Нанси Теър
Изненади по Коледа (5)

4

Списъкът със задачи на Никол:

♦ Да направя десет дузини курабийки за библиотеката по случай Разходката

♦ Да направя Buche du Noel и да го замразя

♦ Да направя телешко „Уелингтън“ и да го замразя

♦ Да отслабна с пет килограма

♦ Да направя къщичка от джинджифилови бисквити с декорация без захар

♦ Да намеря бонбони без захар

♦ Елха

♦ Лаври около перилата на стълбите?

♦ Да намеря рецепти за закуски, които могат да се замразяват

♦ Да започна упражнения за стягане на дупето

Рано сутринта на Коледната разходка ярките слънчеви лъчи пробиваха мъглата и грееха върху магазините, улиците, къщите и пристанището — огледална светлина, която човек сякаш можеше да докосне с пръсти.

После обаче температурите рязко спаднаха и небето се покри с бели облаци, от които полетяха снежинки като малки перца.

В кухнята си в Нантъкет Никол дръпна фолиото с такава сила, че то полетя към лицето й.

„Живей в настоящето — напомни си тя. — Цени мига.“

„Помириши проклетите рози.“

Тя свали найлона от носа си и внимателно нареди последното плато с курабийки за базара в библиотеката. Наля си още една чаша кафе, отпусна се на стола и се насили да изпита признателност към заобикалящите я неща.

Топли подове от широки дъски в цвят на мед, положени през 1840 г., камина със семпла полица в неогръцки стил, старинна чамова маса си пасваха чудесно с модерните уреди и кухненския плот. За късмет на Никол при развода Катя беше решила да запази апартамента в Бостън, а Себастиян — да се премести тук за постоянно. Къщата беше шедьовър — особено чисто новото легло, което беше настояла да сложат в спалнята, помисли си тя с доволна усмивка.

Беше внесла и други промени. Дребни и евтини, те все пак бяха превърнали напомнящата на стерилен музей къща в приветлив дом. Постави меки жизнерадостни възглавнички на столовете покрай кухненската маса, напълни цветни глинени гърненца с брашно, захар и други продукти, за да освежи плота, и закачи маслена картина на стридояд от Боби Фрейзиър на стената. Смешната морска птица с оранжеви крака и клюн развеселяваше всеки, който я видеше.

По подобен начин беше освежила и останалата част от къщата: беше махнала повечето от безполезните антики, които само събираха прах — колко месингови фенери, обущарски калъпи и стари твърди пейки са нужни на една къща? На мястото на дървените столове с решетести облегалки и тръстикови седалки в дневната беше сложила дълбоки удобни кресла с пъстра сатенирана басма, плюшени възглавнички смекчаваха белите дивани, а ръчно тъканите килимчета на „Клер Мъри“ с крайбрежни сцени, хортензии и русалки внасяха морско настроение в стаите.

Да, беше направила къщата своя. Своя и на Себастиян. При тази мисъл я изпълни задоволство. Вдигна телефона и набра най-добрата си приятелка на острова.

— Джили, довърших курабийките за Разходката.

— Страхотно. Искаш ли да мина да те взема с колата?

— Не, благодаря. Себ може да ми помогне утре сутринта. Обаждам ти се само за да изпусна пара.

— Давай.

— Имам толкова много работа, че май няма да успея да свърша всичко. Катя е биела даже Марта Стюарт. В сравнение с нея съм пълна селянка.

— Ти си медицинска сестра — напомни й Джили. — Можеш да спасяваш живот. Освен това направи Себастиян истински щастлив.

Джили имаше право. Тя познаваше Себастиян още откакто беше женен за първата си съпруга. Намираше Катя за прекрасна, но безкрайно несоциална. Катя се стремеше да бъде най-добрата във всичко, но ледената й фасада на императрица криеше още по-ледено сърце. Мъжете я желаеха, а жените се чувстваха застрашени от нея, но всеки, който прекараше повече от пет минути в нейно присъствие, си тръгваше с усещането, че е нисък, дебел и пълен с недостатъци.

— Снощи Кенеди се обади на Себ — сподели Никол. — Каза, че иска и майка й, и баща й да бъдат с нея при раждането на второто й дете.

— Кога й е терминът?

— На 10 януари. Знам, че се надява родителите й да се съберат, а какъв по-подходящ момент от раждането на второто им внуче?

— Схващам. Значимо семейно събитие и ти оставаш с празни ръце.

— Именно.

— Какво можеш да направиш?

— На практика нищо. — Никол погледна през кухненския прозорец. Ако студеното време се задържеше до утре, щеше да бъде идеално за Разходката. — Така че трябва да спра да мисля за това и да мисля за Коледа.

— Какво ще подариш на Мадокс?

— Кенеди държи да купуваме само дървени играчки.

— Леле. Какво казва Себ?

— Хм, да видим: вариации на тема: „не го мисли“ и „всичко ще бъде наред“.

— Може би е прав. Все пак това е времето на чудесата.

Себ закара Никол в библиотеката още преди да отворят. Паркира на улица „Индия“ и й помогна да внесе платата с курабийки, оформени като венци, елхички и снежни човеци. Това му даде възможност да прегледа набързо разпродажбата на употребявани книги в сутерена, преди да започнат да прииждат тълпите.

Никол стоеше на предната веранда на библиотеката зад масата с курабийките и си бъбреше с Джили, която беше подготвила горещия шоколад. Никол носеше червеното си късо вълнено палто и червената шапка на Дядо Коледа с бял кант от изкуствена кожа. Джили беше със зелено вълнено палто и лента на главата с изкуствени еленови рога, а на ушите си беше окачила една червена и една зелена обица като мигащи коледни лампички.

Това беше консервативна премяна за Разходката, когато жителите на градчето и туристите се стичаха на „Мейн Стрийт“, за да празнуват. Никол и Джили предлагаха горещ шоколад и курабийки на джуджета, бели мечки, на кукловода Джо Вито и гигантската му кукла Гръндж, на коледарите, пременени във викториански облекла с дълги кадифени пелерини, бонета и цилиндри. Наконтени гости от континента носеха кожени шапки и диамантени брошки във формата на снежинки. Дори най-улегналите граждани си бяха сложили червени ръкавици, зелени и червени шалове на бели райета и червени шапки.

В единайсет часа дойде Себ.

— Готова ли си?

— Напълно. Ето я заместничката ми. — Никол прегърна приятелката си, хвана Себ за ръката и като слязоха по дървените стъпала на библиотеката, излязоха през оградата от колове на тротоара.

— Накъде? — попита Себ.

Никол преплете пръсти в неговите.

— Да отидем да видим пристигането на Дядо Коледа.

Двамата се разхождаха, разглеждаха и махаха на приятелите си. Някои от улиците бяха задръстени от насъбралото се множество, чиято радост се отразяваше от светещите витрини на магазините. Вратите бяха украсени с оригинални венци от вечнозелени клонки, миди или пояси, а десетки малки елхи блещукаха по шестте главни улици на града. Един цигулар се разхождаше наоколо и свиреше фолклорни мелодии. Градският глашатай обикаляше с дългата си черна пелерина, готов да оповести пристигането на Дядо Коледа.

— Виж, Себастиян! — Никол посочи един голям немски дог с шапка на Дядо Коледа и червен нос като на Рудолф.

— Хората тук обичат кучетата си — отвърна той.

Никол забеляза кучета с еленови уши и червени кадифени панделки, ръчно плетени пуловери и мигащи лампички. Едно корги имаше нашийник със звънчета, които подрънкваха, докато ходеше.

— Това куче изглежда особено доволно от костюма си — отбеляза Никол.

Шерифът Джим Пиърлман им помаха.

— Катерът идва! — извика той.

Никол подръпна Себастиян за ръката.

— Да побързаме.

Кеят вече беше претъпкан със семейства. Бащи държаха малки деца на раменете си, по-големите полагаха много усилия да изглеждат нехайно, кучета душеха земята за трохи от курабийки. Всички гледаха към пристанището в очакване на катера на бреговата охрана, който щеше да доведе Дядо и Баба Коледа.

— Ето го! — каза Себастиян на Никол. — Джон Уест е капитанът.

— Онзи с раирания шал?

— Точно той.

Катерът пореше уверено вълните към кея, а служителите на бреговата охрана носеха червени якета и шапки на Дядо Коледа. Американското знаме с червено-белите си райета се вееше весело на вятъра.

Катерът акостира. Спуснаха мостчето. Множеството аплодира Дядо Коледа и съпругата му, които слязоха от лодката и бяха поведени към файтон, теглен от красив черен кон. После се отправиха по калдъръмената уличка към „Джаред Кофин Хаус“, където Дядо Коледа щеше да качва децата на коляното си и да изслушва коледните им желания.

— Това определено ми вдъхва празнично настроение. — Никол стисна развълнувана ръката на съпруга си. — Да спрем и да послушаме звънците.

Спряха в края на „Мейн Стрийт“, където пред банка „Пасифик“ се издигаше блестяща елха. Звънтежите се носеха като златни балончета през мразовития въздух.

— Струва ми се, че е време за обяд — каза Себастиян и дръпна Никол от музиката.

Седнаха в „Дванайсет градуса на изток“ и хапнаха мидена супа и здравословна зелена салата, пийнаха по чаша просеко и се поглезиха с пудинг с бита сметана.

— Усещам как ме наляга дрямка — призна Себастиян.

— Аз пък усещам потребност да пазарувам! — заяви Никол.

— Никол. — Себастиян поклати с обич глава. — Не се поддавай на тези коледни увлечения.

Никол разбърка млякото и захарта в кафето си.

— Разкажи ми за Коледите си с Катя.

Себастиян сви рамене.

— Нищо особено. Когато Кенеди беше малка, ходехме за празниците или при моите родители, или при родителите на Катя. След като те починаха, а Кенеди порасна, започнахме да пътуваме — Фиджи, Париж, Аруба, такива места.

— Катя украсяваше ли къщата? — Никол се опита да премахне всяка критична нотка в гласа си.

Себастиян помисли над въпроса.

— Малко. Свещи и тям подобни. Никога не украсяваше елха, защото игличките падат и цапат пода. Пък и основното бяха пътуванията.

Никол сложи ръка върху тази на Себастиян.

— Знаеш, че с Горди нямахме деца. Винаги съм обичала коледните празници, но ми липсваше, че не мога да ги споделя с дете. Сега, когато ще идва Мадокс, нямам търпение да си вземем голяма елха и да я украсим, и да му накупя много подаръци. И за бебето също. Може би нещо забележително и бляскаво за Кенеди, което да я освежи, понеже е толкова потисната от бременността.

Докато говореше, лицето й грееше. Обожаваше да прави подаръци.

Лицето на Себастиян също засия.

— Миличка, такава фантазьорка си. Разбира се — нека си вземем голямо дърво, а ти ще го украсиш както ти душа иска. — Той се наведе напред. — А ти какво би искала за Коледа?

Венчани преди по-малко от година, те бяха още младоженци. Никол се изчерви.

— Имам всичко, което искам — каза тя на съпруга си.