Даниел Стийл
Любовницата (3)

3

Когато Наташа се събуди на сутринта, мястото на леглото до нея беше празно. Видя Владимир да й се усмихва, готов за път, с куфарче в ръката. Имаше уморен, но доволен вид, и тя се досети, че е будувал цяла нощ. В очите му се четеше онова победоносно изражение, което се появяваше винаги, когато сделката е минала добре — поглед на хищник, нахранил се с плячката си. Изглеждаше сит и доволен.

— Заминаваш ли? — попита тя, като протегна дългото си изящно тяло. Той седна до нея.

— В Москва, за няколко дни. — Това беше всичко, което и каза. През нощта бяха подписали предварителните договори за голяма сделка с полезни изкопаеми, която щеше да му донесе милиарди. Оставаше само да подпишат основните документи, за да приключат сделката. Струваше си да пътува до Москва за това. Владимир се конкурираше с двама други големи играчи на руската сцена, но връзките, които имаше, му осигуриха победата. Почти винаги ставаше така. Той знаеше къде да упражни натиск, до каква степен и върху кого. Познаваше всички слаби места на враговете и конкурентите си и никога не се колебаеше да ги използва. — Ще ти се обадя по-късно — обеща й Владимир и се наведе да я целуне. Съжаляваше, че няма време да я люби, но работата не търпеше отлагане. На летището в Ница вече го чакаше самолетът му, готов за полета до Москва. — Излез по магазините, докато ме няма. Отиди до „Ерме“ в Кан. — Имаше и един тоалет на „Диор“, който тя хареса. Само преди няколко дни беше ходила в „Шанел“, но на „Кроазет“ имаше достатъчно магазини, с които да си запълни времето. В такива моменти й се искаше да има приятелка, която да й прави компания, но жените в нейното положение нямаха време за приятелства. Трябваше по всяко време да е на разположение на Владимир, а неговите планове можеха да се променят за секунди. Програмата му беше непредсказуема като самия него. Да бъде на разположение беше част от негласната им уговорка.

— Не го мисли. Ще си намеря занимание. — Тя обви ръце около врата му и той почувства допира на гърдите й. Отдръпна се и пое гърдите й с длани.

— Можех да те взема с мен, но ще съм зает, а ти ще се отегчиш до смърт в Москва. Остани на яхтата. Не ходи без мен в къщата. — Тя знаеше за рисковете от случайни нападения и кражби с взлом и никога не ходеше в къщата в Сен Жан Кап-Фера без него. — Когато се върна, ще измислим нещо забавно. Може би Сен Тропе или Сардиния.

Тя грейна при тази идея и го изпрати на вратата на каютата с последна целувка. Той промуши ръце под сатенената нощница и тя се свлече в краката й, откривайки забележителното й тяло в цялата му прелест. Все още изпитваше тръпка при мисълта, че тя е негова — като бляскаво произведение на изкуството, което притежаваше. Знаеше, че всички, които я зърнеха, му завиждаха. Целунаха се за последно и той внимателно затвори вратата след себе си. Наташа се запъти към банята и пусна душа, усмихна се при мисълта за него. Когато след миг влезе под водните струи, чу как хеликоптерът излетя от предната палуба. Дори не се замисли защо отива в Москва, не я интересуваше. Имаше въпроси, които никога не си задаваше. Знаеше само, че му принадлежи, той на нея също и доколкото беше способен, я обичаше. Това беше достатъчно. Тя също го обичаше — той беше нейният спасител.

 

 

Тази сутрин Мейлис преглеждаше счетоводните документи на ресторанта, когато Габриел й се обади от Париж. Тя следеше всичко изкъсо и внимаваше да не се краде. Сметките за продукти бяха високи, селскостопанската и месната продукция с доставки от цяла Европа — безбожно скъпа, а сметките за вино направо астрономически, но такива бяха и цените, на които те работеха, и всичко изглеждаше наред. Гласът й прозвуча по-сериозно от обичайното, когато прие обаждането на Габриел.

— Случило ли се е нещо? — Той долавяше всяко нейно настроение и се опитваше да реши всичките й проблеми. Откакто започна да представлява Лоренцо, той я закриляше почти като дете, и още повече сега, когато бяха любовници. Отнасяше се с нея с цялото уважение на съпруг и загрижеността на любящ баща, макар че беше само четири години по-стар от нея. На шейсет и седем Габриел изглеждаше много по-възрастен от нея. И двамата бяха побелели, но лицето й имаше младежки вид, без бръчки, а тялото й продължаваше да бъде стегнато и привлекателно.

— Не, просто преглеждах счетоводните документи. Всичко изглежда наред. Кога се връщаш от Париж?

Въпросът й го накара да се усмихне.

— Няма ме едва от три дни. Налага се да остана известно време, защото Мари-Клод ще ми се кара.

Той прекарваше колкото е възможно повече време в Сен Пол дьо Ванс, въпреки че все още държеше галерията в Париж. През последните четири години, откакто бяха станали двойка с Мейлис, колкото и особени да бяха отношенията им, той се стремеше да бъде с нея възможно повече време. Мейлис сякаш продължаваше да бъде омъжена за покойник и се отнасяше с Габриел като с таен любовник. Рядко признаваше пред някого, че двамата са заедно, но той приемаше чудатостите и капризите й. Дъщеря му вече от няколко години управляваше галерията. Наскоро навърши четирийсет, омъжена за преуспял адвокат, с двама тийнейджъри, които Габриел виждаше твърде рядко. Според Мари-Клод той беше повече ангажиран с Мейлис и Тео, отколкото със семейството си. Това я разстройваше, тя от години негодуваше по този повод и не го премълчаваше пред баща си.

— Мари-Клод ще оцелее без теб, а аз не мога — отвърна просто Мейлис и той се усмихна, защото знаеше, че е вярно. Мейлис се справяше с ресторанта, но що се отнасяше до личните й финансови дела или тези на Лоренцо, които бяха далеч по-сложни, тя беше безпомощна. Габриел с лекота се оправяше с всичко и обичаше да се грижи за нея, за да улеснява живота й. Правеше го от години. Дъщеря му също умееше да прави бизнес, но не й харесваше да се състезава постоянно за вниманието му със семейство Лука. Намираше всеотдайната му привързаност към тях за нездрава и смяташе, че усилията му не се оценяват. Според нея Мейлис беше изключителен егоист и никога не се колебаеше да обсеби времето на баща й и да го използва.

— Скоро се връщам. Мисля да остана седмица и да видя какво прави Мари-Клод. Подписала е с няколко нови художници. — През последните години той почти се бе превърнал в партньор в сянка в основаната от него галерия. Делата на Лоренцо все още поглъщаха цялото му време — наследството беше огромно и по-сложно от всякога за управление. Той искаше да се погрижи финансовото състояние на Мейлис да остане стабилно, в случай че нещо се случи с него, освен това консултираше Тео и управляваше парите му. Тео беше по-умел от майка си по финансовите въпроси, но предпочиташе да се съсредоточи върху рисуването. — Тази сутрин проведох телефонен разговор, който искам да обсъдя с теб, Мейлис.

— О, моля те, не ми казвай, че отново ми вдигат данъците и имаш план как да се справиш. От това винаги ме заболява главата. — Тя прозвуча притеснена. — Не можеш ли просто да се оправиш?

— Не и този път. Не става дума за данъци, нужно ми е твоето решение. Обади ми се един адвокат от Лондон от името на свой клиент, който желае да остане анонимен, но е важен колекционер. Иска да купи картина, която видял в ресторанта.

— Не си прави труда да ми обясняваш повече — отривисто го прекъсна Мейлис, — знаеш, че не продавам. На всяка една картина в къщата има табелка „Не се продава“.

— Той предлага цена, която не е за пренебрегване. Трябваше да ти предам поне каква е офертата. Не исках да му отказвам без твоето знание.

— Имаш съгласието ми. Кажи му, че картините на Лоренцо не се продават. — Тя не желаеше дори да чуе офертата.

— Подготвили са си домашното и предлагат същата цена, на която се продаде последната картина на Лоренцо в „Кристи“. И това е само началната оферта. — Въпреки че цената беше достатъчно висока, от тона на адвоката Габриел предположи, че са готови да я вдигнат.

— Това беше преди седем години. Сега биха се продали за много повече. Ако продавах, а аз не продавам. Просто им кажи „не“. Знаеш ли кой е купувачът?

— Не, не знам. Не иска да разкрива самоличността си.

— Е, няма значение. Кажи му, че нямам картини за продаване.

Габриел се поколеба за момент. Предложената цена беше огромна, въпреки че Мейлис беше права и ако сега пуснеше картина на Лоренцо на търг, тя щеше да донесе много повече пари. Кандидат-купувачът го знаеше и първоначалната оферта беше много премерена.

— Мисля, че трябва да го обсъдиш с Тео — спокойно предложи Габриел. Смяташе, че е редно синът й поне да знае, но искаше първо да се обади на Мейлис, защото ако картината беше изложена в къщата, това означаваше, че е нейна. Тео щеше да й даде добър съвет, а Габриел се изкушаваше да я насърчи да продава, за да установи нова цена на творбите на Лоренцо, която неизбежно щеше да е по-висока от тази до момента. Той имаше готовност да преговаря за повече, ако тя се съгласеше да продава, и да й каже за коя точно картина е офертата.

— Тази картина не е на Тео, освен това той също не желае да продава. Нямаме нужда от пари и не искам да се лишавам от която и да е картина на Лоренцо. — Тя водеше скромен начин на живот, а от ресторанта докарваше много добър доход в добавка към наследството от Лоренцо.

— Просто кажи на Тео. Интересно ми е неговото мнение — спокойно каза Габриел. Никога не я притискаше, нито принуждаваше да прави каквото и да било. Само я съветваше.

— Добре, ще му кажа — неохотно се съгласи тя и продължи да говори по други по-важни за нея въпроси като надценката на вината в ресторанта. Искаше да чуе мнението на Габриел за повишаването на цените. Той я съветваше за всичко и тя винаги разчиташе на подкрепата му. Следваше всички негови препоръки с изключение на продажбата на картини. Преди да приключат разговора, тя отново обеща да говори с Тео. След като прегледа счетоводната книга на ресторанта, Мейлис се обади на сина си.

Както винаги мина цяла вечност, преди той да вдигне, което означаваше, че рисува. Когато най-накрая вдигна телефона, прозвуча разсеян. Видя, че се обажда майка му и се надяваше, че няма да го уговаря да работи в ресторанта още една вечер. Молеше се Жан-Пиер да е в добро здраве и да се е върнал на работа.

— Да? Рисувам.

— Очевидно. Кога ли не рисуваш. Габриел ми поръча да ти се обадя. Съжалявам, че те откъсвам от работата.

— Има ли нещо?

— Не, всичко е наред. Обадил му се е един адвокат от Лондон, представляващ анонимен частен колекционер, който иска да купи една от картините.

— Каза ли му, че не се продават? — Тео не виждаше смисъла на обаждането и мразеше да губи инерцията, докато работеше. За него рисуването беше работа, която изискваше цялото му внимание.

— Габриел го знае. Изглежда предлагат последната цена от „Кристи“, която по днешните стандарти вече е твърде ниска. Габриел смята, че трябва да си информиран за офертата. Освен това каза, че може да постигне по-висока цена, ако решим да продаваме. Знаеш, че аз не искам.

Тео се поколеба, преди да отговори, и свъси вежди.

— Онази цена беше надута заради наддаването между двама купувачи. Тогава платиха много повече от нормалното. — Въпреки всичко Мейлис и Тео бяха доволни от крайния резултат. — Да разбирам ли, че анонимният купувач е готов да даде същата сума като начална оферта? — Тео звучеше изненадан.

— Това каза Габриел. Отговорих му да откаже офертата, но той искаше да го обсъдя първо с теб. — Тео се досещаше за причината. Цената беше огромна за творбите на баща му и щеше да потвърди пазарната му стойност, още повече ако купувачът се съгласеше на по-висока цена.

— Може би трябва да си помислим — предпазливо започна Тео, — да видим каква сума може да постигне Габриел и доколко сериозен е купувачът.

— Няма да я продам — изрече тя с леден тон. — Това е една от първите картини на баща ти, когато още бях само модел. — Тео се сети коя беше картината — онази, от която Владимир Станислас не можеше да откъсне очи предната вечер.

— Мисля, че се досещам кой е купувачът. Станислас беше омагьосан от нея вчера вечерта. — Той си спомни раздразнението му, когато разбра, че картината не се продава, и коментара му, че всичко си има цена. — Ако е той, вероятно можеш да се договориш с него и да поискаш повече. Мисля, че думата „не“ му е непозната и ако силно иска нещо, той ще плати всяка цена.

— Картината не се продава — повтори Мейлис с упорство. — Не ме интересува колко предлага.

— Може да постави нов праг за картините на татко и да вдигне летвата още по-високо от последния път.

— Какво значение има, щом не желаем да продаваме?

— Един ден може да решиш да продаваш и не е лошо да сме наясно със сегашния пазар на изобразително изкуство. Габриел винаги е казвал, че е добре да продаваме от време на време. Освен това папа има други по-добри картини с теб, особено след като сте станали двойка. — Любовта му към Мейлис и сина му блестеше във всяка картина. — Тази е много подходяща за продажба — замислено изрече Тео.

— Отговорът е не. — Понякога тя можеше да бъде изключително упорита, особено що се отнасяше до творбите на покойния й съпруг.

— Решението е твое, маман. Моето мнение е, че можем да преговаряме и да видим колко може да получим. — Съветът беше добър. Габриел би казал същото.

— Казах на Габриел да откаже офертата. — Тя отново потвърди решението си пред него пет минути след като приключи разговора си с Тео. Габриел беше леко разочарован от отказа й да се вслуша в неговото мнение и в това на Тео.

— Ще им предам — спокойно каза той. Знаеше, че е излишно да спори с нея за картините на Лоренцо. Малко по-късно се обади на адвоката и отхвърли офертата.

Разглеждаше снимки на някои от новите картини, които Мари-Клод беше взела в галерията, удивен от набитото й око за съвременно изкуство, когато адвокатът от Лондон отново се обади и предложи значително по-висока цена. Габриел успя да прикрие изненадата си. Очевидно анонимният купувач беше решен да има картината на всяка цена. Предлагаше петдесет процента повече от цената на „Кристи“ при последната продажба. Офертата не беше за пренебрегване. Габриел обеща да я съобщи на вдовицата на художника и веднага го направи, но Мейлис се заинати. Този път дори отказа да се обажда на Тео.

— Това е изключително висока цена — опита се той да я вразуми. — Мисля, че не трябва да я отхвърляш, Мейлис. Така налагаме астрономически високо ниво на картините на Лоренцо на съвременния пазар на изкуство.

— Не ми пука. Не се продава.

Габриел въздъхна шумно и върна обаждането на адвоката в Лондон, чувствайки се като глупак. Знаеше, че цената е невероятна, и трябваше да обясни защо госпожа Лука не проявява интерес да продава в момента. Искаше да си остави вратичка за по-късно някога във времето, макар да не знаеше дали тя щеше да се съгласи да продава до края на живота си. Тео също не беше алчен за пари. Той водеше простичък живот. Майка му също.

— Клиентът ми ме е упълномощил да направя една последна оферта — изрече с отривистия си британски акцент адвокатът и удвои първоначалната оферта, с което превърна картината в едно от най-скъпите произведения на изобразителното изкуство продавани някога.

Габриел замълча, стъписан от офертата.

— Ще предам на клиентката си — изрече уважително и този път директно набра Тео, за да му съобщи цената. Тео подсвирна, когато я чу.

— Исусе! Сигурно е Станислас. Никой друг не би платил толкова.

— Не знам какво да кажа на майка ти. Мисля, че трябва да я продаде — каза чистосърдечно Габриел, чудейки се как да я убеди. Тя го слушаше за повечето неща, но не и за картините на Лоренцо. Изпитваше дълбока емоционална привързаност към всяка една от тях. Никой не можеше да обвини Габриел, че има материална изгода от продажбата, защото след последния път той беше спрял да й удържа комисиона. Чувстваше, че не е редно, и съветите му бяха безкористни и без заден умисъл.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Тео. — Този тип не ми хареса, когато го видях снощи, ако е същият човек, за което съм почти сигурен. Това обаче е дяволски висока цена. Тя не може да я отхвърли.

— Мисля, че ще го направи, независимо какво й говорим. — Габриел звучеше обезкуражен.

— Единственият плюс е, че я е рисувал, когато тя е била само модел. Съмнявам се, че майка ми ще се съгласи да продаде някоя от по-късните картини, когато му е била любовница или когато са били женени. Наистина, не трябва да отхвърля тази оферта. Мисля, че това е важен момент за творчеството на баща ми. Двойно повече пари от последния търг в „Кристи“? Това е огромен скок — практично заключи Тео.

— Ще й го припомня — съгласи се Габриел. — Ще видя какво мога да направя.

Тео й се обади веднага щом приключиха разговора с Габриел и повтори всичко отново — че това е значима цена за творчеството на баща му, че го изстрелва в стратосферата в света на изкуството и тя не може да го лиши от това. Каза, че е убеден, че баща му би искал да продаде картината. Надяваше се, че с това ще й въздейства да промени мнението си. Споменаването на Лоренцо и предполагаемите му желания понякога оказваха влияние върху нея.

— Ще си помисля — отвърна притеснено тя. Раздялата с картина за нея беше като раздяла с дете. Сякаш отново губеше част от Лоренцо.

За изненада на Тео, след един час тя му звънна. Каза, че доста е мислила и искала онова, което самият Лоренцо би искал.

— Ако наистина смяташ, че това е повратна точка за творчеството му и той би искал това, ще го направя. — Тя почти се разплака, докато го изричаше. Тео знаеше колко й е тежко. Габриел също, затова никога не я притискаше, а само се опитваше деликатно да я насърчи. Тео беше произнесъл магическите думи: „Дължиш го на папа. Той би искал точно това. Това е признание за работата му“.

— Мисля, че взе най-правилното решение, маман. Папа наистина би го искал.

Беше престъпление да се откаже подобна цена. Така биха удвоили цената на картините на Лоренцо с една-единствена продажба и дори без наддаване. Тео я поздрави за мъдрото решение и я подкани веднага да се обади на Габриел, преди купувачът да е променил решението си или тя своето. Габриел беше не по-малко впечатлен и изненадан от Тео. След разговора с майка си Тео се сети за думите на Станислас от предната вечер, че всичко си има цена. Мразеше, че се оказа прав, но в случая беше така. Запита се дали Владимир мисли същото и за хората. Подозираше, че е така, което беше още по-лошо. Ако той беше купувачът, този път спечели, както и те. Ситуацията беше взаимноизгодна.

Габриел се обади на адвоката в Лондон, който каза, че купувачът ще бъде доволен. След десет минути му върна обаждането и съобщи, че до час парите ще бъдат преведени по сметката на галерията в Париж. Купувачът искал картината да бъде доставена на моторна яхта, наречена „Принцеса Марина“, а моторна лодка ще ги чака на пристанището на хотел „Дю Кап“ в Антиб в пет часа този следобед. Това потвърждаваше първоначалното подозрение на Тео, че купувачът е Владимир Станислас. След като преговорите бяха успешно приключени, той нямаше нищо против да разкрие самоличността си. Габриел веднага се обади на Тео и му каза кой е колекционерът.

— Знаех си! — каза Тео. — Снощи имаше вид на човек, който иска да я изтръгне от стената и да си тръгне с нея под мишница. Не ми е приятно, че ще я притежава, но на тази цена как можехме да откажем?

— Радвам се, че не го направихте. Онова, което каза на майка си, е истина. Това е изключително важно за творчеството на баща ти. Поставя долния праг, не тавана, за следващата продажба. Това е много, много важна цена за следващия път, когато ти или майка ти решите да продадете картина, и удвоява стойността на наследството му. Това не е малко.

Тео изведнъж осъзна значението на тази продажба. Стойността на неговото наследство и това на майка му се бе удвоила с една-единствена продажба. Не харесваше мъжа, който я купи, но той им беше направил услуга.

— Той иска да доставите картината в пет часа този следобед на яхтата му. Съжалявам, че те притеснявам, но ще можеш ли ти да отидеш? Мисля, че за майка ти ще бъде твърде емоционално натоварващо. — Освен това картината беше голяма, с тежка рамка и твърде неудобна за носене.

— Разбира се — бързо се съгласи Тео, надяваше се да види Наташа. Несъмнено, за подобна сума той щеше да иска да получи картината лично.

— Ще изпратят моторница на пристанището Еден Рок на хотел „Дю Кап“. Ти трябва само да се качиш на яхтата и да предадеш картината на Станислас. Друго от теб не се иска. Казаха, че ще преведат парите по сметката на галерията до един час. Аз ще ги преведа в сметката на майка ти. Щом средствата пристигнат, може да я доставиш. — Паричните преводи обикновено отнемаха повече време, но не и за Владимир.

— Ще бъда на пристанището на хотела в пет. Следобед ще помогна на майка ми да я свалим от стената. — Всички картини бяха стабилно закрепени, за да се предотврати кражба и да се спазят изискванията на застрахователите, тъй като това беше обществено място заради ресторанта. Картините в студиото на баща му не бяха толкова здраво укрепени, но там влизаше само майка му и още преди години бяха инсталирали аларма. И двамата не си позволяваха да проявяват нехайност по отношение на картините на баща му.

— Ще ти потвърдя веднага щом парите постъпят по сметката, но не мисля, че ще има проблем. Станислас сигурно е червив от пари — каза Габриел, все още удивен от цената, която той плащаше за картината на Лоренцо. Беше ясно, че когато искаше нещо, Владимир беше готов да стигне до крайност, за да го получи.

— Така изглежда — съгласи се мрачно Тео. Дори тази невероятна продажба не можеше да го накара поне малко да хареса този човек. Всичко в личността му се струваше безвкусно за Тео. За него всичко се свеждаше до притежание на хора, бизнес, предмети. Тео се питаше как ли се чувства красивата млада жена като едно от притежанията му. Самата мисъл за това му беше противна. Днес щяха да се отнесат с него като момче за доставки и да го отпратят в мига, в който картината е в техните ръце. Това очакваше. Нямаше как да знаят, че е син на Лоренцо, а и той не искаше да знаят. Не беше тяхна работа.

Тео пристигна на уреченото място при хотела точно в пет. Картината беше грижливо увита с фина хартия, после с мек плат, с изолираща найлонова опаковка и най-накрая с дебел найлон, за да се предпази от повреди при пренасянето в лодката. Моторната лодка се приближи. Моряците от „Принцеса Марина“ веднага го забелязаха и внимателно поеха от него картината, помогнаха му да се качи, покриха картината с импрегнирано платнище и потеглиха с висока скорост към яхтата. Помолиха го да изчака в нещо като преддверие. След малко двама мъже го посрещнаха и го качиха на асансьора. Отнасяха се към него с уважение, но мисията му беше ясна и проста: да достави картината на когото трябва. За тази цена вероятно това беше самият Станислас, който щеше да си достави удоволствието да получи собствеността, за която беше платил цяло състояние.

Тео излезе на една висока палуба с огромен бар. На дивана седеше жена с къси панталони и тениска. Дългата й руса коса беше прибрана на небрежен кок. Владимир не се виждаше наоколо. Наташа се изправи и се запъти към него боса.

— Благодаря, че донесохте картината. — Тя се усмихна непринудено. Веднага го позна, нищо че не беше с костюм. Той също беше с къси панталони и тениска, беше оставил обувките си в кошница на долната палуба. — Владимир каза, че днес ще я доставите. Много мило от Ваша страна, че дойдохте. — Усещаше се руският акцент, но френският й беше отличен. Наташа нямаше представа колко беше платил Владимир за картината и доколко беше в реда на нещата някой да я достави на яхтата. Предполагаше, че Тео е служител на ресторанта, който изпълнява ролята на куриер. Тя пое церемониално картината от ръцете му и я подаде на човек от охраната, за да я заключи в офиса на господин Станислас. Владимир беше изпратил имейл с инструкции за получаването. Тя прояви любезност към Тео и се обърна към него с топла усмивка:

— Предполагам, че Владимир се оказа прав, когато каза, че всичко си има цена — каза тя и погледна свенливо Тео. — Както обикновено.

— Не всичко. Но в този случай продажбата беше правилната стъпка за всички — отвърна сериозно Тео. Владимир не ги беше победил, нито пък се беше възползвал от тях — просто той предложи фантастична цена и много добра сделка, и Тео го съзнаваше, независимо дали харесваше този човек, или не.

— Той е много доволен — тихо каза тя. — А картината е красива. — Помнеше я в най-малки подробности от предната вечер и знаеше, че Владимир иска точно нея.

— Къде ще я поставите? — попита Тео. Чудеше се дали щяха да я занесат в Русия, Лондон или на друго място. Обичаше да знае къде отиват картините на баща му. Продадената преди седем години от „Кристи“ замина при много важен колекционер в Бразилия.

— Вероятно на яхтата — отговори тя. — Всичките ни любими картини са тук. Апартаментът в Москва е много модерен и изчистен. Там имаме няколко картини на Джаксън Полък и Калдер. В Лондон са старите майстори. Още нямаме много картини в къщата в Сен Жан Кап-Фера, защото рядко я използваме. Държим картините, които най-много харесваме, на лодката, за да им се любуваме по-често. — Освен това бяха на по-сигурно място под постоянно наблюдение.

Тя се замисли и реши, че сигурно ще му е приятно да го разведе наоколо.

— Искате ли да разгледате наоколо? — Ако това означаваше да се лиши от присъствието й и да обикаля огромната яхта с някой моряк или помощник-капитан, не, не искаше. Предпочиташе да поговори с нея още няколко минути, при това Владимир очевидно отсъстваше. Иначе щеше сам да получи картината. Канеше се да отклони любезната покана, когато тя предложи да го разведе лично. Приличаше на момиче, докато го водеше към вътрешността на яхтата по парадното стълбище. Тео я следваше като омагьосан. Тя беше далеч по-интересна от лодката и изобщо не забелязваше какво му причинява с красотата си.

Не можеше да откъсне очи от нея, докато тя му показваше моторното помещение, камбуза, хладилните камери за бързо замразяване, спа помещението, огромния фитнес салон, обзаведен с всички възможни уреди, както и балетното студио. Имаше фризьорски салон, игрище за ракетбол, открит и закрит плувен басейн, огромно джакузи, барове, трапезария, която побираше четирийсет души, и външна трапезария със същите размери. И още — тапицирани с кожа стени и подове, дело на „Ерме“, невероятни дървени ламперии, красиви мебели и изкуство, което те оставяше безмълвен. Тео успя да преброи шест картини на Пикасо, а сега картината на баща му щеше да е част от постоянната им колекция и той се гордееше с това.

Тео забеляза, че има поне десет приемни зали, а личните помещения на екипажа побираха седемдесет и петте души, които живееха и работеха на борда, заедно с четирима главни готвачи на пълен работен ден и двайсет помощник-готвачи. Тео се стъписа, когато видя помещението с климатизирани витрини, където работеше цветар на пълен работен ден и аранжираше цветя за всяко помещение на яхтата. Имаха собствена пожарна, огромно помещение за охраната, гигантско перално помещение и химическо чистене, багажно за куфарите и още една гардеробна за униформите на екипажа с трима служители, които отговаряха за почистването и разпределението.

Показа му киносалона за петдесет души с големи, удобни въртящи се кресла. Минаха и покрай няколко заключени стаи, вероятно там се пазеше някакво оръжие, тъй като в близост имаше охрана на пост. Струваше му се нормално влиятелен и богат мъж като Владимир да държи оръжие на яхтата. Обиколката им завърши в кабината с щурвала, където капитанът и няколко офицери разговаряха приятелски пред радарните екрани и компютрите. Електрониката беше последна дума на техниката. Капитанът беше британец, както и повечето морски офицери, но Тео забеляза, че имаше също много руснаци в екипажа, а охраната се състоеше изцяло от руснаци. Имаше матроси от Русия, Филипините, Австралия и Нова Зеландия. Кухненският персонал беше изцяло от италианци. На яхтата се чуваше всевъзможна реч — от френски до китайски, но най-вече руски.

Наташа поздравяваше всички, сякаш лично ги познаваше, и те се държаха любезно и с респект към нея. Тя не беше просто някаква кукла или красавица, доведена да забавлява Владимир. Собственикът и господарят тук беше той, но тя беше домакинята и личеше, че всички я харесват заради деликатността й. Тя не парадираше с яхтата, докато го развеждаше, държеше се естествено като съвсем обикновен човек. Предложи му шампанско в края на обиколката от същия външен бар, където го посрещна в началото. Той прие, но не знаеше какво да каже. Никога не беше виждал нещо подобно. За да обиколят огромната яхта, им трябваше цял час. Приличаше на круизен кораб като конструкция, но беше много по-красива. Всеки един детайл беше от най-високо качество — от картините и статуетките до текстила, мебелите и ценните предмети, разпръснати като част от елегантния декор. Владимир имаше око на ценител на красотата. Наташа беше едно от доказателствата за това. Тео се запита какво ли е да водиш живот от такава класа и да си част от тази бляскава машина.

— Наистина е невероятна и дори по-голяма, отколкото изглежда от брега — каза той, докато поемаше чашата шампанско.

— Така е — съгласи се тя. — Харесвате ли яхти? — полюбопитства тя и той се засмя.

— Да, но за първи път се качвам на толкова голяма. — Плавателният съд представляваше автономен свят, почти като град. Тя не му показа личните им каюти, нито офисите на Владимир, но го разведе из всички останали места. Той забеляза, че охранителите изчезнаха, щом достави картината. В ресторанта също дойдоха без охрана, което го учуди. Очакваше, че за богат човек от ранга на Владимир сигурността винаги е от първостепенна важност. — Благодаря за обиколката. — Двамата седнаха на дивана и се загледаха мълчаливо към брега. Харесваше му компанията й. Изглеждаше толкова мила и когато я погледнеше в очите, тя му отвръщаше с открит поглед, сякаш проявяваше интерес към него.

Двамата поседяха без да говорят и той се почувства неустоимо привлечен от нея. За един безразсъден миг си представи как я целува и се запита какво ли би станало. Вероятно дузина охранители щяха да го сграбчат и да го изхвърлят през борда, или пък да го убият, помисли си той развеселен и се засмя на тази безумна фантазия. Тя му се усмихна, сякаш прочете мислите му. Беше чувствена и красива жена, без капчица вулгарност или показен сексапил. Не беше виждал по-деликатна жена. Изглеждаше някак невинна, сякаш не беше част от този свят, и все пак тя беше важна част от него, живееше с мъжа, който го беше създал и можеше да плаща за него, а и за още четири други яхти и няколко също толкова приказни къщи. Искаше му се да я попита какво е да живееш по този начин, но не се осмели. Допиха в мълчание шампанското и тя се изправи. Изглеждаше спокойна, чувстваше се у дома си на голямата яхта с цяла армия от екипаж, който задоволяваше всяка нейна прищявка.

Изпрати го до долната палуба и му се усмихна за довиждане, докато той се качваше на моторницата. Моряците вече форсираха двигателите, готови да отплават. Тео се запита дали ще я види някога повече. Едва ли. Дори да дойдат отново в ресторанта, той нямаше да е там — щеше да си е в студиото и да рисува. Изведнъж тя се сети за нещо.

— Забравих да ви питам как се казвате? — Приличаше на дете, когато му се усмихна. Бяха прекарали почти два часа заедно, без да се представят един на друг.

— Тео.

— Наташа — представи се тя и произнесе името си като истинска рускиня. — Довиждане, Тео. Благодаря.

Той не знаеше, но тя му благодареше за двата часа, прекарани като нормален човек, в разговор за обикновени неща, независимо че разглеждаха яхтата на Владимир. Да прекара известно време с хора като него за нея бе истинско удоволствие. Съгласявайки се да стане любовница на Владимир, се беше отказала от шанса за нормално общуване. Сега живееше изолирана в недостижимата вселена на Владимир, далече от кошмарите на младостта си, но и от света на обикновените хора. Беше като безценно бижу, държано в сейф и рядко изваждано на показ.

Тя помаха, докато моторницата се отдалечаваше, после изтича на горната палуба. Застана на перилата и проследи с поглед моторницата, която пореше водите в посока към хотела. Той се обърна и я видя — малка точица на перилата с развята от бриза коса. После тя се скри, вече не я виждаше. Остана му само спомена за времето, прекарано в нейната компания — спомен, който щеше да запази завинаги.

 

 

Докато шофираше към студиото, след като увери Габриел и майка си, че картината е доставена, Тео реши да се отбие при Клои. Дълбоко в себе си не искаше да се вижда с никого след двата часа, прекарани с Наташа. Не искаше нищо да разваля впечатлението от тях, нито да откъсва мислите му от нея. Част от него обаче искаше да се върне в реалността и да стъпи здраво с двата крака на земята. Майка му до известна степен имаше право — фаталните жени като Наташа бяха и недостъпни. Имаше нужда да докосне истинска жена. Жена, която не беше извън досега му. Клои изглеждаше като най-лесното разрешение на проблема.

Отби пред къщата й и влезе в нейното студио. Тя беше приключила работата за деня — довършваше няколко поръчкови платна за козметичен магазин в Сен Тропе и пиеше чаша вино. Обърна се изненадана, когато го видя да влиза.

— Ти какво правиш тук? — Не прозвуча гостоприемно, все още беше ядосана заради снощното му обаждане.

— Току-що доставих една от картините на баща ми на една голяма руска яхта.

— Мислех, че майка ти не ги продава. — Тя го покани с жест да седне, но не го целуна.

— По принцип да, но за тази направи изключение. — Клои лесно можеше да се досети, че руснаците бяха платили цяло състояние, в противен случай майка му не би я продала. Имаше моменти, когато Клои се дразнеше от пълната му незаинтересованост към материалните удобства. Всъщност не беше необходимо — баща му му беше оставил огромно състояние, докато тя от години се бореше да свърже двата края и това я изтощаваше. Беше готова да създаде семейство, да престане да работи и да остави някой друг да плаща сметките. Неговото нежелание обаче да се обвърже я вбесяваше. От няколко месеца изпитваше силно неудовлетворение от развитието на връзката им.

— Винаги съм се удивявала на жените, които се въртят около тези руснаци. Сигурно са истински професионалистки в леглото, за да ги накарат да пръскат всичките тези пари по тях. Дрехи от висшата мода, невероятни бижута, кожи, произведения на изкуството. Често го наблюдавам при търговете в „Друо“ в Париж. Тези девойки знаят как да обработят един мъж и как да използват тялото си. — Той изпита отвращение от думите й и се замисли за Наташа, която беше различна. Не я виждаше в тази светлина и не искаше да си я представя по този начин.

— Мисля, че има голяма разлика между проститутките, които наемат, и жените, с които живеят — техните любовници — тихо поясни в нейна защита Тео.

— Не мисля — убедено каза Клои. — Може би любовниците са по-умели. Те са елитът, но със сигурност знаят как да накарат един мъж да развърже кесията. — Думите й го вбесиха — сякаш срещу него седеше някаква непозната, неприятна личност.

— Това ли е всичко според теб? Да накараш един мъж да развърже кесията? Извинявай, може би съм идеалист, но къде се вписва любовта в тази картинка?

Родителите му се обожаваха един друг, а любовта им се бе зародила, когато баща му е бил неизвестен, беден художник. Това му допадаше далеч повече от описаното от нея, към което тя очевидно се стремеше. Напоследък беше станала пряма и не прикриваше целите си.

— Вероятно никъде за тези момичета. Нека си го признаем — бракът може би е малко по-добрата версия на тази идея. Отдаваш живота си на един мъж, обслужваш го цяла вечност, докато не дойде моментът, когато не можете да се понасяте физически, а в замяна той се грижи за теб. Какво лошо има в това? Аз поне не съм лицемерна. Такива са и тези рускини, а мъжете, с които са те, знаят какво купуват. Играеш си и плащаш, а ако момичето си знае работата, получава повече. Вгледай се в тези жени. Те знаят какво правят.

Тео имаше чувството, че тя обижда лично Наташа с тези думи, а у нея имаше нещо толкова чисто. Владимир сигурно я издържаше, несъмнено беше така, но тя изглеждаше като жена със сърце и душа. Клои представяше отношенията между мъжете и жените като проституция. Той стана, защото повече не можеше да слуша приказките й. Отби се при нея с намерение да я заведе на вечеря, а после, надяваше се, и в леглото, но изведнъж това беше последното нещо, което искаше. Внезапно му се прииска да избяга.

— Имаш много материалистични възгледи за брака — каза той, докато я гледаше как държи чашата с вино, седнала на дивана. Имаше хубаво тяло и знаеше как да го използва, и сега той проумя мотивите й. Използваше го като разменна монета, надявайки се той да се ожени за нея и да я осигури финансово. За първи път тя го признаваше толкова открито.

— Моят баща не ми е оставил купища пари като твоя — без заобикалки заяви тя. — Не мога да се скрия в кулата си от слонова кост, за да усъвършенствам рисунъка си. Налага ми се да съм практична. И ако тялото ми е като арфа, свиренето на която ще те накара да се ожениш за мен и да ме издържаш, какво лошо има в това? — Тя нямаше представа как прозвучаха думите й, не й пукаше.

— Вероятно няма нищо лошо, но свиренето на тази арфа не ми е достатъчно — честно отговори той.

— Снощи, когато ми се обади за секс, не мислеше така.

Той не си спомняше някога да е била толкова открито користолюбива. Не беше влюбен в нея, не искаше да се женят и никога нямаше да пожелае, а тя беше ядосана, че нещата не са се подредили според плановете й. Още откакто беше разбрала кой беше баща му, реши, че е намерила златна мина, но вместо това той искаше да живее като беден художник и да стане известен като баща си, а тя не ставаше по-млада. В крайна сметка тя се оказа точно от онези жени, от които той бягаше като дявол от тамян.

— Аз все още храня идеалистичната представа, че искам да се влюбя в някого, преди да прекарам остатъка от живота си с този човек и да го издържам, както ти се изрази. Не знаех, че издръжката е такава съществена част от сделката. Предпочитам да мисля, че жената ще се влюби първо в мен, преди да си падне по портфейла ми.

— Говорим за едно и също — цинично изрече Клои.

— Тогава защо не си с някой от онези червиви с пари руснаци? Не е като да ги няма наоколо — каза той ядосано.

— Те се хващат само със своите. Да си виждал някой богат руснак с френска любовница? Или дори само да отиде на вечеря с французойка? Те излизат само с рускини. Карат само с познатото. — Той не беше се замислял досега за това, но тя беше права. Руснаците, които идваха в ресторанта на майка му, винаги бяха придружавани от сънароднички. Наташа само потвърждаваше правилото. — Тези момичета явно знаят нещо, което ние не знаем.

— Може би трябва да вземаш уроци при тях — изрече той с разочарование. Не успя да се влюби в нея, но я харесваше, а сега не можеше повече да търпи приказките й.

— Може би имам нужда от практика — усмихна се тя. Той също я беше разочаровал. Не прекарваше достатъчно време с нея, нито искаше да се обвърже, но тя беше готова да си затвори очите за това, поне тази вечер. — Искаш ли да си легнем? — попита тя с цялата романтика и прелъстителност, на която беше способна.

— Всъщност, не, не искам. Мисля, че ти много добре го обобщи. Търсиш мъж, който да те издържа за постоянно в замяна на секс и други твои таланти. Аз не търся брак, но все още храня детински илюзии, че трябва да съм влюбен в жената до мен, ако планираме да останем заедно. Мисля, че нещата между нас се изчерпаха и двамата трябва да продължим с живота си. — Тя изглеждаше изненадана от думите му. Той тръгна към вратата, после се спря на прага и се обърна. — Желая ти късмет, Клои. Сигурен съм, че ще срещнеш мъжа, когото търсиш.

— За кратко си помислих, че този мъж може да си ти — тихо изрече тя и вдигна рамене.

— Не съм. — Тео изглеждаше облекчен, когато прекрачи прага.

— Знам. И сама се досетих — студено каза тя.

— Уроци по руски тогава? — с леко циничен тон подхвърли той. Тя притежаваше всички черти на типична златотърсачка и най-накрая разкри картите си. В началото играеше ролята си много по-добре.

Тя не отговори. Докато го изпращаше с поглед, виждаше единствено как златната мина, която той представляваше, се изплъзва от пръстите й. Отново. Не можеше да проумее причината, но винаги нещо се объркваше. Замери стената с чашата и когато тя се разби на парченца, Клои избухна в плач.

Тео искаше само да се прибере. Тя го накара да се почувства някак омърсен, сякаш всичко се свеждаше до размяна на секс срещу пари. Трябваше да има нещо по-смислено от това. Сети се за Наташа, която беше точно това, за което говореше и към което се стремеше Клои, но Наташа не беше вулгарна, нито евтина и не приличаше на златотърсачка, въпреки че живееше като държанка.

Щом се прибра, той влезе направо в студиото и застана неподвижен, сякаш разколебан. Знаеше какво трябва да направи и го искаше, макар да съзнаваше, че не бива. Не можеше да се въздържи — беше по-силно от него. Взе платното, което беше извадил предната вечер, и го закрепи на статива. Знаеше, че единственият начин да я прогони от мислите си, беше да я нарисува. Дори не я екипира, преди да започне да я рисува с маслени бои. Не беше необходимо. Образът й беше врязан в паметта му, виждаше лицето й все едно че тя стоеше пред него. Представи си смеха й и тъгата в усмивката й, когато моторницата се отдалечаваше от яхтата. Чуваше начина, по който произнесе името си. Наташа… Наташа… Виждаше полюшването на ханша й, когато я следваше по стълбището, развятата й на вятъра коса, когато го изпращаше с поглед на перилата… Докато я рисуваше, тя изпълваше ума му и наелектризираше тялото му, и не след дълго образът й на платното стана реален… Наташа. Беше омагьосала тялото и душата му. Чувстваше се като обладан и продължи трескаво да рисува до зазоряване. Не се интересуваше колко време беше минало, искаше само да е близо до нея. Очите й вече се взираха дълбоко в неговите.