Даниел Стийл
Любовницата (10)

10

На сутринта малко след седем телефонът иззвъня и Тео отвори очи. Денят беше ярък и слънчев. Беше се надявал да спи до късно, но се занимаваше с ресторанта вече близо месец и персоналът му се обаждаше и за най-малкото нещо. Така и не можеше да разбере как майка му се справяше с всичко, без да полудее. Все едно ръководеше училище за деца с лошо поведение, които се карат за всичко, не се погаждат и не могат сами да вземат решения. Взе телефона и видя, че обаждането не е от Флоренция, а от ресторанта. Не беше доволен, че го будят толкова рано. Беше си тръгнал от ресторанта почти в два след полунощ, след разговора с Владимир. Кухненският персонал още се мотаеше с почистването. Беше обещал на майка си, че ще си тръгва последен и го правеше винаги. Спазваше обещаното. Тя искаше той лично да настройва алармата.

Търсеше го един от помощник-готвачите. Човекът беше отишъл на рибния пазар в шест сутринта и бе чистил риба половин час, докато изчака по-подходящо време да му се обади. Звучеше нервно, докато Тео се мъчеше да се събуди.

— Какво има? — Обикновено ставаше дума за някаква глупост — например видели, че два стола са счупени и се чудели какво да направят, или че миялна машина се е повредила.

— Фатима казва, че има проблем — предпазливо каза помощник-готвачът.

— Какъв проблем? — намръщи се Тео. Единственото, което го тревожеше сериозно, бяха течовете в старата къща, които можеха да повредят картините. Те бяха застраховани солидно, но повредена картина не можеше да се подмени.

— Казва, че трябва да дойдете.

— Защо? Какво се е случило? — Чистачката Фатима беше португалка и почти не говореше френски; помагаха й двамата й синове. — Не можете ли поне да ми кажете какво не е наред?

Помощник-готвачът едва не се разплака.

— Дванайсет картини не са на стените — задавено каза той. — Фатима пита дали вие сте ги свалили.

— Не, не съм. И какво означава „не са на стените“? Да не би да са паднали? Повредени ли са? — Звучеше му странно, тъй като бяха здраво закрепени. Тео отметна завивката и спусна крака на пода. Ясно беше, че трябваше да отиде. И думите на готвача бяха абсолютно безсмислени.

— Не са повредени. Няма ги. Някой ги е свалил. Алармата беше изключена, когато дойдох. Видя ми се странно и си помислих, че може да сте забравили да я нагласите снощи, но никога досега не сте го правили. — И Тео знаеше, че не беше забравил. Беше много педантичен с алармата и помнеше, че я е включил. — Няма ги. Изчезнали са. Някой ги е взел. Стори ми се, че на ключалката й има нещо, но вътре всичко е наред. Само дванайсетте картини ги няма.

— Господи… — Тео се почувства замаян, докато ставаше. Никога досега не беше се случвало подобно нещо. — Обадете се в полицията. Идвам до десет минути.

Нямаше смисъл да пита кои картини са изчезнали. Не беше възможно. Как можеше някой да ги задигне? Разполагаха с най-модерната алармена инсталация, лазерни лъчи, камери, наблюдение и пряка връзка с полицията. В къщата имаше картини за почти триста милиона долара и защитата беше непробиваема, или поне така им бяха казали.

Навлече джинси и тениска, обу сандали, изми зъбите си и изтича навън с телефона и ключовете за колата. Забрави портфейла си на масата в кухнята. По пътя спря пред къщата, в която живееше майка му — старото ателие на баща му, където се намираше основната й колекция. Там всичко беше наред, алармата бе включена и нищо не бе докоснато.

Скочи обратно в колата и се понесе към ресторанта. Влезе тичешком и се закова на място, загледан в голите стени. Те не бяха повредени. Болтовете не бяха насилени, а отстранени професионално. Тео си помисли дали да не предупреди всички да не пипат нищо, може би полицията щеше да открие отпечатъци. Едно обаче беше ясно. Ударът беше дело на опитни крадци, които знаеха какво правят. Всички картини, изложени от майка му, включително и онази, която Владимир се беше опитал да купи, бяха изчезнали. Но това не беше работа на случайни хора, а на истински професионалисти.

Докато чакаше пристигането на полицията, отиде в офиса да прегледа записите от камерите, но нищо не се виждаше. Крадците бяха успели да обезвредят камерите и нямаше запис на обира. Три ленти бяха празни. Камерите бяха престанали да работят един час след като си беше тръгнал и не бяха се задействали близо два часа. Явно им е трябвало толкова време, за да свалят картините. Беше в шок, когато двамата инспектори влязоха в офиса да говорят с него, след като огледаха наоколо. Още не се беше обадил на майка си и не знаеше какво да й каже, нито как. Искаше да научи повече информация от полицията, преди да й звънне. Може би полицията имаше някаква представа кой би могъл да е извършил обира.

Инспекторите бяха от специализиран отряд от Ница. Работеха по цялото крайбрежие по местата, където се извършваха най-често обири на бижута, произведения на изкуството и големи суми пари, а понякога се вземаха и заложници. Единият от тях бе по-възрастен, с посивяла коса, а другият наближаваше четирийсетте. И двамата изглеждаха опитни полицаи. Попитаха за приблизителната цена на откраднатите картини и дали са от различни автори.

— Не, само от един. Картините са на баща ми, Лоренцо Лука. Всички са част от частната колекция на майка ми и цената на дванайсетте изчезнали картини е около сто милиона долара. — Инспекторите не изглеждаха изненадани. Явно бяха свикнали с подобни обири от големите вили по крайбрежието при Кап Фера, Антиб, Кан и другите по-богати селища. Сен Тропе беше в друг окръг, а Монако имаше своя полиция. — Имало ли е други големи обири напоследък? Възможно ли е да е дело на банда, която ви е известна? — Много от наистина опасните професионалисти бяха източноевропейци и полицията знаеше всичко за тях. Инспекторите отговориха, че никоя от бандите не е действала през последните няколко месеца. Това беше първият голям обир от доста време насам.

Районът беше отцепен, опънаха полицейски ленти. Половин час по-късно пристигнаха техници и специалисти, които да снемат отпечатъци и да огледат алармената система и камерите. Тео прати един от помощник-готвачите да се обади на всички, които бяха направили резервации за вечерта и да ги отмени с обяснението, че е станал инцидент и ресторантът е затворен.

Едва по обед двамата инспектори можеха да кажат нещо на Тео. Нямаше отпечатъци. Алармата била изключена електронно, вероятно от разстояние, заедно с камерите. Всички електронни устройства били извадени от строя по време на обира и пуснати след това.

— Единствената добра новина е — каза по-възрастният инспектор, — че тези хора са знаели какво правят и не са искали да повредят или унищожат картините. Ще се свържем с информаторите си. Може би ще се опитат да продадат картините на черния пазар, а може и да ви предложат да си ги върнете на по-висока цена.

— Или просто да ги приберат — каза Тео, идваше му да се разплаче. Имаше пазар за крадени произведения на изкуството, които се продаваха на безскрупулни колекционери, готови да се сдобият с някоя творба на всяка цена със съзнанието, че никога няма да могат да я покажат. За тях важна беше тръпката, че я притежават, а работите на баща му се предлагаха толкова рядко на пазара, че представляваха интерес за подобни купувачи. Някои хора биха дали всичко за картините, дори да ги пазят завинаги в тайна. Така бяха изчезнали картини, откраднати от нацистите, които повече не се появиха.

— Ще включим и Интерпол в разследването. Обадих се и на отряда в Париж. Искам някой от тях да дойде. Мога да ви уверя, че ще направим всичко по силите си да открием картините. Времето е от голямо значение, ще трябва да действаме бързо, преди да бъдат изнесени от страната в Русия, Южна Америка или Азия. Докато са в Европа, имаме повече шансове да ги проследим. Ще ни трябват снимки на творбите, които да пуснем в интернет. — Това беше един от най-големите обири напоследък. Последният от подобен порядък беше от преди две години. Крадяха се повече бижута, тъй като беше по-лесно да се извадят само скъпоценните камъни. Картините се продаваха и пренасяха по-трудно, а и лесно се идентифицираха. — Ще работим по случая, уверявам ви. Трябва да сложите охрана на къщата.

Тео поиска да поставят охрана и на къщата на майка му.

Трябваше да се обади на застрахователната компания и на майка си. Инспекторът му даде документите за застрахователната компания и продължиха да оглеждат къщата, а Тео отиде в офиса да се обади на майка си — ужасяваше се от мисълта, но нямаше как да избегне разговора. Канеше се да набере номера, когато си помисли за нещо. За Владимир снощи. Върна се и намери инспектора, който потвърди, че някой е бърникал ключалката на задната врата. Правеха проверки на всички служители. Още не бяха изключили вероятността обирът да е вътрешна работа, някой служител да е продал информацията за охранителната система на крадците. Фатима плачеше, докато разпитваха синовете й. Беше ужасена от мисълта, че някой би си помислил, че те са извършили престъпление, а един полицай се опитваше да й обясни, че ще бъдат разследвани всички, не само синовете й.

— Може и да ви се стори лудост — каза Тео на по-възрастния инспектор, — но снощи тук беше Владимир Станислас с четирима руснаци. Искаше да купи една от картините и аз му казах, че не се продава. Миналата година купи на много висока цена от майка ми картина, която също не се продаваше, но после тя прие предложението му. Бях сигурен, че не би продала тази, от която се интересуваше снощи. Той побесня. Просто исках да знаете, може да има някаква връзка. Няма да е зле да поговорите с него. Яхтата му обикновено е на котва срещу Антиб. Вероятно сега е там. И е възможно някой като него да бъде склонен да купи картина, която не се продава по нормалния начин.

Инспекторът се усмихна.

— Мисля, че Станислас може да плати всякаква цена, за да се сдобие законно с всичко, което поиска.

— Но не и ако не се продава — настоя Тео. — Майка ми не би продала тези картини. Онази, която искаше снощи, е сред дванайсетте откраднати.

— Според мен можем да приемем, че става дума за съвпадение — снизходително рече инспекторът. За него Владимир Станислас можеше и да изглежда като груб клиент, но не беше крадец на картини.

— А според мен не бива да предполагаме нищо — заинати се Тео.

— Ще го имаме предвид — каза инспекторът и се върна при останалите, които продължаваха работата си. Преобръщаха цялата къща и преглеждаха всичко за отпечатъци, но все още не бяха открили нищо.

Тео се обади на застрахователите и те обещаха до вечерта да изпратят свои инспектори, включително представители от „Лойдс“, където картините бяха презастраховани. След това се обади на майка си във Флоренция. Когато вдигна, тя каза, че обядват на балкона на апартамента и че Габриел се чувства много по-добре.

— Майко, имам ужасна новина. — Реши да говори направо и да не я държи в напрежение. — През нощта са ни обрали, обезвредили са охранителната система.

— Боже мой. — Звучеше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. — Какво са откраднали? — Картините й бяха като деца и все едно й казваше, че някой ги е отвлякъл. Тео й разказа всичко, което беше научил от полицията, добави, че ще дойдат още инспектори от Париж и от застрахователната компания и че разследващите очевидно си разбират от работата. Не й спомена за Владимир, защото беше само предположение и инспекторите не го приемаха сериозно. Майка му беше съкрушена и предаваше на Габриел всичко, което Тео й казваше. После Габриел взе телефона. Звучеше много по-спокоен от Мейлис и се опита да успокои и Тео.

— През цялата си кариера знам само за една открадната картина, която не беше открита. Инспекторите, които се занимават с тези кражби, са много добри специалисти. А творбите на баща ти са толкова характерни и известни, че няма как да не ги намерят. Може да отнеме време, но ще ги открият.

Тео изпита известно облекчение от думите му и беше добре, че и майка му ги е чула.

— Ще ви държа в течение — обеща той. — Много съжалявам, че трябваше да ви натоварвам с тази новина.

— А аз съжалявам, че трябва да се занимаваш с всичко това — съчувствено отвърна Габриел. — Ще бъдеш много зает идните дни. Може би ще е по-добре да затвориш ресторанта за известно време — каза той и Тео чу как майка му казва същото.

— Отмених всички резервации за довечера. Просто не знам какво ще се случи, но може би си прав. Предполагам, че ще дойдат и репортери — каза Тео.

Един час по-късно те наистина пристигнаха с камери и камиони. Опитаха се да интервюират Тео, който заяви, че засега няма какво да им каже, освен че това е шокиращо и смазващо събитие. От „Ла Коломб д’Ор“ също се обадиха и казаха, че съжаляват за случилото се. Ударът беше направен в непосредствена близост и същото можеше да се случи и с тях, а картините им бяха също толкова ценни. По-късно по новините съобщиха, че обирът е най-голямото престъпление, извършвано в историята на Сен Пол дьо Ванс. Вечерта се обади Инес и остави съобщение на гласовата му поща, в което казваше колко много съжалява. Тео беше прекалено зает, за да говори с нея, когато по-късно тя го потърси. Остана с хората от застрахователната компания в ресторанта до след полунощ, а на следващия ден полицията дойде отново заедно с екипа от Париж, който им бе пратен на помощ.

Тео имаше чувството, че животът му е попаднал в ръцете на извънземни. Цяла седмица се занимаваше единствено с кражбата, а майка му звънеше непрекъснато и го разпитваше. Затвориха ресторанта и отмениха резервациите, но трябваше да измислят какво ще правят след това. На петия ден главният инспектор на отдела го представи на двама нови полицейски служители от местния отряд, които се бяха включили в разследването. Те бяха по-млади от другите и изглеждаха по-агресивни. Поискаха отново да разпитат неколцина от служителите и претърсиха отново за евентуални следи. Атена Марсо изглеждаше изключително умна, беше горе-долу на възрастта на Тео. Партньорът й Стив Таверние беше малко по-млад. Двамата зададоха безброй въпроси на Тео, казаха, че отново ще разговарят. Той знаеше, че наблюдават и него, за да се уверят, че не става въпрос за някаква застрахователна измама. Тео сподели с тях тревогите си за Владимир. Стив не изглеждаше впечатлен, но Атена се заинтригува.

Двамата поговориха за това, когато отидоха за кафе и за необходимите им материали за разследването. С цялото им оборудване ресторантът и къщата бяха заприличали на лаборатория и магазин за електроника.

— Това е лудост — каза й Стив. — Човекът е разстроен. Може да обвини кого ли не — каза той за Тео.

— Ставали са и по-луди неща. Преди няколко години работих по един случай в Кап Фера. Един беше откраднал картини за десет милиона и убил кучето на съседа си, защото спял с жена му. Някои хора са направо побъркани.

— Може Лука сам да го е направил. Това също се случва. Заради застраховката. А сто милиона са доста добри пари — цинично каза Стив.

— Не мисля — сериозно отвърна тя. — Няма никакви основания за подобно предположение.

— Майтапиш ли се? Сто милиона застраховка? Той би трябвало да е основният ни заподозрян.

— Няма нужда от сто милиона. Картините на баща му струват много повече, а и има предостатъчно пари в банката. Проверихме. Само изглежда така, като скитник. Има вид, сякаш не се е поглеждал в огледалото цяла седмица, но не е нашият човек.

— Просто си падаш по него — подразни я Стив.

— Така е. — Тя му се ухили. — Ако си среши косата и се облече по-нормално, ще изглежда страхотно. Чудно ми е какъв ли е, когато не тича като побъркан нагоре-надолу. Искаш ли да видим онази яхта? Какво пък, да поговорим със Станислас. Може и да излезе нещо. — Тя се усмихна палаво, а партньорът й се разсмя и поклати глава.

— Трябва ни разрешение, а и главният инспектор ще поиска да отиде лично, не би изпратил нас.

— Може и да ни се довери. Ще го попитаме. Кой знае? Може пък Лука да е прав. Той мисли, че Станислас има пръст в тази работа. Сигурна съм, че не е светец. Типове с подобни пари никога не са…

— Според мен Лука е побъркан. Станислас може да купи цялата колекция, ако поиска.

— Не и ако откажат да му я продадат. Не видя ли всички онези надписи „Не се продава“? Кой знае? Отказът може да го е вбесил, както казва Лука. Някои от тези руснаци са трудни клиенти и имат гадни приятели.

— Не и Станислас. По дяволите, той е може би най-богатият човек на света.

— В такъв случай бих искала да се видя с него. Може пък да е страхотен — отново го подразни тя. — Не си ли падаш по яхти?

— Не, пипвам морска болест.

— На неговата няма такава опасност, по-голяма е от хотел. Да го направим.

Стив Таверние завъртя очи, но беше свикнал с нея. Работеха заедно от три години и знаеше, че Атена Марсо проследяваше всяка следа до края. Тя беше неуморна, умна и често се оказваше права. Двамата имаха изумителен брой успешни случаи, затова ги повикаха и тук. Имаха по-малко опит и повече жар, за Атена нищо не беше прекалено дребно, за да се подмине, а броят на арестите й беше зашеметяващ. Стив обичаше да работят заедно. Така и той изпъкваше, когато тя разрешаваше някой случай. Беше готов да направи едва ли не всичко за нея. Според него инстинктите й бяха безпогрешни. Засега тя нямаше някакво предчувствие за този случай, но беше готова да провери всичко. И посещението на яхтата на Станислас й изглеждаше добра идея — ако не друго, то просто заради изживяването. Същия следобед Атена поиска разрешение от главния инспектор — не за обиск на яхтата, а само за среща с Владимир. Той сви рамене и й каза, че е побъркана, но се съгласи. Не пропусна да добави, че самият той би искал да види яхтата, но нямал време. Занимавал се със сериозните следи и не му било до яхти.

— Само не му разрошвайте перушината и не го обвинявайте. Не искам утре да заваря оплакване на бюрото си — предупреди ги главният инспектор.

— Няма, обещаваме — каза тя. Но партньорът й знаеше, че обещанията й не струват и пукната пара. Атена винаги правеше каквото си поиска, после се правеше на невинна пред началниците и в повечето случаи й се разминаваше. Тя реши да не си уговаря среща предварително и просто да се появи на яхтата. Успя да се добере до един полицейски катер с млад полицай зад кормилото и два часа по-късно пътуваха към „Принцеса Марина“, която бе хвърлила котва срещу хотел „Дю Кап“.

— Ами ако изобщо откажат да ни пуснат на яхтата? — нервно попита Стив.

Атена нямаше подобни грижи, очакваше посещението там с нетърпение.

— Няма проблем. Застрелваме ги. Внимавай, той ще ни очарова до смърт. Ще ни приеме — каза уверено тя. — Ще иска да останем с добри впечатления, да докаже, че всичко е изрядно около него.

Спряха при товарния док на кърмата. Атена размаха значката си към моряците, пусна им една широка усмивка и слезе от полицейския катер боса. Държеше обувките си с високи токчета в ръка и показа страхотните си крака, когато вдигна полата, за да скочи на борда. Обясни, че са дошли да се срещнат с господин Станислас, защото се нуждаят от помощта му в разследване на кражба на картини. Беше сигурна, че той знае за коя точно кражба става въпрос — във всички новини се говореше за обира. Стив я остави тя да говори, както правеше винаги. Атена беше младо, сексапилно момиче и приличаше на всичко друго, но не и на полицай. Моряците й се усмихваха, а един от тях се качи горе, за да предаде на шефа си.

Секунди по-късно се върна и каза, че Владимир ще ги приеме. Атена изгледа многозначително Стив и последва човека от екипажа в асансьора. Слязоха на петия етаж, до открит бар, където Владимир и Наташа пиеха шампанско. Стив и Атена излязоха на палубата, представиха се и му благодариха, че ги е приел. Владимир кимна на Наташа и тя стана. Стив се загледа с възхищение в нея. Беше в розов бански, който показваше сексапилното й тяло. Атена съсредоточи вниманието си върху Владимир, докато една стюардеса им предлагаше шампанско. Наташа мълчаливо слезе по стълбите на долната палуба, което се стори интересно на Атена, а Стив беше разочарован. Атена погледна часовника си, преди да отпие глътка шампанско.

— Когато си тръгнем, работното ни време ще е приключило, така че да, благодаря. — Тя се усмихна на стюардесата, после и на Владимир. Стив също прие чаша. Атена се зае да омайва Владимир и той се чувстваше добре в нейната компания. Накрая стигна до кражбата на картините — направи го така, сякаш й беше досадно да повдига въпроса, но се налага едва ли не формално да си свърши работата. Ясно даде да се разбере, че са дошли тук само заради тръпката да се срещнат с него и да разгледат яхтата. Владимир остана доволен, но не беше глупак — и двамата играеха игра, в която ги биваше.

— Обирът е истинска трагедия. Миналата година купих една творба на Лука. Чудесно произведение. По време на вечерята видях още една, която ми хареса. — Той знаеше, че са дошли именно затова. — Със семейство Лука е невъзможно да се работи. Успели са буквално да замразят пазара на творбите му. — Каза го едва ли не с презрение.

— Защо? — невинно попита тя.

— За да надуят цените. Един ден ще започнат да продават. Сега установяват максималната цена. Кражбата няма да им навреди, а само ще направи творбите още по-желани. Възможно е да е хитър ход от тяхна страна. Хората на изкуството са способни на някои доста странни и отчаяни постъпки. Не е зле да разследвате всичко. Резултатите могат и да ви изненадат.

— Значи мислите, че картините не са били откраднати?

— Трудно е да се каже. Не знам. Знам само, че в онези среди има доста странни истории и типове с още по-странни идеи и заплетени мотиви.

— Може и да сте прав.

После Атена го попита за яхтата и остана очарована от обясненията му и от новината, че строи нова, още по-голяма. Побъбриха по общи теми близо час, след което Атена остави чашата си и стана.

— Съжалявам, че се задържахме толкова дълго. На гостоприемството ви трудно може да се устои. — Тя му се усмихна и докато се обръщаше към Стив видя, че Владимир оглежда фигурата й.

— Винаги сте добре дошли — топло рече той и сложи ръка на рамото й. — Надявам се да намерите картините. Сигурен съм, че ще успеете. Произведенията на изкуството никога не остават изгубени дълго време. Няколко картини да, но не много. И би било жалко да се изгубят толкова работи на Лука, макар че това само прави моята картина още по-ценна.

Той се разсмя, Атена му благодари отново и член на екипажа ги ескортира обратно до асансьора и катера, който ги чакаше. Атена показа отново краката си на моряците, когато се прехвърляха в полицейската лодка. Владимир им махна с ръка от горната палуба. Атена също му махна с широка усмивка. Видяха как Наташа се появява отново до него на парапета, след което двамата се обърнаха и се скриха.

— По дяволите, видя ли онова момиче? — каза Стив. — Такава красавица? Каква е според теб? Нает талант, или приятелката му?

— Нещо повече, умнико. Вероятно любовница. Много специална порода. Красива птичка с подрязани крила. Видя ли как й даде знак да се махне? Тя е на много къса каишка и прави всичко, което й каже. На този свят няма достатъчно пари, които да ме накарат да заема мястото й.

— Е, изгубихме си времето — каза Стив и се облегна назад. — Поне яхтата беше страхотна.

— Не сме го изгубили… — замислено рече Атена. Широката й усмивка беше изчезнала. Шампанското не беше забавило мисълта й, а и тя беше изпила само няколко глътки.

— Я стига, не ми казвай, че го подозираш. — Стив се изсмя. — Ако мислиш така, значи си се побъркала. За какво му е да го прави? Той може да купи каквото си поиска. Защо му е да рискува и да краде картини?

— Защото типове като него никога не ги хващат. Някой друг върши мръсната работа вместо тях. И не казвам, че той го е направил. Тепърва ще се види дали е замесен. Добър играч е.

— Ти също. За момент си помислих, че го сваляш.

— И той си го помисли. — Тя си спомни как Владимир сложи ръка на рамото й, когато си тръгваха. — Но няма да му се отвори парашутът. Виж, онзи художник, дето прилича на скитник, е друго нещо. — Тя се разсмя, докато приближаваха кея. — Остави ме насаме с него за няколко минути и бих му показала това-онова.

— Нали не мислиш, че Тео Лука го е направил? — сериозно попита Стив.

— Не, това беше просто игра на Станислас, за да ни накара да се съмняваме. Не успя, но опитът си го биваше.

Един полицай й помогна да слезе от лодката на кея в Антиб и този път тя го направи без да показва краката си. Минута по-късно двамата със Стив бяха отново в колата на път към ресторанта.

— Нали каза, че работното ни време свършва… Имам среща довечера.

— Отмени я. Имаме работа — разсеяно отвърна тя.

— Просто си падаш по Лука.

— Може би — отвърна тя и му се усмихна, докато пътуваха към Сен Пол дьо Ванс — не да говорят с Тео, а за да огледат отново местопрестъплението. Атена имаше някои нови идеи, които искаше да провери. Стив вече се беше досетил, че ги очаква дълга нощ. С Атена винаги беше така.

Веднага щом полицейският катер потегли, Наташа се върна на горната палуба и погледна с изненада Владимир.

— Едно от момчетата каза, че били полицаи. Какво искат? — Обикновено не би го попитала подобно нещо, но не ставаше въпрос за бизнес и й беше любопитно. Беше прочела за кражбата на картините от „Лоренцо“ и знаеше, че Владимир е бил там същата седмица с хора от Москва, които бяха дошли да се срещнат с него.

— Просто визита. Искаха да видят яхтата — безгрижно отвърна той. — Обирът беше добро извинение.

— Открили ли са нещо? — попита Наташа. Беше заинтригувана от майсторския обир, за който бе прочела. И беше странно съвпадение, че жертвите са семейство Лука. Владимир беше купил картина от вдовицата, а синът бе нарисувал неин портрет. Така събитието изглеждаше някак по-лично.

— Вероятно все още не знаят нищо. Твърде рано е — отвърна той и смени темата. Разказа й за една картина, за която смяташе да наддава тази седмица, и й я показа в каталога. Беше на Моне. — Купувам я за новата яхта. — Той се усмихна. — За спалнята ни. Какво мислиш?

— Мисля, че си невероятен и най-чудесният човек на света. — Тя му се усмихна. Той се наведе и я целуна. Не й каза, че се беше опитал да купи друга картина на Лоренцо вечерта преди обира, но Тео му беше отказал. Омръзна му от техните игри.

— И възнамерявам да я взема — добави той. — Знаеш, че винаги получавам онова, което искам.

Картината щеше да му струва цяло състояние, но това не го притесняваше. Поговориха известно време, после той й прошепна нещо и тя се усмихна. Минута по-късно го последва надолу по стълбите в спалнята. Имаха по-приятни занимания от това да разговарят за обири и да мислят за полицията.