Даниел Стийл
Любовницата (15)

16

Наташа продължаваше да добавя детайли в малкия си апартамент на улица „Дьо Бак“, доставяше й истинско удоволствие. Откри някои необичайни неща в „Друо“ — нефритени фигурки за библиотеката на абсурдно ниска цена, страхотна италианска маса и столове за кухнята, дори една-две картини. Предметите не бяха скъпи, но изглеждаха страхотно. С вроденото си чувство за стил създаваше атмосферата, която й харесваше.

Продажбата на тоалетите й от висшата мода отново беше успешна и надхвърли всичките й очаквания. Вече разполагаше с достатъчно пари в банката, за да не се безпокои как ще живее. Освен това възнамеряваше да работи. Смяташе да си потърси някаква работа в началото на следващата година. Разполагаше с достатъчно пари за още няколко месеца, докато свикне с новия си живот.

Курсът „Модернизъм на двайсети век“ й харесваше. Беше започнал тази седмица и бе точно това, което искаше. Всичко вървеше добре и с всеки следващ ден тя се чувстваше все по-сигурна. Все още се срамуваше от онова, което бе правила през последните години — изведнъж миналият й живот й заприлича на проституция. Трябваше да се научи да си прости и да продължи напред. Най-сетне се гордееше с живота си. Започваше всичко отначало. И истината бе, че без Владимир никога нямаше успее да се махне от Москва и сигурно щеше да умре от болест или отчаяние.

Продадените дрехи и бижута не й липсваха, както не й липсваше животът с Владимир. От деня, когато я остави на кея, така и не чу нищо за него. Изпитваше облекчение, че не срещна Юрий отново. Той нямаше представа как да се свърже с нея, така че не можеше да отправи отново предложението си. Наташа имаше нов мобилен телефон, който не използваше, нямаше на кого да се обади, но го държеше в случай че й потрябва. И дори без Владимир тя продължаваше да живее в един напълно изолиран свят. Още нямаше приятели, но всичко щеше да си дойде с времето.

През есента Тео рисуваше трескаво. Жан Паские го беше поканил да дойде в Париж през октомври, за да обсъдят новата му изложба. Тео имаше достатъчно нови картини и Жан мислеше да организира изложбата през февруари. Тео не искаше да губи инерцията и нямаше търпение да покаже новите си картини.

Двамата прекараха деня заедно в Париж и докато вечеряха, се разбраха за датата. Посещението на галерията отново му напомни за портрета на Наташа и той се запита как ли е тя и дали е щастлива с новия руснак, за когото бе споменала портиерката. Животът й му се струваше тъжен. Тя завинаги щеше да си остане птица в златна клетка, но това беше нейният свят, различен от неговия, който напоследък се въртеше единствено около работата. Тео осъзна, че му е трябвало много време да се освободи от Наташа. Тя го беше завладяла напълно. Поболяваше се всеки път, когато я видеше с Владимир, напълно губеше ориентация. Сега се чувстваше като глупак заради това. Един фантом в живота му, мираж, жена от мечтите. Майка му беше права, Наташа едва не му бе коствала разума и сърцето. Но той беше успял да спаси и двете и сега се чувстваше силен и съсредоточен в работата си. След Инес през последните девет месеца нямаше връзка с друга жена. Беше я видял на едно събитие в Кан през септември и тя му бе казала, че излиза с мъж, който също има деца. Изглеждаше щастлива.

Тео остана в Париж още един ден след срещата си с Жан Паские в петък. Съботата се оказа дъждовна и нямаше какво да прави преди полета до Ница. Майка му и Габриел бяха във Венеция, както бяха планирали, и след края на пътуването им щяха да прекарат още един месец в Париж преди да се върнат в Сен Пол дьо Ванс. Ресторантът все още беше затворен и тя възнамеряваше да го отвори за Коледа, след което да го затвори завинаги и да го превърне в музей. Празниците щяха да бъдат прощаване с „Лоренцо“ и с всичките му верни клиенти, горчиво-сладък финал на едно приключение. Сега беше готова да продължи напред, преди то да се превърне от радост в бреме. Мейлис и Габриел искаха свободата да бъдат заедно, докато могат да се радват един на друг и да правят каквото си поискат.

Беше му разказала колко са се забавлявали в „Друо“ и Тео реши да отиде и да поразгледа преди да си тръгне. Ако можеше да се вярва на майка му, преживяването беше като лов на съкровище.

Обиколи една зала със сериозни готически платна и друга с попарт, после попадна на наистина ужасни картини. Една от залите беше пълна с вещи, които сякаш бяха намерени на тавана на нечия баба, включително покривчици, стари кожуси и малки старомодни обувки. Имаше зала с изящен порцелан и сервиз за четирийсет и осем души с кралски герб върху съдовете, друга — със стари фотографии, които му се сториха по-интересни, а също статуи, препарирани животни и няколко картини, които му харесаха. Обявените цени не бяха високи и докато вървеше с потока от посетители, на един ъгъл едва не се сблъска с млада жена. Понечи да се извини и ахна, когато я позна.

— Боже мой… Наташа… Добре ли сте? — Двамата говореха едновременно и тя се разсмя.

— Не гледах къде вървя — призна си Наташа изненадана.

— Нито пък аз. — Тя изглеждаше млада, свежа и щастлива. Новият й живот явно вървеше добре. Не носеше грим, косата й бе влажна от дъжда.

— Какво правите тук? — с любопитство попита тя.

— Убивам времето преди полета довечера. Дойдох да се срещна с галериста си, иска да организира нова изложба през февруари. Този път обаче няма ваш портрет — пошегува се той и тя се разсмя.

— Портретът изглежда чудесно в новия ми апартамент. Сложих го над камината в дневната. — Тя не му каза, че портретът е голям почти колкото апартамента. Представи си я в някакво разкошно просторно жилище, осигурено от приятеля й, като онова на авеню „Монтен“.

— Къде живеете? — с любопитство попита той.

— В Седми арондисман.

— Опитах се да ви намеря през лятото, за да ви благодаря, но пристигнах твърде късно. Вече се бяхте изнесли. Атена, жената от полицията, ми каза какво сте направила. Невероятно смело от ваша страна. Радвам се, че не се е случило нищо лошо заради това. — Тя се усмихна на думите му. Un mal pour un bien^[1], както казваха французите. — Вече не сте с Владимир? — Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос, той знаеше отговора. Тя поклати глава.

— Не.

Тео не искаше да й казва, че портиерката му е казала за новия руснак, но Наташа изглеждаше различно, по-млада и щастлива. Предпочете да не я разпитва за новата й връзка, а и не искаше да научава подробности. Достатъчно беше, че тя е добре и не й се е случило нищо лошо. И вече й беше благодарил, както искаше.

— Много ли пътувате? — попита я той. Не искаше да се разделят толкова бързо, а и сега не се чувстваше като замаян, когато я поглеждаше. Не страдаше от копнеж по нещо, което не може да има. Беше го приел.

— Вече не.

— Не отсядате ли на юг?

— Не — просто отвърна тя. Наташа също се радваше, че го вижда.

— Няма ли яхти този път?

Начинът, по който го каза, й прозвуча странен и Наташа го погледна въпросително.

— Какво означава „този път“? — попита тя и го погледна в очите.

— Искам да кажа… така де… ами… дали няма някой друг след Владимир.

— Няма — тихо рече тя. — Защо трябва да има?

— Помислих си… — Тео съвсем се обърка. — Когато се опитах да ви намеря, за да ви благодаря, портиерката от авеню „Монтен“ каза, че сте напуснала с някакъв руснак.

Наташа се разсмя на глас.

— Имала е предвид майстора, Дмитрий. Той ми помогна да се изнеса. Живея сама в апартамент колкото пощенска марка. Вашият портрет е най-голямото нещо в него. — Каза го с гордост.

— И няма яхта? — Тео беше изумен.

— Няма яхта — потвърди тя и двамата се усмихнаха.

— Съжалявам за предположението ми. Просто си помислих…

— Че съм се прехвърлила на следващия като Владимир. Имах подобно предложение — честно рече тя. — Реших, че излизам от бизнеса да продавам душата си за жизнен стандарт. Не го правех и с Владимир. Беше по-скоро случайност, че е такъв и ми даде онзи живот. Вече не го искам. Освен това — добави тя и очите й проблеснаха весело, — яхтата на другия беше прекалено малка. Само шейсет метра. Но пък офертата му беше страхотна. Трийсет милиона в швейцарска сметка и още трийсет, ако му родя дете. Можех да си върна позициите само месец след като Владимир ме изрита и ме изостави на кея в Антиб. Но вече не се занимавам с това.

— Изритал ви е? — Тео я погледна с ужас.

— Не буквално. Остави ме и си тръгна. Но сега съм добре — каза тя и му се усмихна. — Наистина. Стъпих си на краката. И вече никой не ми налага правила, не ми казва какво да правя, не ме облича, не ми нарежда кога да дойда и кога да се махна, с кого мога да говоря и кога да изляза от стаята. — Никога повече нямаше да позволи подобно нещо.

— Защо не ми се обадихте? Той заради мен ли го направи?

— Може би. Кой знае? Помисли си, че съм го предала и беше прав. Направих го. Трябваше да го направя. Постъпката му беше лоша, не можех да позволя да ти се случи подобно нещо. А и без това сигурно щеше да го направи рано или късно. Защото е такъв. — Тео беше видял яростта му в нощта, когато отказа да му продаде картината. И кражбата беше начинът му да си отмъсти. — И не ти се обадих, защото трябваше да се оправя сама, да реша какво искам да правя, коя да бъда, как да живея и какво съм правила през последните осем години. Имаше много неща, за които да мисля, не исках никой да ми помага, дори ти. С изключение на майстора, Дмитрий. — Тя му се усмихна. — Той е страхотен. Сглоби всичките ми мебели от ИКЕА.

— Имаш мебели от ИКЕА? Това е нещо, което искам да видя — развеселен рече Тео.

— Можеш да дойдеш на вечеря следващия път, когато си в Париж. И след като се науча да готвя.

Той й се усмихна. Майка му не беше права, не беше с поредния руски милиардер. А сама със себе си.

— Искаш ли да пийнем кафе някъде преди да тръгна за летището?

Тя се поколеба, после кимна. Излязоха заедно от „Друо“. Дъждът се лееше като из ведро и след една пряка намериха такси. Тео даде адреса на бистрото, в което ходеха понякога с Габриел. Когато стигнаха, влязоха тичешком, за да избягат от дъжда, седнаха на една масичка в дъното и си поръчаха кафе. Разговаряха цели два часа за картините му, за плановете на майка му да затвори ресторанта и да го превърне в постоянен музей, за това, че тя сега е в Париж с Габриел, и за промяната в нейния живот. Тео призна, че много се радва за майка си.

— Някои хора се събуждат много късно, но тя поне го направи — каза той и Наташа кимна.

— Струва ми се, че той е свестен човек — меко рече тя.

— Така е. И винаги е бил добър с нея. Много по-добър от баща ми. Той беше гений, но непоносим понякога. Габриел е човек, който всеки би поискал за баща. Мил човек. И търпи майка ми — добави със смях Тео. — Е, а ти какво смяташ да правиш сега? — попита той и Наташа се замисли.

— Още се опитвам да реша. Намерих си апартамент. Посещавам курс в Лувъра. Продадох всичко, което ми даде Владимир, така че имам с какво да живея, както и известни спестявания. Сега трябва да си намеря работа. Но преди това искам да завърша курса. Засега е само това.

— В Париж ли искаш да останеш?

— Може би… вероятно… да… така мисля.

— Майка ми ще се нуждае от човек, който да управлява музея вместо нея. Не иска да бъде вързана с него, както беше с ресторанта. Беше й забавно доста време, но сега иска да бъде свободна, за да е с Габриел.

— Аз също. Искам да кажа, да бъда свободна. Осем години бях робот, робиня. Кукла, която той обличаше и с която се фукаше. Никога не бих го направила отново. Понякога се плаша, когато си давам сметка, че не знам какво да правя и какво ще стане с мен. Но после си напомням, че мога да се справя. Мисля, че мога. Не е толкова зле, колкото на времето, когато бях на деветнайсет и той ме намери. Тогава нямах нищо, а и сега съм на двайсет и седем.

— А аз съм на трийсет и една и понякога си задавам същите въпроси — усмихна й се той. — Винаги ти се струва, че всички други се справят по-добре от теб. Може би никой не знае как е всъщност.

— Опитвам се да реша какво искам самата аз. — Да решава сама за себе си беше голяма промяна за нея.

— Ще ми се обадиш ли, ако имаш нужда от помощ, Наташа? — попита сериозно той. Знаеше колко самотна е тя, че няма семейство и приятели. Беше му го казала на онзи обяд преди много време.

— Може би. Не знам. За всеки случай запазих номера ти. Но не исках да го използвам. — Тео можеше само да гадае колко плашещи са били за нея последните четири месеца, след като Владимир я беше изхвърлил. Дотогава той я бе защитавал и контролирал напълно години наред. Но тя като че ли се справяше добре и това беше достойно за възхищение. — Отначало не исках да разговарям с никого и не исках никой да ми помага. Трябваше да се оправя сама. И мисля, че успях. Още не съм решила всичко, но имам време.

— Помисли си за музея. Може да се окаже интересно, ако поискаш да живееш на юг. — И това му напомни за нещо друго. — Сега къщата е празна. Горе има шест спални. Майка ми ги даваше под наем от време на време. Ако търсиш къде да живееш или просто искаш да отидеш някъде, за да помислиш, можеш да останеш там колкото поискаш. През зимата стаите няма да се използват, освен като складове за картини или може би за един-два офиса. Така че можеш да дойдеш, когато решиш. Аз съм в друга къща на няколко километра. Няма да ти досаждам, а майка ми живее в старото студио и вече по-често е тук. Ще разполагаш с цялата къща, че и с двама охранители, които да те пазят.

— Много мило предложение от твоя страна.

Но Тео усещаше, че няма да го приеме. Тя искаше да бъде независима.

— Имаш ли телефон, на който да те потърся? — предпазливо попита той. — Просто за всеки случай. — Наташа не беше предложила да му даде телефона си, а той не искаше да си тръгва, без да разбере къде живее и как да я намери. Тя записа номера на едно листче и му го подаде.

— Ти си единственият, който има този номер.

— Ще ти пратя есемес, ако идвам в Париж. Ще се радвам да дойдеш на изложбата ми. — До нея имаше четири месеца и Тео се надяваше да я види преди това. — И не забравяй предложението за къщата. Можеш да я използваш като убежище.

— Благодаря — отвърна тя и излязоха навън.

Тео взе такси до летището, а тя забърза към метрото. Махна й, докато потегляше. Отметна глава на облегалката, отново замаян от срещата с нея. Не можеше да повярва. Отново се влюбваше. И този път беше по-лошо. Тя беше истинска. И недостъпна като преди, но по различен начин. Винаги оставаше недостижима. Преди беше пленница и принадлежеше на друг. Сега беше свободна. Но и в двата случая не беше негова.