Кон Игълдън
Буревестник (25)

23.

Дери стоеше загледан през тесния прозорец в манастира, който беше в пределите на Уестминстърския дворец. Навън зад стъклата бе студено и тъмно. Виждаше съвсем малко — само издутото си отражение, което се взираше обратно в него, оцветено в златисто. Той подсмъркна и потърка нос, предполагайки, че е пипнал настинка. След като раздаде заповеди от името на краля, нужни му бяха два дни да доведе всеки лорд в близост до града в кралските покои. Зад гърба му дори най-голямата от личните стаи на краля беше претъпкана и твърде отоплена. Дебели бели свещи осветяваха помещението откъм стените и добавяха мазен дим към мъглата от топлина и пот. Всичко на всичко двайсет и четирима мъже измежду най-заможните благородници бяха пристигнали, за да станат свидетели на кралското решение за един техен събрат. Дери беше спал само няколко часа, докато те пристигаха, и тялото го болеше от умора. Бе направил всичко по силите си. Когато накрая видя счупената ръка на Уилям, закле се да не се отказва, докато не му се пръсне сърцето.

Лорд Йорк присъстваше, естествено, застанал заедно с още шестима други благородници, свързани със семейство Невил. Ричард, граф на Солсбъри, стоеше до дясното му рамо, облечен в дебела шотландска вълна на рибена кост, която сигурно беше подходяща за далечния север, но тук, затворен в тази стая, той се потеше обилно. Дери откри, че може да наблюдава групичката в отражението на стъклата, и изучаваше сина му, Ричард Уорикски. Младият граф сякаш усети погледа му и изведнъж впи очи в него, като го посочи и промърмори нещо на Йорк. Дери не помръдна, нито с нещо показа, че отчита присъствието им. Тези шестимата продължиха да разговарят тихо помежду си, а той продължи да ги наблюдава. Заедно представляваха фракция, разполагаща с не по-малко власт от самия крал. Трима носеха името Ричард, иронично си каза той: Йорк, Солсбъри, Уорик. Първият женен за една Невил, другите — синът и внукът на стария Ралф Невил. Представляваха мощен триумвират, макар че родът Невил бе омъжил дъщерите и оженил синовете си във всеки род, произхождащ от крал Едуард III. Дери се усмихна при мисълта, че Йорк е дал на най-малкия си син същото име — потресаваща липса на въображение според него.

Срещу тях — а вече нямаше съмнение, че той стои срещу тях — Дери имаше Съмърсет от съюзниците на краля заедно с лордовете Скейлс, Грей, Оксфорд, Дъдли и още дузина други, които имаха власт и влияние. Всички, които успя да повика навреме, бяха събрани тук тази вечер, някои все още мръсни от пътя и уморени от лудешката езда, довела ги навреме до Лондон. Дошли бяха не само заради съдбата на един херцог. Властта на самия крал беше поставена под въпрос, а и страната продължаваше да гори в пожари по места, по-отдалечени от лондонските улици.

Дери разтърка очи и се сети за съобщенията, които се струпваха върху бюрото му и чакаха да ги прочете. Спомни си и обещанието на Маргарет, че ще хвърля поглед на всеки по-важен документ. Мисълта го накара да се усмихне уморено. Бяха твърде много за него, но той знаеше как да отделя плявата от зърното.

Погледна обратно към събраните хора в стаята и му се прищя всичко да е свършило. Животът на приятеля му висеше на косъм, но докато изисканите лордове си играеха на справедливост и отмъщение, страната, която управляваха, ставаше жертва на бандитите и на хаоса. Дери се тормозеше при мисълта, че е познавал Джак Кейд по време на службата си в армията. Ако можеше да се върне в онова време и да наръга този мъж в гърдите, душевното му състояние щеше значително да се подобри.

— Проклетият Джак Кейд — прошепна на себе си той.

Мъжът, когото си спомняше, беше сълзлив пияница, който всяваше ужас с брадвата си и притежаваше природен талант да малтретира околните, макар да нямаше някакъв воински чин. Склонността му да ступва хората си го бе лишила от всички шансове да се издигне отвътре. Доколкото Дери си спомняше, той бе изслужил времето си и се бе завърнал вкъщи, като единственото, което напомняше за войската, бяха нашивките му. Направо не беше за вярване, че Кейд бе събрал собствена армия и бушуваше из близките махали и селца около Лондон, изпаднал в еуфория от успеха си. Бяха обезглавили дори самия кралски шериф и това трябваше да получи бърз и твърд отговор. Представляваше едва ли не истински грях да разсейват краля и лордовете му в такъв момент. Дери положи лична клетва да отмъсти на всички замесени и така внесе ред в безпорядъка от мисли в главата си. Кейд, Йорк, Бофорт, рода Невил и проклетия Трешъм. На всички ще им отмъсти, че са посмели да нападнат агнето.

В стаята се възцари тишина, когато Уилям, лорд Съфолк, бе въведен вътре. Той вървеше изправен, макар че ръцете му бяха завързани зад гърба. Дери успя да го види само веднъж в Кулата на скъпоценностите и още беснееше заради жестоките увреждания и унижения, които приятелят му е трябвало да изтърпи. В много отношения Съфолк беше невинен. Не заслужаваше злобата, с която го нападаха. Голяма част от отговорността се падаше на самия Дери и вината му дотежа страшно, когато видя как лордовете от рода Невил оглеждат Уилям като под лупа. Лявата му ръка приличаше на свински бут, подута и розова, с превързани пръсти. Трябвало е да намерят достатъчно големи окови, за да успеят да пристегнат подпухналата му плът. Знаеше, че ръкавът му е сцепен само за да може да облече връхната си дреха.

Лорд-канцлерът влезе след затворника, нисък мъж с широко чело, уголемило се още повече от окапалата отпред коса. Той огледа стаята и сви доволно устни, като видя как са разположени лордовете.

Малко празно място бе оставено за Уилям в центъра на стаята, за да застане с лице към събратята си. Той зае мястото си и те зашепнаха помежду си, втренчени от вълнение. Съфолк чакаше идването на краля с достойнство, макар очите му за кратко да се спряха на Дери, докато обхождаха стаята. Някоя незнайна слугиня бе изчеткала косата му. Този малък жест на доброта по някаква причина сви от болка сърцето на Дери. Насред врагове и заговори, някакво слугинче се беше сетило да донесе парцал за дрехите на херцога и четка за косата му.

Нямаше фанфари, които да възвестят пристигането на краля, не и в личните му покои. Не зазвучаха рогове. Дери видя как един прислужник влезе като мишка в клетката на лъвовете и прошепна на канцлера нещо, после бързо се оттегли. Онзи прочисти гърло, за да обяви присъствието на краля, и Дери за миг затвори очи, като изпрати към небето молитва. През последните два дни често се бе виждал с краля и го намираше все така отнесен и отсъстващ, както беше и сутринта, в която се бе втурнал да търси Уилям. Изненадата дойде от Маргарет, която се държа великолепно, когато бе притисната от обстоятелствата. Заради Уилям, за да го спаси, тя се отърси от страховете си. Даде нареждания от името на съпруга си, както Дери я беше инструктирал, доверявайки му се. Задачата да спасят живота на Уилям ги съюзяваше докрай. Съжаляваше само, че тя не можеше да присъства на съвещанието. При положение че родовете Невил и Йорк бяха там, за да ги наблюдават, щеше да е проява на слабост да доведат кралицата, която да ръководи мъжа си. Макар че алтернативата не беше по-добра, дори бе по-лоша. Той прехапа долната си устна при мисълта дали Хенри ще говори. Сам беше рискувал да го обвинят в държавна измяна, като заяви на краля, че не бива да говори, не и тази вечер. Хенри, разбира се, се съгласи — усмихнат и очевидно без да схваща думите му. И все пак през последните дни имаше мигове, в които очите на краля се избистряха, като че някаква част от душата му още се бореше да се издигне над водите, които го поглъщаха. Дери стисна палци и нова пот изби върху старата, щом кралят влезе при тях.

На няколко крачки, от дясната страна на Уилям, лорд Съфолк, беше поставен тапициран стол, тъй че Хенри да вижда по дължината на стаята всички, които се бяха сбрали по волята на кралската му заповед. Дери го гледаше със свито сърце как се настанява на стола и как ги поглежда с добродушен интерес. Мърморещите и шепнещите лордове затихнаха най-после и канцлерът на краля обяви със звънлив глас:

— Негово Величество — крал Хенри; по произход, титла и Божие благоволение крал на Англия и Франция, крал на Ирландия, херцог на Корнуол и херцог на Ланкастър.

Хенри кротко кимна към него и канцлерът се изду като балон, когато с живописен жест разви един свитък и започна да чете:

— Милорди, събрали сте се по заповед на краля, за да чуете обвиненията в държавна измяна срещу Уилям дьо ла Пул, херцог на Съфолк.

Той поспря, когато Уилям със затруднение коленичи на каменния под и наведе глава. Дери видя как Йорк потисна усмивката си и му се прииска да можеше да остане с него само за час насаме.

Канцлерът прочете списъка. Половината от обвиненията се отнасяха за проваления мир и отговорността за загубените владения във Франция. Дери се бе опитал да махне някои от абсурдните обвинения от списъка, но точно в тази област той почти нямаше влияние. Свитъкът бе изготвен от Трешъм и Бофорт, без съмнение с Йорк, който ги е напътствал над рамото и е правел предложения. Проклет списък, реши Дери, дори преди канцлерът да приключи с цитирането на обвиненията за тайни срещи с френския крал и лордовете, целящи да се узурпира английският трон.

Само лекото порозовяване по лицето на Уилям показа, че, паднал на колене пред краля си, той слуша напрегнато всяка дума. Дери стисна челюст, докато онзи цитираше разни количества злато, за които се твърдеше, че Уилям е приел като подкупи в замяна на подкрепата си. Всеки, който дори малко го познаваше, би отхвърлил варианта, че може да е взел какъвто и да било подкуп. Дори самата идея, че подобни суми са станали част от обвинението, беше абсурдна. Но когато той се огледа наоколо, сериозни мъже клатеха глави при всяка изброена точка, всяко отвратително злословие, което биваше прочетено.

— Да се знае от всички, че на двайсети юли, в година Господна хиляда четиристотин четирийсет и седма, обвиняемият е заговорничел в енория Сейнт Сепълкър, във Фарингтън, за да улесни френската инвазия при онези брегове с цел да узурпира законния престол на Англия. Да се знае също, че…

Това не беше съд. Единственият лъч светлина в тъмата, що се отнасяше до Дери. Беше прекарал часове в спорове с юристи на парламента и на Короната, но кралят имаше правото да се произнесе за човек, принадлежащ към благородническата класа, стига той да се е оставил на неговата милост. Въпреки това признанието на Уилям щеше да е валидно, макар че всеки мъж в залата знаеше как е било получено то. Обвиненията нямаше да бъдат напълно снети — такава беше сделката, до която стигнаха в ранните часове на нощта. До някаква степен Дери трябваше да приеме твърдението на Трешъм, че в страната ще избухне въстание, ако не намерят изкупителна жертва за загубата на Франция.

Селската армия на Кейд се беше насочила към Лондон, без съмнение чакаше да чуе каква ще е съдбата на Съфолк с такъв интерес, какъвто изпитваха всички в кралството. Мнозина от вербуваните в армията на Кейд познаваха Съфолк във Франция. Дери се дразнеше от факта, все едно имаше пясък в устата, че никой не обвиняваше Йорк, че е загубил Мен и Анжу, макар че командващ там по това време беше той. Ричард Йоркски бе побързал да обвини поддръжниците на краля и така бе избегнал критиките.

— Лорд Съфолк се признава за виновен във всички обвинения — приключи канцлерът, очевидно наслаждавайки се на позицията си в центъра на драмата тази вечер, и вдигна свитъка с черна панделка в другата си ръка. Дери само се изненада, че той не беше опръскан с кръв след това, което бяха причинили на Уилям.

— Отричам всички обвинения, всякаква измяна — внезапно изръмжа Уилям.

Настъпи абсолютна тишина и всички очи се спряха върху коленичилия мъж. Устата на Дери пресъхна. Беше обсъдил всичко с него. Да се отрече от показанията си не беше част от плана.

— Вие… ъъ… отхвърляте обвиненията? — канцлерът едва продума, разтревожен.

Дори коленичил, дори в окови, Уилям представляваше впечатляваща фигура, когато вдигна глава да отговори.

— Обвиненията са нелепи, продукт на злостни умове. Тотално ги отричам. Не съм извършил държавна измяна. Но съм повален от негодници, които действат срещу краля и страната ни.

Как му се искаше да му изкрещи да си затваря устата, преди да е развалил всичко. Видя, че Йорк се усмихва на неговото избухване, а очите му блестяха.

— Милорд Съфолк — рече канцлерът, — нима сега предявяваше правото си на съд?

Дери видя как Йорк се наведе напред от нетърпение. Искаше да извика, но Дери всъщност дори нямаше право да бъде в тази стая. Не смееше да се обади и само затвори очи в очакване Уилям да отговори.

Съфолк огледа стаята с гневен поглед, после масивната му глава увисна и той въздъхна.

— Не. Оставям се на волята на краля и на неговата преценка. Уповавам се на Божията милост и честта на крал Хенри.

Канцлерът попи потта от челото си с голяма зелена кърпа.

— Много добре, милорд. Тогава мое задължение е да прочета присъдата на краля.

Мнозина от лордовете с изненада се обърнаха към краля, след като разбраха, че той няма да говори и че присъдата му е била подготвена предварително. Йорк се смръщи и Дери стаи дъх в ужас Хенри да не усети тежкия му поглед и да реагира.

Кралят се огледа из залата и лека усмивка плъзна по ъглите на устата му. После наклони глава на една страна, което канцлерът прие като сигнал да започва. Той извади третия свитък и го разви с показен жест.

— Слушайте кралската присъда срещу Уилям дьо ла Пул, херцог на Съфолк, в годината Господна хиляда четиристотин и петдесета — той спря, за да си поеме въздух и още веднъж да избърше челото си. — Заради стари заслуги осемте основни обвинения отпадат по кралска заповед и по волята на краля.

Изведнъж откъм събраните лордове се разнесоха гневни възгласи, подклаждани от Йорк и кардинал Бофорт, които буквално викаха. Канцлерът се сви, но продължи да чете, надвиквайки шума, като ръцете му видимо трепереха.

— Останалите единайсет обвинения, простъпки, а не престъпления, се смятат за доказани, както и самият арестант е признал.

Разнесе се още един, по-силен рев откъм лордовете и канцлерът ги погледна безпомощно, без да може да продължи. Той нямаше властта да се разпореди за тишина и макар да погледна към краля, Хенри не продума.

Като видя безизходицата, Съмърсет се провикна. Жилавият, дребничък граф се изправи, изпъчил гръд, с агресивно вдигната глава.

— Милорди, това не е съд. И това със сигурност не е обикновена съдебна зала! Нима ще крещите на краля в собствените му покои? Престанете да вдигате шум!

Подстрекавани от яростния шепот на Йорк, някои от тях продължиха да се провикват и да спорят, макар че повечето приеха упрека и млъкнаха. Канцлерът хвърли благодарствен поглед към лорд Съмърсет, после пак посегна към кърпата, за да избърше лъсналото си лице.

— Присъдата за простъпките е изгнание от тези земи за период от пет години, считано от днес. Приемете благословията ни за вашето търпение. Тези документи са подписани и запечатани в годината Господна хиляда четиристотин и петдесета, крал Хенри.

Негодуванието замря със скоростта, с която се изгася свещ, след като лордовете осъзнаха, че са слушали думите и заповедите на самия крал. В този момент на изненада Дери пристъпи напред и с един тежък ключ отключи белезниците около китките на Уилям. Приятелят му изглеждаше до болка облекчен. Той стана бавно и започна да разтрива подутата си ръка, като с вида си припомни на стоящите най-близко до него, че все още е изключително силен мъж. Дясната ръка, с която държеше меча, беше невредима и той я стисна пред тялото си в юмрук, докато гледаше свирепо Йорк, Трешъм и Бофорт.

Дери се пресегна, за да го хване за ръката. Без предупреждение приятелят му се обърна с лице към крал Хенри и изведнъж в стаята се усети известно напрежение. Дори Йорк вдигна очи. За такива престъпления и обвинения в миналото не бе имало друго наказание освен екзекуция. Въпреки това човек, признал се за виновен в държавна измяна, стоеше съвсем близо до краля. Уилям не беше въоръжен, но те пак усетиха колко физически силен бе той и колко кралят беше крехък до него. Преди някой да успее да мръдне, Уилям пристъпи, падна на колене и сведе глава чак до гърдите си.

— Съжалявам, че Ви донесох неприятности, Ваше Кралско Величество. Ако такава е Божията воля, пак ще се върна да Ви служа.

Хенри леко се смръщи. За миг ръката му сякаш се вдигна, но после падна надолу. Всички лордове коленичиха, когато кралят стана прав и тръгна да излиза, поведен от канцлера и личната си прислуга. Не беше изрекъл нито дума.

Уилям остана на колене, докато вратата се затвори след краля. Когато пак се изправи, в очите му имаше сълзи. Той прие ръката на Дери върху рамото си, за да го изведе от залата. Двамата тръгнаха по коридорите, край тях минаваха тичащи вестоносци, отправени към всички, които бяха платили по няколко монети за услугата. Уилям имаше вид на човек, ударен от гръм, блед и замаян от присъдата, която му бяха дали.

— Имам готови коне, които да те преведат през Лондон до брега, Уилям — рече Дери, който оглеждаше с изпитателен поглед лицето на приятеля си, докато вървяха. — В Дувър чака корабче, „Бърнис“, за да те отведе в Бургундия, където херцог Филип предложи да те приюти за периода на изгнанието ти. Разбираш ли, Уилям? Там ще имаш собствена къща и след като се настаниш, можеш да вземеш Алис при себе си. Синът ти може да идва да те вижда, а аз ще ти пиша всеки месец, за да те информирам какво става тук. Само пет години.

Дери бе поразен от отчаянието, което прочете в погледа на Уилям. Той изглеждаше замаян и Дери остави ръката си на рамото му, за да го държи изправен, макар че внимаваше да не докосва подутата длан и самата ръка.

— Съжалявам, Уилям. Ако кралят беше отхвърлил всичките обвинения, щяха да се надигнат бунтове, разбираш ли? Това беше най-добрата сделка, която успях да изкопча за теб. Точно вчера обесиха един винопроизводител защото заплашваше с бунт, ако те освободят.

— Разбирам, Дери. Благодаря ти за всичко, което направи. Може би трябваше да избягам, когато ме предупреди. Но не смятах, че ще стигнат толкова далеч.

Дери почувства мъката на приятеля си като своя собствена.

— Ще си платят за всичко, Уилям, заклевам се. След пет години ти ще се върнеш в Англия и ще ги подгоним като зайци, ако аз не съм приключил с тях дотогава. Ще видиш.

Заедно бяха прекосили огромното пространство на Уестминстърската зала, без да обръщат внимание на втренчените погледи на разни търговци и членове на парламента. Новината се разпространяваше бързо и неколцина посмяха да процедят през зъби подигравки към осъдения предател, който се движеше сред тях. Уилям вдигна високо глава и нещо като гняв замени празния поглед в очите му.

— Както кажеш, Дери. Само пет години — промърмори той, като изправи гръб и се огледа с яден поглед наоколо.

Излязоха от залата и отидоха при двамата мъже, които чакаха с конете. Дери преглътна нервно, когато тълпата започна да се сгъстява и с всеки изминал миг усещането, че във въздуха витае насилие, се засилваше.

— Бог да те пази, приятелю — тихо му каза Дери.

За Уилям не беше лесно сам да се качи на коня с увредената си ръка, затова Дери се напъна да го повдигне върху седлото, после му подаде меч и колан с ножница. При вида на дългото острие по-гръмогласните сред тълпата попритихнаха, но все повече хора прииждаха, съскаха и крещяха обиди. Уилям ги погледна отгоре, стиснал устни в тънка линия. Кимна на Дери, цъкна с език и забучи пети, преминавайки на косъм покрай един развикал се въглекопач, който залитна назад и падна в прегръдките на другарите си. Дери бе заел двама добри войници от лорд Съмърсет, които да го придружат. Те подкараха конете си и извадиха мечове. Заканата им беше съвсем явна.

Дери остана за момент да ги гледа как се отдалечават, после усети, че злобата на събралите се търси следващата си жертва. С няколко бързи крачки той изчезна обратно в огромната зала и сумрака вътре. Там, в сенките, далеч от погледите им, подпря глава на хладната мазилка. Искаше само да спи.

 

 

Макар навън да беше тъмно, Уестминстърският дворец беше осветен в златисто, всеки прозорец блестеше със светлината на стотици свещи. Благородните лордове, събрали се да изслушат присъдата на краля за Уилям дьо ла Пул, не се разотидоха бързо. Слугите им притичваха напред-назад, предаваха съобщения от един на друг лорд, докато те се разхождаха в коридора или пък си поръчваха вино и сядаха, за да обсъдят събитията от вечерта. Обособиха се две ясни крила в съвсем малкото време, откакто кралят бе напуснал залата. Около лорд Съмърсет и лорд Скейлс се събраха десетима барони и графове. Те обсъждаха вечерта и изразяваха изумлението си от съдбата на Съфолк.

Йорк се беше отделил с лордовете Невил в една празна стая, недалеч от покоите на краля. Трешъм и кардинал Бофорт се присъединиха към тях, потънали в разговор. Прислужниците сновяха сред групата на осмината мъже, палеха свещи и огън в камината, някои пък отидоха да донесат вино и храна. След време неколцина други благородници наминаха през тяхната стая с отворени врати, за да вдигнат чаша в чест на Йорк. С думи не казваха нищо съществено, но показваха подкрепата си.

Трешъм на два пъти бе излизал и се беше връщал, докато накрая седна край камината и прие чаша вино, промърморвайки нещо за благодарност. Беше замръзнал от стоенето навън и трепереше, когато седна и се включи в разговора. Говореше Ричард Невил-старши. Освен че носеше титлата граф на Солсбъри, Трешъм не знаеше много за този човек. Той имаше имоти и задължения, които го държаха далеч от Лондон, край границата с Шотландия, и в парламента рядко го виждаха. Трешъм с благодарност пийваше от виното си, като мислено отбеляза колко много хора имаха връзка с рода Невил. Когато Йорк се бе оженил за жена от този род, той бе спечелил подкрепата на една от най-силните групи в страната. Със сигурност не му беше зле да има зад гърба си лоялността на фамилия Невил.

— Просто твърдя, че трябва да имаме наследник — казваше в този момент Солсбъри. — Видяхте кралицата, все още тънка като вейка. Не мисля, че няма изобщо да се появи дете, само че ако тя е неплодовита, това след време ще потопи още веднъж страната в хаос. С тази армия на Кейд, която заплашва дори и Лондон, няма да е лошо да предложим да се назове наследник.

Трешъм човъркаше ушите си, седеше, наведен напред и изпразваше чашата си. Видял бе как настроението на приятелите на Йорк се смени от радост до отчаяние, докато беше сред тях през последните няколко часа. Бяха намерили изкупителна жертва за трагедията във Франция, макар кралят и Дери Бруър да спасиха Съфолк от екзекуция. В тази стая името на Бруър се споменаваше с подчертано отвращение и гняв, въпреки че всъщност той само отчасти бе успял да отклони удара, който Йорк беше подготвил. Съфолк се махна за пет години, отстранен от обкръжението на краля в разцвета на силите си. Победата бе половинчата, независимо че Бруър имаше чевръсти крака и мисъл. Но темата за наследник беше нова и Трешъм слушаше внимателно, докато лордовете Невил измънкаха някакво съгласие в чашите си. При тях владееше друг вид лоялност и щом старият Ричард Невил говореше нещо, то се отнасяше за всички тях много преди да е взето решение.

— Можем да попитаме Трешъм тук — продължи Солсбъри. — Той ще знае какви документи и закони трябва да се предложат. Какво мислите, сър Уилям? Можем ли да обявим друг наследник до времето, когато на краля и кралицата им се роди дете? Имаме ли прецедент?

— Ще бъде нужен закон, одобрен от парламента, разбира се. Такъв вот би бил… спорен, предполагам.

— Но възможен? — рязко вметна Солсбъри.

Трешъм наклони глава.

— Всички неща са възможни, милорд… при достатъчно гласове.

Те се разсмяха при този отговор, а Йорк седеше в центъра и се усмихваше. Нямаше съмнение кой ще бъде наследникът, ако такъв вот можеше да се осъществи в парламента. Ричард Йоркски произхождаше от сина на крал Едуард, както и самият Хенри. Дядото на Сесили Йорк пък беше Джон Гонт, друг от неговите синове. Заедно двамата Йорк имаха претенции за трона, не по-лоши от тези на самия крал — а те имаха шест деца. Трешъм мислено се коригира, като си спомни скорошното раждане на още един син. Седем деца, всичките произхождащи от войнствения крал.

— Подобно предложение ще бъде декларация за намерения, милорди — рече Трешъм с тих, но твърд глас. — Целта му не може да се прикрие, нито пък лоялността на онези, които го поддържат. Споменавам това, за да съм сигурен, че разбирате възможните последствия, при положение че вотът не сполучи.

За негова изненада Йорк се изсмя с горчивина, както бе загледан в пламъците.

— Сър Уилям, баща ми бе екзекутиран за измяна към бащата на същия този крал. Израснах сираче, зависех от добрината на стария Ралф Невил. Смятам, че знам нещо за последици и рисковете от амбицията. Макар че човек вече сигурно не бива да се страхува да говори за измяна след всичко, на което станахме свидетели тази вечер. Сякаш тя не е толкова опасна както едно време.

Всички се усмихнаха на ироничните му думи, отглеждайки се.

— Но аз не разговарям шепнешком, Сър Уилям! Това не е заговор, няма тайна интрига. Това е само обсъждане. Кръвта ми е добра, родът ми е добър. Кралят е женен от години, но нямаме пълна утроба. Според мен в тези размирни времена страната има нужда да знае, че има в резерва един силен род, ако семето на краля се окаже слабо. Да, тъй смятам, Трешъм. Приготви тези документи, този закон. Ще позволя името ми да се спомене като наследник на трона. Това, което видях днес, ме увери, че ще постъпя правилно.

Солсбъри се усмихна доволно и Трешъм заключи, че те не за първи път обсъждат този въпрос. Имаше усещането, че всички мъже там са чакали единствено неговата поява, за да му натрапят този разговор и да преценят реакцията му.

— Милорд Йорк, съгласен съм. За доброто на страната ни трябва да имаме наследник. Естествено, всяко подобно споразумение губи валидността си, ако кралицата зачене.

— Естествено — отвърна Йорк и показа зъбите си. — Въпреки това трябва да сме подготвени за всеки случай, сър Уилям. Както открих тази вечер, хубаво е човек да има готови планове независимо от развоя на събитията.