Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (7)

Седма глава

Бодра и свежа в четвъртък сутрин, аз целунах Алекс за довиждане, измъкнах се от входната врата и се вмъкнах директно в блестящата черна лимузина отпред, недосегаема за студа.

Имах жестока седмица! След силно мотивиращия ни разговор с Алекс аз успях да съставя десетки предложения за редакторите из целия град, предлагайки се като техните очи и уши из Ню Йорк. Изтъкнах, че аз бих била страхотен избор за тях. Защото съм свързана с културния ъндърграунд, с холивудските знаменитости, света на модата, а и се намирам в самия център на най-бохемския квартал. Не биха могли да изберат по-добър кореспондент от Анджела Кларк. И какво от това, че съм показала известно пристрастие в тези мои предложения? Ако човек си повтаря нещо достатъчно често, то започва да се превръща в истина, независимо дали е добро или лошо, а и вече наистина започвах да имам добро предчувствие за бъдещето си. Един бърз разговор по телефона с адвоката Лорънс потвърди, че медийната ми виза ми е буквално в кърпа вързана, стига да успея да се сдобия с договор от „призната медийна компания“, а на фона на всичките скандали напоследък с подслушването на телефоните бях почти сигурна, че повечето вестници и списания търсят нови, умни, иновативни млади таланти с неопетнена репутация. Които нямат нищо против да си изкарват хляба с преследване или разобличаване на знаменитости. Честно изкарана надница за честна работа. Вероятно беше добре за мен, че не можех да работя за „Туитър“, а какво остава да подслушвам гласовата поща на Хю Грант.

Нещата с Алекс също вървяха идеално. От момента, в който се бе измъкнал от ваната си в неделя, той се държеше като перфектния приятел. Зимни разходки из парка, сервиране на чай, свежи предложения за работата ми, купуване на бонбонки без напомняне. Беше прекрасно! Булчинските ми списания продължаваха да си стоят скрити под матрака с пречупени гърбове, подгънати крайчета на листите, автоматично отварящи се на най-мръсните страници (самите рокли), но иначе ги бях прогонила от мисълта си. Да, исках да се омъжа. Но исках всичко да стане както трябва. В крайна сметка и преди съм била сгодена, обаче тогава, когато ми поднесоха най-скромния пръстен на света в една каляска в Севиля, реакцията ми беше нещо от рода на: „О, ами да, сигурно“. А когато си мислех как Алекс ще ми предложи, буквално затаявах дъх. А в крайна сметка хората имат нужда да дишат, нали така? Исках да прекарам остатъка от живота си с него. Призракът на депортацията ми го беше потвърдил, но дали така стояха нещата и при Алекс? Знаех, че той ме иска при себе си — повтаряше го непрекъснато, — но засега не е намеквал по никакъв начин, че държи това да стане официално. Споделяхме общо жилище. Споделяхме обща любов към ананаса в пицата. Споделяхме и обща самобръсначка, нищо че той не го знаеше. Но дали и той държеше да сподели остатъка от живота си с мен?

Колкото повече се стараех да не мисля по този въпрос, толкова повече мисълта не ме оставяше на мира. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бяха сватби. Всяка разходка из супермаркета се превръщаше в репетиция за пътя към олтара. Всяка песен в айпода ми се превръщаше в конкурент за първи танц. Всеки път, когато Алекс бръкваше в джоба си, сърцето ми спираше — телефон или пръстен? Телефон или пръстен? Най-често бяха крекери. Ама съм и аз!

* * *

Не бях виждала Джени от приключението ни с кравайчетата с риба тон. Обаждах й се, пращах й текстови съобщения, канех я на обяд, на по питие, на кафе, но тя непрекъснато бе „прекалено заета“. Както разбрах, да си вземеш два дена почивка от работа по това време на годината било „истинска лудост“, така че тя трябваше да компенсира предварително отсъствието си. Фактът, че изобщо не й напомних, че работи на пълно работно време в този офис едва от два месеца, доказва колко зряла бях станала напоследък. А фактът, че не сме разполагали с време за разговори, означава, че не сме имали шанс да поговорим и за ситуацията с Джеф. И по-точно, дали Джени бе наясно с неговото ергенско парти във Вегас и дали нашето импулсивно женско бягство в същата посока нямаше някаква връзка с въпросното събитие. Бях й казала, че Алекс също ще бъде във Вегас, бях й казала, че той ще бъде с Джеф, и бях въздъхнала от безсилие, когато тя ми писа, за да ми напомни, че този уикенд щял да бъде „само за момичета“. Очевидно не издаваше нищо.

— Леле-мале! — помести се непохватно Джени на задната седалка на лимузината, за да направи място за моя милост и моя препълнен куфар. Но иначе вътре нямаше нищо, което не би ми било необходимо. Одеяло, снаксове, чорапи, лейкопласт, таблетки за главоболие, кухненска мивка… — Не се ли вълнуваш? Аз не мога да си намеря място от радост! Вегас, скъпа! Очаква ни!

— Вълнувам се — потвърдих с едно делово кимване и извадих телефона си, за да проверя електронната си поща. Не желаех да отвърна на Джени с ентусиазма, с който тя ме посрещна. — Вегас, да.

— Ама това беше най-нихилистичното „да“, което някога съм чувала! — отсече ядосано Джени и измъкна телефона от ръката ми. — Това трябва да се изключи! Веднага! Настава време за жени! Никакви имейли до Алекс, никакви есемеси до Зиги! Ето, видя ли?

И натисна бутона за изключване първо на моя телефон, после на своя, след което ги хвърли в своята прекалено дълбока чанта на Ив Сен-Лоран. Толкова красиво творение!

— Всъщност исках да проверя дали нямам отговор от някое от списанията, на които писах вчера. Но иначе благодаря.

— Пак заповядай — кимна тя, без изобщо да схване какво искам да кажа. — И така, летим в единайсет, кацаме в два, до три трябва да бъдем на басейна, а до четири държа да бъда пияна! Беше отвратителна седмица!

— Има известна вероятност да ти задам глупав въпрос — отбелязах колебливо, — но не е ли възможно декември във Вегас да е същият като декември навсякъде? Няма ли да бъде малко студеничко за басейна?

— Е, радвам се, че попита, Анджела — отбеляза Джени с най-добрия си тон на рецепционистка. — Но средните зимни температури във Вегас рядко падат под петнайсет градуса, а тази седмица градът Лас Вегас се радва на невиждана гореща вълна с температури докъм трийсет градуса. А в случай че времето ни направи някой номер, хотел „Де Лухо“ има най-модерната климатична система край басейна си за целия град, гарантираща разлагащата температура от трийсет градуса през цялата година.

— Отлична проучвателна работа! — отбелязах впечатлено. — Наистина си много добра.

— Точно затова ми плащат толкова много — усмихна се със задоволство тя и измъкна огромното количество вече накъдряща се коса иззад гърба си, мятайки я през рамо.

— Наистина ли ти плащат толкова много?

— Е, не съвсем.

— Ясно.

Помълчахме заедно известно време, а после и двете затаихме дъх, докато колата завиваше, за да се влее в магистралата. След като оцеляхме включването си в огромния поток от коли, аз издишах успокоено (което не се хареса особено на дънките ми) и се обърнах към приятелката си, за да й задам въпроса, който тя избягваше цяла седмица.

— Е? — погледнах я с най-сериозната си физиономия. — Джеф?

— Какво за Джеф? — измънка тя, докато си освежаваше гланца за устни.

— И той ще бъде във Вегас. Този уикенд. За ергенското си парти.

— Така ли?

— Сега сигурно ще ми кажеш, че изобщо не си знаела, когато резервира цялото това пътуване.

— Анджи — изрече тя, хвърли гланца обратно в чантата си и ме дари с усмивка, която беше толкова близо до това да бъде покровителствена, че ми се прииска да й зашлевя шамар, — естествено, че знаех за неговото пътуване. Все още имаме общи приятели. Но го научих едва след като бях направила нашите резервации. Честна дума!

— Не на мен тия! — Повярвах й само толкова, колкото да не я изхвърля от колата. А може би и толкова не. В момента беше много отслабнала.

— Права си. Но дори и така да беше, пак не бих променила плановете си. Двамата с Джеф живеем в един и същи град. И не смятам да се местя в Лос Анджелис, за да не го виждам, нали така? Тогава какво от това, че ще сме в един и същи град за един уикенд, а? Вегас е огромно място и няма начин да се сблъскаме с него, освен ако нарочно не го търсим. Съществува много по-малка вероятност да го видя от днес до понеделник, отколкото, ако бях дошла, примерно, на гости у вас. Тъй като живеете в един и същи блок, имам предвид?

Веднага схванах, че е много ядосана, защото правеше онова странно нещо в края на всяко изречение — да повишава интонацията си, сякаш задава въпрос — което правеше само в два случая: или когато беше много пияна, или когато беше адски ядосана. Но пък нещата, които каза, бяха напълно разумни. Ню Йорк бе малък град, в който всеки ден срещаш едни и същи хора. Дори аз вече имах куп приятели, с които непрекъснато се поздравявахме — Човекът чихуахуа, Дамата с розовото палто. Сър Голяма кашлица. Добре де, не бях спала с нито един от тях, но непрекъснато се сблъсквах с тях. Така че за нея беше много по-вероятно да й се наложи да се сблъска с Джеф на своя територия (по-точно на моя), отколкото в дивия и необуздан Лас Вегас. И въпреки това…

— Хубаво де, щом казваш, че не си знаела, значи не си знаела — изрекох, смекчавайки леко изражението си. Но само леко, защото все още не бях напълно убедена. — Просто исках да знам имаме ли резервен план, в случай че неволно се натъкнем на тях?

— Не, нямаме план. Не смятам да правя каквото и да било — отговори Джени с известна тъга. — Той ще се жени. Аз пък живея със Зиги. Колко пъти ти и Ерин, и Ванеса, и Джина, и моя психотерапевт, и портиера ми, и онзи тип в кафенето ми повтаряхте, а? Че трябва да продължа напред? Е, продължих. Ако ги засечем, ще бъда учтива. Е, сигурно ще ми се наложи да погълна един шот, а след това да се наплача, но какво от това. Пак ще заспя.

— О, Джени! — хвърлих се в нейната посока, подпомогната изключително кавалерски от резкия завой на шофьора в следващата лента. — Много съжалявам! Знам, че все още ти е гадно. И не исках да се държа като мръсник.

— Винаги е гадно, независимо колко си щастлив вече — подсмръкна тя. — Имаш голям късмет, че не са ти разбивали сърцето кой знае колко силно в миналото.

— Не предизвиквай съдбата! — изрекох предупредително. — Все още нищо не е официално при мен!

— Хмммм — огледа Джени маникюра си. — Има огромни шансове да поставя вето над евентуалния ви падеж!

Не изглеждаше като да се шегува. Изгледах я въпросително.

— Какво си мисли той, че прави на ергенското парти на бившия ми, а? — започна тя нещо като досадна тирада. — Какво стана с Екипа „Допее“, а? Ти си моята най-добра приятелка, той пък е твоят приятел. Не си ли дава сметка, че лоялността се изисква автоматично? Държи се като задник!

— Аха! — светна ми най-накрая. — Както стана ясно обаче, той просто много обича Вегас. И може би двамата с Джеф са нещо като приятели?

След тези необмислени думи от моя страна се свих, подготвена за формата, която би приела яростта й. Да, те наистина бяха нещо като приятели. Вярно е, че не си ходеха редовно на гости и други подобни, но от време на време излизаха заедно на по питие.

— Да бе, приятели! — изрече изненадващо спокойно Джени. — Но ако го зърна някъде там твоя човек, по-добре ще бъде за него да внимава! Това е единственото, което мога да кажа!

И това наистина бе единственото, което можеше да се каже по въпроса.

* * *

— Но къде е тази жена?! — Джени вече опустошаваше второто си кафе от „Старбъкс“ и проклинаше името на Ерин Уайт. — Ако заради нея изпуснем този полет, ще ритам кльощавия й задник оттук до края на света!

— Щеше да ти се обади, ако имаше някакъв проблем, нали така? — отбелязах, като погледнах часовника си. Оставаха ни само двайсет минути до качване в самолета, а аз все още нямах никаква представа къде точно на летище „Ла Гуардия“ трябва да отидем, за да се качим. Освен това бях обута на високи токове, което означаваше, че тичането беше изключено. В стремежа си да избегна чекирането на куфара си бях взела колкото ми бе възможно по-малко багаж, но това означаваше, че трябваше да мъкна и него, докато същевременно накуцвам на петнайсетсантиметровите си ботуши „Джузепе“ с пискюлчета, за които Джени настояваше, че били „напълно в стила на Вегас“, когато ги донесе у дома от шкафа с мострите. Навремето се бях съгласила — наистина бяха в стила на Вегас. Но пък изобщо не ставаха за тичане из летището. Изглеждах като магистралка. Магистралка с пискюлчета. Чудничко! Е, напълно в стила на Вегас.

— Ехооо!

В другия край на залата зърнахме миниатюрна блондинка, която се втурна към нас. Не можех да не забележа, че тя изобщо не беше готова за пътешествие — нито по вид, нито по багаж. Хммм.

— Джени! Анджи! — търчеше към нас Ерин и викаше. Бузите й бяха зачервени, перфектната й къса прическа беше леко бухнала от студа. — Защо, за бога, не вдигате телефоните си?

— Ще вдигнем, ако някой ни позвъни! — отсече Джени, измъкна телефона от чантата си и го размаха пред очите на Ерин. — Ето, виждаш ли? Няма пропуснати обаждания!

— Защото е изключен, гений такъв! — извика Ерин, почуквайки с нокът по черния екран. — Божичко! Помислих си, че и двете сте загинали някъде!

— Да бе, вярно — промърмори приятелката ми и прояви любезността поне да се изчерви, след което ми подаде и моя телефон. Аз си го взех обратно и започнах да се извинявам на Ерин.

— Хубаво де, няма значение! — махна с ръка Ерин. — Дойдох само, за да ви кажа, че няма да мога да дойда с вас.

— Какво? — изгледа я сащисано Джени. — Затваряй си устата, Уайт, и се качвай на самолета! Когато стигнем там, ще ти накупим всичко необходимо!

— Не мога — повтори Ерин, извади от джоба си нещо, което приличаше на елегантна бяла писалка, и го поднесе на Джени. — Бременна съм.

— Господи! — извика ужасено Джени и пусна отвратено теста за бременност на пода. — Да не би да си пишкала върху това? Даваш ми нещо, върху което си пишкала?!

Ерин само я изгледа на кръв.

— Така де, поздравления! — поправи се приятелката ми.

Дарихме миниатюрната дама с огромна прегръдка и подскачахме малко около нея. Дотолкова, доколкото позволяваха моите ботуши. Ерин беше по-голяма и от Джени, и от мен, а и двете знаехме, че от известно време се опитва да забременее. Затова новината беше страхотна. Освен това тя беше първата ми приятелка от Щатите, на която й предстоеше да има дете. Плашеща мисъл! Когато ставаше въпрос за Луиза, много лесно можех да се самоубедя, че тя не прави нищо друго, освен да чака от „Амазон“ да й доставят някоя сладка кукла, но пък Луиза беше през цял океан от мен. Но Ерин? Нея я виждах непрекъснато. Значи щях да я видя как надебелява. Щях да я видя в едни от онези невероятни дънки за бременни с ластиците. И този път щеше да бъде наистина. Истинско бебе! Леле-мале! Надявах се, че тя няма да рискува да го подава нито на Джени, нито на мен, защото някоя от нас със сигурност щеше да го счупи.

— Представете си, тестът ми е едва от тази сутрин! — рече Ерин. Така ли ми се струваше, или тя наистина вече блестеше? — От няколко дена насам ми става лошо, но реших, че е някой вирус или нещо подобно. А после… не знам… просто импулсивно реших да си направя теста и… ето резултата! Позитивен! Ще си имаме бебе!

— И ще се представим страхотно! — изписка Джени и пак я прегърна.

— Е, имах предвид аз и Томас, но и вие също, защо не? — усмихна се бъдещата майка. — Наистина съжалявам, че не мога да дойда с вас, момичета. Не искам да ви звуча като задръстена, но наистина няма начин да се справя с ходенето по барове и други подобни. Вече започвам да се уморявам много бързо.

— Напълно те разбираме — отговорих от името на двете ни, преди Джени да е успяла да си отвори устата. — Върви си у дома, почивай си, боядисай стаята в жълто…

— Вие сте най-добрите приятелки на света! — изписка Ерин, моята най-сдържана и изискана приятелка на света, и заподскача от крак на крак, притискайки леко корема си. — Направо не мога да ви опиша колко се радвам! Знам, че няма да бъда истерична майка, обещавам ви, че няма! Просто… толкова съм щастлива!

И след един последен тур от целувки Ерин се изнесе на подскоци от летището и влезе обратно в лъскавата си черна лимузина. Докато двете с Джени минавахме най-сетне през проверката на охраната, аз не можех да не се замисля за това колко ще се променят нещата оттук нататък. Ерин беше миниатюрна, перфектна и абсолютно бляскава. А скоро ще бъде огромна, объркана и абсолютно стресирана. Довиждане, чанта на Ботега Венета, здравей, одеялце за кратки дремки! Луиза щеше да има бебе, Ерин щеше да има бебе, Джени вече се държеше като зряла жена. Долу-горе. Дааа, светът официално се бе обърнал с главата надолу.

* * *

След като заехме нашите меки и удобни седалки в самолета и цялата масичка пред мен бе покрита с всички списания на света, аз си обух чорапките за полет, загърнах се с любимото си одеяло и се приготвих за сладка дрямка. Полетът от Ню Йорк до Лас Вегас отнемаше шест часа. Без да броим четирите часа по средата за сън, разполагах с по един час време в двете посоки, за да прочета моя пътеводител на Лас Вегас и да си напиша списъка на задължителни дейности там. Вече го бях започнала — исках да гледам на живо шоуто в „Крейзи Хорс“, исках да се возя на влакчето на ужасите в „Стратосфера“, исках да се снимам с всеки един двойник на Елвис Пресли, исках да заложа всичко на 36 червено, исках да се снимам пред Малкия бял сватбен параклис и да накарам майка ми да получи инфаркт. Така й се пада, задето си е въобразила, че можем да бъдем приятели във фейсбук! Но имаше и още много други неща — всеки ми препоръчваше нещо.

Но в самия самолет исках да си почина. Може би да погледам „Капитан Америка“ без Алекс наоколо, защото той винаги прехвърляше набързо онези от сцените, където Крие Еванс си сваля ризата. Не можеше така. Успях да си спечеля седем минути за четене и слушане на айпода, когато Джени ме потупа по рамото и заяви:

— Анджела, ние с теб имаме голям късмет!

— В какъв смисъл? — запитах, оглеждайки подозрително шестимата яки мъже пред нас, зад нас и от другата страна на пътеката, и погледнах Джени така, сякаш си запълвахме времето в зоологическата градина.

— Защото това тук е Брад, който е световен шампион по покер и в момента пътува за турнира по покер в „Де Лухо“! — И с тези думи тя посочи към един доста едър и доста самодоволен на вид мъж, който приличаше на силно дрогиран водещ на телевизионна игра. — И той ще ни научи как да играем покер!

За всеки грам маниащина в ухилката на Джени аз успях да събера равностойна липса на ентусиазъм. Виж ти! Още не бяхме пресекли границата на щата, а тя вече поощряваше мъже, които, доколкото ми бе възможно да преценя, не обичаха нищо повече на този свят от покер, дънкови костюми и сандвичи от метрото. Оглеждайки се, установих, че всички до един около нас държаха сандвич с дължина един метър. Тъпчене с кайма в осем сутринта? Бррр! Ако Брад Пит решеше да повтори ролята си от „Бандата на Оушън“ и ми предложеше да ме понаучи на това-онова в хазарта, можеше и да си помисля. Но дотогава не желаех изобщо да докосвам карти!

— За мен, не, благодаря! — отсякох и пак си сложих слушалките. Но само за да изтърпя след секунда рязкото им измъкване.

— Анджела! — извика безапелационно Джени. — Брад и приятелите му биха желали да ни покажат някои основни ходове! Не е ли много мило от тяхна страна?

Дарих Брад и приятелите му с британска любезна усмивка и кимнах, но не окуражително. Един от приятелите му се изкиска. И таз добра!

— Джени — започнах аз толкова учтиво, колкото ми бе възможно като за човек, който е бил принуден да стане в пет сутринта, — не мога да си наредя дори и пасианс, без да объркам картите! Какво ще кажеш ти да се заемеш с картите, а аз — с онези машинки, дето в тях се пъхат разни работи?

— С удоволствие бих напъхал на тия двете някои работи на определени места — прошепна Брад на ухиления си приятел.

— Моля? — повдигнах слушалките си и се поизправих на седалката си.

— Анджи — постави успокоително ръка върху рамото ми Джени. — Не им обръщай внимание на момчетата. Развълнувани са. Не им се случва често да излизат навън.

— Е, какво ще кажете за довечера, а? Ще пийнем ли заедно? — приведе се Брад към Джени и я дари с най-добрата си пиянска сутрешна усмивка. — А може би и да поиграем малко карти? Или пък на машинките за пъхане на разни работи?

— Не, благодаря — въздъхна Джени и се отпусна в седалката си. — Мисля, че и сама мога да се погрижа за моята машинка.

Подобно на всички добри картоиграчи, и Брад веднага разбираше кога е победен. Отпусна се мрачно в седалката си, без да обръща внимание на подмятанията на приятелчетата си. Е, случва се дори и на големите момчета.

— Какви бяха тези работи? — просъсках на другарчето до мен. — Да не би ходенето със Зиги да те е сбъркало по някакъв начин? Да не би да не си в състояние да оцениш колко по-красив е той в сравнение с всички останали мъже на света? Защото Брад е на светлинни години от него.

— Да, знам. А ти си затваряй устата! — сряза ме Джени и се обърна към минаващата стюардеса. — Две маргарити, моля!

— Аз не искам маргарита! — изписках. — Осем сутринта е!

— Че кой е казал, че са за теб? — тросна се приятелката ми и свали масичката пред себе си. — От друга страна, една маргарита няма да ти се отрази зле. Добре тогава, нека бъдат три!

Стюардесата ме погледна скептично, но нали беше получила поръчка, послушно се запъти към кухнята.

— Всичко наред ли е? — запитах, увих слушалките около айпода си и сложих всичко настрани. Беше очевидно, че ситуацията налага вниманието ми. — Какво става с теб?

— Нищо. Просто Вегас, скъпа! — отсече Джени и затропа тихичко с пръсти по масичката. — Какво ще кажеш да се договорим да си прекараме страхотно, а?

— А какво ще кажеш да се договорим никога повече да не говорим за Брад? — контрирах аз.

— Става — кимна Джени и пое чашите от стюардесата. — Стига ти да си изпиеш маргаритата.

— Мразя да пия в самолет! — простенах, душейки коктейла. Нищо не можеше да се сравни с коктейл, базиращ се на текила за закуска. — Прилошава ми.

— Вегас настоява да я изпиеш! — отсече тя и раздвижи чашата си под коса ми. — Ако не го изпиеш, че натъжиш Вегас. Искаш ли да натъжиш Вегас?

— А ти искаш ли да ми прилошее? — попитах.

— Ако повърнеш, ще ти купя пържола! — обеща тя, поднесе ми чашата и плесна с ръце от радост.

— Ако повърна, за нищо на света няма да искам да погледна пържола — изтъкнах очевидно, отпивайки една глътка от маргаритата. Всъщност не беше чак толкова зле. Май текилата не беше много. Значи нямаше да ми прилошее. Освен това имах нужда от нещо, което да ми помогне да не обръщам внимание на непрекъснато поглеждащия към нас Брад. Пфу!

* * *

— Е, как си? — обърна се към мен дразнещо свежа изглеждащата Лопес, докато се редяхме на опашката за таксита в приказния, студен Лас Вегас няколко часа по-късно. Толкова с горещата вълна — слънцето светеше ярко, но въздухът си беше определено хладничък. Макар и с дънки и сако, пак усещах, че замръзвам.

— Не особено добре — отговорих, докато ровех в чантата си за слънчевите си очила и се опитвах да не изхълцам. В маргаритата действително нямаше голямо количество текила, но ако изпиеш достатъчно на брой, текилата се оказваше доста. Пиенето във въздуха беше още по-лошо и от пиенето посред бял ден. А аз пих във въздуха посред бял ден. И сега имах чувството, че ще умра.

— Ще се оправиш — ръгна ме в рамото приятелката ми и ми се усмихна широко.

Много хора твърдят, че добрите приятели обикновено са еднакво красиви или печелят почти еднакви заплати. А за мен най-важното нещо, по което трябва да си приличаш с някого, за да бъдете приятели, е да имате еднаква поносимост към алкохола. Невъзможно е за някой тежък пияч да бъде най-добър приятел с човек, който, едва подушил престилката на бармана, пада под масата. Обикновено двете с Джени се задоволяхме с по три мартинита максимум, но липсата на закуска в съчетание с пиенето на километри високо във въздуха означаваше, че аз изоставах доста след нея.

— Честна дума, скъпа, ще се оправиш! — промърмори тя и ме прегърна странично, хитроумно избягвайки риска да бъде залята с повръщано. — Това ще бъде най-готиният ни уикенд досега! Ще си починем напълно. Ще се разходим с хеликоптер над Гранд каньон, ще се помотаем на спа, няколко питиета, малко танци… А може и малко коледен пазар, а? Какво ще кажеш? Звучи добре, нали?

— Да, звучи добре.

Звучеше си много добре. Не чак толкова, колкото един час в леглото в затъмнена стая с пликче лед на главата и кофа до мен, но въпреки това си беше добре.

— Хей, страхотно! — възкликна Джени, когато погледна айфона си. — Сейди също ще дойде при нас!

Да, страхотно.

Лае Вегас бе успял да ми причини главоболие още преди да се приземим в него, а ето че сега към нас щеше да се присъедини най-голямата досада, която някога съм имала удоволствието да нарека приятелка. Е, добре де, само по фейсбук. Не бях сигурна какви са женските правила за отношение към съквартирантката на най-добрата ти приятелка, но Сейди като че ли смяташе, че след като плаща наем на Джени, автоматично й се присвоява правото да се меси във всичко в живота й. И ако наблизо бях и аз, това включваше и мен, разбира се. От изражението по лицето на Джени разбрах, че опитите ми едновременно да се опитвам да контролирам болките в главата си и позивите си за повръщане са ме лишили напълно от способността да контролирам лицето си.

— Защото сега, след като Ерин я няма, разполагаме с едно свободно легло — побърза да се застрахова тя. — Нали не се сърдиш? Моля те, не се сърди! Тя ми изпрати имейл, че през уикенда щяла да си бъде вкъщи, а тъй като Коледа наближава, а тя е съвсем сама, аз й казах, че ние сме тук, и тя каза, че ще дойде, и аз й казах, че може да отседне при нас, а тя каза…

— Джени! — вдигнах ръка и преглътнах нещо крайно неприятно. — Всичко е наред. Може ли просто вече да отиваме в хотела?

Тя кимна и грабна куфара ми. Аз й кимнах в отговор и й позволих да го вземе, преди да се обърна и да излея съдържанието на корема си в най-близкото кошче за боклук.

— Дължа ти една пържола — рече тихо приятелката ми.