Елизабет Маси
Версай (7) (Мечтата на Краля Слънце)

Глава 7.
Есента на 1670

Седнал на обраслия в зеленина хълм, кралят се наслаждаваше на пейзажа, който му беше познат, но чието име му убягваше. Наоколо се издигаха величествени антични постройки. Недалеч от него седеше белокос мъж с позлатена роба и пишеше нещо на глинена плочка. Над главата му искреше божествен ореол, зад него се виждаше орел, кацнал там, сякаш за да бди над него.

Внезапно Луи осъзна къде се намираше. В прочутата картина на Пусен „Пейзаж със свети Йоан в Патмос“ — беше вътре в сцената и извън нея.

Нямам работа тук, помисли си, трябва да се върна във Версай!

Свети Йоан вдигна глава и погледна Луи право в очите. И кралят видя лицето не на съсухрения свят апостол, а на младия, гневен войник, който го бе заплюл в очите.

— „Четвъртият ангел изля чашата си върху слънцето — каза войникът, заплашвайки го с размахан пръст. — И ето — даде му се да обгаря с огън хората. Петият ангел изля чашата си върху престола на звяра. Тогава мрак покри неговото царство.“^[1]

Неочаквано облаците започнаха да се въртят в небето, да се смесват и да се сливат, за да закрият слънцето. Светкавици припламнаха, изтрещя гръмотевица. Луи се замята, опита се да се изправи, да побегне, но сякаш беше парализиран, нямаше сили да помръдне.

Очите на свети Йоан примигнаха и промениха цвета си — от сини станаха кървавочервени.

— Врагът е по-близо, отколкото си мислите! — провикна се той.

Орелът се стрелна в небето и долетя до Луи, тракайки с клюн, ноктите му бяха остри като наточени ножове. Луи нададе рев.

— Господарю!

Виковете на Бонтан стигаха до Луи приглушено, сякаш от много далече.

— Лекарят на Негово Величество! — извика лакеят. — Веднага!

 

 

Филип напусна Сен Клу в средата на октомври и заедно с Анриет се завърна във Версай. Екстравагантността и възбудата на двора му липсваха. Шевалие също. Животът отново потече постарому. Анриет се прибра в своите покои и Филип в своите.

Филип и Шевалие бяха решили да прекарат нощта в леглото на Филип. Двамата пиеха вино и слушаха един гадател, който им предсказваше бъдещето. Гадателят, младеж с фини черти, лежеше, подпрял глава върху бедрата на Филип, държеше ръката на Шевалие и проследяваше линията на сърцето с върха на пръстите си. Шевалие започна да проявява признаци на отегчение.

— Виждам любов в бъдещето ви — обяви гадателят и му намигна.

Шевалие сбърчи нос презрително и се изтърколи от леглото.

— Отивам да полея растенията.

— Мисля, че това беше отказ — обясни Филип, след което погали гадателя по косата. — Знаеш ли, когато бях у дома в Сен Клу, Версай ми се струваше съвсем близко. Но когато съм тук, имам усещането, че между тях се простира цял океан. Шевалие, слушаш ли ме?

Шевалие измърмори утвърдително, докато прекосяваше спалнята, за да отиде във вестибюла. Затвори вратата след себе си, запретна нощницата си и започна да пикае в нощното гърне.

Неочаквано огромна длан притисна устата му и студеното острие на бръснач се допря до пубиса му. Струята урина светкавично секна и Шевалие ужасено си пое въздух. Мъжът зад гърба му заговори тихо и заплашително на ухото му:

— Не отговори на последното ми известие.

— Честно казано — отвърна Шевалие, полагайки усилия да запази хладнокръвие, — не ми се стори толкова спешно.

Острието на бръснача се заби в плътта му и леко го поряза.

— А сега?

— Слушам ви с цялото си внимание.

— Чети. И изпълнявай.

Мъжът мушна едно писмо в ръката на Шевалие и вдигна нощницата, за да покрие главата му. Когато Шевалие успя да се освободи от нея, от мъжа нямаше и следа.

— Шевалие? — повика го Филип.

Шевалие пъхна писмото под нощницата си и излезе от вестибюла, като от една страна, се надяваше да зърне мъжа, който го беше нападнал, и от друга, се молеше случилото се да не е било истина.

В същия миг в стаята на Филип без никакво предизвестие влезе кралски куриер и се втурна към принца.

— Да не са ви възпитавали със свинете? — попита Шевалие.

— Трябва веднага да дойдете! — каза куриерът. — Кръгът на краля!

Филип отблъсна ръката на врачуващия.

— Събудете жена ми! Веднага! — извика той, грабвайки панталона и ризата си.

Шевалие също се облече на бърза ръка и последва Филип в коридора.

— Трябва да говоря с теб — каза той, ускорявайки крачка, за да не изостава.

— Ти си пиян — отвърна Филип и тръсна глава. — Разговорът може да почака.

— Не разбираш колко ми е нужно да говоря с теб.

— Всичките ти нужди са еднакви.

— Надига се буря! Тя поставя на карта бъдещето ти в двора. Мястото ти в неговото сърце.

— Върви да си лягаш, моля те!

Двамата завиха по коридора и стигнаха до залата на военния съвет. Войниците на пост отстъпиха крачка встрани, за да пропуснат Филип, и веднага препречиха входа, заставайки плътно един до друг, за да не може Шевалие да влезе.

 

 

Вътре малка група хора стояха в трескаво очакване, докато Бонтан и Колбер затваряха вратите. Тишината бе нарушавана единствено от отброяващия секундите часовник, поставен на камината между шпагите и щитовете.

Колбер изгледа последователно всички присъстващи — Филип, Лувоа, Фабиен, Мария-Тереза, Анриет и Роан.

— В личния си бележник кралят е съставил списък с имената на хората от своя доверен кръг, най-преданите и най-честните негови царедворци. Вашите имена фигурират в този списък. Този кръг трябва да остане такъв, какъвто е. Всички ние сме наясно какво е поставено на карта.

Очите на Анриет бяха подути.

— Как е кралят?

— Изгаря от треска — отвърна Бонтан.

Колбер потвърди с кимване.

— Протоколът изисква да обсъдим въпроса за евентуалния му наследник.

— Дума да не става — заяви Филип.

— Той е по-силен от болестта — каза Роан. — По-силен е и от сто трески!

Колбер вдигна ръка.

— Всички се надяваме на най-доброто, но трябва да бъдем готови да посрещнем най-лошото, докато…

Роан го прекъсна.

— Откъде се появи заразата? Сигурни ли сме, че не става дума за отравяне?

Бонтан погледна към Фабиен, който веднага заяви:

— Ако има виновен, давам дума да го открия и да го унищожа.

— Надявам се този път с повече успех — подметна Бонтан.

— С повече успех?

— Когато болен човек се доближи плътно до краля и го заплюе, това по моему не може да се нарече ваш успех.

— Дофинът е прекият наследник на краля, но ще се наложи да назначим регент — прекъсна го Лувоа.

— Протоколът е ясен — добави Колбер. — Ако кралят…

— Не го изричайте! — кресна Роан.

— Ако кралят умре или е неспособен да упражнява властта, назначава се регент.

— Но кой? — попита кралицата.

— Това е решението, което трябва да вземем.

Членовете на кралския кръг се спогледаха. Стрелките на часовника продължаваха да се движат.

 

 

Когато влязоха в стаята на краля през тайната задна врата, Масон и Клодин застанаха пред леглото на потъналия в пот и бълнуващ владетел. Бонтан и Мария-Тереза стояха до главата му с изкривени от страх лица.

Масон прегледа краля и извади един флакон от лекарската си чанта. Повдигна главата на Луи от възглавницата и каза:

— Ваше Величество, изпийте това. Билков сироп, който ще успокои болките и ще ви отпусне, за да си починете. Лауданум, шафран и счукани карамфилови пъпки.

Луи погледна към флакона, после се обърна към Клодин с очи, преливащи от страдание. Тя едва забележимо кимна.

— Господарю, заклевам ви, доверете се на медицинския си съветник — каза Масон, допирайки гърлото на флакона до устните на краля.

Луи обърна поглед към Клодин и промълви с устни, изпръхнали от високата температура:

— Вие… какво ще кажете?

Клодин погледна първо баща си, после краля.

— В началото болестта лесно се лекува, но трудно се диагностицира. Ако я оставим да се развие, диагнозата лесно се поставя, но пък лечението е трудно.

— Последния път, когато имахте треска, какви мерки взехте?

— За да може организмът ми да се справи сам, той трябваше да се прочисти. Има една билка, салвиа. Расте в покрайнините на горите.

Луи кимна с усилие.

— Вървете да донесете вашето лекарство — нареди Бонтан на Клодин. — Не се бавете, но запазете спокойствие. Никой не бива да узнае за състоянието му.

Клодин побърза да напусне стаята. Луи обърна гръб на Масон.

— Оставете ме.

— Но, господарю — възпротиви се Масон, — вие имате нужда от лекар.

— Всички да излязат. Да повикат госпожица Дьо Лавалиер.

Кралят се отпусна на възглавниците, изтощен от треската, и скоро се унесе в неспокоен сън.

 

 

Госпожа Дьо Монтеспан откри Мария-Тереза и Анриет в коридора, който водеше към покоите на кралицата. Вкопчи се здраво в ръката на Анриет и попита със смръщени вежди и треперещи устни:

— Какви са новините? Кралят не се появи на църковната служба, а вие добре знаете колко бъбриви са хората.

Кралицата извърна поглед.

— Ваше Величество, моля ви! Плъзнаха слухове. Истината може да им сложи край.

— Негово Величество не се чувства добре — отвърна кралицата. — Това е.

— Защо тази тайнственост?

— За да не се подхранват слуховете — каза Анриет.

— Госпожица Дьо Лавалиер предупредена ли е?

Кралицата потвърди, кимайки.

— В момента са при нея.

— Следователно… положението е сериозно.

Мария-Тереза погледна към Анриет и кимна с глава: „Да“.

— Какво… би се случило, ако… — започна Монтеспан.

— Никакво „ако“ — строго я прекъсна Анриет. — Той скоро ще се почувства по-добре.

Анриет и кралицата се отдалечиха, оставяйки Монтеспан сама.

— Разбира се, че ще се почувства по-добре! — извика тя след тях.

Не беше много сигурна дали са я чули.

 

 

Приведен над бюрото в тясната си стаичка, Касел се готвеше да пише. От тавана закапа вода и остави големи петна по листа. Той вдигна глава, ядосан. Нова капка го уцели право в окото.

Проклятие! Благородник с моя ранг не заслужава ли поне един шкаф, в който да не капе вода?

Разгневен, той издърпа стола си назад. В същия миг някаква бележка прошумоля под вратата. Касел скочи, грабна листа и отвори вратата.

Навън нямаше никой.

Бележката беше запечатана с онзи същия восъчен печат.

 

 

Монкур беше излязъл на лов с шпаньола си в края на гората. Ръмеше ситен дъжд. Кучето се втурна след един фазан навътре между дърветата. Когато се появи, на каишката му беше завързана бележка. С познатия му восъчен печат.

 

 

Навън нямаше нищо за гледане, но Шевалие местеше разсеяно очи, проследявайки бягащите по небето облаци, после ято птици, после една мързелива есенна муха от външната страна на стъклото… Когато чу Филип да влиза, той каза, без да се обръща:

— Ако кралят страда от главоболие, то със сигурност се дължи на снощното вино. Казват, че клин клин избива. Кралят ще се съгласи ли да изпие чаша вино? Въпреки че не е в привичките му.

Почувства в гърба си гневния поглед на Филип.

— Да не казах нещо, което не трябва? Хайде, хайде, как е нашият крал?

Филип стисна юмруци, после ги отпусна. Даваше вид, че иска да каже нещо, но се колебае да го стори.

— Кажи ми — каза Шевалие, обръщайки се най-сетне с лице към него. — Каква е тези тайнственост?

Филип се приближи към масата и протегна ръка към наполовина пълната чаша с вино, но я бутна и тя се прекатури. Виното потече по масата като кръв.

— Закълни се.

— В главата на баща ми.

— Баща ти е мъртъв.

— В майка ми тогава.

— Забрави.

Шевалие стисна Филип за лакътя.

— Болно ми е да те гледам как страдаш.

— Тогава се закълни. Закълни се, че това, което ще ти кажа, ще остане между стените на тази стая.

Шевалие сложи ръка на сърцето си.

— Заклевам се в собствения си живот.

Филип топна пръст в разляното вино.

— Брат ми е тежко болен.

— Винаги съм твърдял, че от теб ще стане чудесен крал.

Филип го изгледа мрачно.

— Стига!

— Ама ти си сериозен! Боже мили…

— Той е тежко болен. Ако умре, може да ме направят регент.

— Изобщо не си представях…

Филип дръпна Шевалие за яката.

— Нито дума на когото и да е. Следващите дни ще бъдат трудни, но знам, че като ти си до мен, мога всичко да преодолея.

— Разбира се… Имам нужда да взема въздух. Ела с мен.

— Не мога — отклони поканата Филип с колеблив тон. — Аз трябва… да помисля.

Шевалие заповяда на лакея, който стоеше до вратата, да му донесе палтото.

— Както желаеш — каза той и погали Филип по бузата. — Ще се моля за него. Както и за теб.

Той тръгна към вратата.

— Какво имаше предвид, когато ми каза, че „се надига буря“? — попита Филип.

Шевалие се обърна. Погледите им се срещнаха.

— Аз ли съм го казал? Трябва да съм бил пиян.

 

 

Когато Филип влезе в стаята на краля, вонята беше толкова нетърпима, толкова отблъскваща, така отвратително вонеше на болест, че Филип си закри носа. Струпани в един ъгъл, няколко души безсилно наблюдаваха как кралят се мята в съня си, сън, който нямаше да му донесе облекчение. Видът на брат му, така крехък и безпомощен, още повече притесни Филип.

След малко в стаята влезе Роан и хвърли на Бонтан въпросителен поглед, за да разбере дали може да се доближи до краля, но камериерът само поклати отрицателно глава.

— Единствено лекарят може да бъде край него.

Роан кимна с разбиране.

Минаха дълги, мъчителни минути.

— Къде е кралският лекар? — попита Филип.

— Приготвя лекарство — обясни Бонтан.

— Боже Всемогъщи, къде живее той? В Марсилия ли? — изръмжа Филип и направи крачка към леглото.

Роан го хвана за рамото, за да го спре, но Филип го погледна намръщено.

— Той не е прокажен!

— Бихте могли да си навредите — отвърна Роан.

Филип изгледа смразяващо приятеля на краля.

— Нима сте забравили с кого говорите?

Отиде до леглото на Луи, нежно взе ръката му и каза кратка молитва. Луи трепна и бавно отвори очи. Притегли Филип към себе си и прошепна на ухото му:

— „Изпрати сърпа Си и пожъни, защото е дошъл часът за жътва — земната жътва е узряла“.^[2]

Тръпки полазиха по гърба на Филип. Той много добре познаваше Библията и знаеше, че в пасажа, който следваше цитирания от Луи, се говореше за кръв, за смърт и за Апокалипсиса. Погали брат си по рамото в плах опит да го ободри — и него, и себе си.

 

 

В преддверието се бяха събрали Анриет, Мария-Тереза, Лувоа, Фабиен и Колбер в очакване да бъдат приети от краля. Колбер въздъхна, след като забеляза, че Анриет е бременна.

— Госпожо, не биваше да идвате във вашето състояние.

Анриет вирна брадичка.

— Няма да стоя далеч от моя крал.

— Всички ние сме полудели от тревога — каза кралицата. — Логично е и тя да желае да присъства.

— Говори се, че сред войниците имало случаи на тиф — намекна Лувоа.

— Да оставим медицинските въпроси на лекарите — отговори Колбер. — Съветът трябва да се събере, за да обсъди държавните дела. Ваше Величество — обърна се той към кралицата, — вашето присъствие на разискванията би било повече от добре дошло.

— Кога ще се съберем? — осведоми се кралицата.

Преди Колбер да успее да отговори, Босюе мина покрай тях и влезе в спалнята на краля. Кралицата се прекръсти.

— Възможно най-скоро — отговори Колбер.

Недалеч от тях, стаена в една ниша, скрита от чужди погледи госпожа Дьо Монтеспан чу целия разговор.

 

 

Клодин вадеше един по един бурканите с проби от кухненския шкаф, за да ги нареди в голямата си торба, когато баща й влетя в кухнята. Той изпръхтя гневно и с един замах помете всичко останало по лавиците. Бурканите се разпиляха по пода и се изпочупиха.

— Йезавел! — изрева той. — Далила!

Клодин го хвана за ръкава.

— Съвземете се! Престанете на секундата!

— Ти може би си остригала седемте ми плитки, преди да ме продадеш на филистимците, но аз все още не съм паднал на колене!

Масон се обърна и силно зашлеви дъщеря си. Клодин залитна, удари си главата в ръба на вратата и се строполи в несвяст. Масон тръсна доволно глава, грабна от торбата един флакон лауданум и отпи глътка. После още една.

Неочаквано стомахът му се сви и главата му се замая. Той се вкопчи в масата. През мъглата на болката зърна дъщеря си, просната на пода. В ума му проблесна мисълта: Исусе, аз я убих!

Допълзя до нея, сложи длан върху ръката й и се разрида.

— Прости ми.

После усети жесток спазъм, който сякаш разкъса червата му, и потъна в непрогледен мрак.

Клодин започна да се съвзема, главата ужасно я болеше, съзнанието й беше все още силно замъглено. С усилие отвори очи. Видя баща си да лежи на пода в безсъзнание, от устата му течеше кръв, до ръката му имаше празен флакон от лауданум.

Надигна се с мъка, застана на колене и прегърна главата на Масон.

— Татко! — извика тя.

Не получи отговор.

— Татко — извика тя отново. — Татко!

Някой почука на вратата. Бонтан.

— Помогнете ми — примоли се тя. — Той си отива!

Бонтан я погледна със съчувствие, после заговори тихо, но твърдо, с нетърпящ възражение тон.

— Последвайте ме. Кралят.

Клодин се извърна към баща си с разтуптяно сърце.

— И двамата знаем кой е неговият лекар — припомни й Бонтан.

 

— Но той ще умре!

— Вашият крал също.

Клодин долепи длани и умоляващо ги вдигна към лакея.

— Не ме принуждавайте да избирам. Той е моето семейство.

— Да спасите баща си или да спасите Франция — заяви Бонтан. — Оставям на вас да изберете.

 

 

Войникът, който се изплю в лицето на краля, се събуди, завързан на една маса в мрака на стаята за мъчения. Фабиен го наблюдаваше с презрение.

— Мъртъв ли сте? — попита Фабиен.

Войникът облиза напуканите си устни.

— Скоро ще бъда. Дали ще ме убиете вие, или болестта ми, вече е без значение.

— Крайната цел на вашето пътуване е вън от съмнение. Единственото нещо, което трябва да изясним, е доколко ще страдате по време на пътуването.

Лорен влезе в помещението с пламнало от възбуда лице.

— Идвам от пералнята — съобщи тя. — Намерих това в един джоб.

Фабиен протегна ръка. Лорен извади изпод фустите си едно писмо, разгъна го и му го подаде. То съдържаше някакъв шифър.

— Рисунките са същите — обясни тя. — Не мога да ги разчета, но ги разпознах, същите са като онези от вашата книга!

Фабиен взе писмото, после се обърна към войника.

— Не мърдай оттук.

Двамата с Лорен отидоха в кабинета на Фабиен и затвориха вратата.

Фабиен седна на масата и се зае да дешифрира писмото с помощта на голямата си книга. Лорен стоеше до него, щастлива от изключително важната си находка. Фабиен изгори свещ и половина, преди да разчете написаното. След това стана от масата и грабна сакото си.

— За днес е предвидено заседание. Конят ми готов ли е?

— Нахранен и измит тази сутрин — докладва Лорен.

Упътвайки се към вратата, Фабиен размаха писмото към нея.

— Отлична работа си свършила!

 

 

Бонтан и Клодин влязоха в спалнята на краля през тайната врата.

Кралят го нямаше, а войникът от стражата стоеше, забил поглед в стената.

— Гвардеец! — ревна Бонтан. — Къде е кралят?

— Негово Величество ми нареди да гледам стената и още не ми е дал разрешение да се обърна.

Бонтан остави Клодин в стаята и светкавично излезе. Закова се насред коридора и се вторачи в господаря си със смесица от съжаление и ужас.

Кралят танцуваше. В подгизналата от пот нощница той се въртеше около себе си, поклащаше глава напред-назад под звуците на въображаема музика. Забеляза Бонтан и му направи знак да се приближи.

— Ето ви и вас. Не мога да определя дали става дума за куранта, за павана, за пасакалия или за гавот.^[3]

Бонтан отговори толкова спокойно, колкото му позволяваше обзелият го ужас.

— Господарю, трябва да се върнете в леглото. Вашите лекари…

— Бонтан! Аз измислих нов танц! Искам дворът да го оцени както подобава.

— Много добре, господарю, но първо…

Луи спря за секунда.

— Всички трябва да го разучат веднага. Донесете ми хартия и перо. И извикайте градинаря.

Бонтан погледна към застаналите наблизо гвардейци, после отново към краля.

— Градинаря?

— Жак! Моят градинар. Доведете го. Виждам как този танц се изпълнява в градината, в оранжерията, сред отрупаните с цвят портокалови дръвчета.

След тази тирада Луи отново започна да танцува. После се обърна към лакея.

— Бонтан, танцувайте за мен. Сега. Следвайте ме. Първо свиване и махане с крак, после подскок, пирует, после бурѐ, синкоп…

Бонтан, унизен, но все така послушен, се опита да следва стъпките на краля, но направи една неумела стъпка и залитна.

— Танцуващите ще се въртят около слънцето според своя ранг — заобяснява кралят, въртейки се около себе си. — Крал, император, папа, работник, дете… до края на редицата, в зависимост от старшинството. Вие можете да играете ролята на папата, Бонтан, ако желаете.

Бонтан се поклони след кратко колебание.

— Ако съдя по стъпките на Ваше Величество, най-вероятно става дума за пасакалия.

Колко е блед! Колко е слаб! Трябва да го върна в леглото му, преди да умре!

Луи спря да танцува. Присви очи и наведе чело като животно, готово да нападне.

— Не ви вярвам. Никак не ви вярвам. Гвардейци! Не познавам този човек!

Бонтан направи крачка назад.

— Господарю, моля ви!

— Искам да дойде моят градинар! Враговете ми настъпват!

Бонтан се обърна към гвардейците.

— Обърнете се, не гледайте насам!

— Стража! Искат да ме убият! Доведете ми Жак!

Изведнъж Луи подбели очи и припадна. Бонтан се спусна към него и успя да го хване под мишниците миг преди да се озове на пода. После отведе краля в спалнята му.

— Моят градинар знае как да се справи — промълви Луи.

 

 

Привечер задуха вятър, стените на протестантската църква с изпопадала мазилка заскърцаха, на покрива затракаха изпочупените керемиди. Застанал на прага, Монкур се огледа, преди да влезе и да затвори вратата зад себе си. Видя Касел, седнал на един от малкото останали молитвени столове, и се настани до него.

— Излагаме на риск живота си, идвайки тук — заяви Монкур. — Скрих коня си на половин левга от църквата.

— Имате да ми казвате нещо — изръмжа Каел. — Какво толкова важно е изникнало?

Монкур се отпусна на облегалката на стола и каза:

— Почакайте, не сте ли вие авторът на онова писмо?

Вратата рязко се отвори. Двамата мъже се стреснаха и се обърнаха. Влязоха няколко мъже с лица, потънали в качулките на пелерините, и се заозъртаха подозрително.

— Изглежда и други са си поставили нашата цел — отбеляза Монкур, наблюдавайки новодошлите, които заемаха места на молитвените столове и сваляха качулките си. Всички без изключение бяха благородници.

— Цел? — попита Касел. — И каква е тя по-точно?

— Целта е революцията — високо обяви един глас зад тях.

Един познат глас. Глас на жена. Мъжете се извърнаха и насочиха погледите си към дъното на църквата. До олтара стоеше госпожа Дьо Клермон. Беатрис. Носеше нова рокля, която й бяха изпратили предния ден анонимно. На лицето й бе изписано решително изражение.

— Рискът е огромен! Ами ако бяха заловили нашите писма? Или, още по-лошо, ако ги бяха дешифрирали? — викна Касел.

— Но те бяха дешифрирани — обясни Беатрис.

Монкур остана без дъх.

— Излиза, че те знаят къде се намираме?

— След като шифърът, с който си служим, е разгадан — отвърна Беатрис, — добре е да се възползваме от това обстоятелство. Аз съчиних ново писмо и се погрижих да го намерят. В него ставаше дума за среща, днес, в другия край на Париж. Затова сега тук сме в безопасност.

В дъното на църквата Шевалие стана и удари с юмрук по молитвения стол.

— Братовчедке! — извика той. — Какво правите тук, за бога?

Беатрис изгледа Шевалие студено и подозрително. Той очакваше да му отговори, но тя се обърна към цялата група.

— Ние сме от различни изповедания — започна тя, — но всички се молим пред един олтар, олтара на все още живата Франция. Молим се да бъдем освободени от тиранина Луи и една нова Франция да се възроди от пепелта.

Тя замълча и изгледа последователно всички мъже.

— Намираме се в преломен момент. Кралят има силна треска. Болестта му се влошава. Ние трябва да подготвим бъдещето. Имам и една добра новина. Не сме сами. Имаме богати и могъщи приятели. Някои вече са част от двора; други, зад граница, следят нашите действия отблизо. Всички са решени да ни окажат необходимата помощ.

Беатрис бръкна в ръкава на роклята си и извади от маншета лист хартия.

— Писмо в наша подкрепа от република Холандия. Вилхелм Орански скоро ще бъде назначен на поста главнокомандващ на армията и морски адмирал. В това писмо той дава клетва да подкрепя всички, които се противопоставят на крал Луи. Не само с думи, но и с пари, с оръжия, с влияние.

— Чух достатъчно — прекъсна я Шевалие. — Благодаря за кукления спектакъл.

Беатрис насочи към братовчед си обвиняващ показалец.

— Шевалие дьо Лорен! Не бъркайте жената, която сте познавали, с тази, която сега стои пред вас. Нямате и най-малка представа с кого си имате работа. Вие лично ще спечелите много от нашата кауза. В Париж ви очаква заседание. Заздравете подкрепата, която имате в столицата. Зная, че тя е многочислена.

Шевалие обърна глава към присъстващите, после погледна Беатрис.

— Започвам да си задавам въпроса дали наистина сме роднини.

Но Беатрис, изправила гордо чело, продължи възбудено:

— Франция ще възкръсне и Версай ще се превърне в една забравена лудост. Мечтата на един болен крал. Ако сме разделени, ще се провалим. Обединим ли се, за нас няма да има нищо невъзможно. Да живее републиката на благородниците. Да живеят истинските наследници на Франция!

 

 

Фабиен препускаше по тесния път южно от Париж, следван отблизо от двама мускетари. Спря коня си до една обширна ливада, обрасла с висока трева. В средата на ливадата се издигаше изоставено абатство, със стени, покрити с бръшлян. Фабиен слезе от коня и направи знак на мускетарите да запазят тишина и да бъдат готови. Бавно и предпазливо се приближи до входа, надникна вътре, готов да застане лице в лице с предателите, чийто шифър беше разгадал.

В абатството нямаше жива душа.

Фабиен бързо се обърна и се метна на коня.

— Някой ни играе номера!

 

 

Един лакей въведе Жак в спалнята на краля. С присвити очи, с несигурна походка, с едри капки пот по челото, градинарят хвърли поглед към Бонтан, после към Клодин и към Луи, очаквайки да му заповядат какво да направи.

— Говорете на краля само ако той ви заговори — предупреди Бонтан.

Жак кимна, че е разбрал. Луи се обърна неспокойно в леглото си и отвори очи.

— По-близо — каза кралят.

— Господарю — намеси се Бонтан, — вашите лекари не разрешават.

Луи погледна Жак.

— Страхуваш ли се да стоиш близо до твоя крал? Страхуваш ли се от смъртта?

— Не, господарю — отговори Жак. — Тя не крие никакви загадки за мен.

— Ела тогава.

Жак се доближи до леглото.

Луи трудно преглъщаше слюнката си, бузите силно го сърбяха.

— Разкажи ми някоя история за баща ми — каза той. — Твоята майка е кърмила него, преди да кърми теб. Това означава, че двамата сте били млечни братя, нали така?

Жак кимна.

— Тогава разкажи ми някоя история.

Жак отново кимна.

— Един ден на нашия бряг слязъл пратеник от Япония — започна разказа си Жак. — Той поднесъл на вашия баща някаква китайска книга, твърдейки, че всеки самурай от императорската войска я познавал. Текстът бил озаглавен „Изкуството на войната“ и неговият автор се наричал Учителят Сун. Доколкото ми е известно, вашият баща никога не разлистил въпросния текст, но един от министрите му го прочел. Той запомнил една основна максима: „Давайте вид, че сте силен, когато сте слаб“.

— Баща ми никога не ми е споменавал за тази книга.

— Може би е възнамерявал, но не е имал случай да го стори.

— Ти си убивал в името на моя баща. Може би някой ден ще те помоля да го сториш и за мен.

Двамата мъже се спогледаха с усмивка.

— Сега трябва да си почивате, господарю — напомни Жак.

Луи направи опит да се усмихне, но болката, която изпитваше, беше непоносима.

— Нима ти заповядваш на краля да си ляга?

— Ако е за негово добро.

Луи леко помръдна главата си.

— На този свят има само четирима души, на които вярвам. На моя камериер Бонтан, на моя комисар Фабиен, на моя най-стар приятел Роан. И на теб. Враговете ми са съвсем близо — добави той и се закашля.

— Така е, господарю.

— Те ме следят. Наблюдават моето семейство, моите приятели, министрите и съюзниците ми.

Той направи знак на Жак да се наведе още по-близо.

— Но не наблюдават теб.

Луи отново се задави от гръмка и кънтяща кашлица.

Бонтан нареди на градинаря да си тръгва и с отчаян жест помоли свещеника да се доближи до леглото. Божият служител начерта кръстен знак върху челото на Луи и зашепна молитвата за последно причастие. Луи направи опит да се отдръпне, сякаш жестовете на свещеника го изгаряха като адския огън, а думите му като разжарени въглени опалваха ушите му. Искаше да му заповяда да се махне, но горещината беше толкова непоносима, че бе неспособен да отвори уста.

Махай се! Махай се! Аз горя в пламъци!

После над леглото се появи небесна дъга, опаса го, обагряйки въздуха в ярки, алени цветове. Луи се надигна. Искаше да докосне дъгата въпреки болката, да потърси малко утеха в танцуващите цветове. Встрани от леглото една нимфа яздеше бледозелен кон. Тя носеше ризница от огледала, отразяващи лицето на краля, и размахваше голяма сабя. Усмихна се на Луи. Зъбите й бяха остри като на вълк и от тях капеше кръв.

Луи допълзя до ръба на леглото. Нимфата замахна със сабята си и Луи наведе глава, сякаш се предаваше. Да се свършва! Да се свършва! Долови свистенето на острието, което разсече въздуха и се стовари отгоре му.

Кралят се отпусна изтощен на леглото и започна да плюе кръв.

— Смъртта е тук и адът се отваря след нея! — изрева той, а Мария-Тереза се втурна към него и го притисна в обятията си.

Нимфата и небесната дъга бяха изчезнали, погълнати от царството на кошмарите.

 

 

В студената стая гореше огън. Анриет седеше близо до камината и не откъсваше очи от пращящите златисти пламъци. Седнала до нея, Софи мълчаливо везеше изящни бродерии върху една носна кърпичка. Когато чу госпожа Дьо Монтеспан да влиза в стаята, Анриет за секунда обърна глава към нея, после отново се съсредоточи върху огъня.

— Хората все повече говорят — започна Монтеспан.

— Това са само слухове — отвърна Анриет.

— Ами ако се окажат истина? Говори се, че със сигурност ще се върнем в Париж.

Софи остави настрани бродерията и смръщи вежди.

— Защо бихме сторили подобно нещо?

— Няма да го сторим — потвърди Анриет.

Монтеспан се приближи до огъня и протегна ръце към пламъците да се сгрее.

— Кралят е толкова болен, че вероятно няма да можем дълго да им оказваме съпротива. Какво ли ще стане, ако ни отнемат всичко, което той построи?

— Хората на краля са му верни. Те никога няма да го предадат.

— Събудете се, моля ви.

Анриет неочаквано се изправи на крака.

— По-будна от това не мога да бъда, госпожо! И знам далеч по-добре от вас какво ни очаква, в случай че най-големите ни страхове се сбъднат.

Монтеспан трепна, но не извърна очи от Анриет.

— Ако се сбъднат, вашето влияние ще нарасне. Надявам се тогава да не забравите приятелите си.

— Ние подкрепяме нашите мъже — заяви Анриет и отново се загледа в огъня. — Мъжете обаче мислят само за себе си. Е, тогава кой може да подкрепя жените, освен самите жени?

 

 

Сама в апартамента си, Беатрис довърши работата си на фалшификатор. Размаха листовете, за да изсъхне мастилото, намачка ги и ги нагъна, за да им придаде отколешен вид, събра ги и излезе от стаята.

Откри Колбер в залата на военния съвет. Той седеше на бюрото си, зачетен в нещо. Представи му се.

— А, госпожа Дьо Клермон…

— Както ви обещах — каза тя, подавайки снопчето листове. — Това са доказателствата за благородния ни произход.

Колбер взе листовете.

— Ще ги проуча в най-скоро време.

Беатрис кимна с разбиране, направи кратък поклон и се оттегли, молейки се уменията й на фалшификатор да спасят нея и дъщеря й.

 

 

Когато Филип се присъедини към Мария-Тереза, Бонтан и Фабиен при леглото на краля, Клодин придържаше челото му и беше отметнала косата му назад, а той повръщаше в една кофа.

— Какво прави тя тук? — попита Филип.

— Тя е новият кралски лекар — обясни Мария-Тереза.

— По заповед на Негово Величество — добави Бонтан.

— В неговото състояние той е способен да поиска да му свалите и луната, съмнявам се обаче, че ще го сторите! — извика Филип. — Не можем да поверим живота на краля в ръцете на едно дете! Брат ми трябва да бъде в Париж. Наредих да подготвят моята каляска. Лично ще го откарам там, за да може да се възстанови.

— Той не е в състояние да пътува — отвърна Клодин, без да откъсва очи от краля.

— Един час път с коне, не повече.

Кралицата поклати глава.

— Това би могло да го убие.

Филип я изгледа.

— Това място го убива, а не нещо друго.

 

 

Тази нощ всички в двореца спаха зле. На сутринта кралският кръг отново се събра на заседание в залата на военния съвет. Колбер, Лувоа, Бонтан и Роан се бяха наредили прави около масата, а Анриет и Мария-Тереза седяха до прозорците.

— Без съмнение благородниците, които искат да дискредитират краля, сега доволно ще потриват ръце — отбеляза Роан.

Мария-Тереза се намръщи.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Те са толкова предсказуеми — каза Лувоа.

— Понякога неприятната истина е за предпочитане пред слуховете — отбеляза кралицата.

Фабиен извади лист хартия от кожената си раница.

— Съставих списък. В едната редица — онези, които, вярвам, поддържат краля. В другата, онези, които интригантстват против него.

Вратата се отвори с трясък и Филип влетя в залата. Беше закъснял и изглеждаше раздразнен и разтревожен.

Роан грабна листа от ръцете на Фабиен.

— Дайте да видя.

Фабиен дръпна листа обратно.

— Не така грубо — каза той небрежно. — Баща ми беше печатар и аз винаги съм изпитвал дълбока привързаност към хартията.

Роан закрачи около масата, клатейки глава.

— Цяла Франция трябва да се моли за живота и за оздравяването на краля. Нека всички, които го обичат, да се съберат и да застанат един до друг. А всички, които са против него, да покажат истинските си лица.

Фабиен кимна в знак на съгласие.

— Прекрасна идея.

— Аз лично ще говоря за това с Босюе — предложи кралицата.

— Все пак въпросът за регента остава отворен — каза Роан.

Филип направи крачка напред.

— Тоест никой няма да се застъпи за мен?

— Не защото не заслужавате, Ваше Височество — отбеляза Колбер. — Това, което ни тревожи, са хората от близкото ви обкръжение.

— Защо не произнесете открито и ясно името на Шевалие?

Мария-Тереза стана, приближи се до кръга на мъжете и се обърна към Филип спокойно и с кралско достойнство.

— Нуждаем се от някой, който да умее повече да се държи като монарх. Някой, който да слуша единствено себе си. Вярвам, че се изразих пределно ясно.

Филип примигна, шокиран от директно изказаната критика. После се опита, доколкото бе възможно, да си възвърне самоуверения вид.

— Съвършено ясно — отвърна той.

— Нейно Величество кралицата и господин Колбер биха осигурили според мен подходящ плавен преход — предложи Бонтан.

— Следователно въпросът е уреден — заяви Колбер.

С това кръгът приключи съвещанието си.

 

 

Смразен от укорите на кралицата, Филип се върна в покоите си, където един лакей пълнеше торба с дрехи, а Шевалие излайваше от време на време по някоя заповед.

— Всички обувки — нареди Шевалие, махайки с ръка. — И ризите, тук, на леглото. И, за бога, внимавай да не се повреди нещо!

— Какво правиш? — попита Филип, затръшвайки вратата зад себе си.

Шевалие се почеса по главата с въздишка.

— С тези слухове, които се носят в двореца, човек може да се обърка. Заминавам за няколко дни за Париж да си възстановя душевното равновесие.

Филип застана между Шевалие и лакея му.

— Беше ми казал, че вярваш в мен, че от мен ще излезе велик крал.

— Ще излезе.

— Говоря ти сериозно. Какво си намислил? Ти ми даде дума.

— И удържах на думата си — отвърна Шевалие.

— Тогава бъди искрен с мен.

— Това е засега — обърна се Шевалие към лакея, който се поклони и излезе от стаята.

Шевалие отиде да си налее чаша вино, но върна бутилката на бюфета.

— Да не си прекарал последните месеци скрит в някоя пещера, отговори ми, Филип? В навечерието сме на голяма промяна. Хората желаят тази промяна, тя няма да отмени монархията, а ще разпредели отговорностите. Сега, с болестта на брат ти, необходимостта от това се вижда повече от всеки друг път. Един-единствен човек не е в състояние да управлява цяла страна. И само ти можеш да му помогнеш.

— Пътят, по който си поел, е опасен, Шевалие.

— Единствената опасност е да усещаш дима и да отказваш да приемеш, че някъде е пламнал пожар.

— Ти си на страната на благородниците.

— Аз съм на твоя страна. Също като войниците, и те са на твоя страна — заяви Шевалие и му протегна ръка. — А ти, ще бъдеш ли и ти на моя страна?

— Не говориш сериозно.

— Напротив, много съм сериозен.

— Докато брат ми е жив, нямам право да ти отговоря на този въпрос.

— Много добре — каза Шевалие, скръствайки ръце и повдигайки вежди. — Но трябва да ти е ясно едно нещо: нашето бъдеще е вече променено, каквото и да се случи отсега нататък.

 

 

В двореца слуховете продължаваха да се носят. Благородници бяха видели абат Босюе да минава по коридорите, които водят към кралските покои, и всички се губеха в догадки. Събираха се във вестибюла, обменяха шепнешком информация под портретите и статуите, които ги следяха с очи, неподвижни, безмълвни и безразлични.

— Затвориха вратите на покоите му — обяви една дама, прекръсти се и се разплака в прегръдките на своя приятелка.

Друга една се обърна към Касел.

— В течение ли сте? — попита тя. — За краля?

Касел кимна.

— Да. Ужасна новина. Направо… — той замълча, обърна се и лукаво се усмихна на госпожа Дьо Монтеспан, която се оказа наблизо. — … ужасяваща.

С лакея си по петите Шевалие премина през тълпата, увлечена в клюки, и за малко да блъсне Анриет, която мълчаливо слушаше бъбренето на придворните.

— О, моля да ме извините! Не ви видях! — каза той захилено и добави, загледан в закръгления й корем: — Във вашето състояние това граничи с подвиг.

Анриет въздъхна.

— Нямам никакво желание да разговарям с вас, господине. Сега не е време за дребнави препирни.

— Напълно споделям мнението ви, скъпа. Имаше време, когато да се общува с вас си струваше, не отричам. То беше тогава, когато се радвахте на цялата кралска обич. Но тази обич се изпари и сега не виждам причина някой изобщо да разговаря с вас.

Без да дочака отговор, Шевалие потъна в морето от разтревожени благородници.

 

 

Дискретно драскане, по-скоро шумолене разбуди Клодин, която бе заспала на походното легло, сложено в един ъгъл на кралската спалня. Тя разтри очи, за да прогони съня, и зърна Луи да седи на бюрото си и да пише, държейки брадичката си с една ръка. Смаяна, Клодин се изправи мигновено и раздруса Бонтан, който спеше на тясното си легло. Той веднага отвори очи.

— Господарю — обърна се той към краля, ставайки от леглото. — За мен е удоволствие да видя, че вече сте здрав!

Клодин постави длан на челото на краля, не смееше да си поеме дъх.

— Температурата е спаднала!

Луи остави перото и вдигна очи към нея.

— Къде е баща ви?

Трепереща, тя пое дълбоко въздух.

— Тя се отказа от баща си заради вас, господарю — намеси се Бонтан. — Той умря от отрова, която според нас беше предназначена за вас.

Луи присви очи.

— Тази отрова ли предизвика треската?

— Не мисля — отвърна Клодин.

— Дворът не трябва да узнае нищо за моето състояние.

— Трябва все пак да предупредим брат ви — каза Бонтан.

— Повикайте Роан. Искам да разговарям с него. И моите шивачи. Трябват ми нови дрехи.

Луи драсна още няколко реда върху листа и го подаде на Бонтан.

— Що се отнася до останалата част от двора, това тук е единственото послание, което желая да им предадете!

 

 

Бонтан веднага излезе от стаята на краля, без да промълви дума. Събра министрите и кръга на краля в залата на военния съвет, за да им предаде посланието на Луи. Единствените отсъстващи бяха Фабиен и Роан.

— С дълбоко съжаление трябва да ви съобщя, че здравословното състояние на краля не се подобрява — съобщи Бонтан. — Той ми даде инструкции как да продължим да управляваме в съответствие с неговите заповеди.

— Как може човек да вземе каквото и да е решение в неговото състояние? — попита Колбер.

— Кралят желае да известим незабавно французите за неговото заболяване, за да могат да се молят за него.

Кралицата и Анриет заровиха лица в дланите си и заплакаха. Мъжете правеха усилия, за да задържат напиращите сълзи.

Бонтан ги изгледа и добави:

— Негово Величество би желал също дворът да разучи един нов танц.

Филип зяпна.

— Танц?

— Танц, който лично той измисли в един от кратките моменти на подобрение. За да подхранваме надеждата си за неговото възстановяване.

Бонтан размаха листа, на който Луи беше отбелязал стъпките, и всички се приближиха, за да ги видят.

— Господин Люли ще има за задача да композира музиката.

 

 

В клиниката Клодин плачеше, наведена над тялото на мъртвия си баща, проснато върху масата за прегледи. Масон, приживе толкова деен и подвижен, напомняше сега на своите бивши пациенти. Студен. Мъртъв. Разлагаща се плът върху масата за аутопсии.

Фабиен чакаше и наблюдаваше, стараейки се да не издава нетърпението си. Не сваляше очи от младата жена, която притежаваше способности, обикновено отредени за мъжете. Когато му омръзна да слуша риданията й, той отвори уста.

— Ако не ви бях видял със собствените си очи как се справяте, сигурно щях да ви взема за вещица.

Клодин избърса сълзите си.

— И щяхте да ме осъдите на смърт на кладата.

Фабиен се замисли.

— Познавам много малко вещици, които са избегнали кладата.

— Всички сме осъдени, по един или по друг начин. Сега трябва да го прегледам. Със скалпела. Убедена съм, че смъртта му се дължи на отрова, която е била предназначена за краля. Ако успея да открия причината, вероятно ще успея да открия и лекарството.

— И отровителя — добави Фабиен.

 

 

Луи бе застанал под портрета, на който бяха с Филип като деца, когато Роан влезе в стаята му. Завесите бяха пуснати и спалнята тънеше в мрак. Роан пристъпваше бавно и предпазливо към леглото, опитваше се, доколкото можеше, да види краля в тъмното.

— Влизаш тихо като смъртта, стари ми друже.

Роан се обърна по посока на гласа и видя Луи, който му се усмихваше, облегнат на стената.

— Слава на Бога! — отвърна Роан. — Невероятно!

Луи пристъпи и подаде ръка за поздрав на стария си приятел.

— Когато човек е болен, той се връща в миналото, припомня си прекрасните лета на своята младост. Ти винаги си бил до мен. Ти си най-старият ми приятел, за което ти благодаря. И за да ти го докажа, ще ти направя подарък, ще ти подаря истината. В отговор ти ще ми подариш своето мълчание.

— На вашите заповеди.

— Натоварих Съвета със задачата да съобщи на страната предстоящата ми кончина. По този начин се надявам да разоблича моите противници, понеже те ще бъдат първите, които незабавно ще се организират, очаквайки смъртта ми.

Роан избухна в смях.

— Какъв невероятен ум, приятелю.

— Имам ли твоето одобрение?

— Бурно аплодирам. Прилагаме този метод с ловните ни кучета във Фонтенбло. Примамваме ги да влязат в дупките и чакаме да видим какво ще излезе.

Луи кимна, доволен, разведрен.

— Ти ще бъдеш моите очи и уши. Увери се, че слухът се е разпространил навред.

— Няма да ви разочаровам.

Луи дръпна завесите и двамата мъже седнаха да си поприказват, огрени от слънчевите лъчи. Припомняха си миналото, връщаха се назад във времето.

Внезапно някой силно затропа на вратата. Бонтан заповяда на един от стражите да отвори и Филип нахълта в стаята, заобиколен от голям брой мъже с внушителен вид и със саби в ръце. Те гледаха сурово и решително.

— Идвам да взема брат ми — заяви Филип. — Животът му очевидно е в опасност.

Бонтан побърза да се намеси.

— Нашият отговор беше „не“ и остава непроменен, Ваше Височество — отсече той и се обърна към един от гвардейците, щраквайки с пръсти. — Веднага доведете Фабиен Маршал.

Филип презрително се изсмя.

— Вашето паленце вече не може да стори нищо за вас. Забравяте с кого говорите.

— Приятен ден — пожела Бонтан и затвори вратата.

— Не ми тряскайте вратата под носа! — кресна Филип и даде знак на хората си да разбият вратата.

В този миг Фабиен и осем швейцарски гвардейци, най-едрите и най-добре въоръжените, пристъпиха напред. С ръце на сабите си, те очевидно бяха напълно готови да си послужат с тях.

— На ваше място, Ваше Височество, бих бил особено внимателен — заяви предупредително Фабиен.

Побеснял от гняв, Филип им обърна гръб и се оттегли.

 

 

След като зърна Беатрис в параклиса да разговаря дискретно с Касел на утринната молитва и изпълнена с желание да донесе на Фабиен някоя новина, за да му се хареса, Лорен се предреши като камериерка и отиде в жилището на Беатрис. Притаи се в един ъгъл и след като се убеди, че наоколо няма жива душа, се зае да тършува по етажерките, в шкафовете и в бюрото, проверявайки всяка хартийка и опипвайки всяко чекмедже за евентуално двойно дъно.

И наистина попадна на такова.

Повдигайки дъното на най-долното чекмедже на бюрото, Лорен откри други документи, листове, изписани с фин, очевидно стар почерк. Един от тях задържа вниманието й. Не се различаваше от останалите, но беше непълен. Лорен усети, че може да е от значение и го сгъна, приготвяйки се да го мушне в полата си.

— Добър ден — се чу глас зад гърба й. — Търся майка ми.

Лорен се изправи и се обърна. Пред нея стоеше Софи.

— Аз… намерих това — измънка тя, подавайки й листа. — Беше на пода. Знаете ли къде да го приберете?

Софи сви рамене.

— Не знам. Вече не живея тук. Спя в покоите на моята господарка. Мога да го взема, ако желаете.

— Ще го прибера някъде — отвърна Лорен.

Софи кимна и отиде до скрина да си вземе един шал. Лорен пъхна листа в джоба си, преструвайки се, че чисти прахта от една мебел, и побърза да напусне стаята.

 

 

Удобно облегнат на възглавниците, Луи все още не се беше възстановил напълно. Направи знак на Клодин да се доближи до леглото. Прочете в очите й тъгата от загубата на баща й, но видя също така стаената мъдрост и смелост.

— Няма да забравя вашата саможертва — каза той. — Приемете най-искрените ми съболезнования. Вече знам името на човека, който ще наследи вашия баща.

Клодин кимна.

— Как се нарича въпросният човек?

— Знам, че в този момент той стои пред мен. Мнозина ще критикуват моето решение, ще ме посъветват да избера някого от групата на моите лекари. Но вие не обръщайте внимание на техните мнения. Приемате ли предложението? Ако отговорът е да, няма да има връщане назад. Вашият живот ще се промени завинаги.

Клодин тихо промълви:

— Приемам.

— Тогава длъжността е ваша. Медицината е отлична кариера.

Клодин се поклони, смаяна от новината.

Луи извика Бонтан, който на свой ред се доближи до леглото.

— Доведете госпожица Дьо Лавалиер — нареди кралят.

Луиза се появи почти веднага. Пристъпи колебливо прага на кралската спалня, галейки трескаво зърната на броеницата, която стискаше в ръка, и се поклони.

— Детето Луи ли се казва?

— Нашият син? Да, господарю.

— Гувернантката му в Париж същата като на брат му ли е?

— Да.

Луи запази мълчание няколко секунди.

— Бих желал да останете тук, да приемете това място за ваш дом.

— Не мога да го сторя.

— Дори заради нашите деца?

— За тяхно, а и за мое добро трябва да прекарам в покаяние остатъка от живота си.

— Знам това. Можете да си вървите.

Луиза изпусна броеницата и се взря в лицето на краля. Казвайки това, той не я приканваше да излезе от стаята, а да си тръгне от Версай.

— Ваше Величество, благодаря ви от цялото си сърце.

— Ще разпоредим каквото е необходимо.

— Ще моля Бога ангел да бди над здравето ви.

Тя се усмихна на Луи, после на Бонтан и излезе от стаята, стъпвайки леко, сякаш не вървеше, а танцуваше.

 

 

— Със съжаление ви известявам кончината на Масон, кралският лекар — заяви Фабиен на Колбер, който седеше на бюрото си във военния кабинет и преглеждаше купчина свидетелства за благороднически произход. — Казаха ми, че е умрял от някаква болест на стомаха.

— Веднага трябва да назначим друг лекар.

— Кралят вече назначи предпочитания от него кандидат.

— А! — изненада се Колбер, вдигайки очи от документите. — Кралят е оздравял?

— Още не.

Колбер продължи да се взира в лицето на Фабиен, в очакване на допълнителна информация, но тъй като не получи такава, отново се сведе над купчината документи, натрупани на бюрото му.

— Вашите титли наред ли са? — попита Фабиен.

— Моите ли? — отвърна Колбер и се почеса по ухото. — О, да ви кажа честно, все още не съм ги представил.

Фабиен потупа купчината листове.

— А тези хора тук? Всичко ли е наред?

— Да. Бовилие. Поату. Клермон. Прегледах двайсет тази вечер.

— Госпожа Дьо Клермон? Може ли да погледна?

Колбер му подаде документа.

— А, да… Забравих, че се познавате. Нейната титла датира от доста поколения. Този документ го удостоверява. Трябва да си призная, че ми олекна.

Фабиен размаха листа, прегледа го и го остави обратно.

— Благодаря.

Обърна се, готов да си тръгне, но нещо го разколеба.

— Може ли пак да видя листа?

Колбер кимна и Фабиен го взе в ръка.

— Както виждам, и вие, както и аз, вече сте напълно успокоен — отбеляза Колбер.

— Хартията е много хубава. Фина зърнеста структура.

Той присви очи и я доближи до очите си, за да я разгледа по-добре.

И отново го обзе колебание.

Закрачи бързо към кабинета си със смачкания лист хартия в ръка. Затвори вратата. На масата лежеше разгънат голям пергамент. В едната му част имаше дълъг списък с имена. В другата — карта на Франция, осеяна с червени точки, повечето от които съсредоточени около Париж.

Като го чу да влиза, Лорен се появи на прага на съседната стая и забързано се приближи до него.

— Видях Касел да разговаря с мнозина новоиздигнати благородници — съобщи тя. — Сред които и госпожа Дьо Клермон.

Фабиен вдигна очи към нея.

— Кой друг?

— Поатие. Анжу.

— Откакто дворът разбра за болестта на краля, всички си развързаха езиците. Та, казваш Анжу и Поатие, и двамата заедно с Касел…

— И госпожа Дьо Клермон.

Фабиен кимна разсеяно, все едно не е чул последните думи, отхвърли подозренията си, за да се съсредоточи върху предателите, за които беше убеден. Започна да чертае линии, свързвайки червените точки по картата.

— Проверих в конюшните — продължи Лорен. — И Анжу, и Поатие са заминали за Париж.

— Не са единствените.

Фабиен постави листа хартия на Беатрис пред себе си и отново внимателно го разгледа.

— Лорен, миналата седмица изпратих куриер до По. Ако се върне, докато ме няма, заключи това, което ще донесе, в касата.

— Докато ви няма? Къде отивате?

Фабиен грабна пелерината си.

— В Париж.

 

 

Параклисът беше потънал в мрак и в тишина. И сенките на пода, и те сякаш се бяха стопили от уважение към благородниците, дошли да се помолят за оздравяването на краля. Анриет и Софи влязоха и се прекръстиха. Анриет избра един молитвен стол близо до олтара, а Софи видя майка си и тихо се приближи до нея.

— Майко — прошепна тя, — липсвахте ми.

Беатрис вдигна очи от молитвено долепените си длани.

— Твоят единствен дълг към мен е да се държиш добре с твоята господарка.

— Знам. Въпреки това винаги се обръщам първо към вас. Както сега, за да ви кажа, че преди малко попаднах на вашата камериерка, която подреждаше чекмеджетата на бюрото ви.

Молитвено сключените длани на Беатрис внезапно се отпуснаха в скута й.

— Моята камериерка?

— Беше намерила ваши документи на пода. Стори ми се, че тъкмо ги връщаше на мястото им.

— Ама разбира се. Колко мило от нейна страна. Трябва да ми я покажеш, за да й благодаря.

— Няма да забравя — отвърна Софи, оглеждайки се наоколо. — Тази сутрин има много малко хора. Къде ли са другите?

Беатрис не реагира.

— Майко?

— Забрави ли? — отговори най-после Беатрис. — Заети са да репетират. Кралят ни даде да разучим един нов танц. Шт, тихо вече.

Софи започна да се моли и погледна надолу към краката си, за да си припомни стъпките. Тропна първо с пръсти, после с пети, колкото може по-тихо и дискретно.

 

 

Фабиен блъсна толкова яростно Шевалие, че той падна на пода, изпързаля се няколко метра по-надалеч и се удари в краката на бюрото. Надигна се с усилие, застана на колене, с насинени и разкървавени страни и чело, със сгърчено лице, бесен и смаян.

— Пипнах те в Париж, Шевалие! — каза Фабиен, ограден от двама стражи, със сабя в ръка. — В Париж, свърталището на предателите!

— Херцог Орлеански ще ви отреже главата за това, което сторихте! — изрева Шевалие. — Когато главата ви се търкулне на дъските, знаете ли какво ще ви каже? Ще ви каже…

Фабиен го ритна в гърдите, Шевалие отново падна по гръб.

— Аз пък ти казвам само едно: ще бъдеш екзекутиран утре сутрин заедно с останалите.

Шевалие успя да се изправи, залитайки, гледайки мрачно.

— Кралят никога няма да позволи.

— Такъв е рискът, който поема предателят — отсече Фабиен. — Казват, че предателството винаги има фатален край. Както и да е, надявам се, обичате конете.

 

 

Нощта тъкмо се беше спуснала, когато Беатрис най-накрая намери Лорен в пералнята на замъка, сама. В помещението имаше много бъчви с луга и с казани с вряща вода, навсякъде бяха опънати въжета за простиране, на които висяха чорапи, гащи, шалове и рокли. Лорен разпределяше влажното пране в големи плетени кошове. Беатрис се доближи до нея изотзад.

— Мога ли да ви отнема секунда?

Лорен стреснато се обърна.

— О, да, разбира се, госпожо.

— Вие сте Лорен, нали?

Лорен кимна.

— Познавате ли Фабиен Маршал?

— Да.

— Имам един проблем, който искам да обсъдя с него — каза Беатрис, прокарвайки ръка по едно въже за простиране. — Дръпна го и въжето затрептя. — Неудобно ми е дори да го споменавам — продължи тя, — но една моя рокля е изчезнала и силно се опасявам, че е изгубена завинаги.

Лорен избърса лицето си с ръкав.

— Не е възможно.

— Напротив, сигурна съм, че е така — отвърна Беатрис. — Когато я видях за последен път, беше там някъде.

Тя посочи с пръст другата част на пералнята и Лорен се извърна натам. Беатрис грабна едно въже и го метна около врата на Лорен. Лорен размаха ръце, хвана се за врата. Беатрис затегна примката. По-силно и по-силно. Лицето на Лорен почервеня, очите й изхвръкнаха, от гърлото й потече кръв. Тя зарита, опитвайки се отчаяно да разхлаби въжето. След известно време, което бе сякаш цяла вечност, падна по лице в купчина пране, обръщайки един кош с дъното нагоре. На пода се разпиляха рокли.

— Да гориш в ада, мръсна католичке! — яростно я прокле Беатрис.

 

 

Луната изгря и сребристата й четвърт проряза нощното небе. По пътя, който водеше от конюшните към замъка, един мъж с лице, закрито с качулка, носеше тежка торба. Той свърна към свинарника и пусна торбата на земята. Огледа се, за да се увери, че никой не се е притаил в мрака наблизо, извади ръката на Лорен и я хвърли на прасетата; те изгрухтяха и се хвърлиха към сочния крайник, блъскайки се и катерейки се по гърбовете си. Мъжът постепенно се освободи от всички части на прясно разчлененото тяло на бившата помощничка на Фабиен. Обърна торбата, за да падне и последното парче, един крак. Свинете задъвкаха лакомо, грухтейки от удоволствие, доволни от неочакваното нощно угощение.

 

 

Обратно в пералнята. Беатрис прокара ръка по лицето и през косата си, за да се увери, че всичко е наред. Лепна на устните си най-аристократичната си усмивка, излезе от помещението и се заизкачва по стълбището за прислугата, за да стигне до главния коридор, където се размина с група дами, сред които госпожа Дьо Монтеспан. Дамите репетираха танцови стъпки.

— Беатрис! Скъпа моя! — извика Монтеспан. — Всички ние репетираме новия танц на краля. Ще се присъедините ли към нас?

— Не е ли неприлично от наша страна да се забавляваме, докато той страда толкова непоносимо? — отвърна Беатрис.

— Да, но лично той така е пожелал.

— Да, естествено…

Беатрис се извини и се запъти с бърза крачка към стаята си. От едно чекмедже извади кутия, в която имаше парче въглен и шишенце тинктура. Глътна въглена и го прокара с чаша вино. Въгленът прогори хранопровода и дори стомаха й, но болката беше незначителна цена за закрилата, която щеше да й осигури. Когато настъпеше моментът, въгленът щеше да отслаби ефекта на тинктурата. Мушна шишенцето в корсажа си и се упъти към кабинета на Фабиен.

Нямаше го там. Беатрис се съблече, запали две свещи и се изтегна на тясното легло. Скоро вратата скръцна. Фабиен влезе, огледа се в сумрака, търсейки с очи Лорен… и зърна Беатрис.

— Нося нещо, което ще ни помогне — каза тя, овлажнявайки устни с език и влюбено галейки гърдите си.

Фабиен пристъпи към нея.

— Да ни помогне за какво?

— Да бъдем по-издръжливи…

Тя извади запушалката и накланяйки шишенцето, капна една капка в устата си.

— Любовен еликсир.

— На мен ми стига да ви гледам — отвърна Фабиен. — Нямам нужда от нищо повече.

— И аз съм така — каза Беатрис, прокарвайки отново език по устните си. — Но предполагам, че ще бъде по-забавно.

Лицето на Фабиен изразяваше смесица от похот и колебание. Желанието надделя. Той се отпусна на колене до леглото, отвори уста и Беатрис изля щедра доза тинктура върху езика му. След което той се качи на леглото, после върху нея. Целият гореше.

 

 

Потънал във вечерните си молитви, Филип вдигна глава и осъзна, че благородниците са опразнили параклиса. На прага зърна Луи, наобиколен от стражи. Скочи на крака и се затича по пътеката между столовете, широко разтворил обятия да прегърне брат си.

— Мили боже!

Луи се дръпна, за да избегне протегнатите ръце на брат си.

— Аз… аз мислех, че си на прага на смъртта — каза Филип.

— Бях наистина — отвърна Луи. — После оздравях.

— Не ти ли мина през ума да ми кажеш?

— На никого не съм казал.

— Защо?

— За да видя на кого мога да разчитам действително.

— Нямаш доверие на собствения си брат?

— Нямам доверие на неговото обкръжение. Когато става дума за Шевалие, ти си прекалено заслепен, за да видиш неговите недостатъци, и прекалено глупав, за да забележиш зловредните му постъпки.

— Не говори така!

— Разкрихме, че в Париж се подготвя заговор. Благородниците заговорничеха срещу мен, докато бях прикован за леглото в плен на треската. Заповядах да ги арестуват до един. Шевалие беше водачът.

— Не е възможно!

— Той е предател. Сега е в затвора и очаква екзекуцията си.

Филип почувства как коленете му се подгъват и кръвта се смръзва във вените му.

— Братко, моля те!

— Той ще бъде обесен, удавен и разчекнат утре сутрин.

— Не!

Филип се свлече на колене и започна отчаяно да си скубе косата.

— Очаквам определено да те видя на бала довечера. Надявам се, че добре си усвоил стъпките.

 

 

За бала бяха украсили най-голямата зала на двореца. Полилеите и канделабрите от злато и слонова кост щедро разпръскваха ярка светлина. От всеки ъгъл звучеше музика, изпълнявана от триа и квартети, прислугата поднасяше най-ароматни и изискани блюда. В центъра на залата група благородници изпълняваха новия танц на краля. Бяха облечени в разноцветни костюми и пъстри рокли, сякаш небесната дъга бе паднала от небето. Завъртаха се, правеха крачка назад, покланяха се, гмуркаха се смело напред, въртяха се около себе си и образуваха кръгове, усмихвайки се, следвайки последната воля на своя агонизиращ крал.

Неочаквано музиката спря. Танцуващите застинаха на местата си и се заоглеждаха, заинтригувани. Вратите се разтвориха и в залата се появи странен воин. Доспехите му, шлемът, бронята, та чак до предпазителите на глезените, всичко беше направено от огледала. Те искряха на светлините на свещите и отразяваха лицата на придворните, които се отдръпнаха, леко уплашени. Воинът се спря, бавно се завъртя около себе си и повдигна забралото на шлема. Беше Луи.

— Ваше Величество!

Загубили ума и дума, благородниците припряно започнаха да се кланят. Кралят беше оздравял. Кралят беше отново сред тях.

Празничната шумотевица се възобнови на мига и Филип побърза да се измъкне. Няколко секунди по-късно, присвит на две от болка, Фабиен го последва, залитайки.

 

 

О, боже мой!

В двора на затвора Шевалие, с ръце завързани зад гърба, стана свидетел на екзекуцията на един от благородниците, обвинени в предателство. Мъжът лежеше на земята. Всеки от крайниците му бе завързан с въже за амуницията на всеки един от четирите нервни коня, които стояха обърнати със задниците си към осъдения и гледаха в различни посоки. По един войник с камшик в ръка стоеше до всяко животно. Палачът, застанал зад Шевалие, наблюдаваше сцената с блеснали очи — той не криеше, че в това е смисълът на живота му.

Боже мой, не!

— Давай! — провикна се палачът.

Стражите шибнаха конете, които изцвилиха, стреснати, и се засилиха всеки в своята посока, теглейки крайниците на осъдения, разкъсвайки ги безжалостно със силен шум на раздрана плът и хрущящи, разтрошени кости. Плисна кръв и от мъжа остана само един жалък, кървящ торс. Агонията му свърши с дълъг, нечовешки рев.

Шевалие изплака и повърна върху обувките си. Смелостта му се беше изпарила. Надеждата също.