Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (14)

Четиринайсета глава

Джени ми позволи да използвам телефона й, за да се обадя на Алекс, но само при условие че не прекарам цялата ни последна нощ в Лас Вегас в лигавене с моя човек. Направих се, че не разбирам какво ми казва, но първо обещах, а после се обадих.

— Ало? — отговори той на третото позвъняване.

Когато на мен ми звъннеше непознат номер, аз се втренчвах в телефона, докато не спре, а след това игнорирах малката иконка на гласовата поща на екрана, докато номерът до нея не стане двоен. Алекс обаче имаше съкрушителна фобия от гласовата поща и затова почти винаги вдигаше телефона си. Предвид предишния му живот на разносвач, този навик понякога водеше до някои крайно неловки разговори в три през нощта в събота. Така де, че кой пази в телефона си номер на улична кабинка в продължение на две години? Не че някога съм имала в своя телефон номер на уличка телефонна кабинка, но въпреки това. Намирах го за много странно.

— Здрасти, аз съм! Обаждам се от телефона на Джени — казах, огледах ноктите си и се смръщих. Имах спешна нужда от маникюр. Това не беше ръка, готова за годежен пръстен.

— Добре е да имам номера й — отговори Алекс. — Това момиче трябва да бъде държано на къса каишка.

— Да, знам. — Мислено се укорих и пъхнах ръка в джоба на дънките си. Първо коня, а после каруцата, а не обратното. — Тя те поздравява.

— Тя е при теб? В такъв случай няма да те питам какво е станало тази сутрин. До довечера. Още ли остава уговорката ни за по-късно?

Номер триста четирийсет и две от списъка с причините, заради които обичам Алекс. Дълбоко в себе си той обича пикантната клюка. Може цял ден да се преструва, че не го интересува, може да обърне гръб на всичките ми списания, но те не си проправят сами път до тоалетната, нали така? Нито пък аз съм ги занесла там. При това доста често.

— Остава, естествено. Впрочем имам да говоря с теб за едно-две неща.

Като например какъв бакшиш е подходящо да дадем на портиера ни за Коледа, както и дали не би желал да се ожениш за мен. Моментално.

— Да не би да си откраднала осемдесет милиона долара?

— Не.

— А тигъра на Майк Тайсън?

— Да, но не за това исках да поговорим.

Пред погледа ми изплува картина на Алекс с бял гащеризон и гигантски бретон. Бретонът много ще му отива.

— Къде искаш да отидем? — попита той и върна моята фантазия обратно в кутията й. — Някъде, където открай време си мечтала да отидеш?

Прегледах мисления си списък. Акулите в „Мандалей Бей“. Лъвовете в MGM. Белите тигри в „Мираж“. Магазините в „Сийзърс Палас“. Шведските маси по всички хотели, където можеш да ядеш всичко, което си поискаш. Колкото повече мислех за това, толкова повече ми се струваше, че идеалното ми място за тази ваканция би било кафенето в магазина в „Бронкс Зуу“. Освен ако…

— Хотел „Венеция“? — изрекох на глас. Каква по-добра обстановка за предложение за брак по сметка от казино, приличащо на най-романтичния град в целия свят? Фалшив брак във фалшивата Венеция. Идеално! Както и позитивното мислене от моя страна.

— Страхотно! Там имат невероятно казино! — извика той. Бях забравила за тайната му страст по хазарта. Да де, ама записването по масата за блекджек не ми влизаше в плановете. — Не че ще прекараме цялата нощ в хазарт! — побърза да добави той. — Макар да имам чувството, че днес ще извадя голям късмет!

— Какво ще кажеш обаче да се видим по-раничко? — попитах и прокарах ръка през косата си. Уууф! След пътуването до Гранд каньон имаше нужда от измиване. — Обещах на Джени, че по-късно ще излезем, нали ни е последна нощ, та…

— Значи аз съм подгряващата група, така ли? — изрече той с усмивка в гласа, за която се надявах, че ще остане там и след разговора ни. — Разбира се. Момчетата също са планирали голяма луда нощ, така че, ако не съм там, почти съм сигурен, че кумът ще ме издири и ще ме заколи. Този пич взема всичко много на сериозно.

— Е, тогава в седем и половина? Във „Венеция“?

— Става. Нямам търпение!

* * *

— Ще се срещнете във „Венеция“? — възкликна Джени, когато й подадох телефона. — Страхотно! Ще трябва да хапнем после в „Бушон“, след като приключите с главното. Така де, да отпразнуваме.

Откакто направи великото си признание, Джени се бе превърнала в нов човек. Както ставаше ясно, честността била полезна не само за душата, но и за външния вид. Тя подскачаше весело из гостната на хотелския ни апартамент, вадейки закачалки с мострите, които ни беше изпратил Бен, докато аз се опитвах да избегна огледалото до мен. Нито признанието на Джени, нито пътешествието с хеликоптера не се бяха оказали полезни за моята душа и за външния ми вид. А дългата закачалка с дизайнерски тоалети причиняваше голяма болка в сърцето ми. Най-вече, защото знаех, че преди тръгване ще трябва да ги върнем.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — въздъхнах аз пред дълга до земята черна рокля и мълчаливо оплаках съсипаната си синя рокля. — Имам предвид да се срещна с Алекс?

— Абсолютно нищо! — отсече тя и извади едно парче в яркорозово, което автоматично ме накара да си глътна корема. — И без това имам нужда да поразпусна преди довечера. От доста време не ми се е случвало да купонясвам три нощи подред, така че, ако не поспя, може и да гушна букета.

— Ами ако Джеф се обади?

— Ще говоря с него. — Смени розовото с кимоно в смарагдовозелено. Ммм, сладко! Перфектната вечерна рокля за Коледа. — Както и ти ще говориш с Алекс. Имаш ли представа какво ще каже той?

— Не.

— А знаеш ли какво ще облечеш?

Най-сетне един важен въпрос.

— Мислех си… може би синята, която пробвах вчера — промърморих, прехвърляйки коприните, сатените и шифоните. Толкова. Много. Пайети. — Беше много красива. Освен това мисля, че с нея мога да си хапна, колкото искам, без да изглеждам дебела.

— Това са изключително важни съображения! — кимна театрално Джени. — Ами това?

И измъкна може би най-красивата рокля, която някога бях виждала.

— „Тиби“. Харесва ли ти? — И залюля кораловорозовата коприна пред мен. Деликатните гънки падаха от царската талия като шивашка въздишка. Идваше ми да се оженя за тази рокля. Е, поне да се омъжа в нея. Надявах се да има същия ефект и върху Алекс.

— Сейди има едни „Джими Чуус“ в телесен цвят, които ще си ходят идеално с тази рокля — допълни приятелката ми, подаде ми я и зарови глава в един бял кош. — И трябва да носиш ето тази чантичка.

Това не беше чантичка — беше произведение на изкуството.

Чантичката беше дълга и елегантна, изработена от тъмносиньо кадифе със сребърна щракалка горе. И точно правилният размер, за да послужи за оръжие, в случай че ми се прииска да пребия някого до смърт. Качество, което много ценя в една чанта.

— Това е „Маккуин“ — заяви Джени, сякаш това обясняваше всичко. — По-ценна е и от живота ти!

— Аууу! — протегнах ръце. — Дай ми я!

И така, при наличието на роклята, чантичката и обувките на Сейди, тоалетът ми беше готов. Усмихнах се на отражението си в огледалото. Оставаше ми още само един проблем — думите.

Но какъв проблем биха могли да бъдат те? Все пак бях писател, мамка му! Ха!

* * *

Няколко часа по-късно аз се появих в хотел „Венеция“ в най-големия си блясък. Косата ми беше мека, блестяща и прихваната назад, за да открива лицето ми, гримът ми беше дискретен, но лъчист, а роклята ми беше неземно красива. Вярно, затруднението ми да ходя нормално върху десетсантиметровите токчета на бледозлатистите обувки на Сейди отнемаше част от общия ефект, но стига да не ми се налагаше да изминавам кой знае какви разстояния, всичко щеше да бъде наред. Тъкмо упражнявах най-добрата си походка в стил Лейди Пенелопи, когато чух някой да ми подсвирква.

Докато се обръщах толкова бързо, колкото ми позволяваха обувките, ми се прииска да бях взела и камера. Божичко, моят приятел беше много красив мъж! Беше се облегнал лениво на една мраморна колона в костюм, който би накарал Дон Дрейпър да се разплаче. Изчистен, елегантен, тъмносив, с жилетка и джобче отпред. Усетих как коленете ми омекват. Както и доста други неща, които не бяха за устата на една дама.

— Здравей, красавице! — подвикна той, докато се носеше бавно към мен. А после ме целуна по бузата, сякаш цял живот се срещахме пред хотелите на Лас Вегас, облечени като герои от мафиотски филми. В интерес на истината, срещахме се обикновено пред банята, облечени като клошари. Приблизително.

— Здравей! — поех ръката му и се изчервих. Нещо в неговия костюм и моята рокля оказваше странен ефект върху хормоните ми. — Изглеждаш изумително!

— О, благодаря! — кимна той и бръсна въображаема прашинка от ревера си. — Купих си го днес.

Острите линии на костюма придаваха съблазнителна ширина на раменете му и стесняваха още повече и без това тесния му кръст. А когато се завъртя бавно пред мен, установих, че и задникът му изглежда много добре.

— Да не би да си спечелил нещо голямо, а? — подметнах.

— Мога само да кажа, че сме на плюс! — отвърна загадъчно той. — И този месец няма да се притесняваме за наема!

— О, тогава ще купиш ли и на мен нещо хубаво? — Никога не пропусках да се възползвам от неочакваната възможност. Открай време си мечтая да бъда гангстерска съпруга.

— Както виждам, ти вече си си купила нещо хубаво — кимна той по посока на роклята ми. — Сладка е почти колкото теб.

— Да бе! — засмях се аз и поклатих глава. С блеснали очи.

Той спря, хвана лицето ми в ръцете си и се приведе, за да ме целуне както трябва. После прошепна:

— Много си красива! Независимо дали ти харесва или не, е факт!

— Окей — промърморих. — Благодаря.

Да те вземат мътните, потомствена неспособност за приемане на комплименти!

След като установихме факта, че и двамата изглеждаме много красиви, Алекс ме хвана под ръка и ме поведе към хотел „Венеция“, но незнайно къде.

— Не съм съвсем сигурен къде и кога точно ще нося този костюм, когато се върнем в Бруклин, но все пак е костюм, нали така? Винаги е добре да имаш хубав костюм.

— Бихме могли да отидем в най-модерните коктейлни барове в града — предложих аз. — Или да организираме коктейл у дома, или нещо подобно.

— Да бе, в крайна сметка все някой ще се ожени в някой момент, нали така? — подхвърли небрежно той, докато ми държеше вратата. — Не мога да ходя по сватби все в дънки, така де!

Самото споменаване на женитбата бе напълно достатъчно, за да накара сърцето ми да се разтупти. Дотолкова, че вече бях близо до паниката, а все още не бяхме влезли там, където щяхме да влизаме.

— Мисля, че в крайна сметка ще трябва да отидем на сватбата на Джеф — продължаваше той, в пълно неведение за предстоящия ми инфаркт. — След като вече съм в глутницата, няма как да откажа.

— Не е възможно той да е измислил тази дума!

— Напротив, тъкмо той — потвърди тъжно Алекс. — Едно от момчетата дори е направило тениски, но всички взехме единодушно решение сега да не ги обличаме, защото… ами, сещаш се… вече не сме на двайсет и една.

— Момчетата се развихрят — подметнах с усмивка. Виждах Алекс в щампована тениска от ергенско парти точно толкова, колкото виждах и Джени в голяма розова каубойска шапка с блясъчета, с плитки и с пенис, стърчащ отгоре. Всъщност поправям се — това би й харесало. — И нямат нищо против сега да си с мен, така ли?

— Моля те да обърнеш по-голямо внимание на коментара, че вече не сме на двайсет и една! — изтъкна с престорена назидателност той. — И да, кумът малко се понацупи, но Джеф нямаше нищо против. И без това и той самият искаше да остане за малко сам.

— Стига наистина да е сам — промърморих, спомняйки си за откровението на Джени в Гранд каньон. — Защото нещата наистина са много сложни.

— Да предположа ли тогава, че снощната случка не е била инцидент? — запита Алекс, докато вървяхме величествено през казиното, а аз се преструвах, че не забелязвам как очите му се стрелкат от маса на маса.

— Да, така е. Продължава от известно време — отговорих, стараейки се да не се разсейвам. — Ти откъде знаеш?

— Женска интуиция. А и Джеф направи опит да ми обясни тази сутрин.

— Така ли? И какво каза? — Нямах търпение да чуя мъжката версия на тази история. Все едно да подслушваш таен разговор. В който не откриваш никакъв смисъл.

— Ами, каза ми, че имали да си изясняват нещо, че имало някаква история… Аз пък му казах, че не е длъжен да ми се обяснява и това беше. Спряхме дотук. — Очевидно Алекс изглеждаше напълно доволен от това положение. — Но мога със сигурност да кажа, че човекът се чувстваше крайно неловко.

— Аха, ясно — кимнах примирено, тайничко ядосана, че Алекс не е достатъчно любопитен, за да ми даде повече информация. — Не е необходимо да говорим за това.

— Именно.

— Именно.

Докато вървяхме през хотела, не можех да отлепя очи от хората, които се бях струпали в казиното. Сякаш целият свят се бе стекъл в хотел „Венеция“, за да си вземе своята доза хазарт. Пред редиците блестящи машинки се бяха подредили жени със стъклени погледи — едната ръка върху бутона, другата сграбчила коктейл и гигантска чаша с жетони в скута.

Масите обаче бяха съвсем друга работа. Отне ми известно време да си дам сметка защо колкото по-малки ставаха масите, толкова по-изискани ставаха тоалетите. Масите с по-нисък лимит бяха по-големи и залагащите бяха натъпкани по-плътно един до друг — дънки, тениски и маратонки. Масите с големи залози бяха по-малки и по-просторни и тяхната клиентела беше с костюми и скъпи обувки, дори и в този ранен час на вечерта, и макар на самите игрални маси да нямаше много жени, около тях изобщо не липсваха. Тук правилото като че ли гласеше: колкото по-висок е лимитът, толкова по-ниски са деколтетата. Но независимо от количеството на залозите, виковете и подсвиркванията бяха универсална величина. На този фон „Планетата на маймуните“ изглеждаше образец на цивилизацията. Е, в такъв случай може би не трябваше да съжалявам, че няма да имаме време да се отбием в зоологическата градина.

— Значи става въпрос за истинска афера, а? — прекъсна потока на мислите ми Алекс с думата, която ние не използвахме за нас. — Защото той изобщо не каза откога продължава това.

Ха, знаех си, че ще се пречупи!

— Да, има нещо. — Наистина не понасях думата „афера“. Това просто бе измислена дума, прикриваща изневярата, обличаща нещо отвратително в мантията на романтизма, страстта и нормалността. Английският еквивалент на червило върху устните на прасе. — Но и самата Джени не знае какво е.

— Значи тя не знае какво става, но продължава да спи с вече почти женен мъж — отбеляза Алекс и изцъка с език. Нещо, което май и майка ми би направила. — Класно, няма що!

Понякога, само понякога, мъжете могат да бъдат абсолютни задници.

— И Джеф няма никаква вина, така ли? — отбелязах, усещайки надигащия се гняв.

— Разбира се, че и той би могъл да откаже, но това би могла да направи и тя. Нали тъкмо тя е човекът, който тръгна да го преследва чак до Вегас!

— Не го е преследвала до Вегас. — Макар че може би да. — Тя наистина се бори с това, ако искаш да знаеш!

— Тогава защо просто не престане? — попита той. — Вместо да се възползва от факта, че в момента е без жена си?

Направо не можех да повярвам какво чуват ушите ми!

— Значи за всичко е виновна само Джени, а? А мъжът, който всъщност е сгоден за друга жена, но продължава да преследва бившата си, да й повтаря, че я обича, да й казва, че ще отмени сватбата си, ако тя скъса със своя приятел, не носи никаква вина, така ли? — Напълно съзнавах, че гласът ми вече звучи доста пискливо и може би малко истерично, но не ми пукаше. Голяма работа!

— Така ли ти каза тя? — изсмя се Алекс. — И ти й вярваш?

— Разбира се, че й вярвам! — отсякох, спрях се и тропнах с крак, но едва не изгубих едната си обувка.

— Единственото, което мога да кажа по въпроса, е, че Джеф все пак смята да се ожени. И аз съм тук на ергенското му парти — рече Алекс и сложи успокоително ръка на раменете ми, но аз се отдръпнах. Не исках да ме успокоява, а да ми се извини, че се държи като сноб. — А както добре знаем, Джени е като неуправляема ракета, когато става въпрос за мъже. Особено за Джеф.

— Защото ти винаги си се държал безупречно по всички въпроси на сърцето и онова в панталоните, а? — изкрещях и ударих ръката му. Силно.

— Ооох! — отстъпи стреснато той. Прическата му се развали и бретонът му падна върху ядосаното му лице. — Тази тема ли подхванахме?

Нямах никакво време да изслушам всичките гласове, надигнали се в главата ми, защото все трябваше да кажа нещо. Наистина не исках да се караме нито за Джени, нито за Джеф, нито за развратното минало на Алекс, но не можех да не защитя приятелката си. Защото той изобщо не беше наред.

— Не — побързах да свиря отбой, разтривайки челото си, полагайки отчаяни усилия да върна лентата назад. — Но не е възможно дълбоко в себе си да смяташ всичко това за картина само в черно и бяло! Не е възможно да стоварваш цялата вина само върху Джени!

— Тя е кралица на драмите и ти го знаеш много добре — отбеляза той с помръкнало лице, от което нямаше и помен от усмивка. — Та какво по-драматично от някаква измъчена връзка с женен мъж, а?

— А фактът, че той се опитва да й прилага емоционален шантаж, като я кара да скъса със Зиги? — Да, вече официално бяхме стигнали до етапа „ръце на кръста“.

— Както ще да е! — махна изключително дразнещо за мен Алекс. — Човекът просто се жени. Откакто сме дошли, не говори за нищо друго, освен за годеницата си.

— С изключение на момента, когато чукаше приятелката ми до откат ли? — контрирах го аз.

Алекс издиша шумно, затвори очи и после пак ги отвори.

— Виж какво, имам една идея. — Смъкна ръцете ми от кръста и ги хвана нежно. — Какво ще кажеш да се съгласим, че те и двамата са тъпаци, а ние сме страхотни, и после да започнем наново нашата вечер, а?

Това все още не беше извинение. Все още не ми беше признал, че нещо не е наред. Но пък може би бе добра идея, тъй като и без това възнамерявах да го помоля да се ожени за мен. Не можеш да наречеш някого идиот, а после да му направиш предложение, нали така?

— Хубаво — плеснах непохватно ръцете му и кимнах към онова, което приличаше на естествена светлина три часа след залез, обаче аз знаех, че не е. — Ще тръгваме ли?

Алекс ме дари с най-хубавата си крива усмивка и отсече: — Да тръгваме!

* * *

Веднага щом преминах през вратите на мола „Гранд канал“, аз изгубих ума и дума. Без да напускаме щата Невада, ние се пренесохме директно в Италия. Каменният под, яркосиньото небе, колоните, арките и, мътните го взели, шибания канал! Вероятно ми беше от полза, че: (а) продължавах да не вярвам на очите си, и (б) никога не бях стъпвала в Италия. Но все пак — ауу! Погледнах за всеки случай през рамо. Да, все още казиното си беше там. Невероятно!

Докато обикаляхме, Алекс очевидно също бе изгубил ума и дума. Като мен. Беше изумително, все едно някой бе връчил на група студенти по театрално изкуство неограничен бюджет и един „Пътеводител на Венеция“, след което бе казал: „Искам това! Но и «Банана Рипъблик». Но не само магазините издаваха фалшификата. Бях почти сигурна, че тази версия на Венеция не е съвсем точна. Първо, не миришеше на море, а освен това бях чувала, че Гранд канал е доста своенравен. Освен това можех да се закълна, че в оригиналната Венеция няма нито «Прочутия хотдог на Нейтън», нито «Панда Експрес». Може би също толкова много туристи с бейзболни шапки, но доста по-малко човешки статуи. Надявах се да е така. Целият ефект беше доста разтърсващ и тъй като вече и без това бях на ръба, имах усещането, че това място е тест за моя здрав разум. До този момент бях виждала хотели, които са по-скоро категория суперлукс, отколкото тематични. Затова още отсега се отказах да посетя хотел «Ню Йорк». Какво ли са пъхнали там? Сигурно «Пица Експрес» насред Сентрал парк? Единственият елемент, който действаше успокоително на тревожната ми душа, беше изобилието от коледни елхи. Не бих могла да бъда сигурна дали Италия би одобрила шестметрова ела, покрита с панделки, топки и достатъчно светлинки, които биха засрамили дори Блекпул, но в хотел «Венеция» очевидно я одобряваха. А на мен ми харесваше.

— Това място е много странно — отрони Алекс.

— Напълно си прав.

— Но ти харесва, нали?

— Да, харесва ми — потвърдих.

Хотел «Венеция» беше фалшив, лъскав и прекрасен. Прекаленият кич винаги ми беше допадал, а всичко, свързано с Коледа, ме караше веднага да изпълня танца на Снупи. Най-сетне бях открила духовния си дом.

— За теб няма надежда, знаеш го, нали? — рече Алекс, дръпна ме от група оперни певци и ме поведе надолу по канала. — Май изобщо не трябваше да те пускам в Лас Вегас. Сега сигурно ще се превърнеш в една от онези старици, сервиращи в «Тропикана», с вечната цигара в уста, които разправят наляво и надясно как градът е откраднал душите им.

— А дали ще имам буфон ръкави и прекалено много руж? — промърморих, вторачила се в музея на Мадам Тюсо, оставила се изцяло в ръцете на Алекс, разчитайки на него да не ми позволи да падна в канала.

— И ще разправяш на всеки, който би пожелал да те изслуша, как си дошла в този град за един уикенд, но така и не си имала сили да си тръгнеш — продължаваше той. Прегърна ме през раменете и въздъхна. — Защото Вегас е бил онова нещо, което винаги ти е липсвало.

— С него се чувствам завършена.

— Много съм обиден.

— Сериозно?

— Не, разбира се. Все пак сме във Вегас, скъпа! — целуна ме той по главата, очевидно напълно забравил за спора ни. Но само той. — Е, нали каза, че искаш да говориш за нещо с мен?

— Да, искам.

Олеле! Изобщо не бях готова за този разговор. Бях много уплашена. Много повече от онзи път, когато трябваше да призная на Джени, че съм разляла червено вино по кашмирения й пуловер. И че съм й взела под наем друг кашмирен пуловер.

— Е, слушам те!

Напълно паникьосана, аз се огледах. Не може да няма нещо, което да го разсее, нали? Няма начин наоколо да няма някой мъж, който да ни обещае да ни изпрати едно момиче в стаята до двайсет минути. Ако във Вегас не можеш да разчиташ на един сводник, какво друго сигурно има на този свят? Но при липсата на проститутки наоколо се спрях на единствената друга възможност — гондоли!

— Ако се закълна, че няма да падна, може ли да се поразходим с гондола? — промърморих и дарих Алекс с най-добрия си поглед на жалостиво кученце. — Нали знаеш? Когато си в Рим, прави като римляните.

— Но ние не сме в Рим — изтъкна той. — Не сме и във Венеция. Не сме даже в Италия!

Замених погледа си на жалостиво пале с поглед в стил «веднага направи каквото ти казах», който обикновено пазех за случаите, когато го молех да ми купи тампони. Знаех, че вадя най-мощните оръжия от своя арсенал, но положението просто го изискваше. А какво по-романтично от една разходка с гондола във Венеция?!

След малко повече от нормалния брой секунди размисъл той ме целуна по главата и извика една гондола.

— Какви ли неща не правя за теб! — простена тихо.

Това не предвещаваше нищо добро предвид следващата услуга, която щях да му поискам. Но така поне щях да получа своето возене в гондола. Без мокър задник, надявам се.

Докато се качвах в гондолата от фалшивия площад «Сан Марко», установих, че е безкрайно трудно да го направя на десетсантиметровите си токчета, без да изложа на показ бикините си. Но благодарение на Алекс, който бдеше за моето благоприличие, все пак успях да го направя, без да падна във водата. От всички като че ли най-изненадана от този факт бях аз.

— Добре дошли на Канале Гранде а Венесия! Ио съм Гуидо! — изрече гондолиерът с възможно най-фалшивия италиански акцент, който някога бях чувала. — Ио съм ви давал разкази из нашите красиви води по канал!

— Ще ти дам десет кинта, ако млъкнеш — отсече делово Алекс и му подаде банкнота от десет долара. Затаих дъх. Гуидо си прибра парите, без изобщо да се замисли.

— Грацие, сеньор!

Всъщност изглеждаше безкрайно облекчен от развоя на нещата.

— Е, освен когато не се въртиш на пилон, а Джени не чука бившия си, кажи ми какви ги вършите вие двете? — запита Алекс, отпускайки се до мен на седалката на гондолата. Не беше особено удобна.

Обмислих за момент въпроса му и реших на този етап да пропусна коментара му за Джени.

— Ами, в общи линии е това — танцуване на пилон и незаконен секс — признах му аз, но освен това летяхме над Гранд каньон в хеликоптер, паднахме във фонтаните пред «Беладжио», пазарувахме, а лично аз се натъпках като прасе на шведската маса първата сутрин. — Брей, сега, когато изброих всичко това, прозвуча доста вълнуващо!

— Звучи интересно — кимна той, хвана ръката ми и я обгърна с пръсти. — Но мисля, че няма да е зле да те прикова за себе си с белезници, за да не хукнеш пак към някоя шведска маса.

— Кажи ми, че се шегуваш! — усмихнах се аз и покрих ръката му с моята. — Но иначе идеята не е никак за изхвърляне. Може би наистина трябва да ме приковеш с белезници за себе си, така че, когато дойдат да ме депортират, да бъдат принудени да вземат и теб!

— Готино — прошепна той и докосна с устни врата ми, автоматично слагайки край на цялата ми концентрация. Мътните го взели! Него и красотата му! И на всичко отгоре ухае божествено!

— Та като стана въпрос за депортация — започнах с най-безгрижния тон на гласа си, — имам малко лоши новини.

— Така ли? — стресна се той и се отдръпна от мен. Близостта е равна на топлина. Топлината е равна на по-малко страх. А по-малкото страх е равен на по-лесен разговор. Мамка му!

— Точно така — въздъхнах дълбоко, повдигнах рамене и подбелих очи. Самият образец на спокойствието. — Нямах много голям късмет с онези предложения, които пуснах. За получаване на медийна виза.

— Какво ще рече точно, че си нямала голям късмет?

— Ще рече никакъв. — Все така безгрижно. Да, определено безгрижно. Повече или по-малко.

— И какво ще рече това? — Алекс изобщо не подемаше моята фриволност. Той беше пълната противоположност на безгрижието. Тонът на гласа му беше нещо средно между ядосан учител по математика и млад полицай.

— Ами, като че ли приключих с всички опции във връзка с визата — отбелязах, вторачена право напред. Фокусирах се върху един тийнейджър, който плюеше от моста, под който всеки момент щяхме да минем. Ако плюе и върху роклята ми, набързичко ще им дам причина да ме депортират от страната. — Което ще рече, че вече нямам никакви опции.

— Господи! — възкликна той и отпусна добре облечените си ръце върху добре облечените си колене. За първи път забелязах колко бляскави са обувките му. Беше странно да го видя без маратонки. И гледката не ми хареса особено. — Но все трябва да има нещо, което можем да направим, нали? Целият квартал бъка от британци!

Изгледах момчето на моста с най-гаднярския си възможен поглед. То веднага се изправи и пъхна ръце в джобовете ни лук яло, ни лук мирисало. Чудничко! Изхабих силите си за контрол върху съзнанието върху погрешното момче.

— Ами, те или знаят нещо, което аз не знам, или са невероятни“ — отговорих, като си напомних да не забравям да дишам. — Адвокатът Лорънс обаче казва, че аз не съм.

— Че какво може да знае адвокатът Лорънс?! — извика Алекс и постави ръка върху моята. Жестът беше предвиден да ме успокои, но единственото, което произлезе от него, бе да ми напомни колко потни са дланите ми. Секси времена, няма що. — Виж какво, ще оправим нещата, обещавам ти! Нека само да отметнем Коледа, става ли?

В това изречение имаше твърде много неща, които не харесвах. Първо, Коледа никога не се „отмята“, тя трябва да бъде празнувана до безкрай и проточвана дотогава, докато не получиш хранително натравяне от остатъците от пуйката, може би някъде към средата на януари. Второ, внезапното безгрижие на Алекс беше твърде автентично. Той не се беше паникьосал достатъчно. Би трябвало вече да вие, да удря по дъното на лодката и да пищи: „Защо, господи, защо?“, вперил поглед в небесата. В красивите, сини, боядисани небеса. Или най-малкото да разкъса вратовръзката си от отчаяние. Или може би да удари Гуидо. Който с наслада подслушваше разговора ни.

— Проблемът е в това, че не разполагам с толкова много време — изрекох колебливо. — Време за чакане имам предвид.

И наистина беше така. Невероятно големите егоисти от емиграционните служби не бяха включили коледна картичка в прекрасното си писмо, което ми подсказваше, че не съществува амнистия за депортираните по случай раждането на Исус. Сезон на добрите дела, да бе!

— И освен това не желая да развалям Коледата на никого.

— Анджела, никой на този свят не очаква Коледа по-силно от теб! Което ще рече, че не би могла да я развалиш за никого, освен за себе си. А ние, останалите, се страхуваме да не би случайно да установиш, че Дядо Коледа не съществува. Бях на крачка да взема под наем един костюм на Дядо Коледа, само и само да бъдеш щастлива!

За жалост наложи ми се да кажа на седемгодишната Анджела (която си беше жива и здрава в подсъзнанието ми), че той вероятно се шегува относно костюма. Едва тогава бях в състояние да продължа разговора. Не можех да позволя нищо на този свят да ме разсейва от главната цел. Трябваше да го накарам да приеме това на сериозно. Но без да го плаша.

— Алекс, разтревожена съм, много — изрекох и изтрих ръце колкото ми бе възможно по-незабележимо върху част от роклята си, след което ги сложих на коляното му. — Притеснявам се, че няма да мога да получа работна виза.

— Недей! — обърна се той към мен с коса, която се бунтуваше срещу елегантния му костюм, като падаше право върху лицето му, галейки високите му скули и отчасти скривайки едновременно сънливите му и блеснали очи. Всъщност изглеждаше доста доволен от себе си. Сноб. — Всичко ще се нареди, повярвай ми!

Ясно. Значи наистина бях без каквито и да било опции. Вдигнах очи към фалшивото небе и реших да заложа всичките си жетони на добрата карма.

— Все пак адвокатът спомена и за една последна възможност. — Хммм. Дали този писклив, напевен тон е най-подходящият за дадената ситуация? — Може би.

Потънахме в мълчание, през което аз се потях по начин, който би бил непристоен даже и за комика Бърнард Манинг, а щастливото изражение на Алекс постепенно се стопяваше, докато накрая лицето му стана така напрегнато, както на Робърт Патисън пред сборище фенове на „Здрач“. И като че ли точно толкова уплашено. Запитах се колко ли още ще трябва да седим в мълчание, преди той да събере две и две, и накрая да каже нещо, но в крайна сметка се оказа, че нямам търпение да чакам.

— Трябвадасеоженим — изстрелях аз като една дума — без паузи, без време за поемане на дъх, без време за размисъл.

Алекс не каза нищо. Стоеше до мен, но обичайната му отпусната поза бе заменена от толкова сковано тяло, че човек би си помислил, че закачалката е била забравена в костюма. Тишина. Преброих до десет. После до двайсет. И накрая се включи вербалната ми диария.

— Виж какво, няма да е като наистина да сме женени. — В трудни моменти винаги съм смятала за най-добре да започна да бъбря глупости, докато някой не ме спре. Сега не ме спря дори и фактът, че тази тактика по принцип никога не ми е правила добра услуга. — Ще бъдем женени заради визата. Бракът е просто една бумащина, нещо като услуга. Нищо особено. И нищо няма да се промени. Изобщо. Няма да означава нищо. Не че бракът означава нещо в наши дни, нали така?

Понякога човекът, който би трябвало да ме спре, избухва в смях. Понякога, ако този човек е Джени, ми удря шамар. А понякога този човек просто си седи в пълно мълчание, с устни, стиснати като права линия, с Божия гняв, бликащ от очите му. Като сега.

— И аз никога не бих изисквала нищо повече от теб. Очевидно — добавих и направих опит за смях. Неуспешен. — Сериозно! Само ти, аз, кметството и едно листче хартия, и никога повече няма да говорим за това. Все едно сме минали през пощата.

Естествено, че не беше като да сме минали през пощата. Ходенето до пощата бе едно от най-унищожителните за душата преживявания в цялата вселена. И може би доста по-сложно от брака. Наистина. Защо трябва да има пет различни начина да изпратя на мама картичка за рождения й ден? И докато продължавах вътрешния си монолог относно пощенските услуги в Америка, Алекс продължаваше да седи като замръзнал на мястото си. Откъснах очите си от близката далечина и ги насочих към него. Лицето му беше пребледняло. Ха, вече никакви абсурдни шеги за Дядо Коледа, а, Алекс? Това не беше добър знак. Никак.

— Честно ти казвам, обмислила съм всички други възможности и това е единствената, която ми остава — отбелязах с глас, превърнал се в едва доловим шепот. — Това е единственият начин, по който мога да остана тук.

На този етап определено би ми дошло добре да беше казал нещо. Предполагам, че и Гуидо бе потънал дълбоко в нашата дилема, защото гондолата се удари в стената на канала.

— Мамицата й! — промърмори гондолиерът без следа от италиански акцент.

Но от удара все пак имаше полза — най-сетне развърза езика на Алекс, така че, докато Гуидо ни връщаше в средата на канала, Алекс прочисти гърло и заговори:

— Искаш да се оженя за теб заради визата? — Каза го с глас, който не познах.

— Да?

Нямаше и следа от скорошното безгрижие. Нямаше и следа от ръката през раменете ми, от докосването и блесналите очи. Лоша работа. Никога досега не го бях виждала такъв. Даже когато пуснах винтидж тениската му на „Ролинг Стоунс“ в пералнята и тя се сви. Което, впрочем, бе основната причина, поради която вече не ми се разрешаваше да се занимавам с прането. Не знам защо, но имах чувството, че съм се явила на някакъв тест и съм се провалила. Искаше ми се да започна да подскачам, да притисна лицето му между ръцете си, да му кажа, че го обичам, да му кажа, че това е единственият начин, по който можем да избегнем връзката от разстояние, която и без това ще се разпадне само след седмица разговори по скайп, защото или ще ме пратят в затвора за убийството на майка ми, или ще се хвърля под влака, защото във Великобритания са с три седмици назад от САЩ със сериите от „Истинска кръв“. Но вместо да направя това, аз предпочетох да се правя на свой ред на статуя, прекалено уплашена, за да отроня и думица.

След време, което ми се стори цяла вечност, Алекс се покашля, разхлаби вратовръзката си и кимна.

— Добре.

Отпуснах се назад в седалката. Цялото ми тяло се предаде, сякаш до момента бях носила нещо невероятно тежко, при това за доста дълго време, и най-сетне съм имала възможността да го пусна. В първия момент изпитах огромно облекчение. В следващия обаче ми прилоша. А накрая се разплаках. Точната поредица от емоции за една бъдеща булка, сигурна съм. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да изпълня дробовете си с въздух, и изтрих сълзите си, преди Алекс да ги е зърнал.

— Значи ще се оженим — изрече пак той, кимайки може би на себе си, загледан в лъскавите си обувки. Вярно, заслужаваха си вниманието, но се надявах мисълта, че ще се женим, да ги постави на второ място в списъка с приоритетите му. — Това е само бумащина. Да се оженим, не означава нищо за теб. Абсолютно нищо.

И ето ти пак сълзите. Този път ми се наложи да извърна глава, защото сълзите вече потекоха като водопад, преди да съм успяла да ги спра.

— Пък и какво, наистина, значи бракът, а? — След толкова дълго мълчание Алекс очевидно не можеше да млъкне. И колкото повече приказваше, толкова повече ми се искаше той да млъкне. — Не че останалите, които познаваме, го вземат на сериозно, нали? Джеф определено не се притеснява.

Нямах представа какво бях очаквала. Мислено бях прехвърлила толкова много и различни сценарии. Бях готова той да каже „не“, бях готова той да каже „да“, бях готова да ме грабне и да ме понесе към „Тифани“. Само не бях готова да каже, че не означава нищо. Двамата с него бяхме говорили за брак и преди, но във връзка с наши приятели, като неясно, далечно нещо, което е някак си на хоризонта, но със сигурност не се отнася до нас в този момент — нещо като пенсията или блурей плейъра. Но предполагах, по-точно — надявах се, той да мисли за това точно толкова, колкото и аз. И не само защото имам нужда от виза, а защото иска да се ожени за мен. Но очевидно това не означаваше нищо за него.

— Така и така сме тук, можем да го направим сега — продължи да говори той с онзи свой странен глас. — Тук е по-лесно, отколкото в Ню Йорк. Даже предлагам да го направим веднага, и без това съм с костюм.

— Имам среща с Джени в десет и половина — казах, без и аз да знам защо.

— Това е перфектната ваканция във Вегас — продължаваше Алекс, превърнал се в човешкия еквивалент на кимащо куче. — Малко хазарт, брак и съвсем навреме за вечеря. Идеално!

— Алекс! — Надявах се поне гласът ми да не издава сълзите ми. — Не сме длъжни да го правим!

— Няма никаква друга възможност, нали така? — вдигна ръце той и едва не ме събори. — Нали това искаш?

— Не искам да си отивам в Англия — започнах, опитвайки се да си подбирам внимателно думите — нещо, което обаче трябваше да направя преди десетина минути. — Но ако не искаш да го правиш, ще те разбера. Това не е като в пощата. Макар че последното беше много глупаво.

— Не е първата ти глупост за тази вечер — отговори той една идея по-бързо от очакваното. Олеле! — Честно казано, поласкан съм, че помоли мен, а не някой от гей мафията на Джени!

— Окей, стига! — Очевидно на Алекс Райд не му отиваше да бъде сгоден. — Забрави! Моля те!

— А мога ли да забравя? — обърна се той към мен за първи път, откакто бях направила романтичното си предложение. В очите му не се четеше любов. Не се четеше нищо. Или най-малкото… разочарование. — Нали ти сама го каза? Трябва да се омъжиш за някого, за да не ти се налага да си тръгваш от страната!

— Не за някого — промърморих и прокарах ръка по диплите на роклята си. — Обърках всичко. Не исках да кажа…

— Значи женим се, прибираме се вкъщи и продължаваме да живеем както досега — отбеляза Алекс, издърпвайки коприната от пръстите ми. — Такава ли е сделката?

Вече не ми бяха останали никакви думи. Бях ги използвала всичките, докато плещех, че бракът е просто някакви си бумащина, която не променя нищо. Бях невероятно глупава.

— Е, тогава поздравления? — наруши Гуидо най-болезненото мълчание на света, докато спираше гондолата. — Си?

— Си — отговори Алекс, скочи от гондолата и остави гондолиерът да ми помогне да стъпя на твърда земя.

— Късмет! — каза Гуидо, напълно забравил италианския. — Ще ви трябва!

* * *

Застанали очи в очи пред един автентичен италиански „Панда Експрес“, аз хванах ръцете на Алекс, надявайки се да престана да се чувствам като нещо, в което той неволно е нагазил. Без да казва и думица, той поклати глава, погледна зад себе си, погледна над главата ми, погледна навсякъде, само не и към мен, след което ме притисна в обятията си и притисна лицето ми до гърдите си.

— Обичам те! — Гласът ми беше приглушен, но използвах цялата си налична сила, за да бъда чута. — И не искам да си тръгвам.

— Да, знам — отговори веднага той, но не можех да не доловя и един въпрос в гласа му. — Всичко ще бъде наред! — А след една секунда, съвсем примирено, допълни: — И аз те обичам!

Това бяхме точно думите, които исках да чуя от него, помислих си аз, докато той ме пускаше от леко задушаващата си прегръдка и поемаше ръката ми в своята. Но не знам защо не му вярвах.