Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (28)

XXVII

— Отвратителна жега.

— Май че ще вали.

— А тук вътре е още по-горещо. Навън поне малко подухва.

— Колко ти е часът?

— Минава без двайсет.

— Без осемнайсет.

— Всички ли са тук?

— Номер 41 го няма.

— Мамка му, тоя винаги закъснява.

— Ето го, идва.

— Какво става, дявол те взел?

— Защо?

— Защото е без седемнайсет.

— Сменях маслото.

— Не се прави на балама.

— Ако завали, може би ще се разхлади.

— Кой знае.

— Заредихте ли резервоарите?

— Ей, тарикат, оттук се вижда дулото на Итака-та.

— Е и?

— Нищо, но по-добре я скрий.

— Карайте след мен. Аз ще следвам шефа.

— Дай ми адреса.

— Чакай. „Теодоро Вилардебо“ 2562.

— А-а?

— Някъде към Виля дел Парке.

— Гледа ли „Упоморпо“ вчера?

— Страшен беше.

— Какво ти е, бе?

— Спи ми се. Снощи не съм спал.

— Обиск ли?

— Не бе, братче, оная мадама от миналата седмица.

— Кажи й друг път да дойде с някоя приятелка.

— И ти да си поживееш, а?

— А тебе ще те сложа да си легнеш рано, тарикат.

— Гледай си работата.

— Не е ли към Виля Девото, а?

— Натам някъде.

— А после?

— Отде да знам. Мисля, че по пътя за Есейса.

— Пита ли?

— За какво? После ще видим.

— Пазете колите. Никаква кръв вътре.

— А шефа къде е?

— Отиде да пикае.

— Приятел, дай малко от това.

— Гледай го ти, тарикатчето. Закъснява, а на всичкото отгоре си забравя нещата.

— Не ставай говедо. Дай малко, забравих ги в другата кола.

— Някой ден ще си забравиш и желязото.

— Дай де, стига си се занасял.

— Ей, какво правиш?

— Една ролка лейкопласт и едно руло въже. Нищо работа.

— Изчезвай си в колата.

— Вече са доста кофти.

— Трябва да дадат нови.

— Трябва да се пазят, приятел.

— Майната ти.

— Надявам се да свършим рано.

— Защо?

— Жената. Има температура.

— Нещо сериозно ли?

— Не, грип. Ама е кофти.

— Според мене ще свършим към четири.

— До шест няма да мога да си легна.

— Какво да се прави. Бачкането ни е такова.

— Без десет е.

— Шефът идва.

— Качва се. Следвай ме и без истории.

— Я ги виж тия на вратата. Разкарай ги.

— Изчезвайте, мамка ви, изчезвайте, ви казвам.

— Здравата се уплаши дебелият.

— За малко да се претрепе.

— Всичко в ред ли е?

— Всичко е в ред, Шефе.

— Давай.

— По списъка ли, Шефе?

— Да.

— Дали са всички?

— Отде да знам.

— Много ли са, Шефе?

— Дванайсет.

— Мамка му!

— Кола 25 вика Центъра. Всичко е в ред.

— По „Хорхе Нюбери“ ли да тръгна?

— Не, по-добре по „Хуан Б. Хусто“.

— Кола 25 вика Центъра. Тръгваме за Виля дел Парке. Нещо ново?

— Нищо ново, продължавайте операцията.

— Не е ли малко рано, Шефе?

— В десет тръгваме всички. Давай.

— По списък ли да ги изкараме?

— Казах дванайсет, няма значение кои.

— Надявам се ония от 45-и участък да не се намесят като миналия път.

— Бевилакуа е предупреден. Няма да си покаже и носа.

— Ще му напомня за всеки случай. Да не стане беля.

— Няма страшно. След случая от миналия път си носи обица на ухото.

— По „Варнес“ ли да завия?

— Не, карай по булевард „Сан Мартин“. После по „Хонте“ до „Теодоро Вилардебо“. Дай знак на кола 41, когато завиеш.