— Знаеш какво имам предвид. Ти си страхотен! — Аз се качвам в колата си. — Ще ми се да можехме да отпразнуваме или нещо такова, но ги знаеш родителите ми.

— Да. До утре.

Той се забавя за миг, като че ли очаква да кажа още нещо, после свива смутено рамене и ми помага да затворя вратата.

По пътя към къщи надувам радиото и пея заедно с някаква кънтри певица за отмъщението й към мъжа, който не постъпил добре с нея. Защо тези песни са толкова забавни? Когато спирам в гаража, даже ми остава цяла минута. Идеално. Танцувам по коридора и ми иде да запея „Всичко цъфва в рози“ като от мюзикъла „Джипси“, но това би предизвикало прекалено много въпроси от мама, която седи в дневната и се преструва, че чете книга.

Прегръщам я с надеждата да не мириша на кафене.

— Представлението мина страхотно.

— Чудесно, миличка! С татко ти нямаме търпение да го видим утре.

— Третата вечер винаги е прекрасна. Ще се радвате, че сте изчакали.

Продължавам с танцова стъпка по стълбите и си тананикам, докато се приготвям за лягане. Заспивам с усмивка на лицето и мелодията от „Уестсайдска история“ в главата си. В щастливия си унес забравям да изключа телефона си и той ме буди в осем сутринта. Не му обръщам внимание, само се завъртам на другата страна, за да продължа да сънувам Матю и сексапилни момчета в кафенета.

Телефонът избръмчава още веднъж, после още веднъж. Кой ме търси толкова рано? После отварям широко очи. Да не е за предизвикателството? Бързо прехвърлям събитията от снощи. В последния клип не би трябвало да има нищо засрамващо. Нищо.

Все пак ставам да погледна телефона си.

Първото съобщение е от Сидни:

КАК МОЖА?

О-о! Забравих. Бях й обещала никакви предизвикателства повече. Ама само да види обувките! Жалко, че носи два номера по-големи от мен, иначе бързо щеше да й мине.

Следващите съобщения пак са от нея. Не са приятни. Но не се споменава нищо за голота или срам, освен ако не се брои бездарното ми пеене, така че какво толкова? После разбирам. Тя също искаше да кандидатства за „ИГРА НА НЕРВИ“. И то наистина. Моите предизвикателства й напомнят за това, което не може да направи, поне не този месец. Няма обаче за какво да ми завижда. Нямам намерение да участвам в кръговете на живо. Беше само заради забавлението. Е, не точно… заради обувките.

Изчаквам да мине закуската и й отговарям, като й изпращам снимката на обувките. Тя ми звъни. Опа.

Когато вдигам, я чувам да крещи:

— Не ми пука за наградата! Каза, че няма да играеш повече. Ами ако нещо се обърка? Нещо, което да не мога да оправя така лесно, както с първото предизвикателство?

Прокарвам ръка през косата си.

— Никой не те моли да оправяш каквото и да било. Беше само още едно предизвикателство. Сама видя — няма мокри фланелки, няма голи гърди, момчето се оказа свястно. А дори да не беше така, бях с Томи.

— Не разбираш. Ами ако бяха изпратили други играчи да те тормозят или да направят нещо ужасно? Помниш ли момичето с обсесивно-компулсивното разстройство?

Потрепервам.

— Това беше в кръговете на живо. Сега никой не е пострадал. Изкарах едни забележителни обувки. Играта свърши.

Виждам я как поклаща глава в другия край на линията.

— Понякога не те разбирам, Вий. Все едно имаш някакъв инстинкт за самоунищожение.

Всички мускули в тялото ми се напрягат.

— Намекваш, че съм се опитвала да се нараня ли? Точно ти би трябвало да знаеш колко уморена бях онази вечер, докато се мъчех да помогна именно на теб да си научиш репликите за коледното представление, забрави ли? И сега да намекваш, че нарочно съм оставила двигателя да работи… това наистина е много, много долно.

— Изобщо не говорех за това.

— Естествено.

Настъпва дълго мълчание.

— Виж, имам си работа — казвам аз.

Затваряме, без да кажем нищо повече. Прекрасно. В деня на последното представление, когато би трябвало да планираме първата ми вечер на свобода, най-добрата ми приятелка се заяжда с мен. А и как е разбрала толкова бързо за предизвикателството? Нима първата й работа сутрин е да прегледа сайта на играта? Или са се свързали с нея, както с някои от другите ми приятели първия път?

Влизам в интернет и намирам страницата на играта с клиповете за „Напреднали квалификации“, които се гледат безплатно — вероятно за разпалване на интереса към платените кръгове на живо. Бързо откривам своя. Има над сто коментара. Сериозно? На мен не ми се видя толкова вълнуващо предизвикателство. Пускам клипа, който започва с думите на Томи, че Иън е късметлия да има партньор като мен. Много мило. Клипът очевидно е редактиран от организаторите, защото следващата част се фокусира върху Иън, а женски глас зад кадър описва какво би искала да направи с него в най-образни детайли. Дали е коментар на момичето, което дойде след него? Двамата заедно ли са били или тя е била определена за негов Наблюдател?

Стигаме до частта, в която аз пея. Потръпвам, като виждам колко съм уплашена. Все пак имам някакво особено излъчване пред камерата. Нещо, което, колкото и да ми е неприятно да си призная, ми придава невинен вид. Може би защото изглеждам толкова мъничка до Иън. Като казах излъчване пред камерата, това момче е като излязло от филм. Възможно ли е костната му структура да е по-добре очертана?

Зачитам се в коментарите под клипа. Десетки момичета молят да се запишат за Наблюдатели на живо, ако „ИГРА НА НЕРВИ“ избере Иън за следващия кръг, въпреки че това е три пъти по-скъпо от цената за гледане онлайн. Да, Наблюдателите на живо могат да спечелят награда, ако заснемат интересни кадри, но шансовете за това не са големи.

Останалите коментари са разделени по полове, като момчетата пишат колко сладка и стресната изглеждам, а момичетата твърдят, че те лично биха били много подобри партньорки на Иън. Това момче си има сериозни фенки.

Е, желая му късмет да го изберат довечера. Докато му изпращам мислени благопожелания, изскача реклама с надпис „ВИЖ КОЙ ИГРАЕ!“ и видеоклипове на първите участници, избрани за кръговете на живо на две места: Вашингтон и Тампа. Няколко минути по-късно се появява друго съобщение: „ВИЖ КОЙ ГЛЕДА!“ със снимки на хора, които вече са се записали за Наблюдатели онлайн или на живо. Явно и публиката иска своя миг на слава.

Сега, след като съм участвала в две предизвикателства, се изкушавам също да наблюдавам и може би бих го направила, ако нямах други планове за вечерта. „ИГРА НА НЕРВИ“ ще има и следващия месец, и по-следващия. Сега обаче искам да бъда с Матю.

Време е да ставам от компютъра и да продължа деня си. Между домашното по математика и скицирането на идеи за часа по моден дизайн приготвям три различни десерта, които да занеса на купона. Въпреки това времето се влачи едва-едва.

В секундата, в която часовникът отброява пет, скачам в колата. Пристигам в театъра и скоро се улисвам в гримиране. Всички искат да изглеждат забележително за последното представление. Става странно, когато стигам до Сид. Държи се весело и се шегува с тълпата наоколо, но съм сигурна, че само аз забелязвам как избягва да ме гледа в очите. А когато някой споменава колко яко е, че съм изпълнила още едно предизвикателство, тя бързо сменя темата.

Благодарение на още един тлъст букет стаята се изпълва с аромат на божури, но Сид не разкрива самоличността на обожателя, който ги е изпратил, въпреки настойчивите въпроси на другите момичета. Веднага щом й слагам изкуствените мигли, тя побягва от стаята.

Матю бързо отвлича мислите ми от нея, като слага ръка на голото ми коляно, докато го гримирам. Иска да пусне клиповете ми от „ИГРА НА НЕРВИ“, докато работя, но строго му казвам да престане да се върти.

Той ми показва някаква реклама на играта.

— Започнали са кръг на живо в Остин. Обзалагам се, че ще изглеждаш страхотно с, каубойска шапка и шпори. Чувстваш ли се дръзка тази вечер, малка Вий?

— Не се каня да изливам повече вода върху главата си, ако за това намекваш.

Надявам се, че не е това, защото много харесвам този брокатен жакет и копринен минижуп. Жалко, че се наложи да обуя ниски обувки заради ангажиментите си зад сцената; с ботуши щях да изглеждам много по-добре. Все пак съм завършила тоалета си с тениска на „Истинска кръв“, а значката от кампанията на Джими Картър, която открих на една разпродажба на лични вещи, добавя идеален еклектичен щрих. Не че момчетата оценяват добре подбраното облекло. Или пък Джими К.

След като Матю и всички останали са гримирани и костюмирани, аз обикалям актьорите и екипа, повечето от които ме потупват по ръката или вдигат ръка за поздрав, задето съм изпълнила две предизвикателства. Веселото им настроение ми напомня да се насладя на славата на последната вечер, в която всеки миг трепти между горчиво-сладка носталгия и приповдигнато чувство за успех. Може би със Сидни ще успеем да се сдобрим преди купона. Особено ако се извиня.

Трета вечер поред представлението минава безупречно. Явно дългите месеци на репетиции са си стрували, въпреки че скоро всички тези усилия няма да значат нищо повече от спомени, запечатани с видеоклипове.

По време на третото действие аз стоя отстрани на сцената, вдишвам уханието на старо дърво и внимавам да не се докосвам до прашната плюшена завеса. Надничам от края й и виждам познати лица в публиката. Лив и Юли отново са дошли. Далече вдясно ми се струва, че забелязвам профила на мама. Да, татко седи до нея и се оглежда наоколо, като че ли очаква да падна от някой балкон.

Произнасям беззвучно познатите реплики заедно с актьорите — за последен път, освен на някой купон, когато театралните маниаци решат да се изперчат. Накрая, час и трийсет и две минути след вдигането на завесите, Матю и Сид се прегръщат в любовно единение, което публиката е чакала цели три действия. Той обхваща лицето й с ръце и тя грациозно извива гръб. Устните им потрепват и бавно се докосват. Една жена на първия ред въздиша. Всички го правим, докато поглъщаме жадно емоцията от целувката.

Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три, хиляда и четири, хиляда и пет… Какво става, по дяволите? Безкрайните секунди минават, но те се прегръщат все по-силно и далеч по-чувствено, отколкото изисква сценарият; много по-дълго от предишните целувки. В гърдите ми избухва малко пламъче. Сидни позволява Матю да притисне ръце прекалено плътно към тялото й — обзалагам се, че са останали синини.

Плъзгам пръст нагоре-надолу по оръфаното въже на завесата, като се изкушавам да го дръпна и всичко да приключи. Този театър е толкова разнебитен, че всички ще го приемат за нещо случайно. Разбира се, момиче като мен никога не би направило нещо подобно.

Най-после Сидни и Матю се пускат, без да откъсват очи един от друг, и подхващат дуета си, с който завършва пиесата. Актьорите минават покрай мен и заемат местата си на сцената. Гърдите на Сидни се повдигат на високите тонове, докато остава само ехо от мелодията, последвано от гръмки аплодисменти. Аз прехапвам устни и спускам завесата.

Докато актьорите се покланят, излизам навън на пожарната стълба. Поне не вали, което в Сиатъл през пролетта е истинско чудо.

Не така си представях последната вечер в театъра. След всичката тази организация по костюмите, безкрайни часове на гримиране, цели следобеди, в които репетирах заедно със Сидни, докато накрая научих ролята й не по-зле от нея, и трите десерта, които приготвих за купона? Аз съм тази, която заслужава да се целува с Матю.

Отпускам се на стъпалото, което пари като лед през копринената ми пола, включвам телефона си и променям статуса си в „Това-Съм-Аз“ от „обещаващ“ на „отворена за идеи“. И добавям: КАРМАТА НЕ ВАЖИ ЗА МЕН.

Сега би трябвало просто да си тръгна. Да забравя за глупавия купон и първата си вечер на свобода. Тъй наречената ми най-добра приятелка не можа да понесе някой да й отнеме от светлините на прожекторите. Не че моите предизвикателства са засенчили нейното сияние. Никой друг не е получил два букета цветя. Дали са били от Матю? И тя ли изпитва същите чувства към него? Имам предвид прегръдката. Театърът е едно, реалният живот — друго. Завива ми се свят. Дали не са тайна двойка? Трудно мога да повярвам, че приятелката, която в пети клас навехна китката си, за да ме защити от онзи хулиган, който ме дразнеше заради истинското ми име, ще ме измами така. Но пък тази целувка…

Вратата се отваря. Може би Сидни идва да се извини?

— Какво правиш тук? — пита Томи, като бързо премигва и сяда на горното стъпало. Ухае на борове.

Поглеждам го.

— Трябваше да глътна малко въздух.

— Да, въздухът е хубаво нещо — усмихва се той.

— Ти не трябва ли да наглеждаш екипа по декорите?

— Не, ще ги разглобяваме чак утре.

— Трябва да напомня на всички да занесат костюмите си на химическо чистене. Да внимават да не ми върнат нещо вмирисано.

— Иначе какво?

Подпирам брадичка на ръката си.

— Може би ще закача мръсните дрехи на шкафчетата им заедно с противогаз.

Да, в пиесата имаше и противогази.

Той присвива очи.

— Не бих очаквал такова нещо от мило момиче като теб.

— Това качество много се надценява.

Както и отговорността, лоялността и други подобни, които се виждат в моя годишник.

Той ме поглежда въпросително.

През открехнатата врата долита смехът на актьорите, които се връщат в съблекалните. Оставила съм им тоалетно мляко и кърпички, за да почистят лицата си, но бих заложила едноседмичната си надница от „Винтидж Лав“, че повечето ще останат с грим за купона, защото харесват драматичния вид на очите си и подчертаните скули, които съм им направила.

Потръпвам от априлския хлад и усещам как ме заболява главата. Гледката на най-добрата ми приятелка, която се хвърля публично на врата на момчето, по което си падам аз, е дало на късо съединение емоционалните ми вериги и ме е парализирала.

А може би просто съм оглупяла, защото следващите думи, които излизат от устата ми, са:

— Добре де, какво толкова виждате вие, момчетата, в Сидни?

Всъщност този въпрос е повече от глупав, защото не само ме кара да изглеждам като несигурна загубенячка, но защото отговорът е очевиден: способността й само за десет секунди да накара всеки да се почувства незначителен, разкошната й руса коса, тялото й, чиято прелест показва с прилепнали плетени блузки и джинси с ниска талия. Да не говорим за корсета, който носи в последното действие на пиесата и който няма да съблече, докато някой друг не го развърже панделка по панделка от гърба й.

Томи присвива очи.

— Хм, не всички момчета си падат по нейния тип. Някои предпочитаме момичета, които… не бият толкова на очи.

Той се изчервява.

Да не би да си мисли, че дребничките момичета с уклон към ретро модата не бият на очи или са невидими? Не че аз не се опитвам да ме забележат.

Вратата зад нас се отваря с такъв замах, че стълбището се разтриса. Сърцето ми подскача.

Лицето на Матю е зачервено; свалил е половината си грим. Или някой друг му го е свалил.

— Здрасти, малка Вий. Къде ли не те търсих!

— Така ли?

Гласът ми прозвучава пискливо.

— Такаааа — засмива се той.

Томи завърта очи.

Ставам и приглаждам полата си отзад.

— Какво има?

— Чудех се дали може да отидем на някое по-усамотено местенце.

Сърцето ми заплашва да спре.

— Ъ-ъ-ъ… да, разбира се.

Едва устоявам на импулса да размахам победоносно юмрук.

Матю ме хваща за ръката и ме задърпва навътре.

— До после, Томи — казвам аз, докато вратата се хлопва зад мен.

Пробиваме си път през групичките актьори, позиращи пред близки и приятели, дошли да ги засипят с поздравления и комплименти. Въздухът е натежал от аромати на парфюми. За миг ми се струва, че виждам татко, но късата сива подстрижка бързо се скрива от погледа ми. Сигурно е нечий друг баща. Защо му е на моя да идва тук? За да каже: „Ей, чудесна организация по костюмите, съкровище“? Все пак това е свободната ми вечер. Надявам се да ми отпуснат малко юздите.

Матю ме повежда към един малък килер в дъното на коридора, който служи за резервна съблекалня. Вътре няма никой. Докато разбера какво прави, той ме хваща за кръста и ме завърта като захарната фея.

Смея се; чувствам се лека и въздушна.

Той ме оставя и ме потупва по носа. Изведнъж се връщаме в онази сладка зона, в която танцуваме през последните няколко седмици. Не съм го очаквала. Може би съм си въобразила онази целувка на сцената със Сидни. Все пак и двамата бяха в роля.

Сърцето ми бие учестено.

— Игра страхотно тази вечер.

— Благодарение на теб и останалите в екипа. — Той ме прегръща през раменете и ме води към огледалото. — Ти беше като малък ангел, летеше между всички и им помагаше с костюмите. А храната, която си донесла, изглежда страхотно.

Сядам на плота, а той се отпуска на стола. Дали ще ме притегли в скута си? От самата мисъл се разтрепервам.

Той хваща ръцете ми.

— Може ли да те помоля за една малка услуга.

— Разбира се.

Жалко, че не си сложих гланц за устни.

Той посочва бузата си.

— Без да искам развалих грима си. Може ли да го оправиш? Сид казва, че с него изглеждам по-суров, и мисля, че ще е готино да отида така на купона.

Раменете ми хлътват. Иска да го гримирам? За да остане в роля, понеже Сидни мисли, че така изглежда по-голям мъжкар? Седя и го гледам.

Той посочва кутията ми с гримове. Донесъл я е тук, преди да ме намери. Откога е толкова предвидлив? Пръстите му потропват по коленете ми като по бонго барабани.

— Само основните щрихи, без детайлите.

Поемам си дъх и ставам, като се мъча да овладея вълната от разочарование.

— Няма проблеми.

Отварям със замах кутията, грабвам един молив и малко пудра за контур. Щом започвам, той дръпва ръцете си от краката ми. Подчертавам брадичката и носа му, после преминавам към очната линия. Едва когато съм свършила наполовина с очите, позволявам в главата ми да се промъкнат трудните въпроси. Харесвал ли ме е изобщо някога? Както аз — него? Или съм просто начин да се сближи със Сидни?

Забождам молива във веждата му и той потрепва.

— Извинявай.

Рязката черта ми дава идея. Изкушавам се леко да променя грима му. Между мъжественото и психарското излъчване има тънка граница. Мога да направя така, че другите момчета на купона да се изпълват с тревожност, когато го погледнат в лицето. Започвам да сближавам веждите, но нещо ме спира. Същото, което никога не ми позволява да направя скандал или да вляза в конфликт. Сдържам сълзите си и придавам на Матю блестящия, съблазнителен поглед, който желае.

Хвърлям памучните тампони в кошчето.

— Готово.

Има ли шанс да се върнем към магията на флирта? Сядам пред него и забелязвам на яката му петно, може би от червило или руж.

Той се плъзва със стола си покрай мен, за да се види в огледалото.

— Браво, Вий! Страхотна си.

Изобщо не се чувствам страхотна, докато го гледам как се любува на себе си. После става и ме потупва закачливо по рамото. Без целувка за благодарност. Без завъртане като фея.

Вече е на вратата, когато извиквам:

— Ти ли изпрати цветята на Сид?

Той се спира с доволно изражение.

— На страницата й в „Това-Съм-Аз“ пише, че най-много обича рози и божури. Още е така, нали?

— Е, щом го пише, трябва да е така.

Затварям рязко кутията си за грим.

— Чудесно. Ще се видим на купона.

Последното, което ми се прави в момента, е да купонясвам. Официално провъзгласявам вечерта за гадна. Колкото по-скоро се махна оттук, толкова по-добре.

Тръгвам бързо към кулисите, където съм оставила чантата си. По пътя се сблъсквам с плътна тълпа, затова решавам да сляза по пожарната стълба. На минаване покрай женската съблекалня виждам Сидни да се смее — звезда сред множество почитатели и тези смрадливи божури. Нямам сили да пробивам множеството или да търпя сцената, която ще направи, ако й кажа, че няма да ходя на купона. Рано или късно ще разбере, че съм си тръгнала. Вероятно късно.

Изтичвам навън, надпреварвайки се със сълзите, които всеки миг заплашват да се излеят в порой от очите ми. Когато стигам до пожарната стълба, си поемам дълбока, хълцаща глътка въздух. Защо позволих на Матю да ме води за носа като кученце?

Вратата се открехва. Стига бе, пак ли е размазал грима си?

— Кълна се, че не те следя — показва се Томи. — Но хич не ми изглеждаше добре преди малко.

Прокарвам пръст под очите си.

— Всичко е наред.

Той все пак излиза навън.

— Искаш ли вода или нещо друго?

Може би си мисли, че ние, небиещите на очи момичета, сме твърде крехки. Насилвам се да мисля за телевизионни комедии, за да възпра сълзите.

— Няма ми нищо.

За да не се налага да го гледам в очите, вадя телефона си, въпреки че само преди няколко минути го проверих.

Когато виждам последното съобщение, коленете ми омекват. От „ИГРА НА НЕРВИ“ ще организират кръг на живо в Сиатъл.

И искат аз да участвам.

Дочитам текста с треперещи рамене.

— О, боже!

— Какво има?

— Избрали са ме в „ИГРА НА НЕРВИ“! Ще правят кръг на живо тук.

— Стига бе!

— Имам десет минути да отговоря.

Той поклаща глава.

— Видя как тероризираха участниците в последната игра. Чувала ли си за посттравматичен стрес? Братовчед ми страда от такъв, откакто се върна от Афганистан. Никоя награда не си заслужава.

— Съгласна съм. Но нали знаеш, че повечето страшни неща само изглеждат такива, като специалните ефекти в пиесата. Искам да кажа… мислиш ли, че онзи, който игра последния път, наистина е заседнал в тъмен асансьор с плъх? Бас ловя, че ако е поискал, са щели да го пуснат. Пък и този плъх със сигурност е бил някакъв домашен любимец.

Започвам да гриза ноктите си. Защо се втурнах да защитавам играта?

— На мен ми се стори истински уплашен.

— Това е идеята. Но не могат да те принудят да направиш нещо прекалено опасно или незаконно. Нали ще ги осъдят?

Томи изпъшква, все едно съм малоумна.

— Ако никога не карат играчите да правят такива неща, защо собствениците са толкова анонимни?

— Вероятно са регистрирани на Каймановите острови заради данъците или нещо такова.

— Мисля, че не си даваш сметка с какво си имаш работа. — Гласът му става по-настойчив. — Не е нужно да се правиш на момичето с татуировка на дракон, което изравя лична информация за хората. Ще го използват срещу теб.

— Нямам какво да крия.

Е, ако не се брои онзи кратък престой в болницата. Но дори от „ИГРА НА НЕРВИ“ нямат достъп до картоните на пациентите. Освен това ми писна да се срамувам от нещо, от което изобщо не би трябвало да се притеснявам.

Той кимва към вратата.

— Хайде да отидем на купона. Можеш да изпееш твоята версия на училищния химн.

Замахвам престорено към него, все едно ще го замеря с телефона си. Той се навежда. Зад открехнатата врата се чуват гласовете на участниците в пиесата, които рецитират любимите си реплики и се смеят. Сидни и Матю, естествено, са най-гръмогласни. Аз минавам покрай Томи и ритвам вратата, за да се затвори.

— Знам, че се чувстваш обидена — казва тихо той. — Но това не е причина да се превръщаш в някаква си femme fatale.

Де да можех.

— Просто ще бъде забавно да направя нещо съвсем различно.

— Вече го направи. Два пъти. Спомни си колко се разстрои първия път, когато нещата се объркаха.

— Но снощи не беше толкова зле. И спечелих.

— Това бяха предварителни предизвикателства. В кръговете на живо хиляди хора от цял свят си плащат, за да те гледат. Нали не мислиш, че ще се задоволят с една мокра фланелка?

— Е, нека поне да видим какво предлагат.

Проверявам телефона си. Естествено, организаторите вече са размахали първата награда: целодневно преобразяване в салон „Дев“ с масаж, кола маска, консултация за грим и козметични процедури. Най-хубавото е, че ще получа прическа от собственика, при когото е невъзможно да си запишеш час, освен ако не си местна знаменитост. И като че ли това не е достатъчно да ми потекат лигите, ами ми изпращат и снимка на моя милост, облечена в онази сладка рокличка, която разглеждах онзи ден в нета. Сега пропорциите са правилни и не изглеждам зле, въпреки „почти В“ чашките си.

По ръцете и краката ме полазват тръпки, отчасти заради страхотните награди, отчасти заради думите на Томи. Подобни награди вървят ръка за ръка с внушителни очаквания.

Подпирам се на скърцащите парапети, за да обмисля вариантите. Долу две врани кълват от контейнера за боклук. Защо в Сиатъл има толкова много врани?

Птиците не предпочитат ли топлите климати? Вятърът се усилва и те литват, а въздухът наоколо притихва.

Тази вечер за пръв път не съм наказана, откакто миналия ноември паркирах колата си в гаража и заспах на любимите си песни. Оттогава насам мама и татко гледат на мен като на някакво крехко същество, което се е опитало да направи нещо немислимо, въпреки че безброй пъти съм опитвала да им обясня истината.

Все пак Сидни ми повярва. Или поне така си мислех. Официалната история беше, че съм се разболяла от тежък грип и се е наложило да ме приемат в болница. Известно време се носиха слухове, но докато се върна на училище, вниманието на всички се бе насочило към любовния триъгълник във футболния отбор.

На всички им пука единствено за най-новата драма. Тази вечер имам възможност да заменя собствената си драма с нещо ново. Само да знаех дали то ще бъде по-хубаво или по-лошо.

Взирам се в телефона си.

— Ти си умно момче, Томи. Може би най-умното, което познавам. И много ценя съветите ти.

— Значи ще им откажеш?

— В никакъв случай. Играта започва.

Към следващата част или към съдържанието

Джийн Райън Игра на нерви (5)

Метаданни

Данни

Игра на нерви

Информация

История

Сваляне / Връзки

4

Джийн Райън
Игра на нерви (5)