Лорън Оливър
Паника (29)

Додж

Предизвикателствата открай време бяха популярни, но тази година много зрители останаха настрана. Беше прекалено рисковано. Полицията бе заплашила да закопчае всеки, който е свързан с „Паника“, и всички се страхуваха да не операт пешкира заради пожара в къщата на Грейбил. Според слуховете Садовски искаше някой — който и да е — да го отнесе. Пътищата, обикновено толкова пусти, сега гъмжаха от полицейски коли, някои от които от други области.

Но тази дума — „тигри“ — беше прекалено голямо изкушение. Имаше си свой собствен асансьор и инерция: тя полетя сред дърветата, промъкна се в къщи, барикадирани срещу жегата, запулсира в ритъма на вентилаторите в спални, разпръснати из целия Карп. До следобед всички участници, бивши участници, зрители, залагащи, некоректни платци и доносници — всички, които се интересуваха поне малко от играта и от изхода й — бяха чули за тигрите на Мансфийлд Роуд.

Додж лежеше гол на леглото си и се разхлаждаше с два вентилатора, когато пристигна съобщението от Хедър. Първоначално не можа да разбере дали сънува, или е буден. Стаята му беше тъмна и гореща като пещера. Но не искаше да отваря вратата. Рики пак беше дошъл и беше донесъл храна на Дейна — нещо, което сам бе сготвил в ресторантчето. Ориз, фасул и скариди, които миришеха на изгорял чесън. Двамата гледаха филм и от време на време въпреки шума на допотопните вентилатори и затворената врата той чуваше приглушен смях.

От усилието да седне започна да се поти. Натисна номера на Бишъп.

— Какво правиш, по дяволите? — възкликна той, когато Бишъп вдигна. Никакво предисловие. Никакви такива тъпотии. — Как можа? Как можа да я накараш тя да го направи?

Бишъп въздъхна.

— Такива са правилата на играта, Додж. Аз не съм единственият, който контролира тази гадост.

Гласът му звучеше изтощено.

— Ако не го направя достатъчно трудно, ще ме сменят. И тогава изобщо няма да мога да помогна.

Додж пренебрегна обясненията му.

— Тя никога няма да го направи. Не трябва да го прави.

— Не е длъжна.

Додж изпита желание да запрати телефона в стената, макар да знаеше, че Бишъп казва истината. За да успее планът на Додж, Нат така или иначе трябваше да отпадне, при това скоро. И все пак му се струваше нечестно. Прекалено сурово, твърде опасно, също като предизвикателството на Хедър. Но тогава поне Бишъп — и Додж — се погрижиха Хедър да не я грози истинска опасност.

— Хедър ще намери начин да й помогне — увери го Бишъп, сякаш бе прочел мислите му.

— Не можеш да знаеш това — сряза го Додж и затвори. Не знаеше защо е толкова сърдит. От самото начало знаеше правилата на „Паника“. Но по някакъв начин всичко бе излязло от контрол. Зачуди се дали Бишъп ще дойде довечера, дали ще може да се изправи пред случващото се.

Горката Натали. Помисли си дали да не й се обади, да се опита да я убеди да се откаже, да напусне играта, но после си спомни как тя му върна колието и какво й каза той онази вечер — как си отваряла краката за онзи мазник. Почувства, че пламва от срам. Тя имаше право да не му проговори повече. Имаше право дори да го мрази.

Но тази вечер щеше да отиде там. И дори тя да го мразеше, дори да не му обърнеше никакво внимание, той искаше Нат да знае, че е там. Че и той съжалява за думите си.

За него времето изтичаше.