Лорън Оливър
Паника (21)

Додж

Додж отвори вратата, чу гласове в дневната и незабавно съжали, че се е върнал направо вкъщи. Беше малко след единайсет часа вечерта и първата му мисъл бе, че Рики пак е дошъл. Не беше в настроение да го гледа как се хили като идиот, а Дейна се черви и се мъчи да направи нещата по-малко неловки, без да спира да хвърля на Додж убийствени погледи, сякаш той е натрапникът.

Но после майка му извика:

— Ела, Додж!

На дивана седеше мъж с посивяла коса и омачкан костюм, който подхождаше на набръчканото му лице.

— Какво? — попита Додж, като едва-едва я погледна. Дори не се опита да се държи възпитано. Нямаше да се прави на любезен с поредното гадже на майка си.

Тя се намръщи.

— Дооодж — каза и удължи името му като предупредителна камбана. — Нали познаваш Бил Кели? Отби се да ни прави компания.

Наблюдаваше сина си внимателно и той прочете в очите й цяла дузина послания: „Бил Кели току-що загуби сина си и ако се държиш грубо с него, ще те изгоня да спиш на улицата…“

Изведнъж му се стори, че цялото му тяло е само ъгли и шипове. Не можеше да си спомни как да го движи правилно. Обърна се с отривисто, несигурно движение към мъжа на дивана: Големия Бил Кели. Сега забеляза приликата със сина му: сламенорусата коса, която при бащата ставаше почти сива; пронизващите сини очи и тежката челюст.

— Здравейте — поздрави Додж. Гласът му приличаше на грачене. — Аз бях… съм… искам да кажа, всички съжалявахме да чуем…

— Благодаря ти, синко.

Гласът на господин Кели беше учудващо ясен. Додж се зарадва, че го прекъснаха, защото не знаеше какво друго щеше да каже. Беше му толкова горещо, та му се струваше, че лицето му ще избухне. Обзе го внезапен истеричен импулс да изкрещи: „Бях там. Бях там, когато синът ви умря. Можех да го спася“.

Пое си дълбоко въздух. Започваше да се уморява от играта. Започваше да се пречупва.

Измина цяла вечност, преди погледът на господин Кели да се плъзне от Додж към майка му.

— Трябва да тръгвам, Шийла.

Той стана бавно. Беше толкова висок, че главата му стигаше почти до тавана.

— Утре отивам в Олбъни. Приключиха с аутопсията. Предполагам, че няма да има нищо изненадващо, но… — И разпери безпомощно ръце. — Искам да разбера всичко. Ще разбера всичко.

Под якичката на Додж пареше пот. Може би само си въобразяваше, но беше сигурен, че думите на господин Кели са предназначени за него. Помисли си за всички листчета хартия с инструкции за „Паника“, които бе събрал това лято. Къде бяха те? Беше ли ги сложил в чекмеджето си за бельо? Или ги бе оставил на нощното си шкафче? Боже! Трябваше да се отърве от тях.

— Разбира се.

Майката на Додж също стана. Сега и тримата стояха прави и мълчаха неловко, като актьори, които са забравили репликите си.

— Кажи „лека нощ“ на господин Кели, Додж.

Додж се изкашля.

— Аха. Разбира се. Вижте, наистина съжалявам…

Господин Кели протегна ръка.

— Божа работа — рече тихо той. Додж обаче почувства, че ръкостискането му е малко прекалено силно.

Същата вечер Дигин отиде на някакво парти край дерето и го завърши със спукано ребро, насинени очи и избит зъб. Дерек Клийг беше пиян — това бе оправданието, което даде по-късно. Но всички знаеха, че е нещо по-сериозно, и след като подутините по лицето на Дигин спаднаха, той каза на всеки, който бе готов да слуша, че Дерек го е нападнал изневиделица, заплашил го е, опитал се е да го накара да изпее имената на съдиите и не е пожелал да го изслуша, когато Дигин настоявал, че не ги знае.

Това представляваше очевидно нарушение на едно от многото неизречени правила на „Паника“. Никой не биваше да закача коментатора. Както и съдиите.

Дерек Клийг беше незабавно дисквалифициран. Беше загубил правото си на участие и до сутринта името му бе зачеркнато от уведомителните листчета.

А Натали, последният от елиминираните участници, се върна в „Паника“.