Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (5)

Пета глава

— А после Джени бе принудена да ме уволни, обаче всичко беше окей и тя каза, че е окей, а след това ми извика такси, обаче не мисля, че я болеше много, защото носът й нито кървеше, нито нищо, но… боже мой, Алекс! — Пауза за поемане на дъх. — Аз я ударих!

Седях си на нашия диван с купено преди малко пакетче замразен грах върху юмрука, предназначено да ме накара да се почувствам по-скоро като голям човек, отколкото за някакви други цели, и разказвах на Алекс историята си за това как бях посякла втория си дракон.

— Тази работа с удрянето на хората… — отбеляза той, задържа пакетчето с грах върху юмрука ми с едната си ръка, а с другата отметна косата от челото ми — смяташ ли, че е нещо, за което трябва да се притеснявам?

— Не мисля. Винаги става въпрос само за женски бой — отговорих, кършейки пръсти. Не ме заболяха, но за всеки случай изохках. — И не мисля, че имаш повод да се притесняваш за прояви на домашно насилие от моя страна. Засега.

— Много ми харесва, че си феминистка! — отсече той, залепи ми една целувка на челото и отиде до хладилника, за да донесе още бира. Защото имах нужда от още бира. — И се запозна със сестра й, значи? И тя не е кучка?

— Изобщо не е — поклатих глава. — Даже е много приятен човек. Може да я поканя за приятел във фейсбук.

— Странно момиче си ти! — Той застана пред мен, държащ една кутийка „Корона“, и се вторачи в трескаво блесналите ми очи. — И за да си изясня нещата докрай, значи Сиси Сатаната е била гола по време на женския бой, а ти си била облечена с… това?

Аз, разбира се, си бях все така с разкошната пластмасова униформа.

— Не беше съвсем гола — признах. — Честна дума.

Само един мъж би могъл да определи подобна ситуация като секси. Ако някой беше подмамил Крейг да му забие юмрук в лицето, Алекс щеше да го удари първи, а после щеше да донесе бира. Е, и на мен ми донесе бира.

— Тук обаче пропускаш един ключов момент! — изтъкнах. — Тя не само ме уволни, а сега ми пречи да си намеря друга работа! Именно Сиси е причината, поради която сега трябва да подновявам визата си. Тя е причината за всичко, което ми се случва сега. Тя е причината за всичките ми проблеми с визата.

— Нали нямаше проблеми с визата? — изгледа ме Алекс.

— О, ами да… — побързах да замажа положението аз. Сега наистина не беше моментът за този разговор. — Просто… за разни неприятни неща…

— Ти си голям песимист — рече той, отпусна се обратно на дивана и ме прегърна много, много внимателно, като се стараеше да не докосва раните ми. — А сега охлади страстите. Просто изчакай до Коледа, а след това ще измислим нещо. Никой не е в състояние да се справи с подобни неща по празниците — мозъкът му вече е във ваканция.

Знам, че единственото, което трябваше да направя, е да седна с приятеля си и да му обясня точно какво става, да му кажа точно какво са казали от имиграционните служби и въобще — да проведем смислен, зрял разговор. Но сега бях прекалено уморена и прекалено бясна на Сиси и… добре де, търсех си извинения. Освен това усещах, че някак си олеквам в този костюм, с който бях облечена по неволя, затова, вместо да проведа зрял разговор със зрелия си партньор за назрялата при мен ситуация, аз го оставих да ме прегърне и продължих да се цупя. Утре ще говоря с него. И ще започна да проучвам различните варианти за визата. Ще оправя цялата каша. Веднага след като изгоря костюма на френска камериерка.

* * *

След една дълга събота, отдадена на проучвания, разходки из „Гугъл“, гледане на „Истинска кръв“ и мислене за пица, най-сетне успях да се надигна, за да се приготвя за коледното парти на Джени. Или, ако трябва да бъда политически и културно коректна, за празничното парти на Джени. Обаче мен никога не ме е бивало в коректността, когато става въпрос за един пухкав чичко в червен костюм и голям кош с подаръци, затова направо си се подготвях за Коледа. Добавих взетите от Джени обувки (още едно носене няма да им навреди) към роклята си от червена коприна на Марк Джейкъбс и атакувах лицето си с ружа. Старата два сезона (следователно древна) рокля бе един от малкото оцелели тоалети от гардероба ми преди Париж, но за мое щастие беше идеална за коледно парти. Рубиненочервена, с малки бухнали ръкави и тясна талия, която въпреки всичко позволяваше преяждането с пайове с кайма. Тези пайове ги бях направила аз.

Освен това абсолютно категорично и стопроцентово бях планирала да разговарям с Алекс относно моя визов проблем. Даже бях извадила писмото от чантата си, за да му го покажа, обаче той бе излязъл рано сутринта (от негова гледна точка) и се бе върнал преди малко, когато вече трябваше да се приготвяме за партито. Така бе осуетил плановете ми. И сега щеше да ми се наложи да събирам нов кураж за утре. И под събиране на нов кураж имам предвид да обърна два коктейла с бяло вино. Каквото и да бяхме преживели заедно, колкото и да бях сигурна, че ме обича, в главата ми все пак си оставаше онзи тъничък гласец, който нашепваше, че той се радва на моето заминаване у дома. Че се радва, че аз ще го оставя и той ще бъде свободен. А този тъничък гласец можеше да бъде заглушен само от две неща — целувка и пиячка. А по време на целувката по принцип не бе удобно да се говори.

Това беше същият гласец, който редовно ми повтаряше, да, изглеждаш дебела в тези дънки и, не, червеното червило изобщо не отваря лицето ти, а те прави да изглеждаш като уличница. Мразех този гласец. Звучеше отчасти като майка ми, отчасти като учителката ми по биология от девети клас и отчасти като Джереми Кайл. Съжителството с Джени наистина ми бе помогнало да върна Гласа обратно в кутията, където му беше мястото, но точно сега бе решил да звучи високо и ясно. И така, аз сторих онова, което би сторила всяка добра англичанка — тоест, игнорирах го напълно, избутах го назад, много назад, докато накрая не се превърна просто в едно неприятно чувство в стомаха ми, а не в ревящ звяр в ухото ми. Джени би ми казала, че единственият начин да го накарам да млъкне е да погледна проблемите си очи в очи. Но Джени беше американка. Затова сега аз предпочетох безмълвно да се надявам, че Гласът ще си отиде сам, също като средно голямо паяче или странен обрив на едно специално място. И тъй като за тази събота вечер просто не можех да сторя нищо повече за визовия си проблем, реших да го добавя към всички останали. Не е ли по-добре да си предизвикам язва с много проблеми, вместо само с един, а? Така. За следващите дванайсет часа няма да се притеснявам за нищо. Това е. Готово. Почти.

— Готова ли си?

Алекс се бе постарал извънредно за това парти. Не само бе измил и сресал косата си, но и бе облякъл костюм, риза и вратовръзка. Бях забравила, че има костюм, риза и вратовръзка. Изглеждаше толкова добре с него, че чак се почувствах глупаво. Костюмът и вратовръзката бяха черни и тесни, ризата беше бяла и бляскава. Ако беше жена, сигурно сега щеше да се завърти на високите си токчета, но тъй като беше просто мъжествен мъж, в момента нахлузваше черните си маратонки. Които не би трябвало да си вървят с този тоалет, но за огромна завист на една дама, принудена да се мъчи на много високи токчета, той изглеждаше страхотно.

— И кои други ще бъдат на това парти? — попита Алекс, когато затворихме вратата зад нас и аз усетих ледения полъх на Ню Йорк върху голите си бузи. Поне тази вечер пострадалите бяха само бузите ми. Иначе да живееш близо до вода беше прекрасно. Разполагахме със страхотен изглед към Манхатън, а през лятото беше истинско удоволствие да седнеш на покрива с чаша вино и лекия бриз в лицето ти. Но през зимата този лек бриз се превръщаше в бръснещи остриета върху кожата плюс няколко напуквания за разкош.

— Голяма тълпа или само близки приятели? — продължи да разпитва той, като хвана ръката ми и я стисна лекичко, преструвайки се, че не е ужасен и от двата варианта.

— Нали я познаваш Джени — отбелязах и стиснах неговата в отговор, опитвайки се да върна живота в замръзналите си пръсти. — Сигурно е поканила всички хора, които познава. Да се надяваме само, че няма да се изтърсят наведнъж.

— Хубаво. Както дойде — отговори той и бръкна в джоба си за метрокартата. — Не съм я виждал от цяла вечност.

Беше много мило от негова страна да се преструва, че му е все едно. Много добре знаех, че той се ужасява от най-добрата ми приятелка и от тълпите като цяло. Алекс бе в състояние да забавлява хиляди хора от сцената, но партитата го караха да се чувства неудобно. Не че му личеше — влизаше, усмихваше се на всички, разговаряше учтиво и по хиляди теми с всички, смееше се, когато бе необходимо, и кимаше, и всички го харесваха, но мен не можеше да заблуди. Веднъж музикалната откачалка от гимназията, завинаги музикалната откачалка от гимназията. Въпреки всичко, което бе постигнал до трийсет и първата си година, той продължаваше да очаква популярните хлапета да го изритат от своя кръг. Той ми бе обяснил какво има предвид. Знаех си, че аз също не бих била поканена в подобен кръг. Странно, когато установиш, че понякога мъжете са точно като жените.

След като слязох героично по хлъзгавите стъпала и успях да се промуша между стотици дебели палта на перона, се вмъкнах в мотрисата още с отварянето на вратата и се наместих на първата мярнала се пред очите ми седалка. Докато пътувахме, Алекс стоеше над мен и се опитваше да надвика грохота на влака, разказвайки ми за метрото в Токио. Забелязах, че двете момичета отсреща го оглеждат отзад. Прииска ми се да се обидя, но нямаше начин — задникът му действително беше страхотен.

„Виждаш ли колко лесно ще му бъде да те замени?“ — обади се Гласът, прекъсвайки историята на Алекс, за да ми напомни колко красив бе моят приятел в очите на другия пол. Няма съмнение, че където и да отидеше, все си оставаше красив, но тук, в Бруклин, беше наистина в свои води.

— Следващият път трябва да дойдеш с мен — каза Алекс, когато се изключих от вестителя на лоши новини в главата си. — Не можеш пак да ме оставиш сам с Крейг и Греъм. Япония много ще ти хареса, гарантирам ти! Където и да отидехме, непрекъснато си мислех: „На Анджи това много ще й хареса.“ И го казвах. Май към края на момчетата им писна от мен.

— Добре, следващият път — отговорих с усмивка. Браво на мен, че удържах на обещанието си да не споменавам липсата си на виза.

— Когато си вземеш визата, ще ходим навсякъде — промърмори той и срита коляното ми, а аз едва се удържах да не го сритам в топките.

— Непременно. — Загледах се в двете момичета зад него. На тях виза не им трябваше, но малко маниери нямаше да им се отразят зле.

* * *

На партито вече беше претъпкано с хора, точно както бях предположила, и повечето от тях бяха невъзможно красиви. Още не си бях съблякла и палтото, когато на Алекс му се наложи да ме сръга доста грубичко, за да ме накара да престана да гледам тримата мъже с изваяни мускули, облечени единствено с червени, обшити с кожички боксерки.

— Ами… Коледа е… — запелтечих притеснено аз. И отново погледнах към тях.

— Да бе. Като гледам, Дядо Коледа не е излизал от фитнеса — промърмори той, без да крие раздразнението си. Целунах го по бузата и отместих очи от мъжете, но иначе си казах, че не вреди от време на време да го карам да ревнува. Стараех се да се държа като зрял човек, но на практика си оставах още момиченце.

— Анджи! — изпищя Джени и скочи от дивана, сякаш аз бях единственият подходящ бъбречен донор в света и току-що се бях появила в болницата, за да спася живота й. От изцъкления й поглед обаче бих заключила, че по-скоро трябва да си търси нов черен дроб. Отсега се беше отрязала. — Изглеждаш възхитително! Това моите обувки ли са?

— Твоите са — потвърдих. — Не мислех, че ще имаш нещо против да ги понося още веднъж, след като снощи ме накара да нося онази ужасна униформа.

— Изгори ли я?

— Да.

— Браво.

Беше приятно да те мислят за възхитителна, но не можех да не си кажа, че понякога вероятно би било добре да те смятат и за хладнокръвна лисица като Джени. Ако знаех, че тя ще бъде увита като мумия в червена рокля на Ерве Леже, аз щях да избера друг цвят, но, подобно на Делия и Сиси, макар и със значително по-малка доза злоба, и за мен нямаше никакъв смисъл да се съревновавам с Джени.

— Тук има ужасно много хора — отбелязах и размахах ръка, за да си довея малко топъл въздух към мен. Миналата зима бях прекарала не един и два дена с шал и ръкавици в стаята. Тази сграда страдаше от остър недостиг на топлина, но в случая самият брой на човешките тела бе достатъчен да поддържа въздуха приятно топъл. И като стана въпрос за тела, аз се озърнах за особено красивия приятел на Джени. — Зиги тук ли е вече? — попитах.

— Ето там — посочи Джени към тройката полуголи мъже до прозореца, докато даряваше Алекс с целувка по бузите и учтива прегръдка. Той си имаше съвсем основателна причина да се страхува от нея. Тя настояваше двамата да поддържат професионална дистанция и да се държат изцяло приятелски. Според Джени работата й е да го държи на нокти — факт, който му беше напълно ясен. Той и без това заставаше на нокти всеки път, когато видеше Джени. Винаги се стараеше да бъде максимално учтив с нея, но аз усещах, че е напрегнат — оттук костюмът и вратовръзката. Изобщо не си правех илюзии, че това официално облекло е за мен, но пък фактът, че двамата се разбираха толкова добре, ме правеше много щастлива.

— Не разпознах коремните му мускули — изрекох колкото ми бе възможно по-небрежно. Но не бях много добра в прикриването. — Много различно е, когато ги виждаш лице в лице.

— Сериозно? — подметна Джени и отпи от шампанското си. Онова нещо в очите й приличаше на любов, но може да е и от пиячката. — Той реши, че ще бъде забавно. Аз се опитах да му обясня, че ще приличат малко на диваци, но това само влоши нещата. Сега тримата само правят разни гримаси и се кискат като момичета.

Тримата погледнахме едновременно към тримата мъжки модели в другия край на стаята. Боже, какви високи скули само!

— Да, това е моят приятел — въздъхна Джени. — Можете ли да повярвате?

— Аз определено бих излязъл с този пич — рече Алекс. — Сигурен съм, че и Анджела не би отказала.

— Няма да лъжа — рекох, — но ако ти не беше тук, досега отдавна да съм седнала в скута на Дядо Коледа. — И с тези думи най-сетне отместих очи от тях и ги плъзнах из стаята, издирвайки пиячката. Нямаше никакъв начин да остана повече от петнайсет минути на това парти, без да се превърна в много пияна жена, при това много бързо. Докато Алекс беше на турне, бях в период на въздържание, но да не пиеш на един от купоните на Джени, беше практически вредно за здравето. Щеше да бъде добре да се бях сетила да обърна едно-две питиета още от нас, за смъкване на напрежението, но не бях чак толкова съобразителна.

— Апартаментът изглежда много добре — казах на Джени, след като изпратих Алекс до спалнята да отнесе палтата ни и да не се връща без две чаши с нещо студено и с мехурчета. Както и каквото друго намери, разбира се. — Ти ли си боядисвала?

— Сейди — отговори Джени. — Аз й казах, че ще имаме коледно парти, а тя заяви, че щяла да намери някого да поразчисти. Помислих си, че има предвид някоя фирма за почистване, но веднъж, когато се върнах от работа, заварих целия апартамент пребоядисан. Само за един ден. Не можа ли просто да пусне прахосмукачката?

— Не мога да си представя човек, на когото му плащат хиляди долари, за да се разхожда по гащи, да е особено вещ в домакинската работа — отбелязах, удобно загърбвайки факта, че аз също не бях много веща. — Тя дали знае що е това прахосмукачка?

— Ами, не знам — промърмори Джени. — Зиги може да сменя електрически крушки, но иначе с техниката никак не го бива.

— Е, напълно нормално — рекох. — Между другото, къде е Сейди?

Ако аз се бях запознала със Сейди по начина, по който Джени се бе запознала с нея, щях да си изкарам възбранителна заповед срещу нея, а не да я каня да живее при мен. Джени беше поела ролята на човека, който се оправя със Сейди на един от купоните у Ерин, и сега живееше тази роля. От моя гледна точка това си беше същински кошмар, но Джени се чувстваше много добре. Тя обичаше предизвикателствата, винаги искаше да оправя нещо. А бог ми е свидетел, че по Сейди имаше много за оправяне. Винаги съм се смяла, когато хората кажат, че моделите са като състезателни коне, обаче тя беше най-трудната за обуздаване състезателна кобила в света на модата — само дето вместо да отказва да бъде обяздена, Сейди отхвърляше нормалната любезност и човешкото състрадание. Когато се запознахме, тя ме огледа от горе до долу, попита ме къде живея, после попита дали познавам Агнес Дейн, след това сама си отговори, че не я познавам, и се разсмя гръмогласно. Истинска чаровница.

— Беше забравила, че тази вечер има събитие — отговори Джени и изобрази въздушни кавички около глагола „забравила“.

— Но иначе смятам, че светът на моделите е много добре представен на моя купон, не мислиш ли?

Тя беше права. За домашно коледно парти в дневната на Джени имаше ненормално голям брой изключително красиви хора. Не че бих описала някого от нашите приятели като кученца, но това тук бяха от онези момчета и момичета, които не можеш да спреш да съзерцаваш, докато не разбереш какво точно ги прави толкова трансцендентално красиви. И после може би да ги мушнеш лекичко с пръст, за да се увериш, че са истински.

— Е, говори ли вече с Алекс? — запита Джени и избута някакъв гост от дивана, за да можем да седнем ние. Все още ми беше странно, че някакъв напълно непознат за мен човек преди малко седеше на мястото, което някога наричах „моя диван“. И това никак не ми хареса.

— Не, не съм говорила с Алекс — отговорих аз, — а и доколкото си спомням, изрично ти забраних да повдигаш този въпрос! — С тези думи изхлузих обувките си. Божичко, какво блаженство! — Така че престани да ме питаш. Работя по въпроса. Следващата седмица по това време всичко ще бъде оправено.

— И как по-точно? — изгледа ме недоверчиво Джени.

— Така. Предстои коледно чудо! — отсякох напълно уверено. — Освен това смятам да осребря ваучера си. Всички ще получат такъв, нали?

— Анджи, скъпа… — постави тя нежно ръка на коляното ми, — подхождаш откровено налудничаво към ситуацията! Знам, че много държиш да вземеш виза със собствени сили и всичко останало, а ти си наясно, че според мен това е похвално, нали така?

— Нали така.

Да, наистина е похвално. Защото аз съм страхотна! На ти, Лорънс!

— Знам също така, че не искаш Алекс да ти предлага брак само заради визата, нали така?

— Да.

По този въпрос поне нямахме противоречия.

— Но ти обичаш този тип, нали?

— Правилно. Наистина обичам този тип.

— И той също те обича.

— Силно се надявам да е така.

— В такъв случай просто му кажи как стоят нещата. Напоследък хората не се запознават под дъжда, опитвайки се да вземат едно и също такси — запознават се онлайн. А после се сгодяват по риалити каналите. Събират се с приятелите си и се отрязват. Женят се, защото имат нужда от виза. Така че, независимо къде и кога той ще сложи пръстен на пръста ти не е важно, щом наистина те обича!

— Това е най-депресиращото нещо на света, което някога съм чувала! — изписках и избутах ръката й от коляното си. — Да знаеш, че никога няма да имаш привилегията да четеш приказки за лека нощ на децата ми!

— Е, ще ми бъде доста трудно да чета приказки за лека нощ на децата ти в Англия, нали? — изгледа ме многозначително тя. После извърна очи и допълни: — Никой не ти оспорва правото да вземеш виза и по друг начин, но наистина няма смисъл да усложняваш излишно нещата. Няма какво да доказваш, разбра ли? Затова просто попитай Алекс!

— Какво да попита Алекс?

Пред мен се бяха материализирали две чаши шампанско. И тъй като той не носеше нищо друго, с крайна неохота бях принудена да се задоволя само с едната чаша.

— Твоята любима Анджела Кларк и аз просто си говорехме — отбеляза със светнали очи Джени пред приятеля ми.

— За коледната вечеря — изписках аз. — Тъкмо казвах на Джени, че двамата със Зиги биха могли да дойдат у нас за коледната вечеря, нали?

— Разбира се — кимна Алекс и вдигна чашата си по посока на огромния швед. — С голяма радост ще обявя състезание по надяждане на този гигант.

— Хей, пич, че твоят кръст е по-тънък дори и от единия му крак! — присмя се Джени. — Ти майтап ли си правиш с мен?

— О, Джени, направо нямаш представа колко може да изяде! — изрекох с много гордост аз и прегърнах Алекс през кръста. — Има кухи крака. Истинско престъпление е, че се тъпче като прасе, а си стои тънък като фиданка!

— Не се притеснявай! Когато остарея, със сигурност ще нашишкавея! — успокои ме Алекс, като ме целуна по главата. — Ще стана добър чичко с коремче.

— Жестоко! — отпуснах глава на него и се опитах да си представя един тлъстичък Алекс, приседнал на люлката на верандата и подрънкващ на банджо.

Мила картинка.

* * *

Няколко часа и доста повече чаши шампанско по-късно аз напусках дневната и оставих Алекс да защитава моята прекрасна приятелка Ванеса от набезите на отвратителния си приятел Крейг, който незнайно как също се бе озовал на партито. Фейсбук има да отговаря за хиляди глупости. След едно обилно мацане на устните с гланц и още по-обилното пръскане с шишенцето „Гучи“ на Джени, аз реших да проверя телефона си. Не мога да не призная, че вероятността някой да ми се обади в единайсет и половина в събота вечер, за да ми предложи работа, бе нищожно малка, но въпреки това не вреди да се провери. Мамка му! Три пропуснати обаждания. До едно от майка ми. Изчислих набързо разликата във времето — последното обаждане е било преди час, което прави три и половина във Великобритания. Изтрезнях за секунда и натиснах бутона за набиране. Опрях чело о прозореца, за да охладя главата си, и се загледах в ярко осветения като коледна елха Крайслер Билдинг, молейки се на всяка звезда, която виждах, всичко да е наред.

— Ало? Анджела?

— Аз съм, мамо. Какво има? — Затворих очи и се примолих още по-силно.

— Баща ти — отговори тя. — Нещо не му е добре.

Затворих очи и се опитах да сключа сделка за промяна на моето коледно чудо.

— Какво по-точно? — В главата ми нахлуха милиони различни варианти — инфаркт, инсулт, паднал е от стълбите? Татко беше здрав и активен за човек в средата на шейсетте, но знаеш ли… Ами ако се е сдобил с някоя ужасна болест? Аз бих му подарила един бъбрек. Бъбрек за Коледа. Бих направила за баща си всичко на този свят.

— Не искам да се паникьосваш… Докторът казва, че всичко вероятно ще се оправи… — продължи тя с измъчен глас. — Но в основни линии му се случи нещо интересно на коледното парти на леля ти Шийла, така че се наложи да го доведем в болницата.

— Нещо интересно ли? Така ли се изрази докторът?

— Не точно — започна да шикалкави тя. — Но реших, че би искала да знаеш. За да се прибереш у дома.

У дома.

Преди да успея да отговоря каквото и да било, чух гласа на татко в далечината, настояващ да говори с мен. След един на пръв поглед не особено ожесточен спор в телефона прозвуча гласът на баща ми.

— Анджела, казах на майка ти да не те притеснява. Добре съм. — Освен дето звучеше малко уморен и съсипан, си беше напълно той. Отпуснах се с една осемнайсета. — Просто ме задържаха малко за наблюдение. Няма нищо фатално.

— Но какво стана? Какво е това интересно нещо? Трябва ли да се прибера у дома? — Побързах да изтрия сълзите си, преди да са успели да съсипят спиралата ми, и се опитах да измисля как да скалъпя един полет до Великобритания от скромната ми банкова сметка. Цените на полетите през декември бяха скандално високи. Имах по-големи шансове някой да ми даде назаем частния си самолет. Впрочем съпругът на Ерин имаше такъв. Може пък, ако се напия достатъчно, да успея да забравя, че съм англичанка и да я попитам.

— Не е необходимо да се връщаш у дома само заради мен — ще се видим, когато се видим — отговори баща ми. — Наистина имах нещо, което не би трябвало да имам, както каза майка ти, нещо интересно, но иначе съм добре. Вече съм добре.

— Да не би да си алергичен към нещо? Възможно ли е и аз да съм алергична към нещо? — Няма спор, че бях много загрижена за неговото здраве. Както и малко за моето. — Какво стана?

— Няма смисъл да се притесняваш, наистина. Ти си напълно здрава, скъпа. Между другото, когато ще дойдеш да ни видиш? Майка ти продължава да държи да купи най-голямата пуйка на света, в случай че решиш да ни удостоиш с присъствието си за Коледа.

Хммм. На мен ли така ми се струва, или той наистина се държи странно?

— Татко?

— Анджела?

— Какво толкова яде у леля Шийла, че се наложи да влезеш в болница?

— О, просто си прекарвахме много приятно с Шийла и Джордж, а после дойдоха чичо ти Джон и леля ти Морийн — обясни бавно той. — И после… ами… леля ти Морийн беше приготвила някакви специални сладкиши. Да се посмеем.

— Специални сладкиши ли?

— Да.

— Да се посмеете?

— Да.

— Татко… — Отне ми доста време, докато схвана какво има предвид. А после още толкова, докато го приема. — Вие двамата с мама да не би да си правите сладкиши с трева?

— Да.

— Господи!

Желанието да се прибера и да се грижа за нещастния си стар баща, докато оздравее, се смени светкавично с желанието да се прибера у дома и да зашлевя шамар на глупавия си стар баща, а после да вдигна скандал на още по-тъпата си майка и да изразя разочарованието си от тях.

Когато бях на седемнайсет, майка ми се появи най-неочаквано на купона за осемнайсетия рожден ден на Гарет Олтман, видя ме да стоя до Брайъни Джоунс, който държеше незапалена свита ръчно цигара, и изпищя: „Анджела Кларк, няма да позволя да се превърнеш в наркоман!“, след което ме извлече за взетата под наем тениска на „Радиохед“. Която после беше изхвърлена, защото те били „мърлява банда“. После ми беше малко трудно да обясня всичко това на тогавашното си гадже, но пък бяхме само на седемнайсет и едно обещание да му помогна да свърши оправи работата. Де да можеше и сега животът да е толкова прост — досега да се бях сдобила със зелена карта!

— Така. Дайте сега да си изясним нещата. Ти си в болница, защото сте изяли твърде много сладкиши и сте поели свръхдоза марихуана, правилно ли разбрах? — изрекох бавно и ясно.

— Да, знам, че не трябваше, ама… — изкиска се баща ми. Чудничко! Още беше надрусан. — Човек ще си рече, че живеем в седемдесетте…

— Татко, много добре знаеш, че не обичам да говорим за неща, случили се, преди да се родя! — напомних му аз. Що се отнася до мен, моите родители са се пръкнали в началото на осемдесетте, когато майка ми вече е била бременна с мен, а баща ми — прекрасна кукла на Кен на средна възраст. И те не са правили секс, а още по-малко — да са вземали наркотици. А ето че сега той буквално изтри с един замах опиянението ми от шампанското. Не можех да не съзра иронията в тази ситуация. — Хубаво. Значи сега просто си почини добре, а аз ще ви се обадя утре. Когато ще обсъдим въпроса за това как просто се казва не!

— Майка ти иска да ти пожелае лека нощ — изрече баща ми след шумна прозявка, без да обръща внимание на назидателния ми тон. Срамота! Дърт човек вече, а му е приятно от цялата тази работа! — Ще се чуем утре, скъпа!

И макар че майка ми не можеше да ме види, аз се постарах да си сложа най-добрата физиономия в стил „Би ли ми обяснила тази работа, ако обичаш?“

— Така — рече майка ми. — Ще уведомя леля ти Шийла дали ще присъстваш на нейната вечеря след Коледа, защото следващата седмица е неин ред да купува телешкото и трябва да знае.

Честно казано, бях доста впечатлена от опита й да бъде както винаги делова.

— И очевидно ще трябва да знае колко трева да отмери — добавих саркастично. — За десерта.

— Много смешно, Анджела!

— Или ще минем директно на джойнт, защото е Коледа?

— Анджела, ще си дойдеш ли у дома или не? Писна ми да те питам.

— Не мога. — Опитах се да го кажа, без да започна да вия, но беше доста трудно. — Самолетните билети са твърде скъпи. Но за догодина обещавам.

Никак не ми се обясняваше, че догодина можеше и да се прибера у дома завинаги. Тя не заслужаваше дори и грам доверие от моя страна — по-скоро би се радвала да научи всичко за пълния ми провал като човек. През последните няколко месеца не бях напълно честна с родителите си относно професионалния си статус, или по-точно казано — директно ги лъжех.

— О, Анджела Кларк, ще се поболея от тревоги по теб! — простена тя. — На другия край на света си, без пари, съвсем сама на Коледа…

— Изобщо не съм сама, мамо — отговорих. — И не съм разорена. — Е, само половината от това беше лъжа. Доста добре за разговор с майка ми.

— Разбира се, нали си имаше приятел. Е, кога ще ни запознаеш с него? Върна ли се от обиколката си по света без теб?

— Да. Беше на турне, а ще ви запозная с него, когато ви запозная с него — отвърнах. Писъкът на Джени от съседната стая ми напомни, че не се намирам на някакво странно събиране от деветдесетте, посветено на борбата с дрогата, а на истинско парти. — Е, вече трябва да тръгвам. В момента съм у Джени, организирала е коледно тържество. Без дрога.

Не че имаше някакъв начин да разбера дали последното ми твърдение е вярно.

— Хубаво. Е, ти върви и се радвай на партито си, а аз ще си стоя в болницата с баща ти. Не се тревожи за нас!

Замълчах и преброих до десет, преди да отговоря:

— Мамо, той не умира. Просто е надрусан с трева.

— Разбира се, всичко е наред. Е, до утре. Поздрави на Джени!

И затвори.

Загледах се в оживената манхатънска улица под мен. Как стана така, че баща ми е в болница, след като се е надрусал с незаконна субстанция, от която майка ми също е опитала, и въпреки това мен ме караха да се чувствам като безотговорен тийнейджър? От ресторанта на Скоти отсреща излезе човек и моят стомах възнегодува. Чудничко. Сега ще трябва да търпя и болките от емпатията.

* * *

От момента, в който бях излязла от стаята, бяха изминали само десет минути реално време, но за един купон това се равняваше на три часа. В дневната се бяха появили още най-малко дузина нови гости, накацали по первазите и пъхащи глави в хладилника, и никой не беше там, където го оставих. На дивана, на мястото на прекрасната ми приятелка, любимото ми гадже и неговия отвратителен колега, заварих няколко мъжки модела, пияни до козирката, и мъжа, който чистеше блока през ден. Очевидно моделите му харесваха. Интересно. Апартаментът не беше достатъчно голям, за да загубя когото и да било, така че, щом ги нямаше в дневната и щом ги нямаше в кухнята, оставяше банята и старата ми стая. И наистина — докато останалата част от жилището беше претъпкана с непознати, бившата ми стая беше претъпкана с приятелите ми. Ерин и съпругът й, Томас, Ванеса, Зиги, Алекс и Джени се бяха подредили като сардели на спалнята и се хилеха като откачени. Незабравима гледка.

— Какво пропуснах? — попитах, докато намествах и своя задник сред тях. Всички се поместиха, докато накрая направиха място и на мен. — Защо всички сте тук?

— Защото току-що си спомних, че не мога да търпя нито един от онези, които съм поканила — отбеляза самодоволно Джени. — Затова сега се крием.

— В такъв случай предлагам да отидем отсреща и да вземем да хапнем нещо. Умирам от глад — измънках, отпуснах глава върху гърдите на Алекс и се постарах да не измъркам, когато той прокара пръсти през косата ми. — Току-що говорих с мама и татко. Така че пиячката няма да ми стигне — време е да извадим тежката артилерия!

— Страхотно! Аз искам хотдог с чили! — извика победоносно Джени и ме срита от другия край на леглото. — Вашите добре ли са? Ще отскочат ли насам?

— За бога, не! — Кошмарна мисъл! — Просто баща ми е в болница, защото ходили на коледно парти и той се дрогирал със сладкишчета с трева, и му се случило „нещо интересно“, а майка ми… ами тя си е майка ми. Очевидно марихуаната няма никакъв ефект върху нея.

— Родителите ти са страхотни — измънка Ванеса по посока на тавана.

— Баща ти ще се оправи ли? — попита Алекс.

— Естествено — отговорих и изведнъж се почувствах съвсем трезва и напълно разбита. За това лекарството беше само едно.

— Хайде да ходим да ти купим нещо мазно и нездравословно — отсече той, плъзна се от леглото и ми подаде ръка.

— Обичам те! — промърморих и се оставих да ме измъкне. Имах нужда от пържени картофки. Спешна нужда!

— Анджела? — обади се Зиги със съвсем невинен тон. — Вашите да не са били на парти на суингъри?

Въпросът му обаче изобщо не беше невинен.

Обърнах се към Алекс със свити устни и яростен поглед и просъсках:

— Веднага трябва да сложа нещо в корема си!

— Хей, чакайте! Трябва да ви раздам подаръците, преди да сте си тръгнали! — скочи изведнъж Джени, събори Томас на пода и цапардоса Ерин в лицето. — Да не сте мръднали оттук!

— Подаръци ли? — спогледахме се сащисано с Ерин и Ванеса. — Ще си разменяме подаръци?

Като изключим факта, че още не бях купувала никакви подаръци, все пак днес не беше Коледа, а аз имах много строги правила относно отварянето на подаръци преди двайсет и пети декември. Това можеше да стане само ако подаряващият щеше да отсъства от страната за Коледа или дотогава се очакваше да бъде мъртъв. А Джени очевидно не спадаше към нито една от двете категории. По принцип.

— Двете с теб няма да си разменяме подаръци — промърмори Ерин и се прозя. — Ако това те успокоява, разбира се. Не съм ти купила и една карфица.

— Няма проблеми. — Мислено грабнах нейното шалче на Марк Джейкъбс изпод елхата и го сложих обратно на рафта. А после пак мислено го свалих от рафта и го сложих отново под елхата, но този път с моето име на кутията.

Джени се върна обратно в стаята, носеща малка кутийка с размерите на чекова книжка, завързана със сребриста панделка. И тъй като чекова книжка просто не вървеше за подарък, предположих, че е нещо малко и сладко. Сигурно лъскаво. Автоматично забравих правилата си и го грабнах от ръцете й. Коледата е в състояние да стори непоправими щети на маниерите на едно момиче.

— Ами, знам в какво напрежение си напоследък — започна да обяснява Джени, докато се борех със здраво завързаната панделка, — та се запитах какво би могло да зарадва малко Анджи…

Ваучери за покупки? Уикенд за двама в планината? Купища дрога? Не, последното би било от майка ми.

— Та се сетих за нещата, които ми помагат, когато започна да откачам. За местата, които ми помагат отново да се почувствам себе си.

Охо! Значи може би уроци по полка? Билети за Вегас? Купища дрога?

— И накрая измислих това. Мисля, че ще бъде жестоко, кукличке!

За жестокото не бях много сигурна, но трескавият поглед на Джени ме стресна. В стаята цареше пълно мълчание, докато всички ме наблюдаваха как разкъсвам панделката със зъби, защото съм много класна, и после как отварям кутийката.

А!

В кутийката имаше книжка — „Хазарт за идиоти“. И три самолетни билета.

— Вегас, скъпа! — изкрещя Джени и започна да скача по леглото. — Аз, ти и Ерин! Женски уикенд във Вегас, истински разбиван! Ще покуфеем на воля! Никакво мислене, никаква паника, никакви тревоги! Само смях и забавления! Точно от това се нуждаеш сега!

— Така ли?

От това ли се нуждая?

— Абсолютно! — отсече тя и се приземи на задник точно до главата на Ванеса. — Ще се напием, ще потанцуваме, ще повисим край басейна, ще отидем на спа. Ще бъде жестоко! И е крайно време да потанцуваш на пилон, скъпа!

— Така е, Анджи — намеси се Алекс. — Крайно време е да потанцуваш на пилон.

Можеше и да го ударя, но за тази седмица си бях взела своите юмручни изказвания. Затова предпочетох да приема ролята на зрител и се загледах как Ванеса избутва Джени от леглото директно на земята, пак по задник. Е, просеше си го.

— А след като Джени приключи с опитите си да ни избие всичките, държа да кажа, че един мой клиент отваря магазин в „Кристал“, така че ще позяпаме и витрините — намеси се Ерин. — И не се тревожи, Анджи, няма да й позволя да те кара да танцуваш на пилон!

След като страхът ми се уталожи, усетих, че се усмихвам. Започвах да се тревожа повече не че тя ще ме кара да танцувам на пилон, а че няма да може да ме спре. А и без това открай време си мечтаех да отида във Вегас. Звучи толкова фантастично — момичета с ленти за коса с пера, сервиращи изискани коктейли на сенчести играчи на блекджек, а от сцената Франк Синатра пее „Странници в нощта“. Е, днес като че ли беше доста по-различно, но въпреки това… Със сигурност все още някъде по главната улица си прекарват добре, нали така?

— Е? — вдигнах билетите. — Кога тръгваме?