Кон Игълдън
Буревестник (9)

7.

Каретата на Маргарет спря пред катедралата, след като направи широк завой. Тълпата ликуваше и тя се изчерви, докато помагаха на нея и на Йоланда да слязат. Прозрачното було покриваше лицето й, но тя виждаше всичко ясно през него. Те бяха дошли тук заради нея. Стана още по-нервна, когато видя от едната си страна крал Шарл, със сияйна усмивка, застанал до леля й Мари.

Собствената й усмивка изглеждаше измъчена под булото, когато видя баща си до рамото на краля, облечен в кървавочервено палто над кремави бричове и излъскани черни ботуши. Платът беше на пластове в шарки със златен конец и той се издуваше както под, така и над твърдата тъкан. Въпреки това Рене Анжуйски изглеждаше изключително доволен от присъствието на толкова много изискани благородници на сватбата на дъщеря му. Маргарет направи реверанс пред двамата и се зачуди дали баща й изобщо го беше грижа за церемонията или мислеше само за земите, които бе възвърнал към семейните имоти.

Надигайки се, видя, че още един мъж идва към нея през тълпата. Той й се поклони дълбоко. Беше висок и с широки рамене и коса с цвят на стомана. Облеклото му не беше толкова ярко като това на баща й или пък на краля и някак си тя усети, че е англичанин, дори преди да й целуне ръка и да заговори.

— Принцеса Маргарет, голяма чест е — рече той. — Аз съм Съфолк, но ще е удоволствие, ако ме наричате Уилям — за нейна изненада той се поклони отново и тя разбра, че важният английски лорд не беше по-малко нервен от самата нея.

Щом лордът понечи да заговори пак, сестра й Йоланда протегна ръка с дланта надолу, после се закиска, когато Съфолк се опита да я целуне и за трети път да се поклони.

— Вие сигурно сте принцеса Йоланда, скъпа моя. Аз съм на ваше разположение, естествено — продължи той. Очите му се върнаха върху Маргарет и захапал долната си устна, Съфолк добави:

— Чудя си дали бихте ми отделили минутка насаме, милейди? Имам някои новини, които трябва да чуете преди церемонията.

Маргарет вдигна очи и видя как баща й и крал Шарл размениха объркани погледи.

— Какво е това, лорд Съфолк? — попита Рене и се втурна напред. — Не е прилично да се забавя церемонията. Къде е младоженецът? Наблизо ли е?

Сърцето на Маргарет потъна, когато баща й се обади. Нима английският крал не беше тук? Представи си как се връща неомъжена в замъка Сомюр, обект на присмех и злостни подмятания до края на живота си. Изведнъж й се приплака, но почувства ръката на Йоланда, която безмълвно стисна нейната за подкрепа.

— Ваше Величество, милорд Анжу, имам неприятни новини. Бихте ли завели дъщеря си на сянка в църквата. Това не е за хорските уши.

Лицето на Съфолк почервеня, докато говореше, сякаш щеше да се пръсне при цялото обществено внимание, съсредоточено върху него. Той първи вдигна очи, когато откъм катедралната врата се чу шумотевица, а после трясък. Маргарет забеляза огромното облекчение, което се изписа върху лицето му, щом видя как Дери Бруър излезе от мрачината и едва закова на място. През тълпата минаваха слуги, натоварени с кани и скъпи чаши с бяло вино. Дери грабна една пътьом и тръгна към каретите, спрели в полукръг.

— Мастър Бруър! — рече Съфолк, бършейки с кърпа потта от челото си.

Маргарет улови с погледа си друг висок лорд, който рязко се обърна при това име и тръгна през тълпата към тях.

— Какъв прекрасен ден за сватба — каза Дери на английски, изпразвайки чашата си на един дъх. Той се поклони на френските благородници, които го гледаха с подозрение. — Ваши Височества, лорд Съфолк. А тези цветя на Франция трябва да са принцесите Маргарет и Йоланда.

Дери им се поклони дори по-дълбоко и целуна ръцете им с усмивка, която не напускаше лицето му. Обливаше се в пот и Маргарет усети, че се опитваше да контролира дишането си. Наистина ли беше толкова развълнуван, че ги вижда? Като че ли току-що беше спрял да тича. Благородниците, които се въртяха около тях, вече шепнешком си разменяха въпроси.

Съфолк се протегна и хвана Дери за ръката, като все повече почервеняваше от напрежението и горещината.

— Тъкмо обяснявах, мастър Бруър, че трябва да се отделим за момент някъде сами преди церемонията.

— Прекрасно — отвърна Дери и смени празната си чаша с пълна, щом видя един слуга да минава. Изпи и тази на три глътки. — Твърде е горещо тук вън. А, лорд Йорк! Какво удоволствие е да ви видя тъй бодър и жизнен в този прекрасен ден.

В очите на Маргарет лорд Йорк отговаряше много повече на представата й за това как изглежда един английски лорд. Беше висок и строен, със строго, квадратно лице и черна, късо подстригана коса. Тъмните му очи пускаха искри, докато наближаваше, и всички наоколо замлъкнаха, усещайки като гореща вълна заплахата, която се излъчваше от английския благородник. Баща й и кралят се спогледаха още веднъж, като безпокойството им все повече нарастваше.

— Ваше Височество, лорд Рене, лорд Съфолк — отрони Йорк, като се поклони. — Много съм щастлив да ви видя тук, Бруър. Ще се радвам на възможността по-късно да продължа нашия последен разговор.

— О, както желаете, милорд. Но днес не е време за нашите досадни малки притеснения, нали така? Днес е празник за две велики нации, които се съединяват с обещанието на младостта.

С лице все още лъснало от пот Дери сияеше с усмивката си към всички, очевидно много доволен от нещо. Маргарет следеше трудно английските думи, затова следеше с погледа ту единия, ту другия. Съфолк й бе говорил доста мило и тя усети, че го харесва. Лорд Йорк дори не й беше обърнал внимание.

— Насам, милорди, дами. Нека се скрием от слънцето в катедралата.

Дери поведе групичката към отворените врати и вдигна чаша към неколцина запъхтени английски войници по пътя. Те го изгледаха втренчено и проследиха всяка негова стъпка със студен поглед.

Вътрешността на църквата беше като хладен бриз след напичащото слънце. Маргарет вдиша дълбоко, страхувайки се да не припадне. Облегна се на Йоланда, докато странната им малка група се обърна и зачака да я осветлят. Преди да заговори, Дери попи с фина кърпичка челото си, съвсем наясно с вниманието, съсредоточено върху него. Знаеше, че ако изпорти тази си реч, всичките му месеци на подготовка ще имат нулев резултат. Вдигна глава, прибирайки кърпата.

— Боя се, че имаме малко затруднение, милорди. Крал Хенри се разболя снощи. Не е смъртоносна болест, но дори след прочистването неразположението не можа да премине навреме. Против волята му беше принуден да се върне в Кале и оттам в Англия. Не е в състояние да присъства сега и може само да изпрати най-смирените си извинения на принцеса Маргарет и нейния баща.

— Малко затруднение ли? — възкликна крал Шарл изумен. Английският му е превъзходен, каза си Дери, макар акцентът му да бе толкова плътен, че с нож да го режеш. — Имате ли някаква идея за усилията, които положихме за този ден? И сега ми казвате, че кралят ви е болен? Това е катастрофа!

— Ваше Величество, не всичко е загубено — отвърна Дери. — Имам специални инструкции от крал Хенри. Това е проблем, който е по силите ни да разрешим.

— Вие нямате младоженец! Как ще решите това? — намеси се лорд Рене.

— Стигате направо до същността на нещата, лорд Анжу — съгласи си Дери, все така усмихнат. — Кралете не са като другите хора и слава богу. Лорд Съфолк тук има разрешението на крал Хенри да се врече във вярност от негово име. Сватбата ще се извърши под тази форма, с още една церемония в Англия на по-късна дата. Така мирът и размяната на земи ще са осигурени.

— Размяна на земи ли? — изведнъж се обади Йорк.

Дери се обърна към него и вдигна вежди в израз на изненада.

— Милорд Йорк, виждам, че кралят не е споделил с вас всяка част от своите планове и това е негово право. Може би трябва да излезете навън, вместо да слушате подробности, които не ви засягат.

Йорк скръцна със зъби, а мускулите на челюстта му изпъкнаха като плочки.

— Ще остана, за да чуя останалото, Бруър. Като главнокомандващ на английските войски в Нормандия вярвам, че наистина ме засяга.

Дери остави мигът на мълчание да продължи по-дълго, сякаш обмисляше дали да не заповяда да изхвърлят навън въпросния мъж. Йорк още повече почервеня под погледите на френския крал и лорд Анжу.

— Много добре, лорд Йорк, останете, щом желаете, но, моля, позволете да обсъдя плановете на крал Хенри без повече прекъсване.

На Маргарет й се стори, че слабият английски лорд може да избухне от гняв, но Йорк се овладя с видимо усилие. Тя усети, че се отнася, зрението й се замъгли от сълзи. Хенри нямаше да дойде! Английският й не беше достатъчно добър, за да следи бързия разговор. Макар че се мъчеше да разбере за какво е разправията, те сякаш предлагаха някакво друго решение.

— Извинете ме, милорди, Ваше Величество — прошепна тя, докато Дери говореше. Изглежда, никой не я чу. — Прощавай, татко — продължи Маргарет, като се отказа от английския; сърцето й беше разбито. — Няма ли да има сватба днес?

Тогава именно Съфолк се обърна към нея, прочете по лицето й тъга и тревога. Отговорът му дойде съвсем гладко на френски:

— Скъпа моя, много съжалявам. Вярно е, че крал Хенри не може да бъде тук. Имам разрешението му обаче да разменя клетви от негово име. Подобни неща стават и това ще задоволи някои други страни от споразумението. Днес поне ще се сгодите, а официалната сватба ще се състои в Англия. Не бих искал да съм вестителят на подобни новини, скъпа моя, но вече сме на етап, когато не можем да загубим всичко. Ако ми позволите, ще застана на мястото на крал Хенри днес.

Маргарет се вторачи в него с леко отворена уста. Изведнъж булото започна да я задушава и тя го махна от лицето си.

— Милорд, дайте ми честната си дума, че това наистина се случва. Ще се омъжа ли днес, или не?

Съфолк се поколеба и Дери се намеси.

— Ще се състои официална размяна на клетви, принцесо. Без младоженец не можем да твърдим, че ще е истинска женитба, но и това е достатъчно.

— Но аз виждам пръстен на пръста на лорд Съфолк! — рече Маргарет и поклати глава. — Как може да застане в църквата и да се врече във вярност, когато вече е женен?

— Кралете правят собствените си закони, принцесо. Щом Хенри го иска така… и ако крал Шарл се съгласи, че това е достатъчно… тогава то ще бъде достатъчно.

Всички погледи се насочиха към френския крал, който слушаше прехласнат и объркан.

— Ваше Величество — тихо рече лорд Рене, — дошли сме от толкова далече. Това е стъпка напред.

Кралят се почеса по носа и се замисли.

— Имам някои потвърдени споразумения с вашия крал Хенри — каза той. — Споразумения, които ще са в сила още щом принцеса Маргарет се омъжи. И вие казвате, че ще зачетете този… годеж като действителна сватба по отношение на тях, така ли?

— Да — потвърдиха лорд Съфолк и Дери почти едновременно.

Френският крал сви рамене.

— Тогава това ме задоволява — и мина на бърз френски, за да поговори пак с Маргарет. — Англичаните са тежкотоварни, миличка, тромави, но щом кралят им е болен, такъв е бил Божият план и обикновените хора могат само да преклонят глава. Ще приемеш ли тези условия? Ще бъде чест за баща ти.

Маргарет направи реверанс.

— Щом е такава волята Ви, Ваше Величество.

Напрежението сред малката група хора видимо отслабна, като чуха думите й. Лорд Съфолк я потупа неловко по ръката.

— В такъв случай смятам, че трябва да заема мястото си пред олтара, скъпа моя. Виждам, че епископът чака младоженецът да приближи към олтара. Той със сигурност ще си помисли, че съм водил ужасен живот, за да изглеждам толкова стар.

Съфолк й се усмихна и очите на Маргарет се напълниха със сълзи заради опита му да прояви добрина. Видя как той с мъка изхлузи от пръста си златната халка и внимателно я сложи в джоба си. На нейно място, там, където бе стояла много години, се виждаше бяла ивица.

Преди да се запъти нататък, тя видя как лорд Йорк се навежда към Съфолк. И макар слабият лорд да се усмихваше, онова, което му каза, накара другия да пребледнее на приглушената светлина.

Йоланда се пресегна да попие сълзите й, преди да са размазали въглена върху клепките, после спусна пак воала й едва ли не със страхопочитание. Маргарет с мъка си пое въздух. Беше на четиринайсет години и реши твърдо в себе си, че няма да се огъне или припадне на сватбения си ден или в какъвто там се беше превърнал… Наум се зарече да поговори със своя английски крал, когато най-сетне го види. Да я остави сама навръх сватбения им ден сигурно струваше поне един замък.

Тази мисъл я накара да се изкикоти и Йоланда я погледна изненадана. Останалите мъже се бяха пръснали по седалките в църквата, а тълпата отвън най-после започна да приижда, хората я оглеждаха нервно и шепнешком си задаваха въпроси, на които нямаха отговори. В края на църковния кораб Уилям дьо ла Пул беше влязъл през вратата в изработения от черен дъб олтар, който криеше тайни и хора от погледа на паството. През процепа тя виждаше широкия гръб на англичанина, докато стоеше и чакаше една френска принцеса. Маргарет поклати глава невярващо.

— Странен ден — промърмори към сестра си. — Аз съм само някаква дрънкулка, а всички наоколо си играят на сила и власт.

Стисна зъби и отказа да погледне баща си, който дойде и я хвана за ръката. Йоланда и братовчедките й тръгнаха в крачка след нея и църквата се изпълни с музика, щом трите арфистки започнаха да свирят. Тя вървеше бавно, хванала подръка баща си и с високо вдигната глава. Минаха покрай паравана на олтара заедно и зад тях вратата се затвори. Лорд Съфолк се обърна и се усмихна при вида на такава смелост у едно толкова малко момиче. Дали беше късмет или Божия благословия, или може би поради най-обикновеното мошеничество на Дери Бруър, но Съфолк смяташе, че крал Хенри си е намерил рядко съкровище за съпруга.

 

 

Камбаните на катедралата „Сен Гатиен“ зазвъняха над Тур, жизнерадостен звук, ехтящ безспир в сложни мелодии, които като че ли не се повтаряха.

Дери гледаше спокойно как френската принцеса излиза, ескортирана обратно до чакащата карета, а камбаните отекваха навсякъде около нея. Тя се усмихваше и плачеше едновременно и това накара Дери да се засмее. Ако собствената му дъщеря беше жива, щеше да е някъде на подобна възраст. При тази мисъл старата болка прободе гърдите му.

Френският крал и най-влиятелните му херцози излязоха да видят как младоженката тръгва за замъка Сомюр. Монархът вече бе потънал в разговор, заобиколен от вестоносци, които тичаха от и до военния лагер, разположен извън града.

Мислите на Дери секнаха, когато една ръка силно го тупна по дясното рамо. Ако беше из кръчмите на източен Лондон, той би я сграбил и би счупил малкото й пръстче, но тук с усилие се въздържа.

— В името на краля какво си направил, Дери Бруър? — просъска Йорк в ухото му. — Кажи ми, че не е вярно. Кажи ми, че току-що не се отказахме от земи, които Хенри Монмът беше спечелил обратно за добрите англичани.

— Неговият син, нашият крал, искаше мир, лорд Йорк, тъй че, да, точно това направихме — отвърна Дери. Той махна ръката от рамото си, като нарочно я стисна силно. Йорк изсумтя от болка, макар че устоя и не разтри ръката си, когато онзи я пусна.

— Това е държавна измяна. Ще увиснеш за това заедно с този глупак Съфолк.

— И кралят до нас, предполагам? Лорд Йорк, възможно ли е да не сте успели да разберете договорките? Мен и Анжу са цената на двайсетгодишен мир. Ще се противопоставите ли на собствения си крал за това? Това е, което той искаше. А ние просто сме негови смирени слуги и можем само да се съобразяваме с кралската му воля.

За негова изненада Йорк отстъпи и се усмихна студено.

— Смятам, ще разбереш, че тези игрички си носят последствията, Дери Бруър. Каквото и да мислиш, че си постигнал, новината вече се разнесе. И когато тайните ти сделки се разчуят, страната ще разбере само, че крал Хенри е подарил териториите, спечелени от баща му и от английската кръв, пролята по бойните полета. Хората ще кажат… О, ще те оставя сам да се досетиш какво ще кажат. Пожелавам ти късмет, но искам да помниш, че съм те предупредил — за миг Йорк се засмя и поклати глава. — Да не мислиш, че ще си тръгнат като овчици тези англичани само защото някой дебел френски херцог им е показал с пръст да вървят обратно в Нормандия? Май си прекалил с хитрините, Бруър. Ще умрат хора заради това.

— Продаваш ли лавандула, както продаваш предсказания? Питам, защото бих оценил стръкче лавандула, а наблизо няма циганки.

В този миг Дери с помисли, че Йорк ще изгуби контрол, но онзи просто се усмихна още веднъж.

— Виждам те сега, Дери Бруър. И хората ми те виждат. Пожелавам ти късмет при завръщането ти в Кале, но се боя, че той не е с теб днес. Цялото ти шумно красноречие няма да ти помогне, когато те заловим на пътя.

— Какви странни неща ми говорите, лорд Йорк! Ще се видим пак в Лондон или в Кале, сигурен съм. За момента обаче френският крал ме е поканил да го придружа на лов. Той ми харесва, Ричард. Как хубаво само говори английски.

Дери вдигна ръка, за да привлече вниманието на групата френски благородници. Един от бароните го видя и му върна жеста, викайки го при тях. С последно фриволно повдигане на веждите, отправено към Йорк, Дери тръгна с небрежна походка нататък.

Извън града френската армия започна да прибира лагера си, готова да поеме командването на спечелената за една сутрин нова земя, която беше повече, отколкото през предните десет години. Херцог Рене сияеше, когато Дери стигна до групата му. Около дузина негови събратя го заобикаляха, потупваха го по рамото и го поздравяваха на висок глас. За изненада на Дери по бледите страни на французина се стичаха сълзи. Той видя изражението на Дери и се засмя.

— О, вие, англичаните, сте твърде студени. Не разбирате ли, че днес си връщам земите на моето семейство? И тези сълзи, мосю, са от радост.

— Аа, най-хубавият вид сълзи! — отвърна Дери и попита: — Говореше се за някакъв лов, Негово Величество ме покани да го придружа?

Очите на херцог Рене леко се промениха на светлината.

— Предполагам, че Негово Величество крал Шарл се е пошегувал за ваша сметка, мосю. Няма да има лов на глигани или пък вълци, не и днес. Но Негово Величество ще придружи армията си, докато тя се придвижва на север през моята земя. Кой може да знае какъв треперещ английски дивеч ще открием в полята и лозята на семейството ми?

— Разбирам — рече Дери и доброто му настроение се изпари. — Подозирам, че в крайна сметка няма да се присъединя към вас, херцог Анжу. Ако нямате нищо против, ще остана тук известно време, докато уредя връщането си обратно.

Той видя как Ричард Йорк се отдалечава, за да даде нареждания на хилядата мъже, които бе довел на юг. Те също щяха да се оттеглят към Нормандия. Херцогът изобщо нямаше избор. За миг у Дери се надигна болезненото чувство, че Йорк не е онзи глупак, за който го вземаше. В Мен и Анжу имаше много английски заселници, това си беше истината. Едва ли бяха толкова глупави, та да се съпротивляват? Споразуменията, които крал Хенри бе подписал, постановяваха мирното изселване на английските семейства от френските провинции. Но настроението на благородниците, които го заобикаляха, беше точно като преди лов. Показваха си зъбите и той усещаше една вибрираща възбуда във въздуха, която го притесняваше. От нерви усети пареща горчивина в гърлото си. Ако англичаните в Мен и Анжу откажеха да си тръгнат, това пак означаваше война. Всичките му усилия, всички месеци на машинации щяха да се окажат загубени. Трудно спечеленият мир щеше да продължи не по-дълго от скреж през лятото.