Лорън Оливър
Паника (25)

Додж

Додж бе изминал само половината път до къщи, когато небето се разцепи и изсипа цял порой. Такъв му беше шибаният късмет. Само за няколко минути подгизна целият. Покрай него мина една кола, наду клаксон и плисна върху дънките му поток мръсна вода. Все още му оставаха три километра.

Надяваше се, че бурята ще утихне, но тя се усили. По небето засвяткаха светкавици, бързи и шеметни, и обвиха целия свят в странно зелено сияние. В канавките бързо се събра вода, а по обувките му полепнаха листа и картонени чаши. Додж сякаш ослепя: не виждаше движещите се автомобили, не и преди да се озоват почти отгоре му.

Изведнъж осъзна, че се намира само на няколко минути от къщата на Бишъп. Слезе от пътя и хукна. Ако имаше късмет, щеше да го намери вкъщи и да изчака на закрито бурята да спре или пък да си изпроси превоз.

Но когато стигна до алеята за паркиране, видя, че цялата къща е тъмна. Все пак отиде до верандата и похлопа на вратата с надеждата, че Бишъп ще отговори. Нищо.

Спомни си, че задната веранда е с комарник, и заобиколи къщата през морето от кал. Удари си пищяла в една стара косачка, залитна напред и едва не падна по лице. Изруга.

Вратата комарник беше, разбира се, заключена. Додж беше целият мокър и толкова нещастен, че се замисли дали да не пробие дупка в нея с юмрук — но после небето се освети от нова светкавица и в тази секунда на неестествена светлина той зърна нещо като барака за градинарски инструменти, малко по-назад и полускрита зад дърветата.

Вратата беше защитена от катинар, но тук късметът на Додж за първи път проработи: ключалката не беше на мястото си. Той натисна вратата, влезе и се разтрепери от промяната изведнъж да се озове на сухо и хладно място. Вдиша миризмата на влажни одеяла и старо дърво и зачака очите му да свикнат. Не виждаше абсолютно нищо. Само смътни очертания, тъмни предмети. Навярно още боклуци.

Той извади мобилния си телефон, за да освети малко, и видя, че батерията почти се е изтощила. Не можеше дори да се обади на Бишъп и да попита къде е и кога ще се върне. Супер. Но на тази светлинка поне успя да огледа бараката малко по-добре и с учудване видя, че е снабдена с електричество: на тавана имаше най-обикновена крушка, а на стената — ключ.

Светлината от крушката беше мътна, но все пак бе по-добре от нищо. Додж веднага видя, че постройката е по-подредена, отколкото си мислеше. Определено по-чиста от склада за отпадъци, който се водеше двор. Имаше столче, бюро и много рафтове. На бюрото бяха натрупани цял куп листчета за залагане, изкривени от водата и затиснати с метална костенурка.

До листчетата се виждаше някаква стара аудиовидеосистема, звукозаписно оборудване, както и един от онези евтини мобилни телефони за еднократна употреба, които не изискват абонамент.

Вторият му късмет за днес: мобилният беше зареден и не изискваше парола.

Той погледна в контактите си за номера на Бишъп и успя да го зърне точно преди телефонът му да угасне.

Въведе го на клавиатурата на телефона, който бе намерил, и чу звъна отсреща. Пет иззвънявания, а после гласовата поща на Бишъп. Додж затвори, без да остави съобщение. Вместо това отвори съобщенията с намерение да му изпрати „Спешна помощ“. Рано или късно Бишъп трябваше да се прибере. Къде изобщо можеше да е отишъл в такова време?

А после застина. Трополенето на дъжда по покрива, дори тежестта на мобилния телефон — всичко това престана да съществува. Додж виждаше само думите на последното изпратено съобщение.

Време е да се пробваш сам. Утре вечер ще видим колко си корав.

Прочете го отново, а после пак, за трети път.

Усещанията му се върнаха като приливна вълна.

Продължи да чете по-надолу. Още съобщения: инструкции за играта. Съобщения за другите участници. И най-отдолу съобщение до номера на Хедър.

Откажи се сега, преди да пострадаш.

Додж внимателно върна телефона на мястото му, точно там, където го намери. Сега всичко изглеждаше различно: звукозаписно оборудване. Камери. Спрей с боя, оставен в един ъгъл, и шперплат, подпрян на стените на бараката. Всичко, което е било необходимо на Бишъп за предишните изпитания.

На един рафт бяха наредени половин дузина буркани. Додж се наведе да ги разгледа, а после изкрещя, дръпна се с трескава бързина, залитна и едва не събори една купчина шперплат.

Паяци. Бурканите бяха пълни с паяци, които пълзяха по стъклата, тъмнокафяви тела, които се сливаха пред погледа му. Навярно бяха предназначени за него.

— Какво правиш тук?

Додж рязко се обърна. Сърцето му все още туптеше силно. Представяше си усещането за сто паяка, които пълзят по кожата му.

Бишъп стоеше на прага напълно неподвижен. Бурята все още вилнееше зад него и разливаше по земята цели завеси вода. Той носеше водонепромокаемо пончо с качулка и лицето му беше в сянка. За миг Додж изпита истински страх от него: Бишъп приличаше на сериен убиец от нескопосан филм на ужасите.

Внезапно го осени прозрение: това беше истинската цел на играта. Това беше истинският страх — ужасът да осъзнаеш, че никога не можеш да опознаеш другите, не и изцяло. Винаги правиш предположения на сляпо.

А после Бишъп направи още една стъпка в бараката, смъкна си качулката и впечатлението отпреди секунда изчезна. Това беше просто Бишъп. Част от страха на Додж също се оттече, макар че кожата му все още бе настръхнала, а неприятното усещане за близостта на паяците в тънките им стъклени буркани, само на метър от него, си остана.

— По дяволите, Додж, какво става? — избухна Бишъп и сви юмруци.

— Търсех те — отговори Додж и вдигна ръце пред себе си, в случай че Бишъп мисли да замахне. — Само исках да се махна от дъжда.

— Не трябваше да влизаш тук — настоя Бишъп.

— Няма проблем. Знам всичко, ясно? Вече знам.

За миг настъпи тишина, която сякаш бе заредена с електричество. Бишъп го гледаше втренчено.

— Какво знаеш? — попита най-накрая той.

— Стига, мой човек! Не дрънкай глупости — рече Додж с тих глас. — Кажи ми само едно: защо? Мислех, че мразиш „Паника“.

Помисли си, че Бишъп може да не отговори, може все пак да се опита да отрече всичко. Но после тялото на Бишъп сякаш се сви, сякаш някой бе сложил помпа в центъра му и го бе изцедил. Той затвори вратата зад гърба си и се отпусна на стола. За миг остана така, като държеше главата си в ръце. Вдигна поглед.

— Ти защо участваш? — попита той.

„За отмъщение — помисли си Додж, както и: — Защото нямам нищо друго.“ Но на глас каза:

— Заради парите. За какво друго?

Бишъп замахна широко с ръце.

— И аз така.

— Наистина ли? — Додж го наблюдаваше внимателно. На лицето на Бишъп бе изписано изражение, което той не можеше да разгадае.

Бишъп кимна, но Додж разбра, че лъже. Имаше нещо повече от това. Предпочете да не задълбава.

Всеки имаше нужда от тайни.

— И сега какво? — попита Бишъп. Гласът му звучеше изтощено. Самият той изглеждаше изтощен. Додж осъзна колко много му е тежало всичко това лято — подготовката на замислите, всички лъжи.

— Ти ми кажи — отговори той и се облегна на бюрото. Сега се чувстваше малко по-спокоен и благодарен, че Бишъп е седнал така, че самият той вече не може да види паяците.

— Не можеш да кажеш на Хедър — отвърна Бишъп и се наведе напред. Ненадейно заприлича на обезумял човек. — Тя не може да разбере.

— По-спокойно — отговори Додж. Умът му вече щракаше, приспособяваше се към новата информация, премисляше как да я използва. — Няма да й кажа. Но няма и да се подложа на единичното предизвикателство. Ти просто ще кажеш, че съм го издържал.

Бишъп го погледна изумен.

— Не е честно.

Додж вдигна рамене.

— Може и да не е. Но така ще бъде.

Той избърса ръце в дънките си.

— Какво смяташе да правиш с тези паяци?

— А ти какво си мислиш? — гласът на Бишъп прозвуча раздразнено. — Добре, Додж. Отиваш право на Двубоя, Разбра ли?

Додж кимна. Бишъп внезапно стана и ритна стола на няколко сантиметра.

— Боже! Знаеш ли, всъщност малко се радвам, че разбра. Почти се надявах, че ще разбереш. Беше ужасно. Просто ужасно, мамка му!

Додж не каза нищо глупаво, като например че Бишъп е можел да откаже, когато са му предложили да стане съдия.

Вместо това рече само:

— Скоро ще свърши.

Бишъп кръстосваше бараката. Сега се обърна рязко и застана лице в лице с Додж. Изведнъж сякаш зае цялото пространство.

— Аз го убих, Додж — каза той и гласът му се задави леко. — Аз съм отговорен.

Един мускул затрептя в брадичката му и на Додж му се стори, че се опитва да не се разплаче.

— Това беше част от играта — продължи Бишъп и поклати глава. — Не исках да нараня никого. Беше просто глупав трик. Запалих няколко хартии в едно кошче за боклук. Но огънят излезе от контрол толкова бързо. Просто… избухна. Не знаех какво да направя.

За миг Додж изпита вина. По-рано вечерта, когато беснееше пред Дейна заради Бил Кели, дори за миг не си помисли за Малкия Кели. И колко ли ужасно се чувства баща му.

— Беше злополука — добави тихо той.

— Има ли значение? — попита Бишъп със задавен глас. — Трябва да отида в затвора. Сигурно ще отида.

— Няма. Никой не знае — но Додж си помисли, че Бишъп трябва да има партньор. Съдиите винаги бяха поне двама. Знаеше обаче, че ако го попита, той няма да му каже. — А аз няма да кажа на никого. Можеш да ми вярваш.

Бишъп кимна.

— Благодаря — прошепна той.

За втори път енергията сякаш се оттече от него изведнъж. Той седна и отпусна глава в ръцете си. Дълго време останаха така. Дъждът трополеше по покрива като юмруци, които се опитваха да го пробият и да влязат. Двамата останаха в бараката, докато краката на Додж не започнаха да се схващат, както беше облегнат на бюрото, а шумът на дъжда леко намаля и се превърна в драскане на нокти.

— Искам да те помоля за една услуга — рече Бишъп и вдигна глава.

Додж кимна.

Очите на Бишъп проблеснаха в изражение, което изчезна прекалено бързо, за да може Додж да го разгадае.

— Става въпрос за Хедър.