Нанси Теър
Изненади по Коледа (36)

35

Сникс захърка толкова силно, че се събуди. Трябваше му секунда да осъзнае къде се намира — беше спал на толкова много места през краткия си живот.

Лежеше в сламата в една колиба, топла като най-топлото кътче на света, сгушен до своето момче, Мадокс.

Но Мадокс плачеше.

Сникс седна и го близна по бузите. Сълзите бяха солени на вкус и той огладня още повече.

— О, Пух — подсмъркна Мадокс, — не знам какво да правя. Искам мама и тате. Искам да се прибера вкъщи.

Сникс изпъна гръб, мъчейки се да изглежда голям и уверен. Първо, трябваше да започне да мисли за себе си като за „Пух“, ако искаше да остане с момчето, а бог му беше свидетел, че искаше. А второ… второ какво? Какво можеше да направи?

Той помаха обнадеждаващо с опашка. Джафна насърчително. Опита се да си придаде весел поглед.

Стомахът му къркореше.

И стомахът на Мадокс къркореше.

Може би… Пух задъвка една сламка. Не, не ставаше. Изплю я.

В колибата повя сняг, блестящ на светлината от прожектора.

— Трябва да излезем навън, Пух. — Мадокс се изправи. — Трябва да се приберем у дома.

Пух джафна веднъж.

Мадокс се намръщи.

— Сигурен съм, че ще ме приемат — размишляваше той на глас. После погледна към Пух и сви юмруци. — Няма да позволя да ни разделят, Пух. Аз ще те защитя. Дори ако трябва пак да избягаме.

Сърцето на Пух се сви. Не беше сигурен, че ще оцелее още дълго без храна.

— МАДОКС? МАДОКС!

Чу приближаването на тичащи стъпки. Снегът се вдигаше във въздуха под четирите ботуша, които газеха в преспите пред колибата. Две огромни фигури паднаха на колене.

— Мадокс. — Бащата на момчето протегна ръце и го притисна към себе си. — Здрасти, момчето ми, толкова се радвам, че те намерих. Какво умно момче си ти — да откриеш такова топло местенце да се скриеш. Не си ли гладен? Искаш ли да си отидем вкъщи? Мама и баба, и Никол много се тревожат за теб. Двамата с дядо ти те търсихме къде ли не.

Пух гледаше как бащата на момчето опипва главата и тялото му, сякаш да се увери, че е цял-целеничък.

— Съжалявам, татко, не ми се сърди…

— Не се сърдя, Мадокс. С дядо се радваме, че те намерихме…

— Мадокс, трябва ти шапка. Вземи моята. — Дядо му нахлузи вълнената си шапка на главата на момчето.

Пух трепереше, докато слушаше как хората бърборят в един глас. В очите на големите мъже имаше сълзи. Те прегръщаха и галеха Мадокс, сякаш е най-скъпоценното нещо на земята.

— Хайде, момчето ми. Прибираме се у дома. Бъдни вечер е. — Татко вдигна Мадокс на ръце и силно го прегърна.

Пух изскимтя — само едно тънко изскимтяване, което сякаш му се изплъзна…

— Искам Пух! — замята се Мадокс в ръцете на баща си. — Няма да тръгна без него.

Пух трепереше от надежда и ужас.

Две огромни ръце се спуснаха към него и го вдигнаха.

— Взех Пух — каза дядото. — И той идва с нас.

— В къщата — настоя Мадокс.

— Разбира се, че в къщата — отвърна таткото. — Няма да оставим кученцето навън в такава студена нощ.

Дядото загърна Пух с палтото си.

— Трябва да го нахраним — каза той. — Ребрата му се броят.

Мъжете тръгнаха през пелената от сняг. Подминаха пълните с бонбони витрини на „Сладки вдъхновения“. Подминаха яркия коледен венец на „Зиро Мейн“. Подминаха отрупаните с джинджифилови курабийки и бисквити във формата на звездички витрини на пекарната. Заобиколиха на зигзаг високия „Джак Кофин Хаус“, който стоеше тук още от 1845 г. и се възправяше неустрашимо в свирепата буря.

Пух усещаше сърцето на дядото. Ръцете му бяха големи и го държаха много по-здраво от тези на Мадокс — не че се оплакваше от Мадокс; той беше най-добрият му приятел и верен другар.

Качиха се по „Сентър Стрийт“, покрай протестантската църква, а после свиха наляво по „Уестчестър“. Повечето къщи бяха тъмни и затворени, но в една грееше светлина.

— През задния вход — извика таткото. — Целите сме в сняг. Можем да се изтупаме в антрето.

Пух оклюма. Спомените му от антрето не бяха хубави. Жената, която не обичаше кучета, крещенето…

Нямаше избор. Можеше да се измъкне и да избяга, но къде щеше да отиде? Не, този път щяха да му позволят да остане.

Вратите се отвориха и затвориха. Ръцете оставиха Пух на пода. Ботушите посипаха сняг по бездруго мокрия килим.

Пух видя един чифт мъжки крака в червени чорапи да излизат. После си тръгнаха и краката с кафяви чорапи.

— Намерихме го! — извика таткото.

— Слава богу! — чуха се гласове от предната част на къщата.

— Мили боже! — извика един от мъжете.

Разнесоха се тържествуващи викове и сякаш десетки гласове се преплетоха един в друг. Над шумотевицата прозвуча бебешки плач и гласовете утихнаха.

Пух седеше самичък в антрето и от него се стичаше вода и сигурно се разнасяше миризма на мокро куче.

— Това определено е повод за шампанско — заяви единият мъж.

Към кухнята се приближиха стъпки. Пух надникна през вратата. Само нослето и очичките…

— Здрасти — каза дядото, като го видя как гледа.

Пух потрепери и се смали.

— Не сме те забравили. — Дядото вдигна Пух, пренесе го на няколко крачки и пак го остави. — Само че си имаме бебе — най-хубавото момиченце, което си виждал. Божичко, тия чудеса нямат край. Излизаш от къщата за половин час, а като се върнеш, чака те внучка! — Той наля мляко в една купичка и я сложи в микровълновата. После отвори фризера и затърси нещо в него, като през цялото време си тананикаше „Звънете, звънчета“.

„Странни същества са хората“, помисли си мълчаливо, но не и недоволно Пух.

— Заповядай — каза дядото, — стоплих ти млякото в микровълновата. Изпий го, докато ти размразя малко месно руло, приятел. Не казвай на Никол. Няма да й липсва при всичката тази храна вкъщи. Така, а къде е шампанското?

Пух залочи топлото мляко толкова бързо, колкото успяваше розовото му езиче, а в това време мъжът взе чаши, извади тапата от бутилката и сложи всичко на една табла.

— Вечерята е поднесена, Ваше Величество. — Той сложи чинийка пред Пух. Изведнъж съблече пуловера си и го постла на пода до отдушника. — Ето. Като се нахраниш, можеш да си легнеш тук. На мен ми стана твърде горещо от тези вълнения. — После взе таблата и понечи да излезе от стаята. На вратата се спря и се обърна със сериозен глас към Пух: — И без произшествия, нали?

Пух седна, вдигна глава във възможно най-благородна поза и застана мирно в знак на разбиране и съгласие.

— Умник си ми ти — засмя се мъжът и се отдалечи с бърза крачка.

Пух се гмурна в чинията с топло вкусно месо.