Линдзи Келк
Аз обичам Вегас (16)

Шестнайсета глава

Без обувки, без чанта, без пари и без Алекс, аз се затътрих към бара и скочих на едно високо столче. Поне с боси крака това действие се оказа по-лесно.

— С какво мога да ви помогна, госпожице? — приведе се барманът през позлатения плот и ме дари с най-съвършената си професионална усмивка.

— Може ли да го запишете на сметката на стаята ми? — попитах предпазливо.

— Разбира се — кимна той.

— В такъв случай едно силно мартини. Голямо!

Това бяха отчаяни времена, а отчаяните времена налагаха отчаяни мерки. И реки от джин. Преди си бях обещала, че тази вечер няма да се напивам — може би една чаша вино с вечерята и един коктейл след това, но не повече. Но това си беше за преди. Сега единственото ми желание беше да се натряскам до козирката. Барманът се оказа чевръст, а мартинито силно и точно по вкуса ми — две неща, които определено ме направиха щастлива. Не съществуваше никакъв начин да асимилирам събитията от тази вечер без поне едно голямо питие в стомаха си. И не за първи път през живота си се запитах дали пък нямам проблем с алкохола. Не, надали. Просто се превръщах в типичен нюйоркчанин. Тъкмо навреме преди депортирането ми за Лондон, където автоматично ще бъда белязана като алкохолик и изпратена в леглото без вечеря.

— Да го пиеш ли възнамеряваш, или да плуваш в него?

Вдигнах очи от огромното си мартини и зърнах до себе си Джеймс с телефон в ръка и широка усмивка на лице. Напълно трезвен, весел човек. Освежителна промяна на фона на последните събития. След като оставих безценното си мартини на безопасно място на бара, аз позволих на Джеймс да ме притисне в огромната си прегръдка.

— От известно време не съм спрял да ти звъня, вятърничаво момиче такова! — отбеляза той, след като ме пусна и си поръча уиски и диетична кола. — Трябваше да се досетя, че си тук.

— Съжалявам, изгубих си телефона — обясних. — Беше един от онези дни…

— Защо имам чувството, че това е твърде меко казано? — запита Джеймс и хвърли петдесетдоларова банкнота на бара, без да поглежда. Фукльо!

— Какво ме издаде?

— Без обувки, разрошена коса, без червило и очевидно си плакала — отбеляза той и отпи от уискито си. После продължи да изрежда: — Тук си съвсем сама, изгубила си телефона си и поглъщаш мартини, което е толкова дълбоко, че имаш нужда от спасител. Няма никакво съмнение, че денят ти не е бил сред най-добрите.

Не знам по какви причини, но като че ли ми стана по-леко да чуя всичко това, изречено с британски акцент.

— Така си е, не беше сред най-добрите — признах си аз и погълнах поредната голяма глътка от прекрасната си пиячка. — А как беше твоят?

— Станах на обяд, ходих на масаж, причиних си рак на кожата край басейна, подремнах, вечерях и дойдох тук. Не мога да се оплача.

Изгледах го с присвити очи над ръба на все по-бързо изпразващата ми се чаша и отсякох:

— Мразя те!

— Знам — кимна щастливо той и къдриците му подскочиха около перфектното му лице. — Сега имаш две алтернативи: би могла да споделиш всичко с чичо Джеймс и после заедно да се отрежем, или би могла да се престориш, че нищо не се е случило, и пак да се отрежем. Изборът е твой!

Даааа, това изисква сериозно мислене.

— Оказа се, че приятелката ми тайно се чука с бившия си и преди малко двамата се ожениха, въпреки че той е сгоден за друга и уж дойде тук на ергенско парти. А аз помолих Алекс да се ожени за мен, защото имам нужда от виза, и той се съгласи, но после малко откачи и изчезна, и аз нямам никаква представа какво изобщо става.

— О, натоварен ден, няма спор!

— Така си е — кимнах. — Натоварен ден.

Седяхме и си пийвахме в приятелско мълчание, докато накрая чашите и на двама ни се изпразниха. Първи трясна празната си чаша на бара Джеймс. Аз го последвах. И счупих столчето на чашата за мартини.

— Мамка му! Съжалявам! — запримигвах към бармана.

— Няма проблеми. Случва се непрекъснато — изрече той, замете стъклата от своята страна на бара и се усмихна. Какъв професионалист само!

— Вие сериозно ли? — запитах.

— Не — отговори той. — Още едно?

— Да, моля — отговори вместо мен Джеймс. — Е, какво смяташ да правиш сега?

— Нямам никаква представа. — Това си беше самата истина. — За нито един от проблемите.

— Ясно. Ето как стоят нещата според мен. За приятелката си не можеш да сториш нищо — започна да отброява на пръсти той. — Няма съмнение, че се тревожиш за нея и искаш да бъдеш до нея, но щом тя е решила да се държи като глупачка, нека се държи като глупачка. Ти вече си говорила с нея по този въпрос, нали?

— Да.

— И въпреки това тя го е направила?

— Да.

— В такъв случай наистина не можеш да сториш за нея нищо, освен да я чакаш да се вразуми. Което ще стане! — обеща той. — И тогава тя ще има нужда от теб. Но докато тя дойде на себе си, трябва да се заемеш с разрешаването на своите проблеми. Като започнеш от онази простотия с визата. Как стана така, че внезапно ти се наложи да се омъжваш? Мислех, че имаш виза.

Той наистина е много добър приятел. Докато отпивах внимателно от второто си мартини, си отбелязах мислено, че оттук нататък трябва да положа повече усилия да не прекъсваме контактите си. Безсъмнено имам редовна нужда от хомосексуална мъдрост.

— Да, имах — отговорих, като оставих мартинито си, твърдо решена това да не го гаврътвам на един дъх. — Обаче изгубих работата си в „Look“ и затова сега ме изритват от страната.

— И си сигурна, че си пробвала всички видове? — извика Джеймс, очевидно отказващ да се примири. И само на един дъх преполови уискито си. — Аз съм абсолютен експерт по всички американски визи. Мисля, че съм ги имал всичките.

Разказах му всички подробности около настоящата ситуация. Казах му и за не толкова оптимистичната си среща с адвоката Лорънс, както и за липсата си на алтернативи.

— И така — заключих, — разполагам с около две седмици да си намеря работа, да стана невероятна или да се омъжа. Но на този етап изобщо не мога да ти кажа коя от тях е най-реалистичната. — С тези думи бутнах назад косата си, която към този момент беше успяла да се отскубне от почти всички фиби. Не знам защо, но от коктейлите косата ти винаги става по-хлъзгава — не може да няма някаква научна причина за това. Мисля, че от „Пантен“ трябва да проучат въпроса.

— Не ми е приятно да съм приносител на лоши новини, но трябва да ти кажа, че познавам ужасно много хора от Лос Анджелис, които се ожениха заради виза, и наблюденията ми са, че определено не се получава — рече Джеймс. — От друга страна, на пазара на труда също е много трудно в момента. Сигурна ли си, че не можеш да кандидатстваш за виза 0–1? Аз съм с такава.

— Последният път, когато проверих, се оказа, че не съм участвала в никакви филми. А това, че ме хванаха да се целувам с теб на задната седалка на таксито, очевидно не минава пред адвоката ми. Той каза, че бих могла да кандидатствам за такава виза, но също така каза, че няма да я получа.

— Този човек ми звучи като голям сладур — отбеляза иронично Джеймс, грабна си една маслинка от чашата ми и я хвърли в устата си. Стомахът ми изкъркори силно, напомняйки ми, че не съм вечеряла. Напоените с джин маслини надали биха могли да се броят за храна. — А поне беше ли готин?

Кимнах и побързах да си грабна останалите две маслини, преди да ми ги е откраднал.

— Е, това поне е нещо — изрече замислено Джеймс. — Но нека и аз говоря с адвокатите си. Те може да измислят нещо друго. Много ги бива да уреждат визи на разни хора.

— Това би било страхотно! — Приливът ми на благодарност беше толкова силен, че ако имаше начин да му върна маслините, веднага бих го сторила. А аз много мразех да се разделям с храна. — Джеймс, ако стане, би било истинско чудо!

— Нищо чудно и те да кажат така — предупреди ме той, но все пак вдигна чашата си към моята за наздравица. — Но все пак си струва да ги попитам. И така, последният ти проблем — какво става с Алекс?

О, я стига с това разумно пиене! Надигнах цялата чаша и тръснах глава.

— Мисля, че много обърках нещата — изрекох, затваряйки очи, за да оставя джина да си свърши работата. — Грандиозно ги обърках. А под „мисля“ имам предвид „знам“!

— Да разбирам ли, че идеята да се омъжиш заради визата не е била на Алекс? — изгледа ме той.

Поклатих глава.

— Но не ми звучи и като твоя идея фикс. — Да, Джеймс наистина беше много мъдър човек. — Подобни неща никога не са добра идея, особено ако имаш сериозна връзка с някого. Получава се само тогава, когато не са замесени чувства, а дори и тогава не се получава за дълго.

— Къде беше, когато се вслушвах в съветите на всички останали? — простенах. — Дори вчера тази информация щеше да ми дойде много добре!

— Но защо изобщо си слушала другите, а не себе си?

— Сигурно защото съм бавно развиваща се?

Той се замисли върху думите ми. Аз сведох очи към краката си и свих пръсти. Някъде в суматохата между спринта ми из Лас Вегас и лутането ми наоколо по боси крака педикюрът ми беше напълно съсипан. Но пък допълваше прекрасно общия ми вид. Хубавото бе, че така поне никой няма да сме сбърка с проститутка. Е, поне не с добра такава. В това състояние за нищо на света не бих могла да поискам сто долара за една свирка. Ех, спомени…

— Бих искал да ти кажа, че всичко ще се нареди… — прекъсна мечтанието ми Джеймс с едно потупване по коляното. — Но само ти можеш да кажеш доколкото това би било вярно. Аз не познавам твоя човек достатъчно добре. Но едно знам със сигурност — че дава мило и драго за теб!

— Ами, не знам… — Облакътих се на бара и изсърбах малко от питието си без ръце. Секси, няма що. — Колкото повече мисля за това, толкова повече си давам сметка, че да го моля да се ожени за мен заради визата, като настойчиво повтарям, че за мен бракът не означава нищо, беше изключително лоша идея, независимо дали той дава мило и драго за мен или не.

— Особено, ако е така! — свали Джеймс лактите ми от бара и лекичко ме тупна през ръката. — Но не говориш сериозно! Не може да си говорила подобни глупости!

— Не ти ли казах вече, че съм бавно развиваща се? — изломотих, разтривайки ударената си ръка. Но какво им става на всички? Защо са решили, че точно в Лас Вегас могат да ме използват като боксова круша?

— Анджела, ама ти наистина си голям кретен! — простена Джеймс. — Представяш ли си изобщо как се е почувствал той? Представяш ли си човекът, когото обичаш и с когото искаш да прекараш остатъка от живота си, да поиска от теб да пикаеш върху всичките си надежди и мечти заради едно листче хартия, като същевременно ти повтаря, че за него бракът не означава нищо, а? Ти как би реагирала?

— Може би с „О, да, много ти благодаря за тази възможност“?

— Или?

— Или с „Върви на майната си безсърдечна, безчувствена, нетактична кучка такава“?

— Именно!

На мястото, където допреди малко бяха стояли лактите ми, сега се озова лицето ми.

— Мамка мууууу!

— Да, така е — съгласи се Джеймс, разтривайки съчувствено гърба ми. — Но каузата все още не е изгубена, така че не се паникьосвай! Сигурен съм, че ще успееш да оправиш нещата, като поговорите.

Издадох някакъв звук, който подсказваше съгласие. Това бе най-доброто, на което бях способна в този момент.

— И като казвам „да поговорите“, имам предвид да се молиш и извиняваш — продължи той. — А може да се наложи и някакъв вид подкуп. Купила ли си му вече коледен подарък?

Поклатих глава и разтърсих бара. Но защо поне второто мартини не успя да притъпи болката ми? Ако човек не може да разчита на джина, на какво тогава да разчита?

— Спокойно, все ще измислим нещо! — обеща Джеймс, докато продължаваше да масажира врата ми. — Дай му тази вечер да поохлади страстите, а утре ще оправим нещата!

— Но аз наистина искам да говоря с него! — изтъкнах. — Искам да му обясня. Стига да се съгласи да говорим.

— Той е мъж! — изтъкна очевидното Джеймс. — Затова в момента не му се говори, а ти не можеш да го притискаш. Дай му пространство за дишане!

Колкото и да не ми беше приятно да му призная, той беше прав. Защо мъжете просто не могат да бъдат разумни като жените?

— А дотогава какво би трябвало да правя, а?

Вдигайки глава, зърнах към вече почти празната ми втора чаша да се плъзва трета. Да, Джеймс беше прав. Засега наистина нямах друга алтернатива.

— Окей тогава — кимнах и си поех дълбоко дъх. — Да го направим!

* * *

— Не го слагаш правилно — извих към Джеймс няколко часа по-късно.

— Има само един начин за слагане — отговори отчаяно той. — Но грешката не е моя, а твоя!

— Защо да е моя? — проплаках, свлякох се на пода и облегнах гръб на вратата на хотелския си апартамент. — Това е просто ключ. Какво толкова трудно може да има?

— Има, при това доста. — Той пъхна картата в цепнатината колкото бе възможно по-дълбоко и бързо я плъзна нагоре.

— Точно това каза и тя — изкисках се аз. — Така де, да я пъхаш и вадиш по този начин, надали ще помогне!

— Не това каза майка ти снощи — сряза ме той, сритвайки ме в крака. — Обикновено нямам подобни затруднения.

— Кога ли съм го чувала? — Затворих очи и наклоних глава. Джеймс беше много висок. — Всъщност май не съм.

— В такъв случай си момиче с късмет! — отбеляза той.

И с мрачна решителност в очите пъхна рязко картата за последен път и бързо я плъзна. За жалост жуженето и прищракването не бяха достатъчно силни, за да ме предупредят да се стегна, и в мига, в който вратата се отвори, аз паднах назад, ръцете ми се закачиха в дългите крака на Джеймс и го приземиха директно върху мен.

— Анджела, просто трябваше да ме помолиш — промърмори той с лице върху циците ми.

Разсмивайки се толкова силно, че по едно време се притесних да не пикна в гащите, аз вдигнах очи и зърнах някого, когото не познавах. Стоеше с чаша в ръка и ни наблюдаваше.

— Добре ли сте, хора? — попита непознатият.

— Вие защо сте в стаята ми? — попитах, избутвайки Джеймс, който междувременно мърмореше нещо от рода на това, че с Блейк никога не е имал подобни проблеми.

— Сигурно защото има купон? — изрече неуверено непознатият и за всеки случай се огледа. Да, в гостната наистина имаше доста хора, насядали по канапетата и шезлонгите, пиещи, танцуващи и като цяло отдали се на разврат. Естествено, че ме бяха видели. Бях постигнала впечатляващо появяване на сцената.

— Анджела! — Твърде познат писък, при това последният, който в момента исках да чуя. Към мен с танцова стъпка се понесе Сейди. Достатъчно е само да кажа, че всички очи автоматично се насочиха към нея. А ако не можех да задържа вниманието на публиката с крака около кръста на хомосексуална филмова звезда, то тогава бих ли могла въобще?

Проблемът при Сейди беше не толкова в това, че е известна, а в това, че е болезнено красива. Не че не бях свикнала да се мотая с красиви момичета. Джени беше приятелка, която караше всички мъже по улицата да обръщат глави, а всички жени да си казват, че е трябвало да посветят поне още пет минути за косата си (не на последно място и аз). Но Сейди беше съвсем друга категория. Само един поглед към нея беше достатъчен, за да установиш, че няма никакъв смисъл да се опитваш да я имитираш. Направо не можех да си представя какво ли преживяваха мъжете, когато я виждаха по евино облекло. И за части от секундата не можах да не се запитам как ли се чувства тя, когато вижда, че на всичко живо около нея, което е с пенис, му текат лигите. Аз събирах комплименти и си ги складирах за черни дни, класифицирайки гардероба си по цвят, сезон и „това е роклята, за която онзи непознат във влака ми каза, че е красива“. Все още се чувствах поласкана от подвикванията на работниците по строежите. Сега аз я погледнах, облечена все така в изписаната си с червени графити шаферска рокля, и въздъхнах. Не можех да си представя какво ли е да нямаш нито един ден, в който да се чувстваш дебела!

— Имаме купон, по-точно сватбен прием — изрече тя и ми подаде ръка, за да ме изправи, но я пусна в мига, в който зърна Джеймс. — Джеймс!

— Познаваме ли се? — запита той и повдигна вежда към Сейди, а на мен ми намигна.

— О, само от около хиляда пъти! — измърка тя, обви ръка около врата му и се настани на коляното му въпреки факта, че на него очевидно никак не му се стоеше на пода, на прага на стаята.

— Сейди, къде е Джени? — изломотих, докато се надигах на колене. — Трябва да поговоря с нея.

— Не съм я виждала от сватбата насам — изчурулика Сейди и навря огромната си медноруса коса в лицето на Джеймс. Той остана напълно безстрастен. — Те изобщо не се качиха тук.

— Нали каза, че това било сватбен прием? — попитах, оглеждайки гостната за гигантската коса на Джени. Не, нямаше я.

— Такова е. Само дето нея я няма тук — поясни Сейди и ме изгледа така, сякаш съм абсолютна глупачка. Вярно, през последните двайсет и четири часа имаше много неща, които казах и направих и които биха обосновали подобно изражение, но точно този въпрос не бе едно от тях. — Сигурно някъде се чукат.

— Ти нали си даваш сметка, че Джеф не е приятелят на Джени? — опитах се да изясня нещата аз. — И че Джени не е годеницата на Джеф?

— О, ти изобщо не можеш да оцениш една хубава авантюра! — махна с ръка тя. — Къде са ти обувките, между другото?

— Дявол ги знае — промърморих, изправих се най-сетне на крака и се насочих към стаята си. По пътя подметнах през рамо: — Между другото, те бяха твоите.

* * *

За мое голямо щастие петдесетината непознати, окупирали гостната на нашия хотелски апартамент, не бяха успели да стигнат до моята стая и така, аз се чух как въздъхвам шумно от облекчение, затваряйки вратата си към лудостта, настанала отвън.

— Убежище! — възкликнах с благодарност, докато проверявах телефона в стаята за съобщения. Нищо. Не знаех дали да се радвам или не. Пренебрегвайки съвета на Джеймс, макар да знаех, че той е напълно прав, аз бързо набрах телефона на Алекс и го зачаках да звънне. Нищо. Отиде директно на гласова поща.

— Здрасти, аз съм! Исках само да ти кажа… — Потъването на моя телефон във фонтаните на хотел „Беладжио“ можеше да се окаже и за добро. Не си спомнях един случай, когато оставянето на съобщение на чужд телефон без предварително написани думи бе минало добре за мен. И този път не бе изключение. Затова побързах да завърша: — Исках само да ти кажа лека нощ. Е, лека нощ! Утре ще поговорим!

Затворих и се отпуснах на леглото си, опитвайки се да изтрия от съзнанието си този кошмарен ден. Мекият матрак се надигна, за да посрещне тялото ми, обгърна ме и прошепна, че всичко ще бъде наред. Първоначалният ни план беше да се върна в стаята си, за да се преоблека, да обуя някакви обувки, а след това да отидем в „Сийзърс Палас“, където очакваха Джеймс. Но сега, след като вече бях заела хоризонтална позиция, не виждах как бих могла да извърша подобен подвиг. Чух почукване на вратата и предположих, че той е дошъл да ме вземе. Може пък да успея да го убедя да легне при мен. Тъй като безсъмнено нямаше да се опитвам да го съблазнявам, можеше да се окаже и възможно. А и леглото беше прекрасно.

— Тъкмо полегнах за мъничко — извиках. — Влез!

— Анджела, защо ме мразиш?

Чудничко! Не беше Джеймс — беше Сейди. И по гласа й ставаше ясно, че е пияна, уморена и прекалено емоционална. И тъй като и аз самата отговарях почти изцяло на същите критерии, нямах никакво желание да се разправям с нея.

— Не те мразя — промърморих и се претърколих по лице върху меките, подобни на облачета пухкави възглавници, които изпълваха леглото ми. — Връщай се на купона, Сейди!

— Напротив, мразиш ме! — Гласът й се приближаваше все повече и повече, докато накрая не усетих матрака как леко хлътва под тежестта й. — Джен непрекъснато повтаря на хората колко страхотен човек си, но към мен си истинска кучка. Очевидно е!

Ааах, прекрасната Джени! Така де, Джен.

— Съжалявам, не съм искала да се държа като кучка — смотолевих. Давах си сметка, че монотонният ми отговор надали звучи особено убедително, но бях много уморена и нямах сили за друг. А и наистина я мразех. Сигурно и тя самата иска да чуе същото.

— Не го мислиш — започна да ме боде с пръст по ръката тя, докато накрая не седнах в леглото. — Хайде, бъди сериозна! Кажи ми защо не ме харесваш?

— Може би, защото не ме оставяш да спя?

— Няма да те оставя на мира, докато не поговорим! — отсече Сейди. — Затова е най-добре да ми обърнеш внимание!

С огромна въздишка и едва сдържано желание да я задуша с някоя възглавница аз се настаних по-удобно в седнало положение и я погледнах. Седнала на ръба на леглото ми, с пелерина, покриваща непоносимо тясната й рокля, и коса, вдигната на конска опашка, тя изобщо не изглеждаше дразнеща както обикновено. Всъщност приличаше на малко момиченце. Ако се абстрахираш от изкуствените мигли и фалшивия тен, би могла да мине за обикновена сексапилна колежанка. Което изобщо не ме накара да я харесам повече.

— Завиждаш ми, нали? — изрече тя и разтърси ръкавите на пелерината, докато не закриха ръцете й напълно. — Това е проблемът, нали?

— По дяволите! — запелтечих аз. Определено не се плашеше да стигне бързо до най-главното. — Колко пъти ти се е налагало да задаваш този въпрос?

— Николко — отговори тя, без въобще да й мигне окото. — Никога досега не съм имала съквартирантка.

— Какво искаш да кажеш? — сбърчих чело.

Двете се вторачихме една в друга, всяка от нас опитваща се да отгатне какво мисли другата.

— Оооо! — извика първа Сейди, като се засмя. — Ти си мислиш, че като казвам, че ми завиждаш, имам предвид въобще! Не, имах предвид, че ми завиждаш заради Джени! Бясна си, че вече не си нейна съквартирантка!

— Оооо! — не останах длъжна и аз. Очевидно бях подценила това момиче. — Да, точно така. Може би донякъде ти завиждам. — Или много. Или толкова много, че когато си помисля по този въпрос, усещам как побеснявам.

— Знам, че вие двете сте много близки — каза Сейди. — И че ти много липсваш на Джен. Ти си нейната най-добра приятелка, не само старата й съквартирантка.

Очевидно животът с най-добрата ми приятелка бе започнал да се отразява и на Сейди. Защото цялата й поява в стаята ми посред нощ и всички тези дълбокомислени разговори бяха точно в стила на Джени. Покровителката й би се гордяла много с нея.

— Но не изпитвай вина заради завистта си — аз съм свикнала с нея — каза тя и вдигна ръка точно над глезена ми, но не ме докосна. Като че ли се страхуваше, че ще я плесна, ако ме докосне. Което действително ми мина през ума. Точно когато започвах да си мисля, че може би не е чак толкова зла.

— Съжалявам, че напоследък се държа малко особено — пробвах аз. — Наистина! Просто… имах чувството, че ти не ме харесваш особено, та затова.

— О, не! — изправи се рязко Сейди, а после скочи до мен на леглото ми. Ха, кой друг, ако не тя, да окупира чуждото пространство! — Мисля, че си много страхотна! Така де, Джен ми разказа цялата ти история и всичко останало. Аз съм си просто голяма кучка. Затова просто трябва да ми нариташ задника. Или да не ми обръщаш внимание. Както правят всички останали.

Не можех да не се засмея. Тя си даваше сметка за характера си много повече, отколкото бих й признала.

— И кой е този, който не ти обръща внимание? — попитах със сериозен тон, опитвайки се да започна някакъв женски разговор. А после неловко я докоснах по рамото.

— Ами, всички — махна с ръка тя и се претърколи по гръб. Наистина беше дребничка и сега, когато вече не виждах перфектните й цици, бях почти готова да я прегърна приятелски. — Това е проблемът при моделите — хората говорят с теб само тогава, когато искат от теб някаква работа.

Ето че настана време и за откровенията.

— Не че това е извинение — продължаваше тя. — Но когато никой не те слуша, нормалната реакция е да започнеш да раздаваш заповеди, вместо да задаваш въпроси. — Музиката откъм гостната почти заглушаваше самоанализа й. — Да, знам, отстрани наистина изглежда сякаш винаги получавам, каквото искам, но истината е, че не е така.

Не мисля, че бе решила нарочно да ме накара да се почувствам зле, но определено се справяше успешно със задачата.

— Иначе нямам много приятели, а с мъжете никога не се получава. Като че ли винаги избирам неподходящи мъже, не знам.

— И в момента нямаш гадже, така ли? — Надявах се разказът й за звездите, които чука, да намали малко чувството за вина, което бе започнало да ме изпълва.

— От последното гадже насам съм сама.

По дяволите!

— Той наистина ме побърка.

Още веднъж, по дяволите!

— Така де, колко сбъркан трябва да си, за да се чукаш по цял ден с модели, а после да казваш на гаджето си, че я мразиш само защото е модел?! Според мен е доста объркващо.

„Ясно — казах си аз. — Очевидно тънкото кръстче изобщо не си струва цялата тази драма!“

— Ти си голяма късметлийка да имаш гадже като Алекс! На него не би му пукало с какво си изкарваш хляба. Обича те, независимо от това каква си, нали така? Очевидно е! — отбеляза Сейди, подсмръкна и продължи: — Но за себе си не знам. Може би ще е добре за мен да продължа да си стоя сама. Докато престана да бъда такава кучка.

— Добре де, стига толкова! — Не бях в състояние да понеса повече откровения от един модел, а и никога не е приятно да слушаш някой да ти казва какъв късмет си извадила с гаджето си, когато малко преди това си оплескала яко нещата. — Но не ми звучиш като човек, който е особено щастлив с живота си. Защо така?

Тази игра на Джени Лопес можех да я играя и аз — все пак първа я научих.

— Напротив, щастлива съм — изрече бавно тя. — Или поне така мисля. Знам, че имам голям късмет да правя това, което правя. Просто вече не ми харесва чак толкова, колкото някога. А след като заживях с Джени и я виждам как всяка сутрин отива усмихната на работа, ми става още по-тъжно. А сега, когато видях колко се разстрои, след като ти отказват работа, се чувствам като… ами, не знам. Когато аз не получа някаква работа, се ядосвам, естествено, но не се разстройвам. Даже понякога изпитвам облекчение.

— Добре де, ако не работеше като модел, какво тогава би предпочела да правиш? — попитах с гласа на Опра и събрах пръсти в пирамидка. — Какво би работила, ако можеше да избираш от всички възможни професии?

— Може би пак би било свързано с модата — отговори тя и този път доста бързо. — Или може би с козметиката. Много ще се радвам да си имам собствена козметична линия. Или да бъда дизайнер на някакви дънки. А защо не и да пиша за модата?

— Можеш ли да пишеш? — погледнах я изненадано.

— Не — призна си чистосърдечно тя. — Но ще се радвам да опитам.

— Ако бях на твое място, бих започнала от първите две опции — отговорих. Чувствах се малко като тогава, когато моят дванайсетгодишен братовчед ми каза, че искал да бъде астронавт — което си беше невъзможно, разбира се. Но после веднага се сетих с колко много връзки разполага Сейди. А дори и като изключим контактите й, оставаше фактът, че Джени и Ерин работеха с десетки водещи компании в областта на модата и козметиката. Така че тя със сигурност би могла да сбъдне мечтата си, ако наистина го желае. — Знаеш ли, животът е твърде кратък, за да бъдем нещастни — завърших.

— Никога не гледам на нещата по този начин — отвърна тя. — Сигурно затова съм такава кучка.

— И аз не гледах на нещата по този начин, докато не срещнах Джени — поясних и я дарих с първата ни официална прегръдка. — Така че си в добри ръце!

— Хайде, ела с мен да пийнем по едно! — извика изведнъж Сейди и скочи с такава енергия, че човек трудно би допуснал, че само преди дванайсет часа е била нафиркана до козирката.

— Много съм уморена! — изрекох и за ефект се прозях. — Може би някой друг път?

— Няма начин! Това е последната ни нощ тук! — отсече Сейди, захвърли пелерината на земята и оправи рокличката си. — Не чу ли какво ти разказвах преди малко? Винаги получавам онова, което искам!

— Значи сегашният случай ще ти дойде като един добър урок — смънках аз и се върнах в любимата си поза върху леглото — по корем. Вдишах с наслада пухкавите възглавници — ммм, блаженство! — Мисля, че за днес приключих с добрите си дела.

Със звук, който леко наподобяваше цвилене на кобилка, тя излезе от стаята ми, като дори не трясна вратата. Усмихнах се. С огромна, полупияна и напълно изтощена усмивка. Това беше изражение на човек, който знаеше, че един от най-гадните дни в живота му е на свършване. Когато се събудя, ще бъде утре, а как е възможно утре да бъде по-зле от днес?! Именно.

Но малко след това чух, че вратата на стаята ми пак се отваря. Трябваше да се сетя, че няма да се откаже толкова лесно.

— Надигай си задника от леглото, Кларк!

Охо, беше се върнала с подкрепления — под формата на Джеймс.

— Няма да ти позволя да лежиш там и да се разлагаш! — отсече той, приседна на ръба на леглото ми и започна да барабани с пръсти по гърба ми. — Къде си мислиш, че се намираш? Та това е страната на лошите решения! Затова нямаш право да лежиш и да се самообвиняваш за нищичко, докато не се прибереш вкъщи! А сега, искаш или не, трябва да се забавляваш!

— Може пък мъченичеството да е моята представа за приятно прекарано време — изръмжах. Понякога наистина бях дъщеря на майка си.

— По дяволите, жено! — изкрещя Джеймс. — С какво смяташ, че ще ти помогне самосъжалението? Точно с нищо, да го знаеш от мен! Така че имаш два варианта — или да лежиш тук и окончателно да съсипеш почивката си, или да излезеш, да си направиш снимки, които после няма да можеш да понасяш, и да танцуваш на музика, която мразиш, така, както правят всички останали! Впрочем нямаш никакъв избор. Не ме карай да те мятам през рамо, както направих веднъж с Кейти Пери!

Сигурно са били красива гледка.

— Ама аз съм уморена, а и не е като да съм изгубила петдесет бона на рулетките, нали така? — промърморих и се опитах да го изритам от леглото си, обаче Джеймс беше значително по-силен от мен и твърдо решен да постигне своето.

— Веднъж изгубих сто бона на едно парти в „Палмс“, нафирках се до козирката и направих на една филмова звезда, който настояваше, че изобщо не е гей, както смятат хората, свирка на терасата на същия хотел — отдаде се той на щастливи спомени. — След това се събудих насред пустинята в един мустанг кабриолет с три кученца на задната седалка и цял кашон с крекери. И въпреки това продължавам да смятам, че Вегас е страхотен!

— Направо класен — подметнах иронично, макар дълбоко в себе си да копнеех да разбера коя е била въпросната филмова звезда.

— Аз пък веднъж се събудих в Париж — намеси се Сейди.

— По-важното е откъде си тръгнала. Помниш ли? — изтъкна Джеймс, докато се опитваше да ме вдигне от леглото. Аз се отпуснах напълно, отказвайки да му улесня задачата.

— Ами, май беше от Хард Рок — отговори Сейди, без да прави опити да му помага.

— Това надали може да се нарече на хиляди километри от крайната ти цел — подметна Джеймс, отказващ да бъде победен в авантюрите.

— О, извинявам се — рече Сейди, развърза опашката си и пусна коса. — Имам предвид Париж, столицата на Франция.

Двамата с Джеймс се спогледахме невярващо.

— О, дълга история! — махна с ръка тя, а после сложи ръце на кръста, имитирайки Джени. — А сега ти, Анджела Кларк, си вдигай задника от леглото, вземи това, изпий онова и облечи третото, преди да ми е заврял петелът!

Да, определено е внимавала как се държи съквартирантката й.

— Хубаво де, ставам — промърморих и се изправих до леглото, свеждайки поглед към розовата си рокля като на принцеса. Не беше в никак добро състояние. Като мен. — Но не вземам нищо! Вие правете, каквото искате, но във втори курс на университета веднъж се натъпках със сладки с трева и прекарах цялата нощ в опити да приготвя бъркани яйца, а накрая се обадих на майка ми, за да й кажа, че усещам всичките си вътрешности. Така че без мен!

— Това е просто хапче с кофеин, глупачке! — отсече Сейди и пъхна в ръката ми малка кафява таблетка, последвана от кутийка „Ред Бул“ без захар. Закуска за шампиони. В един през нощта. — Джени би ме убила, ако се опитам да те дрогирам!

— Аз първа ще те убия, ако се опиташ да ме дрогираш — отбелязах, неохотно приемайки хапчето. — Но повече ме притеснява фактът, че го предложи като вариант.

Не се бях тъпкала с кофеинови добавки от третата си година в университета. Преживяването не беше чак толкова шаманистко като забежките ми по по-твърдите наркотици, но на един етап Луиза ме завари да седя пред вратата на магазина на ъгъла в шест сутринта, трепереща и отнесена, повтаряща, че чакам да отворят, защото, ако не хапна тарталета с ягоди, ще умра. Такива бяха моите наркотици. Иначе фармацевтичните средства не бяха мои приятели. Но под натиска на мнозинството в стаята ми този път приех таблетката.

— Така, почти сме готови! — поздрави ме Сейди, подавайки ми нещо черно и хлъзгаво. Имах чувството, че е умрял тюлен. Секси. — Облечи го! — отсече.

— Не може ли просто да си нахлузя дънките? — попитах. — Така де, и без това вече направих най-глупавото нещо на света, което ти поиска от мен. Не може ли да не ме превръщаш в стриптийзьорка на погребение с тази рокля?

— Тази рокля е моя — отговори с равен тон тя, а Джеймс се разкиска шумно. — На „Винс“ е и е удивителна!

Вдигнах пред себе си кожената подложка за чай за сравнение и промърморих:

— Не мисля, че ще мога да се напъхам в нея. — Смятах, че това е очевидно.

— Не се притеснявай, тя се разтяга — изтъкна Сейди, отказваща да се предаде. — Хайде, поне я пробвай!

Утешавайки се с мисълта, че и без това ще им се наложи да се откажат от тази идея, когато роклята заседне под мишниците ми, аз се освободих от съсипаната розова рокля на „Тиби“ и пъхнах през глава произведението на „Винс“.

— Става ти! — плесна с ръце Сейди и подскочи от радост. — Ето, видя ли? Точно като втора кожа!

— Не мога да дишам! — изрекох задъхано и сведох очи. Но само за да видя как циците ми се канят да избодат очите ми. — О, здравейте, милички!

— Много мръснишко — поклати глава Джеймс. — Харесва ми!

— Здрасти, типичен хомо! — изрекох и се опитах да му подам ръка, но роклята ми беше твърде тясна, за да позволи подобни любезности. Падналите ръкавки спираха кръвообращението ми, разкривайки пред мен хиляди възможности за пляскане като пингвин и никакво сядане. Чудничко! — Приятно ми е да се запознаем! Аз ще бъда кучката ти за вечерта!

— Затваряй си устата и си сложи някакъв грим! — отсече той, грабна кутийката ми с „Ред Бул“ и я изгълта на един дъх. — Изглеждаш отвратително!

И тъй като колекцията ми от гримове беше отишла на майната си заедно с чантичката под наем и обувките на Сейди, аз не се посвених да използвам обилно количество от очната линия на Джени и позволих на Сейди да впръска толкова много лак в косата ми, че и на Дол и Партън би й се сторило прекалено. Бяха необходими точно пет минути, за да ме превърнат от невзрачна домакиня в мечтата на бедняка — Анджелина Джоли. Браво на нас!

* * *

Импровизираният сватбен прием отказваше да бъде прекратен заради такива дребни подробности като липсата на булката и младоженеца. В гостната беше същински хаос. Моята красива снежнобяла стая беше покрита с борещи се и стенещи тела и кой знае какво още правещи. Горкичкият диван!

— Имаш ли някаква представа къде са зачезнали Джени и Джеф? — обърнах се аз към Сейди, опитвайки се да надвикам музиката. — Тревожа се за нея!

— Ами, първо всички бяхме в хотел „Венеция“ — започна тя, опитвайки се да си спомни. После двамата с Бен… ами… помотахме се заедно известно време, а после нея я нямаше. Нямам представа къде е.

— А къде е Бен?

— Спомняш ли си дето ти казах, че все избирам неподходящи мъже? — отговори на въпроса ми с въпрос тя. — Е, той беше именно от тези мъже. Крайно неподходящ. Изчезна нанякъде. Надявам се да е много далече.

— Добре де, ама аз не мога да стоя тук — промърморих, тактувайки си под липсващия ритъм на музиката. — Къде бихме могли да отидем? — Коктейлът от „Ред Бул“ и кофеиново хапче вече бе започнал да действа и през ръцете ми преминаха нервни спазми. Това не беше на добро.

— Хайде да отидем на някое приключение! — плесна внезапно с ръце Сейди. — Ще отида да си взема паспорта!

— Може ли вече да тръгваме, моля? — проплаках към Джеймс. — Не мога да си позволя да се събудя в Париж! Мисля, че не ми е позволено да стъпвам повече там!

— О, Анджела! — извика той, грабна ме в стил „Мръсни танци“ и ме вдигна във въздуха, без да обръща внимание на протестите ми. — За нищо на света не могат да те върнат на Острова! Ню Йорк няма да може да преживее и ден без теб!

— А аз няма да преживея без тоалетна! — изпищях, сграбчила здраво ръцете му. — Хайде, пусни ме долу, докато не е станал някой инцидент!

И той го направи.

Де да можеха мъжете да правят онова, което име казано, без да се налага да ги заплашваме с вероятността да ги напикаем!