Елизабет Маси
Версай (10) (Мечтата на Краля Слънце)

Глава 10.
Зимата на 1670

Стаята на Роан беше скромна по размери, но изискано мебелирана с най-доброто, което Луи можеше да предложи. Легло с тънък пухен дюшек, елегантно писалище, маса, тапицирани фотьойли, камина, в която винаги чакаха наредени дърва за огъня. Часовници и колекция от статуетки на етажерките. На стената — портрети на кралското семейство.

Балът с маски отдавна беше приключил и целият дворец спеше здрав сън, с изключение на Роан. Седнал на бюрото си, присвил очи, стиснал в ръка полупълна чаша, той се взираше в портрета на Луи като млад, окачен на стената. Под леглото му чакаше моряшка торба с личните му вещи, напълнена, готова за път, ако се наложи. Роан вдигна чашата си към портрета, сякаш вдигаше наздравица за него, и допи остатъка от виното. После извади изпод възглавницата на фотьойла си малка кама и я скри в дясната си ръка. Пое дълбоко въздух, изправи се на крака, кимна на портрета за последно и излезе от стаята.

 

 

Луи беше буден. До него Мария-Тереза дълбоко спеше, заровила лице във възглавницата. Бе дошла при него през тайната врата, не пропусна да му припомни обещанието да я посещава, което й беше дал, но което изобщо не спазваше. А тя не понасяше да бъде пренебрегвана. Бяха се любили нежно и с обич. И сега, докато Мария-Тереза спеше до него, а Бонтан на тясното си легло, Луи се замисли за Анриет, за това как тя припадна на бала с маски. Сега тя спеше до съпруга си. Тревогата на Филип изглеждаше искрена, дори трогателна; но Луи не се сдържа да не завиди на брат си за интимната нощ, която той щеше да прекара с жена си. Да, Анриет се нуждаеше от почивка. В продължение на дълги седмици, на цял месец може би. Толкова, колкото е необходимо. Луи щеше да настоява за това. И все пак фактът, че в този момент тя беше с Филип, му късаше сърцето. Луи затвори очи, представи си деликатната й красота, нежния й глас и смелостта й. В същия миг Мария-Тереза въздъхна насън.

 

 

Малко по-късно, може би часове след това — в тъмното не можеше да се разбере точно, — паркетът изскърца. Луи се събуди и се стресна, виждайки Анриет, застанала до леглото, окъпана от бледата лунна светлина. Очите й бяха широко отворени, бузите й бели като алабастър, слабото й тяло трепереше под нощницата, прогизнала от пот. Кръв течеше от носа и от крайчеца на устните й.

— Помогнете ми — задъхано помоли тя.

— Боже мой! — извика Луи.

Викът на краля разбуди Бонтан и Мария-Тереза. Бонтан скочи от постелката си, а кралицата мигновено стана и протегна ръце да хване Анриет. Луи наблюдаваше сцената, ужасен. Анриет! Любима моя! Какво е станало?

Анриет се изплъзна от ръцете на Мария-Тереза и рухна на пода.

— Кралю! — извика кралицата.

Луи си възвърна самообладанието.

— Веднага доведете моя лекар, Бонтан! Незабавно!

Бонтан кимна на лакея, който моментално излезе от стаята. След като голямата врата се затвори, отвори се малката и се появи Филип, останал без дъх. По лицето му имаше следи от кръв.

— Анриет!

Той падна на колене и грабна Анриет от ръцете на кралицата.

— Аз… проследих кървавите следи, оставени от нейната кръв по възглавницата ми, в нашата стая, по пода…!

Брат му и любимата му лежаха на земята, тя, полужива, той, давещ се от ридания. Филип прегърна и двамата.

Вратата се отвори и влезе Фабиен, следван от охраната.

— Господарю… — промълви Бонтан.

— Оставете ме… — каза Луи.

— Господарю — плахо повтори Бонтан с предупредителен тон. — Протоколът го изисква. Ако въздухът е заразен, има опасност за вас. Незабавно трябва да напуснете стаята.

— Затворете вратите — заповяда Фабиен на охраната.

— Сложете Нейно Височество на моето легло — разпореди се Луи.

Анриет отпусна главата си назад и извика от болка. Бонтан и Филип я вдигнаха и я преместиха изключително предпазливо.

После Фабиен се обърна към хората си.

— Отведете Негово Величество на безопасно място! Веднага!

Мъжете оградиха краля и го хванаха за ръцете, за да го принудят да тръгне към вратата. Луи се задърпа, бесен, припомняйки си деня, в който преди години стражата го беше извела принудително от стаята му заради заплаха от убийство. По онова време той беше толкова уязвим, толкова беззащитен и зависим от околните. Но сега вече не.

Не! Никога вече!

— Пуснете ме — заповяда той.

Стигнаха до вратата.

Не!

Движен от гнева и непоклатимо убеден в силата на своята власт, Луи изрева:

— Заповядвам ви!

Освободи се от хватката на стражата и излая няколко заповеди, сякаш бяха на военно учение.

— Стой на място! В колона вдясно, леви, леви! В колона вляво, десни, десни!

Войниците незабавно се подчиниха, като автомати. Наредиха се от двете му страни в безупречно прави редици. Луи ги прониза с очи — те бяха негови войници, негови поданици, които никога повече нямаше да си позволят да го предизвикват. После се върна при леглото, на което бяха положили Анриет, с разрошени коси, плувнала в пот. Очите й преливаха от непоносимо страдание и го умоляваха да остане при нея. Но въпреки огромното си желание, той знаеше, че това беше невъзможно.

Обърна се към Бонтан.

— Предупредете ме, когато дойде лекарят.

После излезе през вратата по своя собствена воля през шпалира от пазачи.

— Боже, умолявам ви — промълви той, — дано да не продължи дълго.

 

 

Светлината на зората тихо нахлуваше през прозорците и обагряше в розово стените, паркета. На масите догаряха остатъците от свещите, в камината огънят изтляваше и червеникавите му отблясъци подсказваха, че ако не го подхранят, скоро ще угасне. Предрешената като Паскал Клодин стоеше до кралското легло и слушаше Бонтан, Филип и Мария-Тереза, които й предаваха събитията от последните часове. Анриет дишаше трудно и проплакваше. Няколко прислужници стояха встрани, допрели молитвено длани, а Фабиен чакаше на прага с няколко души от охраната.

— Отначало припадна — каза Бонтан.

— Промълви нещо за отрова — добави Мария-Тереза.

Клодин погледна кралицата, после Анриет и се намръщи.

— Отрова? Откъде е могла да знае?

— От устата й потече кръв, после се присви, прорязваше я болка от едната страна — продължи Бонтан.

— От коя страна?

Според Бонтан болката била отдясно, според Мария-Тереза, отляво.

— Значи, от двете страни, така ли? — попита Клодин.

— От дясната страна — отсече Филип. — Тя винаги се оплакваше от болки отдясно.

Клодин повика една камериерка.

— Ако става дума за отрова, трябва да приложим очистително. Ако е вирус, то само ще влоши състоянието й. Ще имам нужда от лекарства за повръщане и въглен, от леденостудена вода и кърпи. Идете да ги донесете.

Камериерката излезе от стаята на бегом.

— Къде да я отнесем? — осведоми се Бонтан. — Не може да остане в леглото на краля.

— Ще остане — отвърна Клодин. — Нямаме избор.

Филип погали жена си по лицето.

— Тогава оставам и аз — обяви той с разтреперан глас.

Клодин изпъна рамене.

— Как е успяла да стигне дотук?

— Сама е дошла — обясни Филип. — Аз я последвах… последвах кървавите следи.

— Кървави следи? — намеси се Фабиен. — Откъде тръгваха кървавите следи?

— От моята стая. Заведох я там, след като тя припадна по време на бала.

Фабиен леко сви устни и помръкна. Излезе от стаята, без да добави нищо.

— Това е добре. След като е имала достатъчно сили да дойде дотук, значи има достатъчно сили да се пребори за живота си.

— Тя е много силна, със сигурност — потвърди Филип. — Истинска бретонска кобилка.

Мария-Тереза се оттегли в един ъгъл на стаята и застана на колене направо на пода.

— Боже, помогнете й в този труден час — започна молитвите си тя.

 

 

В залата на военния съвет Луи стоеше до прозореца, отправил поглед към тънкия снежен воал, покрил градините. Бонтан, Лувоа и Колбер бяха застанали малко встрани, за да му дадат възможност за кратък отдих. Някой беше оставил поднос с хляб, различни сирена и ябълки. Колбер си взе парче сирене и го поднесе към устата си. В същия миг в залата влезе Фабиен, последван от многобройна охрана.

— Забранена е консумацията на храна и на напитки, преди да сме се уверили, че не са отровени — оповести той.

После щракна с пръсти и един от охраната отнесе подноса.

Колбер се намръщи.

— Вие смятате, че Нейно Височество е била отровена?

— Този дворец е символ на могъществото на нашия крал, на нашата страна. До този момент враговете ни не се спряха пред нищо в желанието си да го унищожат. Още от първия камък, от първия проект за разширяване. Негово Величество знаеше, че този ден ще дойде. Дали вярвам, че нашите врагове са способни да отровят сестрата на Чарлс, кралят на Англия? Да. Но знам също, че все още не са изиграли най-силната си карта.

— Ами ако тя просто е болна от най-обикновена болест? — попита Лувоа.

— В такъв случай просто ще се наложи да изчакате малко, преди да заситите глада си.

На прага се появи мъж около петдесетте, с разрошена коса и закръглени бузи. Мъжът нервно мачкаше между пръстите си ревера на палтото си.

— Викали сте ме, господин Маршал?

Фабиен покани с жест мъжа да влезе.

— Поздравявам ви, Никола Ла Ру. Получили сте повишение. Вече сте главен опитвач в кухнята на Негово Величество.

— Ама… — отвърна Ла Ру, пребледнявайки — господин Дьо Вернон е главен опитвач на блюдата на краля.

— Вече не е.

Ла Ру се усмихна с усилие, поклони се и се оттегли.

Луи закрачи из стаята със свити юмруци и изправена глава. Вълни на мъка и на гняв се излъчваха от цялото му същество. Крачеше, без да спре. После внезапно се обърна към Бонтан.

— Как е госпожа Дьо Монтеспан? Събудила ли се е вече?

— Ще изпратя някой да разбере — отговори Бонтан.

— Не. Аз лично ще отида.

Преди да излезе, Луи каза на Фабиен:

— Дворецът да бъде поставен под ключ. Никой да не влиза. Никой да не излиза!

Предадоха заповедта из целия дворец и за няколко минути всички врати, всички прозорци, всички апартаменти и всички порти бяха заключени, превръщайки замъка в непристъпна крепост.

 

 

След като дръпна завесите в спалнята на госпожа Дьо Монтеспан и слънчевите лъчи окъпаха цялата стая, тя се размърда в леглото си и ядосано зарови лице във възглавницата.

— Светлината е много силна! — оплака се тя. — Кой се осмелява да ме буди?

— Слънцето — отговори Луи и направи крачка към прозореца, за да засенчи най-силния лъч.

Госпожа Дьо Монтеспан седна в постелята, примигна и отметна косата от лицето си.

— Къде бяхте? Принудих се цяла нощ да прегръщам завивката си.

Монтеспан веднага долови мрачното настроение на Луи.

— Какво се е случило?

Кралят седна до нея. Очите му бяха зачервени.

— Нашата скъпа Анриет… — промълви той.

Ах! Анриет… Трябва да внимавам с приказките. Не бива да го засягам.

— Не се учудвам, че изгуби съзнание. Не сложи почти нищо в уста.

— Тя е тежко болна.

Госпожа Дьо Монтеспан наведе глава.

— В такъв случай трябва да отида да я видя! В стаята си ли е?

— Не, в моята стая е. Дойде при мен през нощта.

Монтеспан усети ревността да изпълва сърцето й.

— И аз щях да постъпя по същия начин — успя да каже тя.

Тя стана и направи знак на камериерката си да й помогне да се облече.

Луи я наблюдаваше как сваля нощницата си и облича рокля.

— Наредих да затворят двореца — съобщи той накрая. — Ограничих максимално всякакви движения. Ако желаете да си отидете, сега е моментът.

Монтеспан кимна с надеждата, че кралят ще я придружи или поне ще я целуне, преди тя да излезе от стаята. Но той не помръдна от леглото, където беше седнал, вперил очи в стената. Тя си тръгна сама, огорчена и потисната.

 

 

Една прислужница дойде да сложи още дърва в огъня, за да поддържа топлината в стаята, но един неподвластен на никакъв огън студ смразяваше атмосферата. В един ъгъл Мария-Тереза отправяше нервни молитви към Господ, умоляваше го, шепнейки неуморно. Бонтан стоеше до походното си легло, чакаше, внимателен, както винаги, готов да се отзове във всеки миг, ако изникнеше нужда. Филип, изправен до Клодин, следеше най-малките движения на Анриет.

Клодин положи длан върху корема на Анриет и леко натисна. Анриет изрева, замята се и неволно ритна Клодин, опитвайки се да я отблъсне.

— Дръжте я! — извика лекарят.

Няколко лакеи се притекоха на помощ. Грабнаха колани и шалове, за да привържат ръцете и краката й към колоните на леглото.

— Вие я убивате така! — кресна Филип. — Това е лудост!

— Знам, че е болезнено — отвърна Клодин. — Но трябва да открия причината на заболяването. Непременно.

После се обърна към Анриет:

— Ще ми помогнете ли? Моля ви, Ваше Височество…

Останала без дъх, Анриет се вторачи в нея. Дишаше с усилие, лицето й беше омазано с кръв и със сълзи, но успя да кимне. После притвори очи, готова да посрещне следващия пристъп на агонията.

 

 

Бонтан влезе в стаята на госпожа Дьо Монтеспан и завари краля, седнал на леглото.

— Нещо ново? — попита кралят.

— Не, господарю.

— Състоянието й влошава ли се?

— Да.

Луи стана и отиде до прозореца. Искаше да види градините, снежните парцали, които се спускаха от небето и покриваха неговия свят с бял чаршаф. Но видя само собственото си отражение и ужаса в очите си.

— Не съжалявам, че я изпратих в Англия — каза той. — Нито за миг. Тя си спечели възхищението на всички ни и прослави двора.

— Гордеем се с нея, господарю — потвърди Бонтан.

Сълзи напираха в очите на Луи, но той знаеше, че е длъжен да ги преглътне.

Кралете не плачат, казваше майка му. Независимо пред какви трудности са изправени.

Аз съм Слънцето. Аз съм кралят!

Луи усети как целият се напряга и рязко се отдалечи от прозореца.

— Някой се опитва да ме унищожи. Като унищожи нея.

— Само че няма да успеят — заяви Роан от прага на стаята и се престори, че оглежда стаята.

— Госпожа Дьо Монтеспан не е тук, Роан.

Роан кимна със сериозно изражение.

— Знам. След като научих новината, дойдох възможно най-бързо. Търсех вас и видях личната ви охрана пред вратата. Господарю, бих желал да предложа услугите си като поданик и като приятел.

— Моят син все още ли се намира в двореца?

— Да, господарю — потвърди Бонтан. — Дофинът е заключен със своята гувернантка.

— Да го държат колкото е възможно по-далеч от моята стая. Той в никакъв случай не трябва да чуе как тя вика от болка.

— Ако ми позволите, господарю — намеси се Роан. — Ако ми разрешите да му дам един урок по езда днес, свежият въздух и разходката несъмнено биха му се отразили изключително благотворно…

— И биха заангажирали мислите и тялото му — допълни Луи. — Добре. Благодаря.

Бонтан кимна утвърдително и Роан учтиво се усмихна.

— Ще отидем в гората. Давам ви думата си. Въпреки че с тази заповед, ограничаваща движението…

— Да им дадат разрешение за излизане и за разходка, без ограничение — обърна се Луи към Бонтан. — Веднага.

 

 

— Госпожо?

Монтеспан изтри една сълза и вдигна очи към Бонтан.

— Госпожо, кралят ви очаква.

Монтеспан, която седеше в спалнята на краля, се изправи на крака.

— Само минута, да се съвзема — отвърна тя.

— Разбира се, госпожо — кимна Бонтан.

Монтеспан отиде до камината, облегна се на ръба и наведе глава. Беше достатъчно близко, за да чуе какво си говорят хората, на които бяха поверили грижите за състоянието на Анриет.

— Нейно Височество сега си почива — каза лекарят на Филип. — Въпреки това се опасявам, че най-лошото не е зад гърба ни.

— Брат ми винаги ви е вярвал.

— Поласкан съм.

— Страхувам се, понеже за мен това е нещо непознато.

— Със сигурност е много страшно. За жена ви и за всички, които я обичат.

— Всички ние сме подвластни на болестите. Само седим и чакаме да се проявят.

— Хората са различни. Болестите ги засягат в различна степен. Някои лесно стават техни жертви. Други сякаш са родени, за да ги побеждават.

Филип помръкна и сълзите се затъркаляха по страните му. Той закри лице с ръка и обърна гръб на лекаря.

Госпожа Дьо Монтеспан се отдалечи от камината, готова да си тръгне. Застаналата на колене кралица се надигна, за да я последва.

— Позволете ми да се присъединя към вашите молитви — каза тя.

— Аз не се моля — отвърна Монтеспан.

— А би трябвало — каза Мария-Тереза, накланяйки се със странно движение към нея. — Повярвайте ми.

— Думите ви звучат объркващо, Ваше Величество.

— Внимавайте какво си пожелавате, скъпа моя. Онези, които се приближават прекалено близо до слънцето, обикновено изгарят.

 

 

Облякъл ловен костюм, Роан се любуваше на отражението си в огледалото. Новата му куртка беше елегантно скроена, ботушите му — прясно лъснати. Шапката с пера стоеше съвършено на главата му, шалчето му беше вързано безупречно. Той протегна ръка да вземе ръкавиците си от масата, когато чу някой плахо да драска по вратата.

— Влез — каза Роан.

Мари, камериерката, влезе с метла в ръка, но очевидно нямаше никакво намерение да мете.

— Стаята ми е по-мръсна, отколкото беше, преди да изляза — отбеляза Роан.

— Къде са ми парите?

— Ще ви се плати, когато му дойде времето.

Мари се вкопчи в метлата.

— Искам си парите веднага.

Роан се усмихна, после я хвана за гушата. Притисна я с такава ярост до стената и се наведе толкова близо до нея, че тя се уплаши да не я захапе. Устните му се изкривиха, в очите му проблесна мълния.

— Все още не съм видял резултата, за да се убедя, че сте ги заслужили.

Мари се задъха и изплака. Роан я близна по бузата, изкиска се студено и я пусна. Тръгна към вратата и се обърна, преди да излезе.

— Като се върна, искам да намеря стаята си идеално почистена.

 

 

Лакеи и прислуга влизаха и излизаха забързано от стаята на краля, стиснали в ръце окървавени чаршафи, медицински инструменти и различни съдове и прибори. Колбер и Лувоа повикаха Фабиен в залата на военния съвет, оглеждайки се с тревога.

— Изключено е тя да остане в кралската спалня — заяви Колбер. — Трябва да я преместят незабавно. Ами ако отровата се разпространи?

— Отровата?

Тримата мъже се обърнаха, стреснати от гласа на краля, който тъкмо влизаше в залата.

— Наистина ли чух думата „отрова“?

— Да, но не е сигурно, господарю — потвърди Лувоа.

— Колбер, вие да не би да сте убеден в противното? — попита Луи.

— Става дума за най-обикновено предположение, господарю — отговори Колбер. — Но не можем да отричаме фактите. Направиха опит да посегнат на живота на Нейно Височество по време на пътуването й до Англия. Може да опитат отново. Но да предположим, че открием отровата, как ще разобличим отровителя?

— Като изключим заподозрените — отсече Фабиен.

Колбер изкриви устни.

— Оставам с убеждението, че ние с вас не разбираме по един и същи начин израза „изключване на заподозрените“.

— Това е без значение — отвърна Фабиен, свивайки рамене. — Важното е да получим очакваните резултати.

— Според вашата логика — отбеляза кралят — би трябвало да разпитаме всички, които я придружаваха по време на пътуването й до Англия, от тръгването, през преминаването на Ламанша и до завръщането й.

— Точно така, господарю — каза Фабиен.

Луи зърна Бонтан и отиде да говори с него. Министрите продължиха разговора си, сега вече доста по-дискретно.

— Сериозно ли предлагате да разпитаме всички онези хора? — обърна се към него Колбер.

Лувоа изрази становището си, кимайки.

— Аз съм съгласен с Фабиен. Мнозина от двора и във Франция биха желали да видят и Негово Величество агонизиращ в онова легло.

— Ще говоря с всички, които са имали достъп до Нейно Височество или до храната и напитките, предназначени за нея. С всички, които са в състояние да ни помогнат да стигнем до истината — потвърди Фабиен.

Колбер свъси вежди.

— С крал Чарлс също, може би?

Фабиен изгледа последователно двамата министри.

— Никой не е извън подозрение.

Филип нахълта в залата на военния съвет отчаян и изтощен.

Министрите се отдръпнаха, за да може той да поговори с брат си, но не прекалено далече, за да могат да следят внимателно за какво ще стане дума.

— Ти — започна Филип с глас, натежал от обвинение. — Ти го направи!

Луи поклати отрицателно глава.

— Скъпи братко…

— Ти й стори това, на нея! Ние те предупреждавахме. Умолявахме те, но ти постъпи както си беше наумил, без да се съобразяваш с никого, воден единствено от жаждата си за слава. Докъде си готов да стигнеш, колко страдания би причинил на другите само за да постигнеш това, към което се стремиш?

— Защо изливаш гнева си върху мен?

— Защото го заслужаваш. Всички ти даваха един и същи съвет, но този, който ти реши да последваш, идваше само от един човек.

В същия миг Филип зърна госпожа Дьо Монтеспан, която стоеше до вратата, долепила длани, с безизразно лице.

— А може би от двама души — добави той.

 

 

Монкур си обу панталони, закопча ловната си куртка и пристегна колана си, един от любимите си, с две инкрустирани сребърни ангелчета. Излезе от стаята и пое по коридорите на двореца. Стъпките му отекваха, докато преминаваше покрай вратите, затворени по силата на ограничителната заповед, издадена от краля. Стигна до края на коридора, зави по следващия и се озова лице в лице с Шевалие, който го изгледа с подозрение.

— Дворът е под ключ, Монкур. Какво търсите тук?

— В моята стая няма нощно гърне. В коридора също. Мразя да уринирам по стълбите.

— Преди това не ви спираше.

Монкур вирна брадичка.

— Щом ще живея като благородник, значи, трябва да се старая да се държа подобаващо.

— Предстоят ни трудни дни, господа — каза Касел, приближавайки се към тях по коридора. — Чух да се говори, че Фабиен и неговите копои вече са разпитали мнозина.

— Привикали са компаньонката на Анриет днес сутринта — съобщи Монкур. — Софи дьо Клермон.

— Не виждам какво се надяват да получат от нея — заяви Касел.

— Аз лично много добре знам какво бих желал да получа — подметна Монкур.

Касел поклати глава.

— Единствената тайна, която майка й е доверила, е как правилно да си служи с вилица.

— Каквото и да си говорим, нейната господарка е болна — каза Шевалие. — Какво повече би могла да им каже тя?

— Не много, да се надяваме — заяви Касел. — Да се надяваме заради самата нея впрочем.

Шевалие се огледа наляво и надясно.

— Не бива да ни виждат заедно повече, ясно?

— В противен случай какво? — попита Касел.

— Смятам, че можете да си го представите.

— В тези смутни времена — отбеляза Монкур — е добре да знаеш кои са истинските ти приятели.

— Не знаех, че все още имам такива — отбеляза Шевалие.

— Най-близките ми съюзници винаги са били тези, чието мълчание мога да споделя — заяви Монкур.

От гърдите на Шевалие се изтръгна въздишка.

— И аз не бих го изразил по-добре.

Разделиха се и всеки пое в различна посока. Монкур продължи пътя си, щастлив, че не е затворен в стаята си, пък било и за малко. Когато стигна до южното крило на двореца, видя Роан в другия край на коридора. Приятелят на краля, в ловен костюм, говореше нещо на стражата. Дофинът, и той в ловен костюм, нетърпеливо пристъпваше на място и опъваше тетивата на лъка си, целейки се наужким в тавана.

Монкур спря поглед върху лявата ръка на Роан. Кутрето му почукваше неравномерно, явно беше нервен тик. Беше нещо, което Монкур вече бе виждал някъде.

Да. О, да.

Той проследи с поглед Роан, детето и охраната, които излязоха от двореца.

 

 

— Разпитах всички други компаньонки на Нейно Височество — каза Фабиен. — Дойде и вашият ред.

Софи стоеше права в стаята за мъчения, гледаше началника на полицията право в очите с високо вдигната глава. По страните й се стичаха сълзи.

— Вие придружавахте Нейно Височество по време на мисията й в Дувър — започна Фабиен, обикаляйки около Софи. — Бяхте близка с нея, дори интимна — добави той, навеждайки се към нея.

— Такава беше длъжността ми.

— Какви по-точно бяха задълженията ви?

— Бях на служба при нея.

— Поднасяхте й чая?

— Чая? Да. От цикория. Топлата напитка й се отразяваше много добре.

— Знаете ли кой беше натоварен с приготвянето на чая?

Софи преглътна с усилие.

— Да.

Фабиен се доближи още повече.

— Ами кажете ми…

— Какво е станало с майка ми?

— Не съм тук, за да отговарям на вашите въпроси.

— Тогава аз също няма да отговарям на вашите.

Фабиен прихна, развеселен.

— Съветвам ви сериозно да преосмислите поведението си.

— Нямам нищо, какво мога да загубя?

— Животът, като начало.

— Нямам никакъв живот. Майка ми ми каза откъде съм родом, но се оказа лъжа. Следователно нямам никаква представа коя съм в действителност.

— Вие сте дъщеря на един хугенот, който е заговорничил срещу краля. Получавал е пари и подкрепа от Вилхелм Орански.

— Майка ми е заплатила за своето предателство. Аз само се опитвам да оцелея. Смятах, че вашата закрила ще ми осигури поне това.

— Може би приличате много повече на майка си, отколкото сте склонна да си признаете.

Очите на Софи заблестяха през сълзите й.

— Не си правете илюзии, господин Маршал. Майка ми измами немалко хора със своето предателство. Но този, който се остави да бъде измамен най-много, се оказахте вие.

Фабиен заби пръсти в плътта на ръката на Софи.

— Кой приготвяше чая?

Софи си пое дълбоко въздух.

— Аз.

 

 

— Прекалено сте бледа, скъпа моя — заяви Касел на Монтеспан, когато се размина с нея в коридора, по който тя вървеше, потънала в мислите си. — Приличате на виновно дете, скрило шоколадов еклер под полата си.

Госпожа Дьо Монтеспан се извърна към него и мрачно го изгледа.

— Скъпата ми приятелка е болна. Имам достатъчно причини да се безпокоя и без да ме стряскате, като дебнете в тъмното.

Касел се отлепи от стената и каза:

— Стаята ми е много студена. В дворцовите салони обстановката е далеч по-дружелюбна. Сякаш слуховете затоплят атмосферата.

— Какви слухове?

— Онези, според които Анриет била отровена от ревнива съперница.

Монтеспан примигна, преди да успее да си възвърне дар словото.

— Ако говорим за красота, тя е без съперница. Във всеки случай аз не съм чула нищо подобно.

— Странно. Всички си задават въпроса кой ще спечели най-много, ако Анриет остане затворена в стаята си? Какво знае повече от нас въпросната съперница?

В очите на Монтеспан за миг проблесна страх, но тя отметна назад глава и страхът в погледа й изчезна.

— Нямам и най-малка представа. Но ако си припомним колко много благородници в миналото са правили опити да премахнат краля, предполагам Негово Величество иска да разкрие едно-единствено нещо: кой от вас се опитва да му навреди.

 

 

През последните часове виковете на Анриет дотолкова се усилиха, че се чуваха в целия дворец, минаваха дори през стените на залата на военния съвет. Те пронизваха сърцето на Луи като ками. Стражите на пост пред вратата се споглеждаха при всеки вик и обръщаха очи към краля, който крачеше из помещението, сядаше, правеше опити да чете, внезапно се изправяше и отново започваше да обикаля между четирите стени. Луи погледна през прозореца, не видя нищо и се обърна. Нужно му беше известно време, за да си даде сметка, че Филип е влязъл, стои и го гледа.

— Тя знаеше какво е длъжна да направи и го стори напълно доброволно — каза Луи.

— Защото ти й заповяда.

— Защото така беше отредила съдбата.

От гърдите на Луи се изтръгна накъсана, трепереща въздишка.

— Защото те обича.

Изправен пред жестоката истина, Луи леко трепна. Но веднага се окопити.

— Без англичаните на наша страна няма да сме в състояние да нападнем Холандия. Ти нищо не разбираш от политика. Нито от оцеляване.

— Ти не ме слушаш.

— Държавата е като човек. И ако този човек не се утвърди, той изпада във властта на другите и се подчинява на волята им. Ние сме длъжни да си поискаме това, което ни принадлежи, или ще бъдем размазани на бойното поле. Няма алтернатива.

— Ти действаше, воден от твоята гордост. Аз изложих на опасност живота си единствено заради твоята суета, за да спася зестрата на съпругата ти.

— Действах в името на Франция, защото аз съм Франция. Ако мен ме нямаше, страната щеше да бъде изпепелена в огъня на междуособиците на благородниците. Музиката, балетът, изкуството, модата, красотата… — изреждаше Луи, сочейки с жест градините — всички тези неща притежават способността да променят една нация отвътре, да докосват сърцата и умовете на народа, да го привързват към нас. Ние никога няма да сме в състояние да завладеем целия свят, но можем да направим така, че целият свят да гледа на нас като на свой център. И един ден, братко мой, това ще стане. Цената, която трябва да заплатим, си заслужава стократно.

— Цената?

— Да си представим, че те карам да разучиш някаква мелодия и тя грабне сърцето ти, но впоследствие се случи така, че партитурата изгори. Ти със сигурност ще я изсвириш по памет пред сто души публика. И те също може би ще си я спомнят и ще я изсвирят на свой ред. И така нататък. Музиката, която днес ние свирим тук, искам да я свирят в бъдеще и завинаги.

Неочаквано Филип пристъпи към Луи, но той го отблъсна. Филип отново направи крачка напред, но в този момент чуха Анриет да надава болезнени викове. Филип кимна в посока към мястото, откъдето идваха виковете.

— Ето я твоята музика, скъпи ми братко!

Бонтан влетя в стаята и се забърза към двамата братя.

— Тя ви вика…

— Идвам — отвърна Филип.

Бонтан поклати глава и погледна към Луи.

— Тя иска вас, господарю. Само вас.

Филип се извърна към прозореца, невярващ и побеснял.

Бонтан се наведе към Луи и промълви:

— Отрова.

— Значи се потвърди — отвърна Луи и отиде при Лувоа и Колбер, които стояха при вратата.

— Има ли английски дипломати в двора? — попита ги той.

— Сър Томас Армстронг е в Париж, господарю — отговори Колбер. — Трокмортън остана в Англия.

Луи стисна зъби, челюстите му се стегнаха от напрежение.

— Трябва да направим така, че слухът още тази вечер да стигне до Париж, което значи, че ако сър Армстронг бъде осведомен утре сутринта, Лондон ще бъде в течение на следващия ден. Когато крал Чарлс научи, че скъпата му сестра е била отровена във Франция, ще са нужни само няколко часа, за да ни обяви война.

— Война, която те не са в състояние да спечелят поради липса на средства — отбеляза Лувоа.

— Господарю — каза Колбер, — освен войната, ако Филип изгуби своята съпруга, това би разклатило вашата власт.

— В какъв смисъл?

— Самото присъствие на Анриет подсилва вашите позиции, ограничава авторитета на вашия брат и ни дава пряка връзка с Англия. Следователно нейната смърт, за съжаление, ще ви нанесе удар във всяко отношение.

Кралят не намери отговор на тези уместни аргументи. Той хвърли последен поглед на Филип, излезе и пое към стаята си. Влезе и видя Анриет, която дишаше накъсано, но за момента доста спокойно.

 

 

Фабиен хвърли парче кал в стаята за мъчения и то се размаза по стената. По-голямата част се залепи и остана там, останалото се плъзна надолу и падна на пода. Хвърли нещо на стената и виж какво ще остане там, сети се Фабиен. Стара поговорка. Впечатляваща, право в целта. Той се обърна към Монкур, който седеше на малък стол по средата на стаята. Интересно беше да се отбележи, че по време на разпитите на камериерките въздухът беше напоен с мирис на страх, а сега, при разпита на Монкур атмосферата беше учудващо спокойна.

— Госпожа Дьо Клермон заговорничеше срещу краля — каза Фабиен със сериозен и заплашителен тон. — Тя ми издаде имената на всички заговорници.

— Познавах я бегло.

— Но бяхте наясно със злостните й намерения.

— Може би ви е убягнало, но тук, в двора, всички имат злостни намерения. Въпреки това малцина дръзват да ги осъществят.

— Защо се върнахте в двора?

— Защо слънчогледите гледат към слънцето? — отвърна Монкур с весела усмивка, свивайки рамене. — Открих, че се подготвя заговор срещу Нейно Височество. Мой дълг, като благородник и верен приятел на краля, беше да го известя за това.

Фабиен се изсмя носово.

— Трудно за вярване.

— Да живееш далече от двора е трудно, студено и мрачно. Но, предполагам, и вие ще го разберете, ако Нейно Височество се спомине, без да успеете да пипнете виновниците. Което не е невъзможно, имайки предвид вашата недалновидност по отношение на непрежалимата госпожа Дьо Клермон…

— За каква недалновидност намеквате?

Монкур се облегна удобно на стола и наклони глава. Подпъхна палци в колана си, потупвайки ритмично с показалците по сребърните ангелчета.

— Разправят, че са ви виждали многократно да се разхождате заедно двамата в градината и другаде. Както и да е, неоснователните слухове се раздухват със завидна лекота в дворцовите салони.

Фабиен го прониза с поглед.

— Кой би искал да навреди на Анриет?

— Този, който вреди на нея, вреди на краля. С една дума, вие се питате кой би могъл да съзаклятничи срещу Негово Величество.

Фабиен кимна кратко в знак на съгласие с казаното.

— Аз си имам теория, ако тя представлява интерес за вас.

— Слушам ви.

— От опит знам, че най-приближеният някому е в състояние да му причини най-голямо страдание. Военните стратези непрекъснато ни набиват в главите, че когато се доближаваме до врага, трябва да му внушим, че сме далече от него. И обратното, че сме близо, когато сме далече. Следователно неприятелят на краля трябва да го накара да повярва, че той е негов приятел.

Фабиен освободи Монкур и веднага прати за Лувоа. Приятелят на краля. Кралският довереник.

Когато Лувоа влезе в стаята, Фабиен го покани да седне. Самият той остана прав, със скръстени ръце. И тъй като не му предложи вино, поканата му се стори странна на Лувоа. Точно такъв искам да изглежда, помисли Фабиен. Дестабилизиран. Разтревожен.

— От доста време ви наблюдавам — започна Фабиен. — И трябва да ви кажа, че вашето поведение ме притеснява.

— А, така ли? Споделихте ли това с краля?

— Вие определено се придържате към една и съща линия на поведение. Непрекъснато критикувате Негово Величество.

Неувереността и притеснението на Лувоа се изпариха. Той започна да проявява раздразнение.

— Преди да продължим разговора, господин Маршал, бих ви посъветвал да се обърнете към краля.

— Аз съм очите и ушите на Негово Величество. Говоря с когото аз реша.

— Така е. Аз исках само да ви спестя време.

— Имахте ли някакво взаимодействие, дори най-незначително, с Нейно Височество по време на мисията й в Дувър?

— Не.

— Но не бяхте убеден в достойнствата на този план.

— Не, и ясно споделих мнението си с Негово Величество.

— Случва ли ви се да сте съгласен с идеите на Негово Величество?

— Одобрявам повечето от тях.

Фабиен направи крачка към Лувоа и го изгледа отвисоко.

— Защо тогава всички ваши думи сякаш нямат друга цел, освен тази да критикуват краля?

— Понеже аз го помолих за това.

Фабиен рязко вдигна очи. Кралят и Бонтан стояха на прага на стаята. Лувоа се надигна от стола, но Луи сложи ръка на рамото му, показвайки му, че може да остане седнал.

— Господарю… — започна Фабиен.

— Старателен сте, Фабиен — отбеляза кралят. — Но в случая сте на напълно грешен път.

— Негово Величество ме помоли да играя ролята на критик и на заговорник, Фабиен — обясни Лувоа. — Роля, която не ми е твърде по вкуса.

Кралят се усмихна.

— Въпреки това прекрасно я изиграхте.

— Аха, ясно… — каза Фабиен. — Ловим мухите с мед.

— Почти всеки е недоволен от нещо от време на време — обясни Лувоа. — Аз постепенно започвам да разкривам онези, които действително се противопоставят на Негово Величество.

— Задача, с която се справяте чудесно и вие, Фабиен — отбеляза кралят. — Аз обаче предпочитам да черпя вода от два извора. Колкото до критиките на Лувоа, те често са искрени и правилни.

Лувоа потвърди, кимайки.

— Отначало не вярвах във Версай. Но винаги съм вярвал в моя крал.

— Приятно ми е да знам — каза Луи, — че Фабиен и вие сте като два ангела, кацнали на рамото ми.

Фабиен се усмихна, но думите отекнаха странно в съзнанието му.

Два ангела. Защо тези ангели ми говорят нещо?

— Лувоа — приемете моите извинения и безкрайното ми възхищение.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— И вие приемете моите, господине. А сега да открием чудовището, което пръска отровата си, и да избодем очите му.

— Или очите й.

Тримата излязоха от кабинета на Фабиен, следвани от Бонтан и от няколко души от охраната, и заслизаха по тесните стълби. През това време Фабиен не преставаше да си повтаря наум думата.

Ангел. Ангел. Ангел.

Внезапно се закова на едно стъпало.

— Господарю!

Кралят се обърна към него.

— Вие ми бяхте поверили една мисия преди време — припомни Фабиен.

Бонтан го изгледа мрачно.

— Негово Величество не ви е позволил да говорите.

Въпреки това Фабиен продължи:

— Бяхте наредили да ви предадем убийците на семейство Партне. Убеден съм, че днес мога да го сторя.

 

 

— Всички вън!

Гласът на краля проехтя в салона. Благородниците прекратиха мигновено играта на карти, залозите и клюките. Всички се извърнаха едновременно към краля и към хората от охраната, които тъкмо влизаха.

— Да затворят вратата след тях!

Мъжете и жените оставиха незабавно картите и чашите с вино и излязоха възможно най-дискретно от салона, споглеждайки се нервно. Монкур се отдели от Касел, все едно не искаше да ги виждат заедно, и също като останалите се насочи към вратата с безгрижна усмивка на уста.

Но Луи вдигна ръка.

— Ти остани, Монкур.

Монкур замръзна на място. Другите благородници излязоха и вратите се затвориха след тях. Луи го погледна ледено, с каменно изражение, заповядвайки му да се закове на място.

— Господарю — каза Монкур, покланяйки се, — всеки ден отправям молитви за Нейно Височество.

— Вярваш ли, че Бог те чува?

— Не знам, господарю. Иска ми се да е така…

Луи се доближи до Монкур и попита със заплашителен глас:

— А ангелите?

— Ангелите?

— Виждаш ли ги сега?

Монкур погледна въпросително към Фабиен за някакво обяснение.

— Аз… Не.

— Чувал съм, че в сетния си час мнозина виждат ангели — заяви Луи, посочвайки с брадичка колана на Монкур. — Преди да бъдат убити.

Мъжът отвори уста, но не издаде никакъв звук.

— Стража, вън! — изрева Луи.

Мъжете незабавно напуснаха салона и мълчаливо затвориха вратата.

Останал сам с Фабиен и Монкур, Луи се приближи още по-близо до своята плячка. Полюшна глава отзад напред, като змия.

— Шарлот дьо Партне е видяла ангели. И други също след нея. Прекалено много хора се простиха с живота си по моите пътища. Твърде много придворни. Направиха опит да посегнат и на мен дори. А сега, Нейно Височество, скъпата ми Анриет агонизира в моето легло.

— Не знам за какво говорите, господарю.

— Което те прави лъжец, Монкур.

— Не, господарю. Аз съм верен приятел на краля.

— И „неприятелят на краля трябва да го накара да повярва, че той му е приятел“ — припомни Фабиен.

Луи мина край Монкур и отиде до камината. Монкур се обърна към Фабиен и насочи обвинително показалец към полицейския началник.

— Вие… вие сте идиот! Обвинявате мен? Вие сте…

— А вие… вие сте убиец!

Кралят грабна един ръжен и удари с него Монкур по главата. Монкур нададе вик и падна на пода с окървавено лице.

— Бий се!

Монкур се закашля, задави се, изпръхтя.

— Вие си отмъщавате на погрешния човек, господарю.

— Аз пуснах вълка в кошарата!

Монкур застана на колене.

— Аз спасих Нейно Височество от сигурна смърт!

Сърцето на Луи затуптя бързо-бързо, душата му изгаряше от ярост.

— Ти си послужи с нея, за да си възвърнеш моето благоволение! После нареди да я отровят! Ти уби много хора, за да стигнеш до мен! Знам, че си бил ти, Монкур, защото те са видели ангелите на колана ти!

Монкур стана, едва си поемаше дъх, изплю кръв, после пъхна ръка в куртката си.

— Никога не съм желал да навредя на…

— Лъжа! Знам, че онзи, който се опитва да ме отслаби, убивайки моите близки, е същият, който посегна на живота на скъпата ми Анриет! А след това ще се опита да убие и мен!

Луи развъртя отново ръжена и го стовари върху ръката на Монкур. Камата, която измъкна изпод куртката си, прелетя през стаята. Монкур допря счупената си ръка до гърдите и изръмжа. Грабна със здравата си ръка един стол и го хвърли по краля. Луи изгуби равновесие и падна по гръб, главата му се удари в ръба на една маса. Монкур се втурна към вратата.

Фабиен вдигна от пода камата на Монкур, хвърли се след него, побеснял, и заби дълбоко острието в рамото му. Монкур се вкопчи в пръстите на Фабиен, изви ги, грабна камата и я насочи към полицейския началник.

Фабиен изрева и извади от канията своята кама. Двамата мъже започнаха да кръжат един около друг. Отблясъците от огъня в камината играеха по камите, ненавистта искреше в погледите. Монкур се хвърли към Фабиен, но той го отблъсна. Монкур изрева, отскочи встрани и отново се хвърли към Фабиен.

Все още на пода, Луи, който си беше прехапал устната, изплю кървава храчка и се хвана за ръба на масата. От силната болка му се зави свят, но умът му беше съвършено ясен и остър като бръснач. Успя да събере сили и да се изправи на колене.

Монкур и Фабиен се биеха настървено, въртяха се и се нападаха, умел боец срещу умел боец, неукротима ярост срещу неукротима ярост. Докато двамата мъже чупеха масите и разбиваха стъкларията, Монкур се опитваше да привлече противника си по-близо до краля.

— Стража! — изрева Фабиен.

— Не! Вратите ще останат затворени — нареди Луи, все още на колене.

Фабиен отклони за миг поглед към краля и Монкур се възползва — хвърли се напред и заби камата си в корема на полицая. Фабиен залитна, вкопчи се в облегалката на един стол, за да се задържи, и кръвта напои дрехата му. Остана прав, борейки се с гаденето, което предизвикваше раната му.

— Добра идея, Монкур — поздрави го Луи.

Монкур се обърна. Кралят беше отново на крака, стиснал в юмрук ръжена, по изражението му се виждаше, че е решен да убива.

— Убий го и после убий мен. А след това обвини него. Аз на твое място бих сторил точно това. Само че трябва да се биеш открито. А твоят проблем, Монкур, е, че никога не си бил открит човек. Сега е последният ти шанс. Сега ти се представя възможност да убиеш един крал.

Монкур се усмихна накриво.

— Що за крал е този, когото ще унищожа? За мен вие сте като всички останали. Всички сте еднакви. Вашата слава е винаги на първо място. Говорите за светлина и за небесни мечти. Но имате черна душа.

Змията се готвеше да нанесе своя удар.

— Вие пропускате нещо, Монкур — нощта е най-тъмна преди зазоряване.

Луи хвърли ръжена и уцели Монкур право в ребрата. Той залитна, губейки равновесие, и кралят го блъсна към една маса. Монкур направи крачка встрани и преобърна масата, замахна с камата, едва не прониза гърлото на краля, който успя да избегне удара.

Луи и Монкур се блъскаха в стените и в мебелите на салона, вкопчени един в друг като зверове. Яростта им беше безкрайна, жестока и фатална. Чувстваха се способни да избегнат и най-коварните удари и да намерят сили да продължат да се бият. Кралят и неговият враг. Предаден и предател. И в мига, в който Монкур се хвърли с главата напред, за да избегне един страничен удар, кралят замахна с ръжена и го стовари върху главата му с такава сила и ярост, че му разцепи черепа. От раната на Монкур шурна кръв, от ушите и от носа също и той се преви на две.

— Преклони се пред своя крал — измърмори Луи.

Монкур рухна с животински рев.

— Ваше Величество… — каза Фабиен със сетни сили.

Луи се наведе над врага си, без да изпуска от ръка окървавения ръжен.

— Нека му изтече кръвта.

Луи хвърли ръжена.

— Опасявам се, че… — започна с усилие Фабиен.

После изпадна в безсъзнание.

Луи вдигна Фабиен, метна го на рамо и излезе от салона с широка крачка.

— Стража! — провикна се той. — Какво стоите така безучастни?

 

 

Роан и дофинът си играеха на война, въоръжени с тояги. Конете им, завързани на един от крайпътните дъбове, хрупаха падналите листа. Недалеч от тях двама въоръжени пазачи мълчаливо ги следяха с погледи.

— Трябва да се научите да се биете — каза Роан с усмивка. — Защото един ден ще бъдете крал!

Дофинът се изкиска и размаха дървената си сабя към Роан.

— Аз съм кралят! Подчини ми се!

— Като начало трябва да ме победите — весело обясни Роан. — Охо, ама вие сте много здраво момче!

Горското ехо отвърна на смеха им. Мъжете от охраната също се усмихнаха, без да свалят очи от тях.

 

 

 

Жак теглеше тежка талига. Задмина конюшните и краварниците, заобиколи заграждението с прасетата, слезе надолу по склона и спря до един дълбок дол, пълен с кал и с разтопен сняг. Обърна талигата, тялото на Монкур се изтърколи от нея и падна в общия гроб, в който бяха потънали безброй трупове. Разлагащи се тела, изцъклени очи и празни очни кухини, които се взираха едни в други с израз на изненада, отпечатан завинаги върху лицата им.

 

 

Вратата на залата на военния съвет се отвори и Луи влезе, целият омазан в кръв, но с победоносно изпънати рамене.

Филип изгледа брат си.

— Изглеждаш променен.

Луи си наля чаша вино и отпи няколко едри глътки.

— Разпоредих се господин Маршал да те разпита.

— Тоест имаш дързостта да мислиш, че бих могъл да бъда предател.

Луи остави чашата си.

— Мисля само едно: колкото по-скоро бъдеш оневинен, толкова по-бързо ще се разсеят облаците на съмнение, надвиснали над теб.

— Хайде, повикай го тук. Разсей облаците колкото се може по-бързо.

— В момента е неразположен. Затова отговори ми. Опитвал ли си се да я нараниш?

— Да. При всеки удобен случай.

— С каква цел?

— Наранявайки нея, наранявах теб. А тя на свой ред ме нараняваше заради теб.

— Пожелаваше ли й да страда?

— Никога. На теб ти пожелавах да страдаш. Винаги.

— Защото я изпратих в Англия?

— Защото не изпрати мен! — тросна се Филип, поклати глава и въздъхна.

След малко продължи:

— Спомняш ли си за нашето укрепление?

— За кое по-точно?

— За първото. Не очаквам да си спомняш, но аз го помня. Минаха толкова години. Бяхме дошли тук във ваканция. Ти, Анриет и аз. Бяхме излезли на чист въздух с гувернантката ни и избягахме. Стигнахме много далече, бягахме сред дърветата, смеехме се, продължихме покрай канала. Попаднахме на някаква стара колиба, изградена от камъни и покрита с горски мъх. Ти искаше тя да стане твоят замък, а аз предложих да я превърнем в укрепление. Тогава ти за пръв и последен път се съгласи. И цяла сутрин отбранявахме нашите позиции срещу испанците. Спомняш ли си?

Луи не отговори.

— Анриет намери в калта парче жълт топаз с форма на сълза. Подарихме ти го като признание за големите ти заслуги. Толкова се гордеех с теб. И тя също. Въобразявах си, че ако целият свят се обърне против нас, ние ще отблъснем всеки, който би направил опит да ни навреди. Помнете този миг, ви казах тогава. Никога не го забравяйте — каза Филип, клатейки тъжно глава. — Но ето че ти си го забравил.

Луи издържа погледа на Филип, после бръкна деликатно в едно джобче на сакото си и извади жълт камък във формата на сълза. Постави го на масата пред Филип и излезе.

Филип се взря в камъка с насълзени очи.

 

 

Дофинът се усмихваше, стаен в един храст с дървения си мускет в ръка. Криеше се от Роан, готов да го плени при първия удобен случай. Стоеше свит и наблюдаваше иззад клоните.

Чу пращене на клонки зад гърба си. Обърна се, размахал дървената си пушка.

— Виждам те… — започна той, но не успя да продължи.

Мъж с черно наметало с качулка го грабна и закри устата му с длан. Дофинът зарита във въздуха и се замята, но мъжът го вдигна с лекота. В същия миг детето зърна през растителността друг мъж с наметало, който допря мускета си до главата на един от пазачите и стреля. Видя и как Роан изненада в гръб втория мъж от охраната и му преряза гърлото.

Дофинът продължи да се съпротивява, докато го отнасяха към една малка поляна в гората. Завързаха го, запушиха му устата и го пъхнаха в един чувал. После всички съблякоха наметалата си и отдолу се показаха униформите на дворцовите стражи. Всички до един бяха униформени, с изключение на Мишел, бивш доверен служител на Касел и бивш агент от кралската полиция. Той беше с цивилни дрехи.

— Да се махаме — заповяда той. — Веднага!

Метна през рамо чувала, който се извиваше във всички посоки, и последва хората си през гората.

 

 

Настъпи новият ден. Анриет, все така в леглото на Луи, с подуто лице, дишаше трудно и издаваше от време на време кратки стонове с дрезгав глас. Една прислужница внимателно загърна Нейно Височество с чиста завивка и отнесе старата, която тя беше изцапала. Застанали до Клодин, Луи и Филип гледаха как лекарката опипва с длан челото на Анриет.

— Колко й остава? — попита Филип.

— Не мога да кажа. Но тя изрази желание да ви види двамата — добави Клодин. — Искрено съжалявам, Ваше Величество, Ваше Височество…

Луи кимна.

— Тя помоли да я изнесат в градината сред любимите й цветя.

— Уважете нейното желание — каза кралят.

— Болките й са непоносими, ще бъде истинско мъчение.

Луи се обърна към Бонтан.

— Тогава да пренесат градината тук.

Час по-късно стаята беше превърната в пищна градина с бели зимни рози и сини кученца. Яркорозови теменужки скриваха первазите на прозорците, камината, масите, писалищата и преливаха от вазите, поставени направо на пода. Анриет се събуди и бавно отвори очи.

— Какво става… днес има ли свеж бриз?

Луи направи знак на Бонтан, който завъртя дръжката на прозореца и широко го отвори. Анриет въздъхна, беше толкова бледа, че лицето й се сливаше с възглавницата.

— Има ли по-красиво нещо на света от уханието на цъфналите дървета?

— Да, има. И аз го съзерцавам в този момент — отговори Луи.

Анриет направи опит да се усмихне, но внезапно бе разтърсена от предсмъртен спазъм. Главата й се отпусна върху гърдите и тя застена.

— Страх ме е — промълви тя, след като болката попремина.

— Няма нищо страшно — успокои я Филип.

— Откъде знаете?

— Помните ли нещо отпреди да се родите?

Анриет поклати отрицателно глава.

— В такъв случай няма от какво да се боите.

— Не помня и рая отпреди да се родя.

Нов пристъп на болка я разтърси и тя размърда крака под завивките.

Лицето й се беше изкривило в тревожна маска.

Луи дръпна Клодин за ръкава.

— Направете нещо!

— Няма… нищо не може да се направи повече — успя с усилие да отрони Анриет. — Става ми все по-студено.

Дишането й леко се ускори, но въпреки това беше бавно. Ръцете й се покриха със сини петна.

— Филип, наистина съжалявам… Не съумях да ви обичам, както трябваше.

— Вие вложихте много старание — промълви Филип.

— И двамата сте толкова красиви. Колко… колко различни можеха да бъдат нещата.

— Моля ви, не се изморявайте — примоли се Луи.

— О, Боже мой! — извика тя. — Не мога да дишам от болки!

Луи взе ръката й.

— Болката ще премине, ако повдигнете глава.

— Не искам!

— Позволете да ви помогна — помоли Филип.

— Не искам!

— Анриет…

— Прогонете я! Накарайте я да се махне!

— Да й подложат още една възглавница! — викна Луи.

— Тя не иска да помръдне — отвърна Филип.

— Болката ще премине! — заяви Луи.

После видя в очите на брат си неумолимата истина. Студената и жестока действителност. Болката няма да премине. Анриет щеше да страда. И щеше да умре.

Анриет извика, после от устните й потекоха лиги, очите й гледаха безумно. Луи й подаде ръка и тя я стисна. Заби нокти дълбоко в плътта му.

— Не ме гледайте, моля ви! — умоляваше тя. — Искам да остана красива за вас, завинаги. Не искам да ме виждате в това състояние!

Луи сподави надигащото се ридание.

— Вие сте красива. Аз се влюбих във вас в мига, в който ви зърнах.

Филип ги гледаше и по страните му се стичаха сълзи. Той събра всичките си сили и се усмихна на жена си, нямаше друго какво да й даде.

В стаята влезе Босюе.

— Изгонете го! — кресна Анриет.

— Анриет… — каза Филип.

— Още е рано за него!

После тя отново извика и викът й сякаш излизаше от дълбините на ада.

— Да й дадат нещо против болките! — кресна Луи.

Клодин наля нещо в една чаша и го поднесе към устните й. Анриет успя да изпие няколко глътки, но след малко повърна всичко. Започна да се дави отчаяно, не можеше да си поеме дъх.

— Гърлото й се свива — каза Клодин.

— Разширете го! — извика Луи.

Филип сложи длан на рамото на брат си.

— Братко…

— Какво трябва да се направи? — извика Луи. — Нещо трябва да се направи!

Смазана от обзелия я ужас, Анриет сякаш потъваше, давеше се в течността, която нахлуваше в дробовете й.

— Донесете най-сетне възглавницата! — викна Луи.

Двамата братя повдигнаха Анриет, за да подпъхнат възглавницата под главата й. Давенето спря.

Босюе застана от другата страна на леглото, направи кръстния знак и започна да мълви молитвата за последно причастие. Луи стискаше юмруци, идеше му да удря, да убива, да убие онова, което убиваше любовта му.

— Оставете ме… да живея — промълви Анриет.

— Любов моя — каза Луи.

— Вече трябва да престанеш да се бориш, любима — каза Филип.

Анриет направи опит да прекара език по напуканите си устни.

— Оставете ме да се изкъпя в езерото и да почувствам топлината на слънцето — каза тя, поглеждайки към Луи. — Оставете ме да почувствам топлината на слънцето върху кожата си.

— Ще я почувствате — каза Луи.

— О, Господи, приемете ме!

Анриет се задъха, задави се и притихна.

Луи и Филип се погледнаха, разплакани. Надвесиха се над леглото.

Анриет отвори очи, погледът й стана стъклен, блуждаещ.

— Чуйте… Чувате ли? Цветята… Те пеят.

После тя отново се задави, потрепери и от устните й излетя последният й дъх. В знак на уважение свещеникът понижи глас при последните слова на молитвата.

Филип избърса сълзите, които обливаха лицето му, и хвърли мрачен поглед към брат си, поглед на тревога и омраза. После излезе, без да се обърне.

 

 

Фабиен се събуди на походното легло в кабинета си. Стомахът го болеше, ръцете му трепереха. Гърдите и коремът му бяха в превръзки, ръцете му също. Направи опит да се надигне, но болката незабавно го принуди да остане неподвижен.

После си даде сметка, че не е сам. Извърна глава и видя Софи, изправена до писалището му.

— Боли ли?

— Какво правите тук?

— Дойдох да ви помогна.

— Струва ми се, че бяхте арестувана.

— Вече не съм. Къде е майка ми? Къде е тялото й?

— Държите се неподобаващо.

— Вие също. Би трябвало да станете прав в присъствието на дама.

Фабиен стисна зъби и се изправи с цената на огромно усилие.

— Нуждая се от вашата помощ — заяви той, отпускайки се на стола зад писалището. — Трябва да напиша едно писмо.

Софи му подаде перото. Той протегна ръка да го вземе, но тя го дръпна.

— Защо убихте майка ми?

— Не съм я убил. По дяволите, перото!

Софи поклати глава.

Фабиен се изправи на крака, събра сили и тръгна към вратата. Цялото му тяло крещеше от болка. По дяволите, след като не може да напише писмото, ще предаде посланието лично.

Той потърси краля в залата на военния съвет, но там беше само Бонтан.

— Вие сте ранен — каза Бонтан при вида на окървавените превръзки. — Оставете на мен…

— Чуйте ме — каза Фабиен, пренебрегвайки тревогата на камериера. — Има само двама души, които се движат свободно от кръга на краля към външния свят и обратно. Но само единият от тях никога не е повишавал тон на краля.

— Това са братът на краля… — започна Бонтан.

— … който често го критикува. Само че ние не обърнахме внимание на този, който ни беше пред очите. Роан.

— Най-старият приятел на краля.

— Той възнамерява да го премахне, както премахна Нейно Височество.

— Вие казахте, че виновникът е Монкур.

— Той е избил мнозина, но не и нея.

— Откъде тази убеденост?

— Един ден кралят ме предупреди, че враговете му се стремели да убият най-близките му хора. И Монкур искаше да ми каже същото. Затова трябва да се погрижим за безопасността на краля, на кралицата и за вашата безопасност.

Бонтан пребледня и устата му се изкриви от ужас.

— О, боже мой…

— Какво има?

— Синът на краля. Дофинът! Роан го заведе на лов.

— По чия заповед?

Но Бонтан не отговори.

— Повикайте стражата! — извика той, отваряйки шумно вратата.

Придружен от двама гвардейци, Фабиен тръгна по коридора, който водеше към стаята на Роан. С един ритник изкърти вратата. Стаята беше празна. Вътре беше само камериерката Мари, просната напряко на леглото, шията й беше прерязана от ухо до ухо.

 

 

В стаята на краля придворните, наредени според йерархията, отдаваха последна почит на Анриет. Тялото й бе положено на леглото, косата й бе закичена с рози и теменужки. Дамите тихо плачеха, мъжете се покланяха. Луи и Мария-Тереза бдяха до леглото, изказваха благодарности на посетителите, застинали в кралски стоицизъм. Касел се колебаеше, ръцете му трепереха, челото му бе мокро от пот. Той погледна към Шевалие, който му отвърна със стоманено студен поглед.

Филип влезе в стаята, разблъска присъстващите и дръпна Шевалие за ръката.

— Тръгваме си — каза той — и никога няма да се върнем тук.

Двамата се насочиха към вратата, съпроводени от разтревожените погледи на придворните. Луи заедно с трима гвардейци веднага им препречи пътя, за да не могат да излязат.

— Извинете — каза Филип.

— Не позволявам — заяви Луи.

— Аз не искам позволение. Аз се махам.

— Дръзваш да ме предизвикваш в такъв ден?

— Знам какъв ден сме.

— Ние сме в траур.

— Аз нося сам моя траур.

Луи погледна брат си, после Шевалие, после отново брат си. Придворните не сваляха очи от тях. Луи понижи глас.

— Пак ще се ожениш, скъпи братко.

— Искам само да живея.

— Това е твой дълг.

— Колкото до дълга, платих си, че и отгоре.

— Заставаш срещу мен, така ли?

Филип изкриви лице с отвращение.

— Правя го с удоволствие.

— Способен си да жертваш бъдещето си с едничката цел да ме накараш да страдам?

— Да жертвам? — отвърна Филип. — Знае ли кралят какво означава да жертваш?

Той заобиколи Луи, теглейки Шевалие след себе си. Луи кимна и гвардейците се отстраниха, за да дадат път на двамата мъже.

— Знае ли кралят какво означава да жертваш? — промълви Луи. — Прекалено добре го знае.

 

 

Кралят се оттегли от бдението и нареди на един лакей да оседлае коня му. Топло облечен, защото денят беше студен, той прекоси градините и стигна до един път, който водеше към кралската гора. Тук спря и се обърна да погледне двореца, толкова огромен и прекрасен в сравнение с този от преди години. Но строителните работи продължаваха и имаше още много за правене. Животът на краля се състоеше само от безкрайни тревоги, разочарования, загуби… Заръмя студен дъждец. Луи примига, за да сдържи напиращите сълзи, отказваше да плаче.

До слуха му достигна чаткане на копита. Луи се извърна на седлото. Може би Филип бе осъзнал грешката си и идваше да го помоли да му прости. Не беше той, към него яздеха Фабиен и Бонтан.

Луи вдигна предупредително ръка.

— Не желая да бъда безпокоен.

— Господарю — каза мрачно Бонтан, дръпвайки поводите на коня, за да го удържи. — Налага се да дойдете, веднага. Дофинът…

— Той е с Роан — отвърна кралят. — На урок по езда.

— Господарю — продължи Бонтан, — намерихме ботушите на вашия син в гората на Марли. Всички мъже от охраната, които ги придружаваха, са убити. Опасяваме се, че…

— Бил е отвлечен — намеси се Фабиен.

Луи пришпори коня си и тримата мъже се отдалечиха в галоп.

 

 

Разстроена, госпожа Дьо Монтеспан обикаляше из коридорите на двореца и отчаяно търсеше краля с надежда да намери утеха в прегръдките му. Тя отваряше вратите една подир друга и бутайки третата врата, водеща към преддверието на кралските кухни, попадна на Никола Ла Ру, новия главен опитвач на кралските ястия, който лежеше проснат на една маса, извърнал лице встрани. Очите му бяха червени и широко отворени, лицето подпухнало. Беше повърнал нещо черно, което бе текло от устата му по масата и бе прокапало на пода. Рояк мухи се трупаха върху вонящата маса и лакомо се угощаваха.

 

 

Снегът продължи да се сипе през цялата нощ. Вълците и катериците се свряха в леговищата и в дупките си. Селяците се прибраха у дома при жените си край запалените огнища. В калния ров, в най-затънтените покрайнини на двореца, гниеха вкочанени трупове. Най-отдолу в тази човешка кланица една ръка спазмодично трепна, пръстите заопипваха наоколо, един крак се раздвижи. После Монкур се изправи цял-целеничък и се измъкна с усилие от телата, които го затискаха. Отвори широко уста и дълбоко пое огромна глътка свеж въздух.