Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (27)

XXVI

Господин Чавес, който въпреки задуха беше облечен в безукорен сив костюм с жилетка, бе забол в бутониерата си красива червена камелия, която допреди няколко минути красеше мършавата гръд на госпожица Кищернмахер. Не бях забелязал кога тя му я бе подарила, но навярно то е станало по време на приятелските излияния след рецитала на госпожа Цимерман.

Истината е, че това необикновено червено цвете, грейнало на ревера му, не само подчертаваше още повече непринудената елегантност на нашия скъп председател, но и подсказваше, че тази вечер в думите му ще има необикновено празнично настроение.

И действително беше така. Докато Ирене със знаци ми обръщаше внимание върху тази необикновена подробност — цветето — и незабелязано ми сочеше с поглед госпожица Кищернмахер, господин Чавес започна импровизираната си реч.

С благозвучния си глас и приятния си акцент на жител от Самора, той заговори най-напред за общественополезната дейност на Полимния „през тази свършваща вече година“. Говори за четиридесет и осемте поетически сбирки, проведени през годината, „включително и много приятната и по няколко причини незабравима“ сбирка в тази задушна сряда на 3 декември. И той сравни непрекъснатия низ от плодотворни срещи с „дълъг гирлянд красиви сияйни звезди, прекосил величествено черната тревожна нощ на 1975 година“.

Каза също така, че случаят му се струва много подходящ, за да отбележи прекрасната работа на всеки член на Полимния, и по-специално на ония, които заедно с него споделят отговорността в управителния съвет. Спомена „благородната и трескава дейност на госпожа Цимерман в качеството й на първи заместник-председател, самоотвержената и мълчалива работа на господин Фругони като ковчежник, точното и незаменимо водене на протоколната книга от госпожа Джанело“. Така той изреди всички членове на управителния съвет и за всеки намери топли, мили и похвални думи. Не мога да отрека почти детската радост, която изпитах, когато чух името си, произнесено с висок глас от подиума и когато нашият председател, сочейки ме, отбеляза и даде за пример, достоен за подражание, неизменното ми присъствие на всички четиридесет и осем сбирки през 1975 година, без да пропусна и без да закъснея за нито една.

Господин Чавес тъкмо пожелаваше на Ирене щастлива и плодотворна работа на новата й длъжност като ревизор, когато неочаквано се чу звънецът на външната врата. Младият Ромилио Соса понечи да стане, но госпожа Цимерман го изпревари и вече се отправяше през малкия сумрачен коридор към входната врата. Чухме дрънкането на ключовете, скърцането на бравата, познатото стържене на старите панти и веднага след това едно весело и звънко женско гласче каза „здравейте“, което принуди господин Чавес да замълчи и да изчака с вежливо любопитство влизането на новодошлата. Чу се бързо потракване на токчета в коридора и изпреварвайки с няколко метра госпожа Цимерман, на вратата на салончето се появи познатата ни Дора, привлекателната помощничка (или може би компаньонка) на госпожица Кищернмахер.

Без да се смути от малко протоколния тон на събранието и без да се притеснява ни най-малко от силното потропване на токчетата си, Дора, която бе облечена малко предизвикателно и носеше в ръка голям букет цъфнали акациеви клонки, весело каза „добър вечер на всички“ и потропвайки с токчетата си по паркета, поклащайки хубавото си съблазнително тяло, тя се приближи до майката на госпожица Кищернмахер и размени с нея няколко думи. Каза „да, да, разбира се“ и смущаващите й токчета отново затропаха, когато забързано прекоси още веднъж салона, за да седне доволна до годеника си, младия Ромилио Соса. Дора звучно целуна Ромилио и свойски го хвана под ръка. После кръстоса хубавите си крака, няколко пъти премигна с дългите си, тъмни и мисля, че изкуствени мигли, и свеждайки глава встрани като ученичка, впери блестящите си очи в господин Чавес, сякаш очакваше да продължи, или му разрешаваше да продължи, или като че ли искаше да каже, че изобщо не разбира защо е замълчал.

Господин Чавес, който през цялото време, докато Дора прекосяваше напред и назад салончето, не бе откъсвал очи от нея с любезна усмивка (нелишена от известно лукавство, трябва да прибавя), царствено сведе глава и сключвайки ръце, продължи обещаната и още незавършена реч.

След като приключи с работата в Дружеството, той се спря на чисто поетичната дейност, извършена от Полимния през 1975 година. С характерното си красноречие той изтъкна някои моменти, които нарече зенитни в тази ни дейност. Доста бързо изреди най-удачните четения и най-хубавите стихове на всеки член на Дружеството. Повърхностният баланс (при който имах голямата чест да бъда споменат във връзка с едни сонети за есента, които прочетох точно в началото на сезона) завърши с блестящите участия на госпожа Джанело и госпожа Цимерман същата тази наистина необикновена вечер на 3 декември 1975 година.

След това той сведе глава и направи продължителна пауза, очевидно за да привлече още повече вниманието. Когато установи, че цялата публика чака със затаен дъх, той вдигна очи и каза:

— Но освен всичко това не мога да не спомена тази вечер още нещо. И то също като благоуханието, излъчвано от красиво цвете, стигна до всеки от нас с трепета на щастието и блаженството.

Последва нова пауза, в която нетърпението стигна своя предел, и накрая той изрече онова, което се канеше да каже от самото начало и което изглежда бе истинската цел на спонтанната му реч.

Започна със задълбочено тълкуване на поемата „Любов през лятото“ на госпожица Кищернмахер и обясни всичко, което тайнственият термин нидага означава за него. После премина към универсалната любов, „ос, около която се върти безкрайната вселена“, така каза той, и веднага съчини редица прекрасни метафори за любовта. И когато очакването бе достигнало своя връх, той каза: „Любов, която, след като е преминала бурно по дългия друм на Историята и Живота, преобразявайки по пътя си безкрайните пространства на безразличието, днес се възроди в това наше любимо салонче“. С широк замах посочи облепените със сини тапети стени и завърши фразата с метафора, която, макар че идваше от възхитителния господин Чавес, ми се стори малко пресилена. „В това уютно и добре проветрено салонче — каза той — където Венера и Минерва, сдобрили се като по чудо, позволиха да разцъфне и прекрасната любов, наред със строгите занимания на ума.“

Първоначално помислих, че той просто иска да намекне за връзката, току-що станала публична тайна, между бившата госпожа Джанело и господин Фругони. Но после, докато говореше и обхождаше с очи цялото салонче, навярно е забелязал Дора, седнала до Ромилио, Мастандрея, който вече се държеше доста свойски с доня Сулема, Ирене с ръка вплетена в моята, и това го накара да завърши с този образ от класическата митология, който не можа да ме убеди напълно.

Но изглежда думите за помирилите се Венера и Минерва особено се понравиха на непознатата госпожица, седнала до господин Паско, защото тя веднага започна да ръкопляска и всички се видяхме принудени да я последваме. Това потвърди впечатлението ми за нея, че е пуританка, безразлична към народното творчество и малко педантка. Всъщност то няма особено значение и в края на краищата е все едно.

Господин Чавес властно вдигна ръка и ръкоплясканията веднага стихнаха. Ирене усети, че след намека на господин Чавес погледите на мнозина се впиха в нас. И срамежливо понечи да измъкне ръката си от моята. Но аз с решителност, която не подозирах, че притежавам, и с пламенен порив, който необяснимо предизвикваше у мен приятният ветрец от вентилатора, здраво я задържах. С победоносна усмивка смело отвръщах на погледите и беше невъзможно да не забележа, че много усмивки и кимания радостно одобряваха нашата скорошна и изненадваща идилия. Мастандрея дори има странното хрумване да ми намигне и да ми посочи със зле прикрито движение на палеца доня Сулема, която изглеждаше доста възбудена.

Дора и Ромилио не се почувстваха ни най-малко засегнати. За миг Дора сякаш забрави оратора и прошепна нещо на ухото на годеника си, или може би му предлагаше анасонови дражета.

Госпожа Джанело от последния ред съзерцаваше всички с нежна уморена усмивка. Но неочаквано, докато си приглаждаше роклята, тя лекичко и грациозно помаха на Ирене с ръка. И няма да преувелича, ако кажа, че лицето й сияеше, сякаш след трудностите, които бе преодоляла, сега бе потънала в дъгоцветен облак от щастие и той я закриляше от всички неприятности в света.

Искаше ми се да погледна господин Фругони, за да се убедя, че и той бе забравил тежките си проблеми, но господин Чавес, след като се бе насладил на ефекта от цветистата си митологична фраза, вече продължаваше речта си.

Той каза нещо много хубаво за краткия ни преход през живота и за това, че никога не бива да отхвърляме смелото предизвикателство на любовта, защото тя, според господин Чавес, е окончателната присъда на боговете. „Искам да кажа на бога“ — поправи се той след неволното покашляне на Ирене.

И в заключение на импровизираната си реч, той бавно произнесе с благозвучния си глас и с несъмнения си испански акцент тези кратки, прости и трогателни слова:

— А сега, когато любовта пламенно е положила отпечатъка на безсмъртието върху толкова скъпи лица, за мен е преголяма чест да прочета някои от скромните си стихове пред онези, които именно защото са в добро и благоприятно разположение на духа, ще ги приемат, не се съмнявам, с братско доброжелателство.

След това, оправяйки маншетите на безукорната си риза, той се приготви да започне рецитала си. Тогава изненадани забелязахме, че нямаше да чете, защото не държеше в ръцете си нищо, а противно на обявеното от него, щеше да рецитира стиховете си наизуст.