Елизабет Маси
Версай (3) (Мечтата на Краля Слънце)

Глава 3.
Лятото на 1667

Кралският бръснар беше сръчен, дребен мъж с остър нос и уверени движения. Той подстригваше и разресваше брадата на Луи изключително старателно, изчеткваше грижливо случайно попадналите косми върху копринената му риза. Бонтан стоеше, изправен до тях, на ръце с новото бродирано манто на краля. Беше слънчева сутрин и светлината, проникваща през прозорците, рисуваше деликатни шарки, които танцуваха по стените, по картините и по гоблените.

— Ваше Величество — каза Бонтан, — височайшите пратеници на Асиния чакат вече месец да ги приемете на аудиенция. Те идват от много далече. Господин Колбер е дълбоко разтревожен, опасява се да не си заминат, без да успее да се договори с тях.

Луи подсмръкна. Бръснарят затрака с ножицата.

— Аз какъв съм според вас, Бонтан? Милостив? — попита кралят.

— Когато пожелаете.

— Отмъстителен?

— Ако положението го изисква.

— Този, който е станал за всички всичко…?^[1]

— По равно и без да прави разлика.

Луи умислено кимна в знак на съгласие. Бръснарят го изчака отново да застане мирно.

— Като крал, да. Само че аз ви питам, като човек.

— Вие сте едновременно и двете — отговори Бонтан. — Двете са неразривно свързани.

— Изпращайки брат си на война, аз го правя в качеството си на крал. Ако той загуби живота си, ще го оплаквам като човек. Като човек бих желал да спечеля симпатиите на хората. Като крал това се оказва невъзможно.

— Вие имате вечното ми уважение, Ваше Величество.

— Мислите ли, че имам и това на Монкур?

Бръснарят направи крачка назад и се поклони. Беше приключил. Луи стана от стола, Бонтан му помогна да облече мантията. Кралят се полюбува на отражението си в огледалото с бронзова рамка, което стоеше на скрина.

— Мразят краля както за лошите, така и за добрите му дела — заяви той. — Убеден съм в това.

След няколко секунди Бонтан наруши мълчанието.

— Тази дреха ви стои много добре, Ваше Величество.

Луи се обърна отново към огледалото, взря се дълбоко в очите си, сякаш да види какво се крие там. Огледалото отразяваше един решителен, могъщ и самоуверен образ на крал.

 

 

Лувоа беше доволен, че се намира навън, на въздух. Независимо от високия си ранг в двора, той обичаше шумовете и уханията на природата. Сега се разхождаше в една от залесените части на парка и дишаше с пълни гърди, стараейки се да укроти обърканите мисли, които се блъскаха в главата му, когато чу леко шумолене зад едно дърво. Спря, за да види какво е. Вероятно елен или язовец. Нищо подобно, лицето, което се показа иззад дървото, беше на човешко същество, раздърпано и ужасено.

По дяволите!

Лувоа се озърна, за да се увери, че наблизо няма никой, след което се затича към дървото.

— Монкур! Какво правите тук?

Очите на Монкур бяха зачервени от отчаяние и изтощение. Дрехите му бяха мръсни и миришеха на животинска тор.

— Нямам къде да отида — обясни той. — Жена ми и нейните близки отказват да ме подслонят. Тя се е омъжила за мен заради титлата! Сега, след като ми я отнеха, вече не мога да им бъда полезен.

— Съчувствам ви, но не мога да ви помогна.

— Вие сте единственият ми приятел в двора.

— Верният приятел е длъжен да ви каже истината. Времето ви тук изтече. Сега трябва да тръгвам.

Монкур изкриви лице в гримаса. След това подметна гневно:

— Пожелавам на краля добро здраве.

Лувоа понечи да отговори, но се отказа и продължи по пътя си. За миг му се стори, че чува риданията на стария си приятел.

 

 

Удобно разположен в каляската, Луи обърна глава, за да се полюбува на просторната поляна, и нареди на кочияша да спре. „Я да я видим тази работа отблизо!“, каза си той, отваряйки вратичката, за да слезе.

Един млад мъж, красив и елегантен, с кестенява накъдрена коса, прекоси моравата в негова посока, протегнал ръце.

— Ваше Величество! — извика той.

— Скъпи мой Роан. Върнали сте се!

Неочакваната среща с приятел от детството го зарадва, пробуждайки спомен от по-добро и вече отминало време.

— Виждате ли? — попита Роан със закачлив тон. — Винаги правя това, което ми наредите.

Той пристъпи, за да прегърне краля, но се отдръпна в последния момент.

— Липсвахте ми.

— Вие също — отвърна Луи, потупвайки приятеля си по рамото.

— Тук има още повече красиви жени, отколкото навремето.

— Паметта ви изневерява — възрази Луи през смях. — Остарявате.

— Обаче — отвърна Роан, покланяйки се дълбоко — запомних урока и се завръщам при вас пречистен от греховете си. Един нов и предан мъж, Ваше Величество. Надявам се, че съм достатъчно достоен да бъда отново част от двора след толкова време… Много ми липсва старата титла „главен ловец“.

Луи се усмихна, в присъствието на приятеля си се чувстваше отново весел и безгрижен. Двамата се прегърнаха и се отправиха към портокаловите насаждения. Пеперуди летяха във въздуха на слънчевата утрин. Водни кончета потрепваха край тях с прозрачните си крилца.

— Разгледах плановете за конюшните — каза Роан.

— Какво е мнението ви?

— Или имате намерение да увеличите значително ловните си занимания, или сте се заели да строите нещо невиждано досега.

— Замък — отговори кралят.

— По-скоро град! — весело отбеляза Роан. — Пищен, великолепен град, Ваше Величество!

 

 

Аз съм воин. Винаги съм бил воин, каза си Филип, докато се въртеше пред огледалото, оглеждайки с възхищение военната куртка, новия панталон, чорапите и черните ботуши, лъснати с вакса.

— Как ме намираш?

Шевалие скръсти ръце.

— Нали аз те облякох, как мислиш, че те намирам?

Филип се ухили до уши.

— Относно онази работа — продължи Шевалие, — кой би заврял едно джудже в канализацията? Да не би малкото човече да е било тъжно и да се е напъхало там по своя воля? А може би кралицата се е отегчила от него? Може би се е опитвал да поправи кралските фонтани, за да си върне нейното благоволение, и неволно се е заклещил като коркова тапа?

Филип завъртя очи.

— Разполагаш с прекалено много свободно време. Ела с мен на фронта.

— Каниш ме на война? Полудя ли?

— Не на коя да е война.

— Брат ти казва едно, но прави друго. На твое място не бих хранил много надежди. Но ако ти заминеш, аз, разбира се, ще остана тук, за да бъда сигурен, че мястото ти в двора ще бъде запазено до твоето завръщане.

— Сериозно? — каза Филип и тъжно се изкиска. — Моето място!

Шевалие придружи Филип до вестибюла, където го чакаше Анриет, елегантна в дантелената си рокля.

— Изглеждате великолепно — заяви тя на съпруга си.

— И аз му казах същото — намеси се Шевалие.

Филип изпусна една въздишка.

— Не, ти нищо не ми каза.

— Съпруже, има ли нещо ново? — попита Анриет.

— Все още не — отговори Филип през рамо, излизайки със скована походка от вестибюла.

Шевалие и Анриет останаха сами. Младата жена първа наруши мълчанието.

— Може би ще изпратят вас вместо него.

Шевалие сви рамене.

— За мен несъмнено ще бъде чест да служа на моята страна.

— Наистина ли мислите, че не ви вижда такъв, какъвто сте?

— Вижда ме, скъпа моя. И е щастлив от това, което вижда. Тук е разликата между мен и вас.

— Единственото общо между нас е разликата.

— След заминаването на съпруга ви поне ще знам къде да ви намеря.

— Ако почукате на вратата ми, аз няма да чуя.

— И през ум не ми минава да ви търся там. Както няма да отида да търся краля в спалнята на Нейно Величество.

Въпреки че беше по-ниска от Шевалие, Анриет вирна брадичка в опит да го изгледа отвисоко.

— Твърде много намеквате и твърде малко казвате.

Шевалие се приближи плътно до нея и просъска:

— Знам колко обичате да се къпете. Ще ви намеря със сигурност в пристройката до езерото. Доколкото разбрах, тя била любимото място на любителите на природата.

Той протегна ръка да я погали по къдриците, но тя го перна през пръстите.

— Предупреждавам ви, господине!

Шевалие горчиво се усмихна.

— Мен не спират да ме предупреждават, скъпа моя.

 

 

Кралицата стоеше пред прозореца в траурни одежди, стиснала кърпичка в ръка. Толкова дълго бе плакала, че се питаше откъде се взимат всичките тези сълзи. Течеха си, сякаш нямаха край. Насядали покрай нея, потънали в мълчание, придворните й дами репризираха, бродираха, четяха.

Вратата се отвори със замах и кралят влезе, последван от Бонтан. Мария-Тереза го изгледа с кървясали очи, но успя да намери сили да му се поклони.

— Как се чувства моята кралица?

— Много по-добре, благодаря.

Гърлото й бе пресъхнало, гласът й бе дрезгав.

— Сменете си дрехите. Траурът приключи. Време е да се върнете към официалните си задължения.

— Да, Ваше Величество.

Луи погледна през прозореца към пътя отвъд градините.

— Всеки момент ще приемем един гост на двора. Вие трябва лично да го посрещнете. Обсипете го с внимание, дръжте се с обичайната си топлота и грация.

Мария-Тереза примигна.

— Кой е този човек, за да мога да се приготвя? Може би испанец?

Кралят я изгледа остро.

— Давам ви думата си — промълви тя.

— Разчитам на вас.

Преди тя да успее да добави каквото и да е или да го помоли да й отдели поне секунда от времето и от обичта си, от него не остана и следа.

 

 

Монкур избърса сополите и дъждовните капки от лицето си, събра всичките си сили и потропа на портата на големия и внушителен замък Касел. Бурята бе превърнала деня в нощ и всичко, от моравите до дърветата, бе посивяло като пепелта от изтлял огън. Монкур потропа отново, по-силно, отчаяно, под дъжда, който се лееше върху него. Най-накрая портата се отвори.

Той се примоли да го пуснат да влезе.

Час по-късно Монкур седеше на табуретка пред пращящия огън, облечен в чиста риза и панталон. Един лакей го бръснеше с добре наострен бръснач. Скрити в сянката, извън светлината на огъня от камината, се бяха притаили двама яки бандити, Марсел и Тома. Те не помръдваха, вперили очи в Монкур. Само пращенето на огъня, триенето на бръснача по кожата и плющящият навън дъжд нарушаваха тишината.

Касел, аристократ, около петдесетте, умен и як мъж, пристъпи в осветената част от огъня и огледа госта с безизразно лице.

— Какво очаквате от мен, Монкур? — попита той.

Лакеят тъкмо бе привършил с бръсненето и Монкур вдигна очи.

— При буря човек търси подслон под най-голямото дърво. Тук на север никой не е по-могъщ, нито по-решителен от величествения дъб, какъвто сте вие, Касел. Бягам от кралския потоп и моля за вашата закрила, монсеньор. Ще бъда ваш слуга.

— Мой слуга… — повтори Касел, щракна с пръсти и Монкур се изправи на крака.

От сянката излязоха няколко благородници, които обградиха Касел и изгледаха Монкур с поглед, пълен със съжаление, страх и презрение.

— Ето ви го новия закон на вашия крал — обърна се към тях Касел. — Да отнеме без остатък достойнството на един истински благородник. Да омърси репутацията на един мъж, чието семейство е градило основите на страната. До неотдавна всички ние знаехме кои сме, но отсега нататък… отсега нататък ще трябва да представяме доказателства, да просим онова, което ни принадлежи по право.

Благородниците нададоха одобрително ръмжене.

— Това дълбоко ме натъжава. Както всички знаете, аз винаги съм уважавал краля. Сега той заяви високо и ясно: „Аз съм Франция“. Аз обаче заявявам: „Ние сме Франция“. Случилото се с нашия приятел Монкур е послание. И ние съвсем скоро ще му отговорим.

Един лакей донесе флакон с одеколон и напръска обилно Монкур, за да прогони вонята. Друг лакей го среса.

— Това място за забавления насред гората — продължи Касел. — Кралят очевидно е обсебен от мисълта за него. Вторачил се е във Версай и нищо друго не го интересува. Забравил е кой построи тази държава. Ако му отнемем това ново забавление, кралят несъмнено ще се осъзнае. Версай ще придобие предишния си вид, кралят ще се върне обратно в Париж, а ние в нашите земи, към нашия живот.

Касел постави един пистолет на масата до камината.

Монкур хвърли поглед на оръжието, после на Касел.

— Вие искате да убедите краля със сила?

— Той си е изгубил ума. Не съществува друг начин да го вразумим. Искате да ви поставя под моя закрила ли, Монкур?

— Ако го направите, животът ми ще принадлежи на моя сеньор.

Касел бавно кимна.

— Така и ще бъде.

 

 

Изграждането на градините във Версай продължаваше. На една от терасите пред една маса се бяха наредили на опашка хора от простолюдието. Жак, седнал на отсрещната страна на масата, оглеждаше със сериозен вид кандидатите за градинари. Отзад ловният павилион постепенно се превръщаше в кралски дворец, плетеница от скелета опасваше външните му стени, на земята бяха наредени палети с внушителни мраморни плочи, които зидарите си подаваха едни на други.

Един възрастен, дрипав мъж пристъпи напред, клатейки глава, присвил очи, изпълнен с надежда. Жак огледа ръцете му.

— Имам нужда от работници копачи, а не от такива, които да закопавам — подигравателно заяви той, махайки с единствената си ръка. — Тази ръка е поразила поне десет мъже в сражението при Сен Готар.

Жак замахна и зашлеви стареца. Следващият поред беше млад и едър, с яки мускули, светла коса и изпълнен със самоувереност.

— Аз също съм убил поне няколко души — заяви той. — Плавал съм на много кораби в бурни води, с вълни по-високи от планини. Това все трябва да струва нещо.

— Не и за мен — отсече Жак.

Мъжът сви рамене и обърна гръб.

— Чакай! Скелетата — извика Жак след него. — Фасулска работа за един моряк! Имаме нужда от зидари, след като миналата седмица немалко се претрепаха, падайки от високо. Аз ще гарантирам за теб.

И Жак стана и се насочи към скелетата.

— Казвам се Беноа — уточни младият мъж и го последва. — Я ми кажи, приятелю, ти виждал ли си краля?

— Мнозина биха казали, че го познават — изръмжа презрително градинарят. — Аз мога да ти кажа само едно: нямам приятели тук.

 

 

Кралската каляска блестеше, позлатена и украсена с рисунки на ангели, цветя и екзотични птици. Тя спря пред входа на замъка на Луи и няколко лакеи притичаха да поемат юздите на конете и да пуснат стълбичката пред вратичката. Един папагал от вида червена ара излетя от прозореца на каляската и кацна на рамото на един от гвардейците, застанали на пост на входа. Мъжът не помръдна, както повеляваше протоколът, дори когато птицата го клъвна няколко пъти по главата.

Чернокож мъж с величествена осанка слезе от каляската, примигвайки с очи. Това беше принц Анаба от Асиния, на африканския Бряг на слоновата кост. Носеше пелерина в изумруденозелено и алено, син шарф и шапка с пъстроцветни пера, може би принадлежали на птицата близнак на домашния му любимец. Придружаваше го по-малкият му брат Кобина, облечен със същата елегантност. Втора каляска спря зад първата и от нея слязоха група мъже и жени, всички нагиздени в пъстри дрехи с ярки цветове.

Бонтан вдигна ръка, приветствайки ги с добре дошли.

— Принц Асински… Бъдете добре дошли във Версай.

Анаба се огледа.

— Красив дом — отбеляза той с нежен глас.

Бонтан поведе принц Анаба и принц Кобина към замъка, процесията премина по коридорите и стигна до преддверието на кралските покои. Мъжете от свитата на Анаба ги следваха в мълчание, с гордо вдигнати чела. Царедворците се кокореха при вида на гостите и Анаба, с папагала на рамо, иронично се усмихваше в отговор на техните усмивки.

— Точно така — заяви той достатъчно високо, за да го чуят царедворците, — аз съм един черен глупак. Току-що слязъл от дървото. Добър ден, как сте? Мислите ли, че ще ви е лесно да ме измамите? Чудесно. Продължавайте да мислите така.

— Братко — каза Кобина, — не говори толкова високо.

 

Анаба махна с ръка.

— Французите се нуждаят от пари, следователно имат нужда от нас.

— В такъв случай защо ни накараха да чакаме цял месец в Париж?

Коридорът свърши и поеха по друг коридор. Там други царедворци и благородници ги зяпаха с отворена уста.

— Тук не сме в безопасност — прошепна Кобина.

— Хайде стига — отвърна Анаба. — Изтрий това изражение от лицето си. Тук сме в центъра на света.

— Центърът на света ми се струва прекалено бял.

— Ние сме пионери, ние творим История. Те искат да получат това, което притежаваме. И те са като холандците. Да ги оставим да се бият за нас. Без значение кой от тях ще надвие, накрая ние ще бъдем победителите.

Стигнаха до една редица затворени сводести врати, пред които стояха стражи; там ги чакаха Фабиен и помощничката му Лорен. Анаба се наведе към брат си.

— Те ще помнят този момент дълго време след като няма да сме вече тук.

— Повече ме тревожи значението на израза „няма да сме вече тук“.

— Почетните гости на краля — обяви Бонтан, свеждайки почтително глава. — Принц Анаба от Асиния.

— Син на крал Гуафо — добави Анаба, — наследник на Брега на слоновата кост, повелител на Небето. А това е моят брат Кобина.

— Принц Анаба — обърна се към него Бонтан, — моля ви, последвайте ме…

В мига, в който Анаба направи знак на останалите да го последват, Бонтан се намеси.

— Сам. Вашият брат ще остане с господин Фабиен.

— А приятелите ми? — попита Анаба.

Папагалът му разпери криле и кацна на рамото на Кобина.

— Те ще се радват на топлината и гостоприемството на краля.

На свой ред Лорен направи крачка напред. Трите групи поеха в различни посоки, всяка към отредената им среща.

Бонтан въведе Анаба в тясна, пестеливо мебелирана стаичка. Тя имаше само един прозорец, на отсрещната стена една врата и тежка, зелена завеса, закриваща част от стаята. Анаба открехна завесата и зърна ниша с легло. Нещо се кроеше тук и то никак не му беше по вкуса. Хвърли поглед през прозореца и попита с престорено небрежен тон:

— Бонтан, колко далече сме от дърветата?

Чу как вратата се затваря и обръщайки се, видя, че камериерът си е отишъл. Оставил го бе сам в компанията на двама гвардейци. Анаба пристъпи към вратата, но стражите му препречиха пътя.

Какво става? Какво иска…

Вратата се отвори. Кралят, дошъл да го приветства.

Но не, в стаята бе влязла кралицата. Мария-Тереза стоеше изправена насред стаята. Излъчваше благородство и красота. Двамата се гледаха известно време.

— Добър ден, принц Анаба — поздрави го тя.

Анаба се поклони.

— Добър ден, Ваше Величество. За мен е истинско удоволствие отново да ви видя.

 

 

Една покрита каруца, натоварена с бъчви с вино, се движеше с голяма скорост по пътя към Версай. Под покривалото, седнал на една пейка до бъчвите, се поклащаше розовобузест монах. Тръскането на каруцата и скърцането на колелата не му пречеха кротко да дреме. Беше прекрасен слънчев летен ден.

Внезапно силен вик стресна монаха…

— Стой! Товарът или животът!

Монахът преглътна мъчително. Хвърли се на пода, опитвайки да се направи на невидим.

— Вино! — провикна се втори глас. — За краля!

Каруцарят извика нещо неразбираемо и каруцата потегли с оглушителен трясък. Монахът се притисна до бъчвите. Чуваха се чаткания на конски копита, които следваха каруцата, после… каруцата подскочи и се катурна настрана. Монахът се завъртя и се удари в ръба на пейката. Струйка кръв се стече от главата му.

През прозорчето надникна един мъж и се вторачи в монаха. Мъж с орлов профил, свъсени вежди и безизразно лице.

Монкур огледа от глава до пети невъоръжения монах и му пръсна главата с един изстрел на мускета си, направо през прозорчето.

 

 

Бонтан се присъедини към краля и Колбер, които се възхищаваха от фонтана на Бакхус, огромна и изключително красива скулптура, издигната насред езерото сред новозасадените фиданки.

— Ваше Величество — каза Бонтан, бършейки челото си, — заповедите ви са изпълнени.

Луи се усмихна.

— Чух да се говори, че моите добри приятели Партне били напуснали земите си на юг и в този момент пътували към Версай.

Лицето на Бонтан светна.

— Значи, малката Франсоаз ще ни дойде на гости?

— Заедно с мъжа си и с цялото семейство.

— Как лети времето…

Луи кимна.

— Семейство Партне са много уважавани в техния край, където се ползват с голямо влияние. С посещението си ми правят услуга, искат да покажат, че подкрепят нашите планове и желаят да бъдат за пример на останалите благородници. Да напомним на „Газет“ да отрази събитието. Бихме могли също така да наредим да се изсече медал, как мислите, Колбер? Според политическите прогнози очакват ни велики дела.

— „Големите благородници от юга подкрепят краля“ — предложи Колбер. — Ето едно подходящо заглавие.

— Или още по-добре — каза Луи, — „Кралят се радва на подкрепата на благородниците от френския юг“.

Точно срещу тях, до една прясно изкопана морава, бе спряла каруца с оборски тор. Жак надзираваше разтоварването на вонящата маса.

— На това му казвам купчина лайна — отбеляза кралят.

— Лайна от най-високо качество, от конете на Ваше Величество в конюшните в Лувъра — отвърна Жак. — Ваше Величество… — продължи той, но внезапно млъкна и се извърна.

— Казвай — подкани го кралят. — Какво те тревожи?

— Минавайки през гората, се натъкнах на един старец, който печеше на огъня едър плъх близо до един ручей. Отначало си помислих, че е скитник.

— Но после си го разпознал.

— Беше от двора на вашия баща. Сражаваше се за Константен дьо ла Тур д’Оверн.

Луи си спомни и усмивката му угасна.

— По време на Фрондата — каза той. — Ако бяха победили…

— Вие щяхте да сте мъртъв.

— Някой ден — каза Луи — бих желал да науча повече за баща си.

Сетне махна с ръка и пое сам по една лъкатушна пътека, от двете страни оградена с дървета. Слезе до брега на езерото, после до хижата, където знаеше, че го очаква Анриет.

 

 

Тя беше там, в съблекалнята, а придворните й дами стояха в коридора, както обикновено. Тя пристъпи и сложи глава на гърдите му. Той прокара пръст през влажната й коса и тя вдигна лице към него. Колко е красива, каза си той. Моята любима.

— Вие треперите — нежно отбеляза той. — Да не сте се простудили от къпането?

— Не, друга е причината.

Сините й очи гледаха разтревожено.

— Става въпрос за вас. За нас. За него. За Шевалие.

— Вие треперите заради Шевалие?

— Да. Той ме плаши. Начинът, по който ме гледа. Начинът, по който говори за вас. Начинът, по който се възползва от добротата на съпруга ми, за да го манипулира. Моля ви, отпратете ги за известно време. Така ще могат да бъдат заедно, а и ние също.

— Кой цар изпраща своя брат на война?

— Аз бих ги изпратила и двамата.

Луи целуна Анриет по челото, по врата.

— Спомняте ли си, когато бяхте на шестнайсет? Бяхте настъпили една роза и кракът ви се разкървави.

Анриет леко се усмихна.

— И вие започнахте да целувате пръстите на крака ми.

— Успях ли да успокоя болката?

— Мигновено.

— Бих желал да знаете едно нещо — каза Луи, спускайки ръце по гърба на Анриет и обгръщайки с длани нежните й задни части. — Аз ще успокоя и най-малката ви болка. Що се отнася до Шевалие, няма от какво да се страхувате, никога. Аз съм вашият щит.

Анриет притаи дъх и се изви в дъга, притискайки силно тялото си до тялото на краля. Луи сложи ръка на корема й, после я плъзна надолу и я погали между бедрата. Тя затаи дъх и промълви:

— Вие… ще ме защитавате от вълните.

— Дори когато ни заливат, любов моя.

Той я грабна в прегръдките си, отнесе я до дивана и допря ръката й до чатала си, за да покаже, че е готов.

— Дори когато приливът ме отнесе.

 

 

Принц Анаба и кралицата стояха сами, един срещу друг в тясната стаичка, като изключим двамата гвардейци. Скачаха от тема на тема, главно разменяха шеги, за да минава времето. После Анаба каза:

— По време на предишното ми посещение ви направих един подарък.

Кралицата кимна.

— Той достави ли ви удоволствие?

Мария-Тереза се замисли за миг.

— Голямо. Благодаря.

— Приятно ми е да го чуя. Това бе важно за мен.

След известно време отвън се чуха стъпки. Гвардейците отстъпиха, за да пропуснат Бонтан.

— Той е готов да ви приеме — обърна се камериерът към принца.

После отвори другата врата, която гледаше към силно осветена просторна зала, пълна с царедворци и благородници. Кралят седеше на голям фотьойл от абаносово дърво, поставен на една естрада. На стената зад гърба му бе окачена златна емблема — ярко слънце, което пръскаше лъчи, с едно лице в центъра. Лицето на Луи XIV. Кралят Слънце.

Мария-Тереза седна до своя съпруг.

— Принц Анаба от Асиния… — каза Луи, — приветствам ви с добре дошъл в моя двор.

Анаба се поклони.

— Ваше Величество, Версай е по-прекрасен, отколкото съм си го представял.

Луи представи Филип, Анриет, Колбер и Лувоа. Всички се поклониха почтително. После кралят погледна Анаба право в очите и каза:

— Вече познавате моята съпруга.

След като приключиха с представянията, Луи и Бонтан поведоха Анаба и свитата му из градините, обяснявайки какво е направено и какво остава още да бъде направено по отношение не само на градините, но и на двореца. Африканците кимаха с глави, силно впечатлени от мащабите на проекта.

— Преди седем години, когато организирах празненство тук — каза Луи, — не разполагахме с достатъчно място да приемем всичките ни приятели. Сега вече няма да е така, понеже ще имаме на разположение четиристотин стаи.

— А… — каза само Анаба.

— Разкажете ни за африканските кралства — помоли Бонтан.

Анаба спря и се намръщи. Погледна първо Бонтан, след това краля и попита:

— Кога ще започнем преговорите?

— Ние действаме по друг начин във Франция — отвърна Луи.

Анаба наведе глава.

— Вероятно съм сгрешил. Би трябвало може би да преговарям с испанците, с холандците или с англичаните. Всички те проявяват голямо желание да обсъдим бъдещето.

Кралят се обърна към своя гост.

— Не ви ли допада нашето гостоприемство?

Анаба кимна в знак на потвърждение.

— То… наистина е голямо.

Луи се разсмя.

— И ще става още по-голямо, както ще се убедите тази вечер.

— И какво ще се случи после?

— После двамата с вас ще седнем и ще поприказваме.

 

 

— Нашият гост Анаба ме вдъхнови — отбеляза Филип, който стоеше пред огледалото и украсяваше военната си униформа с разноцветни панделки и шалове. — Струва ми се, че се нуждая от повече цветове. Боже мой, как ли е прието да се обличаме, когато отиваме на война?

Анриет, заета със своето ръкоделие, отправи към съпруга си поглед, изпълнен с печал.

— След като се налага да заминете, умолявам ви да се върнете жив и здрав…

— Вашият живот ще бъде много по-лек, ако умра.

Анриет направи няколко бода на фустата, която бе поставила на коленете си.

— Знаете, че моите проблеми не могат да бъдат решени. И бих предпочела да не умирате.

— Впечатлен съм от вашето внимание, ангел мой — каза Филип, обръщайки се към нея. — От дете си мечтая да отида на война. А вие винаги сте мечтали за брат ми. Не сме ли късметлии и двамата, кажете. Може би някой ден, в много близко време мечтите ни ще се сбъднат.

След което й обърна гръб, за да се полюбува на отражението си, и не забеляза как сълзите на жена му закапаха върху ръкоделието й.

 

 

— Строителството е спряло?

Луи крачеше в малката стая, долепена до покоите му, а Бонтан, Фабиен и Колбер, неподвижни и напрегнати, чакаха да вземат думата.

— Най-важно от всичко е как ще се представим! Принцът е мой гост, а до момента облеклото му е по-великолепно от това, което мога да му покажа от бъдещия дворец!

— Един товар с мраморни плочи е изчезнал по пътя, Ваше Величество — съобщи Колбер. — Хората не могат да работят, ако няма материал.

— Пътищата гъмжат от крадци, Ваше Величество — добави Бонтан. — Пътищата винаги са били пълни с разбойници.

Луи застина на място с лице, пламнало от гняв.

— Става дума за организиран саботаж!

Бонтан направи усилие да запази неутрален тон.

— Колкото повече строим, толкова повече ще се нуждаем от материали. Колкото повече се нуждаем от материали, колкото повече стоки ще се налага да превозваме до Версай, толкова повече нараства рискът да се случват такива неща.

— Такива неща могат да доведат до бунт! — кресна Луи. — Преди да си дадем сметка, цялата страна ще пламне! Кралските пътища са свещени! Този, който го е сторил, ни обявява война!

— С моите хора ще поставим патрули по пътя — заяви Фабиен.

— Незабавно! — нареди Луи.

След което се оттегли в стаята си, давайки знак на Бонтан да го последва.

Бонтан се приведе към Фабиен и бързо му каза:

— Заради надвисналата военна заплаха не ни достигат мъже. Аз ще се погрижа за пътя. Дворът приема гости. Наш дълг е да сторим всичко, за да удовлетворим исканията на Негово Величество. Вие ще бъдете по-полезен на краля тук. Какво знаем за тези хора от Асиния? Убеден ли сте, че не ни шпионират?

Клепачът на Фабиен трепна. Бонтан може би имаше право.

— Това посещение е много по-важно, отколкото смятате. Най-важната ни задача е да гарантираме сигурността на краля.

— Бонтан — извика Луи от стаята.

— Дори да го опазим от самия нето.

Фабиен кимна.

— Изберете най-добрите от хората ви. Те трябва да се превърнат в мои уши и очи.

С тези думи Бонтан забърза към стаята на своя крал. През прозореца Фабиен зърна нахалния папагал на Анаба; бе кацнал на една балюстрада и го следеше с немигащ поглед.

 

 

Сам в стаята си, Луи стискаше с всички сили облегалката на фотьойла. Сърцето му се блъскаше в гърдите от гняв, дишаше трудно, едва си поемаше дъх. Неочаквано странно сияние изпълни стаята, тя се заклати и потъна в миналото…

Кралят беше в детската си стая, когато майка му влезе при него. Луи видя как малкият му двойник се извръща от прозореца, през който досега бе наблюдавал бушуващия огън навън. Беше висок за своите тринайсет години, но лицето му все още бе запазило мекото и невинно изражение на детството.

Появата на майка му го обърка. Той я обичаше, но не можеше да я разбере.

— Искам да ви представя някого — каза тя.

В стаята влезе една дама. Почти връстница на майка му, с остър орлов поглед и красиво, сладострастно тяло, тя се усмихваше самоуверено.

— Представям ви госпожа Дьо Бове. Тя ще ви обучава.

— Но, мамо — започна Луи, хвърляйки поглед към прозореца, — мъжете отвън…

Майка му вдигна предупредително пръст.

— Не им позволявайте да отвличат вниманието ви. Съсредоточете се върху обучението си.

Тя излезе от стаята. Госпожа Дьо Бове се зае да разкопчава блузата си.

— Какво ще ми преподавате, госпожо? — попита Луи.

Дамата разтвори блузата, свали я и показа гърдите си.

— Наричайте ме Катрин.

— Ваше Величество? Съгласен ли сте? — Гласът на Бонтан се чуваше отдалече, много отдалече. — Ваше Величество?

Споменът избледня. Кралят отново беше тук, в стаята. Обърна се към Бонтан, който очевидно го бе попитал нещо.

— Не знам — отвърна той. — Да, или може би не.

Бонтан изглеждаше объркан.

— Ваше Величество?

Луи изпъна рамене.

— Къде е брат ми?

 

 

Беатрис и Софи се разхождаха в долните градини под лекия дъждец и си говореха за бижута и за платове, когато иззад живия плет изникна Фабиен и едва не се сблъска с тях. Беатрис прикова поглед в неговия, пое си дълбоко дъх и му се усмихна кокетно.

— Госпожа… Дьо Клермон? — каза Фабиен. — Правилно ли съм запомнил? Вече сме се виждали, но за пръв път разговаряме.

— Съвсем правилно, господин Маршал.

— Фабиен.

— Беатрис.

— А тя — кимайки с глава към Софи — е вашата сестра?

— Дъщеря. Казвам се Софи.

Фабиен се ококори, смаян.

— Дъщеря? Вярно?

Беатрис хвърли убийствен поглед на Софи, после зърна в далечината Шевалие, който вървеше по една пътека. Трябваше да говори с него, но в същото време й се искаше да остане за кратко в компанията на Фабиен. Проклета съдба!

— Чудесен ден за разходка.

— Да — отвърна Беатрис, като местеше поглед от Шевалие на Фабиен и обратно и се опитваше да прикрие нервността си. — Приятно ми беше да се срещнем.

Фабиен изглеждаше разочарован от определено грубия начин, по който го отпращаха.

— А, да, добре… приятен ден — измънка той, поклони се и си тръгна. Беатрис хвана Софи за ръката и двете забързаха към Шевалие.

— Майко — каза Софи, като залитна, — мисля, че Фабиен ви харесва.

— Млъкнете вече, сестро!

— Вие ми се сърдите…

Беатрис разтърси ръката на Софи.

— Някой ден ще разберете защо!

Настигнаха Шевалие до един мраморен фонтан. Той театрално ги поздрави:

— Здравейте, братовчедке!

Тримата тръгнаха да се разхождат, следвайки извивките на пътеката, оградена от подкастрени чимшири. Птички излитаха от живия плет и се прибираха обратно в храстите, безгрижно размахали криле.

— Скъпа моя Софи — заяви Шевалие, — нуждая се от вашата помощ, ако нямате нищо против. Изправен съм пред морална дилема. След като една особа, която обожавам, се чука с друга без мое разрешение, не би ли трябвало, за да възтържествува справедливостта, и аз да се чукам с някого по мой избор?

— Престанете с вашите шеги — отвърна Беатрис. — По-добре да си дадем сметка за късмета, който имаме. Толкова семейства се виждат принудени да напуснат двора.

Шевалие сви рамене.

— Нито едно от тях нямаше редовни документи.

— Предполагам също, че нито едно не е имало някой, който да гарантира за него.

— Има закони, на които отсега нататък трябва да се подчиняваме.

Беатрис улови Шевалие под ръка.

— Ние поне имаме вас.

Шевалие погледна учудено Беатрис.

— Защо сте толкова мила с мен?

— Вероятно защото съм глупава — отговори тя с усмивка. — Всъщност знам, че след като ни употребите докрай, ще ни хвърлите на лъвовете, както всички останали.

— Естествено. Но ще бдя над вас, докато приключи този размирен период, бъдете уверена. Най-вече над вас, красавице. — Той погледна нацупено Софи. — Нищо че притежавате грацията на краварка.

Известно време тримата продължиха мълчаливо разходката си. Лабиринтът ги отведе до двореца. Мъже, накацали върху дървените скелета, се трудеха на опасна височина, зидаха, сглобяваха новите части на покрива.

Софи отправи поглед към един светлокос млад мъж с добре очертани мускули, който се бе вторачил в нея. Спря и му се усмихна.

— Софи! — викна Беатрис, която вървеше няколко крачки пред нея.

Дъщеря й я последва с нежелание.

От върха на скелето Беноа проследи с поглед отдалечаващата се девойка и се спусна до дъската, на която седеше Жак и обядваше с хляб и сирене.

— Чух името й! Казва се Софи!

— Все едно да подпишеш смъртната си присъда.

— По-добре е човек да умре в името на нещо, нали?

Жак отхапа залък от хляба.

— Как ти беше името?

— Беноа, господине.

Жак подаде парче хляб на зидаря.

— Моето е Жак.

— Каква работа има един градинар по скелето?

— Оттук наблюдавам от високо очертанията на градината.

Беноа широко се усмихна.

— И формите на момичетата, които се разхождат в нея.

— Внимавай с тези неща. Мисли за бъдещето си.

— Това правя — отвърна Беноа и се замисли. — И в него виждам Софи.

 

 

Филип бе коленичил на една възглавница в залата на военния съвет. Изправен до него, свещеникът редеше молитва за закрила на живота на войниците. По облеклото на Филип не се виждаха нито екстравагантни панделки, нито джувки. Беше ги изхвърлил, не подхождаха на воин, изпълнен с решимост.

Луи влезе безшумно и го загледа. Брат му незабавно усети присъствието му.

— Реших, че ако се подготвя за заминаването си — обясни Филип, без да вдига глава, — ти може би ще го подкрепиш.

— Не разбирам — отвърна Луи.

Свещеникът приключи с молитвата и напусна помещението. Филип се изправи на крака и застана очи в очи с краля.

— Чакам твоите заповеди, братко мой. А когато се уморя да чакам, се моля на Бог за спасението си.

Братята се гледаха втренчено, без никой да отклонява поглед. Усещаше се напрежение, което се носеше като прашинки във въздуха. Братята се обърнаха към масата в центъра на помещението, на която бе разположен макетът на бойното поле. Сега вече бяха изработили далеч по-сложни планове; към предполагаемите позиции бяха добавили войници, коне и бележки със стратегически указания. Луи огледа макета и кимна одобрително.

— Ти кой си?

— Един от конете — отвърна Филип, леко усмихнат.

Луи въздъхна.

— Филип…

— Искаш да бъда сериозен.

Луи продължи да изучава диспозициите, после каза:

— Не се отделяй нито за миг от гвардейците, които те охраняват. Пази си фланговете.

— Ще ти донеса слава. Заклевам се.

— Бог да те пази и да те върне жив и здрав. Тръгваш днес.

— Изчезвай тогава. Бягай при Анриет. Имаш моята благословия. Бог знае, че не се нуждаеш от свещеник за тази работа.

Почака за отговор, но когато такъв не последва, тръгна, без да отрони дума.

 

 

На запад, над дърветата слънцето тихо залязваше. Денят с товара си от подозрения, тъга, ревност и надежди още веднъж обръщаше гръб на света и на Версай. Горските обитатели се прибираха в леговищата си, в двореца палеха свещите.

Седнал на масата, Луи се готвеше да вечеря: пай с лебедово месо, круши, свинско.

— Ако вашите приятели Партне се окажат толкова полезни, колкото ми се иска — обърна се Колбер към Луи, — щом ни посетят и докажат благородния си произход, ще успеем да убедим мнозинството от Южна Франция да склони глава. Ще останат само Северът и Изтокът.

Луи забоде ножа си в пая.

— Кой надига глава там?

— Граф Дьо Касел, Ваше Величество. Половината благородници и от Севера, и от Изтока са му длъжници.

— Следователно той е основният камък на свода. Ако успеем да го извадим, целият градеж ще се срине. В противен случай ще се сринем ние.

— Но той нехае за писмата, които му изпращаме.

Луи стана от масата и отиде до портрета си, окачен над камината — елегантна творба на художника Хиацинт Риго. Вгледа се в тъмните очи, в решителното лице на краля, който властваше над Франция. Над цяла Франция.

— В такъв случай мой дълг е да му изпратя подарък, придружен от заповед да се подчини на нашите закони. Ще бъде принуден да предостави доказателства за благородническата си титла или ще си понесе последствията. — Луи се обърна към Колбер. — Последствия, на които цяла Франция ще бъде свидетел.

 

 

Огромният и величествен замък Касел се извисяваше над хълм, обрасъл с дървета и обвит в сивкавата мъгла на ранната вечер. Касел, Монкур и още няколко благородници си почиваха пред камината в голямата, пропита от влага зала, и обръщаха чаша подир чаша вино. Прекалено хубаво вино за монасите. И достатъчно добро за краля.

— Версайският път улеснява строителството на новата страст на краля — заяви Касел и обърса устните си. — Да го блокираме и планът му ще умре в зародиш. Впоследствие всички ще ни бъдат благодарни. Убеден съм.

Тома излезе от сянката.

— Пристигна кралски куриер с подарък от краля.

Касел разтегли устни в саркастична усмивка. Куриерът влезе, носеше пакет с внушителни размери. Постави го на масата и внимателно го разопакова. Беше портрет на краля.

— Ах, какъв трогателен израз на внимание… — подметна Касел.

Куриерът се изпъна и каза:

— Луи Велики изисква вашето присъствие в двора, както повеляват законът и всеобщата проверка на благородническите титли. От вас се иска да представите доказателство за благородния ви произход.

Касел погледна Монкур и отпи глътка вино.

— Наистина ли… — каза той и впери поглед в чашата си.

 

 

— Няма да излезете с тези дрехи! — сопна се Беатрис на дъщеря си, която влезе при нея в стаята, облечена в скромна светложълта рокля.

Софи погледна роклята, сетне майка си и смръщи вежди.

— Абсолютно неподходящо — отсече Беатрис.

Завъртя се около дъщеря си да я огледа добре, със запалена свещ в ръка.

— Съблечете я. Ще намерим нещо по-подходящо за тазвечерното празненство.

И понеже Софи не реагира достатъчно бързо, Беатрис грубо свали роклята й и я захвърли на леглото. Останала по долни дрехи, Софи скръсти ръце. Трепереше, беше объркана.

— Моля ви, майко, не предизвиквайте скандали.

— Скандали? Напротив, ние трябва да предизвикваме скандали! Трябва да сме сигурни, че ще привлечете вниманието на краля! Ние сме без съпруг и без пари. Ако искаме да оцелеем, трябва да си послужим с онова, което мъжете желаят най-силно.

Беатрис размаха малко огледало.

— Какво виждате?

Софи погледна с едно око отражението си.

— Виждам себе си.

— Себе си? — кресна Беатрис, смъкна гащичките на Софи и девойката остана гола.

Софи направи опит да се скрие зад разтворените си ръце. Беатрис не й позволи. Доближи огледалото до меките, нежни косъмчета на венериния й хълм и каза:

— Погледнете… Дори най-разумният крал на света може да полудее при вида на това прелестно нещо. Може да не бъдете никога кралица, но с това тук можете да живеете като кралица. Освен това сте най-красивата жена в двора.

 

 

Празненството беше в разгара си, когато Бонтан отиде да вземе от апартаментите им Анаба, Кобина и свитата им и да ги поведе из двореца. Те търпеливо чакаха, докато Бонтан отваряше широките двойни врати. Анаба бе убеден, че най-сетне двамата с краля ще седнат да преговарят. Крайно време беше. Но това, което се откри пред очите му, беше толкова неочаквано, че увереността му леко се поразклати.

Бляскаво осветената зала беше пълна с шумни и пияни царедворци. Квартет, съставен от флейта, цигулка, лютня и обой, изпълняваше весела музика, на която някои благородници припяваха, а други се опитваха да танцуват. Насред залата имаше огромна маса с рулетка, веднага се набиваше на очи, че бяха попаднали на място, на което се играеше комар. Гостите залагаха и всеки път, когато рулетката се завъртеше, започваха да подвикват насърчително.

Щом зърнаха чернокожите мъже, застанали на прага, благородниците мигом млъкнаха. Африканците влязоха в залата, някои от тях се насочиха към рулетката, което накара мнозина царедворци да се отдръпнат от масата.

— Не сме добре дошли тук — отбеляза шепнешком Кобина.

— Аз мисля — отвърна Анаба, посочвайки с глава една съседна стая, — че това действително е началото на преговорите.

 

 

В съседната стая кралят, елегантен и величествен, седеше на маса, отрупана с цветя и ястия, в компанията на кралица Мария-Тереза и шепа благородници. На отсрещната страна на масата, точно срещу краля, имаше празна табуретка. Анаба се готвеше да се отправи към кралската трапеза, когато двама гвардейци му препречиха пътя.

Виждайки това, Мария-Тереза докосна краля по ръката.

— Моля ви, съпруже мой, не си играйте с Анаба така — прошепна тя.

Луи вдигна очи, махна небрежно с ръка и гвардейците пуснаха Анаба да мине. Принцът спря до масата и след като го накара да изчака няколко секунди, Луи му кимна, разрешавайки му да седне.

Разговорът постепенно се поднови, шумът отново изпълни залата. Музиката отново засвири и рулетката се завъртя. Застанал до стената, скръстил ръце, Кобина чакаше и се оглеждаше. Анаба извърна глава от краля и насочи вниманието си към играта. След като наблюдава известно време, той се провикна, за да надвие врявата:

— Струва ми се, че схванах правилата на тази игра.

Направи знак на един човек от свитата си, който отиде до масата и сложи на покривката голяма кесия, пълна със злато.

Госпожа Дьо Монтеспан, която седеше на масата на краля, се усмихна, поклати кокетно глава и се наведе към Анаба.

— Вие сте точно моят тип мъж, господине.

После отново се облегна на стола си и подхвърли няколко монети до кесията злато на Анаба.

Шумотевицата, вдигана от пияните благородници, нарасна още повече. Един лакей се приближи до масата на краля и му подаде черен плик. Мария-Тереза се надигна от стола си, за да заложи и тя, но Луи я спря.

— За жалост, тази вечер късметът не е с нас — заяви той, стана от масата и напусна залата.

Мария-Тереза го последва.

Анаба ги изпрати с поглед и отиде при брат си. Залаганията продължиха.

— Братко — тихо каза Кобина, — когато ти посети французите миналата година, ми спомена, че си бил приет от кралицата. За какво си говорихте?

Анаба отправи поглед към вратата, през която току-що бяха излезли кралят и кралицата, и се усмихна.

— За всичко — отговори той.

 

 

— Какво правите? — обърна се Мария-Тереза към краля, когато той я изведе от игралната зала и я поведе към коридора, следван от няколко стражи.

— Печеля играта — отвърна той доволно.

Сърцето на кралицата подскочи от надежда.

— Виждам, че сте в пролетно настроение — отбеляза тя, докато двамата вече крачеха по друг коридор.

— А аз виждам един потънал в кал мъж — изненадващо обяви кралят.

Насреща им стояха Фабиен, Бонтан и куриерът, когото бяха изпратили при Касел, в северната част на страната. Куриерът беше разгърден и целият изкалян.

— Ваше Величество — каза Бонтан, — имам спешно известие, изискващо вашето внимание незабавно.

Кралят погледна Мария-Тереза, тя кимна и продължи, ескортирана от стражите.

— За какво става дума? — попита Луи.

— Касел е отговорил на вашето послание, Ваше Величество — отвърна Бонтан и подаде на краля едно листче, върху което бе залепена с восък една монета.

— „Ето го Вашето доказателство — бавно прочете Луи. — Принос към благородния Ви план.“

— Каква наглост! — възкликна Фабиен. — Може ли да му отговоря лично?

Бонтан поклати глава.

— Ако ми позволите, Ваше Величество… ако го арестуваме, ще осуетим вашия план в зародиш. Да затворим Касел, би означавало да затворим всички благородници заедно с него. Така ще провалим окончателно цялото начинание.

— Позволете ми поне да му насиня физиономията, Ваше Величество… — разпалено заяви Фабиен, изкривил лице в гневна гримаса.

Луи вдигна ръка.

— Отрежем ли нечия глава, друга веднага ще заеме мястото й. Затворим ли го, ще разпалим гражданска война. Видяхме каква цена заплатиха англичаните.

Преди Фабиен да направи нов опит в защита на своята кауза, кралят им обърна гръб и закрачи по коридора, по който бе поела преди малко кралицата.

 

 

Мария-Тереза се прибра в стаята си и се остави в ръцете на придворните си дами. Те съблякоха роклята й, грижливо я прибраха в един голям шкаф, след което я придружиха до тоалетката. Кралицата седна пред огледалото, любимата й придворна дама разпусна кока й и започна да четка косата й.

Каква странна вечер, помисли Мария-Тереза. Но положението много се е подобрило. Изглежда съм си възвърнала благоразположението на Луи, слава богу. Сега, само да можеше…

В този миг го чу. Бе застанал зад гърба й и наблюдаваше отражението й в огледалото.

— Скъпи мой съпруже — каза тя, обръщайки се. Дългите й къдрици бяха разпилени по раменете. — Още не съм се приготвила.

— Това не е официална визита.

Той отпрати с жест придворните дами и отведе жена си до леглото. Нежно я сложи да легне между възглавниците и бавно погали с върха на пръстите си извивките на гърдите й. После слезе надолу, между бедрата й. Тя почувства как се надига в нея дълго потисканата страст и сърцето й буйно се разтуптя.

Какво значение има, че гоблените са толкова ужасни, след като отново се радвам на благоразположението на моя крал!

— Тук съм, за да ви благодаря — каза Луи, развързвайки панталона си и освобождавайки набъбналата си мъжественост.

След което се покатери на леглото и легна отгоре й.

— Защото удържахте на думата си и оказахте гостоприемен прием на нашия гост. Бяхте изключително полезна.

Зърната на кралицата се втвърдиха от милувката на хладния въздух.

— Бих желал да ви направя един подарък.

— С… удоволствие ще го приема — промълви тя. — Готова съм!

— Става дума за една тайна.

Той мушна ръка между бедрата й и пъхна пръст в нея. Тя беше влажна и готова. Той я галеше, проучваше я, тя се задъхваше, дишаше накъсано. Накрая той прошепна в ухото й:

— Дъщеря ви е жива.

Мария-Тереза отвори широко очи от изненада и от радост.

— О, боже мой! — извика тя в мига, в който кралят проникна в нея.

 

 

Анаба дълбоко се учуди, когато кралят го събуди посред нощ. Бе оставил Кобина сам и уплашен и сега седеше до Луи в каляската, която се движеше с голяма скорост през непрогледна и страховита гора. От двете страни на каляската препускаха войници. Отначало Анаба реши, че след безбройните отлагания най-накрая бе настъпил часът двамата с краля да започнат да преговарят.

Сега вече не беше толкова сигурен.

Кралят седеше смълчан в тресящата се каляска и току местеше поглед от Анаба към нощния мрак и обратно.

— Какво бяхте готови да ми дадете? — обърна се към него Анаба, за да наруши мълчанието. — Холандците не се славят с гостоприемство, но в замяна на това имат пари.

Луи запази мълчание.

Какво става? — запита се Анаба.

Каляската продължаваше да препуска по пътя. Най-накрая спря. Дрезгавата светлина на зараждащия се ден проникваше през дърветата. Анаба не видя никакъв град, никакъв замък, нито каква да е друга постройка.

— Къде се намираме?

— Кратка спирка — делово обясни кралят.

Анаба зърна Фабиен, който караше каляската, да скача от капрата и да потъва в гората. Различи в разсейващия се мрак една съвсем малка и неугледна колиба сред дърветата. Фабиен хлътна вътре и след малко отново се появи, влачейки след себе си един плешив и крехък старец. Старецът беше толкова тероризиран, че се беше изпуснал. Устните му спазмодично се свиваха и отпускаха, сякаш се опитваше да каже нещо в своя защита, но страхът го бе парализирал.

— Моят градинар случайно попаднал на този човек при една от разходките си на кон — обясни Луи на Анаба с леден и безизразен тон. — Името му е Константин. По време на Фрондата той се е сражавал на страната на брата на баща ми срещу моето семейство. Вярвал е, че е намерил надеждно скривалище тук, насред гората. Аз обаче никога не забравям нито едно лице.

Докато мъжът стоеше, долепил сбръчканите си длани, молейки за милост, Фабиен извади от джоба си въже, стъпи на един пън и върза въжето на близкия клон. След това накара бедния човек да се качи на пъна и преметна клупа през главата му.

— Бог да ми е на помощ! — ревна мъжът, сграбчи с две ръце примката и се опита да я разхлаби, но Фабиен неочаквано ритна пъна.

Старецът се замята във въздуха, оцъклил очи, останал без въздух.

Фабиен се върна при каляската, покатери се на капрата и размахвайки камшика, подгони конете. Анаба продължи да се взира в стареца, който приритваше с крака от време на време, докато се скри от погледите, погълнат от дърветата и сенките.

— Напред! — каза кралят.

Пътят беше разбит и осеян с дупки. Около час по-късно Луи, Анаба, Фабиен и войникът, охраняващ краля, влязоха в един стар, забутан манастир. Монахиня със сипаничаво лице ги поведе мълчаливо по тесни стълби. Светлинките на свещите трептяха по стените. Малки статуи на Исус и на Дева Мария се взираха в тях със слепите си очи от тесните ниши. Стълбите ги изведоха на площадка с коридор, който водеше към няколко врати. Монахинята спря пред последната, леко почука и вратата се отвори.

В тясната килия седеше друга монахиня с чернокожо бебе на ръце. Детето чуруликаше, махаше с ръчички и риташе с крачета.

Анаба го наблюдаваше с пресъхнала уста. След кратко колебание той пристъпи към детето, взря се внимателно в него. Луи направи крачка напред, приковал очи в принца.

— Холандците имат пари, но нямат никаква власт — заяви той самоуверено с безизразно лице. — Ние притежаваме и двете.

— Защо ме доведохте тук? — попита Анаба.

— За да приключим преговорите.

— Ние дори не сме ги започнали.

— Анаба, ние преговаряме от мига, в който вие пристигнахте във Версай.

Анаба изгледа краля.

— Не ми предлагате кой знае какъв избор.

— Предоставям ви сигурност и приличен дял от нашите приходи. Давам ви и една канонерка за защита на пристанището ви. Вие отсъствате от дома си от доста дълго време, а вашите врагове напредват към столицата.

— Баща ми ще се разправи с тях.

Луи посочи детето с брадичка.

— Виждате ли това жизнерадостно човече? Един приятел ми заяви преди време, че Бог е имал причина да постави този живот на пътя ми. Едва сега разбирам какво е искал да ми каже. Това, че детето е живо, е чудо само по себе си, в някоя друга страна то отдавна нямаше да е между живите. Също както и майка му. Но въпреки всичко, тя е тук. Вие също. Бъдете сигурен в едно… Можете да сключите договор с холандците, с англичаните или с испанците. Можете да сте сигурни, че те ще ви се усмихват и ще ви уверяват, че са на ваша страна. След което ще изпратят своите армии, ще опожарят земите ви, ще избият семействата ви и ще разграбят всичко, което ви е скъпо.

Анаба преглътна с усилие. Ръцете му потрепериха, но той погледна Луи право в очите.

— И вие бихте постъпили по същия начин.

— Аз не. Затова ви предлагам да решавате бързо. Една страна останала без крал скоро ще бъде разорена от войната.

— Без крал?

Луи извади един черен плик от палтото си.

— Научихме, че баща ви е починал. Моите съболезнования… Ваше Величество.

Анаба погледна детето, после монахинята и накрая краля, който каза:

— Светът никога не е това, което е всъщност. Той е само онова, което изглежда. От днес вие сте крал. Трябва да го осъзнаете.

— Вече започвам да го осъзнавам, Ваше Величество.

 

 

Удобно разположени в каретата, семейство Партне пътуваха на север, към Версай и мисълта за предстоящото им посещение при краля ги изпълваше с ентусиазъм. Себастиен, главата на семейството, беше застаряващ войник, но все още красив мъж, русокосата Франсоаз, жена му, притежаваше деликатна красота, която не биеше на очи. Синът и дъщеря им, на шестнайсет и на дванайсет години, се отличаваха с жив и любознателен ум; двамата преливаха от енергия, която изтощаваше и същевременно очароваше техните родители.

Шарлот взе ръката на майка си и усмихната попита:

— Скоро ли ще пристигнем, мамо?

Франсоаз хвърли поглед през прозореца.

— Не мога да ви отговоря, скъпа моя, но…

Бум!

Чу се дрънкане на железа, каретата се разтресе и се закова на място. Себастиен отчаяно се вкопчи в ръкохватката на вратичката.

— Опасявам се, че току-що останахме с едно колело по-малко — заяви той, слезе и отиде при кочияша и единия от пазачите.

Тримата мъже огледаха внимателно каретата, но всички колела си бяха на мястото, невредими.

Пазачът направи няколко крачки в посока към гората.

В този миг се разнесоха два оглушителни гърмежа. Куршумите уцелиха първо пазача, после и кочияша право в гърдите. Двамата мъже паднаха покосени като отсечени дървета.

— Лягайте! Долу! — изрева Себастиен към семейството си, останало в каретата.

Жена му и децата се хвърлиха на пода, ужасени. Третият куршум уцели Себастиен, който се строполи край пътя.

Мъжете, които бяха произвели изстрелите, се приближиха до каретата. Бяха на коне.

— Вземете парите и дрехите им! — нареди единият.

В каретата Франсоаз, невярваща, каза:

— Този глас ми е познат!

Монкур!

В мига, в който произнесе тези думи, тя осъзна, че те решаваха съдбата на семейството й. Монкур надникна през прозореца на каретата, заповяда на Мишел да застане до него и двамата разстреляха от упор ужасените майка и син.

След това Монкур надникна в каретата.

Къде е Шарлот?

Огледа се разтревожено, търсейки с очи най-младата от семейство Партне. Проклета да е! До слуха му достигна леко шумолене, едва доловимо дишане… Обърна се. Девойката бягаше напряко през голямата нива, оттатък дърветата. Монкур вдигна оръжието си и си прицели. За миг се поколеба, гледайки я как бяга, млада, невинна…

Бум!

Шарлот падна сред високите треви. Мишел свали димящия си мускет и изгледа Монкур, изкривил устни в доволна усмивка. Край.

— Хайде, бързо — нареди Монккур. — Давай!

Докато Мишел и Тома събираха дрехите и всичко ценно, което имаше в каретата, Монкур мушна пистолета си под палтото и пое към нивата. Трябваше да намери девойката, да прибере трупа й; заглождиха го угризения. Толкова млада. Стигна до мястото, където бе паднала.

Нямаше я, девойката беше изчезнала.

Жива? О, боже мой… Беше ли още жива?

Мишел изсвири, махайки нервно с ръка.

— Хайде, давайте!

Монкур забърза обратно към коня си.

 

 

Във версайския дворец Анаба горещо разцелува брат си.

— Утре заминаваме — обяви новият крал.

В частния параклис на покоите си кралицата Мария-Тереза бе коленичила пред свещеника.

— Благословете ме, отче, защото съгреших — промълви тя.

В стаята си Луи се възхищаваше на новото огледало в златна рамка, в което се виждаше в цял ръст.

— Венецианците много са се постарали с новото огледало, Ваше Величество — отбеляза Бонтан. — Надяват се, че то ще ви хареса повече от предишното.

Луи кимна и чу гласа на майка си да отговаря вместо него.

„По-добро е.“

В своя замък Касел се взираше в портрета на краля, който му бяха изпратили в дар. Благородникът отпи глътка вино и хвърли картината в пращящите огнени езици, които се виеха в камината.