Лорън Оливър
Паника (2)

Додж

Никой на брега не крещеше за Додж Мейсън… никой не би крещял ликуващо за него, колкото и далеч да стигнеше.

Това нямаше значение. Важно беше само едно: да победи.

А освен това Додж си имаше тайна: той знаеше нещо за „Паника“. Навярно знаеше за играта повече от всеки друг човек на брега.

Всъщност си имаше две тайни.

Додж обичаше тайните. Те го поддържаха, вдъхваха му усещане за мощ. Като малък дори си фантазираше, че си има свой собствен таен свят — лично негово кътче, изградено от сенки, в което можеше да се свие и да се скрие. Дори сега, в лошите дни на Дейна, когато болката се завръщаше с цялата си сила и тя започваше да плаче, когато майка му заливаше дома им с „Фебриз“ и канеше последното лайно, наречено нейно гадже, а после посред нощ Додж чуваше как леглото се блъска в стената и всеки път му се струваше, че някой го удря в корема — дори сега си представяше как се отпуска в покоя на това тъмно място, хладно и уединено.

Всички в училище го смятаха за женчо. Той го знаеше. Приличаше на женчо. Открай време си беше висок и слаб — целият само ъгли и ръбове, така казваше майка му, също като баща си. Доколкото знаеше, ъглите — и тъмната кожа — бяха единственото, по което приличаше на баща си — доминикански работник, поправящ покриви, с когото майка му бе изкарала един страстен миг в Маями. Додж не можеше да си спомни дори името му. Роберто. Или Родриго. Някаква такава тъпотия.

Някога, когато за първи път заседнаха в Карп (винаги си мислеше за оставането им тук по този начин — като за засядане, — той, Дейна и майка му бяха като празни найлонови торбички, които се носят над страната според случайните хрумвания на вятъра и от време на време се закачат на някой телефонен стълб или под гумите на някоя спряла за малко кола), го пребиха три пъти: първо Грег О’Хеър, след това Зев Келър, а после пак Грег О’Хеър, просто за да е сигурен, че Додж разбира правилата. Но Додж не трепна нито за миг.

Беше преживявал и по-лошо.

И това беше втората му тайна, източникът на мощта му.

Той не се страхуваше. Просто не му пукаше.

А това беше съвсем, съвсем различно.

Небето бе нашарено с червено, пурпурно и оранжево. Напомняше му на огромно натъртване или на снимка, направена на вътрешността на тяло. Все още оставаше около час до залез-слънце, а после щяха да обявят джакпота и Скока.

Отвори си кенче бира. Първото и единственото. Не искаше да е замаян, а и не му трябваше. Но изминалият ден беше горещ, той идваше направо от „Хоум Депо“ и беше жаден.

Тълпата едва бе започнала да се събира. Додж периодично чуваше приглушеното затръшване на врати на коли, приветствен вик откъм гората, далечно бучене на музика. Уиппуъруил Роуд се намираше на около половин километър оттук; учениците тъкмо започваха да идват откъм пътеката, пробиваха си път през гъстите шубраци, отплесваха висящия мъх и увивните растения, влачеха хладилни чанти, одеяла, бутилки и високоговорители за айподи и заграждаха с колчета места на пясъка.

Край с училището — завинаги, вечно. Додж си пое дълбоко въздух. От всички места, в които бе живял — Чикаго, Вашингтон, Далас, Ричмънд, Охайо, Роуд Айлънд, Оклахома, Ню Орлиънс — Ню Йорк миришеше най-хубаво. Миришеше на растеж и промяна, на неща, които се преобръщат и се превръщат в други неща.

Рей Ханраха и приятелите му бяха пристигнали първи. Това не го учудваше. Макар че не обявяваха официално участниците преди скока, Рей се фукаше от месеци, че щял да занесе наградата вкъщи, също както бе направил брат му две години по-рано.

Тогава Люк победи на косъм в последния рунд. Тръгна си с петдесет хилядарки. Другият шофьор изобщо не си тръгна. Ако докторите бяха прави, момичето никога нямаше да проходи отново.

Додж подхвърли една монета в дланта си, накара я да изчезне, а после да се появи пак измежду пръстите му. В четвърти клас гаджето на майка му — не помнеше кое точно — му купи книга за фокуси. През онази година живееха в Оклахома — отвратителна дупка насред провинцията, в която слънцето пърлеше земята и я превръщаше в гадна пръст, а тревата правеше сива — и той прекара цялото лято, като се обучаваше как да вади монети от ушите на хората и да пъха картичка в джоба си толкова бързо, че никой да не забележи.

Отначало това беше начин да убие времето, но после го обсеби. Имаше нещо елегантно във фокусите: хората гледаха, без да виждат, умът им възприемаше само това, което очакваше да види, а очите им изневеряваха.

Знаеше, че „Паника“ е просто един огромен фокус. Съдиите бяха фокусниците, а всички останали — само тъпа зяпнала публика.

Втори пристигна Майк Дикинсън с двама приятели. И тримата бяха видимо пияни. Косата на Пишката^[1] бе започнала да оредява и когато се наведе да остави чантата си на пясъка, се видяха ивици от скалпа му. Приятелите му носеха полуизгнил стол за спасител: тронът, на който Дигин, коментаторът, щеше да седи по време на събитието.

Додж дочу високо бръмчене, замахна, без да мисли, и уби комара точно когато започваше да смуче. По голия му прасец се размаза малко черно. Мразеше комарите. Паяците също, макар че харесваше другите насекоми. Намираше ги за запленяващи. В известен смисъл приличаха на хората — глупави и понякога злобни, заслепени от някаква нужда.

Небето потъмняваше. Светлината избледняваше, както и цветовете, които се въртяха и се губеха зад линията от дървета отвъд хребета, сякаш някой бе изключил електрическа крушка.

Хедър Нил дойде на брега, следвана от Нат Велес и Бишъп Маркс, който припкаше весело след тях като огромно овчарско куче. Дори от разстояние Додж виждаше, че и двете момичета са нервни. Хедър бе направила нещо с косата си. Не беше сигурен какво, но не я беше вързала на обичайната си конска опашка. Може би дори я беше изправила. Освен това не бе сигурен, но си помисли, че може би е гримирана.

Замисли се дали да не стане и да не отиде да ги поздрави. Хедър беше готина. Също като него, и тя беше корава, по свой собствен начин. Харесваха му широките й рамене и начинът, по който вървеше с изправен гръб, макар да бе сигурен, че би искала да е с пет-шест сантиметра по-ниска — личеше си по това, че ходеше само на равни обувки и маратонки с изтъркани подметки.

Но ако станеше, трябваше да говори с Натали — а само като я погледнеше от другия край на кариерата, стомахът му се свиваше, сякаш някой го е ритнал. Нат не се държеше точно гадно с него — не и толкова, колкото някои от момичетата в училище, — но не беше точно и любезна, което го безпокоеше повече от всичко друго. Обикновено му се усмихваше бегло, когато го хванеше да говори с Хедър, и когато погледът й се плъзнеше покрай него, през него, той разбираше, че тя никога, за нищо на света няма да го погледне наистина. Веднъж, на празничния огън на тържеството по завръщането^[2] миналата година, дори го нарече Дейв.

Той отиде на това тържество само защото се надяваше да я види. Зърна я сред тълпата, приближи се към нея, замаян от шума и жегата, както и от уискито, което бе гаврътнал на паркинга, с намерението да говори с нея, наистина да говори с нея за първи път. Точно когато протегна ръка да я докосне по лакътя, тя направи крачка назад и го настъпи.

— Ау! Извинявай, Дейв — каза тя и се изкикоти. Дъхът й миришеше на ванилия и водка. А стомахът на Додж се сви и червата му слязоха чак в обувките.

В техния випуск, този, който завършваше тази година, имаше само сто и седем души от общо сто и петдесетте постъпили в гимназия. А тя дори не знаеше името му.

Затова сега Додж си остана там, където беше, мърдаше пръстите на краката си в калта и чакаше да надуят свирката за началото на игрите.

Щеше да спечели „Паника“.

Щеше да го направи за Дейна.

Щеше да го направи за отмъщение.