Кон Игълдън
Буревестник (18)

16.

Уилям дьо ла Пул се изкачваше по спираловидните дървени стълби към стаята над тях. Помещението беше спартанско за човек, който властваше над целия престижен гарнизон на Кале. Малка масичка гледаше над оловносивото море през тесните пролуки в каменните стени. Той виждаше белите зайчета на вълните в далечината и чуваше неизменните крясъци на чайките, които кръжаха и се рееха на вятъра, дето бръснеше брега. В стаята беше много студено, независимо от огъня, запален в камината.

Херцогът на Йорк стана от мястото си, щом Уилям влезе, и двамата се здрависаха набързо, преди Йорк да му посочи с ръка къде да седне, след което сам се настани. На лицето му се четеше саркастично изражение, докато отпускаше ръце върху колана си и се облягаше назад.

— Как да се обръщам сега към теб, Уилям? Толкова много нови титли ти даде кралят. Адмирал на флота, нали? Секретар на краля? Граф на Пембрук? Или може би херцог на Съфолк, а, равен на моя ранг вече? Как бързо се издигна! Като пресен хляб във фурна. Трудно мога да си представя каква услуга за Короната може да е била толкова ценна, че да ти спечели всички тия награди.

Уилям го гледаше втренчено и хладнокръвно, без да обръща внимание на присмехулния тон.

— Предполагам, знаеш, че съм изпратен тук, за да поема поста ти, Ричард? Искаш ли да видиш кралската заповед?

Йорк махна пренебрежително с ръка.

— Още нещо, което Дери Бруър измайстори, нали? Убеден съм, не всичко е изрядно. Остави я на слугата ми, когато излизаш, Уилям, ако това е всичко, което имаш да кажеш.

Замислено и много внимателно Уилям извади свитъка от една олющена кожена торба и го побутна през масата. Без да ще, Ричард Йорк погледна масивния печат с кисел вид.

— Крал Хенри го запечата със собствената си ръка в мое присъствие, милорд. Влиза в действие при пристигането ми в Кале. Дали ще решиш да го прочетеш сега или не, с това си освободен от длъжността си тук.

Уилям се смръщи на собствения си тон. Херцогът на Йорк губеше най-ценното си притежание. Със сигурност в такъв момент той трябваше да прояви благосклонност. Погледна през прозореца към чайките и морето, към вълните от метално сиво и бяло и към Англия, само на двайсет мили оттук. В ясен ден знаеше, че брегът се вижда от Кале, постоянно напомняне за дома на онзи, който стоеше в кулата и управляваше от името на краля.

— Съжалявам… че трябва да съм преносителят на такава новина, Ричард — добави той.

За негова изненада Йорк изведнъж се разсмя буйно и започна да бие с длани по масата, докато се тресеше и давеше от смях.

— О, Уилям, съжалявам, но това твое сериозно изражение, погребалната ти физиономия! Нима смяташ, че това ме е довършило?

— Не знам какво да мисля, Ричард — сопна се Уилям. — Армията си седи в Кале и не помръдва, докато поданиците на краля биват изхвърляни по пътищата на Анжу и Мен. Ти какво си очаквал, ако не да те уволнят от поста ти? Господ ми е свидетел, че бих предпочел да не те видя посрамен по този начин, но кралят е този, който заповядва, и ето ме тук. Не разбирам защо си толкова развеселен. И все още се смееш! Да не би да си полудял?

Йорк с мъка се овладя.

— О, Уилям, ти винаги ще бъдеш играчка в ръцете на другите, знаеш ли това? Ако изобщо някога е имало чаша с отрова, ето я. Какво ще направиш с войниците ми в Кале? Ще ги изпратиш да се бият ли? Ще им дадеш ролята на бавачка на всички английски отрепки, които се връщат у дома? Те няма да ти благодарят за това. Поне чул ли си за бунтовете в Англия, или ушите ти са заглъхнали от всичките нови титли? Казвам ти само едно — този свитък не ти прави услуга, независимо какво пише вътре. Пожелавам ти късмет в Кале, Уилям. Ще имаш нужда от него, и от повече дори.

С рязък жест Йорк счупи восъчния печат и разви свитъка. Прегледа го набързо и сви рамене, докато четеше.

— Лорд-лейтенантът на Ирландия, човекът на краля там? Не по-лошо от кое да е друго място, за да гледаш как всичко това рухва, Уилям, не мислиш ли? Може би бих предпочел някъде на по-топло, но пък нали имам един малък имот там на север. Да, никак не е зле.

Той стана, пъхна свитъка в туниката си и протегна дясната си ръка.

— Чух, че в Мен се бият, Уилям. Ще откриеш, че в лицето на Дженкинс там имам добър служител. Той раздава пари, за да съм добре информиран. Ще му кажа, че ти си новият му господар във Франция. Е, добре. Поздрави на съпругата ти. Пожелавам ти късмет.

Уилям се надигна бавно, взе предложената десница в своята и я разтърси. Дланта на Йорк беше твърда и суха. Уилям поклати глава, смаян от избухливите му настроения.

— Моите почитания на херцогиня Сесили, Ричард. Тя май ще ражда?

Ричард се усмихна.

— Съвсем скоро. Започнала е да смуче парченца въглен, не е ли изумително? Може би детето ще се роди в Ламанша, след като си тръгваме веднага. Или пък в Ирландско море, кой знае? Сол и сажди в жилите му и с кръвта на Плантагенетите. Ще бъде добро знамение, Уилям. Ако Господ отреди и двамата да оцелеят.

Уилям сведе глава и пред кратката молитва, но Йорк го стресна със силно пляскане по рамото.

— Сигурно ще искаш сега да се захванеш с работата си, Уилям? Винаги поддържам готов кораб и екипаж на разположение на главнокомандващия гарнизона. Надявам се, че няма да възразиш, ако го заведа обратно вкъщи? — той почака, а Уилям дьо ла Пол поклати глава. — Добър човек. Е, повече няма да те притеснявам.

Херцогът се запъти към стълбите, които водеха надолу, и остави Уилям сам във високата кула с чайките, крещящи над главата му.

 

 

Барон Хайбъри пухтеше тежко и дърпаше юздите. Дробовете му се бяха свили и се дразнеха от студа. Всяко вдишване причиняваше болка, сякаш кървеше отвътре. Над брадата бледата му кожа бе опръскана с кал, хвърлена от копитата на коня му. Бяха спрели в една зелена нива, студеният вятър пронизваше воините му. Виждаше, че и те като него са изпоцапани и изтощени, а животните им бяха дори в още по-тежко състояние. Хайбъри облиза отвътре с език пресъхналата си уста, усещаше как слюнката залепва челюстта му. Шишетата с вода всичките бяха празни и макар да бяха прекосили два ручея сутринта, не посмяха да спрат. Французите бяха безпощадни в преследването и водата щеше да им излезе през носа, ако ги бяха хванали и посекли.

Хайбъри беше в мрачно настроение — малцина бяха успели да оцелеят с него. Предната зима бе довел със себе си на юг в Мен четирийсет конници, най-добрите, които семейството му беше задържало. Знаеха, че шансовете им са малки, въпреки това доброволно дойдоха с него. Оставаха само шестнайсет, а другите гниеха из френските поля. Само тази сутрин наброяваха двайсетина, но четири коня окуцяха и когато френските рогове засвириха, бяха стъпкани.

При тази мисъл той слезе от коня със стон, застана за миг с глава, опряна в седлото, докато се разтъпкваше. Бързо заобиколи кафявия си жребец, прокара ръце нагоре-надолу по краката му, провери дали има горещи места — белята беше станала във всяка подута става. Конят му се обърна и завря муцуна в него, щом усети допира. Жалко, че нямаше в себе си ябълка или нещо друго. Прехвърли се отново върху седлото, разчеса брадата си и извади от черните й дълбини една охранена въшка, която смаза между зъбите си.

— Добре, момчета — рече им. — Смятам, че с това приключваме. Разкървавихме им носовете, а в замяна загубихме добри мъже.

Войниците му слушаха с внимание, знаеха, че животът им зависи от това дали баронът ще сметне, че е защитил честта на семейството си или не. Всички бяха видели огромната армия, прииждаща в района през последните няколко дни. Сякаш френският крал беше свикал всеки селянин, всеки рицар и барон от Франция в Мен — армия, която бе далеч по-многобройна от редовната войска.

— Някой да е видял Удчърч? Или пък онзи фукльо Стрейндж? Никой ли?

Хайбъри грубо зачеса брадата си, почти гневно. Беше яздил много мили тази сутрин, преследван от французите упорито по петите. Дори не бе сигурен къде се е покрил Удчърч и дали е още жив. Но все пак не му се щеше да си тръгне, без да остави съобщение. Честта изискваше да се върне дори само за да съобщи, че си тръгва. Удчърч не беше глупав, каза си. Ако е оцелял, със сигурност щеше да се придвижи на север, сега, когато градовете и полята на Мен бяха пълни с френски войници.

Той се усмихна уморено. Отмъстил бе за убийството на племенника си многократно. Пренебрегнал бе заповедта на лорд Йорк да дойде на юг в Мен и подозираше, че затова ще има наказание. Въпреки това бе принудил френския крал да бяга от стрелците и английските конници. Беше видял как избиват стотици от неговите войници, а самият той бе заплатил своята цена, като загуби шестима рицари сред общите жертви. Не беше достатъчно, но все пак беше нещо — и много по-добре, отколкото да седи на безопасно място в Кале, докато светът се разпада.

— На трийсет мили от нормандската граница сме, може би и по-малко. Конете ни са съсипани и ако се чувствате като мен, сигурно сте готови ей тук да легнете и да умрете — неколцина се изсмяха на шегата, а той продължи: — На около четири мили на изток оттук има добър път. Ако сечем към него, отиваме право на север.

Неколцина от малката група се извърнаха рязко, като чуха изсвирването на рог. Хайбъри изруга под нос. Не виждаше над най-близкия плет от височината на седлото си, затова извади крака от стремената, изкатери се с мъка отгоре и коленичи. Ставите на коленете му пропукаха. Пак чу рога, този път по-близо. Тихо изруга, като видя осемдесет или деветдесет конници, които се нижеха по пътеката през най-близкия хълм. Докато ги гледаше, те тръгнаха напряко през разораната земя към него, конете им с мъка преминаваха през лепкавата кал.

— Господи, видели са ни — рече той притеснено. — Тръгвайте, момчета, измитайте се оттук, че дяволът е по петите ви.

 

 

Томас Удчърч лежеше плътно прилепен за земята. Беше сложил ръка върху рамото на Роуан и го притискаше да не се движи, но същевременно този жест носеше успокоение за бащата.

— Сега — рече той.

Двамата мъже се надигнаха несигурно от канавката и пресякоха пътя. Томас огледа и в двете посоки, докато притичваха, а после се строполиха от другата страна. Останали без дъх, зачакаха някой да им извика да станат или пък рогът да изсвири, за да се втурнат френските конници да ги търсят. Минаха няколко секунди, преди Томас да изпусне въздуха си.

— Помогни ми, момче — рече и като прие протегнатата ръка, закуцука нататък между дърветата.

Доколкото можеше, държеше слънцето от дясната си страна, вървеше на север, за да поддържа дистанция от мъжете, които ги преследваха. Усещаше как раната, която му бяха нанесли, се разпъва и дърпа с всяка измината крачка. Кръвта бе напоила панталоните му от дясната страна, а болката не преставаше. Знаеше, че има игла и конец, вкарани в някой от шевовете, ако можеше да намери място, където да почива през останалата част от деня. Ако беше сам, щеше да се скрие из дълбоките шубраци и да положи няколко капана за зайци с парчета връв. Стомахът му закъркори при тази мисъл, но трябваше да държи в безопасност Роуан, затова продължи с мъка напред.

Стигнаха до една разорана нива и той надникна иззад дърветата и храсталаците по протежение на синора — земята беше открита и имаше вероятност някой да го види и да го повали. Томас се огледа отново. В далечината се виждаха конници, но, слава богу, движещи се в обратната посока.

— Стой ниско долу, Роуан. Има достатъчно прикритие, та ще почакаме малко тук.

Синът му кимна уморено. Очите му бяха разширени и изглеждаха като че ли помътнели. Нито един от двамата не беше спал, откак започна нападението преди два дни. Огромна войска от рицари с пики бе атакувала стрелците. Дузини французи бяха умрели, но сякаш господарите им бяха внушили повече страх, отколкото дори английските стрелци. Ако имаше как да се доберат до нови стрели, Томас смяташе, че щяха да ги спрат на място, но лъковете не вършеха повече работа от обикновени пръчки, щом колчаните бяха празни.

Бяха се разпръснали, хуквайки през полята и фермите, които Томас познаваше добре. По някое време дори бе пресякъл собствената си земя през западната нива и това му причини съвсем различен вид болка. Французите вероятно са изгорили дома му, без да имат друга причина, освен да си доставят удоволствие от разрушението. Миризмата на пушек остана с него сякаш в продължение на мили.

Излегна се и се загледа в сивите облаци, като дишаше учестено. Роуан бе приклекнал, а очите му шареха напред-назад за врага. И двамата видяха как убиват барон Стрейндж, макар че никой не го спомена. Томас трябваше да му го признае — човекът умря с чест, би се до последния миг, докато не го обградиха и не посякоха коня му с брадви. Пръстите го засърбяха тогава, но вече нямаше стрели, затова се насили и хукна пак, а враговете зад гърба му обезглавиха барона.

— Можеш ли да зашиеш открита рана? — попита Томас тихо, без да поглежда към сина си. — Отдясно е, откъм гърба. Не мисля, че мога да я стигна. В яката ми има игла, ако опипаш.

Ръцете и краката му тежаха като олово и единствено му се искаше да се излегне там и да заспи. Усети как Роуан придърпва ризата му, измъква ценния метал и конец.

— Не още, момчето ми. Нека първо почина малко.

Томас беше омаломощен, знаеше го. Дори само мисълта да се прегледа раната беше твърде много за него. Но Роуан не му обърна внимание, а пък той беше твърде изтощен, за да събере сили да седне.

Роуан просъска, когато разкри дълбоката рана в бедрото на баща си.

— Как изглежда? — попиша Томас.

— Зле. Има много кръв. Мисля, че мога да я затворя. Упражнявал съм се на кучета преди.

— Това е… голямо успокоение. Благодаря, че ми каза — отвърна Томас, като за миг затвори очи. Страната му пламтеше, сякаш там бушуваше пожар, а смяташе, че има и няколко счупени ребра. Дори не беше забелязал французина, докато онзи не подскочи и едва не го разпра. Ако острието не бе опряло в костта на бедрото му, вече да е умрял.

Усети как му призлява, наоколо му всичко се завъртя.

— Сине, може и да загубя свяст за малко. Ако стане така…

Гласът му заглъхна, а Роуан седна до него и зачака да го чуе отново. Погледна през храстите и дъхът му секна. От другата страна на полето идваха войници. Над живия плет се виждаше гора от пики. Събрал сили и воля, Роуан започна да шие раната на баща си.

 

 

Хайбъри знаеше, че е на няколко мили от границата на английска Нормандия. Пътищата бяха задръстени от семейства на бежанци и колко странен беше контрастът — той бягаше, за да спаси живота си, минаваше покрай фургони и каруци, отрупани с купища лични вещи, а собствениците им се влачеха до тях по пътя. Някои му подвикваха за помощ, но той беше накрая на силите си и не им обръщаше внимание. Зад него идваха френските конници, приближавайки с всяка измината крачка.

От шестнайсетимата му воини бяха останали едва осмина след този дълъг ден. С толкова много войници по петите си той знаеше, че не може да се обърне и да се бие, но пък и не му се щеше да бяга до пълно изтощение, та накрая да го повалят без бой като дете. Брадата му беше пропита от пот, а конят му се препъваше и залиташе периодично, което бе сигнал, че животното скоро ще се срути.

Хайбъри поспря на кръстопътя и обърна поглед към блесналите брони на преследвачите си. Те не биха го познали, почти сигурен беше, знаеха само, че бяга от тях в английска територия. Това им беше достатъчно, за да го преследват.

Забеляза крайпътен камък, който указваше разстоянието до Руан. Бяха не повече от шест мили, но все пак твърде далеч. Свършен беше, с ръце замръзнали и безчувствени, а тялото му се раздираше от дълбока кашлица и болка, която сякаш стигаше дори до брадата му, та самите й корени го боляха.

— Мисля, че ме хванаха, момчета — рече, като вдишваше мъчително. — Ако имате сили, вървете. Един час път на кон е, може би и по-малко. Ще ги забавя колкото мога. Гордея се с вас и не бих сменил нищо от преживяното.

Трима не спряха с него. Продължиха с клюмнали глави, изтощени от раните си, а огромните бойни коне пъплеха напред. Останалите петима имаха някакви силици, спогледаха се, после се взряха надолу по пътя. Най-близкият свали желязната ръкавица и изтри лицето си.

— Конят ми е свършил, господарю. Ще остана с вас, ако се съгласите.

— Аз мога да се предам, Ръмидж — рече Хайбъри, — а теб, теб просто ще те посекат. Тръгвай! Ще ги задържа възможно най-дълго. Дай ми поне удовлетворението да знам, че съм спасил неколцина от хората си.

Ръмидж наведе глава. Изпълнил бе дълга си, а английската територия беше примамливо близо. Затова за пореден път пришпори коня и отмалялото животно пое в тръс покрай един фургон с някакво нещастно семейство, което се влачеше край него.

— Бог да ви пази, господарю — един от другите воини извика, докато се отдалечаваха, оставяйки Хайбъри сам на кръстопътя.

Той вдигна ръка за сбогом, после се обърна и зачака преследвачите.

Не им беше нужно много време, за да стигнат до самотния английски лорд. Френските рицари изпълниха тесния път и го обградиха, сипейки ругатни по членовете на едно семейство с видимо ужасени лица, които трябваше да се прилепят до плета, за да ги пропуснат.

— Мир! Аз съм лорд Хайбъри. На кого се предавам?

Французите вдигнаха забралата си, за да огледат внимателно огромния брадат лорд. Най-близкият бе изтеглил меча си, докато приближаваше с коня си, после сложи ръка върху рамото на англичанина, като по този начин го обяви за свой пленник.

— Сър Андре дьо Ментаня. Вие сте мой пленник, милорд. Можете ли да платите откуп?

Хайбъри въздъхна.

— Мога.

Френският рицар засия при този неочакван късмет. Той продължи на развален английски.

— А хората ви?

— Не. Те са само войници.

Французинът сви рамене.

— В такъв случай на мен се пада да ви приема за пленник, милорд. Ако ми дадете меча си и думата си, можете да яздите до мен, докато намеря място, където да ви държа. Можете ли да пишете, че да поръчате да ви пратят парите?

— Естествено, че мога да пиша — отвърна Хайбъри и промърморвайки някакъв епитет, свали меча си и му го подаде. Рицарят го пое, но англичанинът не го пускаше.

— Ще оставите ли хората ми да си вървят срещу моята дума?

Сър Андре дьо Ментаня се разсмя.

— Милорд, те няма накъде да вървят, вече не. Не сте ли чули? Кралят идва и няма да спре, докато не изтласка вас, англичаните, в морето.

Със замах той издърпа ножницата от ръцете му.

— Стойте близо до мен, милорд — каза и обърна коня си.

Сподвижниците му се бяха развеселили при мисълта за откуп, който да поделят помежду си.

За миг Хайбъри се зачуди дали да не помоли за храна и вода. Онзи, който го бе пленил, имаше отговорността да му осигурява тези неща, но за момента се въздържа от гордост.

Тръгнаха по пътя, по който Хайбъри беше яздил целия следобед, и докато се придвижваха, виждаха все повече и повече рицари и войници под строй, докато накрая той зяпаше около себе си, изпълнен с изумление и объркване. Беше яздил толкова дълго и бързо, та не бе осъзнал факта, че цялата френска армия се придвижваше на север зад него. Полята гъмжаха от французи, всичките устремени към границата на английската територия с Франция.