Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (1)

Първа глава

Стоях в средата на стаята с ръце на кръста и оглеждах творението си. Великолепно! Коледната елха беше украсена, шампанското се охлаждаше в кофичката за лед и апартаментът изглеждаше… хммм… приемливо. Стига никой да не светва лампата. Алекс ще бъде впечатлен. Почти толкова, колкото и онзи тип на Кент авеню, дето се бе вторачил в прозореца ни и оглеждаше бикините ми. Мамка му! Ако ще ми става навик да се разхождам из къщата по бикини, няма да е зле да си сложим завеси! Направих крачка назад, стараейки се да не се спъна във взетите назаем обувки с високи токчета, и плеснах с длан ключа на лампата. Страхотна идея, Анджела, ударих се мислено по челото, докато се придвижвах с опипване към плота на кухнята и пътьом не пропуснах да си фрасна коляното някъде. Нищо не върви по-добре с черно дантелено бельо от една хубава синина, нали така?! Надали са много двайсет и осем годишните момичета, които и на тази възраст продължават да бъдат такива тромави крави като мен. Надали са много двайсет и осем годишните момичета, които се мотаят в непрогледния мрак, качени на десетсантиметрови токчета. Надали са много двайсет и осем годишните момичета, които приличат на мен.

Но не мислете, че нямах основателна причина да изнасям това пийпшоу. Алекс — моето разкошно гадже и същински бог на рока, беше на турне в Далечния изток за цели четирийсет и три дена (точно), а сега трябваше да се прибере у дома всеки момент. И след като прекадено дълго обмислях как именно ще го посрещна, накрая позволих на Джени — моята най-добра приятелка и същинска изкусителка, да ме зариби с един свой горещ и прелъстителен сценарий по време на малко повечко от нормалния брой коктейли. Макар че сега, докато си седях сама, наперена като кокошка, не можех мъничко да не съжаля за идеята си за бира и пица. Така ми се пада, дето отидох да се срещна с нея в бара на хотел „Делмано“ в сряда следобед. И не показах никаква устойчивост пред нейния натиск. И пред пино гриджото.

— Алекс се връща довечера, нали? — бе попитала тя.

— Аха — бе моят отговор.

— Какви са ти плановете?

— Ами… бира, пица… и просто да бъдем двамата… Все пак ще е изкарал в самолета милиони часове.

— Ти сериозно ли?

— Да. — Пауза. — Защо?

— Слушай какво, пич, ако моето гадже си бе държало онази работа в гащите толкова дълго, при това по време на турне в Япония, където е бил обграден от групарки, бих допуснала, че ще очаква доста по-топло посрещане, не мислиш ли?

При което тя свали от краката си прекрасните си черни лубутенки с високи токчета, нахлузи ги на моите и така бе роден грандиозен план.

* * *

— Вече е твърде късно, човече — прошепнах тихичко, разтрих коляното си и закуцуках към дивана, за да се наглася в — надявам се — съблазнителна поза.

Със съблазънта нещо не се чувствах в свои води. Не че не се радвах, че той се връща. Моят „женотрошач“, както го наричаше Джени, беше от най-висша класа. И аз бях на седмото небе, че е мое гадже. Сериозно ви говоря — бях готова да го повлека към леглото още от вратата. Но въпреки това все още не бях много убедена, че двайсетте минути, които прекарах в опити да си сложа жартиерите, си струваха, особено след като преди това бяха изминали други двайсет, през които се опитвах да наглася ръбовете на чорапите си. Не на последно място, защото през въпросните двайсет минути (които и да си изберете) аз изглеждах не толкова като Дита фон Тийз, колкото като нещастно мръсно псе, което си гони опашката. Но защо тези неща трябва да се обуват толкова трудно?! И как може да се очаква толкова много пот и суетня да те поставят в съответното настроение? Не беше за пренебрегване и фактът, че вместо да се занимавам с тези чорапи и жартиери, можеше да свърша куп полезни неща. Като например да напазарувам за Коледа. Или да си потърся работа. Или да поизчистя банята за първи път от три седмици насам, вместо да влизам, да сбърчвам от възмущение нос и да захлопвам обратно вратата. Доста неща, да.

Но сега не беше моментът да се тревожа за всичко това. Така си казах, докато отпусках задник на дивана, опитвах се да подредя тъмнорусата си коса отзад като ветрило и да се настаня така, че да не покажа и грам целулит. Което беше практически невъзможно. Часовникът на дивиди плейъра показваше девет вечерта. Самолетът на Алекс трябваше да кацне на летище „Кенеди“ в седем и половина. Значи трябва да прекрачи прага на апартамента всеки момент. Прозях се и се опитах да не падна от дивана. Денят беше дълъг, подготовката — също. Той всеки момент щеше да се появи… Всеки момент…

* * *

— Светни бе, пич!

Ключове, дрънкащи на вратата. Разтрих очи и по юмруците ми останаха черни петна от спирала. Ключове? Крадци? Крадци с ключове? Забелязах, че шампанското се носи като лодка по повърхността на превърналия се във вода лед в кофичката. Колко ли е часът? И защо съм полугола?

— Къде да оставя това?

Пак същият глас. При това определено от вътрешната страна на входната врата. При липсата на достатъчно време да взема каквото и да било решение, просто си останах на дивана с надеждата, че съм скрита. Защото наистина не бях облечена за героични подвизи и битки с престъпници. Ватман надали някога е ходил на високи токчета, нали така?!

— О, просто го остави където и да е. Анджела?

Анджела ли? Ама това съм аз! И този глас принадлежи на Алекс! Значи не са крадци! Това са…

— Уха! Гледай само, пич!

Лампите в дневната се събудиха за живот и ме разкриха, изтегната на дивана, в цялата ми неподправена изкусителност. Стига това — да изглеждаш като силно объркана уличница на половин цена с размазан грим и слюнка върху възглавницата, да може да се нарече изкусително. Ако се съдеше по израженията на Алекс, Греъм и Крейг — не можеше. Ама, разбира се, че ще се прибере с бандата си! Обаче четворка с моето гадже, неговия обратен барабанист и непоносимо похотливия му китарист, за когото бях почти сигурна, че забива всяка, която срещне, изобщо не влизаше в плановете ми за вечерта.

— О, Анджела! — Греъм, който беше гей, извърна смутено глава. Крейг, който пък беше женкар, се ухили като пача. — Хубав тоалет! — подметна похотливо.

— Крейг! — Нямах сили дори да вдигна очи към хилещия се китарист. — Ако държиш да си запазиш топките, престани да се смееш!

Надигнах се, опитвайки се с възглавниците от дивана да изпълня доста сложен танц за прикриване, обаче се спънах в собствените си обувки и се стоварих като чувал с картофи под елхата.

— Алекс! — провикнах се, забила нос в пода.

— Анджела? — отговори той. Гласът му го издаде, че едва се сдържа да не се разхили. Аха!

— Би ли изгасил, ако обичаш?

— Веднага, скъпа!

Лампата в дневната изгасна и някак си, въпреки срама, го чух как изтиква останалите двама от апартамента. За огромен ужас на Крейг. Здравословната комбинация от унижение и болка в коляното ме накара да продължа да лежа с нос, забит в земята — докато не чух заключването на вратата. Поне елхата ухаеше много приятно. И това е нещо.

— Хей!

Отворих очи и видях пред себе си чифт опърпани маратонки, следвани от чифт яркозелени очи, покрити с паднал над тях черен бретон, доста по-дълъг, отколкото го помнех.

— Здрасти.

— Готин тоалет.

— Благодаря.

— Самолетът закъсня — обясни той. — Мислех, че вече ще си заспала.

— Ами бях…

Да лежим един до друг на пода не беше начинът, по който си представях, че ще премине посрещането му вкъщи. Е, в някои от вариантите изглеждаше точно така, но в преобладаващата им част се надявах, че ще се доберем до спалнята. Или поне до дивана. Алекс протегна ръка и избърса част от размазаната ми спирала.

— Липсваше ми — каза.

— И ти на мен — казах аз. Боже, май наистина ще ми трябва лед за това коляно. — Но като че ли трябваше да се придържам към идеята за пица с бира, а?

Алекс скочи на крака и протегна ръка, за да ми помогне да стана. Надигнах се, олюлявайки се, и го оставих да обвие ръцете ми около врата си, а след това да обвие със своите кръста ми. Погледнах го в очите и затаих дъх. Макар да ходехме повече от година и макар че през последните няколко месеца дори живеехме заедно, аз така и не преставах да се дивя на това колко секси е Алекс Райд. Косата му беше разчорлена, яркозелените му очи — леко кръвясали от дългия полет, но си оставаше все така красив. Високите му скули, сочните устни, бледата кожа… Идваше ми да го излижа целия. Понякога дори публично. Но не го правех. Поне през повечето време. И той бе изцяло мой!

Той наклони глава и постави онези свои неустоими устни върху моите и по тялото ми преминаха тръпки, които нямаха нищо общо с това, че съм само по бикини. Е, може и да имаше някаква косвена връзка, но не и с това, че ми е студено.

— Знаеш, че обичам пица — прошепна в ухото ми той. — Но може да почака до утре. Защото много, ама наистина много ми липсваше!

След като ме целуна още веднъж, двамата се завлякохме към вратата на спалнята. По пътя Алекс се събличаше, а аз се стараех да не позволя на коляното си да ме предаде. Е, вечерта не беше минала според предварителния план, но след като всеки момент ми предстоеше да постигна крайния резултат, има ли смисъл да се оплаквам? Ами да!

* * *

Няколко часа по-късно бяха събудена адски грубо от пулсираща болка в лявото ми коляно. Свих леко крак и примигнах от болка, но бях твърде уморена, за да ставам и да вземам болкоуспокояващи. Когато не се намирах в агония, това ми бе любимото състояние — не съвсем будна и не съвсем заспала, наблюдаваща Алекс как спи блажено до мен. Все едно гледах как някое много сладко кученце си подремва. Той се раздвижи в съня си и, издавайки някакви тихи звуци, се обърна към мен, с разрошена от въргалянето ни коса и крак, който се плъзна покрай моя. Докато той отсъстваше, свикнах до такава степен да спя сама, че сега само вълнението, че той е отново до мен, не ми позволяваше да затворя отново очи. Затова лежах и просто го гледах и едва се сдържах да не го събудя, само и само за да го видя как се усмихва.

Последните няколко месеца бяха истинска приказка. В началото мисълта да се преместя да живея при него ме ужасяваше. И преди бях живяла с мъж, но нещата не се бяха развили много добре, обаче (да чукам на дърво) вече изкарах при Алекс доста време и засега всичко си беше наред — Алекс все така сваляше капака на тоалетната чиния обратно на мястото му, а аз все така си бръснех краката всеки ден. Семеен уют! Наместих се до него и въздъхнах щастливо, когато той ме прегърна през кръста, топлите му крака се свиха под моите, голите му гърди се опряха до гърба ми. Ето така трябваше да изглеждат нещата. И така щяха да си останат. Завинаги.

* * *

Алекс Райд си беше сънливец и при обичайни обстоятелства, но като добавим към това и умората от дългия полет, сигурно щеше да спи най-малко дванайсет часа. Което ми оставяше почти достатъчно време да почистя апартамента. Очевидно е, че прелестите ми бяха успели да отвлекат вниманието му през нощта, но в студената светлина на деня (навън наистина беше под нулата) видях дупката си по съвсем друг начин. Направо не е за вярване в каква кочина е в състояние да живее човек, когато е сам! Искаше ми се, когато Алекс най-сетне се излюпи, да се почувства щастлив, че се е прибрал у дома, а не да се спъва в чорапогащника, който бях захвърлила на дивана преди три вечери, когато си бях организирала филмов маратон с Хари Потър и когато в два през нощта бях прекадено уморена, за да се местя, и заспах на дивана.

След като изчистих банята, подредих дневната и изтърках кухнята, си дадох сметка, че ще ми се наложи да събера кураж и да изляза на студа. Манията ми да пускам отоплението на максимум означаваше, че задържането на торби с боклук в апартамента е напълно немислимо. А наличието на четиридневно суши в ъгъла изобщо не помагаше.

Като метнах гигантското дебело палто на Алекс върху шортите, тениската си и древните плетени чорапи, аз затътрих крака към коридора на блока, понесла две гигантски торби с боклук и опитвайки се да не вдишвам от мразовития въздух. Боже, кучешки студ! Открехнах лекичко входната врата, захвърлих боклука колкото ми бе възможно по-близо до бордюра, без да ударя огромния мъж с дребосъчното кученце, и тряснах обратно вратата пред мразовитите облачета, образували се от дишането ми. А след това я отворих отново — защото пред мен стоеше един буквално вбесен пощальон.

— Извинете — казах и подадох ръка за каквото там дойде — поща или пошляпване. — Голям студ.

— Добре, че ми казахте — промърмори той с потракващи зъби и свиреп поглед.

Преди бях изключила подобна възможност, но в крайна сметка може би ще бъде добре да стана пощальон. Загледах се след него как скача обратно на велосипеда си и отпрашва светкавично нататък. Но на мен очевидно щеше да ми трябва някое дребно моторче, от онези, старите, и със сигурност доста по-добро облекло. Иначе ще бъде добре — хем ще тренирам, хем ще го играя полезен член на обществото. Стига хората да нямат нищо против пощата им да бъде доставяна само от март до ноември. Или след обяд. Но сега, докато в десет часа сутринта през декември стоях и държах в ръка три пощенски плика, идеята ми изглеждаше малко вероятна. Неохотно добавих в мислите си „пощальон“ към списъка с неподходящи за мен работни места, точно след счетоводител, лекар и барман. Девет от десет пъти не можех да си спомня за какво съм влязла в кухнята, а какво остава три хиляди души на ден да си искат кафето в „Старбъкс“.

Нуждата да си намеря работа ставаше все по-наложителна. Все още си имах рубриката в британското издание на списание „Look“, но тя изобщо не беше достатъчна, за да се издържам, а спестяванията ми се топяха доста по-бързо от очакваното. Наистина имах нужда от повече работа тук, в Щатите, но нещо не се получаваше. Първоначално отдавах трудността да си намеря работа на заспалото лято. После на неспокойната есен. А по Коледа никой не наемаше на работа нови хора. Ако имам късмет, януари можеше и да ми донесе нещо интересно — в противен случай съвсем скоро щях да науча разликата между кафе с мляко и голямо „Американо“. Е, сега поне разполагах с достатъчно поща.

Всеки човек знае, че на света няма по-интересно нещо от пощата, особено по Коледа. Два от пликовете със сигурност съдържаха коледни картички, а единият дори беше с британски марки. Изпълнена с нетърпение да ги видя веднага, аз приседнах на стълбите, пъхнах крака под палтото на Алекс и отворих пликовете. Аха! Весела Коледа от Луиза, Тим и Топката. Втората беше коледна картичка от „Блумингдейлс“. Какви мили хора, казах си аз щастливо. Непременно трябва да се отбия при тях, стига да открия кредитната карта, която помолих Алекс да скрие от мен, преди да тръгне, и оттогава насам обърнах апартамента с краката нагоре, за да я търся. Третият плик определено не беше празничен — бял и тесен, прекадено тънък, за да вещае нещо добро. Но така и така отварям пощата, какво ми пречи да отворя и него!

И моментално ми се прищя да не го бях отваряла.

Прочетох писмото втори път и с всяка следваща дума ми прилошаваше все повече.

Уважаема мис Кларк,

Информирани сме, че работният ви статус е променен… В резултат на това визата ви се отнема… Трийсет дена, за да напуснете Съединените щати… За повече въпроси, моля, свържете се със следния отдел…

Визата ми е отнета.

Трийсет дена, за да напусна.

Изправих се и се понесох обратно по стълбите, плъзгайки пръсти по стената до мен. Тази мазилка винаги ли е била толкова неравна? Винаги ли е имало толкова много стълби? Пъхнах с треперещи пръсти ключа в ключалката и влязох в светещия от чистота апартамент. Стори ми се по-мъничък. Коледните картички се свлякоха от ръката ми и паднаха с лек тропот върху дървения под. Тръгнах да обикалям стаите, без да зная къде отивам. Накрая се озовах в банята, но само миг по-късно усетих пронизваща болка в стомаха си и се свлякох на колене. И преди да разбера какво става, повърнах, все така с писмото от имиграционните служби в ръката си. Трийсет дена, за да напусна страната.

Минути ли, часове ли минаха — не съм сигурна. Но накрая трансът отмина и аз се озовах потна, обляна в сълзи и съсипана на пода на банята. Прочетох писмото още веднъж, търсейки нещо, което може би съм пропуснала — някаква бележка, послеслов, каквото и да е, стига да казва, че всъщност не се налага да напускам страната след трийсет дена. Но такова нещо нямаше. Но как е възможно едно преобръщащо живота ти писмо да бъде толкова кратко? Америка бе страната на неограничените възможности, на „С какво мога да ви бъда полезна?“ и „Приятен ден“, а не на „Беше готино, но сега се разкарай“ Това бе невъзможно! Оставих писмото на студените плочки на пода, хванах се здраво за мивката с потните си ръце и бавно се изправих. Няколко наплисквания с вода по лицето по-късно събрах сили да се погледна в огледалото. И онова, което видях, изобщо не ми хареса. Както и на Америка. Очевидно.

— Добре, спокойно — казах си на глас. — Всичко ще бъде наред. Всичко ще се оправи.

Но даже и отражението ми не изглеждаше особено убедено.

Оставаше ми да сторя само едно нещо. Включих на работен режим последните си три годни мозъчни клетки, за да си спомня къде съм си сложила телефона, и веднага натиснах един от бутоните за бързо набиране.

— Анджи?

— Джени — прошепнах, — имам нужда от теб!