Джийн Райън
Игра на нерви (16)

15

Стаята бръмва от въпроси, само Мики се киска. Главата ми отново се замайва, сякаш мозъкът ми се опитва да излети. Стискам зъби, за да се овладея.

Искат жертва.

Защо, по дяволите, реших, че ще ми платят образованието, без първо да ме докарат до лудост? Опитвам се да се изправя, но коленете ми треперят.

Иън ме хваща за китката, стисва я нежно и прошепва:

— Не се отказвай още от колежа. — После се обръща към камерата. — Искате да изберем жертва? За какво?

— За кеф, приятел! — засмива се Тай.

Останалите сме вперили поглед в екраните в очакване някой от водещите да обясни за какво трябва да изберем „жертва“. Там обаче няма нищо.

Иън потрива буза.

— Може би това е номер и жертвата всъщност ще спечели нещо.

Другите се подсмихват скептично. Аз също не го вярвам.

Мики ме посочва с новата си бутилка бира, петата подред.

— Аз гласувам за нея.

Джен сгушва лице във врата й, а когато повдига глава, за да си поеме въздух, казва:

— Аз също.

Какво? Мислех, че сме се сближили покрай шоколада преди малко. Дано се убоде на някоя от безопасните игли, дето стърчат от брадичката на приятелката й.

Скръствам ръце, за да овладея усещането за празнота и се насилвам да отговоря, макар да не съм сигурна, че гласът ми няма да ми изневери.

— Това е лудост, не виждате ли? Опитват се да ни настроят един срещу друг за развлечение.

Тай отпива от бирата си.

— Аха. Но ние само ще гласуваме. Нищо лошо няма да ти направим, нали така?

Той разперва мускулестите си ръце с по една бира във всяка и бавно се завърта в кръг с лице към останалите.

Мики кимва.

— Тоооочно. Освен ако Вий не откаже да гласува и да прецака наградите ни. Тогава ще трябва да й направим нещо и още как.

Иън поклаща глава с отвращение.

— Ако някой само я пипне, ще се разправя с мен.

Мики размахва театрално пръсти.

— Ооо, кораво момче. Мислиш ли, че това ще ти осигури достъп до гащичките на Дева Вий?

Тай ми намигва.

— Аз ще дам малко въздух на сладуранката и ще гласувам за нейния герой Иън.

Той надига бутилката и я допива.

От говорителите се чува гласът на Гай, въпреки че екранът остава тъмен.

— А останалите? Самюъл? Даниела? Иън? Вий?

Даниела подръпва устната си. После свива рамене.

— Съжалявам за това. Както и да е, ще бъда добра и също ще гласувам за Иън.

Самюел зяпа ръцете си.

— Съжалявам, Вий. Аз ще гласувам за теб. Само за да има мнозинство.

Погледът ми ясно изразява „много благодаря, задник такъв“. Той следва стадото от съображения за сигурност, а аз съм по-малка заплаха от Иън. Това, разбира се, е най-добрата стратегия за човек, който играе сам, но все пак.

Иън гласува за Тай, а аз за Мики — не че има значение.

Следва нервно очакване. Другите играчи се връщат на масата и също сядат, въпреки че музиката се е сменила с ония захаросани поп парчета, които вечно пускат по дискотеките. На нас обаче отдавна не ни се танцува.

Усещам устните на Иън до ухото си.

— Само се опитват да ни психират. Ще видиш.

— Ако накарат всички тези идиоти да се нахвърлят върху мен, аз се махам оттук — прошепвам в отговор. — Всички можем да изгубим наградите си.

Той ме целува по бузата.

— Става.

Пет дълги минути нищо не се случва. Ако не броим разходката на Мики до шкафа за поредната бира или треперенето на краката и ръцете ми, които целите са настръхнали. Искам да ни кажат какво е следващото предизвикателство и да се свършва. Иън се опитва да ме успокоява, като ми шепне насърчителни думи, но не той си спечели повечето гласове за жертва.

— Тук има ли тоалетна? — питам аз празните екрани.

Не може да нямаме почивка за физиологични нужди, нали така? Само че не си спомням да съм видяла други врати по коридора.

Мики, която, предвид колко бира изпи, сигурно има пикочен мехур колкото Карибския басейн, ме посочва с пръст:

— Не си и помисляй да избягаш, че хубаво ще ме запомниш.

Иън вдига ръка.

— По-спокойно. Всички искаме да спечелим наградите си, с колкото може по-малко проблеми.

— Вратата на тоалетната е точно зад теб, Вий — казва безплътният глас на Гейл.

Разбира се, още една дупка в стената. Обръщам се към стаичките за натискане и никак не се учудвам, когато вляво от тях светва една спирала. С треперещи крака заобикалям дивана. Забелязвам, че другите извръщат очи, сякаш за тях вече не съм живо същество. Господи, не е ли това първата фаза, през която преминават хората по време на война? Деперсонализация на жертвата?

Натискам светещата спирала и пред мен се отваря врата. Виждам малка баня, естествено, без прозорци.

— Ако не излезеш до пет минути, идваме! — предупреждава ме Джен и поглежда към Мики за одобрение, което получава под формата на звучна целувка.

Затварям се в банята, благодарна за вентилатора, който автоматично се включва и ще заглуши евентуалните смущаващи звуци. Вратата няма ключалка, но все пак това е най-голямото уединение, което съм имала от часове насам. Сядам на тоалетната и за милионен път тази вечер отпускам глава в шепите си. Сега аз съм „жертвата“. Какво значи това? Дали ще ме блъскат нанякъде като Обречените на чистота? Или ще издерат очите ми, както се заканваха проститутките? Могат ли да ме накарат да се чувствам виновно нищожество, както направиха Сид и Томи? Колкото и да се съпротивлявам, се разплаквам.

След минута свивам юмруци. Колко глупаво. Последното, което ми трябва, е Мики да нахлуе в банята и да ме хване да рева на тоалетната. Дали и тук снимат с камери? По дяволите, коремът ми се свива при мисълта. Оглеждам тавана и не виждам такива, но това не значи, че не са вградени в стените. Защо не се сетих, преди да вляза тук? Какво ли са видели зрителите? Същите тези, които не си направиха труда да ме спасят от тъмната стая с газовете.

Придържам полата си надолу и вдигам бикините си, пускам водата и си измивам ръцете. От огледалото ме гледат кръвясали очи с размазана спирала. Толкова за освежаването преди два часа. Наплисквам лицето си със студена вода. Това оправя зачервяването, но отмива и последните следи от спиралата, с което се превръщам точно в осмокласничка, както по-рано ме дразнеше Иън. Мога да взема пликчето с козметика от канапето, за да поправя щетите и дори сигурно да си създам нов образ, но „ИГРА НА НЕРВИ“ вероятно иска точно това, така че се отказвам.

На вратата се чука.

— Побързай, и аз трябва да вляза — изхленчва Даниела с тънкото си гласче.

— Стискай, ей сега излизам.

Собственият ми глас е пресипнал, но усещам как силите ми се завръщат. Поемам си дълбоко въздух, отварям вратата и я поглеждам с присвити очи. По същия начин гледам всички останали, с изключение на Иън. Стоварвам се на мястото си и наум изругавам подскачащата тапицерия.

— Някой май си е поплакал — изхилва се Мики.

— Млъквай — отвръщам аз, — уморена съм.

Тя прокарва ръка по гребена на Джен.

— Да, отдавна трябваше да си в леглото.

— Колкото повече й отговаряш, толкова повече ще те тормози — прошепва Иън. — Фокусирай се върху мен. Ще излезем оттук като победители. Представи си как ще го отпразнуваме.

Слушам го, загледана в аленочервения килим под масата. Фините шарки водят до точка под центъра на масата. Завихрянията им привличат погледа ми.

Вниманието ми е прекъснато от отварянето на вратата зад гърба ми.

От банята излиза Даниела с чисто нов дебел пласт червило, сериозна конкуренция за древните проститутки, и заема мястото си. Стаята се изпълва с вълни на мускусен парфюм, от който усещам болка между очите. Организаторите не биха могли да измислят по-ефективна атака срещу носовете ни.

Възобновявам изследването на килима. Нещо в него ме тормози. Точно под средата на масата забелязвам нещо като концентрични кръгове от по-тъмни петна. Навеждам се, за да ги огледам, като внимателно облягам ръце на масата, за да не я заклатя.

Екранът изписуква и Гай казва:

— Момчета и момичета, вие останахте последните играчи за голямата награда. Погледите на всички Наблюдатели са вперени в тази стая!

Джен и Мики помахват на камерите. Аз изпитвам нужда отново да ползвам тоалетната. Защо водещите спряха да се показват? Много е призрачно да чуваме гласовете им от всички посоки, без да ги виждаме.

— Даниела, отвори зеления шкаф — нарежда Гейл.

Даниела скача и плясва с ръце.

— Още благинки!

Страхотно, сега пък какво? Уиски или арсеник? Не искам дори да знам. Намръщвам се и забивам поглед в петната по килима. Всъщност повече приличат на дупки. Дупки ли? Коремът ми се свива, когато осъзнавам какво представляват. Канализация. Що за адско творение е ВИП салон, в който е нужна канализация по средата на червения — и бас ловя, водоустойчив — килим? Аз вдигам глава.

Даниела надниква в шкафа, изписква и го затваря отново. Без да се замисля за предните си зъби, прехапва дебело намазаната си с червило долна устна.

Тай удря по масата.

— Стига драми. Какво има вътре?

Тя се обръща към него с размазана усмивка и с треперещи ръце отваря широко шкафа.

Дъхът на всички ни спира.

В шкафа са наредени седем пистолета.