Елизабет Маси
Версай (2) (Мечтата на Краля Слънце)

Глава 2.
Краят на пролетта — началото на лятото 1667

Не може да бъде. Това просто не може да бъде!

Мислите на Луи препускаха бясно в главата му. Трябва да бе някаква шега. Кошмар! Ужасен номер!

Обаче беше самата истина. Току-що роденото от кралицата дете не стига, че беше момиче, ами беше и чернокожо — истинско африканче.

Бонтан се приближи и пое детето от Масон точно когато Мария-Тереза се надигна, за да го види. Дъхът й секна, тя изплака и се отпусна на възглавниците.

Бонтан уви новороденото в парче платно, бързо напусна стаята на родилката, прекоси съседната стая и излезе в коридора. Една младичка прислужница едва не се блъсна в лакея, част от повивката се отмести и девойката зърна личицето на бебето. Тя потрепери и извърна очи, но твърде късно. Бе видяла това, което никой не би трябвало да види. Навела глава, тя бързо закрачи към друг коридор.

И докато Бонтан с детето на ръце бързаше да го предаде на някоя доверена дойка, Масон продължаваше да стои като закован. Разтреперан, той гледаше ту краля, ту кралицата, ту краката си. Скалъпи някакво много неубедително обяснение относно цвета на кожата на детето.

— Господарю… мисля, че скоро след като кралицата забременя, нейният прислужник Набо неочаквано изникна от нищото и я погледна така, че привлече силите на мрака върху утробата й.

Луи с мъка се овладя да не зашлеви лекаря в лицето. Задоволи се да отговори:

— Трябва да е бил страхотен поглед.

След което излезе с широка крачка от покоите на кралицата и отиде при Колбер, който го чакаше в коридора.

— Детето, Ваше Величество?

Луи гледаше право пред себе си.

— Мъртвородено. Подготвяме погребението. Шивачите пристигнаха ли?

— На път са, господарю. В двора всички говорят само за парада. Ваше Величество, наистина съжалявам за…

Кралят го прекъсна, махайки с ръка, и забърза нататък, крачките му отекваха шумно като ударите на разгневено сърце.

 

 

Фабиен влезе в една отдалечена стая. Там го чакаше помощничката му Лорен, кръглолика жена с безстрастно изражение, която седеше мълчаливо до дойката. Дойката бе грозна и сляпа и от устата й се подаваха само няколко зъба, но нежно припяваше на бебето, което сучеше. Малката очевидно беше в добро здраве. Имаше блестящи очички и не спираше да размахва ръчички и крачета.

Фабиен даде знак с глава. Лорен взе бебето от ръцете на дойката и отиде до вратата. Фабиен я стисна за рамото и пошушна в ухото й:

— В коридора до родилната стая на кралицата е имало една прислужница. Зелени очи, белег на брадичката. Искам името й.

 

 

Шевалие спря Беатрис и Софи в коридора.

— Когато дойдохте за пръв път в двора, помните ли какво ви казах? — попита той.

Беатрис кимна.

— Казахте, че ще ни върнете с лихвата всеки наш жест на благосклонност. Както и да е. Откакто поискахте да разглася лъжите относно вашия интимен русокос приятел, аз все още чакам, нищо че мина доста време оттогава.

Шевалие се усмихна хитро, подавайки й един плик.

— Тази черта на характера ви ценя най-високо, братовчедке. Вие притежавате завидно търпение.

Шевалие се оттегли и Беатрис отвори плика. Софи хвърли поглед над рамото на майка си, за да прочете писмото, което тя извади от него.

Кралят ви кани на частно представяне на облекла от дантела, кадифе и други материи от шивачи и търговци на едро на платове от Сент Оноре. След представянето ще има банкет в тяхна чест.

Беатрис се усмихна. Негово Величество бе забелязал дъщеря й. Една голяма крачка напред за нея и още по-голяма за Софи.

 

 

Мария-Тереза облиза пресъхналите си устни и се надигна с огромно усилие. Луи, застанал до леглото й със скръстени ръце, не направи нищо, за да й помогне.

— Лицето ви е съвсем бяло — отбеляза той. — Пълна противоположност на лицето на дъщеря ви.

— Къде е тя? — попита Мария-Тереза. — Моля ви.

Луи потисна смеха си. Прекоси стаята, спря до бюрото на кралицата, грабна един остър нож за разрязване на хартия и го подхвърли леко, преценявайки тежестта му. Бонтан мълчаливо наблюдаваше сцената.

Луи докосна върха на острието, обърна го, за да го разгледа по-добре.

— Madre de Dios! — уплашено извика Мария-Тереза.

— Всичко, което се случва тук, става достояние на целия свят — каза кралят. — Смятате ли, че ако Вилхелм Орански научи какво е станало тук, ще се поколебае дори за миг да премине нашите граници? Нима би се отнасял към нас, краля, и към неговата държава другояче, освен като към фарс, като към изтъркан, безобиден рефрен? Вашата постъпка не е постъпка на съпруга, нито на кралица. А на предател.

— Вие… вие сте моят крал!

— Отсега съм наясно, че ще трябва да плащам за вашите деяния. Само дето все още не знам колко.

Кралицата долепи треперещи длани и потъна в молитва.

— Dios me ayuda. Dios me perdona!

— Френският, когато ви изнася — подигравателно отбеляза кралят. — Испанският, когато искате да се скриете. Сигурно копнеете за неочаквани посещения… които да ви напомнят за родния дом?

— Тук съм щастлива.

— След като не говорите езика, нищо чудно, че нямате приятели.

— Ако дворът ме смята за идиотка, значи все пак съм достойна поне за съжаление.

— От мен няма да получите нито капка милост… Бонтан!

Лакеят се поклони.

— Нейно Величество изглежда болна. Масон ще се погрижи за нея. Тя ще пази стаята, докато се възстанови и бъде в състояние да се присъедини към нас.

Луи яростно заби ножа за разрязване на хартия в плота на бюрото и излезе от стаята с Бонтан по петите.

След като кралят си тръгна, Набо се покатери на леглото на кралицата и се опита да се сгуши в нея. Тя го отблъсна с един шамар. Джуджето изплака и се върна в своето легло до огъня.

 

 

Следобедът беше топъл и приятен, във въздуха се носеше аромат на разцъфнали дървета. От горните морави човек вече можеше да се наслаждава на новата портокалова горичка, засадена от изобретателния Жак, войникът, станал градинар. Лъскавите им листа потрепваха на лекия ветрец.

Луи обмисляше куп проблеми, докато слизаше по огряната от слънцето пътека заедно с Лувоа и Колбер, следван от Бонтан, Фабиен и няколко швейцарски гвардейци.

— Ваше Величество — подметна Колбер, — ние можем или да водим война, или да построим великолепен дворец, но се опасявам, че не сме в състояние да си позволим и двете.

— Тогава — прекъсна го Лувоа — ще водим война.

Колбер отвърна:

— В такъв случай холандците ще затворят търговските си пътища в Северна Африка и ние ще се окажем с празни ръце.

Лувоа поклати глава.

— Славата няма цена.

— Холандците грешат — отвърна кралят, — а Франция може да благодари за това на моята съпруга.

Той ускори крачка, оставяйки зад себе си Лувоа и Колбер. Бонтан се опита да го настигне, но Луи му направи знак да не бърза.

Министрите и лакеят се спряха, засегнати, и се спогледаха тихомълком, докато Фабиен заповяда на швейцарците да настигнат краля и да го следват на разумно разстояние.

Филип и Шевалие заедно с няколко техни приятели благородници се показаха на пресечката на една алея, оградена с розови храсти. Те се смееха, огрени от слънчевите лъчи.

— Бонтан — обърна се Филип към лакея, вирнал високо пръст, — слуховете потвърждават ли се?

— Слуховете?

— Много добре знаете. Брат ми е наредил да докарат архивите тук. Ще останем ли тук още една седмица?

Бонтан сви рамене.

— Ха — подхвърли Шевалие, изкривил лице в подигравателна гримаса. — Той не чува. Сякаш е оглушал старец.

Бонтан отвърна спокойно, с безизразен тон:

— Не мога да говоря от името на краля. Но кралицата е болна и си мисля, че ще останем тук, докато се почувства по-добре.

— Всъщност защо ли трябва да ви слушаме, Бонтан? Прислужник, който спи като куче в краката на господаря си. Що за мъж трябва да си, за да изпаднеш до такова положение?

Филип и приятелите му прихнаха развеселени. Филип долови намигването на Шевалие към най-красивия член на компанията и усмивката му угасна.

След няколко секунди Бонтан наруши мълчанието.

— Предан мъж, Мосю.

 

 

Следван от охраната си, Луи влезе в просторната градина, в която бяха подредени в стройни редици огромни сребърни сандъци, като във всеки от тях бе засадено по едно портокалово дръвче. Още много работа оставаше да се свърши, докато всичко стане така прекрасно, както той го виждаше, но градинарите усърдно се трудеха, изрязваха болните клони и ги хвърляха в накладения наблизо огън. Зървайки краля, те паднаха на колене. Луи им направи знак да се изправят и да продължат работата си.

Жак надзираваше работата, издаваше заповеди, поглеждайки от време на време в листа, който държеше в ръка.

— Кажи ми докъде стигна нашата работа — обърна се Луи към него.

Жак посочи едно портокалово дръвче.

— Гордея се, че знам точния произход на всяко дръвче, което Ваше Величество е получил. Ето това — продължи той, сверявайки с написаното в листа — е от ботаническата градина на Монпелие. Онова там, от университета в Страсбург. А преди това са били донесени от Арабия и от Китай. — Той погледна краля право в очите. — Да познаваш семката, значи да знаеш корена. А да знаеш корена, значи да познаваш дървото и плода, който ще даде. Така съм в състояние да отделя семето от плявата. И кралят ще получи своята портокалова градина.

Луи кимна удовлетворен и предложи няколко нови идеи. Недалеч от тях, под сянката на една беседка, покрита с бръшлян, беше спрял един царедворец, за да чуе разговора им. Той се обърна към спътника си с думите:

— Изгубени сме, ако не разполагаме с доказателства за нашите титли и за произхода им.

 

 

След разходката сред цветята и зеленината Филип покани елегантните си приятели в своите покои да опитат новите парфюми. Една прислужница прекоси стаята, движейки се покрай стените, а мъжете се настаниха във фотьойлите и на лежанките, готови да поднесат до ноздрите си копринени кърпички, напръскани с разни аромати, и да си ги предават един на друг.

— А това — обясняваше Филип, държейки в ръка парче фин плат, избродиран със златни нишки — е последната новост. Кармелита и лавандула.

Той подаде кърпичката на Шевалие, който я допря до носа си и я помириса с възхищение. Неочаквано един от младите мъже скочи, грабна кърпичката и скоро всички подеха странна игра: всеки се опитваше да вземе кърпичката от ръцете на другия, смееха се, гъделичкаха се и се блъскаха. Този, който я държеше в момента, я размаха, пусна я на пода и излезе от стаята на бегом, останалите го последваха. Филип остана сам, разкиска се и вдигна кърпичката.

В този миг от ъгъла на стаята до слуха му достигна приглушено ридание. Той се обърна натам.

— Извинете ме, Мосю — каза камериерката.

Беше съвсем обикновена девойка със зелени очи и белег на брадичката.

Филип свъси вежди и се доближи до нея.

— Нещо неприятно ли се е случило?

Момичето избухна в ридания, раменете й се тресяха. Филип неохотно й подаде кърпичката и тя си избърса очите.

— Детето на краля — каза тя.

— Да, ние всички сме дълбоко натъжени — заяви Филип.

— Аз… аз видях нещо.

— Не разбирам.

Девойката подсмръкна.

— Детето беше живо. И… кожата му имаше много странен цвят.

Филип се доближи още повече до нея.

— Какви са тези глупости?

— Ваше Височество, умолявам ви. Казвам ви това под пълен секрет и от чувство за лоялност… Моята майка е работила при вас в Сен Клу, затова се чувствам задължена да ви го разкрия. Може би вие ще ми помогнете да отида и аз да работя там?

— А, ето къде си бил! — каза Шевалие от вратата, запъти се към тях с непринудена усмивка и пламенно целуна Филип.

 

Когато принцът се обърна, от камериерката не бе останала и следа.

— Днес всички са в лошо настроение — отбеляза Шевалие.

— Кралят загуби дъщеря си. А аз — племенницата си.

Шевалие повдигна едната си вежда и се зае да изучава ноктите си.

— Да, несъмнено.

— Ти нищо не вземаш на сериозно, нали?

— Не, ако мога да го избегна.

 

 

Портокаловата градина на краля беше разкошна. Ново потвърждение на славата на краля Слънце, нова крачка напред към бъдещето. Сега обаче моментът беше тежък. Министрите се бяха събрали на военен съвет под председателството на Луи. Бонтан, както обикновено, бе застанал встрани, заслушан в разговора, както винаги в очакване, както винаги готов да откликне на най-дребното желание на краля.

— Без да разполагаме с официалните документи — започна Луи, — моят едикт е незаконен. Къде са архивите? Все още ли пътуват?

Погледите на присъстващите се насочиха към Лувоа, който дълбоко си пое въздух.

— Ваше Величество, взето бе решение керванът да се върне обратно.

— Как така? Кой взе това решение?

— Пътят за Париж е опасен, особено в близост до кралските земи, на които се намира този павилион. Не желаехме да поемем риска документите на двора да попаднат не където трябва.

Луи се изправи на крака, опря ръце на масата и се приведе напред. Министрите се свиха в столовете си, сякаш той беше вятър, а те тръстики.

— Но господин Лувоа! Майсторите от гилдията на шивачите пристигнаха живи и здрави. Човек е в правото си да се надява, че един кралски гвардеец ще има същите шансове да оцелее.

— Ние вземаме присърце единствено вашата сигурност — отговори Лувоа. — Служим на Ваше Величество.

— Засега — отвърна кралят.

Луи прочете в очите на Лувоа, че военният министър е осъзнал, че е преминал границата. Настоятелно погледна в очите всеки от министрите си и ги отпрати. В стаята останаха само двамата с Бонтан.

— Ако в бъдеще Лувоа продължава да не си държи езика зад зъбите — отбеляза Бонтан, проследявайки с очи как вратата се затваря, — предлагам да му помогна.

Луи въздъхна.

— Предпочитам честен критик пред лицемерен приятел, Бонтан.

— Господарю, той сякаш умее да изразява единствено своето несъгласие с вас. Неизменно застава на противоположната позиция по отношение на вашите проекти и го съобщава на висок глас.

— В такъв случай нека го прави колкото може по-дълго време.

Бонтан се поколеба за миг, после направи крачка напред. Лицето му бе странно пребледняло.

— Аз… не съм сигурен, че ви разбирам, господарю.

Луи почувства как го залива вълна от гняв. Но не се гневеше на Бонтан, а на нещо друго. Нещо по-дълбоко и по-неясно.

Насочи поглед към прозореца и с усилие смени темата.

— Какви са новините от сина ви?

Бонтан не отговори.

Луи се извърна към него. Лакеят трепереше, капки пот се лееха от челото му и се спускаха по страните му.

— Бонтан?

Лакеят подбели очи и се строполи на пода. Луи се отпусна на колене до него, взе ръката му и го извика по име, отново и отново.

Не може да бъде! Тази мисъл го прониза. Не мога да те загубя тъкмо сега!

Лакеят бавно се връщаше в съзнание, пъшкайки, едва поемайки си дъх. Луи му помогна да се изправи и да седне в един фотьойл, докато прислужниците почистваха кръвта, която бе потекла от главата му при удара.

— Лекарите направиха всичко, което зависеше от тях, за да спасят сина ми — каза Бонтан с дрезгав и разтреперан глас, забил поглед в ръцете си, — но вариолата го отнесе. Взе ми го. Господи… Той прояви много повече смелост, отколкото аз бих могъл да проявя някога.

Луи проговори тихо:

— Мъчно ми е за вас. Приберете се у дома.

— Моят дом е при вас.

— Бъдете с хората, които обичате.

— Аз съм с тях, господарю.

— Ах — каза кралят, изправяйки се на крака. — Бог ме наказва, изпращайки страдания на тези, които са ми скъпи.

— Той ви изпитва, господарю, поднасяйки ви подарък. Единствен Той има власт да избира между отмъщението и милосърдието. Сега той споделя тази власт с вас.

Луи сведе очи, лицето му се смръщи и помръкна.

— Мисля, че Бог е имал определена причина, изпращайки ви това момиченце.

Луи вдигна ръка.

— Стига, чух достатъчно.

— То е здраво, оставете го да живее.

Луи се надвеси опасно близо над Бонтан.

— А после какво? — кресна той. — Отговорете!

— Господарю… аз не мога да предвидя каквото и да било.

— Разбира се, че не можете! Никой не е в състояние да го стори!

Възцари се дълго мълчание. Кралят и лакеят се спогледаха, двама приятели, разделени от огромния океан на социалното си положение. Тонът на Луи поомекна, но запази своята кралска студенина.

— Тайна като тази напомня приливна вълна. Един път тръгнала, тя ще стигне, докъдето поиска, ние няма да успеем да я контролираме. Тя ще помете всичко по пътя си. И ще настъпи краят на света, такъв какъвто го познаваме.

— Господарю — прошепна Бонтан, — аз само исках да кажа…

— Носете вашия траур. Но си знайте мястото.

Луи тръгна към вратата, гвардейците я отвориха пред тълпа царедворци, които чакаха да видят краля. Постоянно висяха тук, чакаха, все нещо искаха. Луи ги изгледа и заповяда с жест да затворят вратата. Застана пред прозореца, постави ръце на перваза и духна по стъклото.

— Господарю — промълви Бонтан, — моля да ми простите.

Покрай прозореца прелетяха птици, разперило криле, волното ято се стрелна през градините и се изгуби из ловните полета в леса. Луи се извърна към своя камериер. По изражението му Бонтан разбра, че господарят му изпитва угризения на съвестта.

— Направете каквото смятате за необходимо — каза той.

Бонтан побърза да напусне стаята, тласнат от прилив на енергия, устремен към нова мисия, изпълнен с нова решимост. Сякаш вече напълно бе забравил за раната на главата си.

 

 

Камериерката подтичваше по площада на Версай, закрепила кошница с хляб на хълбока си; вършеше си работата, но мисълта за детето не излизаше от ума й — поради факта че бе видяла нещо, което не бе искала да вижда, че бе узнала нещо, което не бе искала да узнава, и убедена, че отсега нататък животът й е в опасност.

— Добър ден! — провикна се някой зад гърба й.

Тя се обърна, уплашена, че някой може да допре пистолет в тила й. За щастие беше Шевалие, приятелят на Мосю. Тя мигом се успокои.

Шевалие се усмихна.

— Имате ли пари?

Камериерката отрицателно поклати глава.

— Аз лично имам много. Мислех евентуално да ви дам малко. Бихте могли да ги похарчите, за да отидете при майка си в Сен Клу. Харесва ли ви идеята?

— О, да! Моля ви!

Шевалие сбърчи нос.

— В такъв случай, кажете ми какво видяхте пред родилната стая на кралицата и парите са ваши.

Камериерката се огледа колебливо и през главата й се стрелна мисълта, това вероятно е единственият ми шанс, затова побърза да уточни:

— Първо парите.

Шевалие размаха кесията си, надникна в нея, след което й показа, че е празна.

— Почакайте тук — каза й.

Тръгна си и в този миг камериерката разбра, че е била предадена.

 

 

Мария-Тереза продължаваше да боледува, лицето й бе зачервено, дишаше трудно. Седнала в краката й, една от придворните й дами четеше басните на Езоп на испански, но кралицата сякаш не слушаше. В един ъгъл на стаята Масон и дъщеря му се караха тихо.

— Тя още не се е възстановила — отбеляза Клодин.

— Каквото можахме, направихме. Стегна ли багажа? Трябва да сме готови да потеглим всеки момент.

Клодин хвана баща си за ръката.

— Не мислете за това, татко, или ще се случи непоправимото.

— И ще се случи на мен и на теб, детето ми, освен ако не се задействаме.

Масон грабна една свещ и я размаха по посока на вратата.

— Видяхме, каквото видяхме, не можем да се върнем назад и точно заради това ще ни убият.

Клодин изтръгна свещта от ръката му и ядосано я върна на масата. Отказваше да си тръгне.

 

 

Зад бараките, отредени за прислугата, отвъд кралския ловен павилион се намираше хамбарът, в който складираха бъчвите с вода, зърното и всякакви други неща. Покрай стените притичваха мишки, из ъглите на тавана лястовици пляскаха с криле. В едно от потъналите в прахоляк помещения Фабиен и Лорен бяха застанали до една бъчва, пълна с кална вода. Лорен държеше бебето в прегръдките си.

Фабиен посочи с пръст водата.

— Кръсти я. Докрай.

Едва тогава Лорен разбра защо бяха дошли тук.

— Веднага.

Лорен държеше детето над водата. То се разплака, сякаш молеше за милост.

— Аз… не мога — каза Лорен.

— Спокойно — каза Фабиен. — Можеш.

Той захлупи с ръка ръката на Лорен и натисна бебето под водата. Крачетата му заритаха, но тяхната решителност не беше нищо в сравнение с тази на Фабиен.

— Гледай как животът се бори със смъртта. Оцени мига, който Бог ти дава.

Лорен извърна глава.

— Не, гледай — настоя Фабиен. — Всеки си спомня своя първи път.

Неочаквано в помещението се разнесе рев, отнякъде се появи силует на мъж, размахал високо ръце, с поглед, изпълнен с гняв.

— Фабиен! — изрева Бонтан, блъсна го и извади детето от водата.

Малката се закашля, зарита с крачета и отново заплака.

Фабиен извика, смаян:

— Нашата работа е да опазим краля!

Бонтан притисна детето до гърдите си.

— Вие нямате работа тук!

Фабиен изръмжа.

 

— Какъв е шансът за оцеляване на малката нещастница вън от тези стени?

— Това не е ваша работа. Утре „Газет дьо Франс“ ще публикува известие за приготовленията на погребение, достойно за дете на Негово Величество. В ход е строителството на кралска гробница.

Той излезе, галейки бебето.

— Грешка на краля, без съмнение — заяви Фабиен, проследявайки с поглед отдалечаващата се сянка на лакея.

 

 

— Господин Колбер — поздрави кралят, появявайки се внезапно в преддверието на двореца, където Колбер се трудеше над финансовия регистър, — добавете една месечна издръжка към разходите на кралското семейство.

Колбер вдигна поглед, объркан.

— На чие име да я впиша?

— На ничие. Издръжката не бива да фигурира в регистъра.

Кралят замълча за миг, после добави:

— Не бива да фигурира в нито един регистър.

— Да, Ваше Величество.

— Така. Салонът готов ли е?

— Шивашката гилдия очаква вашите заповеди.

Луи поглади брадичката си и кимна.

— Всички присъстващи благородници трябва да носят френски дрехи. Никакви италиански дантели, никаква английска вълна. Тазвечерното тържество трябва да прослави родните таланти. Съобщете го на всички: весели цветове и бляскави материи. Защото черното съвсем скоро ще ни омръзне.

 

 

В знак на траур параклисът беше целият в черно — хоругвите и олтарът, облеклата на хора и одеждите на свещеника. Мъничкият ковчег с фини инкрустации беше поставен върху черен копринен плат точно срещу църковния кораб. Опечалените благородници слушаха абат Босюе да говори за живота и смъртта с дълбок и благочестив глас.

Скрит зад завесата, Луи наблюдаваше заупокойната служба. Със свити ръце и още по-свито сърце. Не беше прието кралят да присъства на погребение на дете, но Луи държеше да види. Изпитваше нужда да види.

Филип тихо се промъкна и застана до брат си.

— Какво гледаш?

— Приятелите ми са тук, понеже скърбят. Всички останали са тук, за да отпразнуват моята злочестина и за да клюкарстват.

— Детето е мъртво. Какви клюки може да тръгнат?

Луи строго погледна брат си. Какво ли можеше да знае?

— Нямам ни най-малка представа — заяви той безизразно.

Филип надникна иззад завесата и каза:

— В параклиса е прекалено шумно. Дори да не присъстваш на церемонията, те би трябвало поне да ти засвидетелстват почитта си…

— Няма да присъствам. Не мога да го сторя.

— Щом казваш.

— Що за безочие? Протоколът го изисква.

— Всички ние би трябвало да се преклоним пред протокола, братко, вместо да се покланяме на теб.

Луи стисна врата на Филип.

— Да не би да се опитваш да ме свалиш от трона?

— Детето ти е мъртво. Майка му лежи болна, изоставена и трепереща от страх.

— Урок по морал. От мъж, който се облича като жена и се чука като такава.

Филип поклати глава.

— Ако кралицата беше в състояние да го стори, тя щеше да е тук и да оплаква детето си. Ти обаче, без нищо да те възпрепятства, предпочиташ да се спотайваш. Този е единственият урок, друг няма.

— О… — отвърна Луи, пускайки брат си, — всъщност има нещо, което ме възпрепятства, и точно в този момент е пред очите ми.

Пламнал от гняв, Филип тръгна по страничния коридор и влезе в параклиса от задния вход. Прекръсти се без особено усърдие и отиде до Анриет, коленичила на молитвената табуретка точно зад тази на Шевалие.

 

— Как е кралят? — прошепна Анриет, изтривайки една сълза от бузата си.

Филип поклати глава.

— Както може да се очаква.

— Би трябвало да е тук.

— Истинският мъж никога не плаче.

— Пред хората, може би.

— Никъде. Той е неспособен да изцеди от очите си и най-малката сълза.

— Не пред вас, без съмнение. Трябва да си жена, за да го видиш. Сърцето му вероятно прелива от скръб.

— Колкото до сърцето, това е тема на друг разговор, ако изобщо допуснем, че има сърце. Нали така?

Шевалие се извъртя на стола си, обърна се с лице към тях и хвърли предизвикателен поглед на Филип.

— Красив сте, Мосю — заяви той.

После намигна на Анриет. Тя го изгледа мрачно. Шевалие се обърна напред, разтеглил устни в усмивка. Тогава тя сведе глава и неудържимо зарида.

 

 

Докато абат Босюе, устремил очи към небето, започваше господнята молитва, ето какво ставаше в параклиса.

Луиза дьо Лавалиер не откъсваше поглед от малкия ковчег.

Шевалие също се взираше в ковчега, питайки се дали всичко това не е само един голям маскарад.

От дъното на параклиса Монкур се усмихваше на Лувоа, независимо от скръбния случай, събрал ги тук.

А през това време отвъд стените на параклиса се случваше нещо далеч по-странно.

Бонтан, скрит в широка пелерина с качулка, пришпорваше коня си по издълбания и разкалян път, оставяйки Версай зад гърба си. Много левги трябваше да пропътува, преди да стигне до малък манастир, кацнал на склона на един хълм. Пред портата стояха две монахини. Те го очакваха. Бонтан слезе от коня, отиде до тях и разтвори пелерината си. Потънало в диплите на плата и вече вън от опасност, се гушеше момиченцето на Мария-Тереза. Лакеят подаде детето на едната монахиня.

— Благодаря, сестри мои — бяха единствените му думи към тях.

 

 

Лорен се шмугна в един от тесните коридори на кралския павилион с някакъв документ в ръка, който мушна под връхната си дреха миг преди да се размине с един гвардеец.

Фабиен влезе в квартала на прислугата и откри камериерката. Тя беше сама и прибираше нещата си, готвеше се да бяга. Не бяха нужни кой знае какви усилия на Фабиен, за да стегне ръкавите на блузата около врата й, да я покачи на стол, да завърже блузата за една греда на тавана и да ритне стола с крак. Готово. Самоубийство. Просто и очевидно. Преди да изчезне от там, той зърна на леглото една избродирана с цветя кърпичка и я пъхна в джоба си.

 

 

 

Седнала на малкото бюро в стаята си, Анриет беше дълбоко нажалена. Косите й бяха разпуснати, лицето й, мокро и подуто от многото изплакани сълзи.

— Едно мъртво дете — каза тя, потупвайки страните си с носна кърпичка. — Ами ако сега наред е дофинът? А после и Негово Величество?

Седнала насреща й, госпожа Дьо Монтеспан, най-прелестната и най-умната от всички придворни дами, сложи ръка върху нейната. Монтеспан беше красива, висока и стройна, със златистокафява коса и искрящи очи. В стаята имаше и други компаньонки, всяка заета с някаква работа; една замрежваше дантелата на ръкав на дреха, друга четеше, трета кърпеше чорап.

— Вече знаете отговора на този въпрос — тихо пророни госпожа Дьо Монтеспан. — Вашият съпруг ще стане крал, а вас ще направи…

— Не! — заяви Анриет и пусна кърпичката. — Не бих желала да живея в свят, в който няма да го има моят скъп, нашият скъп владетел! А Шевалие… Бог да ни е на помощ. Той и без това внася раздори в двора. Моят брак се състои от трима, а не от двама. Ако съпругът ми стане крал, Шевалие ще ръководи страната с диригентска палка, а съпругът ми ще бъде неговият оркестър.

— Вашият съпруг е добър човек и би бил добър крал. А вие ще бъдете облечена във власт.

— Видях какво може да причини властта на един човек и как тя може да му бъде отнета.

Госпожа Дьо Монтеспан кимна в знак на съгласие.

— За това са виновни английските съзаклятници. А тронът на вашия баща принадлежи на брат ви.

— Докато не му отрежат главата.

— Успокойте се. Хайде да отидем в павилиона да се насладим на красивите неща, изложени там. Всички парижки шивачи са тук. Никога досега не съм виждала толкова много платове.

— Предпочитам да ми хвърлите едни карти.

Монтеспан отново кимна в знак на съгласие. Взе една колода карти таро и я подаде на Анриет. С треперещи пръсти Анриет разбърка картите и ги нареди с лицето надолу.

Госпожа Дьо Монтеспан започна бавно да ги обръща.

— Картите показват миналото, настоящето и бъдещето. Вашето минало е изпълнено с тъга. Но в настоящето ви има един приятел, който е склонен да ви окаже помощ.

— Ако можех да открия този човек — отвърна Анриет, — бих го помолила само за едно нещо: да пази моя крал.

Ръката на госпожа Дьо Монтеспан се позабави над последната карта. Тя прикова очи в лицето на своята млада господарка.

— Той наистина е от голямо значение за вас.

— На света няма нещо, което не бих сторила за него.

Госпожа Дьо Монтеспан се усмихна и обърна последната карта. Беше Смъртта.

 

 

Спомням си…

Баща му, Луи ХІІІ, агонизиращ…

Лежи болен в кралското легло, наобиколен от велможи и от плачещи придворни дами. Очите на стария крал, помътнели и гурелясали, продължаваха да излъчват странна непреклонност и страст.

Изправена до леглото, Ана Австрийска държеше малкия Луи за ръка. Зловонието на смъртта отблъскваше детето, но нейната реалност го привличаше като магнит.

— Кой е? — попита кралят.

— Вашият син — отговори Ана, — Луи Четиринайсети.

Умиращият изгледа Луи смразяващо.

— Не, той все още не е четиринайсети, със сигурност.

— Ваше Величество?

Луи се извърна от прозореца и споменът изчезна. Фабиен и Бонтан чакаха, застанали до масата, на която бе разгънат лист веленова хартия, нашарен със странни символи.

— Досега не съм се натъквал на подобен шифър — каза Фабиен. — Дори блестящият криптограф Росиньол не успя да го разчете.

Луи се обърна към Бонтан.

— Открили сте това в апартаментите на Монкур и той е все още на свобода?

Бонтан кимна утвърдително.

— На свобода, но под наблюдение.

— Изчаквах, исках първо да поговоря с Росиньол, господарю — обясни Фабиен.

Луи се надвеси над листа хартия и го разгледа отблизо.

— Тоест ние не знаем какво е написано тук.

— Съществува една повтаряща се редица символи на този лист и на листа, който открихме в заловените мъже.

— Испанците?

— Опасявам се, господарю, че не можем да бъдем сигурни в тяхната самоличност. Онзи, който е замислил заговора, изобщо не си е поставял за цел той да успее. Било е само генерална репетиция, за да се прецени степента на нашата защита. При една подобна атака някой би могъл да издигне фалшиво испанско знаме, за да ни заблуди. И някой от вашите царедворци е помогнал на заговорниците. Те имат вътрешен съучастник.

Бонтан погледна първо краля, после Фабиен.

— Трябва да привикаме Монкур.

Фабиен поклати глава.

— По-добре да изчакаме и да съберем още сведения, преди да действаме. Този лист е оставен нарочно на бюрото на Монкур.

Бонтан се замисли.

— Тоест възможно е той да не знае за истинската цел.

— Да не би да сте на страната на Монкур? — подметна Фабиен.

— На страната на истината съм — отвърна твърдо Бонтан.

Фабиен се обърна към краля.

— Едно е сигурно, господарю. Против вас има заговор.

Вратата се отвори и лакеят въведе Колбер, който се присъедини към мъжете около масата.

— Смятате, че заговорът е само един, така ли, Фабиен? — попита Луи. — От една страна, ме крадат събирачите на данъци, от друга, испанците искат главата ми, а сега и някаква камериерка е открита обесена. Дали и тя не е била замесена в заговора? Или просто не си е плащала данъците?

Бонтан мрачно погледна Фабиен.

— Както и да е, нейният данък е бил минимален.

— Все пак по-голям от този на който да е благородник — отвърна кралят.

— Благородниците не плащат данъци — потвърди Колбер.

Луи обиколи масата, умислен. След което попита:

— Колко благороднически семейства ще присъстват на празника на модата на парижката шивашка гилдия?

— Всички, които живеят на един ден път оттук, или поне онези, които са били поканени, Ваше Величество — отговори Колбер.

— Потвърдете тяхното присъствие. Както и това на Монкур. В края на краищата важното на капана за мишки не е размерът му…

— … а миризмата на сиренето — допълни Фабиен и Бонтан отново го прониза с поглед.

— Точно така — заключи кралят.

 

 

В кралските конюшни, зад затворената врата на помещението, в което държаха седлата, Лувоа разговаряше тихо с швейцарските гвардейци, които бяха върнали обратно каруцата с архивите. На вратата се почука два пъти, после пак два пъти и накрая един път. Уговореният сигнал.

Един гвардеец отиде да отвори. Влезе Монкур. Скрит под дебелите вежди, погледът му издаваше силен страх.

— Да се срещаме тук е прекалено рисковано — отбеляза той.

Лувоа скръсти ръце.

— Не можем да тръгнем, докато кралицата не оздравее. Кралят отказва категорично.

— Той несъмнено го прави нарочно.

— Голям брой аристократи ще присъстват на парада на модата — продължи Лувоа, — след което ще потеглят обратно към къщи. Ще се възползваме да разпратим нашето послание до всички краища на страната. И то да стигне до много хора, които ще се присъединят към нашата кауза. Ние трябва да попречим на построяването на замъка във Версай. Дори един крал няма властта да спре приливната вълна.

 

 

Шевалие извади шпагата си и нападна, смеейки се. Дяволито усмихнат, Филип парира. На масата бе поставен поднос с плодове и меса, закуска, поръчана от брата на краля, но храната стоеше недокосната.

— Туше! — извика Шевалие, когато събори Филип с шпагата си.

Приближи се, допря върха й до гърлото на Филип и бавно я плъзна по гърдите му.

— Някаква камериерка идва да плаче в обятията ти, твърдейки, че разполага със сведения за новороденото дете на краля — заяви Шевалие с подигравателен тон, достигайки с върха на шпагата малко над чатала на Филип. — И хоп, откриват я мъртва! А на нас ни забраняват да напускаме Версай, понеже кралицата е болна. Питам се какво ли крие брат ти…

За миг играта вече не беше игра. Филип се дръпна назад и погледна Шевалие право в очите.

— Мери си приказките и внимавай с какъв тон говориш.

— В края на краищата, може да се окаже, че детето е живо.

— Нали видяхме как го погребаха.

— Видяхме ковчега. Брат ти те смята за слабохарактерен. За женчо! Ти разполагаш с повече власт, отколкото си мислиш. Възползвай се.

Филип грабна една паста от масата.

— Все пак ние сме от едно тесто. Израсли сме под един покрив. — Той остави пастата и се обърна към Шевалие със светнало лице. Привлече го към себе си и го целуна. — Така си е!

— Какво толкова смешно има?

— Ела! — каза братът на краля. — След като съм женчо, поне да изглеждам като жена.

 

 

Придворните дами на Анриет й помагаха да облече яркожълтата копринена рокля, обшита със скъпоценни камъни около деколтето, която щеше да носи на празника на модата. На Филип, естествено, външният й вид му беше безразличен, освен когато й правеше забележки. Колкото до краля, той…

Вратата се отвори и в стаята влезе Луи, гордо вдигнал глава. Носеше мантия с пера, бродирана жилетка, златно колие и верижка около врата. Косата му бе сресана назад, а очите му искряха от страст.

Анриет сведе поглед, но кралят се обърна към нея с думите:

— Никога не извръщайте поглед от погледа на краля. Особено когато сте толкова красива, колкото в този момент.

Той махна с ръка на придворните дами.

— Оставете ни.

Те побързаха да се оттеглят в съседните стаи. Луи се приближи до Анриет.

— А сега съблечете тези дрехи.

Сърцето на Анриет се изпълни с любов. Страстта се разля по тялото й. Тя се съблече пред погледа на краля, хладният въздух леко успокои пламналата й плът. Застана пред него, гола, готова.

— Говори се за война — започна тя.

— Винаги се говори за война.

Пръстите на краля следваха извивките на гърдите й. Зърната й се втвърдиха.

— Моят съпруг би бил щастлив да воюва.

Луи разкопча ризата си.

— Това ли иска той?

— За нищо друго не говори. Почти.

Кралят съблече ризата и панталона си и привлече Анриет към гърдите си.

— Ако го изпратя в Испанска Нидерландия, може би няма да се върне.

— Подобна славна смърт би му допаднала. Както и на мен.

Анриет усещаше дъха му във врата си, устните му опасно близо до гърдите си.

— Говорите за моя брат — прошепна той.

— Казвам на глас това, което вие мислите, господарю.

Луи погали косата й и се взря в очите й. Погледът му бе дълбок, преливащ от доверие и обич. Повдигна с ръка брадичката й, страстно я целуна. Тя падна в обятията му. В този миг тя му принадлежеше, абсолютно и изцяло. И в този миг смъртта бе забравена.

 

 

Докато кралят и неговата любовница се прегръщаха в уютните покои на Анриет, благородниците се събираха на големия парад на платовете. На огромния, оживен и пъстроцветен базар безброй шивачи представяха изискани тъкани и великолепни мантии, рокли, наметки и панталони. Във всяка стая, във всеки коридор на павилиона бяха наредени манекени в човешки ръст, сергиите преливаха от маски, обувки, парфюми, ръкавици, накити, обсипани с редки скъпоценни камъни. Благородни дами и царедворци, както и господа, живеещи на един ден път от двора, се възхищаваха от приказните стоки. Те се разхождаха между сергиите, опипваха, претегляха на ръка и купуваха. Монкур си взе няколко вида платове. Фабиен се шляеше, преструваше се на заинтересуван от стоките, а всъщност зорко оглеждаше посетителите.

Беатрис и дъщеря й Софи се оставиха да ги носи тълпата. Софи се прехласна пред шапките с пера и ръкавиците. Беатрис бе очарована от възхитените погледи, с които някои благородници следяха Софи.

— Мъжете отиват на война — прошепна тя на дъщеря си, заета да оглежда рокля от златиста коприна. — Тяхното оръжие е шпагата, нашето — красотата. Но целта е една. Завоевание.

— Искам тази рокля — заяви Софи.

— Нужна ти е не само рокля, а и една филигранна гривна и диамантена огърлица.

— А как ще ги платим?

— Остави грижата за тези неща на мен. Твоята задача е да ми доведеш краля.

Внезапно на входа на павилиона настъпи оживление. Всички глави се извърнаха натам. Появи се Шевалие, подръка с Филип, облечен в прекрасна рокля в сребърно и червено и с напудрено лице. Благородниците и благоверните им съпруги замлъкнаха сякаш по даден знак, не знаейки как да реагират. Някои от присъстващите изръкопляскаха, останалите нервно се споглеждаха.

Фабиен се доближи до Филип и му подаде кърпичка, избродирана с цветя. Шевалие го видя и мигом дръпна Филип настрани. Двамата продължиха разходката си из тълпата. Братът на краля пристъпваше изискано, високомерно вдигнал глава.

След малко младите хора се закискаха приглушено, прикривайки се зад разтворените си длани. Този изблик предизвика вълна от смях и възрастните, сконфузени и смутени, започнаха да шушукат помежду си. Но Филип и Шевалие сякаш не ги забелязваха.

Неочаквано се чу силен гърлен кикот, което бързо премина в звучен и неудържим смях. Филип се обърна и се озова очи в очи с войник с избледнял от годините стоманен поглед, на възраст около петдесетте.

— Подигравате ли ми се? — попита Филип, присвил устни.

Войникът се усмихна самодоволно.

— Не мога да се сдържа. Вие сте срам за краля.

През тълпата сякаш премина ударна вълна. Без да изпуска от поглед мъжа, отрядът швейцарски гвардейци направи крачка напред, готов да се намеси.

— Да се подигравате на мен — продължи Филип — е все едно да се подигравате на моя брат. Това прави от вас предател.

— Аз сразих турците при Сен Готар в името на краля. С това ли станах предател?

— Станахте предател, когато отворихте уста.

— С един удар бих могъл да ви поваля. Но с подобна постъпка бих подписал смъртната си присъда.

— Свободен сте да ме ударите безнаказано, имате думата ми. Ударете ме, ако смеете. Страхливец!

Филип насочи предупредително показалец към гвардейците, заповядвайки им да не се намесват. Благородниците се отдръпнаха, отваряйки място за двубоя. Шивачите се засуетиха и побързаха да приберат стоката си на сигурно място. Войникът иронично се поклони и налетя на Филип, сграбчи го с две ръце и силно го блъсна в стената. Филип се закашля, замята се яростно и успя да се откопчи. Замахна и удари с юмрук войника в челюстта. Мъжът залитна, но успя да запази равновесие. Вкопчи се в рамото на Филип и откъсна ръкава на роклята, обръщайки го отново с лице към себе си. Филип се завъртя около себе си и отново нанесе удар в лицето на противника. Онзи сви ръце в юмруци, долепи ги здраво, получи се нещо като боздуган, с който тресна Филип по главата. Братът на краля изръмжа задавено и се строполи на пода, плюейки кръв. Лицето му силно се удари в пода и той усети как бузата му се разцепва. Дишайки тежко, войникът се надвеси над него и оголи пожълтелите си зъби.

Швейцарците се притекоха на помощ, но Филип вдигна предупредително ръка.

— Назад — задавено заповяда той. — Аз му дадох дума.

Гвардейците отстъпиха. Филип избърса кръвта от лицето си, изу обувките си и се надигна, залитайки. Войникът изръмжа, грабна една маша за къдрене от тоалетката наблизо, за да удари отново Филип, но той плонжира и избегна удара. Издърпа една дълга игла от манекена зад себе си и с един скок я заби в окото на своя противник.

Войникът изпусна машата с рев. Замята се, мъчейки се да извади иглата с изпотените си пръсти, и падна на колене. Филип дръпна алебардата от ръцете на един гвардеец и се доближи до ранения. С доволно изражение вдигна тежкото оръжие, готов да нанесе удара.

— Достатъчно! — извика Шевалие. — Надявам се да е разбрал.

 

 

Сами в кралските покои, Луи и Филип стояха лице в лице. Яростта в погледа на краля можеше да се сравни единствено с гнева в този на брат му.

— Можеш да избираш за коя да се оженя, къде да живея, колко да харча — заяви Филип, — но няма да ми налагаш как да се обличам, нито кого да чукам.

Луи сведе глава, това бе предизвикателство към вълка в собствената му ловна територия.

— Всяка твоя постъпка рефлектира върху мен.

— Така ме обличат от тримесечен — отвърна Филип. — Винаги съм бил длъжен да стоя по-долу от теб. Мислиш си, че е трудно да си крал? По-добре опитай да бъдеш брат на краля, поне за един ден! Никога няма да успееш да ме измамиш. Прозрял съм кроежите ти. И знам какво криеш.

— Винаги съм се отнасял към теб с уважение и обич, братко.

— Това ли си казваш, когато чукаш жена ми?

Луи тръсна рамене.

— Все някой трябва да го прави.

— Всичко, каквото имам, споделям с теб. А ти отказваш да споделиш с мен истината. Как тогава да те подкрепям, след като не ми казваш истината?

Луи погледна брат си.

— Има неща, които само кралят трябва да знае.

— Какво стана с детето?

— Не оживя.

— Нима не си даваш сметка, че точно така се ражда мълвата? Мълчанието ти подклажда огъня. Позволи ми да ти помогна. От моите уста никога не е излязло и най-дребното злословие по твой адрес, братко.

Луи горчиво се засмя.

— Не твоите приказки ме тревожат.

 

 

Кралят отново бе събрал генералите и министрите на военен съвет. Макетът на бойното поле бе разположен на масата. Двама прислужници, покачени на стълбички, крепяха големи карти на Испанска Нидерландия. Вражеските позиции бяха отбелязани в червено.

Лувоа се въртеше около масата и сочеше испанските позиции.

— Испанците са издигнали укрепления при Шарлероа, Турне, Дуе и Лил. Генерал Омон има военни подразделения на север. Батальоните на Тюрен са разположени източно от Камбре.

Известиха за пристигането на Филип. Той се появи, сега облечен не като жена, а в мъжки дрехи, мъж с пресни рани, който би могъл да бъде войник. Той се поклони и помоли краля за разрешение да говори, изненадвайки присъстващите министри. Разрешението му бе дадено.

— Трябва да се пресече достъпът до Фландрия откъм големите испански гарнизони на изток: Брюге, Гент, Брюксел и Намюр.

Лувоа тръсна глава.

— За да направим така, както казвате, трябва да отклоним испанците от Турне и от Дуе. А кой ще застане начело на нашите войски? Ние и без това нямаме достатъчно военни.

— Може би ще се намери някой — каза кралят.

Филип хвърли на брат си поглед, изпълнен с надежда.

— Но в интерес на истината, трябва да признаем, че не е напълно готов.

 

 

Госпожа Дьо Монтеспан вървеше по коридора под ръка с Анриет след разходката им в градината. Градинарите имаха голям напредък: огромни нови поляни, дълги редици жив плет, пътеки, цветя и дървета, статуи и фонтани, мраморни пейки, скътани в сенчести ъгълчета. Идеален декор за следобедни женски разговори и клюки.

Двете дами тъкмо стигнаха до вратата на покоите на Анриет, когато насреща им се зададе кралят заедно с Бонтан и няколко гвардейци. Госпожа Дьо Монтеспан и Анриет направиха реверанс.

— Господарю — каза Монтеспан, допряла една ръка до сочните си устни, а другата до сърцето си с надеждата кралят да я забележи. — Приемете моите съболезнования.

Кралят кимна и се обърна към Анриет.

— Получих новини от Лондон от брат ми — прошепна тя. — Холандците се опасяват, че нашето присъствие в Испанска Нидерландия може да се разпростре и в техните земи. Понастоящем те се въоръжават срещу нас. Брат ми смята, че без помощ няма да успеем да се справим с испанците.

Луи се намръщи.

— Кралят, вашият брат, забравя, че съпругът ви е войник, чиито разнообразни наклонности включват и умението да воюва.

— Чудя се — намеси се госпожа Дьо Монтеспан — дали не е заради това, че в тази дейност са замесени мъже.

Луи я погледна и тя се изчерви.

— О, господарю… моля за извинение. Толкова съм бъбрива, понякога не мога да си държа езика зад зъбите.

След секунда колебание кралят прихна и намигна на госпожа Дьо Монтеспан. Добре, отбеляза тя наум. Забелязахте ме, Ваше Величество! Кралят обаче хвана Анриет за ръката и я отведе до покоите й. Вратата се затвори под носа на госпожа Дьо Монтеспан. Няма значение. Моят час още не е дошъл. Още не.

Госпожа Дьо Монтеспан се обърна към Бонтан с най-пленителната си усмивка.

— Едно пиленце ми подшушна, че притежавате една от най-богатите библиотеки във Франция. Да имате случайно екземпляр на „Морски атлас“ на Пиер Грос?

По изражението на Бонтан се видя, че е поласкан.

— Всъщност да, притежавам един екземпляр.

— С най-голямо удоволствие бих го разгледала някой ден — добави госпожа Дьо Монтеспан. — Просто обожавам картите.

 

 

Освежен и зареден с енергия след посещението си при Анриет, Луи разучаваше в покоите си картата на Испанска Нидерландия, която Лувоа му бе донесъл. Двамата обсъждаха сложната военна стратегия, която трябваше да приложат, когато Филип нахълта с пламнали страни и напрегнато изражение.

— Ти ми я открадна! — изрева той. — Ти си присвои моята тактика и му я даде. Цял живот съм мечтал да отида на война. А сега ме лишаваш и от тази възможност. От всички мои излъгани надежди тази без съмнение ми причинява най-дълбокото страдание.

Луи постоя мълчаливо известно време, след което бавно се надигна.

— Попитай ме кой ще ръководи нападението.

От гърдите на Филип се изтръгна отчаяна въздишка.

— Кой, братко мой, ще ръководи нападението?

— Ти.

Филип ококори очи. Невярващ, Лувоа изригна.

— Господарю, вие… вие споменахте, че човекът сигурно още не е готов за това.

Кралят погледна Лувоа в очите.

— Имах предвид вас, Лувоа. — И обръщайки се към Филип, каза: — Поздравления, братко. Отиваш на война.

Изпаднал в шок, Лувоа гледаше как двамата братя си стискат ръцете, когато в стаята нахълта един лакей.

— Господарю! Бързо! Кралицата!

 

 

Следван от група гвардейци, Луи се втурна към покоите на кралицата. Видя я да се мята на леглото, в смачканите чаршафи, обляна в пот. Във въздуха се носеше мирис на кръв и страдание.

Масон бе заповядал на дъщеря си да приготви лапа, но Клодин бе отказала. Тя знаеше, че състоянието на кралицата се дължи на раждането й и че само едно е в състояние да я спаси. Отвори дневника си на страницата със скицата, която бе направила на матката, и го остави на леглото. После отстрани баща си, разтвори краката на кралицата и пъхна дълбоко ръката си в нараненото влагалище на Нейно Величество.

— Боже всемогъщи! — извика Масон.

С разтуптяно сърце Клодин се опитваше да напипа плътната мазна маса.

След като я откри, тя бавно и предпазливо, но с уверено движение я издърпа отведнъж от тялото на кралицата. Беше парче от плацентата, останало вътре след раждането.

Все още в шок, Масон провери пулса на кралицата.

— Вече е по-ясен — прошепна той, — а и кървенето сякаш започна да намалява.

Клодин въздъхна с облекчение.

— Знаех, че това е причината, татко.

— Но не бива да говорим за това пред никого.

— Да говорим за какво?

Въпросът бе зададен от краля, застанал на прага на стаята, заобиколен от Бонтан, Фабиен и няколко гвардейци. Той веднага забеляза окървавената ръка на Клодин и погледна строго Масон.

— Свободен сте — заяви той.

Масон съкрушен излезе от стаята.

— Какво е това в ръката ви? — обърна се той към Клодин.

Девойката изправи глава.

— Плацентата, господарю.

— Така ли успяхте да спрете кръвотечението? Да излъжете мен, е равносилно да излъжете Бог.

— Откъснах я от матката.

Кралят направи крачка напред. Гледаше мрачно.

— Откъде знаехте, че по този начин ще спрете кръвотечението?

— Аз съм акушерка. Обучена съм от баща ми. Но изучавам и анатомия, и медицина.

— Не си спомням да съм подписвал разпоредба, разрешаваща жените да упражняват лекарската професия. Всеки съдия би си представил най-ужасното и би ви осъдил на изгаряне на кладата.

— Ако такава е вашата заповед, господарю.

Луи погледна съпругата си, после отново погледна Клодин.

— Моята заповед е отсега нататък да бъдете край мен, когато става дума за всякакви медицински въпроси. Баща ви ще продължи да изпълнява задълженията си на кралски лекар за пред двора, но единствено вашето мнение ще бъде от значение. Бонтан, проветрете стаята. Освен ако — обърна се той към Клодин — не решите, че е противопоказно?

Успяла да овладее смущението си, Клодин отговори:

— Ако я завием добре, свежият въздух може само да й се отрази благотворно.

Клодин деликатно придърпа нагоре завивката на кралицата и Луи се наведе, за да й помогне да я подпъхнат от двете страни.

— Не се изненадвайте — обясни той и на устните му плъзна лека усмивка. — Слагал съм много жени в леглото.

 

 

Сама в стаята си, Луиза дьо Лавалиер свали ризата си и застана гола пред златното разпятие, окачено на стената. Гърбът й беше нашарен от дълбоки белези от самобичуването, което си налагаше. Тя извади кожения камшик от скрина, шепнешком каза една молитва за живота на кралицата и за собственото си спасение, след което започна да се удря по раменете, докато разцепи кожата на гърба си. Скоро вадички кръв залъкатушиха по тялото й и започнаха да капят на пода.

 

 

— Доколкото му позволяваше паметта, съдържателят на публичния дом в Епернон записа имената на всички благородници, посещавали заведението му през последните дванайсет месеца — обясни Фабиен. — Според мен тези сведения са точни.

— Да се надяваме — отвърна кралят, надвесен над бюрото.

Запалена свещ хвърляше сенки върху лицето му, дъждът тропаше по стъклата на прозорците. Фабиен подаде облечения в кожена подвързия дневник на Бонтан, който го предаде на краля. Луи го разгърна и прочете няколко реда с безизразно лице.

Фабиен се обърна към Бонтан.

— Мога ли да продължа, господине?

Бонтан се зачуди защо искат разрешение от него, а не от краля, но всъщност така изискваше протоколът. Кимна за потвърждение.

Фабиен разгъна на бюрото на краля един пергамент. В средата му беше изписано главно „Л“ за Луи. Фабиен огради буквата с концентрични кръгове.

— Вие, Ваше Величество, сте Слънцето. Около вас гравитира не само вашия небесен двор, но също и тези, които желаят да ви навредят. Някои министри открито ви предизвикват. Благородниците не плащат данъци и си въобразяват, че Франция принадлежи на тях, а не на вас. Отвъд границите имаме Испания, холандците, англичаните и Свещената римска империя. Широко усмихнати, те си дават вид, че са готови да сътрудничат с вас, но истината е, че биха били очаровани, ако ви унищожат. Една силна Франция е опасна за тях.

Бонтан се намръщи.

— Бихте желали Франция да бъде слаба?

— Бих желал да разполагам с достатъчно възможности, за да опазя Негово Величество.

— Разполагате с достатъчно средства, Фабиен.

Кралят се намеси:

— Бонтан, дайте му всичко, от което се нуждае. Оставям на вас да прецените, разбира се.

Бонтан разбра, че Фабиен е успял да се наложи. Но той, Бонтан, щеше да се подчини на краля. Винаги щеше да се подчинява на своя крал.

 

 

Дори сам Бог да бе нарисувал плана за разширението на парка, неговото дело нямаше да е по-величествено от новите кралски градини на Версай. Благородниците, присъствали на парада на платовете, още не бяха отпътували и Луи нареди да се поканят на предвидения банкет. Слънцето залязваше зад гората, но стотиците канделабри върху масите и сергиите създаваха впечатлението, че небесното светило не е мръднало и на йота. Накипрени с нови костюми, вдъхновени от модния парад, благородниците сновяха напред-назад, за да са сигурни, че всички ще ги видят.

Монкур и Лувоа крачеха редом по пътя към банкета и тихо разговаряха.

— Общественото мнение е на наша страна — отбеляза Монкур. — Тази вечер ще известим присъстващите тук благородници.

Лувоа се огледа, за да се увери, че наблизо няма никой, който да ги подслушва.

— Ще се нуждаем от много повече от това, ако искаме да ги убедим.

— Благородният Бове подкрепя нашия план — каза Монкур. — Разменихме писма по въпроса.

— Бове е почти толкова богат, колкото краля. Ако успеем да го убедим, ще имаме на наша страна половината френски благородници.

— В такъв случай по време на банкета.

— Вие сте по-смел от мен, Монкур.

Монкур въздъхна.

— Събрахме подпалките. Дойде време единият от двама ни да запали огъня. Ако трябва да съм аз, значи така е било писано.

Двамата мъже стигнаха до мястото на банкета и се смесиха с тълпата, за да наблюдават и да чакат краля да вземе думата.

Най-сетне Луи се изправи на крака и обходи с поглед присъстващите.

— Смятам — започна той, — че в най-скоро време в нашата страна ще има революция. Светът знае, че Франция побеждава на всички бойни полета. Но само един поглед върху този прославен банкет е достатъчен, за да се затвърди убеждението, че скоро нашите производители на платове и нашите майстори шивачи ще променят света. Френската мода ще предизвиква възхищение не само заради красотата си, но и заради своята елегантност, изисканост и грация.

Тълпата зашепна одобрително.

— Мнозина от вас — продължи Луи — са изявили желание да придобият един от прелестните пръстени с изумруди, изложени по време на празника. Не са могли, тъй като аз вече ги бях купил всичките. Направих го, защото искам да подаря по един пръстен на всички присъстващи на тази изключителна вечер.

Множеството аплодира, лакеите поднесоха пръстените на всеки един от събралите се в залата. Софи сложи пръстена и кискайки се, го сравни с пръстените на младите си приятелки. Беатрис постави своя на пръста си, без да забележи Фабиен, който я изпиваше с очи.

Кралят протегна ръка към оранжерията с цитрусовите дръвчета.

— Надявам се, че ще се насладите на разцъфналите портокали. Те са докарани тук от стари плантации в Арабия. Това ми напомни, Монкур, за майка ви. Как е тя?

Всички глави се извърнаха към Монкур, който остана без дъх. Очакваше да се случи най-лошото.

— Тя почина, Ваше Величество. Преди шест седмици.

— Забелязвам, че не сте имали време да си смените дрехите след погребението.

През тълпата премина глух смях.

— Това не е траурното ми облекло — отвърна Монкур.

— Както не е и тържествено облекло. Дори не е френско облекло. Достатъчно е да погледнем маншетите, за да се убедим. Припомнете ми, вашият баща, баронът, е наследил титлата от дядо си, нали така?

— Да, Ваше Величество.

— Впрочем навремето въпросната титла е била получена в наследство от неговата баба, баронеса Сен Мор. Тя се е омъжила за земевладелец.

— За сеньор Шарл дьо Сен Мор, Ваше Величество.

— Синът на земевладелеца би могъл да приеме името Шарл дьо Сен Мор, при положение че това е името на родното му място. Вашият баща е бил човек от народа с феодално владение, васал на своя сюзерен, истинският благородник, владетел с висок ранг.

Страхът стисна за гърлото Монкур. Той хвърли поглед към Лувоа, който не изпускаше от очи краля.

— Бихме могли вероятно да кажем за вас, че сте васал — продължи Луи, — дори селянин. Въпреки това твърдите, че сте над мъжете, готови да се трудят с пот на чело, за да издържат семействата си, да си плащат данъците и да изпълняват дълга си към своя крал. С тази разлика, че вие не плащате и не вършите нищо. При това положение се чувствам длъжен да ви задам един въпрос. Какво прави човек от долен произход на моята маса?

— Мога да открия документите, Ваше Величество. Моля ви да ми разрешите да докажа своето достойнство.

— Аз разполагам с всички необходими документи, Монкур. Връчени ми бяха с непростимо закъснение.

Лувоа взе думата.

— Що се отнася до закъснението, Ваше Величество, както вече ви обясних, ние не желаем да ви досаждаме с дребните въпроси на държавата…

— Държавата, това съм аз! — изкрещя Луи, ставайки на крака.

Царедворците отстъпиха, за да му направят място.

— И съвсем скоро всички ние ще открием откъде идваме. Забелязах, че на мнозина от вас не бяха приятни посещенията във Версай, че предпочитаха Париж или собствените си имения, които толкова им липсваха. Въпреки че някои от тях отстоят едва на няколко левги оттук. Искам да кажа на всички вас едно нещо: ще свикнете да идвате тук. — Той пристъпи към Монкур и го погледна право в очите. — Благородното потекло ви освобождаваше от данъци. Лъжата ви задължава да ги платите.

— Ваше Величество, аз не притежавам друго богатство, освен моя дом.

— Да му се отнемат ключовете — нареди кралят на двама гвардейци.

Гвардейците се подчиниха и дръпнаха ключовете, окачени на куртката на Монкур, после го съблякоха съвсем гол. Кралят подаде ключовете на един по-възрастен благородник, който бе застанал до Монкур.

— Вашето име? — попита Луи.

— Пиер дьо Ла Кроа, Ваше Величество — отговори разтреперан благородникът.

— Бог ви се усмихна, Ла Кроа.

Сетне, докато Монкур стоеше унижен и оскърбен до купчината дрехи, кралят заяви:

— Аз не познавам този мъж. Той не е част от двора. Удари часът да ми докажете своята самоличност. Всички. Бъдете уверени, че ще действам по един и същи начин спрямо всеки от вас.

Благородниците се споглеждаха сконфузено. Кралят се върна на мястото си, седна, грабна едно парче печен еленски бут и здраво го захапа.

 

 

Банкетът продължи, но кралят се оттегли в покоите си и застана на прозореца да наблюдава празнуващите. Нощта се беше спуснала и дъжд от сребърни звезди прорязваше тъмното небе. Между зелените редици на подстригания жив плет се издигаха и танцуваха ярките езици на запален огън, прилепите се стрелкаха през светлите му лъчи.

Луи покани Бонтан да придърпа един стол и да се настани до него. Двамата мъже седяха редом като двама стари приятели. Светлините от запалените свещи потрепваха на съседното бюро, като осветяваха лицата им под странни ъгли и се отразяваха в очите им.

— Бих желал да ми разкажете за сина си — каза Луи.

Бонтан облегна ръце на подлакътниците на стола. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

— В последните си часове той ме помоли да му разкажа за живота си край вас.

— Какво му казахте?

— Истината. Че Бог ми направи подарък, като ми позволи да ви придружавам навсякъде. Че животът е хубав само когато съм тук. Че вашите градини нямат равни на себе си по красота и изящество. Казах му също, че един ден той ще наследи моята длъжност и ще заживее тук. Че може би и той ще принадлежи към най-благородната фамилия на света, чиито членове мечтаят някой ден да станат крале. Или кралици.

Луи кимна, разведрен от думите на Бонтан.

— Казах му, че един ден, когато всички ние ще сме си отишли, хората ще пишат истории за това чудно място. Онези, които ще ги четат, може би няма да им повярват, тъй като те ще им се струват излезли от книга с приказки.

— Вашият син хареса ли разказа?

— Той ме попита дали това е мястото, на което той също ще отиде. Аз му отговорих утвърдително.

— Сърцето ми подсказва — каза Луи, обръщайки се към Бонтан, — че раят е в бащината прегръдка. Че той е тук, с вас, в този миг.

Очите на Бонтан се напълниха със сълзи. Луи нежно го докосна по рамото.

— Но ние нямаме право на избор. Бог така е решил. Не можем да му държим сметка за неговите помисли. И моят народ не може да ми държи сметка за моя замисъл. Но той ще го стори.

Луи се загледа в танцуващия пламък на свещта.

— Те искат да ме убият, приятелю — продължи той. — Те биха ни убили всички нас, за да запазят миналото. Може би ще успеят да го сторят. Но промените ще дойдат, каквото и да се случи. Ако искаме да продължим да живеем, има само един начин: трябва да изградим собствените ни основи. Тук.

— Защо тук, Ваше Величество?

— Защото отказвам да съм кралят на Париж. Аз съм Луи Четиринайсети, кралят на Франция.

Луи се наведе напред, за да погледне пак през прозореца. Това, което не можеше да види, беше, че в тъмното Софи и приятелките й бяха изпуснали изумрудения пръстен на една от тях в един мраморен фонтан и сега го търсеха във водата. Но се натъкнаха на дребно, подуто тъмнокожо телце, заклещено в една от тръбите на канализацията. Набо. За сметка на това, кралят виждаше благородниците, които започнаха да напускат тържеството. След като бяха постояли достатъчно дълго време, за да оценят лоялността им, те се качваха в каляските, натоварени с пакети и сандъци, хвърляйки погледи към павилиона. Погледи, изпълнени с тревога.

— Погледнете, Бонтан — каза Луи. — Вижте ги как офейкват.