Джийн Райън
Игра на нерви (10)

9

Минаваме през вратите и изтриваме мокрите си лица с ръкави, преди да продължим нататък. Дъни силна музика, съпроводена от взривове смях. Когато влизаме в главната зала, виждаме как Сидни, все още с корсет, стегнат достатъчно, за да удуши повечето простосмъртни, се носи по сцената, следвана от всички актьори — гей и хетеро. Скриват се зад полупрозрачния екран, който Томи проектира, а аз отчасти изрисувах. В зависимост от осветлението фонът се променя от арктическа поляна към гола стая за разпит. В момента се вижда арктическата поляна, а Сидни прилича на пъстроцветна пеперуда.

Увивам се в якето си като в пашкул и гледам как Иън наблюдава актьорите. Струва ли ми се или погледът му наистина се е спрял върху Сидни?

Тя ме забелязва и скача от сцената.

— Вий! Къде ли не те търсихме!

Въпреки десетсантиметровите си токчета тя се втурва по централната пътека и едва не ме събаря с толкова здрава прегръдка, че усещам бамбуковите пръчици на костюма й.

Моля? Ако след предизвикателството снощи ми беше само ядосана, сега би трябвало да е бясна. Може би това е само показна проява на подкрепа към най-добрата й приятелка. Макар да ми е трудно да повярвам след показното предателство с Матю.

Тя се отдръпва от мен и се обръща към Иън. Той ме прегръща с една ръка и протяга другата, като се представя.

Сидни се засмива и вдига телефона си.

— Знам кой си, естествено. Всички знаем. Гледахте ли кръговете за голямата награда в Чикаго? Един тип току-що плува в басейн с изкормени риби.

Тя махва към Джейк — едно дребничко почти колкото мен момче с таблет в ръка. Някой превърта клипа и мога да се закълна, че усещам миризмата на развалена риба. Щом видеото свършва, на екрана веднага се появява реклама: момиче, което също плува в някаква зелена гадост и едва си поема въздух. Образът й се сменя с друго момиче с две опашки и вампирска тениска, опитващо се да избегне две проститутки в лъскави панталони. Боже мой.

Посочвам екрана.

— Не мога да повярвам, че използват мои снимки за реклама на играта.

Сидни избухва в смях от реакцията ми.

— Ще се наложи. Е, защо сте тук? Свърши ли играта? Решихте да не рискувате всичко за голямата награда? Току-що започна такъв кръг в Колорадо.

Иън спуска ръката си по-ниско и ме прихваща през кръста с жест, който не убягва на Сидни.

— В режим на изчакване сме. Между другото, гримът ти е страхотен.

Тя докосва бузата си.

— Да, Вий е много талантлива.

Иън за миг долепва лице до косата ми.

— Да, много.

Сидни накланя глава на една страна, сякаш не го е чула добре.

Част от мен иска да се наслади на мига, друга част — по-скоро да приключва с всичко това. Още сега. Готова или не, отварям уста.

— Хм, Сид, трябва да поговорим за нещо.

Иска ми се да можех да й кажа, че всичко е част от предизвикателството.

Тя сбърчва чело.

— Като например защо реши да се включиш в „ИГРА НА НЕРВИ“? Мисля, че разбирам.

Тя смигва на Иън. Какво й става? Да не би да си мисли, че ще й даде препоръки за играта следващия месец?

Без да й обръща внимание, той изважда телефона си, все едно да провери съобщенията си. Изпраща ми въздушна целувка, без нито за секунда да погледне към Сид. Мисля, че съм влюбена.

Сидни гледа неразбиращо. Кога се е случвало момче да я игнорира?

— Е, Сид… — започвам аз.

Някъде отзад се затръшва врата.

Томи влиза през главния вход, а очите му ме пронизват като лазери.

Залива ме чувство на вина, което заплашва да ме погълне. Махвам му немощно с ръка. Какво прави той тук?

Той вдига сериозна на вид камера със стърчащ като рог микрофон пред лицето си. Ох, и той явно е от официалните ни Наблюдатели.

Обръщам се към Иън, но той е втренчил слисан поглед в телефона си. После преглъща.

— Казвай й, каквото трябва да й кажеш. Бързо.

Кашлям и казвам:

— Съгласих се да участвам в кръговете на живо, защото ти бях ядосана.

Тя слага ръка на гърдите си.

— На мен?

Неволно ми става жал за нея. Държанието ми и присъствието на Иън я карат да се съмнява в реалността такава, каквато я познава.

Томи се приближава, за да хване двете ни в кадър, точно пред микрофона. Червената лампичка на камерата му пулсира като гневно сърце.

Сидни присвива очи.

— Какво правиш, Томи?

Той вдига пръст на устните си.

Хващам я за ръката.

— Да отидем в съблекалнята.

Тя се съпротивлява.

— За какво става дума? Защо си ми била ядосана?

Гласът й се покачва с няколко децибела.

Наистина ли не знае?

— Ще ти кажа, когато останем насаме.

— Ако искаше да сте насаме, гаджето ти нямаше да излъчва всичко това — изсумтява Томи.

Челото на Сидни се изпъва. Тя грабва телефона от Иън.

— И ти ли ни снимаш? Това предизвикателство ли е? За играта ли го правите?

Иън прибира телефона в джоба си, но вместо да отговори на Сид, хвърля свиреп поглед на всички в залата, сякаш ги предизвиква да ме спрат.

Опитвам се да довърша кошмарната мисия.

— Слушай, Сид. Трябва да ти кажа нещо набързо и после се махаме.

Повтарям си, че нарушавам личното й пространство. Не че на нея някога й е пукало за това. Страницата й в „Това-Съм-Аз“ е пълна със снимки по бикини.

— Ядосах ти се, защото налетя на момче, от което знаеше, че се интересувам — казвам аз тихо.

— По-силно — казва Томи. — Не се чува.

Сидни скръства ръце пред гърдите си, което само подчертава деколтето й. Сега, когато знае, че е на сцена, никой не може да предвиди накъде ще тръгнат нещата, освен че в крайна сметка тя ще изглежда добре пред публиката си. Само дето това е моята публика.

Колкото по-бързо изпълня предизвикателството, толкова по-голям шанс имам да оцелея. Или поне да не припадна. Вече виждам петна пред очите си.

— Ти знаеше, че харесвах един от актьорите.

Поглеждам към Иън с надеждата да е обърнал внимание на миналото време, но той като че ли не забелязва. Лицето му изглежда измъчено от болка.

Въпреки това продължавам.

— А ти му налетя в последното действие тази вечер. В сценария пишеше да се целунете, не да се мляскате и натискате.

Тя разширява очи.

— За Матю ли говориш?

Шлифованият й глас изпълва залата.

— Какво за мен? — пита Матю и скача от сцената. Когато идва при нас, забелязвам следи от три различни нюанса червило и поне толкова аромати на парфюми. Това момче е като откачена лабораторна стъкленица.

Вдигам ръка към него.

— Нищо за теб, Матю.

Някой е спрял музиката. Мис Сантана? И къде е тя всъщност? Ами Лив и Юли? Те биха се застъпили за мен, сигурна съм в това. Всички ни зяпат, някои ни снимат с телефоните си. Дори Джейк, който понякога ми помага с костюмите, държи таблет в ръка, за да запечата сцената. След тази вечер това би трябвало вече да не ми прави впечатление, но светлините на камерите ме прогарят като нажежени шишове.

Обръщам се към насъбралата се тълпа.

— Добре, връщайте се на купона, хора. Скоро всичко това ще бъде в мрежата.

Никой не помръдва.

Потривам ръце.

— Добре, това е всичко, което исках да ти кажа, Сидни. Сега си тръгвам. А, и впрочем преигра на сцената на разпита.

Това би трябвало да е достатъчно за предизвикателството. Вече не съм й толкова сърдита. На кого му пука за Матю?

Тя ме хваща за ръката.

— Ще ти дам аз едно преиграване. Обвини ме, че съм те предала. Не съм мислила, че сериозно си падаш по Матю. Не и след всичките ми предупреждения. — Бузите й са станали аленочервени, което би изглеждало отблъскващо при всеки друг, но при нея само подчертава удивителните й черти. — И друг път си ме обвинявала за глупости, но никога не бих ти забила нож в гърба. Не забеляза ли как ме награби Матю на сцената? Не можех да се отскубна. Виждаш ли тази синина? — Тя посочва към ръката си.

Матю не я е пуснал? Хватката му е била много здрава. А подозрението, че е възможно той да й е изпратил цветята, не значи, че тя е отвърнала. О, божичко, всичко обърках. Отстъпвам назад.

— Ъ-ъ… извинявай. Ще поговорим за това утре, може ли?

Тя се хвърля напред.

— Не, ще говорим сега. Нали камерите са за това?

Сложила ръце на кръста, тя се извисява цяла педя над мен заради глупавите токчета, които самата аз избрах за костюма й.

Театърът утихва. Оглеждам се и виждам лица и телефони, които ме наблюдават изпитателно като съдебни заседатели. По дяволите. Наистина оплесках нещата. Сидни стои пред мен — внушителна, разпалена, възмутена. Както винаги, тя надделява.

— Чакам обяснение, Вий.

Тя потропва с крак.

Всички останали са заели същата поза. Кълна се, че и те потропват с крак. Целият театър пулсира обвинително. За пореден път съм се провалила, само че сега второкласното ми положение не е скрито зад завесите, а е изложено на показ пред хиляди очевидци.

Времето сякаш е спряло. Как мога да се върна към сладките мигове с Иън в колата, преди да е станал свидетел на върховното ми унижение? Жалко, че и Томи ме изостави. Ако някой може да изобрети машина на времето, това е той.

Като последно спасение поклащам глава настрани, за да привлека вниманието на Сидни. Когато ме поглежда, й казвам на езика на знаците: „Много извинявай. Пусни ме сега да си вървя“.

Тя гледа ръката ми и погледът й омеква. Ще се смили ли над мен? Трябва да разбере защо съм се заблудила така и защо постъпвам по този начин. Та кой ме познава по-добре от нея? И винаги иска да ме защити?

Притаявам дъх и пак на езика на глухонемите казвам:

„Моля те“.

Тя вдига глава.

— Дължиш ми извинение. Още сега.

Нали току-що й се извиних? Иска да ме унижи публично ли? Разбира се. За отмъщение. Как успя всичко да се обърне с главата надолу? Усещам огнена топка в гърдите си.

— Трябва да тръгвам.

Тя приковава очи в моите.

— Пак ли? След като ме предаде и така вещо разкритикува играта ми? — Тя поклаща глава. — Трябваше да изясниш всичко веднага след представлението. Не пред камерите. А ти побърза да си тръгнеш, без дори да поздравиш родителите си.

Дъхът ми спира.

— Родителите ми?

Тя цъка с език.

— Да. Бяха много горди. Докато не разбраха, че си изчезнала, без да кажеш на никого къде отиваш. Браво, Вий.

Представям си израженията им. Беше им струвало много да се решат да ме изпуснат от поглед тази вечер. А аз толкова държах да им покажа, че няма за какво да се тревожат. Как можах да ги предам така? И как е могла Сидни да допусне такова нещо? Това е най-отвратителното предизвикателство. Ако не се бях записала в играта, щях да бъда тук, да се видя с родителите си, да ги убедя, че всичко е пак постарому. А аз развалих всичко заради един телефон и чифт нови обувки. По бузите ми започват да се търкалят сълзи на гняв и безсилие.

Иън пристъпва напред.

— Доволни ли сте сега, задници? — Без никакво предупреждение той скача към Джейк и взима таблета му. — Изключи това нещо, преди да съм те фраснал.

Посягам да го хвана за ръката.

— Джейк нищо лошо не е направил.

Иън се отскубва от мен и изръмжава в лицето му:

— Разкарай се оттук, тъпак такъв!

Джейк побягва назад. Изглежда така, сякаш всеки миг ще се разплаче. Препъва се в столовете, докато стигне до другите на сцената.

— Хайде — казва Иън и ме хваща за ръката.

Не искам да заставам на негова страна, когато се държи по този начин. Но още по-зле е да остана тук, където всички ме гледат като престъпник.

Когато минаваме покрай Томи, той сваля камерата. Под очите му са се образували тъмни петна.

— Още едно прекрасно изпълнение.

Поглеждам го свирепо.

— Надявам се да те наградят подобаващо за филмовата ти продукция, Томи.

Той изсумтява, докато си играе с някакво кабелче.

— Получих, каквото исках.

Нещо ме кара да спра и да кажа:

— Слушай, само за протокола: когато говорих с теб, наистина мислех, че съм приключила с играта, но ми предложиха това, а то се оказа твърде сочно, за да откажа.

Лицето му почервенява.

— Ако на това му казваш сочно, значи не си момичето, за което те мислех.

Не съм и момичето, за което самата аз се мислех. Не знам какво съм. Освен момичето, което излиза след Иън с наведена глава.

Сидни се втурва към нас и ни настига във фоайето. Нима нещо е трепнало в сърцето й?

Вместо това тя задъхано заявява:

— Въпреки че съм ти страшно ядосана, не мисля, че трябва да отиваш с него. Откажи се от играта сега. Уличното предизвикателство беше много опасно. Замисли се колко извратено е и това сега. Наистина ли искаш да си тръгнеш с този кретен след начина, по който се държа с Джейк?

Тя гледа свирепо към Иън, който смутено се извръща. Яростта, която лъхаше от него преди секунди, е напълно изчезнала. Да не е някой Джекил и Хайд?

— Искам само да се прибера вкъщи — казвам аз.

— Може ли да ни дадеш само минутка? — обръща се Сидни към него. — Без да пребиваш никого междувременно?

Той въздъхва силно и излиза навън.

Сидни поклаща глава.

— Знам, че е секси, но сериозно, Вий, трябва ли да ти обяснявам защо не бива да отиваш с него?

Изведнъж се чувствам смазана от умора.

— За каква ме мислиш? За някаква безмозъчна кукла, която не може да се грижи сама за себе си?

Тя пробожда въздуха със съвършения маникюр на пръста си.

— Казвам ти го като приятелка, въпреки че ти не се държиш като такава през последните минути. Това момче няма да ти донесе нищо добро.

Въздъхвам.

— Откъде знаеш?

Тя сбърчва нос.

— Видя как се отнесе с Джейк. А и преди това имаше нещо… хм, прекалено съвършено в него.

Усещам как вратът ми се вдървява.

— Имаш предвид прекалено съвършено като за мен?

— Изобщо не искам да кажа това.

Само че аз го виждам в погледа й.

— Лека нощ, Сид — казвам й аз и изтичвам навън, за да мога да помисля. Може би трябва да си повикам такси.

Иън се е скрил под навеса, който не успява да го спаси кой знае колко от вятъра и дъжда. Изражението му е тъжно, не гневно, но аз въпреки това нямам желание да се кача с него в колата.

— Какво, по дяволите, беше това вътре? — провиквам се отдалече.

Той удря по стената.

— Моето предизвикателство. Тези тъпаци искаха да се държа по начин, който ненавиждам. Съжалявам.

Мамка му, разбира се. Играта не би допуснала да бъде лесно за нито един от двама ни. Приближавам се и го подканвам да отиваме към колата. Докато вървим натам, Сидни отваря вратата и изкрещява нещо, което не чуваме заради вятъра. Сядаме в колата и Иън пали двигателя и пуска отоплението.

Брадичката му е още напрегната.

— Дали на това момче Джейк ще му мине?

— Да, не е като да си го ударил наистина.

— Но го унижих. И уплаших. Повярвай ми, понякога да те ударят, е за предпочитане.

— Да. Това беше гадно предизвикателство. Всичките ми приятели ме мразят.

Той ме хваща за ръката.

— Може би единственото хубаво е, че отстоя себе си пред Сидни. И беше много сладка със стиснати юмруци.

— Пфу. Ще ми се да можех да вляза в сайта на „ИГРА НА НЕРВИ“ и да изтрия всичко.

Поглеждам телефона си. Остават десет минути до полунощ. Колкото и да бързаме, няма начин да стигнем до залата за боулинг, да взема колата си и да се прибера вкъщи навреме. Е, и пак да ме накажат, това няма да навреди кой знае колко на социалния ми живот. Така или иначе, жестоко обърках нещата.

— Трябва да тръгваме — казвам аз.

Той кимва и изглежда също толкова съкрушен, колкото съм и аз. Но преди да излезем от паркинга телефоните ни изчуруликват с тихи арфи и камбанки. Нямам енергия да вдигна моя. Тази игра съсипа живота ми, а сега иска да ме утеши с някаква си небесна мелодия? Веднага щом се почувствам в състояние, ще им напиша съобщение с главни букви: „Отказвам се“. Сега обаче само заравям лице в шепите си. Всеки миг ще ме залее грозно ридание като цунами, което ще остави езерца от спирала по лицето ми.

Колата обаче не помръдва. След минута Иън подсвирква.

— Няма да повярваш.