Айлинг, позвъни на Кейт в седем и тридесет.

— Министърът ще ви приеме в четири часа днес следобед в кабинета си на Куин Анс Гейт.

— Стигнал ли е до някакво решение?

— Той първо би желал да разисква някои въпроси с вас.

— Въпроси ли? Какви въпроси?

— Само ви предавам инструкциите на министъра, госпожо детектив.

— И това е най-ранният час, който той може да ми предложи, четири часа?

— Цяла сутрин министърът е в Брюксел на конференция по закона и реда.

Кейт захапа устни, безсилна да се пребори с тази бюрокрация.

— Кажете на министъра, че ще го видя в четири часа.

Прав беше Ренфрю: Айлинг е едно малко досадно копеле.

Тя си ангажира място за самолета до Хийтроу по обед и се извърна да целуне Алекс.

— Аз самият не бих се целунал — каза той изпод завивките. — Дъхът ми смърди. По-добре да хапна някакви кучешки лайна, те ще миришат по-добре.

* * *

В известна степен има прогрес по случая с Черната усойница, помисли си тя. Я да го пресметна сега, докато взема душ.

Вчера — не, вчера тя беше в Толохил Ууд… значи е било в сряда! Кейт успя да задържи главата си под душа. Следващата логическа стъпка бе да се мушне цялата под душа и наведнъж да се облее.

Ако успея да направя това, ще намеря Черната усойница. Това й се стори много амбициозно. Ако успея да направя това, ще ми дадат Ред Меткалф.

Кейт пусна душа и го остави да тече известно време, като опитваше температурата на водата с длан на всеки няколко секунди. Водата падаше на пода в банята и отскачаше на пръски. Когато стана толкова горещо, колкото би могла да изтърпи, тя се мушна под него.

Държеше си главата наведена, за да може да диша. Водата я удряше на струи по главата — както Петра и Елизабет бяха ударени в дъбовите дървета. След това водата шурна по раменете и гърдите й, потече надолу между краката й. Цялата беше намокрена, а водата се изливаше отгоре, като че ли идваше от небето, като че ли тя се беше върнала в онази дъждовна буря, когато стоеше на горната палуба на „Амфититрайт“.

Хванах се за горната част на стълбата, спуснах краката си и започнах силно да ритам по ръцете на жената. Два, три, четири ритника…

Тя изохка, когато водата изведнъж стана студена. Кейт погледна нагоре, но от душа продължаваше да излиза пара.

* * *

Кейт седеше в колата си, след като остави Лео в училище. Коментаторът, който четеше новините по радиото, звучеше оптимистично: Все още няма край топлата вълна. Максималната температура в района на Абърдийн днес ще бъде двадесет и девет градуса по Целзий или осемдесет и четири по Фаренхайт. Няма да има никаква промяна през уикенда. В събота ще бъде слънчево и горещо, а в неделя — по-влажно. Не забравяйте да пуснете щорите.

Почти двадесет и осем градуса, а тя постоянно чувстваше студ! Кейт смени станциите.

Главният вход на хотел Майкълхаус я прикани да влезе. За момент се поколеба, след това излезе от колата и влезе вътре. Кейт намери баща си в оградения с параван ъгъл в залата за конференции. Той преглеждаше дневния си график със секретарката си Кирсти. Вдигна ръка, за да покаже на Кейт, че почти е свършил.

— … а след това отново в „Сиспийд“, ако има нужда. Окей? Ако успееш бързо да отпечаташ едно копие, ще бъде много полезно.

Кирсти приключи с писането в бележника си и започна да отваря пощата. Франк се изправи и целуна дъщеря си.

— Как върви? — попита тя.

— Добре. Сега момчетата търсят микробуса „Транзит“. Ако имаме късмет, ще го открием днес. Знаем какъв курс „Амфититрайт“ е поддържал. Остава ни само да изчислим кога е спрял, и да претърсим дъното, докато го намерим. А при теб?

— Погребението на Петра е в единадесет. След това летя за Лондон да се видя с вътрешния министър.

— Значи се движиш във висшите среди?

— По-правилно е да кажа, че се движа в бюрократичната джунгла.

С крайчеца на окото си Кейт видя, че Кирсти отвори голям кафяв подплатен плик.

— Знаеш ли какво има в плика? — попита тя остро.

Кирсти я погледна учудено.

— Прилича ми на една от видеокасетите, които поръчахме. — Тя потърси търговската марка върху плика, но не намери нищо. — Чудна работа. Обикновено ги изпращат във фирмени пликове. — Бръкна вътре. — Май напипвам някаква книга.

Кейт не беше сигурна кое всъщност я бодна и събуди чувството й за опасност. Може би за секунда видя парче неприбрана жица или усети миризмата на марципан, или може би видя мазно петно върху плика в момента, в който Кирсти започна да вади книгата. Каквото и да беше, то извади на преден план заспалите спомени от полицейските й тренировки.

— Спри!

Кирсти замръзна, ръката й все още беше в плика.

— Какво?

— Кирсти… вътре има бомба! — Кирсти я погледна безжизнено. — Пусни книгата и си извади ръката, много бавно и не докосвай стените на плика.

Потта изби по челото на Кирсти като буреносен дъжд. Тя последва съвета на Кейт и внимателно изтегли ръката си, по която личаха изпъкнали вени. От отворения плик се подаваше едно от краищата на книгата.

— Има ли нещо под пакета?

— Не.

— А под него повърхността е плоска, така ли?

Кирсти кимна с бързо отсечено движение. Кейт се обърна към Залата за конференции и силно изръкопляска.

— Внимание за всички! — Тя вдигна ръце над главата си. — Аз съм от полицията. Току-що открихме експлозив в залата. Искам да напуснете веднага — залата и хотела. Веднага и без паника. Не се блъскайте, защото това само ще ви забави. Ако имате мобилни телефони, не ги използвайте, защото радиосигналите могат да възпламенят бомбата.

В залата имаше около двадесетина човека. Един от тях леко извика, но останалите притихнаха. Шокът, който изпитаха, и властният глас на Кейт ги накараха да направят точно това, което тя поиска. Станаха от бюрата си и един по един се измъкнаха от залата, като се обръщаха да погледнат през рамо, за да се уверят, че всичко това наистина се случваше.

— И ти също, татко.

— Кейт, аз съм…

— Тръгвай!

Той беше последният от щаба на Морския инспекторат, който излезе. Кейт провери, че залата е празна, след това бързо излезе и затвори вратата. Момичето на рецепцията изскочи зад ъгъла с широко отворени очи.

— Казват, че имало…

— Да, има. Искам хотелът да се евакуира. Незабавно.

Момичето я гледаше с глупаво изражение.

— Трябва да позвъня на управителя.

— Заеби управителя. Имаш план за евакуация при пожар, нали!

— Да.

— Използвай го. Но няма да включваш алармата. Открий всички служители, които са в хотела, и им нареди да обходят стаите, ресторантите и баровете. Къде е сборният пункт при пожар?

— На игрището за боулинг в края на улицата.

— Кажи на гостите на хотела да се съберат там.

Момичето побягна. Кейт позвъни на 999 по един от градските телефони на рецепцията и поиска да я свържат с бомбения отряд. След това излезе на улицата. Някои от хората на Морския инспекторат се навъртаха около входа, но тя ги разпръсна.

— Не стойте тук. Отидете в края на улицата. Татко, заведи ги.

Изведнъж Кейт се смрази.

В училището все още пристигаха деца и на портала имаше обичайната глъч и блъсканица.

Не това обаче привлече вниманието на Кейт. Тя се беше вгледала няколко метра по-надолу по улицата, където строителен работник разполагаше едни червени и бели прегради. Беше си сложил огромни оранжеви шумозаглушители и всеки момент щеше да започне да разкопава тротоара с пневматичен чук.

Времето като че ли беше замръзнало на края на пропастта, над която имаше надпис „Бедствие!“. Нито един от тези елементи на клатушкащото се равновесие — бомбата, децата, вибрациите, които щеше да направи пневматичния чук — можеха да бъдат предсказани.

Кейт се обърна към баща си, който все още беше до нея.

— Прозорецът до бюрото ти отворен ли е? Или е затворен?

— Затворен. Всички са затворени, защото има климатик. Има ли значение?

— Има, защото ако бомбата избухне, ще пръсне стъклата върху улицата.

Баща й я погледна ужасѐн.

Работникът включи пневматичния чук и той загърмя. Всички се обърнаха към него — майки, деца, гостите на хотела.

В същото време Кейт и Франк едновременно се втурнаха: тя към работника, а той навътре в хотела. Тя видя посоката, в която баща й беше тръгнал, и се обърна да му извика нещо, но беше късно. Тя съзря за секунда крака му, когато той изчезна зад главния вход.

Кейт нямаше време да тръгне след него. Тя спринтира през улицата.

Франк отвори вратата на залата за конференции и прибяга до прозореца.

Кейт стигна до работника, хвана го за раменете и го завъртя към себе си.

Прозорецът беше от тия, които се отваряха вертикално. Франк го хвана за долния край и се опита да го вдигне нагоре. Прозорецът не се помръдна.

По лицето на работника беше изписано и учудване, и гняв, когато се обърна към Кейт.

Франк видя, че прозорецът беше захванат с райбер. Пръстите му трепереха, когато се помъчи да го освободи.

Кейт отчаяно махаше с ръце, да покаже на работника, че трябва да спре пневматичния чук.

Франк вдигна прозореца докрай. Усети вибрациите на чука, които минаваха през стените. Пликът зловещо лежеше върху бюрото му, като че ли премисляше дали да избухне, или не. Той тръгна към вратата.

Работникът изключи чука.

Инстинктивно Франк погледна назад към нахлулата тишина. Направи крачка-две напред, без да гледа къде върви, спъна се в бюрото и започна да пада.

При падането му бомбата избухна.

* * *

Франк не чуваше нищо, дори бученето в ушите си.

Кръвта течеше на ручейчета по кожата му и се стичаше на пода. Дясната му ръка изглеждаше така, сякаш някой я беше одрал с ренде. От лявата страна на гръдния му кош имаше голямо назъбено разкъсване, а по-надолу по стомаха му — ред успоредни резки.

По лицето си чувстваше как се провлачват топли, течни змии. Трябва да беше получил наранявания по главата.

Скоро сигурно щяха да се появят и болките, но сега той не чувстваше нищо. Две неща пробягваха през ума му: имал е късмет, че е оживял, и че не трябва да мърда. Изобщо не му беше до последното.

Доколкото можеше да види, гипсът и боята по стените бяха изровени, показваха се тухлите, а окачените тавани се бяха нагънали като щъкащи рибки.

Пред очите му се появиха два крака и след това изникна лицето на Кейт. Устата й се задвижи, спря и отново се задвижи. Тя повтори няколко пъти, преди да осъзнае, че той не я чува. Изчезна за малко и се появи, като носеше хотелска покривка, която разкъса на ленти. Той почувства как тя силно пристегна ръката му, за да спре кръвта.

Лежеше на мокета, който се простираше някъде в далечината. Затвори си очите и пред него затанцуваха оранжеви петна. Отново отвори очи.

Сега пред погледа му застанаха други крака, а на тях зелени панталони. Бърза помощ! Леко го повдигнаха и го сложиха на носилката. Видя таваните на рецепцията, колата на Бърза помощ, усети движението й, осъзна наведени над него лица. Сирената на линейката безшумно виеше за него.

Започна ту да губи съзнание, ту да го възвръща. Не беше сигурен дали не са му сложили обезболяващо. Мерна се някакъв надпис на болница, линейката гладко се плъзна покрай лъскави стени и той усети миризмата на дезинфектанти. Видя лицето на Кейт отново. Блеснаха светлини. Операционната!

Забвение!

* * *

Кейт нервно мърдаше на стола, търсеше да намери удобна поза върху твърдата пластмаса. Това бяха седалки, на които можеше да изтърпиш двадесет минути, ако си в „Макдоналдс“, но не и да седиш в болничните чакални.

Не знаеше кое е най-лошото. Като всички, които ценяха свойството да се контролираш, Кейт можеше да издържи на почти всичко, включително и лоши новини, бидейки все още в неведение. Всеки момент, когато си представяше Франк под ножа, в главата й се промъкваха най-крайните мисли: перфорирани тъпанчета, ампутирани крайници — мили боже, не позволявай на него да се случи това, което се случи на Петра Галахър и Елизабет Харт — вътрешни кръвоизливи, удавяне в собствената кръв, дълго и бавно изхлузване от живота.

Точно когато бе възвърнала баща си, тя направи всичко, за да го загуби отново. Може би някой ден щеше да прозре иронията на съдбата.

Тя беше тази, която му каза, че писмото, което беше получил преди два дни, е фишек. А това, което Франк откри, или по-скоро не можа да намери на дъното на морето, потвърждаваше неговите съмнения.

Ако днес тя не беше отишла да го види, ако беше решила, че ще отиде на работа, без да се отбие при него, Кирсти щеше да отвори пакета и да загуби око или ръка. Може би и двете, а може би и повече от това.

Винаги е така — понякога печелиш, понякога губиш. Накрая всичко се балансира.

Кейт се огледа нетърпеливо в чакалнята. Не беше отдавна, само преди четири дни, и почти в същия час, когато тя самата се беше свила тука и трепереше от чувство на студ, което още не я бе напуснало. Прочете афишите, които предупреждаваха за менингит и опасностите да се кара кола в пияно състояние. На стената отляво беше окачена обява: „Пациентите се преглеждат по реда на тяхното заболяване или нараняване. Молим ви да бъдете търпеливи, ако някои хора бъдат прегледани преди вас“.

Пациенти, които трябваше да са търпеливи. Пациенти с търпеливост.

Тя се пресегна към списанията върху ниската масичка и започна да ги разглежда: „Мари-Клер“, „Сейфуейз“, „Жената и дожа“, „Обзор по петрола“. Тя почти се засмя. Това последното можеше да се види само в Абърдийн.

Един млад доктор влезе в чакалнята. Стетоскопът му се беше увил около врата като спяща анаконда.

— Кейт Бошан?

Тя стана бързо и отиде при него. Моментът беше дошъл и тя се ужасяваше да научи за пораженията по баща си.

Едно време, когато за нея Франк беше баща й, на нея й се случваше да чака, както сега, да види изпитните си резултати.

— Какво стана? — се изтръгна от нея.

— Ще се оправи.

Тя затвори очи и раменете й увиснаха. Едва сега разбра колко напрегната е била в очакването.

— Какви са пораженията?

— От дясната страна на главата му са се врязали метални парченца. За щастие не са в мозъка му, нито са близко до очите. Дясната му ръка е лошо разрязана. По корема и краката има повърхностни рани. Няма счупени кости. Временно е оглушал, но слухът му се възвръща. Всичко ще се оправи с времето. След като свършим с него, дори детекторите по летищата няма да могат да го уловят.

— Мога ли да го видя?

— Не по-рано от следобеда.

— Докторе, сега отивам на погребение и по обед летя за Лондон.

— Съжалявам, сега не можете да го видите.

Кейт беше видяла достатъчно инциденти и дори по-лошо, за да разбира колко трудна е работата на лекарите, дори без да смята допълнителните изисквания на разни роднини и приятели.

— Да, разбира се. Благодаря ви, докторе, много ви благодаря.

Той учтиво й кимна и изчезна през летящите врати.

* * *

Кейт стоеше отвън, до църквата, и мислеше за секс. Погребения и панахиди винаги я караха да чувства, че й се иска. Може би защото мръснишките плътски помисли бяха като вдигнат среден пръст на сериозните сухи церемонии. Или защото сексът беше размножаване, утвърждаване на живота пред лицето на смъртта. А може би защото повечето хора изглеждат добре в черно. Каквото и да беше, тя не можеше да откъсне погледа си от Алекс, като си мислеше, че само преди няколко часа лицето й беше завряно в гениталиите му.

Тя поплака на рамото на Алекс, когато видя ковчега с тялото на Петра, и през сълзи си помисли: главната цел на ковчега не е в него да полагат умрелия, а да го крият. Вътре, под дебелото лакирано дърво, бяха неща, които нямаха нищо общо с Петра приживе. Там имаше само едно намушкано тяло и отрязани със сатър ръце и крака. Ковчегът на Петра беше затворен.

Вече я бяха поставили в гроба, засипан със същата пръст, която преди три дена беше попила кръвта на умиращата Петра.

— Добро утро, детектив.

Кейт позна гласа. Трябваше да се сети, че той ще присъства.

— Мистър Блейки, не мога да кажа, че е удоволствие да ви видя. Надявах се да не ви видя до процеса ви, в съда. Мислех, че сте много зает, за да си позволите да присъствате. Нали казахте, че имате толкова много работа.

— Мога да кажа същото и за вас. Усмихна ли ви се късметът да заловите вашия човек?

Тя се извърна от него, без да му отговори, и се загледа към Фергюсън от другата страна на гробището. В тълпата забеляза също Аткинс, Рипли и Уилкокс. Блейки я беше настъпил по мазола. Те бяха тук, защото все още не бяха заловили Черната усойница. При всички случаи Кейт щеше да дойде. Но при погребенията на жертви присъствието на полицията беше подчертано, защото имаше вероятност убиецът да се появи. Къде другаде би могъл да изживее отново убийството, освен на погребението? Къде другаде можеше да се види страданието на живите в такива стряскащи подробности? Преди опелото Кейт дръпна настрана родителите на Петра и ги помоли, колкото се може по-тактично, да следят за някой от присъстващите, когото не познават. Намери един-двама от най-близките приятели на Петра и ги помоли за същото. Тя беше уредила на погребението да присъства и Шерууд като официален фотограф и да направи снимки на всички присъстващи.

И изведнъж целият план отиде по дяволите. Появиха се журналисти, а с тях още стотина души, които никога не бяха познавали Петра, но били развълнувани от това, че такова ужасно нещо се е случило на такова красиво момиче, и то в Абърдийн. За секунда цялата тая гладна за жълти сензации тълпа стана потенциално заподозряна. Така че сега Кейт и петимата й колеги наблюдаваха склонените глави и почти губеха надежда, че ще могат да познаят човека, когото не познаваха. На всичкото отгоре слънцето блестеше и много от присъстващите носеха слънчеви очила. Полицаите не можеха да видят на кого очите се въртят насам-натам или на кого погледът е неестествено притаен. Трябваше да работят слепешката.

Кейт улови погледа на Фергюсън. Той поклати глава. Уилкокс я погледна и сви рамене. Също и Рипли. Аткинс се приближи към нея:

— Нищо. Може да е всеки един от тях, ако въобще е дошъл.

— Трябва да пътувам за Лондон. Съобщете ми, ако снимките на Шерууд покажат нещо.

* * *

Кейт гледаше през прозореца и чакаше вътрешния министър да пристигне.

Тя помнеше района добре от времето, когато работеше в Скотланд Ярд. От всичко наоколо лъхаше смрад на прикрита власт: масивните сиви площади пред Министерството на вътрешните работи, въоръжените войници пред вратите, колониалното великолепие на Външното министерство срещу парка Сейнт Джеймс, който беше потънал в разцъфнали дървета и цветя. Правителствени министерства и учреждения поглъщаха всяка сутрин хиляди държавни служители, а вечер ги изплюваха. Армия от сиви костюми, която се трепеше да достави информация за държавническите решения. В Квадратната Миля^[1] имаше неизмеримо повече пари и новаторство. Но когато въпросът се сведеше до чистата власт, нищо не можеше да се сравнява с това кътче от държавата, разположено северозападно от моста Уестминстър.

Вътрешният министър се появи забързан по коридора. Кейт стана.

— Главен инспектор Бошан!? — Той й стисна ръката. — Моля, заповядайте.

Министърът беше по-дребен, отколкото тя очакваше. Помисли си, че по телевизията тези хора изглеждат различни, защото тя с нищо не подсказва за истинските размери на хората.

Двамата влязоха в кабинета му. Без да парадира, той беше елегантен, по начина по който бяха обзаведени кабинетите на известните адвокати — за хора, които обичат да мислят, че работят в къща, а не в корпоративно здание. Бюрото изглеждаше като направено от махагон и камината от другата страна на кабинета беше истинска. Явно прехвалената кампания на новото лейбъристко ръководство за свиване на коланите, се беше натъкнала на огнища на съпротива.

— Не ви ли е горещо в тези дрехи?

— Не, чувствам се добре. Благодаря ви.

Той я придружи да седне на стол и се подпря на ръба на бюрото, вместо да отиде да седне зад него. Движенията му бяха бързи и ефикасни. Явно беше човек, който имаше повече работа, отколкото време, и искаше да покаже, че няма да прахоса нито секунда повече. Пристъпи направо към въпроса.

— Молбата ви е, меко казано, необичайна, главен инспектор. И не виждам начин, по който да я удовлетворя. Редфърн Меткалф е човек, отдаден на насилие, и дори временното му освобождаване би предизвикало големи проблеми. Разбира се, той самият не е още в течение на въпроса.

— Ако сте загрижен за публичността на една такава мярка, сър, отговорът е съвсем прост: няма да има никаква публичност.

— Ще бъдем изправени пред прецедент. Това, което вие по същество предлагате, е така нареченото „ескортирано отсъствие от затвор“ и може да бъде гарантирано само ако са изпълнени следните три условия: първо, затворникът да е лишен от свобода при условия на категория „С“, второ, на затворника да му остава четири или по-малко години и трето, да му предстои преглед по надзора на присъдата му от Съвета за амнистия през следващите дванадесет месеца. Дори в такива случаи тези, така наречени ескортирани отсъствия, се разрешават само до най-близкия град и в никакъв случай на разстояние през половината страна. Редфърн Меткалф не отговаря на нито едно от тези условия. Той е в категория „Б“, остава му по-голямата част от единадесетгодишна присъда и въобще не отговаря на условието за преглед по надзора. Ако се съглася с вашата молба, ставам уязвим за всеки Том, Дик или Хари, или с други думи — за всяко затворническо пиле — да ми извърти същия номер. Ние се опитваме да затегнем редиците на затворническата система, не да я либерализираме.

— С цялото ми уважение към вас, сър, въпросът за прецедента е до голяма степен несъстоятелен. Броят на такива временни освобождавания от затвора, за които има молба от старши полицейски служител, е, и ще остане, нищожен. А това означава, че си заслужава всеки случай да се разглежда като отделен сам за себе си. Редфърн Меткалф е уникален човек и… позволявам си да кажа, уникален затворник.

— Много добре знаете за какво той е в затвора, детектив. Доколкото си спомням, вие бяхте първа на неговото местопроизшествие и видяхте какво направи.

— Но също така видях, че той беше подтикнат да го направи. Видях и как той прие… не, как той настоя да бъде вкаран в затвора. Без съмнение, той е най-изключителният човек, с когото съм работила.

— Губернаторът на „Уормууд Скрабс“ се колебае за това, какво отражение ще има една такава екскурзия, по-специално посещението на местопрестъпленията, върху неговото психическо здраве.

— Може би, но аз бих се доверила на собственото решение на Ред по този въпрос. Той има изострено чувство за самовъзприятие. За него ще е повече от ясно, че, за да постигне резултат, ще трябва да влезе много навътре в нещата, с други думи, ще трябва да върви по въже. Но той е този, който знае кое ще го нарани и кое — няма. Аз не знам. Но това, което знам, е следното: ако има някой, който може да разбере манталитета на човека, извършил зверските убийства в Абърдийн, това е Ред Меткалф.

— В такъв случай, дайте му вашите записки по случаите, покажете му снимки от местопроизшествията. Той би могъл да ви даде мнение, без да напуска килията си. И така — вълкът сит, и агнето — цяло. Вие ще си получите помощта, а той няма да загуби разсъдъка си.

— Сър… виждали ли сте как Ред обработва дадено местопроизшествие?

— Не.

— Той е като хрътка. Не само гледа, а мирише, слуша, пипа, вкусва. Използва всяко сетиво, което Господ му е дал, и допълнително — някои други, които не му е дал. Ако му покажа записките си, снимките и протоколите от аутопсиите, това просто няма да е достатъчно. Все едно да му дам една туристическа брошура и да се опитвам да го убедя, че е бил някъде там на почивка. Ако инициативата ми има шанс да сработи, Ред трябва да подуши следата на място, като хрътките. Трябва да влезе в кожата на убиеца, да се постави на неговото място. Трябва да проследи убиеца, да улови миризмата му и да го почувства. Той просто трябва да се превърне в убиеца. Ето така работи Ред.

— Но дори и тогава вие не бихте могли да гарантирате успех на операцията, нали?

— Разбира се, че не. При такива убийства не може да има никакви гаранции. Но Ред Меткалф е най-добрият ми коз. Ако не вярвах искрено в това, нямаше да съм тук, да губя моето и вашето време.

Вътрешният министър преплете пръстите си и ги постави под брадата си. Кейт разбра, че го беше спечелила.

— За колко време го искате?

— За колкото трябва.

— В никакъв случай! Не мога да ви дам безсрочно разрешение. Не мога да го пусна току-тъй. Какъв е минималния срок, за който ви трябва?

— Една нощ.

— Защо нощ?

— И двете убийства са извършени през нощта. Той ще трябва да отиде на местопрестъпленията под прикритието на тъмнината. Няма смисъл това да го вършим през деня. Цялата атмосфера и усещането ще бъдат други.

— Готова ли е полицията в Абърдийн да поеме всички разходи по транспортирането и охраната?

— Да.

— Няма да ви излезе евтино.

— Сър, да поддържам работата на щаба по тези убийства 24 часа в денонощие не излиза по-евтино.

— Ще поемете ли лично отговорността за всички страни по тази… екскурзия?

— Да.

Той прехвърли крак и дясното му стъпало започна леко да се люлее напред-назад.

— Ако той се съгласи, имате двадесет и четири часа.

— Това… може да се окаже недостатъчно.

— Трябва да е достатъчно, главен инспектор. Толкова мога да ви разреша.

— Тридесет и шест часа.

— Двадесет и четири, ако все още го искате.

Ето значи как се вземали държавните решения — точно като пазарлъците на търговската улица.

— Двадесет и четири часа — от кога до кога?

— От момента, в който той напусне затвора, до момента, когато се завърне.

— Това със сигурност няма да бъде достатъчно, сър. За път имаме по два часа за отиване и два — за връщане. И това само ако не загубим време по пътя. Не може ли двадесет и четирите часа да бъдат само за Абърдийн?

— Двадесет и четири часа от момента, в който той напусне „Уормууд Скрабс“, до момента, в който тръгне от Абърдийн. Това е окончателната ми оферта.

Кейт знаеше кога да навива бушоните и кога да отстъпи.

— Така ще е добре. Благодаря ви, сър.

* * *

В Англия има пет затвора, в които осъдените излежават присъдите си: „Брикстън“, „Гартри“, „Лонг Лартин“, „Уейкфийлд“ и „Уормууд Скрабс“. Ред беше в „Уормууд Скрабс“ и, както често се получаваше, затворът беше препълнен.

Часовете за посещения в петък бяха между един и петнадесет и три и петнадесет. Кейт трябваше да си осигури специално разрешение дори само за да види Ред. И понеже часовете за посещение бяха минали, на нея й се наложи да отиде в килията му. Управата на затвора не й позволи да се срещне с него в приемната за посетители. Тя се отказа да ги убеждава да смекчат правилата си.

По правилник посетителите първо биваха щателно проверявани. Не се разрешаваше внасянето нито на чанти, нито на храна или напитки. Всякакви неразрешени вещи трябваше да бъдат слагани в определени за целта шкафчета. Тя потършува в чантата си, да намери монета от един паунд, сложи чантата си в шкафче, пусна монетата, затвори вратичката и си взе ключа. Надзирателят, който щеше да я придружи до килията, й посочи един надпис на стената, с който посетителите се умоляваха, ако носят лоши новини на затворниците, предварително да ги споделят с управата. Кейт поклати отрицателно глава.

Дълги коридори, шум от стъпки, предаващи се по стените като ехо, викове, които пълнеха ушите на Кейт. Надзирателят вървеше пред нея и закачените за колана му ключове леко потракваха. Тя погледна задната част на главата му. Косата му беше подстригана на черта.

Дълбоко в стомаха си почувства страх. Отне й секунда преди да го дешифрира.

Бягство, спасение!

През живота си Кейт бе бягала, за да се спаси от три неща, но сега те всички й се бяха струпали накуп: баща й, „Амфититрайт“, а днес и Ред. За последния не я тревожеше кой бе той, а за какво й напомня. Те двамата изкараха цяла, невероятно тежка година да преследват Сребърния език. Сега Ред бе в затвора именно заради начина, по който бе довел докрай разследванията. Кейт бе толкова травматизирана, че бе подала молба да бъде преместена от лондонската полиция без отлагане.

Тя седеше в „Кадри“, служителите я поглеждаха с крайчеца на окото си, но никой не беше в състояние да разбере болката й.

— Къде искате да отидете?

— Колкото се може по-далеч.

— Добре, но къде?

Някой извади карта на Великобритания. Наведоха се над нея.

— Най-отдалеченият голям град от Лондон е Инвърнес.

— Става! Ще отида там.

— Но това беше образно казано, нали, това „колкото се може по-далеч“.

— Бъдете спокойни, ще отида в Инвърнес.

Позвъниха в Инвърнес. Нямаше подходящи свободни места.

— Кое е следващото най-отдалечено място?

— Абърдийн.

Значи, Абърдийн… там има подходящ пост, и още повече, там живее леля й Би. Само и само да се махне от този случай и всичко свързано с него: Джез, в когото се беше влюбила, Дънкан, който ги издаде, и Ред — човекът, когото лондонската полиция нарече „Златният твърдоглавец“, който най-накрая си намери майстора, понеже се сблъска с убиец, оказал се по-хитър от него.

Надзирателят зави по коридора и се спря.

— В дъното на коридора и после вляво. Когато поискате да излезете, върнете се на това място и натиснете тук. — Той посочи зелен бутон на височина на главата на отсрещната стена.

Кейт кимна. Гърлото й беше пресъхнало.

Тук беше най-отдалечената част на затвора. Съгласно Правилника за добрия ред и дисциплина, известен преди с лошата си слава като Раздел „43“, Ред беше изолиран от останалите затворници. Повечето от затворниците, които искаха да бъдат третирани съгласно този правилник, бяха сексуалните нарушители, или на затворническия жаргон — нунциите и зверовете. При Ред правилникът се приложи, защото е бил ченге. Много вероятно бе да е вкарал в пандиза няколко от сегашните си колеги затворници.

Кейт тръгна по коридора. Стените бяха боядисани в бяло и тя смътно виждаше отражението на силуета си. По коридора нямаше други килии, само тази на Редфърн Меткалф — бившия главен началник на детективите. Той беше човекът, който се предаде и се призна за виновен по всички обвинения дори когато адвокатският екип, и дори — да си признаем — и прокурорите смятаха, че ще го освободят на момента, в който пледира самоотбрана.

В спомените й имаше моменти, повече от професионални. Тя уважаваше Ред Меткалф. Когато той влезе в затвора — всъщност когато сам се набута в него — за нея всичко свърши. Тя отиде да го види, но той отказа. Тя му писа, но той никога не й отговори. Не искаше да има нищо общо с нея. Нито с нея, нито със съпругата си Сюзън, нито с някой друг от неговото минало. Той я отряза, както собственият му брат, Ерик, го беше отрязал, когато Ред го арестува за убийство, погребано дълбоко в миналото.

Слънцето проникваше на широки струйки през процепите на тавана и се стелеше по пода. Когато Кейт наближи килията, видя гъстата решетка от хоризонтални и вертикални железни пръчки, което й напомни за рибарска мрежа от закалена стомана. Лъхна я миризмата на отводнителен канал, която след това бързо изчезна.

Кейт видя Ред, преди той да я бе видял. Лежеше на походното легло и пишеше. Разни справочници бяха накамарени от едната му страна, с жълти отметки между страниците. Лицето му беше по-месесто и по-бледо, откакто го помнеше, поради липса на достатъчно дневна светлина и упражнения. Това се наричаше затворнически тен. Червената му коса, която беше търговската му марка, стърчеше като пламъци. Беше си пуснал брада, също червена и леко навита. Явно не го беше вече грижа, че ще го снимат телевизионни камери или начинаещи детективи ще го гледат, ахнали.

— Здравей, Ред!

Той я погледна стреснато:

— Кейт! — Гласът му беше необичайно официален. — Ти тук? Каква изненада.

— Какъв вид изненада имаш предвид?

— Приятна, разбира се.

— Защо „разбира се“?

Той седна на леглото. Квадратчетата между пръчките на решетката бяха много малки, за да може да се види през тях цялото му лице. Виждаше ту ухо, ту око.

— Нужно ми беше време да се приспособя, Кейт. Затова така се държах досега и с теб, и с другите. Но вече свикнах. Държането ми сигурно те е обидило и се извинявам. Но знаеш, че не беше нещо лично. С всички така се държах, не само с теб. — Той остави молива на бележника си точно там, където неговият дребен, ясен почерк свършваше. — Трябваше да ми кажеш, че ще дойдеш.

— Боя се, че всичко стана много набързо.

— Как я караш? Ти май отиде в Шотландия, нали? В Единбург?

— Абърдийн. — Тя се изненада, че той въобще знаеше нещо за нея.

— Гранитният град. „Човек мрази Абърдийн с омразата на отхвърлен любовник. А той е единственият кошмарно и изнервящо любвеобилен град на Шотландия.“ Знаеш ли го този цитат?

Тя поклати глава.

— Люис Грасик Гибън. — Той се усмихна. — Невероятно е колко много знания човек може да открие, когато има време за това.

Кейт кимна към купчината справочници.

— Виждам.

— Назначиха ме да отговарям за прекаталогизирането на затворническата библиотека. Беше направо в насипно състояние. Трябваше да започнем от самото начало — Библията, Шекспир, „Енциклопедия Британика“ и пр. Вече са каталогизирани около три хиляди тома.

— Кои са най-популярните?

— Зависи. В областта на религията — вероятно Коранът. При нехудожествената литература — „Принцът на Макиавели“. А при художествената литература — той се засмя, — Достоевски и неговият роман „Престъпление и наказание“. Достатъчно подобаващо. Но ти не си дошла да разискваш читателските вкусове на затворниците. Не си дошла и на посещение. Какво мога да направя за теб?

Тя започна без увърталия.

— Две убийства, и двете на жени, едната — млада, а другата — стара. Не можем да намерим връзка между тях, освен факта че и двете са мъртви. Намушкани. На едната е прерязано гърлото, а другата е убита с четири отделни пробождания — всичките смъртоносни. И двете ги открихме в гориста местност. Ръцете и краката бяха отрязани и завързани на врата им. Жива усойница беше завързана на гърдите им. И в двете открихме сперма. Не е имало проникване с предмет.

— И какво искаш да направя?

— Да ни помогнеш.

— Как да ви помогна?

— Ела да огледаш местопрестъпленията, да прочетеш протоколите по случаите, изобщо да направиш… каквото правеше. Ако си съгласен, министърът на вътрешните работи каза, че можем да те вземем оттук за срок от двадесет и четири часа.

— За двадесет и четири часа ли? Да не би да мислиш, че съм Шерлок Холмс. Наистина ли смяташ, че съм в състояние да си възвърна уменията за двадесет и четири часа?

— Не знам. А ти какво мислиш?

— Да предположим, че съм съгласен. Е, и?

— Знаеш какъв голям авторитет имаше. Хората все още говорят за теб.

— Моля ти се, Кейт, не гъделичкай самолюбието ми.

— Не го правя и няма да го правя. Но те умолявам… ох, как да го кажа… апелирам към чувството ти за дълг. Първият труп беше намерен във вторник сутринта, а вторият — вчера сутринта. По закона на вероятностите следващият ще бъде намерен утре сутринта. Трябва да го спра.

— Не мога да го направя.

— Защо да не можеш?

— Кейт, тук живея, тук, в килията си, в библиотеката. Не е вълнуващ живот, но съм тук — всъщност сам се натресох, и то по много добра причина. А това, което искаш от мен да направя, напълно ще обезличи тази причина. Знаеш, че трябва да потуша това, което имам в себе си, което ме мъчи. Като алкохолик съм, тоест не мога да се задоволя само с едно питие. Не мога да се върна само към един случай. Единствено когато игнорирам това, което се е загнездило в ума ми, мога да го победя.

— Ред, не говорим за едно шибано питие, а за две убити жени.

— Не е така. Говорим за нещо в дългосрочна перспектива.

— Казах на моя директор на полицията и на вътрешния министър, че ти си най-добрият ми шанс.

— В такъв случай, пет пари не давам за шансовете ти.

Тя премина на друга вълна. Започна да прави това, което той пръв я беше научил: мисли така, както се движи боксьорът. Пробвай, търси ъгъл, скъси разстоянието и отново започни. Карай боксьора срещу теб непрекъснато да подскача.

— Помниш ли какво имаше на бюрото си в Скотланд Ярд?

— Да, помня, обаче това е евтин трик да ми прилагаш, понеже…

— Беше цитат: „Да разрешаваш проблеми е като да ловуваш. То е животинско удоволствие, но ние така се раждаме“.

— Прилагаш ми евтин трик. Тогава времената бяха други и ти го знаеш.

— Знам също, че две жени са убити. Мъчил ги е. Нивото на хистамин в телата им беше пробило тавана. Помниш ли Барт Милър, този, който беше одран жив? — От Сребърния език. Дори и сега тя не можеше да се насили да произнесе истинското му име. — Техните нива бяха толкова високи, колкото и неговото. Това означава, че те са били подложени на такива ужасни болки, каквито трудно можеш да си представиш. Не смяташ ли, че си заслужава да го спрем, за да осуетим още един човек да преживее този ужас?

— Разбира се, съгласен съм. Но не аз съм човекът, който ти трябва.

— Ти си. Ти! Само че не искаш.

Тя разбираше защо той се дърпа, но беше готова на всичко, само и само да хване Черната усойница. Сега обаче разбра, че той не мисли като нея. Гневът започна да я залива, така както я заливаше водата по палубата на „Амфититрайт“. Ако не успееше да го пренасочи извън себе си, гневът щеше да се надигне, да я залее цялата и да я завлече на дъното.

Нямаше да му се моли. Това нямаше да помогне.

Тя пое дълбоко въздух през ноздрите си и стисна зъби.

— Ред, ти беше моят герой. Най-горда в професионалния си живот съм се чувствала, когато ме покани да бъда част от екипа по случая със серийния убиец Сребърния език. Готова бях да убия, за да работя с теб. Ти представляваше това, в което вярвах и поради което влязох в полицията — борбата срещу злото. Може да звучи високопарно, но е вярно, и ти го знаеш. Ти ме научи, че, за да се боря със злото, трябва първо да го открия. Не можеш да се бориш с него, без да го знаеш къде е. Така беше хванал всички останали, защото беше започнал да мислиш като тях. Предаде се на тъмната страна, защото вярваше, че това си заслужава. И наистина, така беше, и все още е. Това винаги ще си струва усилието. Но сега си останал без капка кураж и затова отказваш да се захванеш със злото още веднъж.

Ред мълчеше. За момент Кейт си помисли дали той няма да й каже да си върви.

— Имаш едно призвание, Ред — вживяваш се, предвиждаш, както и да го наречем. Това е много далеч от безпогрешното призвание, но е дадено на теб, защото имаше куража да го използваш. Аз нямам това призвание.

— Ти си много добра полицайка.

— Разбира се, и имам това, което съм учила и на което съм се научила, но не съм като теб. Лошият ти късмет е, че си най-добрият.

— Аз сам се поставих в това положение, защото много пъти вдигах ръце, Кейт. Преминах на другата страна. Вече не съм с ангелите и затова сега съм тук.

— Пак премини към ангелите. — Танцувай, пускай левия прав, удряй. — Виж го откъм тази страна. Ако се нуждаех от трансплантация на бъбрек и се окажеше, че ти си единственият донор в целия свят, би ли се съгласил да ми дадеш един от бъбреците си?

— Разбира се.

— Разбира се, въпреки че за теб ще бъде много болезнено. Освен това вероятността нищо да не излезе от трансплантацията е много голяма. Но щеше да продължиш да си мислиш, че си е струвало да се рискува. Може би ти би предпочел някой друг да направи този избор, но нямаше да възразяваш, че в случая ти си бил избраният. Щеше да стенеш, че не било честно, но щеше да го приемеш. Ето това сега искам от теб. Зная, че няма никакви гаранции за успех. Знам също така какво това ще ти причини. Нито за секунда не го подценявам. Но си заслужава да се опита. Край на пледоарията.

Ред покри лицето си с ръце и бавно ги прекара върху очите си. Третият и четвъртият му пръст от всяка ръка притиснаха страните на носа му.

Очите му светнаха. Той се усмихна и свали ръцете си.

— Само консултантска роля. Не се замесвам в оперативни мероприятия.

— И без това ръководството няма да се съгласи на друго.

— Ако го хванеш в мое присъствие, не искам да го видя.

— Дадено. С теб изглежда е станало много трудно да се работи. Обзалагам се, че винаги налагаш своето.

— Да, но само когато има основание за това.

— От кога започват моите двадесет и четири часа?

* * *

Вихрушка от телефонни обаждания се развихри между кабинета на началника на затвора и мобилния телефон на Кейт. Често едновременно.

Изписаха за Ред дрехи от склада на затвора. Естествено, лошо му стояха: крачолите — много дълги — се нагъваха на глезените, ръкавите — много къси — свършваха два-три сантиметра над китките му.

Кейт уреди подробностите по полицейската охрана за пътуването до Хийтроу, след това — по въздуха и през целия престой на Ред в Абърдийн.

Формулярите за пътуването бяха попълнени и подписани. Писменото разрешение от вътрешния министър се мъдреше най-отпред.

Канцеларията на Първия министър на Шотландия беше уведомена.

Полицията в Абърдийн беше поставена в състояние на повишена готовност и полицаите бяха инструктирани да подготвят местопроизшествията.

Кейт направи две лични позвънявания: едното до Франк в болницата — да разбере как е, и да обещае да го посети, щом се освободи; другото до Алекс, да организира за петък вечерта събиране на компанията.

Резервирани бяха стаи в хотел Хюгил в Абърдийн. Една от стаите трябваше да бъде външна, на третия или по-горен етаж, и да няма непосредствен достъп до пожарното стълбище или балкон.

Шест места бяха осигурени за последния полет от Хийтроу с разрешение за четирима от пасажерите да бъдат въоръжени. Беше поискано полетът да се забави, докато те пристигнат.

Самолетът излетя с четиридесет и пет минутно закъснение. Цяла секция от бизнес класата беше отделена с въжета за тях. Някои от пасажерите изсумтяха, като видяха, че Кейт, Ред и четирима мъже в костюми, с издути места там, където не е обичайно за мъжете, са причината за това закъснение. Кейт им хвърли такъв поглед, който би смразил и Медузата.

Ред нищо не каза по време на пътуването. Четеше протоколите на двата случая, разглеждаше снимките, изписваше някакви думи по бялото поле на страниците, когато намереше за необходимо. Нито веднъж не погледна наоколо, дори не погледна и към стюардесата, която дойде да сервира напитките. Кейт беше взела бутилка минерална вода за него, но в крайна сметка си я изпи. Като младо животно, което за пръв път излиза на открито, Ред изглеждаше леко притеснен — не че задната седалка на полицейската кола или вътрешността на самолета непременно могат да се класифицират като „излизане на открито“.

Те излязоха първи от самолета на летище Дайс в Абърдийн. Това отново породи сумтене и нов смразяващ поглед от страна на Кейт. Смрачаваше се, когато влязоха в полицейската кола и тръгнаха към Ууденд. Ред седеше на задната седалка до Кейт и разглеждаше светлините на града, който се готвеше за петъчната вечер.

Местопроизшествието беше добре осигурено. Прожектори бяха поставени и две полицейски коли бяха блокирали моста към болницата. Половината от детективите, които бяха ангажирани по случая, бяха налице, заедно с тези от отдела по огнестрелно оръжие, които от своя страна трябваше да наблюдават Ред.

Колата с Кейт и Ред спря, те излязоха и той посочи светлините.

— Да се махнат. И никого да не виждам на самото място.

— Светлините ще ти отвличат ли вниманието?

— Да.

Значи, не е сигурен в себе си как ще реагира на всичко това. Ако нещо откачи, не иска това да стане публично достояние.

— Мога да ги издърпам в края на периметъра на произшествието, но не по-далеч.

Ред помисли малко и кимна с глава.

— Добре, но всички да се отдръпнат. И ти също.

Светлините изгаснаха. Той остана сам в периметър петдесет на петдесет метра. Ако не го познаваше добре, Кейт би сметнала, че той мисли как да офейка.

Дали го познавам добре? Мислеше си, че го познава, когато двамата работеха по случая със Сребърния език. След това видя какво той направи на Сребърния език. Явно въобще не го беше познавала.

— Става. Но всяка стъпка от периметъра ще е под наблюдение.

— Ясно.

Кейт повиши глас:

— Окей. Всички да се издърпат назад, извън мястото. Разпръснете се и обкръжете периметъра. — Тя преброи наум хората. — По седем-осем човека от всяка страна, на разстояние пет метра един от друг. — Пълно мълчание. — Питър, изгаси прожекторите!

— Какво?

— Изгаси прожекторите.

— Защо?

— Защото никакви прожектори не е имало, когато Черната усойница е бил тук, ето защо!

— Той за кого се мисли, шибаняк такъв? Не се бихме при Банокбърн^[2], за да я докараме дотук.

С маршова стъпка тя отиде при Фергюсън и тикна лицето си право в неговото:

— Той е тук, защото аз го помолих да дойде и, докато е тук, ще го третираш като шибана кралска особа. Ясно?

И така, в оградения от полицаите периметър, които наблюдаваха всяко негово движение на лунната светлина, Ред Меткалф се опита да пресъздаде убийството. Отне му известно време. Два пъти се поколеба, два пъти му се прииска да отиде при Кейт и да й каже, че не може да го направи.

Той обаче не позволи безсилието да вземе в крайна сметка връх. Бавно, стъпка по стъпка, той си възвърна контрола и заедно с това — умението си. Всичко стана много трудно, защото от дълго време се бяха натрупали пластове на съпротивление, въпреки че това бе дълбоко заровено, но никога потушено. Понякога той самият почваше да го изравя, а понякога то самото изскачаше при него.

Започна да изследва мястото, където е била положена Петра Галахър. Провери повърхностния слой на земята, потърси входове и изходи, гребна с ръка малко пръст, освети с фенерче снимките и страниците с интервюта на свидетели, също и протоколите от аутопсията; провери подробностите, за които не беше сигурен. Приближи лицето си до мястото, където тя е кървяла, подуши го, опипа го. Движеше се напред-назад, мушкаше с ръка въздуха, понякога бързо, понякога бавно. Имаше вид на практикуващ тай-чи.

Измина час, преди да се приближи до Кейт.

— Е, какво?

— Да отидем при второто местопрестъпление.

Сред полицаите премина тръпка на недоволство. „Всичко това за нищо?“

— Чухте го! — плесна с ръце Кейт. — Отиваме при номер две.

Фергюсън дойде при нея.

— „Чухте ли го?“ — Той я изимитира. — Шефе, кой тук командва, ти или той?

— Аз.

— Не ми изглежда.

Тя разбираше как Фергюсън го възприемаше. Той вероятно смяташе, че Кейт по някакъв начин абдикира от професионалния си статут. Това я накара да си помисли дали той не си въобразява, че тя цели нещо с Ред.

— Не ми пука как изглежда.

В Толохил Ууд се повтори същата процедура. Ред остана там почти толкова, колкото в Ууденд, като че ли го беше измерил по часовник. Но дори да го беше направил, Кейт не забеляза.

— Искам да се върна в хотела — каза Ред, когато приключи.

Чу се изръмжаване:

— Егати шибаняка!

Кейт игнорира заяждането.

— Това е всичко. Благодаря ви много. Утре в девет часа съвещание, както обикновено.

Тя вкара Ред в полицейската кола, преди някой да го беше докоснал. В момента, в който се затвориха вратите, той се обърна към нея.

— Ти съвсем си объркала нещата.

— Как?

— Той не е сексуален садист. Мушканията с нож и обезобразяванията не са целели гениталиите, гърдите или лицето. И не е имало проникване.

— Да, не е имало проникване, но на външен предмет. Иначе той ги е изнасилил.

— Това не е така. Първо, той е мастурбирал и след това с пръсти е вкарал спермата. И в двата случая е така.

— Откъде знаеш?

— Спермата е намерена сравнително близко до отвора на влагалището: четиринадесет сантиметра вътре в Петра Галахър и дванадесет при Елизабет Харт. Това са максималните разстояния, до които е стигнала спермата вътре в тялото. При една еякулация обаче спермата щеше да се окаже вкарана много по-навътре.

— Ами ако се е издърпал в последния момент?

— Ти какво, мислиш, че е бил загрижен за контрола над раждаемостта?

— А защо би го направил, както ти казваш?

— Объркване. Искал е нас да обърка, защото самият той е объркан. Той се е чувствал като победител, почувствал победата, когато ги е убивал, и е изразил това си чувство чрез мастурбиране. Това обаче е симптом за убийства, а не причина. Той не убива, за да си достави удоволствие, а получава удоволствие след като е убил. Долавяш ли тънкостта?

— Почти. Въпреки че е възможно убийци, тласкани от своите садистични сексуални фантазии, да убиват, без да се опитат да го вкарат в жертвите си или да извършат някакви други актове, приличащи на сексуални. Тук терминът „сексуален“ означава фантазия, а не действие.

— Съгласен съм, но ти трябва да вникнеш в контекста.

— Тоест?

— Тези престъпления са организирани, а не дезорганизирани. Те са фокусирани върху акта, а не върху процеса. А ти си го обърнала обратно.

— Защото имах достатъчно основание. Те показват всички признаци на дезорганизиран убиец: изключително насилие, разчленяване, унижаване на жертвата, липса на план какво да се направи с тялото след убийството…

— Да. Но тези организирани или дезорганизирани дефиниции не са без грешки, не ги вземай за чиста монета. И така, ако приемем, че той не е сексуален садист, тогава какво ни остава?

— Несексуален садист?

— Не е и така. Той не е и садист.

— Но той ги е измъчвал.

— А след това им е отрязал крайниците и ги е подредил. Това вече е ритуал. Тук се крие ключът. Мъчението е само част от ритуала. Бих предположил, че Черната усойница е един от малкото серийни убийци, които наистина са душевноболни.

— Винаги си казвал, че няма убиец, който да е душевноболен, че всяко престъпление си има смисъл по неговата логика, колкото и изчанчена да е тя.

— Продължавам да го твърдя. Когато казвам душевноболен, имам предвид в медицинския смисъл на думата. Той стърчи като нещо несъвършено в реалността. Черната усойница е подтикван да убива от един от следните фактори. — Ред ги изброи на пръсти: — Психоза или откъсване от реалността, халюцинации, изразяващи се в това, че вижда или чува неща, които в действителност не са там, или самоизмами, тоест напълно фалшиви идеи. В този контекст — именно тук е ключът, Кейт, и искам да наблегна именно на контекста. Трябва да се подчертае, че действията му за него са напълно смислени. Разчленяването на крайниците, усойницата, завързаните с въже ръце и крака около врата — всичко това за него е напълно смислено. Повтарям — за него!

— И в какво се заключава тази негова особена психоза?

Ред вдигна ръце.

— Това не знам. Това ще е най-трудното нещо да се разкрие, ако имаме късмет. Отключило го е някакво външно въздействие, което трябва да открием. Но много психози се възбуждат отвътре. Спомни си например за Ричард Чейз.

— Чейз ли? Не беше ли той… — Кейт прещрака с пръсти, като се мъчеше да изрови от паметта си случая. — Аха, този вампир от Калифорния, нали?

— Вампирът от Сакраменто, да. Той вярваше, че собствената му кръв се превръща в пудра, затова беше убил пет души и им беше изпил кръвта, за да замени своята. Или другите, като Дейвид Берковиц, „Синът на Сам“, когото бяха измъчвали виещи гласове и луди фантазии. Беше казал, че съсед му бил Сатаната и той му заповядвал да убива. А съседът се оказа едно старче, който имаше фирма за телефонни секретари. Но да се върна на мисълта си. Ето ти двама истински халюциниращи убийци. И в нито един от случаите не би могла да разкриеш единствено чрез детективски методи специфичната халюцинация. Тук нямаше да ти помогне и изследването на местопроизшествието. Поне при случаите на Берковиц. Нямам представа колко кръв би могъл Чейз да изпие наведнъж.

— Тогава откъде да започнем?

— От насилието в ранна възраст. Невъзможно е едно дете, израсло в стабилно семейство и обградено с обич, постоянно да предпочита фантазията пред реалния живот. Вярно е, че има убийци, които са прекарали великолепно детство, но те просто са били по рождение лоши. Защото законът за намирането на средните стойности ни препраща в другата посока.

Екипът по охраната ги чакаше в Хюгил.

— Сега няма да се насилвам, ще преспя и може би на сутринта ще ми дойде отговорът.

— Надявам се.

Кейт бръкна в джоба си и извади визитна картичка. Подаде му я и каза:

— Ако измислиш нещо, обади ми се, няма значение по кое време.

Той отвори вратата на колата и излезе на тротоара. Въоръжените охранители се струпаха около него. Докато го ескортираха вътре, той се обърна и я погледна. По лицето му нищо не можеше да се прочете.

* * *

Брона беше задрямала във фотьойла, когато Кейт влезе. Тя отвори очи, прочисти гърлото си и започна да я наблюдава.

— Съжалявам. Ужасен ден беше.

— Има ли нещо ново?

— Може би скоро ще има.

— Винаги така казваш.

— Ще се справя. Къде е малкият палавник?

— Предполагам, че вече е дълбоко заспал.

Кейт влезе в спалнята за гости. Лео се беше завил под завивката. Тя се наведе над него:

— Хайде, момчето ми, отиваме си вкъщи.

Лео се размърда и се събуди. Очите му бяха полузатворени, а косата му — разрошена.

— Мамо, днес се ударих в училище.

— Къде, милото ми?

— Ей тука. Паднах на площадката, като играехме. — Той дръпна завивката и вдигна левия крачол на пижамата си. — Ето тук, погледни!

На коляното му имаше лека драскотина. Кейт трябваше да се вгледа добре, за да я види.

— Няма нищо, Лео.

— Ама ме боли.

— Ти си голямо момче.

— Мамо, боли ме.

Гневът изскочи от нея без предупреждение и надви умората й.

— За бога, Лео, занимавам се с трупове, на които гърлата им са прерязани. Баща ми е в болницата с метални частици, заседнали в мозъка му. Стига, я се стегни!

Очите му се отвориха от учудване. При вратата се чу възкликване. Брона беше чула как Кейт се сопна на момчето, и не можеше да повярва. Лео започна да плаче, Брона се втурна в стаята и го прегърна. Лицето й беше изкривено от укор, който не можеше да бъде изразен с думи.

* * *

Беше осемнадесетият му рожден ден. Никой нямаше в къщата, никой нямаше да му помогне да отбележи пълнолетието си. А това означаваше, че той можеше да излезе от мазето и да си представи, че всичко е негово.

На външната врата се почука. Той отвори. Отвън стоеше слаба жена с прибрана назад коса. Стори му се позната, но не можа да се сети коя е.

— Ти си момчето. — Гласът й беше остър и насечен. — Ти си момчето на Айвън.

— Баща ми е мъртъв.

— С тебе искам да говоря. Искам да ти кажа нещо, но трябва да го приемеш, че е истина. Трябва, разбираш ли?

Леко налудничавото й държание му помогна да се сети коя беше тя. Лудата, която Айвън беше докарал вкъщи в деня, когато се удави. Жената от лудницата, която Айвън чукаше и която с писъци побягна към полицията.

— Ти… не се ли казваш Кери?

— Не, Каси. Сега ме чуй.

Той не я покани да влезе вътре, а и тя като че ли не искаше. Очите й трескаво горяха.

— Казаха ти, че се е удавил. Излязъл в бурята да търси да помогне на други хора, и се удавил. Нали това и на теб ти казаха?

— Ами така е станало.

— Той не се е удавил.

— Но намериха части от траулера му.

— Не се е удавил. Знам как е умрял. Искаш ли и ти да знаеш?

В ума му смътно пробягаха спомени от рибарските мрежи, натежали от дървените отломки на траулера на баща му; как сърбаше от кучешката паница, докато Крейг му се присмиваше.

— Да, искам да знам.

И тя му разказа.

* * *

… Децата играеха навън.

Айвън се изправи и каза:

— Отивам да си взема душ.

Той не бързаше. Три седмици в морето. Целият беше пропит от миризмата на рибно масло, мръсотия и изгорели дизелови пари. Когато пусна водата да напълни ваната, тя почерня за секунди. Източи я и отново я напълни. Когато вече се беше измил наполовина, водата вече бе станала хладна. Пак източи. По ваната останаха петна от мръсотия и сапун. Нямаше никакви хавлии.

— Айлиш! — Той се провикна високо и раздразнено. — Айлиш, донеси ми хавлия!

Тя влезе в банята, като носеше пред себе си хавлия. Когато Айвън се пресегна, тя я пусна на мокрия под.

— Какви ги вършиш, за бога! — Той се наведе да я вдигне. С наведена глава не видя какво тя държеше скрито под хавлията.

Рибарска мрежа от тънки, но много издръжливи найлонови нишки.

Тя хвърли мрежата върху него, от главата надолу по тялото. Той се омота в мрежата, започна да се бори, да се освободи. Дупките на мрежата бяха като отворите на затворническа решетка, през които се виждаха части от изкривеното му от ярост лице. Айлиш вече не държеше мрежата. Тя беше станала част от нея, тя беше сякаш самата мрежа, примамката, партньорката в леглото, партньорката в смъртта, силната ръка на убийството.

— Какви ги вършиш, жено? Какви ги вършиш?

В банята влезе Крейг, който дотогава беше скрит. В ръцете си носеше брадва. С едната ръка държеше края на дръжката, а другата беше при острието. Протестите на Айвън замряха в гърлото му и изскочиха отново, още по-силни, когато Крейг вдигна високо брадвата над главата си и замахна надолу, като едната му ръка се плъзна по дръжката за по-добра хватка. Два удара по гърдите на Айвън, два дълбоки среза, от които кръвта изскочи и се разля по бялата, току-що измита кожа.

Айвън се преобърна във ваната. Крейг подаде брадвата на Айлиш. Въпреки че ръцете й бяха тънки, в тях брадвата изглеждаше лека. Един добре премерен удар през врата и главата се отдели. Айлиш и Крейг започнаха бързо да работят. Тялото на Айвън беше натикано в стар сандък. Изчистиха всеки сантиметър от банята. Извиваха напоените с кръв парцали и ги изцеждаха във ваната. Влакна от тях задръстваха цедката и се връщаха, без да могат да се оттекат, като че ли протестираха. Търкаха до изтръпване. Молекула по молекула те го изтриха от живота си.

Чак по здрач спряха да чистят. Айлиш отиде да вечеря с децата и им каза, че Айвън отново бил отишъл в бурното море. След вечеря тя ги сложи да спят.

Луната беше като тънък отрязък на небето и почти не хвърляше светлина. Никой не ги видя как изнесоха сандъка. Крейг вървеше отпред, да може да поеме повече от тежестта. Дотътриха го до брега и го натовариха в траулера на Айвън. Крейг събра камъни от плажа, за да увеличи тежестта на сандъка. Привързаха и малката лодка на Крейг и се отправиха към бурята.

Като излязоха от залива, те вдигнаха платна, защитата на брега вече я нямаше. Вълните бяха по-високи. Крейг насочи траулера право срещу тях, понеже знаеше, че не може да си позволи да остави траулера да посреща вълните странично. За секунда те оставаха като в безтегловност на върха на всяка вълна, преди траулера да се гмурне във водата.

— Това е лудост — извика Айлиш, гласът й едва се чу от шума на бурята.

На палубата, здраво завързан, за да не се хлъзне, стоеше безразличен сандъкът с убития вътре.

Водата се стичаше на каскади от траулера след всяко гмурване между вълните. Айлиш продължаваше да мисли, че това е лудост, и сигурно беше права, но вече нямаше връщане назад. Пръски морска вода ги шибаха през лицето, като че ли ги режеха бръсначи, а далече зад тях вълните експлодираха при ударите в скалите.

Пред тях се издигна най-масивната вълна, която човек би могъл да си представи. Беше толкова огромна, че закри нощното небе. Крейг беше впил ръце в кормилото, а Айлиш се беше хванала здраво в парапета. И двамата разбираха, че само така можеха да оцелеят.

Вълната се стовари върху тях като падащ бетон. Траулерът пропадна напред, завъртя се така, че кърмата зае мястото на носа. Нова вълна го удари и го върна в първоначалното му положение.

— Пускай сандъка! Веднага!

Айлиш пое кормилото, а Крейг се затътри като патица по палубата. За момент си възвърна равновесието и започна да удря по парапета. Един удар, последван от друг по-бърз. Междувременно се хвана здраво за една от дръжките, защото траулерът се гмурна през нова вълна. Последваха още три удара и страничният парапет пропадна в морето.

Крейг започна да сече въжетата, които прикрепяха сандъка. Траулерът се изправи откъм подветрената страна, а сандъкът започна да се плъзга. Крейг сръчно отстъпи настрани и сандъкът се гмурна в кипящото море. В следващия момент гладните вълни го погълнаха и той изчезна.

Моряците знаят, че когато морето си вземе своето, то се успокоява. Когато двамата обърнаха траулера към брега, вълните вече се разреждаха и вятърът бе станал по-благоприятен. Те се прехвърлиха в малката лодка. Айлиш започна да изгребва насъбралата се вода, а Крейг замахна с брадвата по корпуса. Проби го на две места под ватерлинията.

Оставен без контрол, траулерът потъна бързо. Крейг освободи привързващото ги въже, за да не потънат заедно с нея. Почакаха докато той окончателно изчезна. След това запалиха мотора на малката лодка и се отправиха към брега, като се плъзгаха върху вече изтощените вълни на океана.

* * *

Каси Маккечни, горката Каси Маккечни! Надарена с някакво второ виждане да предсказва, да се изявява като екстрасенс — както и да го наречеш — и същевременно осъдена да я считат за луда и с презрение да не й вярват!

Двамата седяха, мълчаха като двама странници и чакаха Айлиш и Крейг да се завърнат. Седяха в кухнята, също както преди години, когато Каси се върна с полицията.

Той вече се чувстваше свободен в къщата. Ужасното нещо, което току-що бе научил, го беше освободило. Айвън не беше предоставил тази къща и живота си на натрапниците. Това бе негов дом. Той беше синът и наследникът. Кралят, който се завръщаше от дълго изгнание.

Кой би могъл да изтръгне лошото семе, проклятието?

Айлиш и Крейг се върнаха привечер.

Айлиш моментално позна Каси и разбра защо тя е дошла. Винаги бе знаела, че този момент ще дойде. Че тайната й се знае извън стените на банята и извън морските вълни. Ако през всичкото това време, очаквайки този момент да дойде, бе заплащала по някакъв начин за стореното, все пак това представляваше само една мъничка част от цената, която тя дължеше.

Айлиш отиде до мивката, а Крейг неуверено остана при вратата.

Във въздуха проблесна стомана. Ножът изчезна в блузата на Каси и влезе в гърдите й. Учудване и болка сгърчиха лицето й едновременно с кръвта, която овлажняваше плата. Айлиш здраво стисна дръжката и издърпа ножа. Чу се свистене, породено от струята въздух, която се втурваше да запълни вакуума в умиращото тяло на Каси. Айлиш замахна отново, но този път момчето се оказа по-бързо. То сграбчи китката й и я прасна в масата. Ножът издрънча на пода.

Крейг тръгна към тях. Момчето се сниши на пода и се изправи. Заби ножа в гръдния му кош и го завъртя до сърцето. Крейг продължи да се движи напред и надолу, като в същото време момчето измъкваше ножа от него. Той умря докато падаше.

Крейг беше мъртъв. Каси умираше.

Сега бяха останали само майката и синът. Всичко беше обвито в непозната, ярка светлина.

Айлиш смъкна ризата си от едното си рамо. Дрехата падна от увисналата й гърда.

— Нямаш ли уважение към това? — Тя я подхвана с дланта си като топка. — Това тук ти даваше да бозаеш. Та аз съм твоя майка, аз ти дадох живот.

Момчето се поколеба. В момента, в който осъзна, че това е, което винаги бе искало да направи, то не можа да намери сили да го стори.

От върха на ножа в ръката му капеше кръвта на любовника й. Лицето й го умоляваше да не го прави.

Баща му го бе заченал, майка му го бе родила. Тя бе браздата, в която е било посято семето на Айвън. Без баща няма раждане. Айвън е истинският създател на неговото съществуване.

Зад молбите на Айлиш прозираше дълбоката й вяра, че момчето няма да се реши да я убие.

Но тя грешеше. Подтикът беше много силен.

Той насочи ножа към гърлото й.

Тя закрещя:

— Недей да превръщаш живота си във вечен срам! — Но той я прободе и продължи да реже, толкова надълбоко и надлъж, че почти й отнесе главата. Писъкът, който момчето чу, когато тя падаше, беше неговият. Нейният смъртен писък бе неговият родилен вик. Майката и синът агонизираха в тяхната еволюция.

Той хвърли тялото й върху това на Крейг. Главата й се залюшка като врата на панти.

В ушите му гърмеше нейният глас как тя го дразнеше, проклинаше, унижаваше: „Ах, ти, малко отвратително животно. Ти, малко копеле. Дадох ти живот бе. Ти си една змия, която родих“.

Той се надвеси над тялото и й се загледа в цветовете на врата й: вратните вени бяха във виолетово, гласните струни в бисернобяло, вратните хрущяли — в жълтеникаво. Момчето изтръгна ларинкса й и го хвърли в кофата за боклук. Хрущялите на ларинкса се блъснаха в нещо твърдо и подскочиха, като че ли искаха да се нахвърлят срещу него. Дори и мъртва, момчето не можеше да я накара да замлъкне.

Кухнята беше опръскана цялата с кръв, но той знаеше какво точно трябва да направи. Премина из цялата къща като вихър: преобърна масите, смачка картините, счупи столовете, разхвърли дрехи и предмети на пода, като омаза някои от тях с миризмата си. Жизнената сила на Айлиш го наелектризираше. Тази нейна енергия му даваше сили да изтрие и последните следи от съществуването й, тъй както тя бе постъпила с Айвън. Той се втурваше и влизаше нагоре-надолу по стаите, и единственото място, което остави непокътнато, бе мазето.

Когато свърши с къщата, той изнесе тялото на Каси над стръмните скали и го хвърли надолу. Наблюдаваше как то отскача от скала на скала и как се заби в пясъка на брега с начупени, разперени крайници. Вълните започнаха да го обливат, отначало предпазливо, като подхождащ любовник, после все по-уверено и по-уверено. Започнаха да я плъзгат напред-назад, от брега към морето и обратно, докато пясъкът под нея не се разми. И тогава вълните я засмукаха окончателно.

Покровът на нощното небе бе над него. Сякаш провесена от небето, луната светеше с потискаща светлина. Оставаха два дни до пълнолуние — времето, през което лунното притегляне дърпаше океанския боклук към брега и водата се очистваше. Морето се простираше пред него и никой не можеше да го пресуши. То беше ценно като сребро, вечно подновяващо се; раждаше повече, отколкото можеха да му отнемат. Синът на Айвън гледаше морето и чувстваше как пулсиращите пориви на кървавата му ярост затихваха, тъй както приливите се укротяваха на брега…

Той тръгна надолу по пътеката към брега. Вълните се носеха по залива като дълги маркучи и от гърбовете им политаха гриви на пръски. Те се хвърляха в краката му и бягаха обратно по пясъка и камъните, ръкопляскаха му, като изпускаха струи бели мехури.

Да, така трябваше да бъде! Тази вечна битка се водеше от милиони години — монотонна и повтаряща се. Фронтовата й линия се местеше, но винаги си оставаше същата — мястото, където водата и земята се сблъскваха. Морето никога нямаше да може да бъде укротено, никога нямаше да може да бъде успокоено. Вятърът можеше да застине, слънцето можеше да бъде затъмнено, но морето винаги щеше да отказва да бъде подчинено. Съдбата му беше да продължава да барабани по брега до края на времето. Морето беше давало сила и спокойствие на човека от самото му появяване на света. И когато и последният човек си отидеше, морето пак щеше да остане.

Синът на Айвън обичаше морето, но това не го правеше негов приятел. Морето беше враг. То трябваше да бъде убеждавано и хвалено, ласкано и примамвано, но никога не трябваше да му се има вяра. Човек трябваше да обича морето, но също така и да се страхува от него. Човек трябваше да познава настроенията и капризите му, да знае кога може да рискува и кога да му се подчинява, без да пита защо. Морето дава без задръжка, но също така и взема.

Ето го вече стигнал до морето! Той искаше да се потопи, напълно да му се отдаде. Водата можеше да го държи в солена безтегловност, да го целува, да му дава свобода и убежище. Да го измива до чисто със симпатията си към него. Той се гмуркаше и мехурчетата излизаха от страните на усмихнатата му уста и звучаха в ушите му като мъркането на телефонни звънци.

Върна се вкъщи, в утробата си.

Останалото бе въпрос на логика. Той намери кола — тук всички си оставяха колите незаключени — и потегли към Абърдийн. Направи така, че да бъде забелязан на различни места. По едно време отиде да види Катрин, която работеше в града. Тя не беше там. Остави й бележка, като внимателно я редактира с оглед времето и датата. Алибито му беше сигурно. Момчето усещаше свободата с върха на езика си, предугаждаше още по-хубавите неща отвъд параметрите на въображението си.

Случаят се превърна в малка сензация. Арестуваха Ралф Уайтсайд — един местен наркоман, с дълго колкото няколко ръце досие. Забелязали го като се скитал из селото, толкова дрогиран, че не можел да говори. Едвам могъл да си спомни името, и още по-малко какво е правел през предполагаемото време на убийствата. Полицаите бяха притиснати да намерят виновник. И той им бе като пратен от небесата.

Девет месеца по-късно се състоя съдебният процес. Ралф Уайтсайд беше признат за виновен и бе осъден на доживотен затвор.