Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (45)

XLIV

И така този разказ за събитията, незабравими по няколко причини, станали на 3 декември 1975 година вечерта, наближава своя край.

Започнах да го пиша същата вечер, когато се върнах, опиянен от щастие, в старата си къща във Виля Девото, след прекрасната разходка с Ирене по улица „Маркос Састре“. Първоначалната идея се роди — помня добре — от внезапен и необясним вътрешен подтик; може би от желание да запазя и да не оставя да потънат в забрава всички тези прекрасни неща, които ни се случиха на всички по време на незабравимата сбирка в онази сряда.

Поради пълната липса на опит в този род действия, аз наивно вярвах, че за няколко часа или за няколко дни най-много, ще завърша разказа. Истината е, че бавното и понякога мъчително негово написване ми отне малко повече от четири месеца. Четири дълги месеца, през които нощ след нощ си припомнях и грижливо пренасях върху хартията в най-точен хронологически ред всеки един от чудните мигове, съставляващи онази вечер. Това бе продължителна и — повтарям — не лишена от трудности задача, тъй като нито за миг не си позволих да компенсирам с въображението онова, което паметта ми, по някаква причина, не бе могла да съхрани.

Не мога обаче да отрека, че съм доволен от извършената работа. Без да претендирам ни най-малко, че този искрен и скъп на сърцето ми разказ представлява истинско литературно произведение, смятам, че той сам по себе си, както и многото часове, които посветих на написването му, бяха и ще бъдат полезни в не едно отношение. Ще се опитам да се обясня. На първо място, мисля, че това е най-добрият начин да можем да възкресим винаги, когато пожелаем, този низ от незабравими събития (някои от които промениха завинаги хода на живота ни) — да останат старателно отбелязани в старата счетоводна книга под формата на обективен разказ.

На второ място (и се надявам да не бъда сметнат за самонадеян) трябва да призная, че това непретенциозно, обаче сериозно, старателно и отговорно белетристично произведение някой ден ще даде своите плодове. Без, разбира се, да изоставям любимата си форма — сонета — аз бях свързан с него за четири дълги месеца. Изпълнението на тази задача малко по малко ми внуши мисълта, че не е напълно чужда на призванието ми литературната работа в проза. Искам да кажа, че не изключвам възможността в недалечно бъдеще да се замисля сериозно върху написването на разказ, кратка повест или — защо не — роман. Най-малкото се оказа, че притежавам известна способност за описание, която ми бе напълно неизвестна.

Но засега това са само проекти. При започването на тази страница казах, че разказът се приближава към своя край, но тъй като нямам навик да оставям нещата недовършени (в този случай епилога за нашите скъпи членове на Полимния), искам да добавя още няколко реда.

Преди всичко ще направя кратък преглед на сбирката на 10-ти, сряда, тоест следващата след описаната в този разказ. Тя действително бе интересна, и не ми се иска да пропусна някои факти, които донякъде са следствие от предишната сбирка.

Заглавието на поемата на господин Чавес, например, бе съобщено доста протоколно от нашия председател в началото на рецитала и след няколко напрегнати мигове на очакване. Избраното от него заглавие бе „Разпъване заради любовта“ или „Мъченичеството на един влюбен, на чиито пламенни чувства възлюбената му отвръща с невярност“. И името на авторката — Ирене Бенгоечея. Ирене, поруменяла от вълнение, освен поздравленията и благодарността на господин Чавес, подкрепени от бурни ръкопляскания, получи и прекрасния том на Кришнамурти, подарен от госпожица Кищернмахер.

Не ми се иска да пропусна и това, че напълно преобразеният от щастие и оптимизъм господин Фругони пръв излезе на подиума, откъдето с приятен провинциален акцент най-сетне прочете дълго отлаганата си поема „Призракът в талигата“. Това прекрасно произведение бе изписано с туш върху брезентовото покривало на истинска миниатюрна талига, теглена от четири лъскави дървени волове. Или, да пропусна, че стеснителният господин Паско неочаквано внесе забавна и весела нотка, като се изкачи на подиума с китара в ръка и изпя с акомпанимент и доста приятен глас една весела закачлива чакарера по свой текст, посветена „с най-голяма почит“ на госпожа Цимерман, с което спечели възторжените аплодисменти на слушателите.

Невероятният Мастандрея ни прочете „преждевременно“ — така каза той — прословутите четири сонета, които, отпечатани върху оранжев картон, щял да изпрати на всички членове на Полимния, заедно с „безкористни и най-искрени благопожелания по случай Нова година“.

Ирене и госпожа Джанело, буквално принудени от госпожа Цимерман да дадат достоен отпор на това „несправедливо мъжко превъзходство“, прочетоха кратки, но много хубави свои стихове. А аз — последният рецитатор за вечерта — прочетох от подиума, както се бях задължил пред нашата секретарка по протоколите, триптих сонети, посветени на Ирене, освен любовния „На една дама“, който дотогава не се бях осмелил да прочета пред публика. Очевидно развълнувана, Ирене ми поиска копие — щяла да ги препрочете после сама. А когато си тръгвахме, господин Чавес специално се приближи, за да ми каже, че тези четири сонета са най-доброто, което е излязло изпод перото ми, и са сред най-съвършените произведения четени в клуба на Полимния.

С една дума, макар и без вълшебството и пламенността на предишната сбирка, рециталът на 10-ти бе много приятна и положителна среща с Поезията.

И накрая, преди да поставя последната точка, ще кажа нещо за сегашното положение на нашето Дружество и на някои негови членове, след като почти незабелязано изминаха четири месеца от онази паметна вечер.

Благодарение на активната дейност на господин Ромуалдо Чавес (и скромното ми сътрудничество поради положението, което заемам в банката) най-сетне ни бе отпуснат кредитът, който чакахме от толкова време. Хубавата къща на „Теодоро Вилардебо“ става изцяло собственост на Полимния.

Друго щастливо събитие, което по някакъв начин засяга всички ни, е, че господин Фругони и госпожа Мастрокарбоне, бивша Джанело, благодарение на неоценимата помощ на госпожа Цимерман, завинаги преодоляха предишните си проблеми. За наша всеобща радост сега те живеят заедно в една очарователна къщичка на улица „Байгория“, през няколко преки от клуба. Често след сбирките Ирене, аз и някои други приятели се отбиваме там на чашка кафе със скъпата двойка.

Ирене и аз ще се сгодим през юли. Вече съобщихме това на приятелите си и е възможно, ако семейството на Ирене няма нищо против, да отпразнуваме официално годежа в любимия ни клуб на „Теодоро Вилардебо“.

От друга страна, знам, че Мастандрея поддържа отлични отношения с доня Сулема, а че Ромилио и Дора, подпомагани от господин Чавес, правят постъпки да наемат един малък апартамент на улица „Куенка“, от което може да се заключи, че всеки момент ще обявят датата на сватбата си.

Накратко, мога да изкажа уверението, че от онази паметна вечер на 3 декември 1975 г. щастието се възцари сред нас и няма причина да ни изостави.

От вестниците и средствата за масова информация узнаваме за насилия и дори за престъпления, извършени, изглежда, от политически подбуди. Очевидно в страната цари безредие и безпокойство. Дори ни бе намекнато, че поради активната културна дейност, която развива, Полимния може да има неприятности с полицията. Най-голяма предвидливост, или боязън в това отношение проявява Мастандрея. Аз, откровено казано, не вярвам на тези неща. Онези почти забравени заплахи по телефона, за които безгрижно ни бе уведомил господин Чавес, никога повече не се повториха. Явно, както трезво предположи тогава госпожица Кищернмахер, става въпрос за зла шега.

Но затова пък съм твърдо уверен, че Дружеството, напълно чуждо на смяната на правителствата, ще продължи да бъде наше тихо убежище и най-безопасен оазис, далече от всякакъв хаос. И че някои съобщения, сигурно преувеличени, за обиски, отвличания, убийства и прочее, не трябва много да ни притесняват. Жертвите, ако наистина е имало такива, сигурно са били активни политически дейци и следователно в тези трудни моменти са били изложени на жестоки и може би несправедливи форми на терор.

Но за щастие всичко това не засяга нашата Полимния. Никой от нас не развива политическа дейност и би било смешно да се мисли, че Ирене или господин Фругони например могат да имат нещо общо с така наречената подривна дейност. А освен това, всякаква политическа дейност в Дружеството е категорично забранена от нашия устав.

Искам да повторя още веднъж, че нас ни интересува само духовното общуване чрез поезията. Ние искаме единствено да се събираме седмица след седмица в старата къща на улица „Теодоро Вилардебо“. В тази скъпа и уютна къща, в която напоследък проведохме толкова прекрасни сбирки. И в нея развиваме не само нашите влечения, но тя е истинско топло и неприкосновено духовно убежище за нашите скърби и самота. Дано Бог, който вижда всичко от небето, да ни закриля.