Елизабет Маси
Версай (5) (Мечтата на Краля Слънце)

Глава 5.
Началото на 1668

— Благороден мой вихрогоне, почивай си вече.

Филип седеше по турски на склона на хълма, сред високите треви, опожарени и осеяни с трупове на вражески войници. Бе положил на коленете си главата на своя кон. Легналото животно трепереше, смъртно ранено в гърдите. То пръхтеше, опитваше се да се привдигне, подбелвайки очи. При всяко негово движение раната му кървеше по-силно. След дълги мъчителни минути конят се отказа от борбата, сякаш приел необратимото. Огромните му очи се замъглиха и угаснаха. Хълбоците му потрепериха за последен път и топлият му дъх погали Филип по ръката.

— Дойде време да си починеш — каза Филип. — Ти храбро се сражава.

 

 

На края на пътя за Версай една преобърнала се под сянката на дърветата карета напомняше на паднал на земята боен кон. Кочияшът и двама конни полицаи бяха застанали до нея, разтреперани, с мускети в ръце, насреща им трима маскирани мъже ги държаха на прицел.

Монкур се усмихна самодоволно под парчето плат, което закриваше долната част на лицето му.

— Колко ви плащат, господа? Мога да ви уверя, че не е достатъчно.

Зад едно дърво нещо изшумоля, един от полицаите се обърна и видя гарван, който отлиташе. В този миг бандитите откриха огън.

 

 

В палатката на Филип емисари, дипломати и генерали стояха около масата и се споглеждаха крадешком. Крал Луи XIV държеше бяло паче перо, договорът от Екс Ла Шапел чакаше пред него. За случая бяха докарали от Версай кралицата Мария-Тереза. Тя стоеше права зад съпруга си, долепила длани, облечена във виолетово, косата й бе сплетена на плитки, украсени с перли и вдигнати на кок. Застанал на входа на палатката, Филип наблюдаваше сцената с присвити очи и скръстени ръце.

С театрален жест Луи натопи перото в мастилницата, подписа се на листа и сложи датата: 2 май 1668. Войната бе свършила. Присъстващите учтиво изръкопляскаха. Филип излезе, навън го чакаха струпаните войници. Те също изръкопляскаха, далеч по-силно, отколкото мъжете в палатката.

На следващата сутрин кралските екипажи поеха обратно по неравния път към Версай. Луи и Мария-Тереза пътуваха в една каляска в пълно мълчание. Кадифените завеси бяха спуснати, беше ужасно задушно.

Накрая Мария-Тереза прекъсна мълчанието.

— Изглеждате загрижен, съпруже мой. Какво ви тревожи?

— Това не ви засяга.

— Не ме засяга ли? Вие водихте тази война от мое име. Убивахте моите сънародници, за да защитите честта ми. Поне това беше извинението ви.

— Вашият баща ми даде обещание, което не спази. Изгубих пет хиляди души, за да го принудя да изпълни това, което бе обещал.

— Но нали договорът е подписан? Какво остана от войната?

Луи прокара ръка по ръба на завеската.

— Бях десетгодишен, когато осъзнах какво означава да се страхуваш. Тогава за пръв път видях майка ми уплашена до смърт. Благородниците бяха дошли да ни отведат и тя реши, че краят й е дошъл. От този ден нататък винаги си имам план, който да ми позволи това повече да не се повтори.

— Но вие имате гвардейци, дворец, армия, която се подчинява само на вас.

— Те ми се подчиняват, но не се страхуват от мен.

— Кой може да е по-могъщ от вас?

Неочаквано нещо тежко удари каляската отстрани. Мария-Тереза уплашено пое дъх. Луи се стресна, надигна се и дръпна завесата на прозореца.

Невъзможно е да са крадци! Или убийци! Моите гвардейци са до мен!

Тогава зърна Филип, покатерен отстрани на каляската като маймуна.

— Кога ще пристигнем? — провикна се весело той, с развята от вятъра коса.

Луи мрачно го изгледа.

— Скучно ми е! — добави Филип, отвори вратичката, залюля се, скочи вътре и се тръшна на седалката, ухилен и добре почерпен.

— Тук нямаме вино, ако това търсиш — заяви Луи.

— А, не! Търся раздумка. Трудно ти е да говориш за времето, когато си изтрепал толкова испанци. — Филип хвърли поглед към Мария-Тереза. — Не го приемайте лично, някои бяха очарователни.

Каляската продължи по пътя, Филип разправяше несвързано някакви истории за войници, за храната в армията, за коня си и за мириса на победата, през това време Луи мълчеше и не откъсваше очи от брат си. Неочаквано каляската отново се разтресе, забави ход и този път се закова на място.

— Сега пък какво има? — попита Филип.

— Дъждовете вероятно — отвърна Луи. — Бурите са разрушили част от пътя близо до Шавил.

Разнесоха се викове. С променено изражение Филип, внезапно изтрезнял, отвори вратичката на каляската.

— Стойте тук! — заповяда той.

На пътя се бе преобърнала малка карета. До нея кочияшът и двама полицаи лежаха по корем, мъртви, с разкъсани от стрелбата с мускет тела. Малко встрани от останалите в калта бе проснато и тялото на четвърти мъж, мускулест разбойник с черна кърпа около врата, цялата в кръв. Едното му око липсваше, единият му крак беше смазан.

Луи слезе от каляската, Роан от коня си. Отидоха до Фабиен и Филип на мястото, където лежаха труповете.

— Товарът е бил предназначен за Париж, Ваше Величество — обясни Фабиен. — Откраднали са всичката стока.

Луи забеляза, че Фабиен гледа едноокия бандит.

— Познавате ли тези мъже?

— Не, Ваше Величество. Съжалявам, че трябва да го призная.

Филип се приведе над злосторника.

— Той е жив! Още диша!

— Да го види лекар! — нареди Фабиен. — Ако проговори, то ще бъде само пред мен.

Докато качваха разбойника на кон, Фабиен се обърна към краля.

— Поздравления.

— За какво?

— За договора. За края на войната.

Луи погледна към окървавените трупове.

— Сигурен ли сте, че е край?

 

 

Седнали на скелето, опасващо двореца, Жак и Беноа обядваха и наблюдаваха с възхищение градините, сложните и безкрайни рисунки от дървета, огради от жив плет, езера и статуи.

— Ако аз бях крал, нямаше да ходим на война — отбеляза Беноа. — Щяхме да си седим тук, толкова е красиво. И все по-красиво става.

Жак се нацупи.

— Би могло да е такова за известно време. Докато испанци, холандци и англичани не му видят сметката.

— Човек има нужда да построи нещо в своя живот, без значение дали ще бъде трайно, или мимолетно.

— Ние сме прах, Беноа, нищо друго. Няма нищо вечно.

— Версай е вечен. Убеден съм в това.

 

 

Госпожа Дьо Монтеспан си тананикаше, любувайки се на отражението си в огледалото, и забождаше нови панделки и пера в прическата си. Щеше да бъде неустоима за завръщането на краля в двореца. Нямаше да може да откъсне очи от нея, щеше да я забележи и веднага да я пожелае.

От вратата се чуха следните думи, произнесени със злобен тон:

— Така красива и толкова чиста…

Госпожа Дьо Монтеспан се обърна и видя Шевалие.

— Да се мотаете в гардеробните на дамите вероятно ви е навик?

— Винаги го правя, при всяка възможност. Това е смисълът на живота ми.

Госпожа Дьо Монтеспан скръсти ръце.

— Наистина ли?

— Не — отвърна той, пристъпвайки към нея. — Лъжа. На мига мога да ви изброя пет неща, които ме привличат далеч по-силно. Хубав огън. Чифт нови чорапи. Възглавница. Свеж летен бриз. — Той замислено поглади брадичката си с длан. — А, и карфиол. Толкова е смешен. Като става дума за карфиол, обожавам прическата ви.

— Каква милостива и добра душа сте вие!

— Такъв съм, нали? Надявам се, че той си заслужава всичко това — отбеляза Шевалие, сочейки с пръст панделките и перата върху тоалетката.

Госпожа Дьо Монтеспан удари с юмрук по масата, стана от стола и пристъпи решително напред.

— Той? И за кого става въпрос?

— За вашия съпруг, разбира се.

— Имам удоволствието да ви съобщя, че той е на юг.

Шевалие сбърчи нос присмехулно.

— Тогава кой друг благородник би бил способен толкова да ви вдъхнови?

— Човек би могъл да си зададе подобен въпрос за мен, но не и за вас. На всички ни е ясно кой мъж вълнува мислите ви. Ако предположим, че можете да мислите!

— Вашият език ме очарова, госпожо. Възхищавам се на остротата му. На хапливостта му. Рядко съм виждал толкова остър орган.

— Убедена съм, че сте виждали поне няколко.

— Напомняте ми лебедите от езерото. Грациозна отгоре… а отдолу във водата се въртят два яки, груби плавника…

— И клюн, който може да ви счупи ръката.

Шевалие гръмко се разсмя, но смехът му не беше никак весел.

— Бих предпочел да се въздържите.

— Войната продължи дълго, но сега вече те се завръщат у дома. Надявам се, че сте проявили достатъчно търпение.

— О, аз обожавам чакането. Най-хубавите вина се нуждаят от време, за да узреят.

Госпожа Дьо Монтеспан хвърли поглед към чатала на Шевалие и каза:

— Лично аз смятам, че от значение е качеството на гроздовите зърна.

 

 

Луи и Мария-Тереза слязоха от каляската пред двореца, където бяха топло посрещнати от тълпа благородници, мокри от следобедния дъжд. Всички бяха засмени и аплодираха краля, включително госпожа Дьо Монтеспан, която бе успяла да застане на първия ред, облечена в новата си рокля и с прическа, украсена с панделки. Но умът на краля беше другаде. Бонтан се присъедини към него и двамата преминаха през множеството, без да забележат когото и да било. От своя страна кралицата се упъти към придворните си дами.

— Извоювахме мира, Бонтан — заяви Луи. — Сега остава да се възползваме от него. Трябва да обединим страната, за да го честваме точно тук. Да организираме голямо кралско тържество пред погледа на целия свят. Всяко благородническо семейство трябва да бъде представено на празника. Нашата победа е тяхна победа. Касел изпрати ли отговор на поканата ни?

Бонтан поклати глава.

— Все още не, Ваше Величество.

— Тогава да му изпратят още една. А Лувоа да извести войските ми, че тук има още много работа, но за зидари. За всеки здрав мъж, който желае да се труди.

Изкачиха се по каменното стълбище и влязоха в двореца. Кралят спря за момент да погледне Фабиен, после изчезна в полумрака.

Колбер догони Фабиен чак долу на стълбището.

— Кралят губи търпение — каза той. — Благородниците, строежът, пътищата… Провалът ви в това отношение започва да се отразява на всички нас, господине.

Гласът на Фабиен прозвуча рязко и студено:

— Кралят ще получи, каквото желае.

— Дано да сте прав. За доброто на всички нас — отвърна Колбер, изкачвайки се отново по стъпалата.

 

 

Филип изчака в каляската брат му да се скрие от погледите и на свой ред слезе, преминавайки гордо през насъбралата се тълпа. Прекоси главния коридор на двореца като герой и победител, какъвто беше, високо вдигнал глава. Стражите ритмично подчертаваха крачките му, удряйки по пода с алебардите, докато той преминаваше покрай тях, и звукът отекваше с нарастваща сила, докато накрая прерасна в гръмовен триумф, оповестяващ завръщането на победителя.

Застанали пред вратата на апартамента на Филип, лакеите се поклониха, когато той се появи, и му отвориха. Той влезе, усмивката не слизаше от устните му, а Анриет го следваше по петите.

Шевалие мързеливо се бе отпуснал в един фотьойл и разсеяно потропваше с крак по пода.

— Добре дошъл у дома — поздрави го той.

Филип се пресегна и взе кожената торба, която прислужникът бе оставил на масата. Отвори я, извади от нея една книга и я подаде на Шевалие.

— Донесох ти подарък, спасен от горящ манастир. Сборник от химни, съчинени от непорочни мъже.

Филип си наля чаша вино, подуши го и го изпи на едри глътки.

— Това ме накара да си спомня за теб, естествено.

— Толкова добре ме познаваш — отвърна Шевалие, отваряйки книгата.

В горната част на страницата имаше някакъв символ, нещо подобно на малко „х“. Кратки ръкописни бележки бяха добавени в горната част на всяка страница.

— Някой вече го е надраскал — отбеляза Шевалие презрително.

Филип остави чашата на масата и дръпна книгата от ръцете му.

— Тогава оставаш без подарък — отсече той, хвърли книгата към Анриет и едва не я удари в лицето.

Книгата падна на пода.

Шевалие хвана Филип за ръката и го повлече към спалнята, затваряйки вратата след тях. Знам какво иска, каза си Филип. Знам от какво има нужда, но този път ще бъде различно, о, този път…

Шевалие бутна Филип на леглото.

— От месеци чакам този миг — изръмжа той.

Качи се върху Филип и понечи да развърже панталона му. Но Филип го хвана за раменете и го събори. Сега той беше върху любовника си и се наслаждаваше на удивлението в очите му.

— Лъжеш! — извика той. — Ти никога не чакаш никого.

— Много весело. Сега ме пусни да стана.

— Може и да те пусна. Но след като свърша.

— Какво става с теб, по дяволите?

Филип се наведе още по-ниско.

— Има нещо крайно особено във войната. Научаваш много за себе си. Знаеш ли какво открих на фронта, нежни мой Шевалие? В разгара на сражението, когато врагът атакуваше и отвсякъде валяха удари, когато кръвта шуртеше, панталонът започваше да ме стяга. Сабята вътре в него се надигаше и се втвърдяваше. Можеш ли да си представиш? Битката е в разгара си, а чепът ти едва не се пръска!

Шевалие се бореше да се освободи, лицето му се зачерви от усилието.

— Никога не съм виждал шотландци — продължи Филип, но вече съм наясно за какво служи споранът^[1], която носят отпред на поличките си.

Шевалие се напъна да се освободи от тежестта на Филип. Виждаше бясната страст в очите на любовника си и усещаше подутината при чатала му.

— Пусни ме да стана!

Филип продължи натиска, клатейки отрицателно глава. После се прекатури настрани и с жест отпрати Шевалие. Той се изправи, залитайки, отвори с трясък вратата, стряскайки Анриет и малката прислужница, заети да оправят възглавниците на един стол. Филип го последва, присвил очи. Дишаше шумно, страстта му бе останала незадоволена. Погледът му шареше от Анриет към прислужницата и обратно.

— Пили ли сте някога шампанско? — попита той девойката.

Объркана, тя погледна първо Анриет, после Филип и бавно поклати глава отрицателно.

— Сега ви се отваря шанс да го сторите — добави Филип.

Дръпна я за лакътя, бутна я към спалнята и тресна вратата.

Ужасена, Анриет прикова очи в затворената врата, с ръка на устата.

Шевалие допи виното, което си бе налял Филип, и остави чашата на масата.

— Честно казано — заяви той, — не виждам какво намирате в него.

 

 

— Най-после се завърнахте у дома — каза Мария-Тереза, — но сякаш не сте наистина тук.

Тя стоеше във вестибюла на кралската спалня, загледана в съпруга си, който наблюдаваше строителните работи през прозореца.

— Тялото пътува в каляска. Душата се завръща пеша — отвърна той.

— Вие не сте верен в любовта. Колкото и да го отричате, виждам го в очите ви. Така както само една съпруга може да го види.

Луи я погледна, сетне отново се взря през прозореца. В очите му проблесна мимолетна тъга, сякаш знаеше нещо, което не желаеше тя да узнае.

— Преди Версай никога не съм ви виждала влюбен — продължи тя. — Никога не съм виждала да горите от любов. А сега искате целият свят да споделя вашето чувство. Дори и онези, които ви желаят единствено злото.

— Всички няма да дойдат, без съмнение.

— Размахвате тоягата, а би трябвало да им подадете моркова. В края на краищата какво всъщност искат мъжете?

Луи отново я погледна.

— Отговорът е лесен — каза тя. — Когато сте жена…

 

 

Анриет седеше в огрения от слънцето ъгъл на един от дамските салони с книга на коленете и тъжно се взираше в текста, който би трябвало да чете. В другия край на стаята Луиза и госпожа Дьо Монтеспан я наблюдаваха и похапваха фурми от една чиния.

— Изглежда много тъжна — отбеляза Луиза.

Госпожа Дьо Монтеспан кимна и лицето й се изкриви в гримаса.

— Чудя се защо.

— Не е наша работа да даваме оценки.

— Целият ден ли ще прекараме тук?

Тя си взе още една фурма.

— Атенаис, помните ли услугата, за която ви помолих?

Госпожа Дьо Монтеспан отхапа от фурмата.

— Разбира се.

— Бонтан ми каза, че днес следобед кралят имал намерение да отиде сам в параклиса. Може би… може би днес е идеалният ден да благодарим на Бог за нашата победа.

— Каква съм късметлийка само…

Луиза се засмя.

— Да се радвам на помощта на приятелка като вас… По-скоро аз съм късметлийка.

Госпожа Дьо Монтеспан повдигна едната си вежда, погледна фурмата и я хвърли обратно в чинията.

 

 

Войната приключи, договорът бе подписан. Идваше време за нови битки, които се водеха не с оръжие в ръка, а с ум и мисъл.

Луи стана от леглото след прекараната безсънна нощ, облече се и отиде в залата на военния съвет, където го очакваха неговите министри. Доближи се до масата, на която бяха разгънали плановете за тържеството, за да ги разгледа. Тържество, далеч по-важно от обикновено развлечение.

— Касел ще седне до мен… — каза Луи, след което се обърна към Бонтан. — Той ще дойде, уверявам ви.

— Ами ако не дойде, Ваше Величество? — започна Лувоа.

Луи изгледа строго военния министър.

— Какво ще стане тогава, господине?

— Тогава, можете да бъдете сигурен, че Хавиланд, Ментон, Ганяк и всички благородници от северната част на страната, които са клиенти на Касел, също няма да дойдат. Никой няма да седне до вас, Ваше Величество.

Луи го прониза с поглед.

— Много мило от ваша страна, че ми го напомняте.

След което грабна един от листата и внимателно го проучи.

Колбер направи знак на Лувоа и двамата се усамотиха до вратата.

— Боже мой, мерете си приказките. Освен ако не сте двойно по-глупав, отколкото си мислех.

— Поправете ме, ако бъркам, но доколкото разбрах, ние спечелихме войната.

— Можехме да я спечелим — намеси се Филип, току-що влязъл в залата. — Ако ни бяхте оставили да действаме, Ваше Величество.

Луи вдигна очи.

— Тук се занимаваме с официални дела, братко. Оставете мъжете да си вършат работата.

— Смятам, че всички са наясно с точната причина за края на войната. В този момент сме на мястото, където тя е приключила. Точно тук.

— Ваше Величество — намеси се Колбер. — Вашият брат се завърна в двора, но ми се струва, че си е забравил мястото.

— За разлика от вас, Лувоа — отсече Луи, поглеждайки към своя военен министър, — моят брат знае отлично къде се намира. Убеден съм в това.

Филип седна на масата и започна да си клати краката.

— Ура тогава! Да танцуваме върху пречупения гръбнак на вашите най-големи храбреци.

Луи се намръщи.

— Престани. Веднага.

— О, искаш да кажеш: стой! Ето това вече е истинска заповед.

— Ваше Величество — каза Бонтан, — няма съмнение, че това не е вашият брат.

Луи отвърна бавно с безизразен тон:

— И кой е, ако не моят брат?

Филип се засмя горчиво.

— Аз съм ехото на далечната гръмотевица!

— Излезте — заповяда Луи на министрите. — Оставете ни.

Мъжете побързаха да се оттеглят, оставяйки Луи и Филип сами. На разстояние един от друг. Пронизващи се взаимно с очи.

— Така значи, братко, първата ти работа, след като се завърна, е да ме посрамиш, така ли? — попита Луи.

Филип погледна към разгърнатите документи по масата.

— Ти ми открадна победата. Аз ти крада гордостта.

— Твоята победа?

— Твоята гордост.

— Твоята победа?

— И всичко, което ти е скъпо.

Луи се вгледа внимателно в брат си, в мъжа, който стоеше пред него и бълваше злостни и предателски слова, и започна да го сравнява с другия мъж, онзи от хубавите си спомени.

— Ти не си добре, скъпи братко.

— Как ми се иска да можеше да се видиш отстрани! Глух за всякакъв съвет, сляп за греха. Безразличен към всички. Само мечтите ти са от значение. Колкото и да е безумен, ти ще го построиш твоя нов дворец!

— За какво те помолих в гората?

— Добри хора загинаха заради твоите лъжи!

— Тогава ми каза, че мога да разчитам на теб.

— Ти знаеше изхода още преди да гръмнат оръдията. За теб всичко беше просто игра!

Луи го прекъсна.

— Ти ме увери, че ще ми пазиш гърба.

Филип скочи от масата с ледена усмивка и застана зад гърба на краля.

— И къде се намирам в този миг?

 

 

Хората на Касел търкаляха бъчви с вино и ги подреждаха при другите стоки в големия коридор на замъка под зоркия поглед на стопанина, който ги броеше мълчаливо. В ръката си стискаше току-що получената покана от краля. До него Монкур прокарваше пръсти по раната на ръката си, спомен от последната схватка.

— Тези бъчви ми изглеждат познати — отбеляза Касел. — А, да, разбира се… те са мои.

— Крадци, сеньор — уточни Монкур. — На пътя.

— Наистина? — отвърна Касел. — Какъв ужас.

Той се усмихна на Монкур и шумно го зашлеви.

— Дръзвате да нападате товара точно когато наблизо се е намирал кралският кортеж? И да убивате моите каруцари?

Лицето на Монкур пламна от удара, но той не трепна.

— Информацията ни беше неточна.

— Прекомерната употреба на курви ли ви унищожава мозъка? Шест хиляди войници се завърнаха от бойното поле, по протежение на целия път са поставени нови униформени! Цяла армия, натоварена със задачата да го защитава. Защо не предприехте атаката преди това? Бях ви предоставил цялата необходима информация.

Появи се Мишел, който отиде до камината и плю в огъня. Касел присви очи.

— Изглежда, липсва един от моите хора.

— Тома е мъртъв — каза Мишел.

— Верен служител беше Тома! Сега вече кралят със сигурност може да стигне до мен.

Монкур поклати глава.

— Не оставихме никакъв свидетел.

Касел се доближи до огъня и се загледа в танцуващите пламъци.

— За вас ще бъде добре да се окажете прав. Защото единственият, когото ще обесят за тази работа, ще бъдете вие, Монкур. Можете да се радвате, ще получите неговия дял. Гледайте да живеете достатъчно дълго, за да може да го похарчите.

С тези думи Касел хвърли поканата на краля в огъня.

 

 

— Къде го криете? — попита Клодин, претърсвайки кухненските шкафове.

Масон, който вървеше подире й с разтреперани крака, неспособен да си поеме дъх, направи опит да я спре.

— Клодин, умолявам те… престани.

Клодин се обърна към него.

— Не отричайте, татко! Усещам го по дъха ви! Прикривате горчивината с мед и мадейра, не ми казвайте обратното.

Клодин извади от един шкаф голяма кутия, отстрани на която пишеше „XIV“. Отвори я и прегледа флаконите с лекарствата, предназначени за краля. Сред тях откри малък син флакон.

— Не трябва да вземате нищо от тази кутия — каза тя. — Знаете го, нали!

Неочаквано на вратата се потропа.

— Отворете, в името на краля!

Клодин бутна баща си да седне на един стол, приглади косата и престилката си и отвори. В кухнята нахълтаха Фабиен и двама швейцарски гвардейци. Носеха висок мъж, целият в кръв, с извадено око и смазан крак. Залюляха го и го метнаха на масата, купичките се разлетяха и се натрошиха на пода.

— Кралят заповядва да спасите този мъж — нареди Фабиен.

— Страхувам се, че е твърде късно — отговори Клодин.

— Сърцето му бие. Аз не съм лекар, но ми се струва, че това е добър признак.

Клодин прехапа устни, хвърли поглед към Фабиен, после към умиращия. Знаеше, че животът й зависи от това, което ще направи. Знаеше също, че е длъжна да го направи незабавно. Пресегна се над печката и откачи един сатър. На огъня имаше съд, в който вреше вода за вечерята.

— Донесете ми тенджерата и синия флакон от кутията!

Фабиен кимна. Единият гвардеец грабна съда с врялата вода, другият флакона. Клодин извади парче плат от джоба на престилката си, изля отгоре съдържанието на синия флакон и натика парцала в устата на бандита. Мъжът беше безсилен да окаже каквато и да е съпротива, но тялото му изпусна отвратителна воня на страх и болка. Клодин наклони съда и заля с вряла вода смазания му крак. Парцалът в устата на разбойника заглуши вика му.

— Казах ви да го спасите, а не да го сварите — подхвърли Фабиен.

— Той има един-единствен избор: да изгуби крака си или живота си — обясни Клодин.

След което стисна зъби, замахна със сатъра и го стовари с всички сили върху крака. Шурна кръв.

— Най-после — отбеляза Фабиен, — ето това е истинска медицина.

 

 

Стъпките на Луи и на Бонтан отекваха, докато двамата крачеха към олтара. Луи забеляза седнала на една пейка жена с руса коса, украсена с панделки, и се доближи до нея. Госпожа Дьо Монтеспан се обърна, стана от пейката и се поклони.

— Идвам тук само когато имам нужда да размисля — заяви тя, грациозно навела глава.

Луи се усмихна.

— Също като мен.

— Да ви призная, Ваше Величество, мислите, които ме вълнуват днес, са свързани с вас.

Луи отново се усмихна.

— Моите са свързани с един мъж, когото, струва ми се, познавате, херцог Дьо Касел.

За миг усмивката на госпожа Дьо Монтеспан угасна, но в следващия отново разцъфтя.

— Наистина, господарю, аз добре познавам това… лице.

— Отдавна го познавате, както ми казаха.

— Познавам го от времето, когато бях девойка. Тогава нашите семейства много добре се разбираха. Касел имаше много клиенти, както знаете. Аз лично предпочитам да не си спомням за тях.

— Бих желал да го посетите. Той отказва да присъства на нашия празник. След като го познавате, той несъмнено ще се съгласи да ви приеме и да ви изслуша. Вие трябва да го убедите, че прави грешка — каза Луи, поглеждайки я настоятелно. — Тя не отклони очи. — И да ми го доведете.

Госпожа Дьо Монтеспан се направи, че се колебае.

— Вие знаехте, че ще бъда тук, нали, Ваше Величество?

Луи кимна.

— В такъв случай, знаете също така какво ще ви отговоря.

Луи погледна Бонтан, после госпожа Дьо Монтеспан и се усмихна.

— Вземете със себе си когото пожелаете и каквото ви е необходимо.

Госпожа Дьо Монтеспан докосна с пръсти устните си.

— Истината е, господарю, че има едно лице, което бих помолила да ме придружи.

— Така да бъде. А след като се върнете, ще получите вашата награда.

Госпожа Дьо Монтеспан се поклони отново и се засмя доволно.

 

 

— Побързай, скъпа, Анриет те чака — извика иззад паравана майката на Софи. — А би трябвало да е обратното.

Зад паравана Софи, облечена и готова, не откъсваше очи от бележката, която й бяха спуснали на дъното на кофа от строителното скеле и на която пишеше: „Горе на стълбите, зад параклиса. Утре на обед. Беноа“. Часовникът върху камината показваше единайсет часа и петдесет минути. Десет минути!

— Вие вървете, майко — отвърна Софи, галейки нежно листа с пръсти, представяйки си очите на красивия зидар, косата му, чудейки се какво ли би изпитала, ако я погали.

Беатрис въздъхна.

— Добре — отвърна тя.

Софи я чу да тръгва към вратата, да я отваря и затваря. Усмихна се, въздъхна дълбоко и излезе иззад паравана.

Озова се пред майка си, застанала на средата на стаята, с пламнало от гняв лице. Беатрис зърна листа в ръцете на дъщеря си и го дръпна, задъхана от ярост.

— Върни ми го!

— Млъквай!

Беатрис прочете бележката и я смачка. Стоеше, без да помръдне, не можеше да си поеме дъх, размахала заплашително юмрук.

— Забранявам ти да се виждаш с това чудовище!

Софи поклати глава.

— Не можете да ми казвате с кого да се виждам и с кого не.

— О, мога и още как, малката! Ти нищо не знаеш. Изобщо нямаш никаква представа какво се случва! И какво ми причиняваш!

Софи направи опит да заобиколи майка си, но Беатрис й препречи пътя.

— Сега ще ми обещаеш никога повече да не се виждаш с онова момче! Ако го сториш, ще унищожиш целия ми труд! Чуваш ли? Целия!

Софи се вторачи в майка си. И преди се бе случвало да я смъмрят, но сега беше различно. Беше нещо много повече.

 

— Какво не е наред, майко?

— Кралят иска доказателства! Ти, разбира се, знаеш това. Той иска всички ние да му предоставим доказателства!

— Нашите документи вече пътуват от По, майко, вие сама го казахте.

Тя видя как очите на майка й се изпълниха със сълзи, които се затъркаляха по лицето й.

— Не са ли изпратени документите?

— Ние не сме такива, за каквито се представяме.

— Не… не разбирам.

— Наистина не разбираш. Но това не променя нещата. Ти си родена протестантка. И ти като майка си си протестантка.

Софи запуши ушите си с длани.

— Умолявам ви! Спрете! Не казвайте нищо повече!

— Има начин да получим благородническа титла и да я запазим. Но за целта се нуждая от твоята помощ. Ако не ме слушаш, и двете сме загубени.

— Но как мога да съм благородничка, след като не съм такава?

— Ти възприемаш ли се като такава в душата си?

Софи кимна.

— Тогава си наистина такава. Не бива да се съмняваш нито миг в това.

— Какво ще стане, ако кралят разбере?

— Тогава ще ни обесят. Като всички останали.

Софи скри лице в дланите си и се разрида.

— О, скъпа моя… — каза Беатрис засегната. — Уплаших ли те? Хайде, поплачи си, излей си душата, малката ми.

Софи вдигна очи с надеждата да получи утеха от майка си. Беатрис звънко я зашлеви.

— Никога повече да не виждам сълзи!

Софи покри лице с ръка и измокри ръкава си.

— Защо ми казвате всичко това? Сега вече няма да ви вярвам за нищо!

— За теб ще бъде най-добре да ми вярваш — заплаши я Беатрис и я изгледа с непоколебима решителност. — Животът ти зависи от това! Ще правиш това, което ти казвам.

 

 

Подтичвайки към покоите на Анриет, Софи мислеше върху току-що наученото. Молеше се да не срещне някой благородник, който би прочел в нея страшната истина като в отворена книга. Ами Анриет? Дали тя няма да прозре измамата по изражението й? И какво ли би станало после?

— Ето ви и вас…

Софи бавно се обърна. Госпожа Дьо Монтеспан пристъпи към нея.

— Скъпа моя Софи… Ще трябва да дойдете с мен.

— Но моята госпожа няма да ми позволи.

Със странна усмивка на устните госпожа Дьо Монтеспан я погали по бузата.

— Заповед на краля.

След по-малко от час двете вече пътуваха на север, настанени в една карета. Госпожа Дьо Монтеспан седеше на скамейката срещу Софи и погледът й се местеше от сменящите се пейзажи на френските поля към девойката и обратно. Изражението на Софи беше непроницаемо, но се виждаше, че никак не й е приятно.

— Не сте много приказлива — отбеляза госпожа Дьо Монтеспан. — Това ми харесва.

— Тук съм, за да ви служа. На вас и на моя крал, разбира се. Безкрайно съм ви благодарна.

— О, удоволствието е изцяло мое, повярвайте. Всъщност вие сте тук по изричното желание на краля.

— Наистина ли?

— Да. След като ви го казвам.

Софи помълча, докато асимилира чутото.

— Как се чувства съпругът ви? — попита тя след малко.

Госпожа Дьо Монтеспан погледна девойката и поклати глава.

— О, до този момент поведението ви беше безукорно.

— Аз… госпожо, моля ви за извинение. Нямах никаква представа…

— Никаква, очевидно. Но да отговоря на вашия въпрос: и аз не знам. За щастие, той е много, много далеч.

— Не ви ли липсва?

— В детските си години страдах от дизентерия, от тифус и от рахит. Всички те ми липсват повече отколкото моят съпруг — отговори тя, отмятайки кичур коса. — Омъжете се, за да получите власт, отдайте се, за да получите любов, скъпа моя. В случай че попаднете на подходящ мъж, сторете и двете. Ако трябва да научите едно нещо от нашето пътуване, нека да бъде това.

 

 

Анриет, която четеше в стаята си, се стресна от появата на Луи и остави псалтира.

— Забавно ли е четивото ви? — попита той, доближавайки се до нея.

Анриет въздъхна.

— Опасявам се, че не.

Луи се огледа и отново се обърна към Анриет.

— Откраднах ви компаньонката. Госпожа Дьо Монтеспан се нуждаеше от нея.

Анриет направи опит да прикрие разочарованието си.

— Естествено. Всичко, което иска Атенаис…

Луи взе псалтира и го запрелиства разсеяно.

— Къде го намерихте?

— Съпругът ми го донесе от фронта. Подарък за Шевалие, но той не го пожела, затова…

— Стока втора употреба.

— Свикнала съм.

Луи се взря по-внимателно в страниците, започна да ги отгръща по-бавно и забеляза драснатите набързо символи. Единият напомняше на малко „х“. Кралят широко отвори очи.

— Страниците са целите издраскани — отбеляза Анриет. — Много жалко.

Луи прониза Анриет с поглед.

— Къде, казахте, я е намерил брат ми?

 

 

Шевалие се опря на прозореца в стаята на Беатрис и сключи ръце зад тила си.

— Как е Софи, свиква ли? — попита той.

Беатрис отпусна в скута си ръкава, който бродираше, и се усмихна.

— Бъдещето й се очертава обещаващо.

— Така ли? Значи, можете да ми обясните защо са я видели да се качва в каретата на госпожа Дьо Монтеспан.

Иглата на Беатрис замръзна във въздуха.

— Аз… нямам никаква представа.

— Като се завърне, искам подробен отчет за това как Анриет си прекарва времето. С кого се среща, какво пише, всичко.

Беатрис продължи да бродира.

— Да… — промълви тя. — Разбира се.

Шевалие повдигна едната си вежда.

— Какво има?

— Сега разбирам защо толкова държахте да я уредите на тази длъжност.

— Учудвате ме, скъпа братовчедке. Аз си мислех, че винаги сте с два хода преди мен. На ваше място бих се постарал наистина да е така.

Той погледна през прозореца. В синевата далеч отвъд гората ято скорци описваха сложни плетеници.

— И за бога, Беатрис, побързайте да уредите въпроса с документите. Има опасност вашето закъснение да помрачи репутацията ми.

— Документите пътуват.

— На ваше място бих се молил горещо да пристигнат възможно по-скоро.

 

 

Фабиен разгъна картата с шифрованото послание на масата в залата на военния съвет. Отвори псалтира и го постави до картата. Луи, Бонтан, Колбер и Лувоа се приближиха до масата. Напрежението бе осезаемо.

— За какво става дума? — попита Луи.

— Код на монасите цистерцианци — обясни Фабиен. — Произлиза от Холандия. Много стар и почти забравен. Очевидно е бил алтернатива на римските цифри.

— Тоест състои се само от цифри — каза Лувоа.

— Които съответстват на букви. Вече са дешифрирани — обяви Фабиен, поглеждайки към краля. — Книгата е донесена от Камбре, Ваше Величество, от Испанска Нидерландия. Това подсказва, че заговорът за вашето убийство води началото си оттам. Холандците се страхуваха от войната, затова бяха готови на всичко, за да я предотвратят.

Луи изпусна дълбока въздишка.

— Намеквате, че Вилхелм Орански е изпратил човек да ме убие? Предрешен като испанец?

— Не намеквам, Ваше Величество, убеден съм. Нещо повече, мисля, че е изпратил хора при точно определен човек, поддръжник на тяхната кауза. Това означава, че те имат съюзници сред нас. Както и че ще се опитат отново, без никакво съмнение.

Луи кимна сдържано.

— Първото послание е много просто — продължи Фабиен, вземайки листа с дешифрирания текст. — „Убийте мъжете, донесли тази карта“. Второто е по-неразбираемо.

Той подаде листа на краля.

— „Краят е близо, помирете се с Господ“ — прочете Луи.

 

 

Луиза сънуваше, че се намира в голяма стая без прозорци и без врата. Въпреки това помещението беше обляно от ослепителна слънчева светлина. Тя стенеше, нямаше сили да вика. Бореше се, без да може да помръдне. Някой се приближи в гръб и я целуна по врата. Милувката предизвика в гърдите й вълна от надежда, мъжът й беше познат. Тя се отпусна на гърдите му и бавно изплува от съня…

Отвори очи в тъмната си стая.

— Не ви очаквах тази нощ — промълви тя с устни все още залепнали от съня, опитвайки се с всички сили да различи чертите на краля на светлината на свещта.

Целувките продължиха надолу по врата й. Той повдигна нощницата й, целуна я по корема и по чувствителната плът между бедрата.

— Но ще разпозная вашите ласки където и да съм — продължи тя.

Той целуна влажната цепка, облиза я. Тя въздъхна.

Той вдигна глава към нея и този път светлината обля лицето му.

— Това е семейна дарба, скъпа.

Луиза извика и скочи на крака.

— Боже милостиви!

Филип седна на пети в долната част на леглото и присви очи.

— Трябва да кажа, че брат ми има добър вкус.

— Махайте се! — извика Луиза. — Ще кажа на краля!

— Какво по-точно ще му кажете? Сърце мое, аз съм негов брат. Аз винаги ще бъда негов брат. Вие сте само… нещо временно. Затова, ако бях на ваше място, щях да се възползвам, докато все още има време. Топло е, когато слънцето грее, но повярвайте ми, след като приключи с вас… — заяви Филип, дръпвайки я за ръката, за да я принуди да легне — … всички светлини ще угаснат.

 

 

Войникът помогна на госпожа Дьо Монтеспан и на Софи да слязат от каретата пред внушителния и загадъчен замък Касел. Паднали листа се носеха по широките стъпала, които водеха до входната врата. Вечерният въздух беше леденостуден.

— Оставете ме аз да говоря — строго предупреди госпожа Дьо Монтеспан Софи, хващайки я за лакътя. — А ако започне да ви задява, преструвайте се, че ви харесва.

Софи потрепери. Сърцето й подскочи в гърдите като пометените от вятъра пожълтели листа по стъпалата.

— Да, госпожо — промълви тя.

— Добро момиче.

Двете поеха нагоре по стъпалата, събирайки смелост.

Посрещна ги един прислужник и ги покани да седнат на една пейка в преддверието. Зачакаха на светлината на единствената свещ, поставена върху бюфета, вслушвайки се в шумовете, долитащи от съседните помещения. На отсрещната стена висеше портрет на Касел, но госпожа Дьо Монтеспан всячески се стараеше да не поглежда към него.

Чуха се стъпки. Влезе Касел с високо вдигната глава и уверено изражение.

— А, малката ми смокиня. Каква приятна изненада!

Монтеспан и Софи станаха от пейката и направиха реверанс.

— Монсеньор — отвърна госпожа Дьо Монтеспан, — за мен е удоволствие отново да ви видя!

— Малката ми Атенаис, колко сте пораснали. — Той хвърли поглед към Софи. — Толкова красота накуп в един следобед. Със сигурност съм роден под щастлива звезда.

— Аз съм тук, господине, от името на краля — започна госпожа Дьо Монтеспан. — Откакто ви изпрати поканата за тържеството, той не е получавал никакви новини от вас.

— Нима не съм отговорил? Каква немарливост… Моля ви да предадете моите извинения на Негово Величество. Сигурен съм, че той ще разбере защо не бих могъл да присъствам на неговите тържества, независимо от радостта, с която ме изпълва подписаното славно примирие.

С тези думи той се обърна, готов да си тръгне.

— Несъмнено събирането във Версай е празник — продължи Монтеспан. — Но то ще бъде също и възпоменание, с което ще почетем доблестните мъже, които заплатиха този мир с живота си.

Касел рязко се обърна с лице към тях.

— Предайте моята благодарност на Негово Величество, но аз предпочитам да отдам моята почит самостоятелно.

Госпожа Дьо Монтеспан и Касел се погледнаха право в очите. Настъпи продължително мълчание.

— Оценявам факта, че сте предприели това дълго пътуване като кралски куриер — добави Касел. — За мен ще бъде чест, ако вие и вашата компаньонка останете за вечеря. Все пак нека ви предупредя, че решението ми остава същото.

— Надявам се, че ще успея да ви убедя да го промените.

— Добре се справяте. Винаги съм знаел, че имате бъдеще. Лаская се, като виждам докъде сте стигнали. Признайте, че бях добър учител.

Софи ги наблюдаваше, разтревожена.

— Нима Христос не ни учи, че можем да стигнем рая само ако преминем през ада? Така че да, предполагам, че ви дължа много.

— А, милата Атенаис — отвърна Касел без сянка от усмивка, — хаплива, както винаги.

От вътрешността на замъка се чуха глухи удари на часовник. Касел съпроводи дамите до края на коридора. Софи беше ужасена от стоманения поглед на госпожа Дьо Монтеспан.

Трапезарията й напомни тази в двореца, който Луи продължаваше да разширява. Сводести тавани, безкраен низ от портрети на мъже със строги лица и маса, достатъчно голяма да събере четиресет, дори повече сътрапезници. Но въпреки шумно пращящия огън в камината и сребърните чинии, в които поднасяха вечерята, мазилката беше излющена, помещението излъчваше нещо отколешно.

Госпожа Дьо Монтеспан си взе една хапка от варената патица и се обърна към Касел, който седеше до нея на края на масата.

— Монсеньор, кралят е убеден, че ако вие не присъствате на тържеството, то ще бъде непълно.

— Негово Величество ме ласкае — каза Касел.

— Но той познава вашия нрав и вашата привързаност към земите ви. Затова ви отправя предложение.

Касел повдигна едната си вежда.

— Слушам ви…

— Ако вие не можете да дойдете на празника, празникът да дойде при вас.

— Какво искате да кажете?

— Вие да го организирате. Кралят ще пренесе двора тук, при вас. Ще изпрати цяла армия работници, които ще преобразят замъка и пристройките, за да може да бъдат приютени хилядите поканени на голямото празненство.

Касел се засмя със странен и нервен смях. Софи нервно стисна ръцете си под масата.

— Негово Величество определено ме взема на подбив — заяви Касел.

— Не, монсеньор — отговори госпожа Дьо Монтеспан. — Става дума за тържество, на което вие ще поемете разноските.

Касел махна с ръка.

— Естествено, това не е никакъв проблем, но…

Монтеспан наклони глава.

— Хайде, хайде, видях дома ви. Възглавничките са износени, по стените има петна от мухъл. Вашият замък е точно ваше копие, прилична фасада, прикриваща разруха.

— Аз съм десет пъти по-богат, отколкото си представяте!

— Бяхте богат. Шумно се хвалехте с вашите имоти и с хората, които ви представляваха в Париж. Но те вече са без работа, нали? Подозирам, че не сте плащали на прислугата си от доста време.

Касел взе парче хляб, върна го обратно в панерчето му. Поглади брадичката си, с усилие запази спокойствие, но червенината, плъзнала по страните му, издаваше надигналия се гняв.

— Пътуването дотук би създало неприятности на Негово Величество.

— Не толкова големи, колкото бихте имали вие, ако не дойдете във Версай. При положение че ви е изпратил покана.

Капанът щракна, плячката беше вътре. Касел се размърда неловко на стола си и хвърли поглед към Софи, която седеше до Монтеспан.

— Много е красива, нали? — обърна се тя към него.

Касел потупа коленете си.

— Ела тук, дете. На колко години си?

Софи се дръпна назад, опитвайки се да се скрие зад госпожа Дьо Монтеспан.

— Харесва ми, когато се правят на труднодостъпни — каза Касел.

— Хайде сега — намеси се госпожа Дьо Монтеспан. — Десертът е винаги накрая, господине, не по средата на яденето. Уверявам ви, че кралят предвижда приказен банкет.

Софи потисна напиращото в гърдите й ридание и за малко да повърне всичко, което беше погълнала.

 

 

Наближаваше полунощ. Луи и двама гвардейци от стражата му проникнаха в стаята на Анриет, която спеше до съпруга си. Анриет се стресна от скърцането на паркета и се събуди, но Филип продължаваше да хърка гръмко, заровил лице във възглавницата. Анриет се надигна, за да посрещне краля, но той махна с ръка, давайки й знак, че няма нужда да става. После пристъпи до леглото и посочи с брадичка Филип.

— Разбрах, че след вечеря е изпил девет чаши розолио от Торино.

— Точно така. И още три, след като се прибра. След това заспа.

Луи погледна с обич брат си, докато се навеждаше над него.

— В съня си прилича на истинско дете.

— Както всички ние — отбеляза Анриет.

Неочаквано Филип отвори широко очи. Стисна Луи за гърлото и заръмжа. Останал без дъх, Луи започна да се дави и стражите му се притекоха на помощ. Филип осъзна, че е нападнал брат си, и го пусна. Луи отскочи назад, закашля се и започна да масажира врата си.

— О, това си ти… — изграчи Филип с глас, надебелял от алкохола и от умората. — Моят брат, магьосникът.

Луи се намръщи.

— Магьосникът?

Филип посочи с показалец Анриет.

— Нейният брат в Англия се съюзява с двама други срещу теб. Перспективите за зимен военен поход и за зърнени доставки на фронта намаляват. Само ти можеш да подпишеш договор за прекратяване на огъня и да назовеш подобно нещо победа.

Луи поклати тъжно глава.

— Братко, предпочитам да поговорим за това утре сутрин.

— А аз предпочитам сега, утре не мисля да ставам от леглото.

— Не си отговорил официално на нашата покана. Предполагам, че възнамеряваш да присъстваш.

Филип се изправи и седна на ръба на леглото. Протегна се и взе от нощното шкафче наполовина пълна чаша с вино.

— О, да, господине. Аз правя това, което ми наредят моите господари.

— Изпий си полагаемото тази нощ — отвърна Луи. — Не желая това да се повтори по време на празненството.

— Значи, сам ще празнувам. Както обичаш да повтаряш, скъпи братко, няма по-голяма слава от тази да умреш за своя крал и за своята страна. Обаче личният ми опит ме кара да изразя своето несъгласие. Съжалявам, че трябва да го заявя открито, но най-голямата слава е да живееш.

Той вдигна чашата си, все едно възнамеряваше да пие за здравето на краля, и я изпразни на един дъх.

 

 

Тома, главорезът на Касел, лежеше в безсъзнание на масата в кухнята на Масон. Чуканът на ампутирания му крак беше обгорен, за да спре кървенето, иначе можеше да умре. Клодин не откъсваше поглед от него, а баща й седеше в един фотьойл и нервно пощипваше кожата на ръката си. Фабиен погледна Клодин, после Тома. Клодин знаеше какво я чака, ако Тома умре.

В един момент клепките на ранения мъж потрепнаха. Той се закашля, изстена и примига. По погледа му Клодин разбра, че е осъзнал какво се бе случило и смъртната опасност, на която беше изложен. Със счупената си ръка Тома придърпа Клодин към себе си.

— Помогнете ми, моля ви — прошепна той.

Фабиен пристъпи към масата и внимателно се взря в лицето на пленника.

— Изумително. Трябва да го наречем Лазар. А що се отнася до вас, жено, все още не знам с какво име да ви назовавам.

— Кой е този мъж? — попита Клодин. — Какво ви е сторил?

Фабиен отиде до масата и взе скалпела, обръщайки го така, че да отрази светлината. Тома направи опит да се надигне, но Фабиен сложи ръка на гърдите му, притискайки го към масата.

— Той не е сторил нищо. Не е казал нищо — отвърна Фабиен.

— Не разваляйте това, което… — започна Клодин.

— Тихо — заповяда Фабиен, наведе се над Тома и допря скалпела до бузата му. — Шарлот Партне издъхна в ръцете ми. Убита от вашия мускет, нали?

— Не я убих аз — отвърна Тома.

— Но вие бяхте там. Кой я уби тогава?

— Не видях!

— Е, след като не виждате, нямате нужда от това, нали така?

И Фабиен заби скалпела в единственото око на Тома, който изрева и се замята върху масата. Фабиен завъртя скалпела и извади окото. Подаде го на Клодин, която се взираше ужасено в него.

— За вашата колекция.

— Умолявам ви! Пощадете го! — замоли се Клодин.

— Ще го пощадя. Искам само да ми отговори на един лесен въпрос.

— Дайте ми думата си.

— Обещавам ви, че ще го оставя да живее.

Той отново се наведе над Тома, чиито клепачи премигваха напразно над кървавите празнини. Раненият се лигавеше и стенеше.

— За кого работиш?

Тома си пое въздух.

— За краля.

— Да, добре. Но кой е твоят господар? На кого даде клетва?

Той допря острието на скалпела до пулсиращото гърло.

— Касел! — каза Тома. — Херцог Дьо Касел.

— Благодаря — отвърна Фабиен и му преряза гърлото.

Тома нададе един последен вопъл и кръвта му заля масата.

Клодин вдигна ръце, ужасена.

— Вие ми обещахте! Казахте, че ще му подарите живота!

— Така и сторих. Отпуснах му три секунди повече. Аз съм човек на думата.

 

 

В мекия следобед Жак бе коленичил с разкопчана риза до едно от новодоставените портокалови дръвчета и затъпкваше с лопатката си пръстта около него. Бе толкова съсредоточен в работата си, че отначало забеляза само ботушите и чак след това осъзна, че кралят стои до него. Мигновено скочи на крака и се поклони.

— Господарю, чест е за мен.

Луи погледна Жак, сетне обходи с поглед големите градини, които бяха проектирали и създали, преди да го спре на периферията, където работата продължаваше.

— Какво прави войната с мъжа? — попита той.

Жак изчисти коленете си от полепналата пръст.

— Вие би трябвало да знаете, господарю.

— Когато се завърне у дома например — уточни Луи.

— Никой мъж не е вече същият, когато се върне от бойното поле. Мнозина виждат призраци. Миризмата на печено месо на шиш може да събуди някой спомен, да му придаде реалност. Едни полудяват. Други се пропиват или се самоубиват… Трети отглеждат портокали за краля — добави той с крива усмивка.

— Ти различен ли се чувстваше?

— Само когато не ми плащаха.

— И какво правеше тогава?

— Взимах всички необходими мерки, които се налагаха.

— Какво мислеше семейството ти за твоя избор?

— Аз изгубих семейството си във войната. Трима синове. И тримата загинаха в служба на краля.

— Ще ги спомена в молитвите си.

— Не е нужно, господарю. Няма място за хора като нас в Божия дом.

— Има, ако се помирите с него.

— Нямам какво да изповядвам, господарю. Убеден съм, че не съм съгрешавал.

Жак забеляза, че Луи гледа големия изпъкнал белег на гърдите му и бавно кима в знак на съгласие.

Докато кралят се отдалечаваше, Жак се провикна след него:

— Дано бъде славен празник, господарю!

— Лично ще се погрижа.

 

 

Празненството се състоя в амфитеатъра на двореца, огромна, прекрасна открита зала насред градините. Нощта беше тъмна, празненството бляскаво, с огнехвъргачи, които действаха, докато музикантите свиреха. От клоните на дърветата висяха гирлянди от чимшир, в центъра на масите бяха разположени букети от плодове и пера. В големи позлатени сандъци с човешки бой, с лицето на краля слънце, изобразено на страните им, имаше вечнозелени храсти, оформени като животни. Луи седеше на естрада с балдахин в центъра на амфитеатъра, дълга опашка от благородници чакаха реда си, за да засвидетелстват почитта си на кралското семейство. Мария-Тереза седеше отляво на краля, Луиза, отдясно. До кралицата имаше празен фотьойл, предназначен за Филип, той още не се беше появил. Анриет бе седнала от другата страна на празния фотьойл. Шевалие и Беатрис, прави зад краля, наблюдаваха процесията.

Госпожа Дьо Монтеспан и Касел със Софи под ръка също чакаха реда си. Беатрис се усмихваше гордо. Благородниците с дискретно учудване отбелязваха присъствието на Касел — не им се вярваше, че виждат могъщия и непреклонен благородник от севера тук, във Версай, по волята на краля. Приятелките на Софи се споглеждаха и кимаха с глави, изненадани да видят красивата и непохватна девойка под ръка с прочутия велможа.

Луи кимна на госпожа Дьо Монтеспан, после хвърли поглед към Касел и Софи.

— Каква прекрасна двойка, не намирате ли? — обърна се той към Луиза.

— Не, Ваше Величество, не намирам — отвърна Луиза.

Двете с Мария-Тереза размениха смутени и неодобрителни погледи.

— Касел! — извика един благородник от тълпата, когато Касел заедно с Монтеспан и Софи мина покрай него на път за естрадата. — Учуден съм да ви видя тук.

Касел елегантно се усмихна, решен да играе ролята си докрай, да си запази властта и достойнството, независимо от неудобното положение, в което се намираше в момента.

— Как бих могъл да не съм тук?

Дойде редът да бъде представен на краля. Луи махна с ръка. Касел хвана Софи за ръката и я поведе. Но Монтеспан хвана Софи за другата ръка и я дръпна назад.

— Съжалявам — каза тя. — Трябва да я върна на собственика й. Не мога да разполагам с нея. Дали са ми я назаем.

Ядосан, Касел процеди през зъби, продължавайки да се усмихва:

— Неблагодарна путка…

Госпожа Дьо Монтеспан се усмихна.

— Мъжете си въобразяват, че ни обиждат, отъждествявайки ни с името на нашия полов орган. Естествено, че съм путка и се гордея с това. За сметка на това, вие сте само един жалък путьо. Незначителен малък путьо.

Тя се обърна към Софи.

— Хайде, вървете, свободна сте.

Девойката се смеси с множеството.

— Ще ми платите за това — заплаши Касел.

— Вече платих — отвърна Монтеспан, — до последното су.

В този миг Луи протегна ръка и Касел трябваше да се качи на естрадата.

Фабиен зашепна нещо в ухото на краля, който на свой ред му отговори шепнешком и Фабиен се дръпна назад.

Последното, което Касел желаеше, беше да целуне ръка на краля. Касел ненавиждаше да губи. Но повече от всичко ненавиждаше да бъде осмиван. Наведе се, но Луи отпусна ръката си толкова ниско, че херцогът се видя принуден едва ли не да падне на колене.

— Поклонете се на вашия крал — заяви Луи с огромно задоволство, докато Касел му целуваше ръката.

Благородниците зашумяха удивено, виждайки как могъщият Касел се покланя ниско на Негово Величество.

 

 

Софи застана в края на тълпата и изчака да се увери, че майка й е заета да си бъбри с дамите, за да избяга далеч от празненството и от сложните интриги на властващите. Тя жадуваше за самота и спокойствие, които може би щеше да открие в нощния мрак, в по-отдалечените кътчета на градините.

— Пст…

Софи се обърна и зърна Беноа, който й правеше знаци иззад един чимшир.

Огледа се и отиде при него.

— Не уважихте моята покана — каза той.

— Не успях да дойда. Дългът ме зовеше другаде.

— Иска ми се да ви вярвам.

— Опитайте, моля ви.

Беноа се доближи до нея, толкова близко, че телата им почти се докоснаха.

— Елате с мен — каза той.

— Не.

— Желаете го, добре виждам.

— Нищо не може да има между нас, никога.

— Знам. Елате с мен, все пак.

Той я хвана за ръката и тя не се възпротиви. Затича се с него към розовата градина и по пътя изгуби едната си обувка.

 

 

Луи заповяда на Касел да седне до него на естрадата и известно време двамата мълчаливо наблюдаваха жонгльорите, които подхвърляха във въздуха горящи кълба и обръчи.

— Когато бяхме деца, ни забраняваха да играем с огъня… А сега, като ги гледам, ми се струва, че се забавляват — каза Луи и небрежно се опря на подлакътника на фотьойла си.

— Лично аз не съм особено впечатлен — отвърна Касел. — За това не е необходим истински талант.

— Едно леко изгаряне е добро за душата, не сте ли съгласен?

— Жана д’Арк сигурно не би се съгласила с вас. Нито Луцифер.

Кралят прониза с поглед Касел и каза:

— Представям си понякога, че в някой друг живот ние двамата бихме могли да бъдем приятели.

 

— Аз никога нищо не си представям. Нямам време за губене с подобни фантазии.

— Изненадвате ме.

— Нямам време и за изненади.

— Колко жалко за вас…

Внезапно се чу едно силно БУМ. Празнуващите се заоглеждаха, едни се разкрещяха, други изгубиха ума и дума. Тогава над главите им избухна огромно огнено цвете, разпръсквайки дъжд от искри в нощното небе. Започваха фойерверките. Гостите заръкопляскаха. Касел направи гримаса и стана.

— Вече? — попита Луи.

— Виждал съм доста изгоряла хартия през живота си.

Касел слезе от естрадата и повика прислужниците си, които го чакаха встрани.

— Докарайте каретата!

В тази момент Филип се покачи на естрадата с две чаши вино в ръце и се тръшна на празния фотьойл.

— Тъкмо си казвах, че никога няма да си тръгне. Дръж, пийни с мен.

И той подаде едната чаша на Луи с усмивка.

— Радвам се, че си тук — каза кралят. — Искрено се радвам.

— Иска ми се — отвърна Филип, вдигайки чашата си за непринудена наздравица — да ти вярвам поне веднъж.

Луи на свой ред вдигна чашата си и двамата отпиха.

 

 

Беноа и Софи наблюдаваха фойерверките, седнали на една каменна пейка в портокаловата градина, скрити от нощния мрак. Двамата се доближиха плътно един до друг. Тя вдигна лице към него, той се наведе и я целуна. Беше гореща целувка. Душата на девойката се взриви от щастие и заискри като най-ярките фойерверки.

 

 

Филип остави чашата си и вдигна лице към фойерверките. Обзе го слабост, виеше му се свят, имаше чувството, че фотьойлът, на който седи, се върти като пумпал. Още една чаша. Имам нужда от още вино.

В небето бяха изстреляни едновременно три фойерверки. Шумът от избухването им беше оглушителен, като от изстрели от мускети или тътен от оръдия, сякаш се намираха на бойното поле. Филип примига и вместо да види яркия весел блясък, пред очите му захвърчаха горящи тела, убити и ранени войници, разкъсани ръце и крака, които падаха обратно на земята.

Изправи се на крака пребледнял, с помътнял поглед. Залитна за секунда, но успя да си възвърне равновесието и се отдалечи.

— Братко! — викна след него Луи.

Филип потъна в тълпата. Луи се затича след него, разблъсквайки по пътя си стражи и гости. Филип напусна амфитеатъра, залитайки, тръгна с несигурна крачка покрай една леха с рози и стигна до хижата при езерото, където никой не можеше да го види и да го чуе, освен луната, звездите и един пор, който шеташе из храстите. Отпусна се на тревата, скри лице в ръцете си и избухна в ридания.

Братко мой!

Луи клекна до него и го обви с ръце. Чувстваше тревогата, която терзаеше брат му. Филип се отскубна и вдигна ръка, сякаш за да се предпази.

— На бойното поле попаднах на един младеж — започна той. — Той носеше брат си в торба през рамо. Бил обещал на майка им да го върне у дома. — Филип млъкна за миг. — Ти би ли направил това за мен? Зададох си този въпрос. За себе си зная, че бих го сторил, но за теб не съм толкова сигурен.

Луи кимна съчувствено.

— Филип, ти си убеден, че понеже съм крал, не мога да бъда твой брат. Без съмнение смяташ, че получавам всичко, каквото искам от живота и не желая нищо повече. Знай, че дори кралят не може да има всичко, каквото иска. Ти си този, който изживява живота ми вместо мен. Ти живееш живота, който един крал би желал да живее.

Филип притисна с юмрук слепоочието си, сякаш за да прогони ужаса, обзел ума му.

— Войната продължава да вилнее в душата ти — каза Луи.

— И никога няма да престане.

— Хайде стига.

— Ти не можеш да нямаш последната дума, нали?

— Скъпи братко…

Филип глухо изръмжа.

— Защо си причинявам това?

Луи отново грабна Филип в прегръдките си и за миг силно го притисна до себе си. Филип се отдръпна и кресна:

— Махай се! Остави ми! Това е заповед.

Луи се изправи на крака. Този път той се подчини на брат си.

 

 

Докато фойерверките не спираха да браздят небето и да падат на талази, оставяйки публиката без дъх, един силует, загърнат в черно, влезе в безлюдния параклис, тихо се промъкна в изповедалнята откъм страната на каещия се и се затвори вътре. Скритите в ръкавици ръце поставиха в цепнатината между две дъски пергаментов свитък, който никой нямаше да забележи, освен ако не знаеше за неговото съществуване. След което силуетът си тръгна със същата дискретност, с която беше дошъл.

 

 

Беатрис застана до Фабиен, който се възхищаваше на ослепителния и шумен спектакъл в небето.

— Спомням си, че имах обещание за разходка в градината — подхвърли тя.

Фабиен се огледа.

— Ние сме в градината.

— Действително.

Фабиен се взря в нея с безизразно лице.

— Последвайте ме — каза той.

Повървяха мълчаливо известно време, отдалечавайки се от празника, следвайки в мрака извивките на алеите.

— Имам нужда да узная повече за вас — заяви неочаквано Фабиен.

Беатрис наклони глава. Не смяташе да позволи разговорът да поеме в желаната от него насока.

— Любител ли сте на музиката?

— Къде сте родена?

— На театъра може би?

— Къде бихте желали да умрете?

— С какво се занимавате в свободното ви време?

Беатрис се спря. Фабиен също спря и я погледна с желание и колебание.

— Толкова силно желаех да ви задам тези въпроси — каза той, — но имам проблем, не мога да спра да ви гледам.

Беатрис се засмя и леко се нацупи.

— Колко сте мил…

— Вие не ми позволявате да се съсредоточа. В мига, в който ви погледна…

— … всички мисли изчезват като дим.

Фабиен се доближи до нея. Беатрис почувства, че я обзема изгарящо желание.

— Значи, чувството е споделено — промълви той.

Докосна ръката й за миг и усети, че пламва искра, готова да прерасне в буен огън. Тя изстена от желание. Той обгърна с ръка талията й, привлече я към себе си и я целуна. Тя отвърна на целувката и се отпусна върху гърдите му. Двамата се свлякоха на тревата край алеята.

 

 

Празникът свърши. Госпожа Дьо Монтеспан се прибра в стаята си. Облегна се на камината и зарони горещи сълзи. Аз съм силна! Трябва да бъда силна! От значение са единствено хитростта, силата и красотата! В този момент обаче се чувстваше уязвима и безпомощна като новородена кобилка.

Неочаквано долови движение зад гърба си. Обърна се и видя краля, който стоеше до леглото й. Побърза да изтрие сълзите си и вирна брадичка.

— Признателен съм ви, госпожо — каза Луи. — Вие разбирате повече от всички тях, взети заедно.

— Какво разбирам, Ваше Величество?

— Че за да царуваш, е нужно преди всичко да знаеш да се жертваш.

Монтеспан наблюдаваше, изчакваше. Кралят пристъпи към нея. Погали я по лицето, по раменете. Да, каза си тя, най-после!

Той я целуна по страните, вкуси устните й и смъкна роклята, откривайки гърдите й в хладната стая. Тя затвори очи и обхвана гърдите си с ръце, повдигна ги към него, за да му даде да ги погали и да засмуче зърната им. Което той стори пламенно, налапа ги с такава сила, че през тялото й премина сладка болка. Вдигна я на ръце и я занесе до леглото, където тя му се отдаде. Изцяло.

 

 

Утрото беше сиво и навъсено. Касел слезе от каретата си и се взря пред себе си ужасен, невярващ на очите си. Домът на предците му, замъкът, който, откакто се помнеше, се извисяваше гордо върху средния хълм сред дърветата, беше изпепелен от пламъците. Бе останала само една внушителна димяща развалина. Тялото на Тома висеше на рамката на портата, около главата му бръмчаха мухи, очните му орбити, кървави и празни, се взираха в него обвинително. Скупчени пред вратата, няколко селяни и прислужници наблюдаваха случващото се, вкаменени и мълчаливи.

Развалини. Само развалини.

Неочаквано се чу конски тропот. Касел се обърна. Срещу му се носеше конен куриер. На няколко метра от него куриерът дръпна поводите на коня, заковавайки го на място, и посочи обвиняващо Касел с пръст.

— Кралят изисква документите ви! Доказателството за благородния ви произход, господине. За вашето наследство.

Касел поклати глава.

— Всичко е изпепелено.

— Следователно не разполагате с никакво доказателство?

Куриерът извади от раницата си пергамент с кралския печат.

— Само истинските благородници са освободени от данъци. Длъжни сте да внесете всичките просрочени данъци.

— Не ми остана нищо. Всичко изгоря.

— В такъв случай — заяви куриерът, изправяйки се на стремената и размахвайки ръце — вие сте длъжник на краля!

Малка група униформени полицаи, и те на коне, обградиха Касел.

— Арестувайте този мъж!

Двама полицаи слязоха от конете си, за да изпълнят заповедта. Преливащ от гняв и отчаяние, Касел погледна за последен път димящите развалини на своя замък.

Застанал на близкия хълм, Монкур не пропусна нищо от гледката.

 

 

Новите постъпления в полицейските сили бяха наредени в редица край пътя за Версай и внимателно слушаха, готови да се закълнат във вярност към краля и новата си длъжност. Сред тях имаше един едър здравеняк, който до неотдавна смяташе замъка на Касел за свой дом.

Мишел.

Бонтан, до когото бе застанал Фабиен, вдигна клетвения лист и зачете.

— „Заклевам се да защитавам този път и прилежащите земи с цената на живота си. В името на краля да поддържам реда по тези места…“

 

 

Филип лежеше на леглото с разрошена коса, потънал във възглавницата. Най-накрая бе заспал. Луи седеше от едната му страна, Анриет от другата, двамата го държаха за ръцете. Лицето му, сега ведро и спокойно, изглеждаше далече от ада на войната. По едно време Анриет погледна Луи, той отвърна на погледа й. Двамата копнееха един за друг и изпитваха силно отчаяние заради невъзможната си любов. Но когато Анриет протегна ръка, Луи не я пое. Очите на младата жена се наляха със сълзи и тя отпусна ръка.