Даниел Стийл
Любовницата (1)

1

Топлият юнски ден преваляше. Огромната моторна яхта „Принцеса Марина“ беше закотвена край брега на Антиб в Средиземно море, недалеч от прочутия хотел „Дю Кап“. Сто и петдесет метровата яхта се виждаше отдалече. Част от седемдесет и пет членния й екипаж търкаше палубите и отмиваше солта както всяка вечер. Непосветеният наблюдател можеше да добие представа за мащабите й само по това колко малки изглеждаха матросите отдалече. Отвътре цялата беше осветена и всеки запознат с тази част от крайбрежието знаеше името й, както и името на собственика, нищо че наоколо имаше още няколко доста големи яхти. Гигантските суперяхти не можеха да остават на всяко едно пристанище. Изключение правеха големите пристанища, които приемаха круизни кораби. Не беше лесна задача да закотвиш съд от такъв калибър, независимо от многочленния екипаж или уменията им да маневрират с хирургическа прецизност.

Собственикът на яхтата Владимир Станислас имаше още три моторни яхти с подобни размери, пръснати в различни краища на света, както и купена от един американец деветдесетметрова платноходка, която почти не използваше. Любимата му яхта обаче беше „Принцеса Марина“, кръстена на покойната му майка. Представляваше изящен плаващ остров на показността и лукса, който му струваше цяло състояние. Той притежаваше и една от най-известните вили по крайбрежието в Сен Жан Кап-Фера. Беше я купил от известна кинозвезда, но на сушата никога не се чувстваше напълно в безопасност, а обирите и нападенията над луксозните имоти в Южна Франция бяха станали нещо съвсем обичайно. На борда, с обучения и трениран срещу терористичните прояви екипаж, който му осигуряваше най-висока степен на сигурност, с арсенала от оръжия и специалната ракетна система, той се чувстваше в безопасност и можеше бързо и по всяко време да смени местоположението си.

Владимир Станислас се славеше като един от най-богатите хора не само в Русия, но и в света. Монополът върху руската стоманена индустрия бе получил от правителството преди почти двайсет години, благодарение на забележителните си връзки с ключови фигури, които познаваше от младежките си години. Огромни суми бяха преминали от едни ръце в други в един повратен период, натрупаха се несметни богатства, немислими за човешкото въображение. Той имаше значителни инвестиции в петрола, както и в други индустрии по цял свят. Трудно можеше да си представи човек парите, които Владимир печелеше и с които разполагаше. На четирийсет и девет годишна възраст състоянието му възлизаше на четирийсет или петдесет милиарда долара само от сделки и инвестиции, за които се знаеше. Той поддържаше близки отношения с хора от високите етажи на властта, в това число и със самия президент на Русия, който не беше единственият държавен глава в списъка му с близки познанства. Прекрасната яхта, която проблясваше като бижу под лъчите на залязващото слънце, беше само малък символ на блестящия бизнес нюх и на позициите му сред елита, които му бяха послужили много добре.

Владимир предизвикваше едновременно възхищение и страх. Постигнатото в продължение на деветнайсет години като основен играч на руската индустриална сцена му спечели възхищението и завистта на хората от бизнеса по цял свят. А онези, които го познаваха добре, знаеха, че около него има много неизказани неща. Имаше репутацията на безмилостен и злопаметен към враговете си, но и своята „мека“ страна — страстта му към изкуството, любовта му към изящните неща и литературните му познания — всичко това култивирано на един по-късен етап. Предпочиташе компанията на себеподобни и приятелите му бяха руснаци, важни индустриалци като самия него. Жените в живота му също бяха само рускини. Независимо че притежаваше красива къща в Лондон, вила в Южна Франция и грандиозен апартамент в Москва, винаги беше заобиколен от сънародници. Беше човек, който винаги получаваше каквото иска, и контролираше лъвския дял от новите богатства на Русия.

Независимо от позициите и влиянието си, човек лесно можеше да го пропусне в тълпата. Предпочиташе да остава незабелязан и като цяло беше непретенциозен. Обличаше се семпло, излизаше и се прибираше дискретно, когато пожелаеше. Само когато човек срещнеше погледа му, разбираше кой стои срещу него: мъж с неограничена власт. Нищо не му убягваше. Издадената брадичка и властната стойка говореха, че не търпи отказ, но когато се усмихнеше, прозираше добре прикрита и рядко проявявана топлота. Имаше високите скули и монголоидното лице на предците си, което му придаваше неустоима екзотика. От момчешките си години привличаше жените, но не си позволяваше уязвимост пред никоя. Не беше силно привързан към никого. Отдавна държеше юздите на живота си и нямаше да се примири с нищо по-малко от това.

Висок, грубоват, с руса коса и студени сини очи, с изсечени черти, Владимир не беше красив в класическия смисъл на думата, а по-скоро интересен. В редките мигове, когато си позволяваше да се отпусне, изглеждаше сърдечен и типично по руски сантиментален. В живота му нямаше нищо случайно или непланирано. Обмисляше всяка подробност и предвиждаше как ще се впише в по-голямата картина. Беше имал няколко любовници, но за разлика от мъжете в неговите среди, не искаше деца и още от самото начало на връзката го заявяваше недвусмислено. Не желаеше да се обвързва, смяташе, че това би го променило, а той не желаеше. Нямаше семейство, само неколцина приближени хора.

Повечето от познатите му имаха поне по едно дете от всяка жена, с която бяха имали връзка, обикновено по настояване на жената, за да осигури финансово бъдещето си. Владимир отказваше да падне в подобни капани. Децата не бяха част от плановете му. Отдавна беше взел това решение и не съжаляваше. Проявяваше достатъчно щедрост към жените, но не се обвързваше с обещания за бъдещето, нито пък те се осмеляваха да настояват или да се опитват да го манипулират. Владимир беше като навита на кълбо змия, готова да нападне, постоянно нащрек и безмилостен, ако се наложи. Можеше да бъде нежен, но хората усещаха вродената му жестокост и знаеха, че ако го настъпят или провокират, може да бъде много, много опасен. Малцина се осмеляваха да го предизвикат и нито една жена до този момент не беше опитвала. Наташа, жената до него сега, знаеше, че условието му при всяка връзка беше да няма деца. Ясно беше дал да се разбере, че никога няма да има брак, и това не се коментираше. Онези, които се бяха опитвали да го убедят в противното или да го вкарат в капан, бяха отпращани безцеремонно с тлъста, но нищожна сума в сравнение с онова, с което щяха да се облагодетелстват от връзката с него. Владимир не беше глупак и никога не правеше компромиси, освен ако нямаше изгода за бизнеса му. Винаги, когато взимаше решения, се вслушваше в разума, а не в сърцето. Не беше стигнал до сегашното си положение, проявявайки глупост и лековерие към жените. Не се доверяваше на никого и още от малък се беше научил да разчита единствено на себе си. Уроците от детството бяха му послужили добре.

Владимир беше стигнал върха, разполагаше със сила и космическо богатство, намираше се на светлинни години от останалите, с почти безгранична власт и богатство, за което хората само можеха да предполагат. Постиженията му го радваха. Обичаше да притежава безброй играчки, с които се глезеше — къщи, яхти, скъпи спортни коли, самолет и два хеликоптера, с които непрекъснато пътуваше по света. Имаше колекция от произведения на изкуството, което беше негова страст. Смяташе за важно да е заобиколен от красота. Обичаше да притежава най-доброто.

Нямаше много време за празни занимания, но не пропускаше да се забавлява, ако му се удадеше възможност. Умът му беше зает с бизнеса и следващата сделка, но намираше и време за развлечения. Имаше малко приятели — влиятелни мъже, с които правеше бизнес, и политици, които на практика притежаваше. Рискът никога не го плашеше и не търпеше скуката. Умът му работеше със скоростта на светлината.

С Наташа беше от седем години. С много редки изключения, което беше необичайно за мъжете от неговото обкръжение, той й беше верен. Нямаше време за флиртове и не го интересуваха. Беше доволен от връзката им и това напълно го устройваше.

Без съмнение Наташа Ленова беше най-красивата жена, която беше срещал. За първи път я видя на една улица в Москва, премръзнала от суровата руска зима, но млада и горда. Хареса я от първия миг, когато тя се възпротиви на опитите му да й помогне и да я опознае. След цяла година непрестанно ухажване тя се предаде и на деветнайсет години му стана любовница. Сега беше на двайсет и шест.

Понякога Наташа играеше ролята на домакиня, дотолкова, доколкото той пожелаеше, и никога не се изтъкваше прекалено. Беше ефектно допълнение и украшение за Владимир. Той не изискваше повече, въпреки че тя беше умно момиче. В нея той търсеше само компанията й, красотата й, да бъде винаги на разположение, без обяснения. Тя знаеше, че не бива да задава излишни въпроси. Чакаше го, в която и точка на света да се намираше, и той я възнаграждаваше подобаващо за компанията и верността й. Не му беше изневерявала. Отдавна да я нямаше, ако се беше опитала да го стори. И ето я, все още с него след седем години — далеч по-дълго, отколкото бяха очаквали или планирали. И двамата бяха наясно с ролята, която играеха, и не искаха повече. Помежду им цареше съвършена хармония.

Наташа се движеше с грацията на балерина из пищно обзаведената каюта на яхтата, която беше неин дом няколко месеца в годината. Обичаше да е тук заради свободата, която имаха — да променят посоката, ако им хрумне, да отидат където пожелаят и да правят каквото искат. А когато Владимир беше зает или пътуваше по работа, тя разполагаше с времето си. Понякога слизаше от яхтата да свърши нещо или да напазарува. Наташа прекрасно осъзнаваше докъде се простират границите на живота й с него, знаеше какво се очаква от нея и го правеше безупречно. В замяна той обожаваше съвършената й красота и парадираше с нея. Мъжете я желаеха и му завиждаха. Тя беше на показ винаги когато излизаха заедно, също като ферарито му или като рядко бижу. За разлика от жените в нейното положение Наташа не беше капризна и никога не се цупеше. Знаеше кога трябва да замълчи и кога да говори, кога да запази дистанция и кога да е на разположение. Разпознаваше настроенията му, нагаждаше се според него и компанията й бе ненатрапчива. Не изискваше нищо, затова той й даваше много и проявяваше разточителност. И макар че оценяваше и се радваше на всичко, с което я обсипваше, тя би се задоволила и с далеч по-малко, за разлика от всички жени в живота му преди нея.

Наташа не правеше планове и знаеше, че не трябва да задава въпроси — нито за хората, които го посещаваха, нито за сделките, които сключваше. Той ценеше дискретността й, нейната деликатност, компанията й и поразителната й външност. Тя му беше любовница, не беше й обещавал нищо повече. Понякога се отнасяше с нея като с изложено в музей произведение на изкуството. Със самото си присъствие тя затвърждаваше статуса му пред обществото, беше въплъщение на добрия му вкус. Наташа познаваше Владимир като добър и щедър човек, когато поискаше, и опасен, когато се налагаше. Беше виждала как сменя настроенията си за секунди. Харесваше й да вярва, че е добър човек, но не беше го подлагала на проверка. Харесваше ролята си в живота му и се възхищаваше на онова, което беше постигнал.

Владимир я беше спасил от отчайващата бедност и тя не беше забравила тежкия си живот преди него. Не позволяваше нищо да попречи на задълженията й, нито си позволяваше да пренебрегне дълга си към него. Не искаше да се върне към живота си преди и внимаваше да не застраши живота си сега, който водеше благодарение на него. Чувстваше се сигурна и в безопасност под закрилата му и нямаше да допусне каквото и да било да й го отнеме. Във всеки един момент беше наясно с мястото и ролята си в живота му. Не искаше нищо повече, не се налагаше да се моли. Водеха необикновен живот и тя бе благодарна за всичко, което беше направил за нея.

Не поддържаше контакт с други жени, нямаше приятелки. В нейния свят имаше място само за Владимир, това очакваше и той от нея. Играеше по всички негови правила, без съжаление, без оплакване, за разлика от много други жени в нейното положение, които се интересуваха само от това какво ще получат. Наташа не беше като тях. Тя беше интелигентна, знаеше си мястото и не престъпваше границите. Задоволена с всичко, тя се наслаждаваше на живота им заедно. Никога не беше копняла да бъде нещо повече за него. Като негова любовница имаше всичко, за което беше мечтала, дори много повече. Не изпитваше липсата на деца, нито дори на приятели, нито пък желаеше на всяка цена да му бъде съпруга. Не й трябваше нищо повече от онова, което имаше.

Наташа чу приближаването на хеликоптера. Тъкмо беше взела душ и беше облякла бял сатенен гащеризон, който перфектно очертаваше изящното й тяло. Като малка искаше да стане балерина — една непостижима за нея мечта. Тя среса набързо къдриците на дългата си руса коса, сложи лек грим и диамантените обеци, които Владимир й беше подарил, и обу високи сребристи сандали. Красотата й беше естествена и неподправена и не се налагаше да полага усилия да я подчертае. Точно това обичаше Владимир у нея. Тя му напомняше на любимите му картини от италианските майстори и той можеше да я гледа с часове — източеното й грациозно тяло, съвършените й черти, копринено меката светлоруса коса и огромните сини очи с цвета на лятно небе. Обичаше да я гледа не по-малко от това да говори с нея. Оценяваше интелигентността й. Владимир презираше вулгарните жени, алчните, глупавите, а тя не беше от тях. В нея имаше естествено изящество и вродено достойнство.

Наташа забърза по стълбите към площадката за хеликоптера и застана сред екипажа и охраната, които го посрещаха. Вятърът развя косата й и тя се усмихна, докато се опитваше да го зърне през стъклото. В следващия миг пилотът загаси двигателя, вратата се отвори, той слезе и кимна на капитана, а един от охранителите пое куфарчето от ръцете му. Владимир погледна Наташа и се усмихна. Точно тя беше човекът, при когото искаше да се върне след срещите в Лондон. Отсъства два дни и беше доволен, че вече е на яхтата, където можеше да се отпусне.

Често прекарваха с месеци на яхтата, а когато се наложеше, той пътуваше за срещи. Тази, от която се връщаше, беше минала добре и той беше доволен. Прегърна я през раменете, докато слизаха по стълбите към големия, добре зареден бар на долната палуба. Стюардесата им донесе чаши с шампанско на сребърен поднос. Наташа не го попита как е минала срещата. Знаеше за работата му само онова, което той споделяше. Дискретността й, наред с красотата й, бяха важни за него. Радваше се да я види след два дни отсъствие.

— Е, какво прави днес? — попита той, докато се възхищаваше на начина, по който белият гащеризон очертаваше тялото й като втора кожа. Поведението й, освен в спалнята, никога не беше провокативно, но тя притежаваше вроден сексапил, който караше мъжете да се обръщат след нея и да му завиждат, което му доставяше удоволствие. Както яхтата беше символ на значително материално състояние, поразителната красота на Наташа беше символ на силата и мъжествеността му. И той се наслаждаваше и на двете.

— Плувах, направих си маникюра и обиколих магазините в Кан — спокойно отговори тя. Типичният за нея ден, когато той отсъстваше. Когато беше тук, тя трябваше да е на лодката, за да е винаги на разположение. Той не обичаше да е лишен от присъствието й, когато беше свободен. Обичаше да плува с нея, да се хранят заедно и да разговарят, когато поискаше.

Наташа беше натрупала доста задълбочени знания за изкуството, четеше книги и статии в интернет, стремеше се да е в крак с новостите в артсредите. Мечтаеше да запише някои курсове в „Тейт“ в Лондон или в Париж, където също прекарваха някакво време, но никога не се задържаха толкова, че да може да ги посещава, а и Владимир искаше винаги да е до него. Макар и без диплома, през последните години тя беше станала експерт в областта на изкуството и той обичаше да обсъжда с нея картините, които искаше да купи. Тя имаше навика да проучва задълбочено художниците, които той беше споменал, откриваше интересни факти за тях, което го очароваше и възбуждаше любопитството му. На партитата, които организираха, тя водеше свободно разговори с познавачи на изобразителното изкуство и Владимир се гордееше с професионалните й познания.

Нямаше приятелки, затова беше свикнала да пазарува сама. Той й позволяваше да купува каквото пожелае и му доставяше удоволствие да й прави скъпи подаръци — бижута, които поръчваше специално за нея, безброй чанти на „Ерме“ от кожа на алигатор във всеки възможен цвят: повечето „Бъркин“ с диамантени закопчалки, които струваха цяло състояние. Не пестеше нищо за Наташа, избираше й дрехи от ревютата на висшата мода, като гащеризона на „Диор“, с който беше облечена сега. Обичаше да я глези с неща, които самият той не си позволяваше. Тя беше неговата реклама. За разлика от нея той се обличаше семпло и консервативно. От Лондон се върна с джинси, добре скроено сако, синя риза и велурени обувки на „Ерме“. Двамата бяха хубава двойка, въпреки разликата във възрастта им. Понякога, когато беше в настроение, й припомняше, че е достатъчно стар, за да й бъде баща, с разликата от двайсет и три години във възрастта им, въпреки че той не изглеждаше на годините си.

Наташа нямаше свой живот, но не беше самотна. Той я възнаграждаваше щедро за това, че я обсебваше изцяло, а тя никога не се оплакваше. Беше му благодарна, а на него не му омръзваше да й се възхищава. За седем години той не беше срещнал друга жена, която да желае по-силно или да му допадне повече. Изневеряваше й, когато бизнеспартньорите му поръчваха проститутки за всички след някоя важна среща, защото не искаше да изглежда надменен и дистанциран. Когато останалите вече бяха напреднали с алкохола, той обикновено успяваше да се измъкне по-рано.

Звездите вече се бяха показали на небосклона, когато допиха шампанското. Владимир отиде до каютата, за да си вземе душ и да се преоблече за вечеря. Наташа го последва и се излегна на спалнята, а той се съблече и влезе в банята от черен мрамор. Нейната гардеробна и банята й от розов мрамор бяха проектирани специално за нея.

На път към каютата Владимир щракна ключа за лампата в коридора, знак, че не иска да бъдат обезпокоявани. Наташа пусна музика по уредбата, а когато се обърна, той стоеше гол зад нея, освежен от душа, с мокра коса и усмихнат.

— Липсваше ми в Лондон, Таша. Не обичам да пътувам без теб. — Тя знаеше, че казва истината, но той не беше я поканил да го придружи, което означаваше, че ще бъде зает до късно вечерта. Нямаше представа с кого се беше срещал, а и не питаше.

— И ти ми липсваше — тихо промълви тя. Изпъна босите си крака, а косата й се разпиля на възглавницата. Той седна до нея, смъкна презрамките на сатенения гащеризон и го плъзна надолу по тялото й.

Шепнеше й нежно и обсипваше със страстни целувки шията й. Тялото му беше мускулесто и силно. Отпусна се бавно върху нея, свали прашките й и ги захвърли настрани. Беше чакал да се върне при нея и да намери утеха в познатия танц на телата им. Тя се отпусна щастлива в прегръдките му и въздъхна с усмивка. Никога не се разочароваха един от друг — в прегръдките си намираха сигурност в този така несигурен свят.

Взеха си душ заедно и когато час по-късно се качиха на палубата за вечеря, Наташа беше с бял ефирен копринен кафтан. И двамата изглеждаха в добро настроение. Часът беше вече десет, но те обичаха да вечерят късно, след края на телефонните разговори и безбройните имейли, когато секретарките му в Лондон и Москва приключваха работния ден. Обикновено вечеряха сами, с изключение на дните, когато посрещаха гости — най-често бизнеспартньори или хора, от които искаше нещо.

— Защо не вечеряме утре в Сен Пол дьо Ванс? — каза той, докато палеше кубинска пура. Вдиша силния аромат, който толкова много харесваше.

— „Ла Коломб д’Ор“? — попита тя. Посещаваха го често заради вкусната храна, а и заради творбите на Пикасо, Леже, Калдер и много други художници, които в миналото бяха уреждали тук сделките си с картини. Пиршество за очите беше да се хранят заобиколени от творбите на художници, които са посещавали заведението много преди да станат прочути.

— Искам да пробваме едно място, за което слушам от много време — каза той. Погледите им се рееха към водата и двамата се наслаждаваха на звездната нощ. — „Лоренцо“. — Ресторантът беше любимо място за ценители на изкуството. Стените бяха украсени само с творби на Лоренцо Лука. Ресторантът беше създаден и се поддържаше от вдовицата му — почти като светилище в негова памет в дома, където бяха живели, а стаите над ресторанта бяха отворени за колекционери, търговци и музейни уредници. Владимир отдавна искаше да посети това място, но резервациите се правеха с месеци напред, затова винаги се озоваваха в „Ла Коломб д’Ор“. — Един търговец на картини в Лондон ме посъветва да се обадим на самата мадам Лука и да се представим от негово име. Секретарката ми пробва и се получи. Имаме резервация за утре и нямам търпение най-накрая да го видя. — Владимир изглеждаше доволен. Собствениците бяха известни с придирчивостта си при резервациите.

— И аз изгарям от нетърпение. Много харесвам картините му. — Доближаваха се до Пикасо, макар че Лука притежаваше собствен стил.

— На пазара се предлагат много малко негови творби. Оставил е почти всичко на съпругата си и тя не продава. От време на време предлага по една картина на търг, но съм чувал, че не се поддава на увещания. А и той не е бил продуктивен колкото Пикасо, така че не е оставил много картини след смъртта си. Успехът го е споходил едва към края на живота му и сега сумите са космически. Отказът й да продава е покачил цените до небесата, почти до нивото на Пикасо. Последната картина, продадена в „Кристи“ преди няколко години, беше купена на изумителна цена.

— Значи няма да купуваме картини докато вечеряме — пошегува се тя и двамата се засмяха. Нищо не се знаеше. Владимир беше непредсказуем в това отношение и преследваше целта си докрай, ако си наумеше, че иска нещо.

— Казват, че е като посещение в музей. Най-хубавите картини са в неговото студио. Не бих отказал една обиколка някой ден. Може пък да я омаем утре вечер — Владимир я погледна с усмивка. И двамата очакваха с нетърпение приключението следващия ден.

След вечеря поседяха и дълго си говориха на чаша първокласно вино. Наслаждаваха се на звездното небе и лукса на яхтата. Морето беше спокойно, нощта тиха. Минаваше полунощ, когато слязоха в каютата. Владимир трябваше да отговори на няколко спешни служебни имейла. Винаги се стараеше да изпреварва събитията в бизнеса. Нямаше ден или час, в който да пренебрегне сделките си. Те бяха единственият му приоритет.

Движеше го неизказан страх, който Наташа добре разбираше. Това беше едно от нещата, които ги свързваха много силно, но те никога не говореха за него. Произходът им не се различаваше много. И двамата идваха от крайна бедност, която беше двигателят зад неговия невероятен успех и причината младата Наташа да се озове от московските улици в прегръдките му.

Израсъл в неописуеми лишения, Владимир беше тригодишен, когато баща му почина от алкохолизъм, а на четиринайсетгодишна възраст изгуби майка си Марина, която си отиде от туберкулоза и недохранване. Сестра му почина от пневмония на седем години. Нямаха пари за лечение. Попаднал на улицата след смъртта на майка си, той оцеля благодарение на съобразителността си и се закле когато порасне, с цената на всичко никога да не допусне да бъде беден. На петнайсет вече беше куриер на едни от най-големите играчи в Москва и се превърна в нещо като техен талисман. На седемнайсет беше доверен човек, който понякога изпълняваше съмнителни задачи, но го вършеше сърцато и ефикасно. Беше безстрашен и умен. Един от шефовете му видя потенциала в него и го взе под крилото си. Владимир с желание усвои всичко, на което той го научи, и добави към наученото опита и интелигентността си. На двайсет и една беше натрупал повече пари, отколкото някога си беше мечтал, и вървеше нагоре, движен от ожесточена амбиция. На двайсет и пет беше богат мъж според повечето стандарти и не пропускаше да се възползва от всяка възможност, която новопридобитата му свобода му предоставяше, а на трийсет вече имаше няколко милиона, натрупани благодарение на връзките му. Деветнайсет години по-късно нищо не можеше да го спре и той щеше да направи всичко, което се налагаше, за да не се върне там, откъдето беше започнал. Мнозина го смятаха за безжалостен, но Владимир знаеше как да оцелява в този сложен свят.

Наташа изпитваше същия ужас от бедността. Дъщеря на неизвестен баща и проститутка, която я беше изоставила на грижите на държавата в дом за сираци на двегодишна възраст. Не се намериха осиновители и Наташа остана в сиропиталището, докато не навърши шестнайсет. Последваха три години на работа по заводите, живот в неотоплени, мръсни общежития и никаква надежда за бъдещето. Не приемаше предложения за платен секс. Не искаше да свърши като майка си, за която знаеше, че е починала от алкохолизъм малко след като я беше изоставила.

Владимир видя осемнайсетгодишната Наташа да гази с мъка в снега, облечена с тънкото си палто, и бе поразен от красотата й. Предложи й да я закара, за да не измръзне в снега, но отказът й го стъписа. Причакваше я месеци наред пред държавното общежитие, изпращаше й подаръци — топли дрехи и храна, които тя отказваше. И накрая, почти година след като я беше видял за първи път, болна и с температура, тя се съгласи да я отведе в дома му, където той лично се грижеше за нея. Наташа едва не умря от пневмонията. Нещо в нея му напомняше за майка му. Той я спаси, избави я от завода и от окаяния й живот, въпреки съмненията й.

Никога не говореха за миналото си, но най-големият й страх беше да не изпадне отново в крайна бедност, да няма нищо и никого, докато не умре от нищета. Не забравяше, че Владимир бе нейният спасител и продължаваше да го прави всеки божи ден. Все още я измъчваха кошмари от предишния й живот. Спомняше си сиропиталището, завода, общежитието, жените, които беше наблюдавала как гаснат. Не беше го споменавала пред никого, но по-скоро би умряла, отколкото да се върне към този живот.

Двамата си приличаха в много отношения. Имаха сходен произход, бяха постигнали успеха си по различен начин, но и двамата изпитваха дълбоко взаимно уважение, както и силна нужда един от друг.

Миналото не беше погребано за тях. Страхът от бедността, в която израсна Владимир, го бе преследвал цял живот. Най-накрая той го преодоля, но не престана да се озърта за някаква следа от него. Независимо колко милиарда беше натрупал, те никога не бяха достатъчно и той беше готов на всичко, за да държи демона на нищетата далеч от себе си. Наташа се избави по-леко, с повече късмет и по-безболезнено, но през тези седем години тя нито за миг не забрави откъде идва и кой я спаси. И какъвто и живот да водеха сега, и двамата знаеха, че старите им страхове винаги ще бъдат част от тях. Призраците, които ги преследваха, бяха все така осезаеми.

Наташа се унесе, докато го чакаше, както често се случваше. Той я събуди и отново се любиха. Владимир беше нейният спасител, който я бе избавил от личния й ад, и колкото и да беше опасен за другите, тя знаеше, че с него е в безопасност.