Джийн Райън
Игра на нерви (17)

16

След две секунди вече съм на вратата.

Мики обаче е също толкова бърза.

— Никъде няма да ходиш, кучко!

Тя ме хваща за лакътя и го извива назад.

Изпищявам, но се протягам към дръжката.

— Няма да стоя тук, докато някакви пияни маймуни си играят с пистолети.

Иън дотичва ми нас и се опитва да отскубне Мики от мен.

— Пусни я.

Ноктите й се впиват през якето в кожата на ръцете ми.

— Тази малка пъзлива принцеса няма да ни прецака наградите.

Включват се Джен и Тай, като дърпат Иън от мен и вратата. Той размахва юмруци, докато аз се мъча да се измъкна. Мики ме държи прекалено здраво. Извърта ме, тръшва ме на пода и ме възсяда. Гърбът ми изпращява под тежестта й.

Тя притиска лице в моето и плюе горещия си, бирен дъх в ухото ми, докато безопасните й игли бодат бузата ми:

— Бас ловя, че на кучка като теб кучешката много ще й хареса.

Гърча се под туловището й, но не мога да се измъкна. Тя притиска лицето ми в килима, който не само изглежда, но и мирише на гумен, потвърждавайки подозрението ми, че е специално подбран да се мие лесно. Потръпвам при мисълта какви флуиди го мокрят.

Музиката прелива в метъл и дълбокият бас пулсира в ритъм със сърцето ми. Изпъшквам и успявам да освободя достатъчно лакътя си, за да ударя Мики в ребрата. Тя в отговор дръпва силно косата ми, при което очите ми се наливат със сълзи, но главата ми се издига нагоре и успявам да огледам стаята. Самюъл все така си седи на масата. Даниела се е свила в ъгъла, притиснала е ръце към гърдите си и е ококорила очи срещу схватката пред себе си.

От лявата ми страна Иън, Тай и Джен се мятат и замахват един към друг. В момента, в който Тай остави бирата си и се сбие сериозно с Иън, с нас ще бъде свършено. Иън също го съзнава, защото с движение като от филм на Тарантино се обляга на стената и изритва Тай в гърдите. Той залита назад върху Джен и двамата заедно падат на пода. Да! Поне един от нас може да избяга и да сложи край на тази кошмарна игра.

Иън се втурва към вратата и натиска дръжката. После отново.

— Какво, по дяволите, става?

Тежестта на Мики внезапно олеква, но в гърдите си усещам още по-смазващо чувство, като гледам как Иън дърпа вратата. Нещо не е наред. Докато се изправя на колене, Мики вече се е нахвърлила върху гърба му и го скубе за косата. Той се извърта достатъчно рязко, за да я отхвърли от себе си, но тя пада върху мен, а после с ефекта на доминото аз падам върху Тай и Джен, които току-що са успели да се надигнат от предишното залитане. Всички се стоварваме на пода и псуваме. Някак се оказвам на върха на купчината като парцалена кукла върху ротвайлери. Измъквам се и се спускам към Иън.

Бицепсите му се издуват от усилието да отвори вратата, но тя не помръдва.

Той скача пред най-близката камера.

— Копелета, заключили сте ни! Това е отвличане!

Мики се хвърля между Иън и вратата и също пробва дръжката. Не се отваря и тя се разсмива. Кой, по дяволите, се смее, че са го отвлекли?

Музиката прелива в мелодия като от количка за сладолед, а после потъва в писукането на екрана, където тече съобщение.

ВРАТАТА Е ЗАЯЛА. ПРИ ПЪРВА ВЪЗМОЖНОСТ ЩЕ ИЗПРАТИМ ЧОВЕК ДА Я ОПРАВИ.

— Не можете да постъпвате така! — крещя аз. — Ще ви съдим!

И КОГО ПО-ТОЧНО ВЪЗНАМЕРЯВАТЕ ДА СЪДИТЕ?

Посочвам към Мики.

— Ще започна от тази кучка.

УСПЕХ! ДЕЛО ОТ ТИПА „АЗ КАЗАХ, ТЯ КАЗА“.

Дали зрителите четат съобщенията от „ИГРА НА НЕРВИ“? Или виждат само редактираната версия, която да пази задниците на организаторите? Може би затова, откакто минахме във фазата с пистолетите, вече не се появяват лицата на водещите. При тази мисъл кръвта ми изстива.

Залягам зад Иън, изваждам телефона си и набирам 911. Лицето на Мики добива вълче изражение и тя замахва към мен, но Иън я задържа. Все едно. Обаждането е блокирано. Пъшкам възмутено, с което предизвиквам смеха на Мики и Тай.

Не мога да повярвам.

— Вие психопати ли сте? Заключени сме тук с пистолети. Това никого ли не смущава, освен мене и Иън?

Самюел седи свит на канапето си.

— Вероятно са махнали спусъците или са ги заредили с халосни.

Едва се сдържам да не се нахвърля върху него.

— Хващаш ли се на бас?

— Я по-спокойно — изръмжава Тай. — Никой по никого няма да стреля. Това е само игра.

Даниела е вдигнала ръка на устата си, сякаш се мъчи да не заплаче, но не казва нищо. Джен и Мики се хапят взаимно по устните и се кискат. Дали знаят нещо, което не знам?

Отново пробвам да се обадя по телефона. Може да успея да изтрия приложението на играта, но то иска парола. Вдигам апарата пред камерата и изкрещявам:

— Разкарайте си програмата от тук!

Естествено, не получавам отговор. Разтривам рамене, за да потисна паниката, която заплашва да ме срине. Ръкавът на якето ми е скъсан и по дясното ми рамо личат дълбоки следи от одрано.

— Трябва ми лекар! Питбулът ви откачи.

Мики се плясва по челото.

— Заслужаваше и още.

В ЖЪЛТИЯ ШКАФ ИМА АПТЕЧКА ЗА ПЪРВА ПОМОЩ. ВИРТУАЛНИЯТ НИ ЛЕКАР СМЯТА, ЧЕ ВСИЧКИ ИЗГЛЕЖДАТЕ ДОБРЕ. НО КОГАТО ВРАТАТА БЪДЕ ОТВОРЕНА, ЩЕ ТЕ ПРЕГЛЕДА.

Шкафът. Втурвам се към него не защото ме интересува аптечната за първа помощ, а защото искам да попреча на другите да стигнат до оръжията. Забелязвам, че някой, може би Даниела, е затворила зелената вратичка, зад която са прибрани.

Тай веднага ме настига.

— О, не, няма да го направиш.

Опитвам се да го заобиколя, но той е прекалено едър.

— Трябва ми бинт. И ваксина срещу бяс.

Иън застава до мен.

— Стига, пич, всички сме в кюпа. Остави я да вземе, каквото й трябва.

Тай протяга ръка.

— Аз ще й го донеса. Да не би на някой тъпак да му хрумне, че може да вземе пистолет и да простреля ключалката на вратата — казва той, вперил поглед в мен. — Все едно няма да стане. Пробваха го по телевизията.

Страхотно. Това сигурно е единственият научен факт в пилешкия му мозък.

Ръката ме боли. Може би наистина трябва да си направя ваксина срещу бяс или поне срещу тетанус.

— Добре. Не искам пистолет. Само ми дай нещо за ръката. От друга страна, може би трябва да ме оставиш да ми изтече кръвта, докато ми призлее и се наложи да прекъснат играта.

Обзалагам се, че дори тогава няма да го направят.

Тай привиква бандата си за подкрепление. Стоим и се гледаме очи в очи, докато той рови в жълтото чекмедже. После ми подава няколко бинта и други материали.

Връщам се на мястото си и Иън почиства одраскванията с антисептични марли, след което ме превързва. От другата страна на масата Джен държи студен компрес на главата на Мики. Аз ли съм я ударила? Браво на мен.

Тай сяда със скръстени ръце и ни гледа свирепо, сякаш ни предизвиква да се опитаме да стигнем до шкафа. Даниела мърка и гали косата му с ръка, а гривните й дрънчат като ключове от тъмница. Самюъл си мълчи и ни гледа над очилата си. Насядали сме като на Тайната вечеря, само дето няма нито храна, нито светци.

Музиката преминава към поп рок. Кой подбира парчетата? Сатаната?

ДОБРЕ, ИГРАЧИ, ВРЕМЕ Е ДА ЗАСЛУЖИТЕ НАГРАДИТЕ СИ.

Заповедите отново идват само като съобщения на екраните. Колкото и изкуствени да изглеждаха Гай и Гейл, без тях стаята ми се струва още по-изолирана.

ТАЙ, СЛОЖИ ПИСТОЛЕТИТЕ НА МАСАТА — ПО ЕДИН ПРЕД ВСЕКИ УЧАСТНИК.

Сърцето ми слиза в петите. Тай гледа намръщено към екрана, все едно не може да чете. Или внезапно му е пораснала съвест.

УСИЛИЕТО ТИ ЩЕ БЪДЕ ВЪЗНАГРАДЕНО СЪС СТО ДОЛАРА.

Той се усмихва широко и става. Притаявам дъх и се моля по някаква магия пистолетите да са се превърнали в гълъби. Вратичката на шкафа се отваря и става ясно, че нищо подобно не се е случило. Лошият късмет, захапал костеливия ми задник, ще си остане с мен цяла нощ.

— Не го прави, Тай — провиквам се аз. — Това е като в „Повелителят на мухите“. Играта иска да ни превърне в диваци. Покажи им, че никой не може да те командва.

Тай се обръща към Иън:

— Братле, не можеш ли да озаптиш жена си?

Лицето на Иън се сковава.

— Тя е права. Недей.

— Бъзливец. — Тай взима един пистолет и го погалва. — ЗИГ Зауер Р226. Сладурче. Най-добрият приятел на военноморския тюлен.

Без да пуска пистолета, той взима друг и го слага пред Даниела. Следващите са за Джен и Мики, която се навежда да огледа своя с тихо подсвирване. Поглежда към мен и аз потръпвам. После Тай поставя пистолети пред Самюъл, мен и накрая Иън. Моят и на Иън са обърнати с дулата към нас.

Скръствам ръце и започвам високо да повтарям:

— Който гледа, да се обади на 911. Който гледа, да се обади на 911.

Какво ще ми направят, ще ме заплашат с ново последствие? Или ще преминат на картечници?

Не спирам да повтарям молбата си. Дори да са блокирали думите ми в другата стая, не могат постоянно да ме цензурират, особено след като сме последните останали играчи. Все пак трябва да има предаване. Рано или късно ще трябва или да ни пуснат, или да ни покажат на Наблюдателите. И в двата случая играта свършва. Майната му на дизайнерския колеж.

КРАЙНО ВРЕМЕ Е ДА МЛЪКНЕШ, ВИЙ.

— Крайно време е да ми позволите да се откажа. Отказвам се. Отказвам се.

Редувам репликите с молби към зрителите да се обадят на 911. Иън се присъединява към мен.

ПОГЛЕДНЕТЕ ТЕЛЕФОНИТЕ СИ.

Прекъсвам напева си, за да кажа:

— Никакви награди вече не ме интересуват. Дизайнерският колеж и стажът не си заслужават всичко това. Нищо не струва толкова.

— Екскурзията до Ирландия с баща ми, преди състоянието му да се влоши прекалено, си заслужава — изръмжава Тай. — Така че ще трябва да го преглътнеш.

ПОГЛЕДНЕТЕ ТЕЛЕФОНИТЕ СИ. РОДИТЕЛИТЕ ВИ ЩЕ ГО ОЦЕНЯТ.

Какво, пак ли ще въвлекат родителите ми? Поглеждам телефона си и виждам дълго съобщение. Прочитам го. Прилича на бележки от сеансите ми при психоаналитичката — неща, които си е записвала на проклетия компютър, докато аз съм говорела. Подробности като каква музика е свирила в колата ми онази вечер. Тук има поразително много информация. Мислех, че съм я надхитрила, като съм отклонила вниманието й от инцидента с разни глупости за това, как съм се чувствала невидима покрай Сидни. Дори споменах за онзи случай, когато се задявах с Джейсън Уокър и той по грешка ме нарече с нейното име. И разни унизителни неща, свързани с тази история. Божичко, всичко ли съм издрънкала? Явно всичките тези формуляри за поверителност, които подписах, не са стрували кой знае колко. За капак намирам второ съобщение с подробности от сеанса на родителите ми при същата психоаналитичка, включително как оттогава не общуват интимно. Ще умрат на място, ако това се разчуе.

Поглеждам към екраните. Същото прави Иън, след като вдига очи от телефона си. Изглежда така, сякаш е видял призрак.

ЩЕ СИ ДЪРЖИМ УСТАТА ЗАТВОРЕНА, АКО И ВИЕ ГО НАПРАВИТЕ.

Веднага млъквам.

ДОБРЕ. ВСЕКИ ДА ВЗЕМЕ ПИСТОЛЕТА СИ. КОЙТО НЕ ГО НАПРАВИ, ЩЕ ГО ПРЕДАДЕ НА ДРУГ ИГРАЧ ПО НАШЕ УСМОТРЕНИЕ.

Мики първа грабва своя. Всички правят същото. Без мен.

— Не си струва. Хайде просто да пием бира и да си поприказваме. Все още всичко може да завърши добре.

Иън ме поглежда; между очите му се е образувала бръчка.

— Вземи пистолета, Вий.

Боже, сигурно го държат с нещо още по-гадно. Или са му предложили нов бонус? Но какво би могло да го съблазни толкова? Изпитвам желание да проникна в главата му и да разбера мотивите му.

По гърба ми пробягва тръпка от собствените ми мисли, фокусирани върху лъскавото черно оръжие пред мен. Устата ми пресъхва.

— Това е лудост.

Той оглежда останалите край масата.

— Да, така е. Но ако не го вземеш, ще бъдеш съвсем беззащитна.

Всеки дъх, който си поемам, заплашва да се превърне в ридание, което никога да не спре. Насилвам се да говоря въпреки треперещите си устни:

— Да не вземеш пистолет, може да се окаже по-безопасно, отколкото да вземеш. Дори тези тук не биха застреляли невъоръжен човек.

Мики млясва с устни.

— Разбира се.

ИМАШ ТРИЙСЕТ СЕКУНДИ ДА РЕШИШ.

После от говорителите се чува шепнещият глас на Гейл:

— Постъпи умно, Вий.

Твърде закъснял съвет.

На екрана се появява часовник, отброяващ оставащите секунди. Оглеждам се наоколо. Мики и Тай галят пистолетите си, като че ли са котета. Дори Самюъл държи своя така, сякаш не му е за първи път. Това ме учудва; сигурно е от прекалено много видеоигри. Даниела и Джен са положили своите в скута си и здраво стискат подлакътниците на канапето.

Остават двайсет секунди.

— Няма нужда да го насочваш към никого, само го вземи — казва Иън.

— Така те впримчват — стъпка по стъпка — прошепвам аз, въпреки че всички ме чуват.

— Никой няма да те принуди да стреляш — настоява Иън със стегнато гърло, — но ако го вземеш, ще има един пистолет по-малко за другите.

Мики и Тай ме гледат като питони, дебнещи зайче. Може би трябва да взема пистолета и да прострелям камерите.

Десет секунди.

По челото на Иън се търкулва капка пот.

— Моля те, Вий, няма да мога да защитя и двама ни сам.

Толкова не ми се иска. Но как да седя тук беззащитна?

В последните три секунди грабвам пистолета. Тежък е, мазен и никак не прилича на фалшив. Слагам го в скута си, без да ми пука, че може да остави петна по полата ми. Мики се ухилва презрително.

ЧУДЕСНО! СЕГА СЕДНЕТЕ И СЕ НАСЛАДЕТЕ НА ЕДИН КРАТЪК ФИЛМ. ДЖЕН, МОЛЯ ТЕ, ОТВОРИ РОЗОВИЯ ШКАФ, ЗА ДА СЕ ПОЧЕРПИТЕ, ДОКАТО ГЛЕДАТЕ.

Тя става, но поглежда въпросително към Мики, защото не знае какво да прави с пистолета си.

— Само го дръж насочен надолу — казва й тя.

Джен се подчинява и отива на пръсти до шкафа. Мога само да си представям какво ли ще включва извратената „почерпка“. Още не сме имали отровни предизвикателства. Но когато отваря розовата вратичка, въздухът се изпълва с аромат на пуканки, от който ми иде да повърна. Джен изважда опакована кутия с пуканки с надписана марка отстрани и я оставя на масата, след което се връща, за да донесе няколко кутии с бонбони, също с ясни етикети. Спонсорите наистина ли мислят, че така ще повишат продажбите си? Глупав въпрос всъщност.

— Хладилникът е пълен с „Ред Бул“ — провиква се Джен към Мики. — Искаш ли един, бейби?

Разбира се, Мики и всички останали, които допреди малко се наливаха с бира, сега си взимат от енергийната напитка. Алкохол и кофеин: печелившата комбинация.

От пуканките ядат само Тай и Мики, които се тъпчат с пълни шепи. Самюъл свива рамене и си взима кутийка бонбони. Когато Джен се връща на мястото си, осветлението притъмнява и на екраните започва да тече филм, озаглавен „Боравене с оръжие за начинаещи“.

Следващите пет минути се учим как да зареждаме пистолетите, да дърпаме чукчето, да изтегляме затвора назад и да се прицелваме с една или две ръце. Всяка нова информация усилва желанието ми да закрещя. Ще бъдем застреляни. Кръвта ни ще се стече по канализацията, за да остане стаята чиста за следващите играчи. Коленете ми треперят толкова неистово, че има опасност пистолетът да падне от скута ми.

Иън ме хваща за ръката.

— Това е само шоу. Само се опитват да ни сплашат.

Опитват се? Дори неговото лице е пребледняло, а пулсът в ръката му отеква в моята.

ЕТО ЧЕ СТИГАМЕ ДО ЗАБАВНАТА ЧАСТ. НО ПЪРВО ИМАМЕ МАЛКО НЕСВЪРШЕНА РАБОТА. НЯКОЙ ТРЯБВА ДА ПОНЕСЕ ПОСЛЕДСТВИЕТО ОТ ПОВЕДЕНИЕТО СИ ПРИ ПРЕДИШНО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО.

Сериозно? Какво може да е по-лошо от това? Щом осъзнавам смисъла на думите, изпитвам желание да се сритам. Това е един от онези въпроси, които винаги си намират отговор по начин, който те кара да се мразиш, че си ги задал.

На фона на възторжените възгласи на Мики зад една от вратите на стаите за индивидуалните предизвикателства се разнасят гласове. Вратата се отваря и влизат двама души с превръзки на очите.

Пистолетът в скута ми натежава трикратно, щом осъзнавам кои са те.

Томи и Сидни.