Лорън Оливър
Паника (36)

Хедър

Всяка изминала минута я доближаваше до края.

Би трябвало да изпитва облекчение, но вместо това чувството, което не я пускаше от самото начало на деня, беше страх. Казваше си, че само трябва да загуби. Трябваше да вярва, че Додж ще удържи обещанието си за парите.

Той не играеше заради тях. На някакво ниво Хедър винаги го беше знаела. Но й се искаше да го бе притиснала по-сериозно, да беше разбрала какво го мотивира. Може би точно това я изнервяше: дори сега, в самия край на играта, все още не проумяваше каква е крайната му цел. Това я караше да се чувства така, сякаш имаше и други игри, тайни правила, пактове и съюзи, в които самата тя беше само пионка.

Около пет часа следобед бурята премина и облаците започнаха да се разкъсват. Въздухът беше натежал от влага и комари. Пътищата щяха да са хлъзгави. Хедър обаче си напомни, че това няма значение. Можеше да се престори, че се е уплашила — или наистина да се уплаши — в последната секунда. И тогава Додж и Рей можеха да се изправят един срещу друг, а тя щеше да е свободна.

И все пак това чувство — тежест в стомаха й, сърбеж под кожата й — отказваше да се разсее.

Бяха сменили уговорката за Двубоя. Нямаше официални съобщения за нея, нямаше есемеси или имейли. Бишъп се беше покрил, просто в случай че някой е разгневен за начина, по който се бе развила играта. Хедър не можеше да го обвинява. Предполагаше, че и Вивиан е изчезнала. За първи път в историята на „Паника“ последното изпитание щеше да се осъществи със или без съдиите.

Новините обаче стигаха до Хедър, както ставаше винаги в градове, които бяха толкова малки, че се хранеха единствено от приказки. По цялата отсечка на магистралата, на която традиционно се провеждаше Двубоят, се бяха разположили ченгета. Затова трябваше да сменят местоположението. Избраха едно място недалеч от дерето и старите железопътни релси.

С ново пробождане в сърцето Хедър се запита дали Нат ще дойде.

Когато тръгна, беше шест часът следобед. Ръцете й вече трепереха и тя се притесняваше, че след около час ще е прекалено нервна, за да шофира, или ще се е паникьосала докрай. Ан се бе съгласила да й даде колата за вечерта и Хедър мразеше, че я излъга за какво й трябва тя. Но си обеща, че това е краят. Оттук нататък нямаше да има повече лъжи. И щеше да е много внимателна и да отбие автомобила от пътя много преди Додж да се приближи до нея.

Не каза „довиждане“ на Лили. Не искаше да прави голяма работа от изпитанието. То не беше голяма работа.

Най-много след няколко часа щеше да си е вкъщи.

Тъкмо бе излязла от алеята, когато усети, че телефонът й бръмчи. Не му обърна внимание, но жуженето веднага се поднови. После пак. Хедър отби и изрови апарата от джоба си.

Нат. Веднага щом вдигна, тя разбра, че нещо много, много се е объркало.

— Хедър, моля те! — заговори Нат още преди приятелката й да й е казала „здрасти“. — Ще се случи нещо лошо. Трябва да го спрем.

— Един момент, един момент — рече Хедър и чу, че Нат подсмърча. — Успокой се. Започни отначало.

— Ще се случи тази вечер — продължи Нат. — Трябва да направим нещо. Той ще загине. Или ще убие Рей.

Хедър едва следеше нишката на разговора.

— Кой?

— Додж! — проплака Нат. — Моля те, Хедър! Трябва да ни помогнеш!

Хедър всмука голяма глътка въздух между зъбите си. Слънцето избра точно този миг, за да доразкъса облаците. Небето бе обагрено с червени пръски — цвят досущ като на прясна кръв.

— Кои сте „вие“?

— Просто ела — настоя Нат. — Моля те. Ще ти обясня всичко, когато дойдеш.