Даниел Стийл
Любовницата (14)

15

Последната седмица на Наташа в апартамента на авеню „Монтен“ беше изпълнена с работа и почти не й остана време за емоции. Събираше нещата, които искаше да вземе със себе си.

Вече беше купила всички нужни мебели от ИКЕА и двамата с Дмитрий щяха да ги сглобят. В деня преди да се изнесе аукционните къщи взеха всичко, което продаваше, както се бяха разбрали. Дрехите бяха толкова много, че ги отнесоха направо със закачалките и запълниха цял камион. Наташа не съжаляваше, докато гледаше как целият й гардероб си заминава. Чантите бяха в оригиналните си кутии от „Ермес“, натрупани на купчини в камиона, заедно с кутии необувани дизайнерски обувки.

В деня, когато се изнесе, нае микробус, за да пренесе куфарите, няколко кашона и портрета. Дмитрий и Людмила й помогнаха с изнасянето и товаренето. Наташа благодари на Людмила, стисна й ръката и й даде голям бакшиш за помощта й през последните няколко седмици. На излизане Наташа се обади на портиерката и също й благодари. Не остави новия си адрес. Не очакваше поща, никога не бе получавала. Нямаше роднини, нито приятели. Знаеше, че кредитната й карта към сметката на Владимир е закрита, затова от банката й издадоха нова с ограничен лимит.

Когато отидоха в новия апартамент, Дмитрий се залови да сглобява мебелите — легло, шкаф с чекмеджетата, гардероби за дрехите и бюро. Наташа беше купила хубави мебели и апартаментът придоби приветлив вид. Сама окачи портрета над камината.

Двамата с Дмитрий разговаряха на руски и останаха да работят до късно вечерта, докато всичко не беше готово. Наташа реши, че резултатът е страхотен. Беше купила ярки цветя и две вази, сложи едната на масичката за кафе. Апартаментът бе топъл и уютен, Наташа беше купила дори килими, лампи, два големи удобни фотьойла и красиво кожено канапе. Дмитрий й поиска скандално малко пари за цялата работа и Наташа му даде голям бакшиш.

Организирането на всичко й отне цял месец, но беше го направила. Имаше чувството, че е скъсала всякакви връзки с миналото си. Не се беше чувала с Владимир и не очакваше да се чуят. Така и не се свърза с Юрий и нямаше намерението да го прави. Имаше си дом и достатъчно пари, за да изкара известно време, а след търговете през есента щеше да разполага с още. Трябваше да си потърси работа, но знаеше, че не може да го направи преди есента. Всички излизаха в отпуск през юли и август и повечето галерии бяха затворени. Обмисляше да запише курс по история на изкуството в школата към Лувъра. Чувстваше се като преродена.

И докато оглеждаше новия си апартамент през първата си вечер в него, тя се почувства у дома. Не беше нужно да живее на авеню „Монтен“, на сто и петдесет метрова яхта, в легендарна вила в Сен Жан Кап-Фера или в къща в Лондон. Разполагаше с всичко необходимо и то бе нейно. От време на време изпитваше безпокойство за няколко минути, но после си напомняше, че може сама да се грижи за себе си и че ще научи нещата, които все още не знае.

 

 

На Мейлис й трябваше една седмица повече да се възстанови, отколкото се беше надявала. И веднага щом глезенът и се оправи и тя се върна в ресторанта, Тео резервира билет до Париж на следващия ден. Историята почти беше приключила за него, но искаше да благодари на Наташа. И да го направи лично. През първата седмица на август Париж изглеждаше пуст. Много от магазините и ресторантите бяха затворени, по улиците почти не се виждаха хора, нямаше трафик. Беше горещо и Тео имаше чувството, че се намира в призрачен град, докато вървеше към авеню „Монтен“. Не беше казал на майка си къде отива, нито че Наташа е съобщила на полицията за Владимир. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре щеше да е за нея. Не искаше да направи нещо, което да я изложи на още по-голям риск, а само да й благодари.

Сградата изглеждаше безлюдна, когато пристигна. Позвъня на звънеца, но никой не отговори. Опита с портиерката. Тя приближи до вратата и го изгледа подозрително, когато той попита за Наташа.

— Защо се интересувате?

— Приятел съм й — каза той, макар да не беше съвсем вярно.

— Тя вече не живее тук. Напусна преди седмица.

— Имате ли новия й адрес?

— Не. Ако сте неин приятел, би трябвало да го знаете. Не знам къде отиде, не каза. Тя не получава поща тук. — Тео кимна. Не беше изненадан. — Изнесе всичко в деня преди да напусне. Когато си тръгна, беше само с няколко куфара. И с нея беше някакъв руснак. — Дмитрий беше дошъл с Наташа да й помогне с по-тежкия багаж.

— Господин Станислас ли? — разтревожено попита Тео и портиерката, която беше по домашно облекло и пантофи, поклати глава.

— Не. Друг беше.

Това също не изненада Тео. Нали точно това му беше казала майка му, когато за първи път разговаряха за нея. Жени като Наташа продължаваха с друг мъж като предишния. Това беше единственият начин, по който можеха да оцелеят. И той не я обвиняваше. Просто се надяваше новият да е по-добър от Владимир. Не й беше отнело много време да намери заместник.

— Той току-що продаде апартамента — продължи портиерката. — Прислужницата напусна вчера. Каза, че няма да се връща тук.

Тео кимна, натъжен, че е изпуснал Наташа. Искаше да се сбогува с нея и да й пожелае всичко най-хубаво. Но всички пътища от миналия й живот вече бяха прекъснати. Нямаше представа къде да я търси и към кого да се обърне. Благодари на портиерката, затвори вратата, излезе обратно на авеню „Монтен“ и бавно тръгна към ресторанта, където бяха обядвали. Сякаш беше преди хиляда години, а не през януари. Много неща бяха се случили за седем месеца и нейният живот се бе променил напълно.

Мина покрай ресторанта, като се усмихваше на спомена и се питаше къде ли е тя сега и с кого.

Вечерта отлетя обратно за Ница. Самолетът беше пълен със семейства, тръгнали на ваканция. Хората носеха плажно облекло. Всички изглеждаха щастливи, че заминават на почивка. Веднага щом кацнаха в Ница, той се качи в колата си на паркинга и потегли към дома.

 

 

До края на лятото Тео се отдаде на рисуването и всеки път, когато се чуваше с майка си, й казваше, че е добре. Тя отново въртеше с пълна сила ресторанта, а Габриел прекарваше вечерите там, заедно с нея. В средата на септември Мейлис реши да затвори до края на месеца, а може би и за по-дълго. Двамата с Габриел искаха да пътуват, но първо тя настоя да прекарат известно време в апартамента му в Париж. Правеше го за първи път. И за първи път от повече от трийсет години се връщаше в града. Габриел беше във възторг. Двамата изглеждаха като младоженци, откакто се върнаха от Флоренция, и Тео се радваше за тях. Обеща й да наглежда всеки ден ресторанта и къщата, въпреки че имаше охрана. Преди да замине тя сподели с Тео онова, за което двамата с Габриел говореха от известно време. Мислеше да затвори ресторанта в края на годината и да превърне сградата в малък музей на Лоренцо, какъвто и без това беше. И Габриел щеше да й помага.

— Ще ни трябва някой, който да се занимава с музея. Нямам намерение да бъда вързана през цялото време тук. Искаме да прекараме известно време в Париж и да можем повече да пътуваме. — Беше различна, много по-щастлива. Сега Габриел беше центърът на вниманието й. Мари-Клод също беше доволна, че ще бъдат заедно в Париж през септември.

Заминаха в средата на септември и Мейлис с нетърпение очакваше Париж — изложбите, които искаше да види, музеите, в които не бе стъпвала от години, ресторантите, на които Габриел й бе обещал да я заведе. Пристигнаха и се настаниха в уютния му апартамент, който изведнъж стана малък за двамата. Вечеряха с Мари-Клод, съпруга й и децата в техния дом. Неделната вечер мина с много смях, шеги и превъзходна храна. Мейлис им приготви аши пармантие^[1], което всички намериха за превъзходно. Беше научила рецептата от готвача на ресторанта. Чувстваха се като истинско семейство, което вечеря заедно в неделя.

Точно за това си беше мечтаела Мари-Клод през всичките тези години, през които Мейлис не забравяше Лоренцо, но забравяше кой е до нея. Сега вече всичко беше различно и тя осъзнаваше колко важен е бил Габриел за нея и колко много се обичат.

— Благодаря — прошепна й Мари-Клод, когато ги изпращаше късно вечерта.

— За какво? Аз съм много щастлива жена — каза тя и погледна към Габриел, който говореше със зет си. — Благодаря ти, че ме изтърпя през всичките тези години. Бях сляпа.

— Всички понякога не виждаме очевидните неща — каза Мари-Клод и я прегърна отново.

 

 

Септември беше натоварен месец за Мейлис и Габриел покрай всички изложби, забележителности и антикварни панаири, които непрекъснато обикаляха. Често се отбиваха и в неговата галерия на авеню „Матиньон“. Габриел се чувстваше отлично и двамата бяха щастливи. Имаха планове през октомври да отидат във Венеция, а когато Мейлис му каза, че никак не й се иска да напуска Париж, той се разсмя.

— Това вече е нещо ново.

Последните месеци Мейлис беше толкова спокойна и щастлива, че самата тя трудно можеше да се познае. Години наред у нея се долавяше една постоянна тъга — не бе спирала да оплаква Лоренцо, а сега най-сетне сякаш го остави да почива в мир. Почиташе паметта му, говореше за него и беше отдадена на творбите му, но сега тя присъстваше изцяло в живота на Габриел и го допускаше изцяло в своя.

— Ето нещо, което ще ти се стори забавно — каза Габриел една сутрин, когато отвори пощата и й подаде един каталог. Предстоеше търг на стари и нови изделия на „Ермес“ и на корицата на каталога имаше великолепна червена чанта. Мейлис го прелисти и откри чанти „Бъркин“ и „Кели“ във всякакви цветове, изработени от превъзходна кожа. Продажбата щеше да се състои в хотел „Друо“, където имаше петнайсет аукционни зали и се провеждаха по четирийсет и пет търга седмично. Габриел обичаше да разглежда изложбите. — Какво ще кажеш да отидем?

— Цените обаче са ненормални — тъжно рече тя. — Толкова са скъпи, колкото и новите в „Ермес“.

— Повечето чанти на търговете също са нови — отвърна той. Беше запознат с продажбите в „Друо“ и ги посещаваше често. — Единствената разлика е, че не ти се налага да чакаш три години, за да ги получиш.

Мейлис много се изкушаваше да ги разгледа. Тя остави каталога на бюрото му и през следващата седмица в петък той й напомни, че това е денят на изложбата и я попита дали иска да отидат.

— Срам ме е да си призная, но да, искам — рече тя.

— Не гледай толкова виновно — подразни я той. — Мога да си ги позволя. Ако някоя ти хареса, купи я.

Мейлис беше харесала много една чудесна черна чанта „Бъркин“ от кожа на алигатор, една червена и една тъмносиня. Бяха с размера, който й допадаше, и невероятно елегантни за новия й живот в Париж с него. От няколко години не беше купувала дрехи, не се нуждаеше от много в Сен Пол дьо Ванс, но в Париж Габриел често пазаруваше с нея и това му доставяше удоволствие.

Следобедът отидоха в хотел „Друо“ и се смесиха с тълпата. Повечето хора трескаво обикаляха изложбите, оглеждаха, водеха си бележки и решаваха за какво ще наддават на следващия ден. Не всички експонати бяха антикварни. Имаше всичко, от стари дрехи до градинско оборудване, военни униформи и медали, съвременни мебели, персийски килими, вина, стари книги, препарирани животни и всичко, за което може да се сети човек. Ако търсиш да купиш нещо, можеш да го намериш в „Друо“, а самите аукциони бяха вълнуващо събитие. Понякога Габриел наддаваше по телефона, особено на търговете за картини, но харесваше тръпката на лова и запозна Мейлис с нея, докато обикаляха от зала в зала и разглеждаха изложбите на петнайсетте аукциона. Накрая стигнаха до чантите „Ермес“, които бяха истински пир за окото. Мейлис каза на Габриел, че не харесва онези с диамантените закопчалки, които и без това бяха нелепо скъпи.

— Е, отдъхнах си — подразни я той. — Струват пет пъти повече от другите.

— Това е абсурдно — пренебрежително рече тя, но откри трите чанти, за които искаше да наддава, и двамата се разбраха да дойдат на следващия ден за търга. Тогава на това място щеше да има сгъваеми столове, подиум и дълга маса с няколко телефона, търгът щеше да се проведе в същото помещение. А на следващия ден петнайсетте зали щяха да се напълнят с нови съкровища и на всеки два дни се провеждаха по петнайсет аукциона. Наддаването беше от любимите занимания на Габриел и той се гордееше с трофеите си. Предупреди Мейлис, че е пристрастяващо, и тя се съгласи — беше развълнувана от предстоящото наддаване за чантите. Възнамеряваше да купи само една, тъй като не бяха евтини. Но и трите бяха в идеално състояние, изглеждаха така, сякаш не са били носени, в оригиналните си оранжеви кутии на „Ермес“. И само цената на черната чанта от кожа на алигатор можеше да се окаже наистина много висока.

На следващия ден пристигнаха непосредствено преди началото на търга. Чантите, които я интересуваха, щяха да бъдат предложени малко по-късно и двамата седнаха на местата си да следят оживените наддавания. Започнаха с по-малките и по-стари чанти, към които имаше по-малък интерес. Чантите „Бъркин“ от кожа на алигатор бяха гвоздеят на аукциона и затова организаторите ги пазеха за по-късно, за да задържат купувачите в залата.

Тъмносинята чанта беше предложена първа, половин час след пристигането им. Беше много елегантна и наддаването надхвърли очакванията на Мейлис. Отначало тя вдигаше колебливо ръка, но после събра смелост, а Габриел я гледаше с усмивка. Някой в залата предложи по-висока цена и спечели чантата. Мейлис прошепна на Габриел, че изчаква червената и черната, които й харесваха повече, и той кимна одобрително. Докато разговаряха, тя забеляза познато лице от другата страна на пътеката. Млада жена с коса, сплетена в плитка, изглеждаше много елегантно. Мейлис се взираше в нея, но така и не успяваше да се досети коя е. Тя не наддаваше, а следеше внимателно търга. Минути по-късно се сети коя е, сръчка Габриел и кимна към нея.

— Любовницата на Станислас. Изненадана съм, че купува чанти тук. Той може да й купи всичко, което си поиска.

— Всеки обича да се пазари — прошепна той, макар че предлаганите на търга изделия далеч не бяха евтини. На няколко пъти цените скочиха до небето, особено за чантите с диамантените закопчалки. Мейлис видя, че Наташа се усмихва, изглеждаше доволна. Но тя така и не наддаваше, а си записваше цените в каталога при всяко удряне на чукчето. Мейлис прошепна нещо на Габриел и той също погледна към нея. Наташа не ги забеляза, беше прекалено погълната от търга.

— Тя не купува — прошепна Габриел. — Мисля, че продава.

— Сериозно? — изненада се Мейлис. — Изумително.

— Ще се изненадаш колко често на подобни места можеш да видиш познати хора, които правят и едното, и другото.

— Но на нея определено не й е нужно да продава каквото и да било — отбеляза Мейлис.

— Може да не й достигат джобните — шепнешком отвърна Габриел. — Чувал съм, че много руски момичета продават подаръците, които получават, така натрупват цели състояния. Някой мъж им подарява „Бъркин“ и те тутакси го продават. Това са основните им доходи.

— Но тя не е проститутка, за Бога, а негова любовница. И съдейки по начина, по който съм я виждала да се облича, той явно е много щедър към нея. Носи висша мода от главата до петите. — Габриел отново погледна към Наташа и реши, че повече му прилича на ученичка в джинси. Изглеждаше на около шестнайсет. — Е, днес може и да не е така — продължи Мейлис, — но когато дойде в ресторанта, дрехите й бяха по последната висша мода. Сигурно е тук инкогнито и се опитва да бъде дискретна.

Дойде ред на поредната „Бъркин“ с диамантена закопчалка, която се продаде два пъти по-скъпо от предишните, тъй като две жени влязоха в истинска битка за нея. Когато чукчето удари, цената беше зашеметяваща, а Наташа не скри радостта си. Реакцията й потвърди предположението на Габриел защо е тук. Наташа продаваше. После се появи червената чанта. Мейлис я спечели и погледна доволно Габриел. Сделката се оказа добра.

— Казах ти, че ще се пристрастиш! — засмя се той.

А когато обявиха черната чанта, Мейлис рано се отказа. Чукчето щеше да удари на много по-висока цена от очакваната. Накрая Габриел вдигна ръка и черната чанта отиде у него. Мейлис не можеше да повярва, беше платил цяло състояние за нея.

— Какво направи?

— Ще ти отива чудесно, когато си тук с мен — каза й той с усмивка.

След търга, докато чакаха да платят и да вземат двете чанти с оригиналните им кутии, Мейлис отново забеляза Наташа. Тя изглеждаше различно от предишния път в ресторанта. Не носеше грим и се сливаше с тълпата. Мейлис се озърна за Владимир, но не го видя, и се запита дали той знае, че Наташа е тук и продава чантите си. Виждаше й се странно. След търга Наташа не взе никакви покупки, а вместо това прибра каталога в изчистената черна „Бъркин“ с дискретна черна закопчалка, вдигна яката на мантото си и забърза навън. Изглеждаше доволна.

— Чудно ми е какво означава това — отбеляза Мейлис и благодари отново на Габриел за екстравагантния му подарък. После отново се замисли за Наташа. — По-добре да не казваме на Тео, че сме я видели — тихо рече тя. — Той се измъчи по нея. Изглежда е преодолял увлечението си, но не искам всичко да започне отново.

Габриел кимна.

— Няма да кажа нито дума. Обещавам. Но все пак, тя е прекрасно момиче.

— Разбира се, тя е любовница на милиардер. Така стават нещата. Тя няма полза от момче като Тео. — Тео далеч не беше момче, а мъж на трийсет и една. — Странно нещо… Нарисува чудесен неин портрет и мисля, че й го подари.

— Помня го. Казах му да го включи в изложбата. Беше една от най-добрите му работи. За един художник чувството е хубаво нещо.

— Но не и в живота. — Тя искаше синът й да бъде щастлив, а не измъчван от жена, която не може да има. И нямаше намерение да му казва, че я е виждала, страхуваше се, че лудостта му ще се завърне. Нямаше значение дали Наташа продава или купува тук, това нямаше нищо общо с него.

Мейлис си тръгна от хотел „Друо“ много доволна. Чантата, която Габриел купи за нея, беше истинско произведение на изкуството и изглеждаше така, сякаш никога не е била използвана.

— Харесвам „Друо“ — щастливо му каза тя в таксито, докато се прибираха. И той й обеща да дойдат отново. В крайна сметка Париж се оказваше едно много забавно място.

 

 

Докато пътуваше с метрото до Седми арондисман, Наташа разглеждаше каталога и също се усмихваше. Можеше да живее дълго време с парите, които беше спечелила току-що, и се чувстваше все по-сигурна. Новият й живот започваше добре.